Документ 170, Царството небесно

   
   Red Jesus Text: On | Off    Paragraph Numbers: On | Off
Версия за печатВерсия за печат

Книгата Урантия

Документ 170

Царството небесно

(1858.1) 170:0.1 СЛЕД обяд в събота, 11 март, Иисус изнесе своята последна проповед в Пела. Това обръщение – едно от най-изумителните за цялото му обществено служене – беше посветено на дълбоко и всестранно обсъждане на Царството небесно. Той знаеше за бъркотията, която цареше в ума на апостолите и учениците относно смисъла и значението на изразите “Царството небесно” и “Царството Божие”, които той използваше като синоними за определянето на своята посвещенческа мисия. Макар че самата дума небесно трябваше да бъде достатъчна за изключване на каквато и да било връзка със земните царства и мирските правителства, това не стана. Идеята за мирски цар твърде здраво се беше вкоренила в съзнанието на евреите, за да може да бъде изтласкана за едно поколение. Затова отначало Иисус не излизаше открито срещу такива отдавна лелеяни представи за Царството.

(1858.2) 170:0.2 В този съботен ден Учителят се стремеше да разясни ученията за Царството небесно; той обсъди този въпрос от всички гледни точки и се опита да обясни многото различни значения, в които се използваше даденият термин. В настоящия документ ние ще разширим това обръщение, съпровождайки го с многобройните по-ранни изказвания на Иисус, добавяйки ред забележки, направени само за апостолите по време на вечерните обсъждания в този ден. Ние също така ще предложим някои коментари, отнасящи се до по-нататъшното развитие на идеята за Царството в степента, в която тази идея е свързана с последващата християнска Църква.

1. Представите за Царството небесно

(1858.3) 170:1.1 Във връзка с изложението на проповедта на Иисус следва да се отбележи, че във всички юдейски писания съществува двойствена представа за Царството небесно. Пророците представяха Царството Божие по следния начин:

(1858.4) 170:1.2 1. Съществуващата реалност.

(1858.5) 170:1.3 2. Бъдещата надежда – въплъщението на Царството в цялата му пълнота с идването на Месията. Това е представата за Царството, на която учеше Йоан Кръстител.

(1858.6) 170:1.4 От самото начало Иисус и апостолите учеха и на двете представи. Съществуваха още две идеи за Царството, които трябва да се имат предвид.

(1858.7) 170:1.5 3. По-късната представа на евреите за всемирното трансцендентално Царство, произходът на което е свръхестествен, а настъпването му – чудотворно.

(1858.8) 170:1.6 4. Персийските учения, изобразяващи установяването на божественото Царство като постигане на победа на доброто над злото в края на света.

(1858.9) 170:1.7 Преди самото идване на Иисус на Земята евреите съединиха и смесиха всички тези идеи за Царството в своята апокалиптична представа за Месията, който ще се яви, за да открие ерата на еврейския триумф – вечната епоха на върховното управление на Бога на Земята, новия свят, ерата, когато цялото човечество ще се покланя на Яхве. Решавайки да използва тази представа за Царството небесно, Иисус избра да установи своя избор на най-важното и кулминационно наследство както на юдейската, така и на персийската религия.

(1859.1) 170:1.8 Царството небесно включва четири различни групи идеи, отразяващи истинските и превратните представи, съществуващи за него в продължение на вековете християнска ера:

(1859.2) 170:1.9 1. Представата на юдеите.

(1859.3) 170:1.10 2. Представата на персийците.

(1859.4) 170:1.11 3. Представата, основана върху личния опит на Иисус – “Царството небесно във вас”.

(1859.5) 170:1.12 4. Смесените и объркани представи, които се опитваха да внушат на света основателите и пропагандаторите на християнството.

(1859.6) 170:1.13 Създава се впечатлението, че в различни периоди при различни обстоятелства Иисус в своите публични изяви може да е излагал многобройни представи за “Царството”. Но своите апостоли той винаги учеше, че Царството обхваща опита на личните отношения на човека със своите събратя на земята и Отеца на небето. Говорейки за Царството, той винаги завършваше своята реч с думите: “Царството е във вас.”

(1859.7) 170:1.14 Продължаващото векове недоразумение относно това, което се отнася до смисъла на израза “Царството небесно”, се обяснява с три фактора:

(1859.8) 170:1.15 1. Бъркотията, предизвикана от наблюдението на постепенната еволюция на идеята за “Царството” в различни стадии на нейната преработка от Иисус или неговите апостоли.

