Документ 149, Второто проповедническо пътешествие

   
   Red Jesus Text: On | Off    Paragraph Numbers: On | Off
Версия за печатВерсия за печат

Книгата Урантия

Документ 149

Второто проповедническо пътешествие

(1668.1) 149:0.1 ВТОРОТО проповедническо пътешествие по Галилея започна в неделя, 3 октомври 28 година от н.е., и продължи почти три месеца, завършвайки на 30 декември. В него участваха Иисус и неговите дванадесет апостола, на които помагаше новоизбраният корпус от 117 евангелисти и много други заинтересувани личности. По време на това пътешествие те посетиха Гадара, Птолемаида, Яфия, Дабаритта, Мегидо, Изреел, Скитопол, Тарихея, Хипос, Гамала, Витсаида-Юлия и много други градове и села.

(1668.2) 149:0.2 В тази неделна сутрин, преди да тръгнат на път, Андрей и Петър помолиха Иисус да даде последни указания на новите евангелисти, но Учителят отклони тази молба, казвайки, че не е негова работа да се занимава с неща, които могат да бъдат с успех изпълнени от други. След съответното обсъждане беше решено, че за указанията ще се погрижи Йоан Зеведеев. Когато Йоан завърши кратката си реч, Иисус каза на евангелистите: “Вървете да изпълните тази заръка, а по-късно, когато демонстрирате своите умения и преданост, аз ще ви посветя за проповедници на Евангелието за Царството.”

(1668.3) 149:0.3 По време на това пътешествие Иисус го съпровождаха само Яков и Йоан. Петър и всеки от останалите апостоли взеха със себе си по около дванадесет евангелисти и поддържаха с тях тясна връзка, докато те проповядваха и учеха. Щом вярващите бяха готови да встъпят в Царството, апостолите ги кръщаваха. През тези три месеца Иисус и двама от неговите съпровождащи много пътешестваха и често посещаваха по два града за един ден, за да проследят работата на евангелистите и да поддържат техните усилия по установяването на Царството. Целият смисъл на второто проповедническо пътешествие се свеждаше към това, да предостави практически опит на членовете на този корпус от 117 нови евангелисти.

(1668.4) 149:0.4 За целия този период и след това – чак до последното отпътуване на Иисус и дванадесетте апостоли до Йерусалим, Давид Зеведеев превърна бащиния си дом в постоянен щаб на дейност за благото на Царството. Този дом стана информационен център на земната работа на Иисус и пункт за предаване на куриерската служба, благодарение на която Давид свързваше един с друг тези, които се трудеха в различните части на Палестина и прилежащите райони. Всичко това той правеше по своя собствена инициатива, но с одобрението на Андрей. Давид използва четиридесет до петдесет пратеника в тази информационна служба, създадена в рамките на растящата и разширяваща се дейност по установяването на Царството. Занимавайки се с това, той частично се осигуряваше, отделяйки известно време за своята предишна работа – риболовството.

1. Широкото разпространяване на славата на Иисус

(1668.5) 149:1.1 Към времето, когато лагерът във Витсаида прекрати своето съществуване, славата на Иисус – на първо място като целител – се разпространи по всички райони на Палестина, цяла Сирия и околните страни. В продължение на още много седмици, след като Иисус напусна Витсаида, тук продължаваха да прииждат болни и не намирайки Учителя, те узнаваха за неговото местопребиваване от Давид и тръгваха да го търсят. По време на това пътешествие Иисус не извърши по своя инициатива нито едно от така наречените чудодейни изцеления. При все това десетки страдащи възстановиха своето здраве и придобиха щастие под действието на възраждащата сила, която дава дълбоката вяра, заставяща да се търси изцеление.

(1669.1) 149:1.2 С времето на тази мисия съвпадат и първите случаи на необичайни и необясними изцеления, продължаващи в продължение на целия оставащ земен живот на Иисус. В течение на това тримесечно пътешествие повече от сто мъже, жени и деца от Юдея, Идумея, Галилея, Сирия, Тир, Сидон и Трансйордания бяха облагодетелствани от неосъзнатото целителство на Иисус и при тяхното връщане в родните места спомагаха за разпространяване славата на Иисус. И те правеха това, независимо че всеки път, когато Иисус ставаше свидетел на спонтанно изцеление, той веднага поръчваше на облагодетелствания човек “никому да не разказва”.

