Документ 182, В Гетсимания

   
   Red Jesus Text: On | Off    Paragraph Numbers: On | Off
Версия за печатВерсия за печатSend by emailSend by email

Книгата Урантия

Документ 182

В Гетсимания

(1963.1) 182:0.1 БЕШЕ около десет часът вечерта, когато в този четвъртък Иисус поведе единадесетте апостоли извън дома на Илия и Мария Марк назад към гетсиманския лагер. Започвайки от деня, който той прекара заедно с Иисус в планините, Йоан Марк смяташе за свое свещено задължение да не изпуска Учителя от очи. Изпитвайки потребност от сън, Йоан можа да си отдъхне в течение на няколко часа, докато Учителят се намираше със своите апостоли в горната зала, но чувайки ги да се спускат надолу, той стана и бързо намятайки хитон, се отправи след тях през града и потока Кедрон и по-нататък, към техния уединен лагер, който се намираше в съседство с Гетсиманската градина. Цялата тази нощ и следващия ден Йоан Марк оставаше наблизо до Учителя, благодарение на което той стана свидетел на всички по-нататъшни събития и чу много от това, което беше казано от Учителя от този момент чак до разпятието.

(1963.2) 182:0.2 Докато Иисус и единадесетте вървяха назад към лагера, апостолите започнаха да размишляват за това, какво означава продължителното отсъствие на Юда. Те обсъждаха между себе си думите на Учителя, подсказващи, че един от тях ще го предаде; и тук за пръв път заподозряха, че с Юда Искариот нещо не е както трябва. Но те започнаха открито да изказват своето мнение за Юда, след като пристигнаха в лагера и видяха, че той не е там и че не ги чака и не ги посреща. Когато всички те обкръжиха Андрей, допитвайки се до него какво се е случило с Юда, техният ръководител само забеляза: “Не зная къде е Юда, но се боя, че ни е изоставил.”

1. Последната обща молитва

(1963.3) 182:1.1 Скоро след завръщането в лагера Иисус им каза: “Мои другари и братя, съвсем малко ми остана да съм с вас и искам да се уединим и да се помолим на Отеца, молейки Го да ни укрепи и поддържа в този час и занапред във всеки труд, който ни предстои да извършим от Негово име.”

(1963.4) 182:1.2 Като каза това, Иисус ги поведе нагоре по склона на Елеонската планина и скоро те се изкачиха на голяма плоска скала, откъдето се виждаше целият Йерусалим. Иисус им каза да застанат наоколо и да преклонят колене, както в деня на тяхното посвещаване в сан, а след това – величествено застанал пред тях в меката светлина на луната – той вдигна очи към небето и произнесе молитвата:

(1963.5) 182:1.3 “Татко, моето време дойде; прослави Своя Син, за да може и Синът да прослави Теб. Аз зная, че Ти ми даде цялата власт над всички живи създания в моите владения и аз ще дам вечен живот на всички, които станат вероизповедни синове Божии. И вечният живот се заключава в това, моите създания да Те познаят като единствения истински Бог и Баща на всичко съществуващо и да повярват в този, когото Ти изпрати в света. Татко, аз Те прославих на Земята и свърших това, което ми поръча да изпълня. Вече почти завърших своето посвещение на децата на нашето общо творение, остава ми само да се откажа от своя живот в плът. И сега, о, Татко мой, прослави ме със славата, че Те познавах още преди съществуването на този свят, и ме приеми отново от дясната Си страна.