(1859.9) 170:1.16 2. Объркването, неизбежно свързано с преноса на ранното християнство от юдейска почва на езическа.

(1859.10) 170:1.17 3. Бъркотията, свързана с това, че централната идея на християнството стана личността на Иисус, около когото беше организирана тази религия; Евангелието за Царството все повече се превръщаше в религия за Иисус.

2. Концепцията на Иисус за Царството

(1859.11) 170:2.1 Учителят недвусмислено говореше, че начало и основа на Царството небесно трябва да бъде двуединната концепция, представена от истината за бащинството на Бога и произтичащия от това факт на братството между хората. Приемането на такова учение, заявяваше Иисус, ще освободи човека от вековното му робско подчинение на вековния страх и едновременно ще обогати човешкия живот със следните дарове на новия живот, изпълнен с духовна свобода:

(1859.12) 170:2.2 1. Притежанието на ново мъжество и нараснало духовно могъщество. Евангелието на Царството беше призвано да освободи човека и да го вдъхнови за помисли за вечния живот.

(1859.13) 170:2.3 2. Евангелието носеше идея за нова увереност и истинско утешение за всички хора, в това число и за бедняците.

(1859.14) 170:2.4 3. Само по себе си то стана нов образец на нравствени ценности, нов естетически еталон за оценка на човешкото поведение. То рисуваше идеала на произтичащото от идеята за Царството човешко общество от нов тип.

(1859.15) 170:2.5 4. То учеше за превъзходството на духовното над материалното, то възвисяваше духовните реалности и свръхчовешките идеали.

(1860.1) 170:2.6 5. Това ново Евангелие съдържаше като истинска цел на живота духовните дела. Човешкият живот придоби нова морална ценност и божествено достойнство.

(1860.2) 170:2.7 6. Иисус учеше, че вечните реалности са резултат (награда) за праведните земни усилия. Смъртното пребиваване на човека на Земята придоби ново значение, произтичащо от осъзнаването на благородната съдба.

(1860.3) 170:2.8 7. Новото Евангелие потвърждаваше, че спасението на човека е разкритие на стигащия далеч божествен замисъл, на който предстои да се изпълни и въплъти в безкрайно служене – бъдещата съдба на спасените синове Божии.

(1860.4) 170:2.9 Тези учения обхващат разширената идея за Царството в тълкуванията на Иисус. Примитивните и объркани учения на Йоан Кръстител за Царството едва ли съдържаха в себе си тази велика концепция.

(1860.5) 170:2.10 Апостолите бяха неспособни да постигнат истинското значение на изказванията на Учителя за Царството. Последващото изкривяване на ученията на Иисус – в този вид, в който те са представени в Новия Завет – се обяснява с повлиялата върху авторите на евангелията представа, че Иисус само за малко е напуснал този свят, че скоро ще се върне, за да установи Царството в могъщество и слава – точно идеята, към която те се придържаха, докато той се намираше редом с тях в плът. Но Иисус не свързваше установяването на Царството с идеята за завръщане в този свят. Това, че минаха векове без никакъв намек за възцаряването на “новия век”, в никаква степен на противоречи на ученията на Иисус.

(1860.6) 170:2.11 Великата идея, въплътена в тази проповед, стана опитът да бъде превърната концепцията за Царството небесно в идеалната представа за изпълнението на волята Божия. Иисус отдавна учеше своите последователи да се молят: “Да настъпи царството Твое; да бъде волята Твоя”; и в същото време той искрено се опитваше да ги накара да се откажат от използването на израза Царство Божие, заменяйки го с по-полезен еквивалент – волята Божия. Но това не му се отдаде.

(1860.7) 170:2.12 Вместо идеята за Царството, Царя и подчинените Иисус искаше да предложи концепцията за небесното семейство – небесния Баща и освободените синове Божии, радостно и доброволно служещи на своите човешки събратя във възвишено и разумно поклонение на Бога-Баща.

(1860.8) 170:2.13 Към това време в апостолите се оформи двояка представа за Царството; те го смятаха за:

(1860.9) 170:2.14 1. Личностен опит, присъстващ в сърцата на всички истински вярващи.

(1860.10) 170:2.15 2. Национално или мирово явление. Те предполагаха, че Царството принадлежи на бъдещето, че то е нещо такова, което трябва да се чака.