(1669.2) 149:1.3 На нас никога не са ни разкривали какво именно е ставало в тези случаи на спонтанно или несъзнателно изцеление. Учителят никога на обясни на своите апостоли как биваха осъществявани тези изцеления, освен че в няколко случая каза само: “Чувствам, че от мен излезе сила.” В един от случаите, когато до него се докосна болно дете, той произнесе: “Чувствам, че от мен излезе живот.”

(1669.3) 149:1.4 От наша страна би било самонадеяно да се опитваме да разкрием механизма на тези случаи на спонтанно изцеление в отсъствието на непосредствено обяснение на Учителя, но ще бъде позволено да изложим нашето мнение за всички подобни феномени на изцеление. Ние предполагаме, че много от тези привидно чудодейни случаи на изцеление, станали за времето на земното служене на Иисус, са били резултат от съвпадението на три могъщи, ефективни и взаимосвързани фактора:

(1669.4) 149:1.5 1. Присъствие в сърцето на човека, упорито стремящ се към изцеление, на силна, преобладаваща, жива вяра, както и на обстоятелството, че човекът е жадувал изцеление в името на духовните блага, а не само заради възстановяването на своето физическо здраве.

(1669.5) 149:1.6 2. Наличието едновременно с такава вяра на огромно съчувствие и състрадание от страна на въплътения и изпълнен с милосърдие Божий Син-Създател, фактически притежаващ в себе си почти неограничени и извънвремеви прерогативи и способности за изцеление.

(1669.6) 149:1.7 3. Наред с вярата на създанието и живота на Създателя следва също така да отбележим, че този Богочовек беше личностно изражение на волята на Отеца. Ако волята на Отеца не се разминаваше с волята на Сина, то при съприкосновение на човешките потребности със способна да ги удовлетвори Божия сила те се сливаха в едно и изцелението ставаше несъзнателно за Иисус-човека, но незабавно се осъзнаваше от неговата божествена природа. Следователно обяснението на много от тези случаи на изцеление трябва да се заключава в отдавна известния ни велик закон, а именно: това, което желае Синът-Създател и съответства на волята на вечния Отец, Е.

(1669.7) 149:1.8 По такъв начин, по наше мнение, в личното присъствие на Иисус някои типове дълбока човешка вяра в буквалния истински смисъл караха определени съзидателни сили и личности на вселената, толкова тясно свързани в това време със Сина Човешки, да осъществяват неудържимо изцелението. Затова установен факт е, че Иисус действително често позволяваше в негово присъствие хората да се изцеляват благодарение на своята могъща лична вяра.

(1670.1) 149:1.9 Много други се стремяха да се излекуват само от егоистични цели. Богата вдовица от Тир се яви заедно със своята свита в търсене на изцеление от своите многобройни недъзи; следвайки Иисус по цяла Галилея, тя продължаваше да му предлага все повече и повече пари – като че ли силата Божия може да се придобие, предлагайки най-високата цена. Но нея изобщо не я интересуваше Евангелието на Царството; тя се стремеше само към излекуване на своите физически недъзи.

2. Отношението на хората

(1670.2) 149:2.1 Иисус разбираше човешкия разум. Той знаеше какво вълнува сърцата на хората и ако неговите учения се бяха запазили в този вид, в който той ги излагаше, и ако единственият коментар би бил това вдъхновено тълкуване, което е неговият земен живот, то всички народи и всички религии по света много скоро щяха да приемат Евангелието на Царството. Действайки от най-добронамерени подбуди, ранните последователи на Иисус формулираха неговите учения по такъв начин, че да ги направят по-приемливи за някои народи, раси и религии, но това доведе само до това, че ученията на Иисус станаха по-малко приемливи за всички останали народи, раси и религии.

