Книгата Урантия
ЧАСТ III
Настоящите повествувания бяха подготовени от Корпуса на личностите на локалната вселена, упълномощени от Гавраил Салвингтонски.
Книгата Урантия
Документ 57
57:0.1 (651.1) ДОКАТО представяме извлечения от архивите на Й ерусем, свързани с тази част от летописите на Урантия, която се отнася към нейната предистория и началните й периоди на съществуване, на нас ни е предписано да определяме времето като следваме днешната практика, тоест използвайки съвременния високосен календар, в който годината се дели на 365¼ дни. Като правило ние няма да се стремим да посочваме точни цифри, макар че те са ни известни. Ще закръгляваме до най-близкото цяло число, което е предпочитаният начин за излагане на тези исторически събития.
57:0.2 (651.2) Говорейки за това, че някакво събитие е станало преди милион или преди два милиона години ние имаме предвид, че то се е случило преди указания брой години по отношение на първото десетилетие на двадесети век от христианската ера. Придържайки се към това условие, ще описваме тези отдалечени събития като станали в течение на цели периоди с продължителност хиляди, милиони и милиарди години.
57:1.1 (651.3) Урантия произлезе от вашето слънце, а вашето слънце е един от разнообразните потомци на мъглявината Андроновер, организирана някога като съставна част от физическата енергия и материалното вещество на локалната вселена Небадон. А самата тази огромна мъглявина в далечното минало се образува от всеобщия силов заряд на пространството в свръхвселената Орвонтон.
57:1.2 (651.4) Към началото на описваните събития Първичните Главни Организатори на Силата на Рая вече отдавна контролираха напълно пространствените енергии, организирани по-късно в мъглявината Андроновер.
57:1.3 (651.5) Преди 987 000 000 000 години спомагателният организатор на силата, в това време изпълняващ задълженията на 811 307 -и инспектор от Орвонтонската серия, пътувайки извън Уверса съобщил на Извечно Древния за това, че в един от източните (според състоянието по това време) сектори от пространството на Орвонтон са възникнали благоприятни условия, позволяващи да се започне процес на материализация.
57:1.4 (651.6) Преди 900 000 000 000 години, както свидетелстват архивите на Уверса, Уверският Съвет по Равновесието поръчал на правителството на свръхвселената да изпрати един от организаторите на силата заедно с персонал в региона, указан вече от инспектор номер 811 307. Орвонтонските власти изпратили първооткрива теля на потенциалната вселена да изпълни разпореждането на Извечно Древния, предвиждащо създаването на ново материално творение.
57:1.5 (652.1) Регистрацията на даденото разрешение означава, че организаторът на силата и неговият персонал вече били заминали от Уверса на далечно пътешествие до този източен сектор на пространството, където впоследствие им предстояло да пристъпят към продължителна дейност, резултатът от която щяла да стане появата в Орвонтон на ново физическо творение.
57:1.6 (652.2) Преди 875000000 000 години била надлежно инициирана гигантската мъглявина Андроновер, номер 876 926. За възбуждане на енергиен вихър, нарастнал евентуално до размерите на обширен пространствен циклон, било достатъчно само присъствието на организатора на силата и взаимодействащия с него персонал. След инициирането на подобно небулярно въртене, организаторите на жизнената сила просто се отдалечават под прав ъгъл спрямо плоскостта на въртящия се диск и от този момент нататък вътрешните свойства на енергията о сигуря ват последователна и подредена еволюция на новата физическа система.
57:1.7 (652.3) Приблизително от това време изложението на събитията преминава към функциите на личностите на свръхвселената. В действителност, истинското начало на повествуванието започва именно в този момент, тоест приблизително в този период от време, когато Райските организатори на силата се подготвят да се оттеглят, след като са осигурили такива пространствено-енергийни условия, при които са възможни действията на силовите управляващи и на физическите регулатори на свръхвселената Орвонтон.
57:2.1 (652.4) Всички еволюционни материални творения се раждат от кръгообразни и газообразни мъглявини и всички подобни първични мъглявини остават кръгообразни в течение на началния период от своето газообразно съществуване. С възрастта те обикновено стават спираловидни, а когато тяхната функция звездообразуване завършва, често се превръщат в струпване на звезди или гигантски слънца в обкръжението на различен брой планети, спътници, а също и на по-малки групи вещество, в много отношения напомнящи неголяма слънчева система.
57:2.2 (652.5) Преди 800 000 000 000 години Андроновер се е утвърдила като една от величествените първични мъглявини на Орвонтон. Малко нещо привличало вниманието на астрономите на съседните вселени, наблюдавали този феномен на пространството. Измерванията на гравитацията, извършващи се в съседните творения показвали, че в регионите на Андроновер се извършвала материализация на пространството, но всичко се ограничавало единствено с това.
57:2.3 (652.6) Преди 700 000 000 000 години, системата Андроновер се разрастнала до гигантски размери и в девет обкръжаващи материални творения били насочени допълнителни физически регулатори като помощници и партньори на енергийните центрове на тази материална система, развивавща се с толкова бързи темпове. В онова далечно време всичкото вещество, предназначено за последващите творения, се намирало в пределите на този непрестанно въртящ се пространствен вихър; след достигането на своя максимален диаметър, този диск продължавал да се върти все по-бързо и по-бързо, при едновременно уплътнение и свиване.
57:2.4 (652.7) Преди 600 000 000 000 години настъпил пик в мобилизацията на енергията на Андроновер; мъглявината достигнала своята максимална маса. В това време тя била гигантски кръгообразен газов облак по форма напомнящ сплескан сфероид. Този начален период се характеризирал с диференцирано образуване на масата и варираща скорост на въртене. Наближавало времето, когато под действието на гравитацията и други влияния запълващите пространството газове започват да се превръщат в организирана материя.
57:3.1 (653.1) Огромнатата мъглявина постепенно започнала да приема спирална форма, която била отчетливо видна даже за астрономите на отдалечените вселени. Такава е естествената история на повечето мъглявини: преди тези вторични мъглявини на пространството да започнат да изхвърлят от себе си слънца и да пристъпят към формирането на вселена, те приемат вид на спираловидни обекти.
57:3.2 (653.2) Наблюдавайки тези метаморфози на мъглявината Андроновер, намиращите се в съседство астрономи от онази далечна ера виждали това, което и астрономите на двадесети век, които насочват своите телескопи в пространството и наблюдават съвременните мъглявини на съседното външно пространство.
57:3.3 (653.3) Към времето, когато Андроновер достигнала максимална маса, гравитационният контрол на газообразното съдържимо започнал да отслабва и настъпил стадият на освобождаването на газове, в течение на който газът се устремил навън по два гигантски ясно оформени ръкава, образували се откъм протовоположните страни на майчината маса. Бързото въртене на грамадното централно ядро скоро придало на двата простиращи се газови потока вид на спирала. Охлаждането и последващото свиване на частите на тези разпрострени ръкави довели до появата на възли: такива по-плътни участъци представлявали огромни системи и подсистеми от физическа материя, кръжащи в пространството сред газовия облак на мъглявината и трайно удържани в гравитационния обхват на породилия ги вихър.
57:3.4 (653.4) Но мъглявината вече започнала да се свива и увеличаването на скоростта на въртене още повече отстлабило гравитационния контрол. Скоро крайните газообразни региони започнали да се освобождават от непосредственото въздействие на мъглявинното ядро, разпространявайки се в пространството на неправилни кръгове, връщайки се в централните региони за завършване образуването на своите пръстени и така нататък. Но това бил само промеждутъчен стадий на развитието на мъглявината. Приближавало се времето, когато поради постоянно нарастващата скорост на въртене в пространството по самостоятелни орбити започват да се изхвърлят огромни слънца.
57:3.5 (653.5) В далечното минало така се случило и с мъглявината Андроновер. Енергийният диск се увеличавал дотогава, докато не достигнал максимални размери, след което, с настъпването на фазата свиване, започнал да се върти все по-бързо и по-бързо, докато накрая не настъпил критичния центробежен стадий и не започнал огромния разпад.
57:3.6 (653.6) Преди 500 000 000 000 години се появило първото слънце на Андроновер. Прокарвайки в пространството огнена ивица, то се изтръгнало от майчините гравитационни обятия и се устремило към непознато самостоятелно съществуване в космоса на съзиданието. Неговата орбита била обусловена от траекторията на пробега. Такива млади слънца бързо придобиват сферична форма и започват своя дълъг и богат на събития път като звезда в пространството. С изключение на терминалните мъглявинни ядра, абсолютното мнозинство слънца на Орвонтон възникнали по аналогичен начин. Такива устремяващи се в пространството звезди преминават през различни периоди на еволюция и последващо служене във вселената.