(1964.1) 182:1.4 Аз Те разкрих пред хората, които Ти избра в този свят и ми даде. Те са Твои, защото всеки живот се намира в Твои ръце; Ти ми ги даде и аз живях сред тях и ги учех на пътищата на живота, и те повярваха. Тези хора започват да виждат, че всичко мое изхожда от Теб и че животът, който преживявам в плът, е призван да запознае световете с моя Отец. Аз им разкрих истината, дадена ми от Теб. Тези мои приятели и посланици винаги искрено са искали да приемат Твоето слово. Аз им казах, че съм дошъл от Теб, че Ти си ме изпратил в този свят и че скоро ще се върна при Теб. Татко, моля те за тези избрани. И аз се моля за тях не така, както бих се молил за този свят, а както за тези, които избрах в света да ме представят на света, след като се върна към Твоя труд – така, както аз Те представях в този свят, пребивавайки тук в плът. Тези хора са мои; Ти ми ги даде, но всичко, което е мое, извечно принадлежи на Теб, а всичко, което е било Твое, Ти направи мое. Ти беше прославен в мен и сега аз моля Ти да се прославиш в тези хора. Повече не мога да остана в този свят; аз се връщам към труда, който Ти ми поръча да изпълня. Трябва да оставя тези хора тук да представляват нас и нашето Царство сред хората. Татко, сега, когато се готвя да отдам своя живот в плът, съхрани предаността на тези хора. Помогни на моите приятели да бъдат единни в духа, както сме единни ние. Докато оставах с тях, аз можех да ги охранявам и направлявам, но сега си отивам. Бъди редом с тях, Татко, докато не успеем да изпратим нов учител, който да ги утеши и укрепи.

(1964.2) 182:1.5 Ти ми даде дванадесет души и аз ги запазих всичките освен един – сина на мъстта, който не пожела да остане наш съратник. Тези хора са слаби и тленни, но зная, че можем да разчитаме на тях; всички те ме обичат така, както се покланят на Теб. Макар че трябва да пострадат заради мен, аз желая те да се изпълнят и с радост, уверени в своето богосиновство в Царството небесно. Предадох на тези хора Твоето слово и ги научих на истината. Възможно е светът да ги ненавижда, както ненавиждаше мен, но аз не Те моля да ги вземеш от този свят – моля те само да ги опазиш от злото в този свят. Освети ги с истината; Твоето слово е истина. Както Ти ме изпрати в този свят, така и аз се каня да изпратя тези хора в света. Заради тях аз живях сред хората и посветих своя живот на служене на Теб, за да мога да ги въодушевя за пречистване чрез истината, на която ги научих, и чрез любовта, която им разкрих. Добре зная, Татко мой, че не е нужно да Те моля да пазиш моите братя след моето заминаване; зная, че ги обичаш, но правя това, за да могат те по-добре да осъзнаят, че Отецът обича смъртните така, както ги обича и Синът.

(1964.3) 182:1.6 А сега, Татко мой, бих искал да възнеса молитва не само за тези единадесет, но и за всички други, които днес вярват или които може да повярват в Евангелието на Царството чрез словото на тяхното бъдещо служене. Аз искам всички те да бъдат единни, както сме единни ние с Теб. Ти си в мен и аз съм в Теб и искам тези вярващи също да бъдат в нас, за да могат нашите духове да пребивават в тях. Ако моите деца бъдат единни, както сме единни ние с Теб, и ако се обичат един другиго, както ги възлюбих аз, всички хора ще повярват, че съм дошъл от теб, и ще пожелаят да приемат осъщественото от мен откровение за истината и славата. Славата, дадена ми от Теб, аз разкрих на тези вярващи. Както Ти живя с мен в духа, така и аз живях с тях в плът. Както Ти беше едно с мен, така и аз бях едно с тях и така новият учител ще бъде едно с тях и в тях. И всичко това е направено от мен, за да могат моите братя в плът да могат да узнаят, че Отецът ги обича така, както ги обича Синът, и че Ти ги обичаш така, както мен. Татко, труди се с мен за спасението на тези вярващи, за да могат скоро да дойдат и да останат с мен в слава, а след това да вървят по-нататък за присъединяване към Теб в обятията на Рая. Бих искал тези, които служат с мен в смирение, да ми се явят в слава, за да видят всичко, което е предадено от Теб на мен като събирана във вечността реколта от семената, посети по времето, когато бях в образа на смъртна плът. Аз желая да покажа на моите земни братя тази слава, която знаех от Теб още от съществуването на този свят. Този свят почти не те познава, праведни Татко, но аз Те познавам и Те разкрих на тези вярващи и те ще Те разкрият на другите поколения. А сега аз им обещавам, че ще бъдеш с тях в този свят, както Ти беше с мен – именно така.”

