Документ 139, Дванадесетте апостоли

   
   Red Jesus Text: On | Off    Paragraph Numbers: On | Off
Версия за печатВерсия за печат

Книгата Урантия

Документ 139

Дванадесетте апостоли

(1548.1) 139:0.1 Ф АКТЪТ, че само един от апостолите изостави Иисус, е красноречиво свидетелство за обаянието и праведността на неговия земен живот независимо от това, че от време на време той разбиваше на парчета надеждите на своите апостоли и не оставяше камък върху камък от всеки техен стремеж към лично възвеличаване.

(1548.2) 139:0.2 Апостолите узнаха от Иисус за Царството небесно, а Иисус узна от тях за царството човешко – за човешката природа в този вид, в който тя съществува на Урантия и другите еволюционни светове на времето и пространството. Тези дванадесет мъже представляваха различни типове на човешкия темперамент и образованието им не ги направи еднакви. В жилите на много от тези галилейски рибари течеше немалко езическа кръв в резултат от принудителното обръщане на езическото население на Галилея сто години преди това.

(1548.3) 139:0.3 Би било грешка от ваша страна да смятате апостолите за абсолютно невежи и необразовани хора. Всички те, с изключение на близнаците Алфееви, бяха випускници на синагогалните училища, добре знаеха писанията на юдеите и притежаваха много от съвременните познания в онази епоха. Седем от тях завършиха синагогалните училища на Капернаум, а в цяла Галилея нямаше по-добри еврейски училища.

(1548.4) 139:0.4 Когато вашите писмени свидетелства ги наричат “невежи и необразовани”, това означава само, че те бяха прости хора, необучени на доктрините на равините и невладеещи методите на равинското тълкуване на Писанията. Те нямаха така нареченото висше образование. Днес със сигурност биха ги смятали за необразовани, а в някои слоеве на обществото даже некултурни. Ясно е едно: не всички те преминаха строга, стандартна програма на образование. От юношески години всеки от тях се учеше да живее самостоятелно.

1. Андрей Първозваният

(1548.5) 139:1.1 Андрей, предводител на апостолския корпус на Царството, беше роден в Капернаум. Той беше най-голямото дете в семейство с пет деца – освен брат си Симон той имаше и три сестри. Баща му, който по това време вече беше починал, беше бил партньор на Зеведей при сушенето на риба във Витсаида – риболовното пристанище на Капернаум. Когато Андрей стана апостол, той не беше женен и живееше със семейството на своя женен брат Симон Петър. Те и двамата бяха рибари и придружители на Яков и Йоан – синовете на Зеведей.

(1548.6) 139:1.2 През 26 година от н.е., когато Андрей беше избран за апостол, той беше на 33 години – с цяла година повече от Иисус; той беше най-големият сред апостолите. Андрей имаше прекрасно родословие и беше най-способният от дванадесетте апостоли. С изключение на ораторското изкуство, той по нищо не отстъпваше на своите другари. Иисус не даде на Андрей прякор, братски епитет. Но както апостолите скоро започнаха да наричат Иисус Учител, така по отношение на Андрей те започнаха да използват прякор, съответстващ на думата “Глава”.

(1549.1) 139:1.3 Андрей беше добър организатор, но още по-добър администратор. Той влизаше във вътрешния кръг от четирима апостоли, но предвид това, че Иисус го назначи за ръководител на апостолската група, на него му се налагаше да изпълнява своите задължения сред събратята си, докато останалите трима се ползваха от възможността за тясно общуване с Учителя. До самия край Андрей остана глава на апостолския корпус.

(1549.2) 139:1.4 Макар че Андрей никога не беше блестящ проповедник, той успешно се занимаваше с личен труд, явявайки се пионерът на мисионерската дейност в името на Царството в този смисъл, че като пръв избран за апостол той веднага доведе при Иисус своя брат Симон, който впоследствие стана един от най-великите проповедници на Царството. Андрей беше главен последовател на политиката на Иисус за използването на личния труд като метод за подготовка на дванадесетте посланици на Царството.

(1549.3) 139:1.5 Независимо от това дали Иисус учеше своите апостоли в тесен кръг или проповядваше в тълпа, Андрей винаги беше в течение на нещата; той беше досетлив изпълнител и умел администратор. Вземаше бързо решение по всеки въпрос, с изключение на тези, които, както той предполагаше, излизаха извън рамките на неговите компетенции и които той без отлагане обсъждаше с Иисус.

(1549.4) 139:1.6 Андрей и Петър изобщо не си приличаха по характер и темперамент, но следва да им се отдаде във вечна заслуга това, че те прекрасно се разбираха помежду си. Андрей никога не завиждаше на ораторския талант на Петър. Не може често да се срещне по-възрастен човек от типа на Андрей, който да оказва такова огромно влияние на своя талантлив по-малък брат. Изглеждаше, че Андрей и Петър никога в ни най-малка степен не завиждаха на способностите и на взаимните си постижения. Късно вечерта в деня на Петдесетница, когато до голяма степен поради страстната и въодушевяваща проповед на Петър Царството се увеличи с две хиляди нови души, Андрей каза на своя брат: “Аз бих бил неспособен на това, но се радвам, че имам брат, на когото това се отдаде.” На което Петър отговори: “Но ако ти не ме беше довел при Учителя и не ме удържаше редом с него, аз нямаше да мога да се окажа тук и да направя това.” Отношенията между Андрей и Петър бяха изключение от правилото, доказващо, че даже братята могат да живеят в мир и успешно да си сътрудничат един с друг.

(1549.5) 139:1.7 След Петдесетница Петър стана известен човек, но Андрей, който беше по-голям, никога не се дразнеше, че до края на живота му винаги го представяха като “брата на Симон Петър”.

(1549.6) 139:1.8 От всички апостоли Андрей най-добре от другите се справяше с хората. Той знаеше, че Юда Искариот замисля нещо недобро, още когато никой от апостолите не се досещаше за това какво става с техния ковчежник. Но той никому не разкри своите опасения. Огромната заслуга на Андрей пред Царството бяха неговите съвети, дадени на Петър, Яков и Йоан относно първите мисионери, които тръгнаха по света, за да възвестяват Евангелието, както и препоръките по организацията на административните дела на Царството, дадени на тези ранни ръководители. Андрей притежаваше огромен талант да вижда скритите възможности и потенциални способности на младите хора.

(1549.7) 139:1.9 Почти веднага след възнасянето на Иисус Андрей започна да пише лични спомени за многото изказвания и деяния на своя покоен Учител. След смъртта на Андрей преписи от това частно свидетелство свободно се разпространяваха на ръка сред ранните учители на християнската Църква. Впоследствие в тези чернови записи на Андрей биваха внасяни поправки, изменения и допълнения, докато те не се превърнаха в достатъчно последователен разказ за живота на Учителя на Земята. Последният от тези видоизменени и поправени екземпляри изгоря при пожара в Александрия приблизително сто години след написването на оригинала от първия от дванадесетте апостоли.

(1550.1) 139:1.10 Андрей беше човек с ясно разбиране, логическо мислене и твърди решения, чиято огромна сила на характера се заключаваше в несравнимо постоянство. Недостатък на неговия темперамент беше отсъствието на ентусиазъм; много пъти той се оказваше неспособен да въодушеви своите другари с думи на благоразумна похвала. Това сдържано отношение към похвалата произлизаше от неговата неприязън към ласкателството и лицемерието. Андрей беше един от тези всестранни, уравновесени, успяващи и скромни хора, които постигат всичко със собствения си труд.

(1550.2) 139:1.11 Всички апостоли обичаха Иисус, но също толкова вярно е и това, че всеки от дванадесетте апостоли биваше привличан към него от определена черта на неговата личност, особено импонираща на един или друг апостол. Андрей се възхищаваше от Иисус заради неговата неизменна искреност, неговото естествено достойнство. Когато хората опознаваха Иисус, ги овладяваше желанието да запознаят с него и своите приятели; те действително искаха да го познава целият свят.

(1550.3) 139:1.12 Когато последващите гонения накараха апостолите окончателно да напуснат Йерусалим, Андрей премина през Армения, Мала Азия и Македония, довеждайки в царството много хиляди хора. Той беше заловен и разпънат в Патра, в Ахая. Изминаха повече от два дни преди този могъщ човек да свърши на кръста и в тези трагични часове той продължаваше убедително да възвестява благата вест за спасителното небесно Царство.

2. Симон Петър

(1550.4) 139:2.1 Когато Симон се присъедини към апостолите, той беше на тридесет години. Беше женен, имаше три деца и живееше във Витсаида, недалеч от Капернаум. Той живееше с брат си Андрей и майката на своята жена. Както Петър, така и Андрей са занимаваха с риболовство заедно със синовете на Зеведей.

(1550.5) 139:2.2 Учителят познаваше Симон в течение на известно време преди Андрей да го представи като втория от апостолите. Когато Иисус нарече Симон с името Петър, той направи това с усмивка; това име трябваше да стане нещо като прякор. Всички приятели на Симон прекрасно знаеха доколко неравно и импулсивно беше неговото поведение. Наистина впоследствие Иисус действително вложи в този даден на шега прякор нов и важен смисъл.