57:3.7 (653.7) Преди 400 000 000 000 години в мъглявината Андроновер започнал период на повторен захват. Много от най-близките и по-малки слънца били захванати в резултат от постепенното увеличаване и понататъшно уплътняване на майчиното ядро. Много скоро започнала терминалната фаза на мъглявинно уплътнение - период, който винаги предшества окончателното разделение на исполинските пространствени натрупвания на енергия и материя.
57:3.8 (654.1) След тази епоха не изминали и милион години и Михаил Небадонски, Райският Син-Създател, избрал тази разпадаща се мъглявина като мястото за подвига на сътворяването на своята вселена. Почти веднага след това било започнато създаването на архитектурните светове на Салвингтон и стоте планетни групи, отнасящи се към столиците на съзвездията. Необходими били почти един милион години за създаването на тези групи от специално сътворени светове. Столичните планети на локалните системи били конструирани в течение на периода, който започнал по това време и завършил приблизително преди пет милиарда години.
57:3.9 (654.2) Преди 300 000 000 000 години орбитите на слънцата на Андроновер станали устойчиви и мъглявинната система встъпила в промеждутъчен период на относителна физическа стабилност. Приблизително по това време персоналът на Михаил пристигнал в Салвингтон и уверското правителство на Орвонтон признало физическото съществуване на локалната вселена Небадон.
57:3.10 (654.3) Преди 200 000 000 000 години се възобновил процеса на свиване и уплътняване, който се съпровождал с колосално генериране на топлина в централното струпване на Андроновер - в ядрото на мъглявината. Относително свободно пространство се образувало даже в регионите, намиращи се близо до централния диск на майчиното слънце. Външните пространствени региони ставали все по-устойчиви и по-добре организирани; някои планети, въртящи се около новородените слънца, изстинали достатъчно, за да бъдат подходящи за имплантиране на живот. Към това време се отнася появата на най-старите от обитаемите планети на Небадон.
57:3.11 (654.4) В Небадон за пръв път започнал да действа механизма активиран във вселената и творението на Михаил било регистрирано на Уверса като вселена за обитаване и постепенен възход на смъртните.
57:3.12 (654.5) Преди 100 000 000 000 години бил достигнат пик на мъглявинно свиване и максимално топлинно напрежение. Понякога този критичен стадий на противоборство на гравитацията и високата температура трае векове, но рано или късно топлината излиза победител в борбата с гравитацията и започва завладяващ период на разхвърляне на слънца. Така завършва вторичния етап от съществуването на пространствената мъглявина.
57:4.1 (654.6) Първичният стадий се характеризира с кръгообразна мъглявина, вторичният - със спираловидна; в течение на третичния стадий започва изхвърлянето на слънца, докато четвъртичният стадий включва втория и заключителен цикъл на изхвърляне, при което майчиното ядро в резултат свършва или като глобулярно струпване, или като единично слънце, действащо като център на терминална слънчева система.
57:4.2 (654.7) Преди 75 000 000 000 години тази мъглявина е достигнала апогея на стадия на звездно семейство. Това бил пика на първия период от загубите на слънцето. Около повече то от тях оттогава се формирали крупни системи от планети, спътници, черни острови, комети, метеори и облаци космически прах.
57:4.3 (654.8) Преди 50 000 000 000 години завършил първия период на изхвърляне на слънца; мъглявината бързо завършвала третичния цикъл на съществуване, в течение на който породила 876 926 слънчеви системи.
57:4.4 (654.9) Преди 25 000 000 000 години завършил третичния цикъл на мъглявината, което довело до организацията и относителната устойчивост на обширните звездни системи, образували се от майчината мъглявина. Но в централната маса на останалата част от мъглявината продължавал процеса на физическо свиване и усилване на топлообразуването.
57:4.5 (655.1) Преди 10 000 000 000 години започнал четвъртичния цикъл на съществуването на Андроновер. Масата на ядрото достигнала своята максимална температура, приближавало се времето на критичното свиване. Изначалното майчинско ядро потръпвало под съвкупното въздействие на напрежението, растящо вследствие повишаването на собствената вътрешна температура в резултат от свиване на ядрото и нарастващо то гравитационно влияние на обкръжаващия рояк освободени слънчеви системи. Неизбежно следствие станали взривовете на мъглявинното ядро, ознаменуващи началото на втория мъглявинен цикъл на звездообразуването. Приближавал се четвъртичния цикъл на съществуване на мъглявината.
57:4.6 (655.2) Преди 8 000 000 000 години започнал най-мощният терминален взрив. В течение на подобен космически катаклизъм в безопасност се намират само външните системи. Това било началото на края на съществуването на мъглявината. Завършващото изригване на слънца продължило почти два милиарда години.
57:4.7 (655.3) Преди 7 000 000 000 години терминалният разпад на Андроновер достигнал своя пик. През този период се появили по-големио-големи терминални слънца, а локалните физически пертурбации достигнали своя апогей.
57:4.8 (655.4) Преди 6 000 000 000 години завършил терминалния разпад и се родило вашето слънце - петдесет и шестият, броейки от края, член на второто звездно семейство на Андроновер. Завършващият взрив на мъглявинното ядро породил 136 702 слънца, повечето от които представлявали единични светила. Общият брой слънца и слънчеви системи, възникнали в мъглявината Андроновер, бил 1 013 628. Поредният номер на слънцето от вашата слънчева система е 1 013 572.
57:4.9 (655.5) И ето, огромната мъглявина Андроновер престанала да съществува, но тя продължава да живее в много слънца и техните планетни семейства, появили се в този майчински пространствен облак. Остатъкът от ядрото на тази величествена мъглявина и досега гори с червеникава светлина и продължава да отдава умерено количество светлина и топлина на запазилите се членове на планетното семейство от сто и шестдесет и пет свята, които днес се въртят около своята почтена майка, породила две могъщи поколения монарси на светлината.
57:5.1 (655.6) Преди 5 000 000 000 години вашето слънце представлявало сравнително изолирано греещо светило, събиращо около себе си почти всичкото намиращо се наблизо пространствено вещество - останки от неотдавнашните пертурбации, съпровождащи неговото собствено раждане.
57:5.2 (655.7) Днес вашето слънце е придобило относителна стабилност, но циклите на поява на слънчеви петна в продължение на единадесет и половина години свидетелстват за това, че в младостта си то е било променлива звезда. На началния период от съществуването на вашето слънце продължаващото свиване с последващо постепенно повишаване на температурата водели до мощни катаклизми на неговата повърхност. Цикълът на тези гигантски вълнения продължавал три и половина дни и се съпровождал с изменение на яркостта. Това променливо състояние, периодичните пулсации, правело вашето слънце високочувствително към определени външни въздействия, каквито скоро му предстояло да изпита.
57:5.3 (655.8) Така арената на локалното пространство била подготвена за уникалното раждане на Монматия - именно така се нарича планетното семейство на вашето слънце, слънчевата система, към която принадлежи и вашия свят. Под един процент планетни системи на Орвонтон имат подобен произход.
57:5.4 (655.9) Преди 4 500 000 000 години огромната система Ангона започнала да се приближава към това самотно слънце. В центъра на тази грамадна система се намирал един черен исполин на пространството, който бил твърд, имал огромен електрически заряд и притежавал колосално гравитационно въздействие.
57:5.5 (656.1) С все по-голямото сближаване на Ангона със слънцето, в моментите на неговото максимално разширяване в течение на слънчевите пулсации, потоци газообразен материал се изхвърляли в космоса като гигантски слънчеви езици. В началото тези пламтящи огнени езици неизбежно падали обратно на слънцето, но с все по-голямото приближаване на Ангона гравитационната тяга на гигантския пришелец станала толкова огромна, че тези езици газ на определени места започнали да се откъсват, при което корените се връщали на слънцето, а външните части се отделяли и образували самостоятелни материални тела - слънчеви метеорити, които веднага започвали да се въртят около слънцето по собствени елиптични орбити.
57:5.6 (656.2) С приближаването на Ангона изригванията на слънчевото вещество се увеличавали по мащаби; от слънцето се извличало все повече и повече вещество, което се превръщало в самостоятелни тела, въртящи се в околното пространство. Тази ситуация се развивала в продължение на около петстотин хиляди години, докато Ангона не се приближила на минимално разстояние, след което слънцето, по време на един от своите периодични вътрешни катаклизми, претърпяло частично разрушение: от неговите противоположни страни едновременно изригнали огромни обеми вещества. От страната обърната към Ангона бил извлечен обширен стълб слънчеви газове, донякъде заострени в двата края, с характерна издутина в центъра, който напълно се освободил от прекия гравитационен контрол на слънцето.