(1965.1) 182:1.7 Няколко минути единадесетте апостоли продължаваха да стоят, преклонили колене около Иисус, след което те мълчаливо станаха и тръгнаха назад към намиращия се наблизо лагер.

(1965.2) 182:1.8 Иисус се молеше за единство на своите последователи, но той не желаеше еднообразие. Грехът създава мъртво ниво на порочна инерция, но праведността възпитава творческия дух на индивидуалния опит в живите реалности на вечната истина и в прогресивното общуване на божествените духове на Отеца и Сина. В духовното общуване на вярващия син и божествения Баща няма място за доктринерската категоричност и сектантското превъзходство, присъщи на груповото съзнание.

(1965.3) 182:1.9 В тази своя последна молитва заедно с апостолите Учителят се позова на това, че той е открил на света името на Отеца. Такова разкриване на Бога наистина стана целият негов съвършен живот в плът. Небесният Баща се беше опитал да разкрие себе си на Мойсей, но той не можа да отиде повече от това, да предизвика провъзгласяването на “АЗ СЪМ”. А когато Го помолиха да разшири това откровение за Себе Си, беше разкрито само едно: “АЗ СЪМ това, което АЗ СЪМ.” Когато Иисус завърши своя земен живот, името на Отеца беше разкрито в такава степен, че Учителят, който беше въплъщение на Отеца, можеше наистина да каже:

(1965.4) 182:1.10 Аз съм хлябът на живота.

(1965.5) 182:1.11 Аз съм живата вода.

(1965.6) 182:1.12 Аз съм светлината на света.

(1965.7) 182:1.13 Аз съм желанието на всички векове.

(1965.8) 182:1.14 Аз съм отворената врата към вечното спасение.

(1965.9) 182:1.15 Аз съм реалността на безкрайния живот

(1965.10) 182:1.16 Аз съм добрият пастир.

(1965.11) 182:1.17 Аз съм пътят на безкрайното съвършенство.

(1965.12) 182:1.18 Аз съм възкресението и животът.

(1965.13) 182:1.19 Аз съм тайната на вечното спасение.

(1965.14) 182:1.20 Аз съм пътят, истината и животът.

(1965.15) 182:1.21 Аз съм безкрайният Баща на моите крайни деца.

(1965.16) 182:1.22 Аз съм истинска даваща вино лоза, а вие сте клонките.

(1965.17) 182:1.23 Аз съм надеждата за всички, които са познали живата истина.

(1965.18) 182:1.24 Аз съм живият мост от единия свят до другия.

(1965.19) 182:1.25 Аз съм живата връзка между времето и вечността.

(1965.20) 182:1.26 Така Иисус разшири живото разкриване на името на Отеца пред всички поколения. Както божествената любов разкрива същността на Бога, така вечната истина разкрива Неговото име във все по-широк мащаб.

2. Един час преди предателството

(1966.1) 182:2.1 Апостолите бяха изключително възмутени от това, че връщайки се в лагера, не намериха там Юда. Докато единадесетте горещо обсъждаха своя ближен апостол, станал предател, Давид Зеведеев и Йоан Марк отведоха Иисус встрани и му признаха, че в течение на няколко дни са следили Юда и са знаели, че той се кани да издаде Учителя на враговете. Иисус ги изслуша, но в отговор каза само: “Приятели мои, нищо не може да се случи със Сина Човешки, ако не го пожелае Отецът. Нека не се тревожат вашите сърца; всичко става за слава на Бога и за спасение на хората.”