(1550.6) 139:2.3 Симон Петър беше импулсивен човек, оптимист. Той израсна, разрешавайки си свободно да се предава на силни емоции; той постоянно попадаше в трудни ситуации, защото упорито продължаваше да говори, без да помисли. Такава разновидност на безгрижието носеше постоянни неприятности на всички негови другари и приятели и беше причина за много меки порицания от страна на Иисус. Единственото, което спасяваше Петър от още по-големи неприятности поради неговите невнимателни речи, беше това, че той отрано се научи да обсъжда много от своите планове и замисли с брат си Андрей преди да се реши да изкаже публично своите предложения.

(1550.7) 139:2.4 Петър беше добър оратор, красноречив и изразителен. Освен това той беше и роден вдъхновен лидер, съобразителен, макар и не дълбокомислен човек. Задаваше много въпроси – повече, отколкото всички останали апостоли взети заедно – и макар повечето от неговите въпроси да бяха удачни и уместни, много от тях бяха празни и глупави. Петър не притежаваше дълбок ум, но той добре знаеше какво иска; затова на него му бяха свойствени бързите решения и внезапните постъпки. Докато останалите, виждайки Иисус на брега, с изумление говореха за това, Петър скочи във водата и доплува до брега, за да поздрави Учителя.

(1551.1) 139:2.5 Тази черта на Иисус, която повече от останалите възхищаваше Петър, беше неговата божествена мекота. Петър никога не се уморяваше да подражава на снизходителността на Иисус. Той не забравяше урока за прощаването на грешника – не до седем, а до седемдесет пъти по седем. В мрачните и безрадостни дни, настъпили след неговото необмислено и неумишлено отречение от Иисус в двореца при първосвещеника, той много мисли за впечатлението, което му направи великодушният характер на Учителя.

(1551.2) 139:2.6 Симон Петър страдаше от мъчителна нерешителност. Той се хвърляше от едната крайност в другата. Отначало отказа Иисус да му измие краката, а след това, изслушвайки отговора на Учителя, започна да го моли той да го измие целия от главата до краката. И все пак Иисус знаеше, че недостатъците на Петър идват от ума, а не от сърцето. Той представляваше едно от най-непостижимите съчетания на храброст и страхливост, които някога са се срещали на Земята. Най-силната черта на неговия характер беше предаността, дружелюбието. Петър действително и искрено обичаше Иисус. И при все това, независимо от могъщата сила на неговото ревностно служене, той беше толкова неустойчив и непостоянен, че позволи насмешките на слугинята да го доведат до отречение от своя Господ и Учител. Петър можеше да понесе преследванията и всяка друга форма на пряко оскърбление, но клюмваше и се предаваше пред насмешките. Той беше храбър воин при всяка атака, но се превръщаше в треперещ от страх страхливец при нападение в гръб.

(1551.3) 139:2.7 Петър беше първият от апостолите на Иисус, застъпил се за дейността на Филип сред самаряните и на Павел – сред друговерците. Но по-късно, в Антиохия, сблъсквайки се с издевателствата на ортодоксалните иудеи, той измени изцяло своето отношение към езичниците и за известно време ги напусна, с което само си навлече безстрашното осъждане на Павел.

(1551.4) 139:2.8 Пръв сред апостолите той от все сърце призна в Иисус съединението на човешкото и божественото начала и първи, ако не се смята Юда, се отрече от него. Петър беше не толкова мечтател, колкото човек, който не желаеше да слиза от облаците на самозабравата, да се разделя с възторженото увлечение от външната ефектност и да се връща в делничния и прозаичен свят на реалността.

(1551.5) 139:2.9 Следвайки Иисус, Петър буквално и символично или възглавяваше процесията, или се мотаеше на опашката, “следвайки ги от разстояние”. Но от всичките дванадесет апостоли той беше най-изтъкнатият проповедник; ако не смятаме Павел, той направи повече от всеки друг за установяване на Царството небесно и за времето на едно поколение изпрати посланици на Царството във всички краища на света.

(1551.6) 139:2.10 След своите необмислени отречения от Учителя той дойде на себе си и под благоразположеното и внимателно ръководство на Андрей първи се върна към риболовните мрежи, докато останалите апостоли се бавеха, опитвайки се да си изяснят какво ще стане след разпятието. Когато окончателно се убеди, че Иисус му е простил, и узна, че Учителят отново го е приел в своите редове, огънят на Царството избухна в неговата душа с такава сила, че той се превърна във велика и спасителна светлина за хиляди пребиваващи в тъма хора.

(1551.7) 139:2.11 Напускайки Йерусалим, Петър много пътуваше. Преди Павел да стане водеща духовна сила сред християнските църкви на езическия свят, Петър посети всички църкви от Вавилон до Коринт, пребивавайки с проповеди и в много църкви, основани от Павел. Макар че Петър и Павел съществено се отличаваха по своя темперамент и образование и даже по религиозните си възгледи, в следващите години те хармонично работеха над укрепването на Църквата.

(1552.1) 139:2.12 Някои елементи на стила и ученията на Петър, отразени в проповедите му, са частично записани от Лука, а също и в Евангелието от Марк. По-вярно отражение на неговия енергичен стил е писмото, известно като Първото послание на Петър; това беше така, поне докато то не беше изменено от един от учениците на Павел.

(1552.2) 139:2.13 Но Петър упорстваше в своята грешка, опитвайки се да убеди евреите, че Иисус е действителният и истински еврейски Месия. До самата си смърт Симон Петър страдаше от превратни представи за Иисус – като еврейския Месия, за Христос – като всемирния Изкупител, и за Сина Човешки – като откровение на Бога, обичащия Отец на цялото човечество.

(1552.3) 139:2.14 Съпругата на Петър беше много способна жена. Много години тя успешно се трудеше като член на женския корпус, а когато Петър беше изгонен от Йерусалим, тя го съпровождаше във всичките му пътешествия към църквите, точно както и по времето на неговите мисионерски пътувания. И в деня, когато нейният прославен мъж се раздели с живота, тя беше хвърлена на дивите зверове на арената в Рим.

(1552.4) 139:2.15 Така този човек, близък съратник на Иисус и един от членовете на неговия вътрешен кръг, тръгна по света от Йерусалим и докато не удари смъртният му час, с цялата мощ и величие продължи своето служене, възвестявайки благата вест на Царството. И той сметна за висока чест, когато тези, които го бяха пленили, му съобщиха, че трябва да умре с такава смърт, с каквато и неговият Учител – на кръста. Така Симон Петър беше разпънат в Рим.

3. Яков Зеведеев

(1552.5) 139:3.1 Яков беше по-големият от двамата синове на Зеведей, които Иисус кръсти “синовете на гръмотевицата”. Когато стана апостол, той беше на тридесет години. Беше женен, имаше четири деца и живееше редом със своите родители в предградията на Капернаум – Витсаида. Той беше рибар и заедно с по-младия си брат Йоан се занимаваше със своя занаят в партньорство с Андрей и Симон. Предимството на Яков и Йоан беше това, че те познаваха Иисус по-дълго от останалите апостоли.

(1552.6) 139:3.2 В характера на Яков се съчетаваха противоречиви черти; изглеждаше, че той притежава две природи, всяка от които се управляваше от силни чувства. С особена разгорещеност се отличаваше тогава, когато в пълна мяра се пробуждаше неговото негодувание. Достатъчно раздразнен от нещо, той демонстрираше избухлив нрав, но когато страстите утихваха, винаги се стремеше да намери предлог, опитвайки се да оправдае и извини своя гняв с това, че той е само проява на праведно негодувание. С изключение на тези периодически избухвания на гняв, личността на Яков в много отношения напомняше личността на Андрей. На него не му беше свойствено благоразумието на Андрей или разбирането на човешката природа, но той притежаваше доста голямо красноречие. След Петър, освен Матей, Яков беше най-добрият оратор сред апостолите.

(1552.7) 139:3.3 Макар че Яков в никакъв случай не се отличаваше с капризност, той можеше в един ден да бъде сдържан и неразговорлив, а на другия ден се превръщаше в прекрасен събеседник и разказвач. Обикновено непринудено говореше с Иисус, но в обществото на дванадесетте апостола можеше по цял ден да мълчи. Тези периоди на безпричинно мълчание бяха негова огромна слабост.

(1552.8) 139:3.4 Забележителна черта на личността на Яков беше неговата способност да вижда проблема от всички страни. От всичките дванадесет той се приближи най-много от всичките към постигането на действителната важност и смисъл на учението на Иисус. Отначало на него му беше трудно да разбере думите на Учителя, но още преди апостолите да завършат своята подготовка, той придоби прекрасна представа за учението на Иисус. Яков беше способен да разбере хора от най-различен тип; той имаше добри взаимоотношения и с разностранния Андрей, и с пламенния Петър, и със своя затворен брат Йоан.