(1860.11) 170:2.16 Те гледаха на идването на Царството в сърцата на хората като на постепенен процес, подобен на действието на закваската в тестото или като растежа на синапеното зърно. Те вярваха, че идването на Царството в национален или миров смисъл ще бъде толкова внезапно, колкото и завладяващо. Иисус неуморно им повтаряше, че Царството небесно е техен личен опит в осъзнаването на висшите ценности на духовния живот, че тези реалности на духовния опит постепенно ще се преобразуват в нови и по-високи нива на божествена увереност и вечно величие.

(1860.12) 170:2.17 В този ден Учителят излагаше съвършено нова представа за двояката същност на Царството, тъй като той описа следните два негови стадия:

(1860.13) 170:2.18 “Първи. Царството Божие в този свят: висшето желание да изпълниш Божията воля, безкористната любов на човека, носеща благи плодове – подобрено естетическо и нравствено поведение.

(1861.1) 170:2.19 Втори. Царството Божие на небесата, целта на смъртните вярващи – положение, което се характеризира с по-съвършена любов към Бога и по-божествено изпълнение на Божията воля.”

(1861.2) 170:2.20 Иисус учеше, че благодарение на своята вяра вярващият влиза в Царството веднага. В различни беседи той учеше, че за влизане в Царството чрез вяра са задължителни две неща:

(1861.3) 170:2.21 1. Вяра, чистосърдечност. Да дойдеш като дете, да получиш синовството като дар; да се подчиниш на изпълнението на волята на Отеца, да не се съмняваш в мъдростта на Отеца и да изпитваш неподправено доверие в нея; да дойдеш в Царството освободен от предразсъдъци и предубедени мнения; да бъдеш възприемчив и способен за учение, подобно на неразглезено дете.

(1861.4) 170:2.22 2. Жажда за истината. Страстен стремеж към праведност, промяна на намеренията, придобиване на стремежа да станеш подобен на Бога и да намериш Бога.

(1861.5) 170:2.23 Иисус учеше, че грехът не е дете с дефектна природа, а плод на разума, вземащ съзнателно решение и подчинен на непокорна воля. По отношение на греха той учеше, че Бог вече е простил и че ние правим такава прошка достъпна за самите себе си, когато прощаваме на своите събратя. Прощавайки на братята си в плът, вие създавате в своята душа способност за приемане на реалността на Божията прошка спрямо собствените ви грешки.

(1861.6) 170:2.24 Към времето, когато апостол Йоан [Богослов – б.р.] пристъпи към описанието на живота и ученията на Иисус, ранните християни бяха изтърпели толкова много заради идеята за Царството Божие като причина за гоненията им, че в своето мнозинство се отказаха от този израз. Йоан говорú много за “вечния живот”. Иисус често наричаше Царството Божие “Царството на живота”. Той също така и нерядко говореше за “Царството Божие вътре във вас”. Веднъж той нарече такъв опит “дружески семейни отношения с Бога-Баща”. Иисус се опитваше да замени “Царството” с много други названия, но всеки път безуспешно. Сред другите определения той използваше следните: Божието семейство, волята на Отеца, приятелите Божии, дружбата на вярващите, братство на хората, стадото на Отеца, децата Божии, другарството на правоверните, служенето на Отеца, както и освободените синове Божии.

(1861.7) 170:2.25 Но той не можеше да не използва идеята за Царството. Чак след изминаване на повече от петдесет години – след разрушаването на Йерусалим от римските армии, тази представа за Царството започна да се превръща в култ към вечния живот, докато неговите социални и институционални аспекти пое бързо разширяващата се и придобиваща конкретни очертания християнска Църква.

3. За праведността

(1861.8) 170:3.1 Иисус винаги се опитваше да внуши на своите апостоли и ученици, че посредством своята вяра те трябва да придобият такава праведност, която би превъзхождала праведността на книжниците и фарисеите – праведността на робската зависимост, с която те толкова лицемерно се кичеха пред целия свят.

(1861.9) 170:3.2 Макар че Иисус учеше, че вярата – простата детска вяра – е ключът към вратите на Царството, той също така учеше, че влизайки в тези врати, всяко вярващо дете трябва стъпало по стъпало да се издигне по стълбата на праведността, за да достигне цялата пълнота на развитието на могъщите синове Божии.