(1966.2) 182:2.2 Бодрото настроение на Иисус угасваше. В течение на този час той ставаше все по-сериозен и даже печален. Възбудените апостоли не искаха да се връщат в своите палатки, даже след като за това ги помоли сам Учителят. Връщайки се след разговора с Давид и Йоан, той произнесе следните думи, отправени към всичките единадесет: “Приятели мои, вървете да си починете. Подгответе се за утрешния труд. Помнете, че ние трябва да се подчиняваме на волята на небесния Баща. Да бъде с вас моят мир.” И след тези думи той им показа с жест да се разотидат по своите палатки, но когато излязоха, той извика Петър, Яков и Йоан и им каза: “Искам да останете за малко с мен.”

(1966.3) 182:2.3 Апостолите заспаха, само защото буквално падаха от умора. Те не си доспиваха още от самото си пристигане в Йерусалим. Преди единадесетте да се разотидат за нощна почивка, Симон Зилот ги заведе в своята палатка, където бяха сложени мечове и друго оръжие, и даде на всеки бойно снаряжение. Всички взеха това оръжие и се запасаха с мечове освен Натанаил. Отказвайки да се въоръжи, Натанаил каза: “Братя мои, Учителят неведнъж ни казваше, че неговото Царство не е от този свят и че учениците не трябва да се сдобиват с установяване на Царството с меч. Аз вярвам в това. Не мисля, че на Учителя е нужно да използваме мечове в негова защита. Всички ние видяхме неговата велика сила и знаем, че би могъл да защити себе си от враговете, ако пожелае. Ако той не започне да се съпротивлява на своите врагове, то това значи, че такова поведение означава стремеж да изпълни волята на Отеца. Аз ще се моля, но няма да вдигна меч.” След тези думи на Натанаил Андрей върна меча на Симон Зилот. Затова в деветимата от тях имаше оръжие, когато се разделяха за през нощта.

(1966.4) 182:2.4 Негодуванието поради това, че Юда се оказа предател, за миг затъмни всичко останало в съзнанието на апостолите. Забележката на Учителя относно Юда, направена по време на последната молитва, им отвори очите, че той ги е изоставил.

(1966.5) 182:2.5 След като осемте апостоли се бяха разотишли по своите палатки и докато Петър, Яков и Йоан стояха редом в очакване на указанията на Учителя, Иисус извика Давид Зеведеев: “Изпрати ми най-бързия и надежден куриер.” Когато Давид доведе при Учителя някой си Яков – бивш куриер за спешна връзка между Йерусалим и Витсаида, Иисус, обръщайки се към него, каза: “Спешно отиди при Авенир във Филаделфия и му кажи: “Учителят те приветства и съобщава, че е дошъл часът, когато ще бъде предаден в ръцете на враговете, които ще го убият, но че той ще се възнесе от мъртвите и скоро, преди да отиде при Отеца, ще се яви пред теб и ще ти даде наставления, които ти ще следваш, докато във вашите сърца не се засели новият учител.” Оставайки доволен от това, как Яков репетираше това съобщение, Иисус го изпрати на път с думите: “Не се бой от никого от хората, Яков, защото тази нощ незрим куриер ще тича заедно с теб.”

(1967.1) 182:2.6 След това Иисус се обърна към главата на гостуващите при тях гърци, които се настаниха в същия лагер, и каза: “Братко мой, не се тревожи за това, което трябва да стане, защото аз вече ви предупредих за това. Синът Човешки ще бъде убит в резултат от подстрекателство от неговите врагове – първосвещениците и юдейските управители. Но аз ще възкръсна, за да бъда малко с вас, преди да отида при Отеца. И когато станеш свидетел на всички тези събития, прослави Бога и укрепи своите братя.”