(1670.3) 149:2.2 В своя стремеж да осигури ученията на Иисус с благоприятен прием от страна на някои групи от своите съвременници апостол Павел написа много послания с инструктивен и назидателен характер. Така постъпиха и други учители на Евангелието на Иисус, но никой от тях не предполагаше, че някои от тези писания могат да бъдат впоследствие обединени от тези, които ще ги представят като въплъщение на учението на Иисус. Затова, макар че така нареченото християнство действително съдържа повече от Евангелието на Учителя, отколкото която и да е друга религия, в същото време в него има много неща, нямащи отношение към учението на Иисус. Покрай включването в ранното християнство на цял ред доктрини, заимствани от персийските мистерии, както и в значителна част от гръцката философия, бяха допуснати две принципни грешки:

(1670.4) 149:2.3 1. Опитът да бъде съединено евангелското учение непосредствено с еврейската теология, пример за което е християнската доктрина за изкуплението – учението за това, че Иисус е принесен в жертва Син, удовлетворяващ суровото правосъдие на Отеца и умиротворяващ божествения гняв. Тези учения бяха породени от похвалния стремеж да се направи Евангелието на Царството по-приемливо за невярващите юдеи. Макар че тези опити се оказаха неудачни в това, което се отнасяше до обръщането на евреите, те успяха да смутят и отвратят много искрени души във всички следващи поколения.

(1670.5) 149:2.4 2. Вторият огромен пропуск сред ранните последователи на Учителя, упорито повтарян от всички последващи поколения, беше организирането на християнските учения изцяло около личността на Иисус. Такова прекомерно изтъкване на фигурата на Иисус в християнската теология доведе до изтласкване на неговата доктрина на заден план и всичко това направи приемането на учението на Иисус още по-трудно за евреите, мюсюлманите, индусите и представителите на други източни религии. Не бихме искали да намаляваме ролята на личността на Иисус в религията, която носи неговото име, но не можем да допуснем такъв довод да затъмнява неговия вдъхновен живот или да изтласка неговото спасително послание: бащинството на Бога и братството между хората.

(1670.6) 149:2.5 Обръщайки се към другите религии, учителите на религията на Иисус трябва да признават общите истини (много от които пряко или косвено водят своето начало от проповедите на Иисус) и в същото време да се въздържат от прекомерно изтъкване на различията.

(1671.1) 149:2.6 Макар че в този конкретен период от време славата на Иисус се опираше основно върху неговата репутация на целител, това не означава, че положението оставаше неизменно. Постепенно все повече хора започнаха да се обръщат към него за духовна помощ. Но именно физическото изцеление правеше най-непосредствено и силно впечатление на обикновените хора. Все повече жертви на морално поробване и психическо угнетение се стремяха към Иисус и той неизменно ги учеше на пътя на избавлението. Бащите питаха как да постъпват със синовете си, а майките идваха за съвет във връзка с възпитанието на дъщерите си. Пребиваващите в тъмнина идваха при него и той им разкриваше светлината на живота. Той винаги беше готов да откликне на човешката мъка и винаги помагаше на тези, които търсеха неговата помощ.

(1671.2) 149:2.7 Когато самият Създател присъстваше на Земята въплътен в образа на смъртна плът, просто не можеха да не станат някои необикновени неща. Но вие никога не следва да разглеждате Иисус през призмата на тези така наричани чудодейни явления. Учете се да гледате на чудото чрез Иисус, но не се заблуждавайте, гледайки на Иисус през чудото. И това наставление е оправдано независимо от това, че Иисус Назарянин е единственият основател на религия, извършвал свръхматериални действия на Земята.

(1671.3) 149:2.8 Най-поразителният и най-революционен аспект от мисията на Михаил на Земята беше неговото отношение към жените. В това време и в това поколение, когато на мъжа не се полагаше да приветства на обществено място даже своята жена, Иисус се осмели да вземе със себе си жени като учители на Евангелието по време на своето трето пътешествие по Галилея. И той притежаваше висше мъжество, за да постъпи така въпреки учението на равините, утвърждаващо, че “по-добре е да изгориш думите на Закона, отколкото да ги предадеш на жени”.

(1671.4) 149:2.9 За едно поколение Иисус извади жените от непочтително забвение и многовековен тежък робски труд. И най-позорната черта на религията, позволила на себе си да вземе името на Иисус, е това, че на нея не ú стигаше нравствено мъжество да последва този благороден пример в своето последващо отношение към жените.