(1553.1) 139:3.5 Макар че Яков и Йоан се сблъскваха с някои трудности, опитвайки се да работят заедно, техните прекрасни взаимоотношения действаха въодушевяващо на окръжаващите. Техните отношения отстъпваха на отношенията между Андрей и Петър, но бяха значително по-добри от това, което можеше да се очаква от двама братя – особено от братя, отличаващи се с такова своеволие и решителност. Но колкото и странно да изглеждаше, синовете на Зеведей бяха доста по-търпими един към друг, отколкото към странични хора; те много се обичаха и винаги с удоволствие играеха заедно. Именно тези “синове на гръмотевицата” искаха огънят да слезе от небесата и да изтреби самаряните, проявяващи неуважение към техния Учител. Но безвременната смърт на Яков съществено смекчи бурния темперамент на неговия по-млад брат Йоан.

(1553.2) 139:3.6 Тази черта на Иисус, от която Яков се възхищаваше повече от всичко, беше благожелателността. Него го очароваше отзивчивостта на Иисус, неговият интерес към простите и велики, богати и бедни хора.

(1553.3) 139:3.7 Мислите и плановете на Яков Зеведей се отличаваха с възвишеност. Заедно с Андрей той беше един от най-разумните членове на апостолската група. Беше енергичен човек, но никога не бързаше. Той беше прекрасен противовес на Петър.

(1553.4) 139:3.8 Това беше скромен и спокоен човек – непретенциозен труженик, ежедневно вършещ своята работа, без да се стреми към някакво особено възнаграждение, след като осъзна действителния смисъл на Царството. Що се отнася до разказа за майката на Яков и Йоан, помолила Иисус да им предостави местата от дясната и от лявата си страна, то не трябва да се забравя, че с тази молба се обърна именно майката. И следва да се признае, че изразявайки готовност да поеме върху себе си такава отговорност, те съзнаваха цялата опасност от участие в предполагаемото въстание на Учителя против римската власт и бяха готови да отговарят за това. Когато Иисус ги попита готови ли са да изпият чашата, те дадоха утвърдителен отговор. Що се отнася до Яков, буквално така и стана – той изпи чашата заедно с Учителя, или по-скоро – като първия от апостолите, приел мъченическа смърт от меча на Агрипа. Така Яков стана първият от дванадесетте апостола, пожертвал своя живот на новата бойна линия в борбата за Царството. Ирод Агрипа се боеше от Яков повече, отколкото от всички други апостоли. Той действително нерядко биваше спокоен и мълчалив, но ставаше храбър и решителен, когато биваха засягани и оспорвани неговите убеждения.

(1553.5) 139:3.9 Яков преживя богат живот и когато достигна края му, даже неговият обвинител и доносчик, присъстващ на съда и екзекутирането му, беше потресен до дълбините на душата си от неговата добродетелност и сила на духа, хвърли се от мястото на неговата кончина и се присъедини към учениците на Иисус.

4. Йоан Зеведеев

(1553.6) 139:4.1 Когато Йоан стана апостол, той беше на двадесет и четири години и беше най-младият от дванадесетте апостола. Не беше женен и живееше с родителите си във Витсаида; занимаваше се с риболовство и със своя брат Яков се трудеха заедно с Андрей и Петър. И преди, и след това, когато Йоан стана апостол, той действаше като доверено лице на Иисус по отношение на неговото семейство и продължи да изпълнява тези задължения, докато беше жива Мария, майката на Иисус.

(1553.7) 139:4.2 Доколкото Йоан беше най-младият от апостолите и беше тясно свързан с Иисус и неговото семейство, той беше много скъп на Учителя. Но би било неправилно да се твърди, че той е бил “любимият ученик на Иисус”. Едва ли бихте могли да заподозрете толкова великодушна личност като Иисус в пристрастие – в това, че е обичал един от апостолите повече, отколкото другите. Фактът, че Йоан беше един от тримата лични помощника на Иисус, също спомагаше за формирането на тази погрешна представа, а да не говорим за това, че Йоан, както и неговият брат Яков, познаваше Иисус по-дълго от другите.

(1554.1) 139:4.3 Петър, Яков и Йоан бяха назначени за лични помощници на Иисус, скоро след като станаха апостоли. Назначавайки Андрей за ръководител на групата след избирането на дванадесетте апостоли, Иисус му каза: “А сега аз бих искал ти да поръчаш на двама или трима свои приятели да бъдат с мен и да останат при мен, да ме утешават и да удовлетворяват моите ежедневни нужди.” И Андрей реши, че най-доброто решение ще бъде да предложи за тази особена роля тримата следващи първозвани апостоли. Той искаше да предложи за изпълнението на такава благословена служба себе си, но вече беше получил задача от Учителя, затова Андрей веднага се разпореди за прикрепването към Иисус на Петър, Яков и Йоан.

(1554.2) 139:4.4 В Йоан Зеведеев имаше много привлекателни черти, но към най-непривлекателните се отнасяше неговото прекомерно, макар и добре скривано, самомнение. По-продължителното общуване с Иисус доведе до много дълбоки промени в характера му. Неговото самомнение съществено намаля, но когато Йоан остаря и в него се проявиха признаци на известен инфантилизъм, то в определена степен отново се прояви. Затова, наставлявайки Натан при написването на Евангелието, което носи сега неговото име, престарелият апостол без колебание периодически наричаше себе си “любимият ученик на Иисус”. Доколкото Йоан по-близо от смъртните се приближи до това, да се смята за приятел на Иисус, и като се има предвид, че той беше негов избран личен представител в толкова много дела, не е чудно, че започна да възприема себе си като “любим ученик на Иисус”, тъй като съвсем определено знаеше, че беше този ученик, на когото Иисус толкова често се доверяваше.

(1554.3) 139:4.5 Най-силната черта от характера на Йоан беше неговата надеждност. Той беше изпълнителен и храбър, верен и предан. Неговата най-голяма слабост беше това свойствено му самомнение. Той беше най-младият в своето семейство и сред апостолите. Възможно е да беше малко разглезен; може би с него се отнасяха твърде снизходително. Но в последните години от своя живот Йоан съвсем не приличаше на онзи самовлюбен и капризен млад човек, който стана апостол на Иисус на двадесет и четири години.

(1554.4) 139:4.6 Тези особености на Иисус, които Йоан ценеше в него повече от всичко, бяха любовта на Учителя и неговата безкористност; тези черти му направиха такова впечатление, че целият му последващ живот мина под знака на чувствата на любов и братска преданост. Той говореше за любов и пишеше за любов. “Синът на гръмотевицата” се превърна в “апостолът на любовта”; и в Ефес, когато престарелият епископ вече не можеше да стои зад катедрата и да излиза с проповед и трябваше да го внасят в църквата на стол, и когато при завършване на церемонията го помолеха да каже няколко думи на вярващите, в течение на много години неговите единствени думи бяха: “Мили мои деца, обичайте се.”

(1554.5) 139:4.7 Йоан беше немногословен, ако не се смятат случаите, когато го ядосваха. Той много мислеше, но малко говореше. С възрастта неговият характер стана по-мек и сдържан, но така и не преодоля своето нежелание да говори, не се избави от своята мълчаливост. Но той беше надарен със забележително творческо въображение.

(1555.1) 139:4.8 В Йоан имаше още една черта, неочаквана за такъв спокоен и самовглъбен човек: отличаваше се със своего рода фанатичност и крайна нетърпимост. В това отношение той и Яков си приличаха много – и двамата искаха огънят да слезе от небесата върху главите на непочтителните самаряни. Когато Йоан се натъкна на непознати, които учеха от името на Иисус, веднага им забрани да се занимават с това. Но той не беше единственият от дванадесетте апостоли, страдащ от такова самомнение и осъзнаване на собственото си превъзходство.

(1555.2) 139:4.9 Огромно влияние върху живота на Йоан оказа обстоятелството, че Иисус нямаше свой дом, тъй като знаеше колко предано Иисус се грижеше за своята майка и за роднините си. Йоан също така дълбоко съчувстваше на Иисус заради неспособността на неговите роднини да го разберат и виждаше тяхното постепенно отчуждение. Цялата тази ситуация и това, че Иисус се подчиняваше и в най-малкото свое желание на волята на небесния Отец и строеше своя ежедневен живот върху безусловно доверие, оказаха на Йоан толкова огромно въздействие, че неговият характер претърпя явни и дълбоки изменения, запазили се през останалата част от живота му.

(1555.3) 139:4.10 Малцина от апостолите притежаваха такава хладна или дръзка храброст както Йоан. Той беше единственият от апостолите, който съпроводи Иисус в нощта на ареста и не се побоя да отиде след своя Учител в самата паст на смъртта. Той беше редом с Иисус до последния му земен час и предано изпълни своя дълг по отношение на неговата майка, готов за получаването на допълнителни инструкции, които Учителят можеше да даде в последните минути на своето смъртно съществуване. Несъмнено е едно – на Йоан можеше напълно да се разчита. Когато дванадесетте апостола се хранеха, той обикновено седеше отдясно на Иисус. Първи от дванадесетте той действително и изцяло вярваше във възкресението и беше първият, който позна Учителя, явил му се на брега на морето след своето възкресение.

(1555.4) 139:4.11 В първите години на християнското движение този син на Зеведей беше по най-тесен начин свързан с Петър и стана един от стълбовете на йерусалимската църква. Той беше дясната ръка на Петър в деня Петдесетница.

(1555.5) 139:4.12 Няколко години след мъченическата смърт на Яков Йоан се ожени за вдовицата на своя брат. Последните двадесет години от живота му за него се грижеше любящата му внучка.