(1967.2) 182:2.7 Обикновено всеки от апостолите лично пожелаваше на Учителя лека нощ, но тази вечер те бяха толкова погълнати от внезапното осъзнаване на предателството на Юда и се намираха под толкова силно впечатление от необичайния характер на прощалната молитва на Учителя, че изслушвайки неговото последно приветствие, мълчаливо се разотидоха.

(1967.3) 182:2.8 Наистина, прощавайки се тази нощ с Андрей, Иисус му каза: “Андрей, направи всичко възможно, за да задържиш своите братя заедно, докато дойда при вас отново, след като изпия тази чаша. Укрепи своите братя, помнейки, че аз вече за всичко съм ви разказал. Нека мирът да бъде с теб.”

(1967.4) 182:2.9 Никой от апостолите не предполагаше, че тази нощ може да се случи нещо, тъй като беше вече много късно. Те се стремяха да се наспят, за да станат по-рано и да се приготвят за най-лошото. Смятаха, че първосвещениците ще се опитат да хванат Учителя рано сутринта, защото никаква светска работа не можеше да се изпълнява следобед в деня на подготовката за празнуването на Пасхата. Само Давид Зеведеев и Йоан Марк разбраха, че враговете на Иисус ще дойдат тук заедно с Юда същата тази нощ.

(1967.5) 182:2.10 Давид беше уредил да стои на стража на горната пътека, която излизаше към пътя, съединяващ Витания с Йерусалим, а Йоан Марк трябваше да следи за пътя, изкачващ се покрай Кедрон до Гетсимания. Преди да тръгне да изпълнява своето доброволно задължение – да стои на пост, Давид се сбогува с Иисус, като каза: “Учителю, аз с огромна радост ти служих. Моите братя са твои апостоли. С огромно удоволствие се занимавах с по-скромен труд и добросъвестно го изпълнявах. И когато теб няма да те има, ще тъгувам за теб с цялото си сърце.” И тогава Иисус отговори на Давид: „Давид, сине мой, другите изпълняваха това, което им беше повелено; ти изпълняваше службата си по своя собствена воля и твоята преданост няма да остане незабелязана от мен. Някога и ти ще служиш заедно с мен във вечното Царство.”

(1967.6) 182:2.11 И след това, преди да заеме своя пост на горната пътека, Давид каза на Иисус: “Знаеш ли, Учителю, изпратих за твоето семейство и куриерът ми предаде, че тази вечер са пристигнали в Йерихон. Те ще бъдат тук в началото на първата половина от деня, защото за тях би било опасно да вървят по кървавите пътища на нощта.” Поглеждайки Давид, Иисус каза само: “Така да бъде, Давид.”

(1967.7) 182:2.12 Когато Давид се изкачи на Елеонската планина, Йоан Марк застана на стража редом с пътеката, която преминаваше покрай ручея, спускащ се към Йерусалим. И той щеше да остане на своя пост, ако не беше неговото страстно желание да бъде редом с Иисус и да знае какво става. Скоро след като Давид го напусна и когато Йоан Марк видя, че Иисус отива заедно с Петър, Яков и Йоан в съседната клисура, привързаността му към Иисус и любопитството му го овладяха с такава сила, че той напусна своя пост и ги последва, криейки се в храстите, откъдето виждаше и чуваше всичко, което ставаше в течение на тези последни минути в градината и непосредствено преди Юда и въоръжените стражи да се появят тук, за да арестуват Иисус.

(1968.1) 182:2.13 Докато в лагера на Учителя ставаха всички тези събития, Юда Искариот се съвещаваше с началника на храмовата стража, събрал своите хора, за да могат под ръководството на предателя да арестуват Иисус.