57:5.7 (656.3) Впоследствие този огромен стълб от слънчеви газове, отделил се по този начин от слънцето, се превърнал в дванадесетте планети на слънчевата система. В резултат на приливната реакция на изригването на този гигантски предшественик на слънчевата система от противоположната страна на слънцето станало изхвърляне на газ, който оттогава се кондензирал в метеорити и космически прах на слънчевата система, макар че огромна, наистина огромна част от това вещество впоследствие била повторно захваната от притеглянето на слънцето след изчезването на системата Ангона в дълбините на пространството.
57:5.8 (656.4) Макар че на Ангона се отдало да извлече материала, превърнал се в планетите от слънчевата система, точно както и колосалния обем материя, превърнал се във въртящите се около слънцето метеорити и астероиди, тя не могла да осигури за себе си която и да е част от слънчевото вещество. Приближаващата се система не се доближила на такова растояние, при което да може действително да отнеме част от слънчевата субстанция, но нейното сближаване се оказало достатъчно, за да извлече в разделящото нея и слънцето пространство целия материал на днешната слънчева система.
57:5.9 (656.5) Петте вътрешни и петте външни планети скоро формирали в миниатюрна форма изстиващи и втвърдяващи се ядра в не толкова масивните и заострени краища на гигантската гравитационна издутина, която Ангона съумяла да извлече от слънцето, докато Сатурн и Юпитер се образували от по-масивните и изпъкнали централни части. Мощната гравитационна тяга на Юпитер и Сатурн бързо обхванала голяма част от материала „откраднат“ от Ангона, за което свидетелства обратното движение на някои от техните спътници.
57:5.10 (656.6) Юпитер и Сатурн, образувани от самия център на колосалния стълб свръхнагрети слънчеви газове, съдържали такова количество разтопено слънчево вещество, че светели с ярка светлина и излъчвали огромно количество топлина; фактически, в течение на краткото време след формирането им като отделни пространствени тела, те представлявали вторични слънца. Тези две най-големи планети от слънчевата система остават в значителна степен газообразни и досега не са изстинали до състояние на пълна кондензация или втвърдяване.
57:5.11 (656.7) Ядрата на останалите десет планети, образували се в резултат от кондензацията на газ, скоро достигнали стадия на втвърдяване и започнали да притеглят към себе си все по-големи количества метеоритно вещество, въртящо се в най-близко лежащото пространство. По такъв начин световете на слънчевата система имат двойнствен произход: ядра кондензиран газ, впоследствие увеличили се за сметка на захвата на огромно количество метеорити. Всъщност, метеоритният захват продължава, макар и в значително по-малка степен.
57:5.12 (657.1) Планетите не се въртят около слънцето в екваториалната плоскост на своя слънчев източник, което би станало в случай, че бяха изхвърлени вследствие въртенето на слънцето. Те по-скоро се движат в плоскостта на изтичането на слънчева маса, предизвикано от сближаването на Ангона и извършило се под значителен ъгъл спрямо слънчевия екватор.
57:5.13 (657.2) За разлика от Ангона, на която не се отдало да захване някакъв дял от слънчевата маса, вашето слънце присъединило към своето изменящо се планетно семейство някаква част от циркулиращия пространствен материал на странстващата система. Поради силното гравитационно поле на Ангона орбитите на подчинените й планети се намирали на значително разстояние от черния гигант; и скоро след извличането на изходната маса на слънчевата система - докато Ангона още се намирала близо до слънцето, три от големите планети от тази система преминали на такова близко разстояние от масивния предшественик на слънчевата система, че неговата гравитационна тяга, усилена от гравитацията на слънцето, се оказала достатъчна за преодоляване на гравитационното действие на Ангона и захвата на трите подчинени планети от този небесен пътешественик.
57:5.14 (657.3) Целият материал на слънчевата система, отделил се някога от слънцето, отначало се въртял по орбитите в една и съща посока и ако не беше нахлуването на тези чужди космически тела, той - като преди, щеше да съхрани изходното направление на орбиталното въртене. В действителност, въздействието на трите подчинени на Ангона планети привнесло във формиращата се система нови външни направляващи сили, което станало причина за обратно движение. Обратното движение във всяка астрономическа система винаги е случайно и неизменно е резултат от колизионното въздействие на външни пространствени тела. Такива колизии могат и да не доведат до обратно движение, но обратното движение е възможно само в такава система, масите на която имат различен произход.
57:6.1 (657.4) След раждането на слънчевата система последвал период на постепенно отслабване на слънчевите изригвания. В продължение на петстотин хиляди години активността на слънцето се снижавала и обемите на изхвърляното в пространството вещество постепенно намалявали. Но в тази епоха на неустойчиви орбити - в периодите на максимално сближаване със слънцето на обкръжаващите тела, на слънчевия родител се отдало да си върне значителна част от метеоритния материал.
57:6.2 (657.5) Планетите, намиращи се по-близо от другите до слънцето, първи забавили своето въртене под действието на приливното триене. Подобни гравитационни влияния помагат за стабилизирането на планетарните орбити, едновременно оказвайки спиращо действие върху скоростта на осевото въртене на планетата и заставяйки я да се върти все по-бавно дотогава, докато не престане да се върти около своята ос; в резултат едното полукълбо на планетата се оказва постоянно обърнато към слънцето, или към по-голямо тяло, което е видно в примера с планетата Меркурий и Луната, която е обърната към Урантия винаги с едната си страна.
57:6.3 (657.6) Когато приливното триене на Луната и земята се уравновесят, земята винаги ще бъде обърната с едната си страна към Луната, а денят ще стане такъв, какъвто е месеца - с продължителност четиридесет и седем дни. След постигането на такава устойчивост на орбитата, приливното триене ще започне да оказва противоположно действие, вече не отделяйки Луната от земята, а постепенно притегляйки спътника към планетата. И тогава, в това далечно бъдеще, когато Луната се приближи приблизително на разстояние седемнадесет хиляди и седемстотин километра от земята, гравитационното действие на земята ще доведе до разпадане на Луната и този предизвикан от приливно-гравитационното действие взрив ще я раздроби на малки парченца, които могат да се съберат около своя свят под формата на пръстени от материя подобно на пръстените на Сатурн, или ще бъдат постепенно притеглени към земята като метеорити.
57:6.4 (658.1) Ако пространствените тела имат сходен размер и плътност, те могат да се сблъскат. Когато такива тела придобият приблизително еднаква плътност и сравнително нееднакъв размер, а също така, ако по-малкото от тях продължава да се сближава с голямото, ще се извърши разпад на по-малкото тяло, когато радиуса на орбитата на по-малкото тяло стане по-малък с два половина пъти от радиуса на голямото. Сблъсъците на гигантите на пространството са наистина редки, но гравитационно-приливните взривове на по-малките тела са достатъчно обичайно явление.
57:6.5 (658.2) Падащите звезди се устремяват към земята на цял рояк, тъй като представляват отломки от по-големи материални тела, разрушени под въздействието на приливната гравитация на съседни и още по-големи пространствени тела. Пръстените на Сатурн са отломки от разрушен спътник. Една от луните на Юпитер понастоящем се намира застрашително близо до критичната зона на приливния разпад и в течение на няколко милиона години или ще падне на планетата, или ще бъде подложена на разрушение под действието на приливната гравитация. Петата планета от слънчевата система в далечното минало се е въртяла по нерегулярна орбита, периодически все повече приближавайки се до Юпитер, докато влязла в критичната зона на гравитационно-приливния разпад, след което бързо претърпяла фрагментация и се превърнала в днешното струпване на астероиди.
57:6.6 (658.3) Преди 4 000 000 000 години са се формирали системите Юпитер и Сатурн — като общо такива, каквито са днес, с изключение на техните луни, които продължили да се увеличават по размери в продължение на няколко милиарда години. Фактически всички планети и спътници на слънчевата система продължават да се увеличават по размери вследствие на непрекратяващия се захват на метеорити.
57:6.7 (658.4) Преди 3 500 000 000 години добре са се формирали уплътнилите се ядра на останалите десет планети; в неизменно състояние били и ядрата на повечето луни, макар че няколко от по-малките спътници по-късно се обединили за образуването на днешните по-големи луни. Тази епоха може да бъде наречена ерата на образуване на планети.
57:6.8 (658.5) Преди 3 000 000 000 години слънчевата система функционирала до голяма степен така, както и днес. Нейните членове постоянно се увеличавали по размери, тъй като метеоритите продължавали да падат върху тях и върху техните спътници в огромни количества.
57:6.9 (658.6) Горе-долу в това време вашата слънчева система била внесена във физическия регистър на Небадон и била наречена Монматия.
57:6.10 (658.7) Преди 2 500 000 000 години планетите значително се увеличили по размер. Урантия представлявала добре развита сфера, масата на която била приблизително една десета част от днешната маса и продължавала бързо да се увеличава за сметка на акрецията на метеорити.