(1671.5) 149:2.10 Когато хората общуваха с Иисус, те се убеждаваха в неговата пълна свобода от присъщите за това време суеверия. Иисус беше лишен от религиозни предразсъдъци; той никога не биваше нетолерантен. На неговото сърце беше чужда социалната вражда. Съгласявайки се с полезното, което беше в религиите на неговите предци, той, без да се колебае, отхвърляше суеверните и ограничаващи традиции, измислени от хората. Той имаше мъжеството да учи, че природните катастрофи, временните произшествия и другите катаклизми не са дело на божествения съд или на тайнственото действие на Провидението. Отхвърляше робската привързаност към различните ритуали и разкриваше погрешността на материалистическия култ. Той открито провъзгласяваше духовната свобода на човека и не се боеше да учи, че смъртните в плът действително и наистина са синове на живия Бог.

(1671.6) 149:2.11 Иисус надмина всички учения на своите предшественици, смело заменяйки чистите ръце с чисто сърце като признак за истинската религия. На мястото на традицията той постави реалността и помете всички тщеславни и лицемерни претенции. И при все това този безстрашен Божий човек не даваше воля на разрушителната критика и не проявяваше пълно презрение към религиозните, социални, икономически и политически обичаи на своето време. Той не беше войнстващ революционер; той беше прогресивен еволюционист. Залавяше се с разрушаване на онова, което е било, само тогава, когато едновременно предлагаше на своите събратя по-доброто, което следва да бъде.

(1672.1) 149:2.12 Иисус приемаше подчинение от своите привърженици, без да го изисква. Само трима от тези, които получиха неговата лична покана, се отказаха от предложението да станат ученици. Той притежаваше необикновена притегателна сила спрямо хората, но беше лишен от диктаторски склонности. Внушаваше доверие и нито един човек нито веднъж не се възмути от полученото от Иисус указание. Притежаваше абсолютна власт над своите ученици, но никой и никога не възразяваше против това. Той разрешаваше на своите последователи да го наричат Наставник.

(1672.2) 149:2.13 Учителят възхищаваше всички, които се срещаха с него, освен онези, които се придържаха към дълбоко вкоренилите се предразсъдъци, или тези, които смятаха неговите учения за политически опасни. Хората ги потрисаше самобитността и убедителността на неговите учения. Те се изумяваха от неговото търпение в отношението му към изостаналите и досадни посетители. Той внушаваше надежда и увереност в сърцата на всички, които неговото служене засягаше. От него се бояха само тези, които го смятаха за защитник на истината, призван да победи злото и заблужденията, които те решиха на всяка цена да запазят в своите души.

(1672.3) 149:2.14 Влиянието, което Иисус оказваше както на другарите си, така и на зложелателите си, се отличаваше със сила и особено обаяние. Тълпи от хора го съпровождаха със седмици, само за да чуят неговото милосърдно слово и да видят неговия скромен живот. Преданите мъже и жени обичаха Иисус с почти свръхчовешко чувство. И колкото по-добре го опознаваха, толкова повече го обикваха. Всичко това остава истина и днес: колкото по-добре човек познава този Богочовек, толкова по-вярно той ще го обича и ще го следва – както днес, така и във всички бъдещи векове.

3. Враждебността на религиозните водачи

(1672.4) 149:3.1 Независимо от благосклонния прием, който Иисус и неговите учения срещаха сред простите хора, отношението на религиозните водачи на Йерусалим ставаше все по-напрегнато и враждебно. Към това време фарисеите вече създадоха систематична догматична теология. Иисус беше Учител, който учеше при всеки удобен случай, без да се придържа към някаква система. Той учеше, опирайки се не толкова на закона, колкото на живота – с помощта на притчи. (И когато използваше притчи за илюстрация на своите мисли, неговата цел беше да използва за това само един аспект на своя разказ. Може да се стигне до много лъжливи представи за ученията на Иисус, ако човек се опита да превърне неговите притчи в алегории.)

(1672.5) 149:3.2 Религиозните водачи на Йерусалим бяха извън себе си след неотдавнашното обръщение на младия Авраам и дезертьорството на тримата шпиони, кръстени от Петър и участващи сега заедно с евангелистите във второто проповедническо пътешествие по Галилея. Страхът и предразсъдъците все повече ослепяваха еврейските вождове, а техните сърца закоравяваха поради упоритото отричане на притегателните истини на Евангелието за Царството. Когато човек отхвърля призива на пребиваващия в него дух, малко може да бъде направено за изменение на неговите възгледи.