3. Сам в Гетсимания

(1968.2) 182:3.1 Когато в лагера всичко замря и стихна, Иисус, вземайки със себе си Петър, Яков и Йоан, тръгна към съседната клисура, където преди често ходеше за молитви и духовно общуване. Тримата апостоли не можеха да не забележат, че той е дълбоко подтиснат; никога преди те не бяха виждали своя Учител толкова подтиснат и печален. Когато пристигнаха на мястото, където обикновено се молеше, той помоли тримата апостоли да останат тук и да бодърстват, а сам се отдалечи на един хвърлей разстояние, за да се помоли. И падайки с лице към земята, той се помоли: “Татко мой, дойдох в този свят, за да изпълня Твоята воля и я изпълних. Зная, че настъпи времето да се разделя със своя живот в плът, и няма да се отклоня от това, но би ми се искало да зная желаеш ли Ти да изпия тази чаша. Изпрати ми потвърждение, че в своята смърт ще бъда угоден на Теб така, както и в своя живот.”

(1968.3) 182:3.2 Известно време Учителят оставаше в молитвена поза, след което, връщайки се към тримата апостоли, той ги намери да спят мъртвешки сън, защото техните очи натежаха и те не можаха да останат будни. Събуждайки ги, Иисус каза: “Какво виждам! Нима не можахте да издържите един час с мен? Нима вие не виждате, че душата ми скърби смъртно и че жадувам вашето приятелско участие?” След като и тримата се събудиха, Учителят отново се отдалечи и, падайки на земята, отново започна да се моли: “Татко, зная, че е възможно да се избегне тази чаша – за Тебе всичко е възможно, но аз дойдох да изпълня Твоята воля и макар че тази чаша е горчива, ако такава е Твоята воля, ще я изпия.” И след тази молитва могъщ ангел се спусна до него и, заговаряйки го, го докосна и укрепи.

(1968.4) 182:3.3 Когато Иисус се върна, за да поговори с тримата апостоли, той отново видя, че спят дълбок сън. Той ги събуди с думите: “В такъв час сте ми нужни, за да бодърствате и да се молите с мен – още повече че трябва да се молите, за да не изпаднете в изкушение; защо заспивате, щом ви оставя?”

(1968.5) 182:3.4 И след това, за трети път, Учителят се отдалечи за молитва: “Татко, ти виждаш моите спящи апостоли, бъди милостив към тях. Духът действително е бодър, но плътта е слаба. А сега, Татко, ако не може да ме отмине тази чаша, аз съм готов да я изпия. Твоята воля да бъде, не моята.” И свършвайки да се моли, той остана известно време проснат на земята. Когато стана и се върна при своите апостоли, той отново ги завари спящи. Внимателно ги погледна и махвайки съчувствено с ръка, нежно каза: “Спете и събирайте сили. Времето за решение мина. Настана часът, когато Синът Човешки ще бъде предаден в ръцете на своите врагове.” Навеждайки се, той ги събуди и каза: “Да вървим назад към лагера, защото се приближи предаващият ме и настана часът, когато моите овце ще бъдат разпръснати. Но аз вече ви говорих за това.”

(1968.6) 182:3.5 В течение на годините, докато Иисус живееше сред своите последователи, те действително неведнъж се убеждаваха в неговата божественост. Сега ги очакваше ново потвърждение за неговата човечност. Точно преди най-голямото разкриване на неговата божествена същност – възкресението, сега трябваше да стане най-голямото потвърждение на неговата смъртна същност – унижението и разпятието.

(1969.1) 182:3.6 Всеки път, когато Иисус се молеше в градината, неговото човешко начало все повече се приближаваше към овладяване чрез вярата на неговата божественост; неговата човешка воля още по-пълно се сливаше с божествената воля на неговия Отец. Сред словата, казани му от могъщия ангел, беше съобщението, че Отецът желае Неговият Син да завърши своето земно посвещение, преминавайки през подготвения за създанията опит на смъртта точно така, както и всички смъртни създания, принудени да претърпят материално разрушение при прехода от съществуването във времето към развитието във вечността.