57:6.11 (658.8) Цялата тази колосална активност е естествена част от сътворението на еволюционен свят от типа на Урантия и представлява астрономическата подготовка за създаването на условията, необходими за началото на физическата еволюция на тези пространствени светове - еволюция, водеща към увлекателното пътешествие на живота във времето.
57:7.1 (658.9) В течение на тези ранни периоди в пространствените региони на слънчевата система се рояли неголеми дробящи се и втвърдяващи се тела и при отсъствие на защитна атмосфера, в която би могло да се извърши тяхното изгаряне, такива тела падали непосредствено на повърхността на Урантия. Тези непрекъснати удари поддържали повече или по-малко висока температурата на повърхността, което - заедно с усиленото гравитационно въздействие, с увеличаването на размерите на планетата започнало да води до движение на сили, които карали по-тежките елементи като желязото, да се спускат все повече и повече към центъра на планетата.
57:7.2 (659.1) Преди 2 000 000 000 години земята започнала забележимо да надминава по своя ръст Луната. Планетата винаги е била по-голяма от своя спътник, но разликата в размерите й е била не толкова изразителна до тогава, докато от земята не били захванати грамадни небесни тела. По това време размерите на Урантия били около пет пъти по-малки, отколкото днес, но тя станала достатъчно голяма, за да удържи първичната атмосфера, която започнала да се появява в резултат от вътрешното стихийно противоборство на разтопеното ядро и изстиващата кора.
57:7.3 (659.2) Към този период се отнася началото на явно изразената вулканична дейност. Високата вътрешна температура продължила да се повишава за сметка на все по-дълбокото проникване на радиоактивните или тежките елементи, привнесени от пространството от метеорити. Изучаването на тези радиоактивни елементи ще разкрие факта, че възрастта на повърхността на Урантия надвишава един милиард години. Вашите радиеви часовници са най-достоверния инструмент за научни оценки на възрастта на планетата, но всякакви подобни оценки са твърде непълни, тъй като всички радиоактивни материали, достъпни на човечеството, са взети от повърхността на земята и следователно представляват елементи придобити на Урантия сравнително неотдавна.
57:7.4 (659.3) Преди 1 500 000 000 години земята набрала две трети от днешната си маса, докато масата на Луната се приближавала към съвременната си маса. Бързият растеж на земята в сравнение с Луната ѝ позволил постепенно да присвои от Луната тази неголяма атмосфера, която някога притежавал нейния спътник.
57:7.5 (659.4) Към това време вулканичната активност достигнала своя апогей. Цялата земя представлявала истински огнен ад, а нейната повърхност напомняла това разтопено състояние, което е съществувало преди по-тежките метали да се спуснат до центъра. Настанала епохата на вулканите. При все това се извършвало постепенното формиране на кората, състояща се основно от сравнително по-лек гранит. Създавали се условията, необходими за планета, на която в бъдеще може да се появи живот.
57:7.6 (659.5) Първичната планетарна атмосфера постепенно еволюирала, вече включвайки в своя състав известно количество водни изпарения, окиси на въглерода, двуокиси на въглерода и водороден хлорид, но в нея практически не е имало свободен азот или свободен кислород. Атмосферата на свят, намиращ се на вулканичен стадий на развитие, представлява необичайно зрелище. В допълнение към споменатите газове тя е наситена с многобройни вулканични газове и с по-нататъшното формиране на атмосферния пояс продуктите от изгаряне на метеоритите в нескончаем поток се сипят на повърхността на планетата. В условията на изключително мощната метеоритна бомбардировка, атмосферният кислород почти напълно се изразходва за изгаряне на метеоритите.
57:7.7 (659.6) Постепенно атмосферата станала по-устойчива и изстинала достатъчно за падането на дъжд върху горещата камениста повърхност на планетата. В течение на хилядолетия Урантия била обвита с плътен и компактен покров от изпарения. По време на тази епоха слънцето нито веднъж не осветило повърхността на земята.
57:7.8 (659.7) От атмосферата била извлечена значителна част въглерод: образували се карбонати на различните метали, които изобилствали в повърхностния слой на планетата. По-късно много по-големи количества от тези въглеродни газове били погълнати от пищната древна растителност.
57:7.9 (660.1) Даже в последващите периоди на продължаващо изтичане на лава и падащи на планетата метеорити почти напълно изразходвали атмосферния кислород. Първите отлагания в появилия се скоро първобитен океан не съдържали разноцветни камъни или шисти. И в течение на дълго време след появата на този океан, в атмосферата практически не се съдържал свободен кислород. В значителни количества той се появил едва по-късно, създаден от морските водорасли и другите форми на растителен живот.
57:7.10 (660.2) Първичната планетарна атмосфера от вулканичната ера осигурява слаба защита от ударите на метеоритния дъжд. Милиони и милиони метеорити са способни да проникват през такъв въздушен пояс, разбивайки се в планетарната кора като твърди тела. Но с течение на времето все по-малко от тях се оказват достатъчно големи, за да противостоят на нарастващото триене на защитния екран, какъвто е наситената с кислород атмосфера от по-късните епохи.
57:8.1 (660.3) Преди 1 000 000 000 години започнала действителната история на Урантия. Планетата достигнала приблизително своя днешен размер. И приблизително по това време тя била заведена във физическия регистър на Небадон и наречена Урантия.
57:8.2 (660.4) Атмосферата и непрекратяващото се падане на утайки спомагали за изстиването на земната повърхност. Още на ранния стадий от съществуването на планетата вулканичната дейност балансирала вътрешното температурно налягане и свиването на кората; в тази епоха на постепенно изстиване и утаяване на кората поради това, че вулканите оставали все по-малко, започнали земетресенията.
57:8.3 (660.5) Истинската геоложка история на Урантия започнала тогава, когато кората изстинала достатъчно за образуване на първия океан. Веднъж започнала, кондензацията на водните изпарения на изстиващата повърхност продължила дотогава, докато земята не се запълнила практически изцяло с вода. Към края на този период океана станал световен, покривайки планетата със слой със средна дебелина един и половина километра. По онова време приливите действали до голяма степен така, както и днес, но този първобитен океан не бил солен; водата, покриваща света, била практически прясна. В тези дни голямата част от хлора се намирала в съединение с различни метали, но той бил достатъчен, за да може, в съчетание с водорода, да направи водата леко кисела.
57:8.4 (660.6) В началото на тази далечна ера трябва да си представяте Урантия като покрита с вода планета. По-късно, издигайки се от по-големи дълбини - и поради това по-плътни, потоците лава излезли на дъното на днешния Тихи океан и тази част от покритата с вода повърхност била подложена на значителна депресия. Първата континентална маса от суша се издигнала от световния океан за компенсиране на равновесното състояние на постепенно уплътняващата се земна кора.
57:8.5 (660.7) Преди 950 000 000 години Урантия представлявала един грамаден континент и един огромен воден масив - Тихия океан. Както преди, обичайно зрелище били вулканите, а земетресенията намалявали както по честота, така и по сила. Метеоритите продължавали да бомбардират земята, но това ставало все по-рядко, а техните размери намалявали. Атмосферата се изчиствала, но съдържанието на двуокисите на въглерода продължавало да остава високо. Извършвала се постепенна стабилизация на земната кора.
57:8.6 (660.8) Приблизително по това време Урантия била включена в системата на Сатания, към която преминало управлението на планетата, и заведена в регистъра на живота на Норлатиадек. Тогава започнало административното признаване на малката и незначителна сфера, на която било съдено да стане планетата, където впоследствие Михаил извършил грандиозния подвиг на посвещаването в образа на смъртен и придобил опита, заради който Урантия станала известна в локалната вселена като „планетата с кръста“.
57:8.7 (661.1) Преди 900 000 000 години на Урантия пристигнала първата разузнавателна група на Сатания, изпратена от Йерусем с цел изучаване на планетата и представяне на отчет за годността й като един от центровете на експериментален живот. Тази комисия се състояла от двадесет и четири члена, сред които били Носителите на Живота, Синовете-Ланонандек, Мелхиседек, серафими и други категории небесен живот, имащи отношение към началните етапи на планетарната организация и управление.
57:8.8 (661.2) След внимателно изучаване на планетата тази комисия се върнала в Йерусем и представила на Властелина на Системата положителен отзив с препоръка да внесе Урантия в регистъра за експериментален живот. В съответствие с това вашият свят бил регистриран в Йерусем като десетична планета и Носителите на Живота били уведомени за това, че ще им бъде позволено да внесат нови форми на механична, химическа и електрическа активация по време на тяхното последващо пристигане на планетата с мандати за трансплантиране и имплантиране на живот.