(1555.6) 139:4.13 Няколко пъти Йоан попадаше в затвора и беше изпратен на остров Патмос, където остана четири години, докато в Рим не дойде на власт новият император. Ако не бяха тактичността и благоразумието на Йоан, той със сигурност би бил екзекутиран, както и неговият по-откровен брат Яков. Заставайки пред мировите съдии, Йоан заедно с Яков, брата на Господа, с годините се научиха на мъдър и примирителен тон. Те откриха, че “кроткият отговор смирява гнева”. Те също така се научиха да представят Църквата като “духовно братство, посветено на социалното служене на човечеството”, а не като “Царство небесно”. Те проповядваха по-скоро предано служене, а не сила на властта – царство и цар.

(1555.7) 139:4.14 Намирайки се във временно изгнание на Патмос, Йоан написа „Книгата на Откровенията”, стигнала до вас в изключително съкратен и изкривен вид. В тази „Книга на Откровенията” се запазиха някои фрагменти от великото откровение. След като тя беше написана от Йоан, големи части бяха изгубени, а други – иззети. Тя се съхрани само в своя откъслечен и фалшифициран вид.

(1555.8) 139:4.15 Йоан пътуваше много и работеше, без да скръства ръце. Ставайки епископ на азиатските църкви, той се засели в Ефес. Тук на възраст деветдесет и девет години той ръководеше своя помощник Натанаил при написването на така нареченото “Евангелие от Йоан”. От всичките дванадесет апостоли само Йоан Зеведеев стана изтъкнат богослов. Той умря от естествена смърт в Ефес в 103 година от н.е. на възраст сто и една години.

5. Филип Любопитният

(1556.1) 139:5.1 Филип, петият избран апостол, беше призован, когато Иисус с първите си четирима апостоли бяха тръгнали от сборния пункт на Йоан Кръстител на река Йордан към Кана Галилейска. Живеейки във Витсаида, той вече в течение на известно време знаеше за Иисус, но на Филип изобщо не му мина през ум, че Иисус действително е велик човек, докато в онзи ден, в долината на Йордан, Учителят не му каза: “Следвай ме.” В определена степен на Филип подейства и това, че Андрей, Петър, Яков и Йоан бяха признали Иисус за Избавителя.

(1556.2) 139:5.2 Когато Филип се присъедини към апостолите, той беше на двадесет и седем години, наскоро преди това се беше оженил, но по онова време нямаше деца. Прозвището, дадено му от апостолите, означаваше “любопитство”. На Филип трябваше да му бъде показано всичко. Изглеждаше, че той е напълно лишен от способността да вниква в същината на нещата. Това съвсем не означава, че беше тъп, но не му достигаше въображение. Отсъствието на въображение беше огромна слабост на неговия характер. Това беше делничен и прозаичен човек.

(1556.3) 139:5.3 При организирането на апостолите за служене Филип стана иконом; в неговите задължения влизаше да следи те винаги да бъдат осигурени с всичко необходимо. И той беше добър иконом. Неговото най-силно качество беше методичната акуратност; той се отличаваше както с точност, така и със систематичност.

(1556.4) 139:5.4 Филип израсна в семейство със седем деца – три момчета и четири момичета. Той беше второто дете и след възкръсването на Иисус кръсти цялото си семейство, приемайки го в Царството. Неговите родители се занимаваха с риболов. Баща му се отличаваше с големи способности и дълбокомислие, но майка му произхождаше от крайно посредствено семейство. Филип не беше човек, от когото могат да се очакват велики дела, но беше способен до самозабрава да изпълнява дребни дела по велик начин. За всичките четири години само няколко пъти той не можа да осигури храна за всички присъстващи. Даже многото изключителни изисквания, произтичащи от техния начин на живот, рядко го сварваха неподготвен. Филип беше знаещ и умел управляващ на домакинската служба на апостолското семейство.

(1556.5) 139:5.5 Силната страна на Филип беше неговата неизменна надеждност; слабата черта на неговия характер беше пълната липса на въображение, неспособността да събере две и две, за да получи четири. Той притежаваше математически способности в абстрактен смисъл, но въображението му не беше конструктивно. Някои видове въображение липсваха в него практически изцяло. Той беше типичен редови и обикновен, среден човек. Сред тълпите, които идваха, за да чуят ученията и проповедите на Иисус, имаше много подобни мъже и жени и те получаваха огромно удовлетворение, виждайки, че такъв като самите тях човек е удостоен с толкова почетно положение в съветите на Учителя; те се въодушевяваха от факта, че подобен на тях човек вече е заел високо положение в делата на царството. И Иисус узна много нови неща за това, как функционира разумът на някои хора, когато той търпеливо изслушваше нелепите въпроси на Филип, и толкова често удовлетворяваше молбите на своя иконом, когато той молеше да му “покажат”.

(1556.6) 139:5.6 Тази черта на Иисус, от която неуморно се възхищаваше Филип, беше неизчерпаемата щедрост на Учителя. Филип нито веднъж не забеляза в Иисус някаква дребнавост, скъперничество или стиснатост и той се прекланяше преди това неизменно и безкрайно великодушие.

(1557.1) 139:5.7 В личността на Филип имаше малко впечатляващо. За него често говореха като за „Филип от Витсаида, града, където живеят Андрей и Петър”. Той беше почти напълно лишен от проницателност и способност да види ефектните възможности, съдържащи се в конкретната ситуация. Не беше песимист; той просто беше прозаичен човек. Освен това у него в значителна степен отсъстваше духовна интуиция; той можеше, без да се колебае, да прекъсне Иисус в разгара на най-сложните разсъждения на Учителя, за да зададе някакъв нелеп въпрос. Но Иисус никога не го кореше за такава необмисленост; той беше търпелив към Филип и тактично се отнасяше към неговата неспособност да проникне в дълбините на смисъла на учението. Иисус добре знаеше, че ако той поне веднъж беше изказал над Филип порицание за неговите досадни въпроси, с това би ранил не само искрената душа на Филип, но и би го засегнал дотолкова, че той вече никога не би се решил да зададе нито един въпрос. Иисус знаеше, че неговите пространствени светове са населени с неизброими милиарди такива несъобразителни смъртни, и той искаше всички те винаги да се обръщат така лесно към него, идвайки със своите въпроси и проблеми. В края на краищата Иисус действително повече го интересуваха глупавите въпроси на Филип, отколкото собствената му проповед. Иисус във висша степен се интересуваше от хората, от най-различни хора.

(1557.2) 139:5.8 Апостолският иконом не беше добър оратор, но той притежаваше голяма способност да убеждава и постигаше успех в индивидуалното общуване. Трудно беше да го разочароваш; отличаваше се с упорство и настойчивост във всичко, за което се бореше. Той притежаваше огромен и рядък дар – умението да каже “Ела”. Когато неговият пръв новообърнат Натанаил поиска да поспори за достойнствата и недостатъците на Иисус от Назарет, убедителният отговор на Филип беше: “Ела да отидем и ще видиш.” Той не беше догматичен проповедник, увещаващ своите слушатели: “Вървете” – правете това, правете онова. Всяка ситуация, възникваща в неговата работа, той посрещаше с думите “Ела” – “Ела с мен, аз ще ти покажа пътя.” И такъв метод е ефективен винаги, при всички форми и на всички стадии на обучение. Родителите също биха могли да се научат от Филип на това, че най-добре е да се казва на детето не “иди и направи това и това”, а “ела с нас и ние ще ти покажем и ще направим заедно с теб така, както е най-добре”.

(1557.3) 139:5.9 Неспособността на Филип да се приспособява към нови ситуации се прояви в пълна мяра, когато група гърци дойде при него в Йерусалим с думите: “Господине, искаме да видим Иисус.” На всеки евреин, обърнал се към него с такъв въпрос, Филип би отвърнал “Ела”. Но тези хора бяха чужденци, а Филип не помнеше някаква инструкция от висшестоящите лица в това отношение. Затова всичко, което можа да измисли, беше да се посъветва с главата на апостолите Андрей, след което те заедно заведоха молещите за среща гърци при Иисус. Подобно на това, когато по заръка на своя Учител тръгна към Самария да проповядва и кръщава вярващите, той се въздържаше да полага ръце на своите новообърнати в знак на получаването от тях на Духа на Истината. Това беше направено от Петър и Йоан, пристигнали скоро от Йерусалим, за да наблюдават неговата работа от страна на майката-църква.

(1557.4) 139:5.10 Филип премина през мъчителен период след смъртта на Учителя, взе участие в реорганизацията на групата на апостолите и стана първият, който тръгна да покорява нови души с проповед за Царството отвъд пределите на непосредствено обитание на евреите. Той постигна огромни успехи в своята работа сред самаряните и в последвалия труд по разпространението на Евангелието.

(1557.5) 139:5.11 Съпругата на Филип, която беше активен член на женския корпус, стана дейна съратница на своя мъж в неговия проповеднически труд след тяхното бягство от Йерусалим от преследвания. Неговата жена беше безстрашна. Тя стоеше до самия кръст, на който беше разпънат Филип, въодушевявайки го да провъзгласява благата вест даже пред неговите убийци, а когато силите го оставиха, тя започна да разказва за спасението чрез вярата в Иисус; принудиха я да замълчи, едва след като озлобени юдеи се нахвърлиха върху нея и я пребиха до смърт с камъни. Тяхната по-голяма дъщеря Лия продължи труда им и впоследствие стана известна като Йераполската пророчица.