(1969.2) 182:3.7 По-рано същата вечер тази чаша не беше изглеждала толкова горчива, но когато Иисус-човекът се прости със своите апостоли и ги изпрати да почиват, изпитанието стана по-ужасно. Иисус претърпяваше бързата смяна на настроенията, която е обичайна за всеки човешки опит, и сега той представляваше уморен човек, изтощен от дългите часове напрегнат труд и мъчително безпокойство за безопасността на своите апостоли. Макар че нито едно смъртно създание не може да разчита да разбере мислите и чувствата на въплътения Син Божий по това време, ние знаем, че той изпитваше огромна скръб и страдаше от неизказани мъчения, защото пот като град се стичаше по лицето му. Той окончателно се убеди, че Отецът е решил да не противодейства на естествения ход на събитията; Иисус беше изпълнен с решимост да не прибягва към някоя от своите възможности на властелин, върховен глава на своята вселена, заради собственото си спасение.

(1969.3) 182:3.8 Огромното войнство на обширното творение кръжеше над тази сцена под временното обединено управление на Гавраил и Личностния Настройчик на Иисус. Груповите командири на тези небесни армии нееднократно получаваха предупреждение да не се намесват в хода на събитията на Земята, освен ако съответна заповед не постъпи от самия Иисус.

(1969.4) 182:3.9 Раздялата с апостолите легна като тежък товар върху човешкото сърце на Иисус. Мъките на любовта го овладяха, правейки още по-трудно очакването на смъртта, която, както той добре знаеше, му беше приготвена. Той осъзна колко слаби и невежи бяха неговите апостоли и се боеше да ги остави. Прекрасно разбираше, че е настанало време да си отиде, но неговото човешко сърце се стремеше да разбере няма ли някаква допустима възможност да избегне тези ужасни страдания и мъки. И когато неговото сърце се опита да намери такъв изход и не можа да направи това, то беше готово да изпие тази чаша. Божественият разум на Михаил знаеше, че той даде на дванадесетте апостоли всичко, което можеше; но човешкото сърце на Иисус желаеше да направи за тях повече, преди да ги остави сами в света. Сърцето на Иисус беше разбито; той истински обичаше своите братя. Той се лиши от своето семейство в плът; един от неговите избрани съратници го предаваше. Народът на неговия баща Йосиф го отхвърли и с това постави кръст над себе си като народ със специална мисия на Земята. Мъките от неприетата любов и отхвърленото милосърдие терзаеха неговата душа. Това беше един от онези ужасни мигове, когато на човека му се струва, че всичко се руши със съкрушаваща жестокост и страшни мъчения.

(1969.5) 182:3.10 Човешката същност на Иисус не остана безучастна към ситуацията на личната самота, публичния позор и външното поражение на неговото дело. Всички тези чувства се стовариха върху него с неописуема сила. Обхванат от огромна скръб, неговият разум се върна към детството в Назарет и ранния му труд в Галилея. По времето на това велико изпитание в съзнанието му оживяха много мили на сърцето му сцени от ранното служене. Именно от тези спомени за предишните времена в Назарет, Капернаум, за планината Ермон, за изгревите и залезите на слънцето на блещукащото Галилейско езеро черпеше той своето утешение и укрепваше своето човешко сърце, готвейки се за среща с изменника, на когото предстоеше така скоро да го предаде.

(1970.1) 182:3.11 До пристигането на Юда и войниците Учителят изцяло възстанови своето обичайно спокойствие. Неговият дух удържа победа над плътта. Вярата се утвърди над всички човешки склонности към страх или съмнение. Иисус успешно издържа висшето изпитание – изчерпващото постижение на човешката природа. За пореден път Синът Човешки беше готов да посрещне враговете с хладнокръвие и пълна увереност в своята непобедимост на смъртен човек, безрезервно предан на изпълнението на волята на своя Отец.

Foundation Info

Версия за печатВерсия за печат

Urantia Foundation, 533 W. Diversey Parkway, Chicago, IL 60614, USA
Tel: +1-773-525-3319; Fax: +1-773-525-7739
© Urantia Foundation. All rights reserved