(1672.6) 149:3.3 Когато Иисус за пръв път се срещна с евангелистите в лагера във Витсаида, той завърши своето обръщение със следните думи: “Трябва да помните, че в тялото и разума – в това, което се отнася до емоциите, хората реагират различно. Единственият общ за хората фактор е пребиваващият в тях дух. Макар че божествените духове могат в някаква степен да се отличават един от друг по своята природа и дълбочина на опита, те реагират еднородно на всички духовни обръщения. Едва чрез посредничеството на този дух и обръщението към него човечеството ще може някога да постигне единство и братство.” Но много от еврейските водачи оставаха глухи към духовния призив на Евангелието. От това време те неуморно планираха и готвеха гибелта на Учителя. Те бяха уверени, че Иисус трябва да бъде хванат, осъден и екзекутиран като еретик, като осквернител на самите основи на еврейския свещен закон.

4. Успехите на проповедническото пътешествие

(1673.1) 149:4.1 По време на това проповедническо пътешествие Иисус почти не излизаше пред народа, но Той проведе много вечерни беседи с вярващи в повечето градове и селища, които успя да посети с Яков и Йоан. На една от тези вечерни срещи млад евангелист зададе въпрос за гнева и в отговор Учителят, между другото, каза:

(1673.2) 149:4.2 “Гневът е материално явление, което – като цяло, е мярката за неспособността на духовната природа да постави под свой контрол обединената интелектуална и физическа природа. Гневът свидетелства за недостиг на търпима братска любов, както и за недостатъчно самоуважение и самообладание. Гневът подрива здравето, разваля разума и спъва духовния учител на човешката душа. Нима не сте чели в Писанията, че “гневът убива глупака” и че „човекът раздира себе си на части в своя гняв”? Че “търпеливият човек е човек с голям ум”, а “раздразнителният е неразумен”? Всички вие знаете, че “кроткият отговор смирява гнева” и че “оскърбителните думи възбуждат ярост”.”Благоразумието прави човека търпелив”, докато “човекът, неспособен да се владее, е подобен на беззащитен град без стени”. „Жесток е гневът и свирепа – яростта.” “Сърдитите предизвикват кавга, а избухливите умножават своите грехове.” “Не бъди прибързан в духа, защото гневът живее в гърдите на глупците.” В тази реч Иисус каза още: “Нека вашите сърца се изпълнят с любов дотолкова, че на вашия духовен проводник да бъде лесно да ви освободи от склонността да давате израз на взривовете животински гняв, които са несъвместими с богосиновството.”

(1673.3) 149:4.3 Тази вечер Учителят говори за желателността от придобиване на хармоничен характер. Той се съгласи, че повечето хора трябва да посветят себе си на овладяването на някакъв занаят, но отхвърли всяка тенденция към прекомерна специализация, към това, човек да стане тесногръд и ограничен в своя живот. Обърна внимание на факта, че всяка доведена до крайност добродетел може да стане порок. Иисус винаги проповядваше умереност и учеше на последователност – на съразмерно приспособяване към проблемите на живота. Той подчертаваше, че прекомерното съчувствие и жалост могат да доведат до силна емоционална неустойчивост, че ентусиазмът може да прерасне във фанатизъм. Той обсъди това, което стана с един от техните бивши съратници, чието въображение го доведе до фантастични и непрактични занятия. В същото време ги предупреди за опасността от скука, към която води свръхконсервативната посредственост.

(1673.4) 149:4.4 След това Иисус разгледа опасностите, свързани с храбростта и вярата, които в резултат водят неразумните души към безразсъдство и високомерие. Той също така показа как благоразумието и предпазливостта, отишли твърде далеч, довеждат до страхливост и поражение. Призоваваше своите слушатели да се стремят към самобитност, избягвайки всяка тенденция към ексцентричност. Той призоваваше към съчувствие без сантименталност, към жалост без лицемерие. Учеше на почитание, свободно от страх и суеверие.