(1558.1) 139:5.12 Филип, някога иконом на апостолите, беше могъщ човек в Царството; където и да отидеше, той завоюваше нови души. По-късно беше разпънат за своята вяра и погребан в Йерапол.

6. Честният Натанаил

(1558.2) 139:6.1 Натанаил – шестият и последният от апостолите, избрани от Учителя лично, беше доведен при Иисус от неговия приятел Филип. Той беше бил придружител на Филип в няколко търговски предприятия и беше тръгнал заедно с него при Йоан Кръстител, когато срещнаха Иисус.

(1558.3) 139:6.2 Натанаил стана апостол на възраст двадесет и пет години и след Йоан беше най-младият член на групата. Най-малкият от седем деца, той не беше женен и беше единствената опора на престарелите си и немощни родители, с които живееше в Кана; някои от неговите братя и сестри лежаха в гроба. Другите имаха свои семейства, но нито един от тях не живееше в родното си селище. Натанаил и Юда Искариот бяха най-образованите от дванадесетте апостола. Преди това Натанаил се беше канил да стане търговец.

(1558.4) 139:6.3 Самият Иисус не даде на Натанаил прякор, но дванадесетте апостоли скоро започнаха да го наричат с думи, означаващи честност, чистосърдечие. Той беше “без лукавство”. И това беше негово огромно достойнство; беше и честен, и чистосърдечен. Недостатъкът на неговия характер беше гордостта: той много се гордееше със своето семейство, своя град, своята репутация и своя народ и всичко това е похвално, когато не стига прекалено далеч. Но Натанаил беше склонен да довежда своите лични пристрастия до крайности. Той имаше навика да съди предубедено другите хора съгласно своите лични представи. Още преди да види Иисус, той първо попита: “Може ли да има нещо добро от Назарет?” Но независимо от своята гордост Натанаил не беше твърдоглав. Той веднага измени своето отношение към Иисус – още щом го погледна в очите.

(1558.5) 139:6.4 В много отношения Натанаил беше странният гений на апостолското семейство. Той се отличаваше с философска нагласа на ума и мечтателност, но това беше крайно практичен тип мечтател. Дълбоките философски размишления при него се сменяха с периоди на рядък и причудлив хумор; когато беше в подходящо настроение, беше може би най-добрият разказвач сред апостолите. Иисус много обичаше да слуша и сериозните, и шеговити разсъждения на Натанаил. Постепенно Натанаил започна по-сериозно да възприема Иисус и Царството, но той никога не се отнасяше сериозно към себе си.

(1558.6) 139:6.5 Всички апостоли обичаха и уважаваха Натанаил и той беше в превъзходни отношения с всички освен с Юда Искариот. Юда смяташе, че Натанаил недостатъчно сериозно се отнася към своите задължения на апостол, и веднъж се осмели тайно от другите да отиде при Иисус и да се оплаче от Натанаил. Иисус каза: “Юда, не отстъпвай, не се кичи със своето положение. Кой от нас има правото да съди своя брат? Волята на Отеца не е Неговите деца да се занимават в живота си само със сериозни дела. Позволи ми да повторя: аз дойдох за това, моите братя в плът да могат да получат повече радост, веселие и да живеят по-пълнокръвен живот. Затова върви, Юда, и изпълнявай добросъвестно това, което ти е поръчано, а на Натанаил, своя брат, позволи сам да се отчита пред Бога.” И паметта за това и за много други сходни случаи живя дълго в сърцето на Юда Искариот, заблуждаващ самия себе си.

(1559.1) 139:6.6 Много пъти, когато Иисус се намираше в планината с Петър, Яков и Йоан и отношенията между апостолите ставаха напрегнати и сложни, когато даже Андрей не знаеше какво да каже на своите помрачнели събратя, Натанаил разведряваше обстановката с философски забележки или със своята припламваща и добра шега.

(1559.2) 139:6.7 В задълженията на Натанаил влизаше да се грижи за семействата на дванадесетте апостола. Той често отсъстваше от апостолските събрания, защото когато узнаваше, че болест или нещо изключително се е случило с някого от неговите подопечни, той отиваше там. Имайки такъв човек като Натанаил, апостолите можеха да бъдат уверени, че техните семейства са в надеждни ръце.

(1559.3) 139:6.8 Натанаил все повече уважаваше Иисус за неговата търпимост. Той неуморно размишляваше за широтата и великодушната благожелателност на Сина Човешки.

(1559.4) 139:6.9 Бащата на Натанаил (Вартоломей) умря скоро след Петдесетница, след което този апостол отиде в Месопотамия и Индия, където възвестяваше благата вест за Царството и кръщаваше вярващите. Неговите събратя така и не узнаха какво стана с техния предишен другар – философ, поет и хуморист. Но той също така беше велик човек в Царството и направи много за разпространение на учението на Иисус, макар че не взе участие в последващата организация на християнската Църква. Натанаил умря в Индия.

7. Матей Левий

(1559.5) 139:7.1 Матей, седмият апостол, беше избран от Андрей. Матей принадлежеше към семейство на събирачи на задължения или митари; самият той беше събирач на налози в своя роден град Капернаум. Беше на тридесет и една години, женен и с четири деца. Матей притежаваше неголямо състояние и беше единственият донякъде осигурен човек от целия апостолски корпус. Това беше предприемчив и контактен човек, надарен със способност да дружи и поддържа добри отношения с най-различни хора.

(1559.6) 139:7.2 Андрей назначи Матей за финансов представител на апостолите. В известен смисъл той беше финансов упълномощен и агент на апостолската организация. Добре се справяше с хората и беше прекрасен пропагандатор. Неговата личност зле се поддава на описание, но той беше крайно добросъвестен ученик и все повече вярваше в мисията на Иисус и в несъмнеността на Царството. Иисус не даде на Левий прякор, но приятелите му обикновено го наричаха “получаващият пари”.

(1559.7) 139:7.3 Силна черта на неговия характер беше безрезервната му преданост към общото дело. Това, че той, митарят, беше приет от Иисус и апостолите, служеше като причина за благодарност, изпълваща бившия събирач на налози. Но беше необходимо известно време преди останалите апостоли – особено Симон Зилот и Юда Искариот, да се примирят с присъствието на митар в своята среда. Слабост на Матей беше неговият късоглед и материалистичен възглед за живота. Но с времето той постигна огромен прогрес във всички тези отношения. Разбира с, на него му се налагаше да пропуска много от най-ценните периоди на обучението, защото задължението му беше да следи за попълването на хазната.

(1559.8) 139:7.4 Повече от всичко Матей ценеше в Учителя неговата снизходителност. Той непрекъснато си спомняше това, че за откриване на Бога е достатъчна само едната вяра. Обичаше да говори за Царството като за “работата по откриването на Бога”.

(1560.1) 139:7.5 Макар че върху Матей лежеше бремето на миналото, той препоръча себе си откъм най-добрата страна и постепенно неговите приятели започнаха да се гордеят с постъпките на митаря. Той беше един от апостолите, които записваха много изказвания на Иисус, и тези записи залегнаха в основата на последващия разказ на Исадор за изказванията и делата на Иисус, известен като Евангелието от Матей.

(1560.2) 139:7.6 Благодарение на великия и полезен живот на Матей – делови човек и събирач на налогови мита, много хиляди делови хора, държавни служители и политически дейци от последващите векове застанаха на пътя, позволяващ им да чуят подкупващите слова на Учителя: “Следвай ме.” Матей действително беше проницателен политик, но той оставаше изключително верен на Иисус и беше във висша степен предан на своя дълг – грижата посланиците на бъдещото Царство да имат достатъчно средства.

(1560.3) 139:7.7 Присъствието на Матей сред дванадесетте апостоли позволи широко да се разтворят вратите на Царството за множеството паднали духом и отхвърлени души, отдавна смятащи себе си за лишени от утешението, което дава религията. Цели тълпи отхвърлени и отчаяли се мъже и жени се стремяха да чуят Иисус и той не се отвърна от никого от тях.

(1560.4) 139:7.8 Матей приемаше пожертвувания от всички желаещи измежду вярващите ученици и слушатели, присъстващи на проповедите на Учителя, но никога не провеждаше масово събиране на средства. Цялата му дейност, свързана с финансирането, се осъществяваше от него тайно и лично; по-голямата част от парите се събираха сред представителите на най-състоятелния клас заинтересувани вярващи. Практически цялото си скромно състояние той изхарчи за нуждите на Учителя и неговите апостоли, но те така и не узнаха за неговата щедрост – с изключение на Иисус, който знаеше всичко за това. Матей не се реши открито да внася своите пари в апостолската хазна поради това, че Иисус и неговите другари ще ги сметнат за мръсни; затова той често даваше пари от името на други вярващи. В първите месеци, когато Матей знаеше, че неговото присъствие сред апостолите беше повече или по-малко изпитание, той чувстваше силно изкушение да им намекне, че нерядко те се хранят от неговите средства, но не се поддаде на тази съблазън. Когато се проявяваше презрително отношение към митаря, Левий изгаряше от желание да им разкрие своята щедрост, но винаги му се отдаваше да запази мълчание.