57:8.9 (661.3) В надлежното време смесената йерусемска комисия на дванадесетте завършила подготовката си за тръгване към планетата и получила одобрението на едемската планетарна комисия на седемдесетте. Тези планове, предложени от консултативния съвет на Носителите на Живота, били окончателно утвърдени в Салвингтон. Скоро по каналите за далечна връзка на Небадон било предадено съобщението, че Урантия ще стане това поле на дейност, на което Носителите на Живота на Сатания ще проведат своя шестдесети експеримент в Сатания, призван да развие и подобри сатанийския тип жизнени форми на Небадон.
57:8.10 (661.4) Скоро след като официалното признаване на Урантия било потвърдено в пространствените съобщения на Небадон, на нея й бил предоставен пълен вселенски статут. След известно време била регистрирана в архивите на столичните планети на малкия и голям сектор на свръхвселената; и още преди завършването на тази епоха Урантия била заведена в регистъра за планетарен живот на Уверса.
57:8.11 (661.5) Цялата тази епоха се характеризирала с чести и неистови бури. Древната кора на земята се намирала в състояние на непрекъснато движение. Изстиването на повърхността се редувало с мощно изтичане на лава и се смесвало с последващи отлагания на древния световен океан.
57:8.12 (661.6) Никъде на повърхността на земята не могат да се намерят толкова видоизменени остатъци от тези древни доокеански скали, както в северо-източна Канада покрай крайбрежието на залива Хъдсън. Това огромно гранитно възвишение се състои от каменните породи на доокеанската епоха. Скалните слоеве се нагрявали, огъвали, усуквали, набръчквали, отново и отново преминавайки през тези деформиращи метаморфози.
57:8.13 (661.7) В течение на цялата океанска епоха колосалните пластове не съдържащи изкопаеми от слоеста каменна порода се отлагали на дъното на този древен океан. (Варовикът може да се образува и в резултат от химически процеси; не целия древен варовик се е образувал вследствие отлагането на морски живот). В нито едно от тези скални образувания не е възможно да се намерят признаци на живот; те не съдържат изкопаеми останки с изключение на тези случаи, когато поради някаква причина по-късните отлагания от водните епохи се смесили с тези древни пластове, образували се до появата на живота.
57:8.14 (662.1) Древната кора на земята била крайно нестабилна, но не се образували планини. Докато се формирала, планетата се уплътнявала под действието на гравитационното свиване. Планините не възникват в резултат от колапс на изстиващата кора на свиващата се сфера; те се появяват по-късно, вследствие на валежи, гравитация и ерозия.
57:8.15 (662.2) В течение на тази ера континенталната маса на сушата се увеличавала, докато не съставила около десет процента от повърхността на земята. Мощните земетресения започнали едва след като сушата се издигнала високо над повърхността на водата. Веднъж започнали, те ставали все по-често и с все по-голяма сила, което продължавало в течение на много епохи. Честотата на земетресенията намалявала много милиони години, но и досега на Урантия се случват средно петнадесет земетресения дневно.
57:8.16 (662.3) Преди 850 000 000 години на земята за пръв път започнала действителна стабилизация на кората. Повечето тежки метали се спуснали към центъра на земното кълбо; изстиващата кора престанала да пропада в такива мащаби, както в предишните епохи. Подобрил се баланса между изтласканата суша и по-тежкото океанско легло Слоят подкорова лава се разпространил практически по целия свят, което компенсирало и стабилизирало колебанията, предизвиквани от охлаждане, свиване и изместване на повърхността.
57:8.17 (662.4) Честотата и мощността на вулканичните изригвания и земетресения продължавали да намаляват. Атмосферата се очиствала от вулканични газове и водна пара, но процентното съдържание на двуокиси на въглерода все още оставали високи.
57:8.18 (662.5) Електрическите смущения в атмосферата и в масата на земята също намалявали. Потоците лава издигнали на повърхността смес от химически елементи, които внесли разнообразие в състава на кората и по-добре изолирали планетата от въздействията на някои пространствени енергии. Всичко това съществено опростило управлението на земната енергия и значително регулирало нейния поток, което се проявява в действието на магнитните полюси.
57:8.19 (662.6) Преди 800 000 000 години започнала първата велика епоха на образуване на сушата - активното издигане на континентите.
57:8.20 (662.7) След като се извършила кондензация на земната хидросфера - в началото в световния, а после в Тихия океан, последният покривал девет десети от земната повърхност. Падащите в морето метеорити се натрупвали на дъното на океана, а метеоритите по принцип се състоят от тежки елементи. Тези метеорити, които падали на сушата, били силно окислени; впоследствие те били обект на ерозия и били отмивани в океанските басейни. Така дъното на океана ставало все по-тежко, към което се добавяло теглото на слоя вода, достигащ на някои места около шестнадесет километра в дълбочина.
57:8.21 (662.8) Нарастващото налягане на Тихия океан довело до понататъшно издигане на континенталната маса на сушата. Европа и Африка започнали да се издигат от тихоокеанските дълбини заедно с тези маси, които понастоящем се наричат Австралия, Северна и Южна Америка и Антарктида, докато леглото на Тихия океан още по-дълбоко потънало в процеса на компенсаторна адаптация. Към края на този период почти една трета от земната повърхност се състояла от суша, представляваща единен континент.
57:8.22 (662.9) В условията на все по-голямото издигане на сушата на планетата се появили първите климатични зони. Основните фактори на климатичните колебания са издигането на сушата, облачността и влиянието на океана. По време на максималното издигане на сушата хребета на континенталната маса на Азия достигнал височина почти четиринадесет и половина километра. Ако във въздуха, обкръжаващ тези високопланински региони би имало много влага, би се извършило образуване на огромни ледени покрови; ледниковият период би започнал значително по-рано, отколкото това е станало в действителност. Необходими били няколко стотици милиона години преди да се извърши вторичното повдигане на такова количество суша над водата.
57:8.23 (663.1) Преди 750 000 000 години се появили първите ломове континентална маса на сушата - в северно-южно направление се образувала грамадна пукнатина, която впоследствие се запълнила с океански води и създала условия за континентален дрейф в западно направление на Северна и Южна Америка, включително Гренландия. Дългата цепнатина в източно-западно направление отделила Африка от Европа и разединила масата на сушата на Австралия, а тихоокеанските острови и Антарктида - от азиатския континент.
57:8.24 (663.2) Преди 700 000 000 години Урантия се приближавала към периода на съзряването на условията, необходими за съществуването на живот. Продължавал континенталния дрейф; океанът все повече прониквал във вътрешните райони на сушата като дълги, тесни морета, плитководни и защитени заливи, които са толкова подходящи като естествена среда за морски живот.
57:8.25 (663.3) Преди 650 000 000 години станало по-нататъшно отделяне на масата на сушата и вследствие на това още по-голямото увеличаване на континенталните морета. И тези води бързо се приближавали към тази степен на соленост, която била необходима за урантийския живот.
57:8.26 (663.4) Именно тези морета и това, в което те се превърнали, поставили началото на летописа на живота на Урантия, открит впоследствие на добре запазилите се страници на каменната книга, все нови и нови томове от която се появявали, докато се редували ера след ера и епоха след епоха. Тези древни вътрешни морета били истинската люлка на еволюцията.
57:8.27 (663.5) [Представено от Носител на Живота, член на изначалния Урантийски Корпус, понастоящем местен наблюдател.]
Книгата Урантия
Документ 58
58:0.1 (664.1) В ЦЯЛАТА Сатания има само шестдесет и един свята, подобни на Урантия; тези светове са планети за видоизменение на живота. Повечето обитаеми светове се населяват в съответствие с нормативните методи. На такива сфери на Носителите на Живота се предоставя само ограничена възможност да се отклоняват от плановете по имплантация на живота. Но приблизително всеки десети свят се нарича десетична планета и се отделя в особен регистър на Носителите на Живота; и на такива десетични планети на нас ни се разрешава да провеждаме някои експерименти с живота с цел да модифицираме или, по възможност, да подобрим стандартните вселенски типове живи същества.
58:1.1 (664.2) Преди 600 000 000 години изпратената от Йерусем комисия на Носителите на Живота пристигна на Урантия и преди да положи началото на живота в 606-ия свят в системата на Сатания, пристъпи към изучаването на физическите условия. Това трябваше да стане нашата шестстотин и шеста инициация на небадонските прототипи на живот, проведена в Сатания, и за шестдесети път на нас ни се предостави възможност да внесем изменения и да започнем модификация на основните, стандартни форми на живот на локалната вселена.
58:1.2 (664.3) Необходимо е да подчертаем, че Носителите на Живот не са способни да инициират живот, докато сферата не стане готова за началото на еволюционния цикъл. Ние не можем да осигурим и развитието на живота да става с по-бързи темпове, отколкото позволява това физическият прогрес на планетата, който поддържа и приспособява развиващия се живот.