(1674.1) 149:4.5 Съратниците на Иисус ги поразяваше не толкова това, че той говори за хармоничен характер, колкото това, че неговият собствен живот служеше като красноречив пример за учението му. И макар че този живот беше съпроводен с напрежения и бури, той нито веднъж не трепна. Неговите врагове постоянно му поставяха капани, но нито веднъж не го хванаха. Мъдреците и учените се опитваха да го объркат, но той не се спъна. Те се стараеха да го забъркат в спор, но неговите отговори бяха неизменно просветляващи, достойни и изчерпателни. Когато го прекъсваха с многобройни въпроси, винаги даваше убедителни отговори, като говореше по същество. Той никога не прибягваше към недостойни методи, сблъсквайки се с постоянния натиск на своите врагове, които го нападаха, без да се поколебаят да използват всякакви лъжливи, подли и нечестни методи.

(1674.2) 149:4.6 Макар да е вярно, че на много мъже и жени действително се налага усърдно да се занимават с някакво определено дело – професия, с която те заработват своята прехрана, при все това крайно желателно е хората да разширяват своето запознанство със съществуващия на Земята живот в широк културен диапазон. Истински образованите хора не могат да не се интересуват от живота и заниманията на своите събратя.

5. Урокът за доброволството

(1674.3) 149:5.1 Когато Иисус посещаваше групата евангелисти, работещи под ръководството на Симон Зилот, на вечерното събрание Симон го попита: “Учителю, защо едни хора са много по-щастливи и доволни от други? Има ли някаква връзка между доволството и религиозния опит?” Иисус отговори на Симон, в частност, следното:

(1674.4) 149:5.2 “Симон, някои хора са по природа по-щастливи от други. Много, твърде много зависи от желанието на човека да се подчинява на водителството на живеещия в него дух на Отеца. Нима не си чел в Писанията думите на мъдреца: “Духът на човека е светилник на Господа, изпитващ всички дълбини на сърцето”? А също така и това, че такива водени от духа смъртни казват: “Прекрасен късмет ми се падна; да, моето наследство е възхитително.” „Малкото, което го има в праведника, е по-добро от богатствата на много нечестиви”, защото “добрият човек ще се насити от недрата свои”. „Веселото сърце прави лицето весело и е вечен пир. По-добре да бъдеш беден и да почиташ Господа, отколкото да бъдеш богат, но да имаш нещастия. По-добре да ядеш блюдо от треви там, където има любов, отколкото охранен бик там, където има ненавист. По-добре немного да придобиеш с истина, отколкото много – с измама.” “Веселото сърце е благотворно като лекарство.” “По-добре малко с доволство, отколкото изобилие с печал и раздразнение на духа.”

(1674.5) 149:5.3 Причина за много преживявания на човека е крахът на неговите честолюбиви замисли и оскърбяването на неговата гордост. Разбира се, хората трябва сами да се стремят да направят своя живот на Земята колкото може по-добър, но ако усилията на човека са били искрени, то той е длъжен, без да унива, да приеме своята участ и да се възползва от своята изобретателност, за да може да извлече колкото може повече от това, което му се е паднало. Твърде много неприятности на човека израстват върху почвата на страха, таящ се в неговата собствена душа. “Нечестивият бяга, когато никой не го гони.” “Нечестивите са подобни на разгневен океан, който не може да се успокои, но чиито води вдигат мръсотия; няма мир за нечестивите, казва Бог.”

(1674.6) 149:5.4 „Затова търсете не лъжливия мир и мимолетната радост, а твърдостта, която създава вяра, и увереността, която дава богосиновството, защото те носят спокойствие, доволство и висша радост в духа.”

(1675.1) 149:5.5 Иисус едва ли смяташе този свят за “долината на сълзите”. Обратно, той гледаше на него като на сфера за раждане на възхождащи към Рая вечни и безсмъртни духове, “долината за създаване на души”.

6. “Страхът господен”

(1675.2) 149:6.1 Когато те бяха в Гамала, Филип попита Иисус на вечерното събрание: „Учителю, защо Писанията ни учат “да се боим от Господа”, докато ти би искал да гледаме на небесния Баща без страх? Как да съгласуваме тези две учения?” И Иисус отговори на Филип:

(1675.3) 149:6.2 “Деца мои, мен ме удивлява това, че задавате подобни въпроси. В началото само страхът можеше да научи човека на благоговение, но аз дойдох да разкрия любовта на Отеца, за да ви привлека към поклонение на Вечния чрез пробуждане на признателното насрещно чувство в сина като отговор на абсолютната и съвършена любов на Отеца. Аз бих искал да ви избавя от ограниченията на робския страх, в обятията на който подлагате себе си на уморително служене на един ревнив и гневлив Бог-Цар. Аз бих искал да ви разкажа, че Бог и човекът са свързани с отношенията на Баща и син, за да може с радост да ви водят към това възвишено небесно поклонение – свободното поклонение на един любящ, справедлив и милосърден Бог-Баща.