(1560.5) 139:7.9 Ако се оказваше, че наличните средства са недостатъчни за покриването на седмичните разходи, Левий често вземаше големи суми от личните си спестявания. Така понякога, когато в него се появяваше огромен интерес към учението на Иисус, той предпочиташе да остане с останалите и да послуша Учителя, макар да знаеше, че заради това ще трябва лично да компенсира своя пропуск, като внесе нужната сума. Но как му се искаше Иисус да узнае, че значителна част от парите той взема от собствения си джоб! Не се досещаше, че Учителят знае всичко за това. Нито един от апостолите така и не узна, че Матей беше техният благотворител, и то в такава степен, че когато след началото на преследванията тръгна да проповядва Евангелието на Царството, той беше останал практически без грош.

(1560.6) 139:7.10 Когато тези преследвания накараха апостолите да напуснат Йерусалим, Матей отиде на север, проповядвайки Евангелието на Царството и кръщавайки вярващите. Неговите предишни приятели-апостоли изгубиха връзка с него, но той продължи да върви напред, проповядвайки и кръщавайки през Сирия, Кападокия, Галатия, Витания и Тракия. Именно тук, в тракийския град Лизимахия, в резултат от заговора на група скептично настроени юдеи с римските войници, той срещна своята смърт. Така този възроден митар загина триумфиращ – с вяра в спасението, толкова трайно усвоена от него от ученията на Иисус за времето на неотдавнашния живот на Учителя на Земята.

8. Тома Дидим

(1561.1) 139:8.1 Тома беше осмият апостол и беше избран от Филип. В последващите времена той стана известен като “Тома неверни”, но неговите приятели-апостоли едва ли го смятаха за непоправим скептик. Действително той притежаваше логичен и скептичен тип ум, но неговата храбра преданост не позволяваше на познаващите го отблизо хора да смятат Тома за банален скептик.

(1561.2) 139:8.2 Когато Тома се присъедини към апостолите, той беше на двадесет и девет години. Беше женен и имаше четири деца. Отначало работеше като дърводелец и каменар, но впоследствие стана рибар и се засели в Тарихея, разположена на западния бряг на река Йордан на това място, където тя изтича от Галилейското езеро. Тома беше известен човек в своето малко село. Той беше слабо образован, но притежаваше остър и логически ум и беше син на прекрасни родители, живеещи в Тивериада. От всички апостоли само Тома притежаваше действително аналитичен тип ум; той беше истинският учен на апостолската група.

(1561.3) 139:8.3 Детството на Тома не беше щастливо; бракът на неговите родители не може да се нарече сполучлив, което се отрази на него в зряла възраст. Тома придоби много тежък и свадлив характер. Даже неговата жена беше доволна, когато той стана един от апостолите: тя се радваше, че голяма част от времето ще може да не вижда своя песимистично настроен мъж. Освен това на него му беше присъща някаква подозрителност, затова с него беше трудно да се живее в мир. Отначало Петър беше крайно разочарован от Тома и се оплака от него на своя брат Андрей, наричайки го “подъл, противен и вечно подозрителен”. Но колкото по-добре приятелите му го опознаваха, толкова повече той им харесваше. Те се убедиха в неговата абсолютна честност и непоколебима преданост. Тома беше в най-висша степен искрен и правдив човек, но беше по природа придирчив и израсна като истински песимист. Проклятието на неговия аналитичен ум беше подозрителността. Той вече губеше вяра в хората, когато се запозна с апостолите и така влезе в съприкосновение с благородната личност на Иисус. Тази връзка с Учителя веднага започна да преобразува целия характер на Тома, което доведе до огромна промяна в неговите отношения с другите хора.

(1561.4) 139:8.4 Огромната сила на Тома беше неговият прекрасен аналитичен ум в съчетание с непреклонното му мъжество – след като стигнеше до някакво решение. Неговата огромна слабост беше подозрителността му в съчетание с нерешителността му, която той така и не преодоля за целия си живот в плът.

(1561.5) 139:8.5 В организацията на дванадесетте апостола в задълженията на Тома влизаше съставянето на маршрути и ръководството на пътешественици и той беше умел управляващ работата и придвижванията на апостолския корпус. Той беше добър изпълнител, великолепен предприемач, но на него му пречеше променливото му настроение; днес той беше един човек, утре – друг. Когато Тома се присъедини към апостолите, беше склонен към меланхолия, но общуването с Иисус и другите апостоли в значителна степен го излекува от това болезнено потопяване в себе си.

(1561.6) 139:8.6 Иисус много харесваше Тома, с когото проведе редица продължителни беседи на четири очи. Неговото присъствие сред апостолите беше огромно утешение за всички честни скептици и помогна на много смутени умове да влязат в Царството, даже ако те не можеха напълно да разберат всички духовни и философски аспекти на учението на Иисус. Апостолството на Тома беше неизменно свидетелство за това, че Иисус обича и честните скептици.

(1562.1) 139:8.7 Ако другите апостоли почитаха Иисус поради някаква особена и отличителна черта от неговата многоаспектна личност, то Тома почиташе своя Учител поради неговия във висша степен хармоничен характер. Тома все повече се възхищаваше и уважаваше този, който беше толкова ласкав и милосърден – и толкова непреклонно справедлив и безпристрастен, толкова твърд, но лишен от твърдоглавие или безапелационност; толкова силен – и едновременно толкова добър; толкова уверен, но лишен от грубост или рязкост; толкова мек, но толкова чужд на нерешителността; толкова чист и невинен – и в същото време толкова жив, енергичен и волеви; толкова истински мъжествен, но лишен от прибързаност или безразсъдство; толкова обичащ природата, но толкова лишен от преклонение пред нея; толкова весел и шегуващ се, но толкова лишен от лекомисленост и лекомислие. Именно тази несравнена хармоничност на личността покори Тома. От всички апостоли той може би притежаваше най-добро интелектуално разбиране на Иисус и способност по достойнство да оцени неговата личност.

(1562.2) 139:8.8 В съветите на дванадесетте апостоли Тома винаги беше предпазлив и настояваше за съблюдаване на безопасността, но ако неговата консервативна линия не срещаше достатъчно поддръжка или биваше отхвърляна, той винаги беше първият, който безстрашно тръгваше да изпълнява приетия план. Отново и отново заставаше против някаква идея, смятайки я за проява на безразсъдство и излишна самоувереност; той спореше до самия край, но когато Андрей изнасяше въпроса на гласуване и апостолите решаваха да направят това, против което той така упорито възразяваше, Тома беше първият, който казваше: “Да вървим!” Той умееше да губи. Не беше злопаметен и не таеше оскърбени чувства. Отново и отново възразяваше против това, Иисус да се излага на опасност, но ако Учителят решеше да поеме такъв риск, Тома неизменно сплотяваше апостолите със своя храбър призив: “Напред, приятели, да идем на смърт заедно с него!”

(1562.3) 139:8.9 В някои отношения Тома приличаше на Филип; той също искаше да му “покажат”, но неговото външно проявление на съмнения се основаваше на съвършено други мисловни процеси. Тома беше аналитик, а не просто скептик. Що се отнасяше до личната физическа храброст, той беше един от най-храбрите сред дванадесетте апостоли.

(1562.4) 139:8.10 Тома имаше много тежки дни; от време на време той ставаше мрачен и унил. Загубата на неговите сестри-близначки на възраст девет години в много отношения стана причина за юношеската му печал и задълбочи проблемите на неговия характер в по-късен период от живота му. Когато Тома го посещаваше мрачно настроение, то понякога да дойде на себе си му помагаше Натанаил, друг път – Петър, а нерядко – един от близнаците Алфееви. За съжаление в периодите на най-голяма подтиснатост той винаги избягваше пряк контакт с Иисус. Но Учителят знаеше всичко за това и се отнасяше с разбиращо съчувствие към страдащия от меланхолия и обхващан от съмнения апостол.

(1562.5) 139:8.11 Понякога Тома получаваше от Андрей разрешение да напусне останалите и да се уедини за ден-два. Но скоро разбра неразумността на такъв път. Той бързо се убеди, че най-доброто средство в периода на подтиснатостта е да продължава да работи и да се държи за своите приятели. Но каквито и чувства да го владееха, той си оставаше истински апостол. Когато идваше време да се действа, именно Тома винаги казваше: “Да тръгваме!”

(1562.6) 139:8.12 Тома служи като прекрасен пример за човек, който изпитва съмнения, встъпва в борба с тях и побеждава. Той притежаваше великолепен ум; не беше язвителен критикар. Това беше човек с логически тип ум, мислител; той беше пробният камък за Иисус и своите приятели-апостоли. Ако Иисус и неговият труд не бяха истински, човек като Тома щеше да е невъзможно да бъде удържан от начало до край. Той притежаваше остро и безпогрешно чувство за истината. При първия признак на мошеничество или лъжа Тома щеше да ги напусне. Учените могат да не разбират до край Иисус и неговия труд на Земята, но с Учителя и неговите човешки съратници живееше и се трудеше човек, притежаващ ум на истински учен – Тома Дидим, и той вярваше в Иисус Назарянин.