58:1.3 (664.4) Носителите на Живот на Сатания създадоха прототип на живота, основан на натриевия хлорид; затова каквито и да са крачки по пътя на имплантацията на живот бяха невъзможни, докато океанската вода не стане достатъчно солена. Урантийският тип протоплазма е способен да съществува само в подходящ сóлен разтвор. Целият древен живот — както растителен, така и животински, се появи в среда, представляваща солен разтвор. И даже по-високоорганизираните наземни животни не биха могли да продължат да живеят, ако този необходим солен разтвор не циркулираше по тяхното тяло в кръвообращението, което свободно мие — буквално потопява, всяка най-малка жива клетчица в това „солено море“.
58:1.4 (664.5) Вашите примитивни предци свободно циркулираха в соления океан. Днес същият този подобен на океан солен разтвор спокойно циркулира във вашите тела, свободно миейки всяка отделна клетка с химически разтвор, който по всички основни параметри е сравним със солената вода, стимулирала първите протоплазмени реакции на първите живи клетки на планетата.
58:1.5 (664.6) В началото на тази епоха Урантия във всички отношения се приближаваше до състояние, благоприятно за поддържането на изначалните форми на морски живот. Физическата еволюция на Земята и в обкръжаващите региони на пространството бавно, но сигурно подготвяше почвата за последващите опити по създаването на такива форми на живот, които по наше мнение биха били по най-добрия начин приспособени към формиращото се физическо обкръжение — както наземно, така и пространствено.
58:1.6 (665.1) След това сатанийската комисия на Носителите на Живота се върна в Йерусем, решавайки преди да пристъпи към самата имплантация на живот да дочака нови разломи на континенталните масиви на сушата, което би довело до образуването на още по-голям брой вътрешни морета и защитени лагуни.
58:1.7 (665.2) На планета, където животът има морски произход, идеалните условия за имплантация на живота се осигуряват от голям брой вътрешни морета, от обширно крайбрежно плитководие и от изобилие от защитени лагуни по бреговата линия; водите на Земята бързо се разпределяха именно по такъв начин. Тези древни вътрешни морета рядко бяха дълбоки повече от сто и петдесет до сто и осемдесет метра, а слънчевата светлина е способна да проникне в океанската вода на над двеста метра.
58:1.8 (665.3) Именно от тези крайбрежни морски води, в условията на мекия и равен климат на по-късната епоха, примитивният растителен живот излезе на брега, където високото съдържание на въглерод в атмосферата предостави на новите разновидности наземен живот възможност за бърз и пищен растеж. Макар че тази атмосфера беше идеална за растителен живот, в нея имаше толкова въглероден двуокис, че на повърхността на Земята не можеше да живее никакво животно, какво ли остава за човек.
58:2.1 (665.4) Планетарната атмосфера пропуска на Земята около една двумилиардна част от цялата излъчвана от Слънцето светлина. Ако светлината, попадаща върху Северна Америка, се заплащаше на база два цента за киловатчас, годишната сметка щеше да бъде над 800 квадрилиона долара. Град Чикаго щеше да трябва да плати за слънчевата светлина сума, значително надвишаваща 100 милиона долара на ден. И необходимо е да се помни, че вие получавате от Слънцето и други видове енергии — светлината не е единственият дар на Слънцето, който достига до вашата атмосфера. На Урантия се изливат колосални потоци от слънчева енергия, включително вълните, чиито диапазони са над и под видимия спектър.
58:2.2 (665.5) Атмосферата на Земята е практически непрозрачна за значителна част от слънчевата радиация в крайната ултравиолетова част на спектъра. Голяма част от тези къси вълни се поглъщат от озона, чийто горен слой съществува на височина около шестнадесет километра над повърхността на Земята и се простира навън още на шестнадесет километра. В условията, преобладаващи на повърхността на Земята, насищащият това пространство озон би образувал слой с дебелина само два и половина милиметра. При все това сравнително неголямото и изглеждащо незначително количество озон защитава обитателите на Урантия от излишъка от тези опасни и ултравиолетови лъчи, присъстващи в слънчевата светлина. А ако този озонов слой беше малко по-дебел, то вие бихте се лишили от изключително важните и благотворни за здравето ултравиолетови лъчи, които достигат днес до земната повърхност и обуславят появата на един от вашите най-важни витамини.
58:2.3 (665.6) Независимо от това някои ограничени механисти от числото на смъртните упорито смятат, че материалното творение и еволюцията на човека са били случайност. Промеждутъчните създания на Урантия са събрали над 50 000 факта от областта на физиката и химията, които по тяхно убеждение са несъвместими със законите на случайността и които, както те предполагат, безпогрешно демонстрират присъствието на разумен план в материалното творение. И то без да вземаме предвид техния каталог с над сто хиляди факта, намиращи се извън пределите на областта на физиката и химията, които по тяхно мнение доказват присъствието на разум в планирането, създаването и поддържането на материалния космос.
58:2.4 (666.1) Слънцето излива истински потоци смъртоносни лъчи и вашият приятен живот на Урантия е възможен благодарение на „случайните“ въздействия на над четиридесет защитни операции, които изглеждат непреднамерени и чието въздействие е сходно с въздействието на уникалния озонов слой.
58:2.5 (666.2) Ако не беше „обвиващият“ ефект на атмосферата през нощта, загубите на топлина поради нейното излъчване щяха да стават толкова бързо, че животът щеше да може да се поддържа само с изкуствени мерки.
58:2.6 (666.3) Петте или осем до девет и половина долни километра от атмосферата на Земята се падат на тропосферата; ветровете и въздушните потоци на този слой са причина за атмосферните условия. Над този пояс се намира вътрешната йоносфера, над която започва стратосферата. При отдалечаване от повърхността от Земята става равномерно спадане на температурата в продължение на девет и половина до тринадесет километра; на тази височина тя е около 57˚ под нулата по Целзий. Този температурен диапазон — от 54˚ до 57˚ под нулата по Целзий — остава неизменен на продължение на следващите шестдесет и пет километра нагоре. Това е стратосферата — област с постоянна температура. На височина от седемдесет и два до осемдесет километра температурата започва да нараства, достигайки 6500˚С на височината на полярните сияния. Именно това интензивно топлинно излъчване йонизира кислорода. Но температурата в такава разредена атмосфера едва ли може да се сравнява с температурата на повърхността на Земята. Необходимо е да се има предвид, че половината от цялата ваша атмосфера е на първите пет километра. Височината на земната атмосфера се определя като най-голямата височина на полярното сияние — около шестстотин и четиридесет километра.
58:2.7 (666.4) Полярните сияния имат непосредствено отношение към слънчевите петна — тези противоположно насочени слънчеви циклони, които, подобно на земните тропически урагани, се въртят над и под слънчевия екватор. Такива атмосферни потоци се въртят в противоположни посоки, когато се образуват над или под екватора.
58:2.8 (666.5) Способността на слънчевите петна да изменят честотата на светлинните вълни показва, че по своето действие тези центрове на слънчеви бури са гигантски магнити. Такива магнитни полета са способни да изхвърлят заредени частици от кратерите на слънчевите петна през пространството чак до вашата външна атмосфера на Земята, където тяхното йонизиращо въздействие води до появата на толкова зрелищните полярни сияния. Затова най-интензивните полярни сияния се наблюдават при вас в периодите на максимална активност на слънчевите петна или скоро след тях, когато петната обикновено се разполагат по продължение на екватора.
58:2.9 (666.6) Даже стрелката на компаса реагира на това въздействие на Слънцето, отклонявайки се малко повече на изток на изгрев и малко повече на запад — по залез. Това се случва всеки ден, но в пика на слънчевата активност тези отклонения на компаса се усилват двойно. Такива ежедневни отклонения на компаса са следствие от повишената йонизация на горните слоеве на атмосферата под въздействието на слънчевата светлина.
58:2.10 (666.7) Именно с присъствието на две различни нива наелектризирани проводящи слоеве в стратосферата се обяснява възможността за дълговълнови и късовълнови радиотранслации. Вашето радиопредаване понякога се натъква на смущения, които възникват вследствие мощните бури, бушуващи от време на време в горните слоеве на йоносферата.
58:3.1 (666.8) В началните етапи на материализация на вселената по цялото пространство са разсеяни обширни водородни облаци — такива натрупвания на космическа прах, каквито характеризират днес много региони на далечното пространство. Значителна част от организираната материя, разрушавана и разсейвана от пламтящи слънца под формата на лъчиста енергия, отначало се натрупа в тези древни водородни облаци от пространството. При наличието на някои необичайни условия атомният разпад се наблюдава и в ядрата на големите водородни маси. И всички тези процеси на строеж и разрушаване на атомите, подобни на тези, които се извършват в силно нагрети мъглявини, се съпровождат от освобождаването на потоци от късовълнови пространствени лъчи, носещи лъчиста енергия. Тези разнообразни излъчвания се съпътстват от неизвестен на Урантия вид пространствена енергия.