(1675.4) 149:6.3 Изразът “страх Господен” имаше различни значения в течение на последователните епохи: от страха – чрез мъчения и ужас, до трепета и благоговението. И сега бих искал да ви преведа по възходящия път от благоговението, чрез признанието, осъзнаването и благодарността – към любовта. Когато човек признава само делата Божии, той е склонен към страх пред Висшия; но когато човек започва да разбира и чувства личността и характера на живия Бог, той започва все повече да обича такъв добродетелен и съвършен, всеобщ и вечен Баща. Именно в това изменение на отношението на човека към Бога се заключава мисията на Сина Човешки на Земята.

(1675.5) 149:6.4 Разумните деца не се боят от своя баща, за да получат от неговите ръце щедри дарове; но след като са получили в изобилие това, което им е било посветено от бащината любов към своите синове и дъщери, тези горещо любими деца започват да обичат своя баща с ответна признателност и в благодарност за толкова щедро благодеяние. Добродетелта на Бога води до разкаяние; благодарността на Бога води към служене; милосърдието на Бога води към спасение; любовта към Бога води до разумно и чистосърдечно поклонение.

(1675.6) 149:6.5 Вашите предци се бояха от Бога, защото Той беше могъщ и тайнствен. Вие ще Му се покланяте, защото Той е величествен в любовта, великодушен в милосърдието и славен в истината. Могъществото на Бога пробужда в човешкото сърце страх, но благородството и праведността на Неговата личност поражда благоговение, любов и доброволно поклонение. Почтителният и любящ син не се бои и не трепери от страх даже пред могъщ и благороден баща. Аз дойдох в този свят да заменя страха с любов, мъката – с радост, ужаса – с увереност, робските ограничения и безсмислените обреди – с любвеобилно служене и благодарно поклонение. За тези, които все още седят в тъмнина, остава вярна една истина: “Източниците на мъдрост са в страха пред Господа.” Но след като светлината е станала по-ярка, Божиите синове са склонни към прославяне на Безкрайния за това, което Той е, вместо за това да се бои за това, което той прави.

(1675.7) 149:6.6 Когато децата са малки и неразумни, се налага да ги увещаваш да уважават своите родители; но когато те пораснат и станат малко по-признателни за благата, които им дава родителската опека и защита, те – чрез разумно уважение и растяща привързаност – се издигат на това ниво на опит, при което обичат своите родители за това, което са, а не заради това, което са направили за тях. Бащата по природа обича своето дете, но детето трябва да придобие любовта към своя баща, преминавайки пътя от страха пред това, което може да направи бащата – през трепета, ужаса, зависимостта и благоговението – към благодарната и нежна любов.

(1676.1) 149:6.7 Вас са ви учили, че вие трябва да “се боите от Бога и да спазвате Неговите заповеди, защото в това е целият дълг на човека”. Но аз дойдох да ви дам нова и по-висша заповед. Аз бих искал да ви науча да “обичате Бога и да се научите да изпълнявате Неговата воля, защото такава е най-висшата привилегия на освободените Божии синове”. Вашите бащи бяха учени да се “боят от Бога – Всемогъщия цар”. Аз ви уча: “Обичайте Бога – всемилостивия Баща.”

(1676.2) 149:6.8 В Царството небесно, което дойдох да провъзглася, няма висок и могъщ цар; това царство е божествено семейство. Всеобщо признатият и безусловно почитан център и глава на това обширно братство от разумни същества е моят и ваш Баща. Аз съм Негов Син, вие също сте негови синове. Затова извечна истина, че вие и аз сме братя на небесата, и тя още повече се усилва от това, че ние станахме братя в плът в земния живот. Затова престанете да се боите от Бога като от цар или да Му служите като на господар; учете се да Го уважавате като Създател; почитайте Го като Баща на вашата духовна младост; обичайте Го като милосърден защитник; и накрая, покланяйте Му се като на любящ и премъдър Баща на вашето по-зряло духовно осъзнаване и признателност.