(1861.10) 170:3.3 Постигането на праведност на Царството се разкрива именно при разглеждането на метода на приемането на Божията прошка. Вярата е цената, която плащате за влизане в Божието семейство, но прошката е това действие на Бога, благодарение на което вашата вяра се приема като отплата за приемане в Царството. Придобиването на прошка от вярващия в Царството Божие предполага наличието на определен и реален опит и се заключава в четири степени на вътрешна праведност:

(1862.1) 170:3.4 1. Прощаването на Бога става реално постижимо и лично чувствано точно в тази степен, в която човек прощава на своите другари.

(1862.2) 170:3.5 2. Човек прощава истински на своите другари едва тогава, когато ги обича като самия себе си.

(1862.3) 170:3.6 3. Да обичаш своя ближен като самия себе си е най-висшата етика.

(1862.4) 170:3.7 4. По този начин нравственото поведение – истинската праведност, става естественият резултат от такава любов.

(1862.5) 170:3.8 Затова е очевидно, че истинската вътрешна религия на Царството неизбежно и във все по-голяма степен се стреми да прояви себе си на практическите пътища на общественото служене. Иисус учеше на жива религия, подбуждаща вярващите да посвещават себе си на любвеобилно служене. Но Иисус не подменяше религията с етика. В неговото учение религията е причина, а етиката – следствие.

(1862.6) 170:3.9 Мярка за праведността на всяка постъпка трябва да бъде нейният мотив; затова висшите проявления на доброто са несъзнателни. Иисус никога не се интересуваше от морала или от етиката като такива. Той се интересуваше само от тези вътрешни и духовни другарски отношения с Бога-Баща, които непременно получават външно проявление в непосредственото любвеобилно служене за хората. Той учеше, че религията на Царството е неподправен личен опит, който никой не може да удържи в себе си; че ако човек се осъзнава като член на семейството на вярващите, то това неизбежно го води към практическо изпълнение на заповедите за поведението в семейството – служенето на своите братя и сестри в името на увеличаването и разширяването на братството.

(1862.7) 170:3.10 Религията на Царството е лична, индивидуална; нейните плодове, резултати са семейни, социални. Иисус неизменно превъзнасяше светостта на индивида в сравнение със светостта на обществото. Но той също така признаваше, че човекът формира своя характер за сметка на безкористното служене, че той разкрива своята нравствена същност в любвеобилните връзки със своите ближни.

(1862.8) 170:3.11 Със своето учение, че Царството се намира в самия човек, чрез издигане на индивида, Иисус нанесе на предишното общество смъртен удар, откривайки нова ера на истинска социална праведност. Новата организация на обществото остана практически неизвестна в този свят, отказвайки се да приложи принципите на Евангелието на Царството на практика. И когато това Царство на духовно превъзходство действително се утвърди на Земята, то свидетелство за това ще бъде не просто подобряването на социалните и материалните условия, а по-скоро величието на тези повишени и обогатени духовни ценности, които характеризират настъпването на века на подобрените човешки отношения и прогреса в духовните дела.

4. Учението на Иисус за Царството

(1862.9) 170:4.1 Иисус никога не даваше точно определение за Царството. В един случай той можеше да се спре на една фаза на Царството, в друг – да обсъди друг аспект на братството, в основата на който лежи господството на Бога в сърцата на хората. В течение на тази следобедна съботна проповед Иисус отдели не по-малко от пет фази или епохи на Царството:

(1862.10) 170:4.2 1. Личният вътрешен опит на духовния живот, на който са присъщи творческите отношения на индивидуалния вярващ с Бога-Баща.

(1863.1) 170:4.3 2. Растящото братство между вярващите в Евангелието, социалните аспекти на подобряването на морала и пробуждането на етиката вследствие господството на Божия дух в сърцата на индивидуалните вярващи.

(1863.2) 170:4.4 3. Свръхсмъртното братство на невидимите духовни същества, господстващи на земята и на небето, свръхчовешкото Царство Божие.

(1863.3) 170:4.5 4. Перспективата на по-съвършеното изпълнение на Божията воля, движението към зараждане на новия социален ред във връзка с подобряването на духовния живот – следващата ера на човека.

(1863.4) 170:4.6 5. Царството в цялата своя пълнота, бъдещият духовен век на светлината и живота на Земята.