(1563.1) 139:8.13 Дните на съда и разпятието станаха тежко изпитание за Тома. За известно време той изпадна в дълбоко отчаяние, но събра сили, остана с апостолите и заедно с тях приветства Иисус на Галилейско море. За известно време се поддаваше на съмненията и депресията, но в края на краищата отново придоби вяра и мъжество. След Петдесетница той помагаше на апостолите с мъдър съвет и когато преследванията разпръснаха вярващите, отиде в Кипър, Крит, крайбрежието на Северна Африка и в Сицилия, проповядвайки благата вест за Царството и кръщавайки вярващите. Тома продължаваше да проповядва и кръщава, докато по заповед на Рим не беше заловен и екзекутиран в Малта. Едва няколко седмици преди смъртта си той пристъпи към описание на живота и ученията на Иисус.

9 и 10. ЯКОВ И ЮДА АЛФЕЕВИ

(1563.2) 139:9.1 Близнаците Яков и Юда, синовете на Алфей, бяха рибари и живееха недалеч от Херес; Яков и Йоан Зеведееви ги избраха за девети и десети апостоли. Те бяха на по двадесет и шест години и бяха женени; Яков имаше три деца, а Юда – две.

(1563.3) 139:9.2 Малко може да се каже за тези обикновени рибари. Те обичаха своя Учител и Иисус ги обичаше, но те никога не прекъсваха неговите разсъждения с въпроси. Зле разбираха философските беседи и теологическите дебати на другите апостоли, но се радваха на това, че се оказаха сред могъщи хора. Те и двамата бяха практически идентични по своя външен облик, умствени способности и духовно възприятие. Това, което може да се каже за единия, е вярно и за другия.

(1563.4) 139:9.3 Андрей им поръча да следят за реда. Те бяха главните блюстители на реда по време на проповедите и фактически широко използвани от апостолите като слуги и куриери. Те помагаха на Филип в снабдяването, отнасяха парите на семействата вместо Натанаил и винаги бяха готови да помогнат на всеки от апостолите.

(1563.5) 139:9.4 Тълпите прости хора изпитваха огромно въодушевление, когато виждаха сред апостолите такива обикновени хора като тях, удостоени с толкова висока чест. Самият факт на приемането за апостоли на тези посредствени близнаци беше средство за привличане в Царството на множество нерешителни вярващи. И освен това простите хора се отнасяха по-благосклонно към това, че ги ръководеха и управляваха официални блюстители на реда, приличащи в много отношения на самите тях.

(1563.6) 139:9.5 Яков и Юда, които наричаха също Тадей и Левей, нямаха нито силни, нито слаби страни. Прозвищата, дадени им от учените, бяха добродушно обозначение на посредствеността. Те бяха “най-малките от всички апостоли”. Знаеха това и не се разстройваха.

(1563.7) 139:9.6 Яков Алфеев особено обичаше Иисус заради неговата простота. Тези близнаци не можеха да постигнат разума на Иисус, но действително чувстваха, че са свързани със сърцето на Учителя с връзките на благожелателността. Те не притежаваха голям ум; при цялото уважение към тях можеха да бъдат наречени даже глупави, но в своята духовна същност притежаваха истински опит. Те вярваха в Иисус, бяха синове Божии и събратя в Царството.

(1564.1) 139:9.7 Юда Алфеев го привличаше към Иисус непоказната скромност на Учителя. Такава скромност в съчетание с такова лично достойнство импонираше на Юда изключително много. Това, че Иисус винаги премълчаваше за своите необичайни деяния, правеше огромно впечатление на това простодушно дете на природата.

(1564.2) 139:9.8 Близнаците бяха добродушни и наивни помощници и всички ги обичаха. Иисус покани тези млади хора с талант да заемат почетно място в Царството – да влязат в неговото лично обкръжение затова, защото в пространствените светове съществуват безброй милиони също такива простодушни и обхванати от страх души, на които той също така предлага активно вероизповедни дружески отношения с него и неговия излят Дух на Истината. Иисус презира не незначителността, а злото и греха. Яков и Юда бяха незначителни, но те бяха верни. Бяха прости и невежи хора, но притежаваха голямо сърце, доброта и великодушие.

(1564.3) 139:9.9 И колко преизпълнени с благодарна гордост бяха тези скромни хора в деня, когато Учителят отказа да приеме един богат човек като проповедник на Евангелието, докато той не продадé своето имение и не помогне на бедните! Когато бедняците слушаха и виждаха близнаците сред неговите съветници, те знаеха със сигурност, че Иисус беше човек, който не отдава значение на обществените различия. Само божествена институция – Царството небесно, можеше да бъде построена върху толкова посредствен човешки фундамент!

(1564.4) 139:9.10 Само един или два пъти за цялото им общуване с Иисус близнаците се решиха да се обърнат с въпрос към него в присъствието на други. Събудилият се в Юда интерес го подтикна да зададе въпрос, след като Учителят каза за гласното разкриване на себе си пред света. Юда беше и малко разочарован от това, че между дванадесетте апостоли няма да има тайни, и се реши да попита: “Но, Учителю, когато ти по такъв начин разкриеш себе си пред света, как ще ни предпочетеш с особено проявление на своята добродетел?”

(1564.5) 139:9.11 Близнаците служиха добросъвестно до самия край – до черните дни на съда, разпятието и отчаянието. В своите сърца те никога не губеха вяра в Иисус и (ако не се смята Йоан) първи повярваха във възкресението. Но те не можаха да разберат установяването на Царството. Скоро след като Учителят беше разпънат, те се върнаха към своите семейства и рибарски мрежи; техният труд беше завършен. Те не притежаваха способностите, необходими за по-сложни сражения в името на Царството. Но живееха и умряха със съзнанието за това, че бяха удостоени и благословени четири години с тясна и лична връзка със Сина Божий – пълновластния творец на Вселената.

11. Симон Зелот

(1564.6) 139:11.1 Симон Зелот, единадесетият апостол, беше избран от Симон Петър. Това беше способен човек с добро родословие, който живееше заедно със своето семейство в Капернаум. Когато се присъедини към апостолите, той беше на двадесет и осем години. Беше пламенен агитатор. Покрай това беше и човек, който много говореше, без да помисли. До преди да посвети себе си изцяло на патриотичната организация на зилотите той беше търговец в Капернаум.

(1564.7) 139:11.2 Симон Зилот отговаряше за развлеченията и отдиха на апостолската група и беше прекрасен организатор на свободното време и отдиха на дванадесетте апостола.

(1564.8) 139:11.3 Силната страна в характера на Симон беше неговата въодушевяваща преданост. Ако апостолите намираха мъж или жена, които се терзаеха от съмнения относно встъпването в Царството, те изпращаха Симон. Обикновено на този ентусиазиран защитник на спасението чрез вяра в Бога му трябваха не повече от петнадесет минути, за да разсее всички съмнения, да види раждането на новата душа в “сво бодата на вярата и радостта в спасението”.

(1565.1) 139:11.4 Огромна слабост на Симон беше неговата материалистична умствена нагласа. Той не можеше бързо да се превърне от еврейски националист в духовен интернационалист. Четири години бяха твърде кратък срок за такава интелектуална и емоционална трансформация, но Иисус винаги търпеливо се отнасяше към него.

(1565.2) 139:11.5 Най-много Симон се възхищаваше в Иисус на спокойствието на Учителя, на неговата увереност, издръжливост и непостижимо самообладание.

(1565.3) 139:11.6 Макар че Симон беше пламенен революционер, безстрашен подстрекател на вълнения, той постепенно укротяваше своята пламенна натура, докато не се превърна в ярък и убедителен проповедник на “мира на земята и добрата воля сред хората”. Симон беше изкусен спорещ; той действително обичаше да поспори. И когато им се налагаше да имат работа с буквоядството на образованите евреи или с интелектуалните софизми на гърците, това винаги биваше възлагано на Симон.

(1565.4) 139:11.7 Той беше метежник по своята природа и борец с традиционни вярвания по възпитание, но Иисус го привлече на своя страна за проповядване на висшите идеи на небесното Царство. Винаги отъждествяваше себе си с партията на протеста, сега се присъедини към партията на прогреса – към неограничения и вечен прогрес в духа и истината. Симон беше човек с огромна вярност и гореща лична преданост и той действително дълбоко обичаше Иисус.

(1565.5) 139:11.8 Иисус не се боеше да общува с търговци, трудови хора, оптимисти, песимисти, философи, скептици, митари, политици и патриоти.

(1565.6) 139:11.9 Учителят често беседваше със Симон, но така и не му се отдаде да превърне този ревностен еврейски националист в интернационалист. Иисус често говореше на Симон, че на човека е свойствено да желае подобряване на своето социално, икономическо и политическо положение, но неизменно добавяше: “Това няма отношение към небесното Царство. Ние трябва да посветим себе си на изпълнението на волята на небесния Отец. Нашето дело е да бъдем посланици на небесното духовно правителство и ние не трябва непосредствено да се занимаваме с друго освен изразяване на волята и характера на божествения Отец, възглавяващ правителството, което ние представяме.” На Симон му беше трудно да разбере всичко това, но той постепенно започна да постига някакъв смисъл в учението на Иисус.