58:3.2 (667.1) Енергийният заряд късовълново излъчване, съществуващ в пространството на вселената, четиристотин пъти превишава всичките останали видове лъчиста енергия, съществуваща в организираните региони на пространството. Излъчването на късите пространствени вълни — независимо дали техният източник са пламтящите мъглявини, напрегнатостта на електрическите полета, външното пространство или обширните облаци водороден прах, количествено и качествено се модифицират от колебания и внезапни изменения на напрежението вследствие температурни, гравитационни и електронни въздействия.
58:3.3 (667.2) Различният произход на пространствените лъчи се определя от стечението на много космически обстоятелства, точно както и орбитите на циркулиращата материя, варираща от модифицираните кръгове до крайните разновидности на елипсите. Физическите условия също могат съществено да се изменят, тъй като даже в една физическа зона електроните понякога се въртят в посока, противоположна на въртенето на по-големи маси материя.
58:3.4 (667.3) Огромните водородни облаци са истинските химически лаборатории на космоса, обединяващи всички фази на еволюиращата енергия и видоизменящата се материя. Мощни енергийни процеси протичат в маргиналните газове на огромните двойни звезди, които толкова често се препокриват и вследствие на това широко се смесват едни с други. Но нито една от тези колосални и широкомащабни енергийни активности на пространството не оказва ни най-малко въздействие върху феномена на организирания живот — зародишната плазма на живата природа и живите същества. Такива енергийни условия на пространството са присъщи на средата, необходима за установяването на живот, но — за разлика от някои по-дълги лъчи, носещи лъчиста енергия — те не влияят върху последващите модификации на наследствените фактори на зародишната плазма. Животът, имплантиран от Носителите на Живота, не се поддава на въздействието на този удивителен поток от къси пространствени лъчи вселенска енергия.
58:3.5 (667.4) Всички тези необходими космически условия трябваше да достигнат благоприятно ниво на развитие преди Носителите на Живот да могат действително да пристъпят към установяването на живот на Урантия.
58:4.1 (667.5) Вас не трябва да ви смущава това, че нас ни наричат Носители на Живота. Ние сме способни да пренасяме живота и да го доставяме на планетите, но ние не донесохме със себе си живота на Урантия. Урантийският живот е уникален — той се зароди на тази планета. Тази сфера е свят за видоизменен живот, а целият възникващ живот беше формулиран от нас точно тук, на самата планета. И в цялата Сатания, даже в цялата Небадон, няма нито един свят с такъв живот като на Урантия.
58:4.2 (667.6) Преди 550000 000 години корпусът на Носителите на Живота се върна на Урантия. В сътрудничество с духовните и свръхфизически сили ние организирахме и внедрихме изначалните прототипи на живот в този свят и го поместихме в неговите гостоприемни води. Чак до епохата на Планетарния Принц Калигастия целият планетарен живот (с изключение на извънпланетарните личности) води своето начало от три изначални, идентични и едновременни имплантации на морски живот. Тези три имплантации на живот бяха наречени централна (или евразийско-африканска), източна (или австралоазийска), и западна, включваща Гренландия и двете Америки.
58:4.3 (668.1) Преди 500000 000 години първобитната морска флора стабилно се укрепи на Урантия. Гренландия и арктическият масив на сушата, заедно със Северна и Южна Америка, започнаха своя дълъг и бавен дрейф в западно направление. Африка бавно се премести на юг, създавайки между себе си и майчинското тяло източно-западна падина — Средиземноморския басейн. Антарктика, Австралия и сушата, която показват тихоокеанските острови, се отделиха на юг и изток и оттогава се отдалечиха на голямо разстояние.
58:4.4 (668.2) Ние имплантирахме примитивната форма на морски живот в защитените тропически заливи на централните морета на източно-западната пукнатина, образуваща се между раздалечаващите се континенти. Осъществявайки три имплантации на морски живот, искахме да сме сигурни, че след разделянето на сушата плитководните морета на всеки огромен континент ще съдържат в себе си този живот. Предвиждахме, че в по-късната епоха на поява на наземен живот огромни океани ще разделят тези дрейфуващи маси суша.
58:5.1 (668.3) Континенталният дрейф продължаваше. Под натиска на почти 3 500 тона на квадратен сантиметър ядрото на Земята стана плътно и твърдо като стомана и вследствие на колосалното гравитационно свиване на голяма дълбочина то беше и досега си остава разтопено. Температурата се повишава с приближаването към центъра на Земята, където тя е малко над температурата при повърхността на Слънцето.
58:5.2 (668.4) Външният слой земна маса на дълбочина хиляда и шестстотин километра се състои основно от различни видове скали. Под тях са по-плътните и тежки метали. Процесите на стопяване и високите температури на ранните и доатмосферните епохи водеха до това, че светът се намираше практически в течно състояние, затова тежките метали потънаха дълбоко в дълбините на Земята. Тези от тях, които се срещат днес близо до повърхността, представляват отделяния на древните вулкани, по-късните и мощни лавови потоци и сравнително неотдавнашните отлагания на метеорити.
58:5.3 (668.5) Дебелината на външната кора беше около шестдесет и пет километра. Тази външна кора лежеше непосредствено върху разтопено базалтово море с различна дебелина — подвижен слой разтопена лава, удържан от високото налягане, но с неизменна тенденция да се устремява във всяка посока, за да компенсира планетарното налягане и така да стабилизира земната кора.
58:5.4 (668.6) Континентите и днес продължават да плават по некристализиралото “смекчаващо ударите” море от разтопен базалт. Ако не бяха тези предохранителни условия, силните земетресения буквално биха разнесли Земята на части. Земетресенията се предизвикват не от вулкани, а от придвижването и изместването на твърдата горна кора.
58:5.5 (668.7) Намиращите се в земната кора слоеве лава, застивайки, образуват гранит. Средната плътност на Урантия е малко повече от пет и половина пъти по-голяма от плътността на водата; плътността на гранита по-малко от три пъти надвишава плътността на водата. Ядрото на Земята е дванадесет пъти по-плътно от водата.
58:5.6 (668.8) Морското дъно е по-плътно, отколкото земните маси, което задържа континентите над повърхността на водата. Когато изтласканото морско дъно се издигне над нивото на морето, се оказва, че то се състои основно от базалт — вид лава, който е значително по-тежък от континенталния гранит. При това ако материците не бяха по-леки от океанското ложе, силата на тежестта би изтеглила края на океаните на сушата, но подобно явление не се наблюдава.
58:5.7 (668.9) Теглото на океаните също е един от факторите за нарастващото налягане на морското ложе. Заедно с теглото на водния стълб по-ниските, но сравнително по-тежки океански легла приблизително се уравновесяват от теглото на по-високите, но значително по-леки континенти. Но като тенденция всички континенти пълзят към океана. Налягането на континентите на нивото на океанското дъно е около 1 400 килограма на квадратен сантиметър. Тоест такова би било налягането на континенталната маса, намираща се на височина 5 000 метра, на квадратен сантиметър. Тази разлика в налягането e причина за плъзгането на континентите към океанското ложе.
58:5.8 (669.1) Слягането на океанското дъно в епохата до появата на живота издигна твърдата континентална маса на такава височина, че нейното странично налягане доведе до плъзване на източните, западни и южни краища по лежащите отдолу слоеве полугъста лава във водата на обкръжаващия Тихи океан. Толкова пълна компенсация на континенталното налягане позволи да се избегне широкият разлом на източното крайбрежие на древния азиатски континент, но оттогава източната брегова линия надвисна над пропастта на съседните океански дълбини, заплашвайки да се плъзне във водния гроб.
58:6.1 (669.2) Преди 450000 000 години се състоя преходът от растителен към животински живот. Тази метаморфоза стана в плитководните, защитени тропически заливи и лагуни, разположени по продължение на бреговата линия на раздалечаващите се континенти. И този процес, всички фази на който бяха заложени в изначалните прототипи живот, протичаше постепенно. Съществуваха много промеждутъчни стадии между първобитните растителни форми и по-късните, добре оформени животински организми. До ден днешен са се запазили преходните плесенни гъбички, които е невъзможно да се причислят нито към растенията, нито към животните.
58:6.2 (669.3) Макар че може да се проследи еволюцията на растителния живот в животински, макар че са били намерени постепенно изменящи се редове растения и животни, последователно водещи от най-простите към най-сложните и развити организми, вие няма да можете да откриете такива съединителни звена нито между големите отдели в царството на животните, нито между висшите от дочовешките животински типове и първобитните хора от човешките раси. Така наричаните “липсващи звена” ще си останат липсващи по простата причина, че никога не са съществували.