(1863.5) 170:4.7 Затова ние винаги трябва да се обръщаме към учението на Иисус, за да разберем коя от тези пет фази той може да има предвид, използвайки израза “Царството небесно”. Благодарение на този процес – постепенно изменяйки човешката воля и с това въздействайки на човешките решения – Михаил и неговите съратници също постепенно, но необратимо изменят целия ход на човешката еволюция – социална и друга.

(1863.6) 170:4.8 В своята проповед Учителят постави ударение върху пет пункта като отразяващи принципните черти на Евангелието на Царството:

(1863.7) 170:4.9 1. Първостепенната значимост на индивида.

(1863.8) 170:4.10 2. Волята като определящ фактор в човешкия опит.

(1863.9) 170:4.11 3. Духовното приятелство в отношенията с Бога-Баща.

(1863.10) 170:4.12 4. Висшето удовлетворение от любвеобилното служене на хората.

(1863.11) 170:4.13 5. Превъзходство на духовното над материалното в човешката личност.

(1863.12) 170:4.14 Този свят никога не се е опитвал сериозно, искрено или честно да изпита на практика динамичните идеи и божествените идеали на учението на Иисус за Царството небесно. Но изглеждащият бавен прогрес на идеите за Царството на Урантия не трябва да ви разочарова. Помнете, че ходът на постепенната еволюция е подложен на резки и неочаквани периодически изменения както в материалния, така и в духовния светове. Посвещаването на Иисус като въплътен Син беше именно такова необичайно и неочаквано събитие в духовния живот на този свят. Освен това, стремейки се да откриете признаците на Царството в своето време, не правете фаталната грешка – не изпускайте от внимание, че Царството трябва да се претвори във вашите собствени души.

(1863.13) 170:4.15 Макар че Иисус отнасяше една от фазите на Царството към бъдещето и много пъти даваше да се разбере, че такова събитие може да се прояви като част от мировата криза, и макар че в ред случаи той по такъв начин напълно определено обеща някога да се върне на Урантия, следва да се отбележи, че той никога не е свързвал тези две идеи в едно. Той обеща, че в бъдеще ще се състои ново откровение за Царството на Земята; той също така обеща някога да се върне в този свят лично; но никога не е казвал, че тези две събития са тъждествени. Изхождайки от всичко, което ни е известно, тези обещания не се отнасят задължително към едно и също събитие.

(1863.14) 170:4.16 Неговите апостоли и ученици съвсем определено обединиха тези две учения заедно. Когато Царството не се въплъти в очаквания от тях вид, те, спомняйки си за учението на Иисус за бъдещото Царство и за неговото обещание да се върне, направиха прибързания извод, че тези обещания се отнасят към едно и също събитие; затова живееха с надеждата за скорошно второ пришествие на Иисус за установяване на Царството в цялата му пълнота, могъщество и слава. Така и следващите вярващи поколения живееха на Земята, приемайки същата тази въодушевяваща, но разочароваща надежда.

5. Последвалите представи за Царството

(1864.1) 170:5.1 След краткото изложение на ученията на Иисус за Царството небесно на нас ни е позволено да изложим някои последващи идеи, свързани с представата за Царството, и да предскажем възможното развитие на Царството в бъдещата епоха.

(1864.2) 170:5.2 През първите столетия от популяризирането на християнството идеята за Царството небесно беше силно повлияна от влиянието на стремително разпространяващите се в онези времена идеи на гръцкия идеализъм с неговата представа за естественото като сянка на духовното, за тленното като временна сянка на вечното.

(1864.3) 170:5.3 Но огромната крачка, ознаменуваща пренасянето на ученията на Иисус от юдейска на езическа почва, стана превръщането на Месията на Царството в Изкупителя на Църквата – религиозната и обществена организация, израснала в резултат от дейността на Павел и неговите приемници и основана върху ученията на Иисус, допълнени с идеите на Филон и персийските доктрини за добро и зло.

(1864.4) 170:5.4 Идеите и идеалите на Иисус, въплътени в ученията за Евангелието за Царството, останаха практически нереализирани, тъй като неговите последователи все повече изкривяваха изказванията му. Концепцията за Царството в представите на Учителя беше съществено изменена от две значителни тенденции:

(1864.5) 170:5.5 1. Вярващите евреи продължаваха да го смятат за Месията. Те вярваха, че в най-близко бъдеще Иисус ще се върне, за да установи наистина всемирното, повече или по-малко материално, царство.