(1565.7) 139:11.10 Когато йерусалимските преследвания разпръснаха учениците, Симон временно прекрати своята дейност. Беше буквално сломен. Като патриот-националист той се отказа от всичко заради ученията на Иисус; и, ето – всичко беше пропаднало. Той изпадна в отчаяние, но след няколко години отново се изпълни с надежда и се отправи на път, възвестявайки Евангелието на Царството.

(1565.8) 139:11.11 Той пристигна в Александрия и след като работи по горния край на Нил, проникна в сърцето на Африка, навсякъде проповядвайки Евангелието на Иисус и кръщавайки вярващите. Така се трудеше той, докато не се превърна в немощен старец. Умря и беше погребан в сърцето на Африка.

12. Юда Искариот

(1565.9) 139:12.1 Юда Искариот, дванадесетият апостол, беше избран от Натанаил. Той се роди в Кериот – неголямо градче в Южна Юдея. Когато беше подрастващ, родителите му се преместиха в Йерихон, където той живееше и служеше в различни търговски предприятия на своя баща, докато не се заинтересува от проповедите и дейността на Йоан Кръстител. Родителите на Юда бяха садукеи и когато техният син се присъедини към учениците на Йоан, те се отрекоха от него.

(1566.1) 139:12.2 Натанаил срещна Юда в Тарихея, където той търсеше работа в предприятието за сушене на риба в южните краища на Галилейското езеро. Когато се присъедини към апостолите, беше на тридесет години и не беше женен. Той беше може би най-образованият от дванадесетте апостоли и беше единственият юдеин в апостолското семейство на Учителя. Личността на Юда не се отличаваше с някакви ярки черти, макар че той притежаваше много външни признаци на културен и възпитан човек. Обладаваше добър ум, но този ум не винаги беше истински искрен. Юда всъщност не разбираше себе си; той не беше откровен в отношенията със самия себе си.

(1566.2) 139:12.3 Андрей назначи Юда за апостолски ковчежник; той напълно съответстваше на своята длъжност и чак до онзи ден, когато предаде своя Учител, изпълняваше задълженията си честно, предано и изключително успешно.

(1566.3) 139:12.4 В Иисус нямаше някаква особена черта, която би възхищавала Юда и която той да отделя от всестранно привлекателната и изключително обаятелна личност на Учителя. Юда така и не можа да се възвиси над своите предубедени мнения на юдеин за своите приятели-галилейци; в ума си той критикуваше много даже Иисус. Неведнъж този самодоволен юдеин се осмеляваше в дълбините на душата си да подлага на критика даже този, когото единадесетте апостоли възприемаха като съвършен човек, който “е най-прекрасният и се отделя от десет хиляди”. Той действително смяташе, че Иисус проявява срамежливост и в известен смисъл се бои да утвърди собственото си могъщество и власт.

(1566.4) 139:12.5 Юда беше добър бизнесмен. Изискваше се такт, способност, търпение, както и ревностна привързаност към своето дело, за да водиш финансовите дела на такъв идеалист като Иисус, а да не говорим пък за борбата с безхаберието на някои апостоли по деловите въпроси. Юда беше действително добър изпълнител, далновиден и способен финансист. И той беше активен поддръжник на организацията. Никой от дванадесетте никога не критикуваше Юда. Доколкото можеха да разберат, Юда Искариот беше ненадминат ковчежник, образован и лоялен (макар и понякога критически настроен) апостол и във всички отношения преуспяващ човек. Апостолите обичаха Юда. Той действително беше един от тях. Изглежда, той вярваше в Иисус, но ние се съмняваме, че действително обичаше Учителя с цялото си сърце. Съдбата на Юда илюстрира верността на израза: “Има път, който се струва на човека правилен, но в края на този път има смърт.” За човека е лесно да стане жертва на мирната заблуда на приятното приспособяване към пътищата на греха и смъртта. Не се съмнявайте, че във финансово отношение Юда винаги беше лоялен по отношение на Учителя и своите приятели-апостоли. Парите никога не можеха да станат мотив за неговото предателство.

(1566.5) 139:12.6 Юда беше единственият син на недалновидни родители. В много млада възраст него го глезеха и ласкаеха; той беше разглезено дете. Когато порасна, си създаде преувеличена представа за собствената си значимост. Той не умееше да губи. Неговите представи за справедливостта бяха неясни и превратни. Той лелееше в себе си чувства на ненавист и подозрителност. Беше майстор на превратното тълкуване на думите и постъпките на своите другари. И през целия си живот Юда култивира в себе си навика да си разчиства сметките с тези, които, както на него му се струваше, се отнасяха зле с него. Той притежаваше изкривена представа за ценностите и предаността.

(1566.6) 139:12.7 Юда беше за Иисус подвиг на вярата. От самото начало Учителят прекрасно разбираше слабостите на този апостол и добре виждаше каква опасност е приемането му в братството. Но в природата на Синовете Божии е да дават на всяко създадено същество пълна и равна възможност за спасяване и продължаване на живота. Иисус искаше не само смъртните от дадения свят, но и наблюдаващите същества в безкрайните други светове да знаят, че когато възникне съмнение в искрената и беззаветна преданост към създаването на Царството, неизменната практика на стоящите над хората Съдии е пълното приемане на съмнителния кандидат. Вратата към вечния живот е широко отворена за всички; “всеки, който иска, може дойде”; няма никакви ограничения или условия освен вярата на влизащия.

(1567.1) 139:12.8 Именно затова Иисус позволи на Юда да продължи своята дейност до самия край, винаги правейки всичко възможно за него, за да измени и спаси този слаб и объркан апостол. Но ако човек е неспособен честно да признае светлината и да я оправдае със своя живот, то в душата на такъв човек светлината се превръща в тъмнина. Юда започна по-добре да разбира Царството на интелектуално ниво, но за разлика от останалите апостоли той не постигна напредък в придобиването на духовен характер. Не успя да постигне удовлетворителен личен прогрес в своя духовен опит.

(1567.2) 139:12.9 Юда все по-дълбоко се потопяваше в мрачни размишления за собствените си разочарования и в резултат стана жертва на затаена злоба. Той често се чувстваше обиден и започна да се отнася с патологична подозрителност към своите най-добри приятели и даже към Учителя. Скоро го погълна идеята за разчистване на сметки; беше готов на всичко, за да отмъсти за себе си – да, даже до предателство на своите приятели и Учителя.

(1567.3) 139:12.10 Но тези порочни и опасни мисли приеха окончателна форма едва в деня, когато една благодарна жена изля съд с благовония върху краката на Иисус. Юда сметна това за разточителство и когато неговият открит протест беше веднага и на всеослушание отблъснат от Иисус, чашата на търпението на Юда се препълни. Това събитие пробуди в него натрупалата се за целия му живот ненавист, обида, злоба, мнителност, ревност и жажда за мъст и той реши да си разчисти сметките, дори още не знаейки с кого; но той съсредоточи цялото свое зло спрямо единствения невинен човек в цялата презряна драма на неговия нещастен живот само затова, защото Иисус се оказа главното действащо лице в този епизод, който се ознаменува с прехода на Юда от еволюиращото царство на светлината към избраните от самия него владения на тъмнината.

(1567.4) 139:12.11 Много пъти Учителят както насаме, така и публично предупреждаваше Юда, че е застанал на хлъзгав път, но обикновено божествените предупреждения са безполезни, ако се натъкват на озлобението на човешката природа. Иисус направи всичко възможно, непротиворечащо на нравствената свобода на човека, за да удържи Юда от заблуда. Накрая настана часът на великото изпитание. Синът на злобата падна; той отстъпи на отвратителните и презрени повели на надменния, мнителен, притежаващ хипертрофирано съмнение разум и стремително се потопи в смущение, отчаяние и порок.

(1567.5) 139:12.12 И тогава Юда влезе в подъл и позорен сговор с цел предателство на своя Господ и Учител и бързо приведе в изпълнение този гнусен заговор. При осъществяването на своите породени от злоба планове на коварно предателство изпитваше мигове на съжаление и срам, но в такива периоди на ясно съзнание той, за собствено оправдание, малодушно си въобразяваше, че може би Иисус ще се възползва от своето могъщество и в последния миг ще освободи себе си.

(1567.6) 139:12.13 Когато всичко беше останало назад, когато презряната и греховна постъпка беше извършена, този станал предател смъртен, на когото нищо не струваше да продаде своя другар за тридесет сребърника за удовлетворяване на отдавнашната си жажда за мъст, се хвърли навън и изпълни последния акт в драмата на бягството от реалността на смъртното съществуване, като се самоуби.

(1567.7) 139:12.14 Единадесетте апостоли се ужасиха, те бяха потресени. Иисус изпитваше към предателя само жалост. Световете не можаха да простят на Юда и оттогава неговото име стана табу в цялата обширна вселена.

Foundation Info

Версия за печатВерсия за печат

Urantia Foundation, 533 W. Diversey Parkway, Chicago, IL 60614, USA
Tel: +1-773-525-3319; Fax: +1-773-525-7739
© Urantia Foundation. All rights reserved