(1676.3) 149:6.9 От неверните представи за небесния Баща произлизат лъжливите идеи за смирение и в значителна степен – вашето лицемерие. По своята природа и произход човекът може да е тленен червей, но когато в него се всели духът на моя Отец, този човек става божествен в своето предназначение. Духът, посветен от моя Баща, непременно ще се върне към божествения източник и вселенското ниво на своя произход, а душата на смъртния човек, станала възроденото дете на този пребиваващ в него дух, задължително ще се възнесе до самото присъствие на вечния Баща.

(1676.4) 149:6.10 Смирението действително подхожда на смъртния човек, получаващ всички дарове от небесния Баща, макар че на всички такива кандидати за вечен възход в Небесното царство е присъщо божествено достойнство. Безсмислените робски навици и показното фалшиво смирение са несъвместими с разбирането на източника на вашето спасение и осъзнаването на участта на вашата родена в духа душа. Смирението пред Бога е напълно уместно в дълбините на вашето сърце; скромността в отношенията с хората е похвална; но лицемерието на неловката и показна покорност е инфантилно и недостойно за просветените синове на Царството.

(1676.5) 149:6.11 Вие постъпвате правилно, като се смирявате пред Бога и се владеете пред хората, но нека вашата скромност носи в себе си духовното начало, а не да бъде лъжлива и егоистична демонстрация на собственото ви превъзходство. Думите на пророка не са случайни: “Живей смирено пред Бога”, защото макар че небесният Баща е Безкраен и Вечен, той също така пребивава “с тези, които са угнетени от разума и смирени духом”. Моят Отец презира гордостта, ненавижда лицемерието и изпитва отвращение към порока. Именно за да подчертая значението на искреното и съвършено доверие към неизменната поддръжка и преданото водителство на небесния Баща, аз толкова често се позовавам на малкото дете като пример за отношението на разума и реакцията на духа, които са толкова важни за навлизането на човека в духовните реалности на Небесното царство.

(1677.1) 149:6.12 „Пророк Йеремия добре описа много смъртни, казвайки: “На думи вие сте близки до Бога, но в сърцето си сте далеч от Него.” И нима не сте чели суровото предупреждение на пророка, казващ: “Свещениците Му учат срещу заплащане, а Неговите пророци гадаят за пари. А между това те проповядват благочестие и заявяват, че с тях е Господ.” Нима не ви предупреждаваха нееднократно против тези, които “приветстват ближния с думи на мир, а в сърцата им има зло”, тези, чиито “речи са ласкателни, а сърцето им е лъжливо”? От всички мъчения на доверчивия човек най-страшното е да бъдеш “ранен в дома на доверен приятел”.

7. Завръщането във Витсаида

(1677.2) 149:7.1 Като се посъветва със Симон Петър и получи одобрението на Иисус, Андрей поръча на Давид да изпрати от Витсаида пратеници при различните проповеднически групи с инструкции да завършат пътешествието си и да се върнат във Витсаида в четвъртък, 30 декември. В този дъждовен ден всички членове на апостолското семейство и проповедниците на Евангелието се събраха на вечеря в дома на Зеведей.

(1677.3) 149:7.2 Всички те прекараха съботата заедно, настанявайки се в домовете във Витсаида и съседния Капернаум, след което бяха разпуснати за две седмици, получавайки възможност да отидат при своите семейства, да навестят своите приятели или да отидат за риба. Няколкото дни, прекарани от тях заедно във Витсаида, действително преминаха в атмосфера на приповдигнатост и въодушевление; даже по-опитните учители извлякоха полза от разказите на младите проповедници, споделящи своите впечатления.

(1677.4) 149:7.3 От 117 евангелисти, участващи в това второ проповедническо пътешествие по Галилея, само около седемдесет и пет издържаха практическото изпитание и след двуседмичен отдих бяха готови за служене. Иисус, заедно с Андрей, Петър, Яков и Йоан, остана в дома на Зеведей, отделяйки много време за беседи, посветени на благополучието и разширяването на Царството.

Foundation Info

Версия за печатВерсия за печат

Urantia Foundation, 533 W. Diversey Parkway, Chicago, IL 60614, USA
Tel: +1-773-525-3319; Fax: +1-773-525-7739
© Urantia Foundation. All rights reserved