(1864.6) 170:5.6 2. Другоплеменните християни още на ранния етап започнаха да приемат доктрините на Павел, което водеше до все по-голямо разпространение на възгледа за Иисус като за Изкупител на децата на Църквата – институцията, дошла да смени предишната идея за чисто духовното братство на Царството.

(1864.7) 170:5.7 Появяването на Църквата като социален продукт на Царството би било напълно естествено и даже желателно. Злото при Църквата беше не нейното съществуване, а това, че тя почти изцяло изтласка предложената от Иисус представа за Царството. Ставайки институция, Църквата на Павел фактически се превърна в заместител на Царството небесно, провъзгласено от Иисус.

(1864.8) 170:5.8 Но не се съмнявайте: това Царство небесно, което, както учеше Иисус, съществува в сърцето на вярващия, ще бъде възвестено на тази християнска Църква, както и на всички други религии, народи и страни по Земята – и на всеки човек.

(1864.9) 170:5.9 Царството, каквото е представено в ученията на Иисус, духовният идеал на индивидуалната праведност и представата за божественото приятелство между човека и Бога, постепенно се разтвори в мистичната концепция за фигурата на Иисус като Изкупител-Създател и духовен глава на социализираното религиозно съобщество. Така формалната институционална Църква стана заместител на това братство на Царството, което се състои от направлявани от духа индивиди.

(1864.10) 170:5.10 Църквата беше неизбежно и полезно социално следствие от живота и ученията на Иисус; трагедията се заключаваше в това, че тази социална реакция на ученията за Царството изцяло и напълно изтласка духовната представа за реалното Царство, разкрито от ученията на Иисус.

(1865.1) 170:5.11 За евреите Царството беше израилската общност; за неевреите то стана християнска Църква. За Иисус Царството беше съвкупност от индивиди, признали своята вяра в бащинството на Бога – тези смъртни, които заявиха своята безре зервна преданост към изпълнението на волята Божия и с това станаха членове на духовното братство между хората.

(1865.2) 170:5.12 Учителят прекрасно разбираше, че разпространяването на Евангелието за Царството ще повлече след себе си определени социални последици; но неговият замисъл беше всички благотворителни социални проявления да възникват като неосъзнати и неизбежни резултати или като естествени плодове на вътрешния личен опит на индивидуалните вярващи – като чисто духовно другарство и общуване с божествения дух, който пребивава във всички подобни вярващи и ги активизира.

(1865.3) 170:5.13 Иисус предвиждаше, че след прогреса на истинското духовно Царство ще се появи социална организация или Църква; именно затова той никога не възразяваше против това, апостолите да използват въведения от Йоан Кръстител обред на кръщението. Той учеше, че обичащата истината душа е тази, която жадува за праведност, за Бога, и се приема в духовното Царство благодарение на своята вяра; в същото време апостолите учеха, че такъв вярващ се приема в социалната организация на учениците чрез външния обред на кръщението.

(1865.4) 170:5.14 Когато първите последователи на Иисус осъзнаха частичния неуспех на своите опити да се въплъти неговият идеал – утвърждаването на Царството в сърцата на хората за сметка на господството и водителството на духа на индивидуалния вярващ, те решиха да спасят неговото учение от пълно забвение, подменяйки идеала за Царството, какъвто го разбираше Учителят, с постепенното създаване на зрима социална организация – християнската Църква. И осъществявайки тази подмяна, те – желаейки да бъдат последователни и да осигурят признание на ученията на Иисус в това, което се отнася до реалността на факта на Царството – започнаха да отсрочват Царството в бъдещето. Щом Църквата придоби сигурно положение, тя се зае да учи, че в действителност Царството ще се появи в кулминационния момент на християнската епоха – при второто пришествие на Христа.

(1865.5) 170:5.15 Така християнството стана концепцията на епохата, идеята за бъдещото пришествие и идеала за окончателното изкупление на светиите на Всевишния. Ранните християни (и твърде много други след тях) повсеместно изпускаха от поглед отношението на идеята за Бащата-и-сина, въплътена в ученията на Иисус за Царството, подменяйки я с добре организираното социално съобщество на Църквата. Така Църквата стана предимно социално братство, фактически изтласквайки представата на Иисус за духовно братство.

(1865.6) 170:5.16 Като цяло идеалната представа за Иисус не се реализира, но върху основата на личния живот на Учителя и неговите учения, допълнени с гръцките и персийски представи за вечния живот и разширените доктрини на Филон за противопоставяне между тленното и духовното, Павел пристъпи към създаването на една от най-прогресивните общини, съществували някога на Урантия.

(1865.7) 170:5.17 Концепцията на Иисус продължава да живее в най-напредналите религии на света. Християнската църква на Павел е социализираната и очовечена сянка на това, което трябваше да стане Царство небесно по замисъла на Иисус – и каквото то непременно ще стане. До известна степен Павел и неговите приемници частично отнеха проблема за вечния живот от индивида и го предадоха на Църквата. Така Христос стана повече глава на Църквата, отколкото по-големият брат на всеки индивидуален вярващ в семейството на Отеца на Царството. Целият духовен смисъл, заключен в отношенията на Иисус с индивидуалния вярващ, Павел и неговите съвременници пренесоха върху Църквата като група вярващи; и постъпвайки така, те разрушиха представата на Иисус за божественото Царство в сърцето на всеки индивидуален вярващ.

(1866.1) 170:5.18 Затова в течение на векове дейността на християнската Църква протичаше в обстановка на огромни затруднения, тъй като тя имаше смелостта да претендира за непостижимите сили и привилегии на Царството – тези сили и привилегии, които могат да бъдат използвани и изпитани само между Иисус и неговите духовни вярващи братя. И така става очевидно, че членството в Църквата не задължително означава встъпване в Царството: едното е духовно, другото – предимно социално.

(1866.2) 170:5.19 Рано или късно ще се появи нов, още по-велик Йоан Кръстител, който ще възвести: “Приближи Царството Божие”, имайки предвид завръщането на високата духовна концепция на Иисус, който провъзгласи, че Царството е волята на неговия небесен Отец, господстваща в сърцето на вярващия; и той ще направи всичко това без какъвто и да е намек за зримата Църква на Земята или очакваното второ пришествие на Христос. Трябва да настъпи възраждане на истинските учения на Иисус, такова ново тяхно излагане, което да премахне дейността на неговите ранни последователи, заели се със създаването на социално-философска система на вероизповедание около факта на пребиваването на Михаил на Земята. За кратко време учението, заключено в повествуванието за Иисус, почти изцяло подмени проповедта на Евангелието на Иисус за Царството. Така историческата религия изтласка учението, в което Иисус съедини най-висшите нравствени идеи и духовни идеали на човека с неговите най-възвишени упования в бъдещето – вечния живот. А в това се заключаваше Евангелието за Царството.

(1866.3) 170:5.20 Именно по силата на многостранността на Евангелието на Иисус за няколко века изследователите на писмените свидетелства за неговите учения се разделиха на такова множество култове и секти. Това прискърбно раздробяване на християнските вярващи се обяснява с неумението да се види в многоплановите учения на Иисус божествената изключителност на неговия несравним живот. Но някой ден у истински вярващите в Иисус няма да има такова духовно разминаване в мненията в сравнение с невярващите. Всички ние винаги можем да имаме съвършено различно рационално разбиране и тълкуване и даже различни нива на социализация, но отсъствието на духовно братство е и непростимо, и достойно за порицание.

(1866.4) 170:5.21 Но не допускайте грешка! В ученията на Иисус има вечно начало, което няма да им позволи завинаги да останат безплодни в сърцата на мислещите хора. Царството според разбирането на Иисус в значителна степен претърпя неуспех на Земята. Понастоящем неговото място заема институцията на Църквата; но вие трябва да разберете, че тази Църква е само гъсеничен стадий в развитието на духовното Царство, което, преодолявайки съпротивлението, ще премине през този материален стадий към по-духовна епоха, когато ученията на Иисус ще могат да получат по-благоприятна възможност за развитие. Затова така наречената християнска Църква става пашкулът, в който сега дреме представата на Иисус за Царството. Царството на божественото братство живее и, оставайки дълго време в забрава, някога задължително ще излезе на бял свят, което е така несъмнено, както и това, че в процеса на метаморфичното развитие слабо привлекателното създание се превръща в прекрасна пеперуда.

Foundation Info

Версия за печатВерсия за печат

Urantia Foundation, 533 W. Diversey Parkway, Chicago, IL 60614, USA
Tel: +1-773-525-3319; Fax: +1-773-525-7739
© Urantia Foundation. All rights reserved