58:6.3 (669.4) Те не се образуват в резултат от постепенно натрупване на неголеми отклонения; те се появяват като напълно сформирали се нови категории живот и се появяват внезапно.
58:6.4 (669.5) Внезапната поява на нови видове и различни категории живи организми е изцяло биологично и напълно естествено явление. С тези генетични мутации не е свързано нищо свръхестествено.
58:6.5 (669.6) При подходящо ниво на соленост на океана да се появи животински живот и да се позволи на солената вода да циркулира по телата на морските животни беше сравнително проста задача. Но след като океаните бяха свити и концентрацията на солта рязко нарасна, същите тези животни си изработиха способността да понижават съдържанието на солта в течността на своите тела — точно както организмите, научили се да живеят в прясна вода, са придобили способността да поддържат нужното ниво натриев хлорид в течностите на своето тяло с помощта на изкусни методи за задържане на солите.
58:6.6 (669.7) Изучаването на изкопаемия морски живот в скалите разкрива стремежа на тези примитивни организми да се приспособят към средата. Растенията и животните никога не прекратяват такива адаптационни експерименти. Средата постоянно се изменя и живите организми винаги се опитват да се приспособят към нейните безкрайни колебания.
58:6.7 (670.1) Физиологичното осигуряване и анатомичната структура на всяка нова категория живот са реакция спрямо действието на физически закони, но последващото снабдяване с разум е посвещение, изпълнявано от спомагателните духове на разума в зависимост от природните възможности на мозъка, които се осигуряват от чисто физически и еволюционни процеси.
58:6.8 (670.2) В течение на почти безкрайните цикли придобивания и загуби, адаптация и повторна адаптация всички живи организми извършват излитания и падания от една епоха в друга. Придобиващите космическо единство остават, а тези, на които това не се отдава, прекратяват съществуването си.
58:7.1 (670.3) Обширната група скални системи, съставляваща външната кора на света в зората на живота или епохата на Протерозоя, понастоящем се среща само на редки места по повърхността на Земята. Когато тя излиза изпод всички натрупвания от последващите епохи, в нея се откриват само вкаменени останки от растителен и примитивен животински живот. Някои от тези най-древни потопени във водата породи са смесени с по-късни слоеве и понякога те съдържат вкаменелости на ранни форми на растителен живот, докато в най-горните слоеве понякога се срещат по-примитивни форми на древни морски животински организми. На много места тези най-древни напластени скални слоеве, съдържащи в себе си изкопаеми на ранен морски живот — както животински, така и растителен, могат да бъдат открити над по-древния, недиференциран камък.
58:7.2 (670.4) Сред изкопаемите от тази ера се срещат водорасли, приличащи на корали растения, примитивни Протозоа и преходни организми от типа гъби. Но отсъствието на такива изкопаеми в слоевете на долните каменни слоеве не говори задължително за това, че по време на образуването на тези отлагания животът не е съществувал на други места. В продължение на тези древни епохи животът беше рядко явление и бавно се разпространяваше по повърхността на Земята.
58:7.3 (670.5) Понастоящем скалите от тази древна епоха са до повърхността на Земята или много близо до повърхността, покривайки около една осма част от днешната територия на сушата. Средната дълбочина на този преходен пласт — най-древните слоеве утаечни слоеве, е около два и половина километра. На някои места такива системи древни породи достигат дълбочина шест и половина километра, но много слоеве, приписвани на тази епоха, се отнасят до по-късни периоди.
58:7.4 (670.6) В Северна Америка този древен слой, носещ в себе си първобитни изкопаеми останки, излиза на повърхността на много места в източните, централни и северни райони на Канада. Освен това тук е разположен промеждутъчен източно-западен гребен от тази скала, който се простира от Пенсилвания и древния планински масив Адирондак на запад през Мичиган, Уисконсин и Минесота. Други гребени преминават от Нюфаундленд до Алабама и от Аляска до Мексико.
58:7.5 (670.7) Скалите от тази епоха излизат на повърхността на много места, но най-лесно
58:7.6 (670.8) обяснимо е образуването на тези от тях, които се намират в района на езерото Горно езеро, а също и в Големия каньон на река Колорадо, където тези скали, съдържащи първобитни вкаменелости и съществуващи в няколко слоя, потвърждават катаклизмите и колебанията на повърхността в тези далечни времена. Този каменен слой — най-древният пласт кора, носещ в себе си изкопаеми — беше набръчкан, нагънат и по най-невъобразим начин усукан в резултат от земетресенията и ранната вулканична активност. Потоците лава на тази епоха издигнаха към повърхността на Земята голямо количество желязо, мед и олово.
58:7.7 (670.9) Рядко такива процеси се демонстрират с по-голяма графична нагледност, отколкото в долината Сейнт-Кроа в Уисконсин. В този район станаха сто двадесет и седем последователни изтичания на лава с последващо потопяване на сушата и последващо отлагане на скали. Макар че значителна част от горните скални отлагания и промеждутъчни лавови потоци днес отсъства и макар че долната част на тази система е погребана дълбоко в земята, на повърхността се намират около шестдесет и пет или седемдесет от тези напластени страници от каменната книга на миналото.
58:7.8 (671.1) В тези древни епохи, когато значителна част от сушата беше съвсем малко над нивото на морето, земята нееднократно се потопяваше и отново се издигаше. Кората на Земята още едва встъпваше в по-късния период на относителна стабилизация. Вълнообразните движения — подеми и потопявания в началния период на континенталния дрейф — въздействаха върху честотата на периодическите потопявания на огромните земни маси.
58:7.9 (671.2) По време на тази епоха на примитивен морски живот обширни крайбрежни райони от континентите се спуснаха под нивото на морето на дълбочина от няколко метра до почти километър. Голямата част от по-ранния пясъчник и конгломерати представлява утаечни натрупвания, образували се от тези древни брегове. Утаечните скали от този древен пласт лежат непосредствено над тези слоеве, които са се формирали дълго преди възникването на живота, по време на появата на световния океан.
58:7.10 (671.3) Някои от горните слоеве от тези промеждутъчни отлагания от скални наноси съдържат неголеми количества тъмен шист или аспидни плочи, което говори за присъствието на органичен въглерод и свидетелстват за съществуването на предшественици на тези форми растителен живот, които запълниха Земята в течение на последващия Въгленосен, или каменовъглен, период. Значителна част от медта в тези каменни слоеве е следствие от водни отлагания. Някакво количество мед се среща в пукнатините на по-древните скали и представлява концентрат, който се образува в застоелите блата, съществуващи покрай някои древни защитени брегове. Местонахожденията на желязна руда в Северна Америка и Европа са разположени в отлагания и вулканични разливи, лежащи отчасти в по-древните, неутаени скали и отчасти в по-късните, отложени скали, отнасящи се към преходните периоди на образуването на живот.
58:7.11 (671.4) Тази ера е период на разпространение на живота във водната среда на света; морският живот се установи трайно на Урантия. Дъното на плитководните и просторни вътрешни морета постепенно се запълваше с обилна и пищна растителност, докато крайбрежните води изобилстваха с най-простите форми на животински живот.
58:7.12 (671.5) Цялото това повествувание е нагледно изложено върху изкопаемите страници на огромната “каменна книга”, разказваща за събитията на отминалите дни. И страниците на тази гигантска биогеологична летопис непременно ще ви разкрият истината, стига само да се научите да ги тълкувате. Дъното на много морета се надигна днес на голяма височина и техните многовековни отлагания свидетелстват за борбата за съществуване в тези отдавнашни дни. Буквално верни са думите на вашия поет, заявил: “И прахът, по който стъпваме, някога е бил жив.”
58:7.13 (671.6) [Представено от член на Корпуса на Носителите на Живот на Урантия, понастоящем постоянно пребиваващ на планетата.]
Книгата Урантия
Документ 59
59:0.1 (672.1) В НАШИТЕ представи историята на Урантия започна преди около един милиард години и обхваща пет големи епохи:
59:0.2 (672.2) 1. Ерата до появата на живота обхваща първите четиристотин и петдесет милиона години — приблизително от времето, когато планетата достигна своите днешни размери и до появата на живота. Вашите учени наричат този период Архай (или Архайска ера — б.р.).
59:0.3 (672.3) 2. Ерата на зараждане на живота продължава през следващите сто и петдесет милиона години. Тази епоха отделя ерата до появата на живота или ерата на катаклизмите от следващия период на по-развит морски живот. Тази епоха е позната на вашите изследователи като Протерозой (или Алгонска ера — б.р.).
59:0.4 (672.4) 3. Ерата на морския живот обхваща следващите двеста и петдесет милиона години и ви е позната като като Палеозой (или Палеозойска ера — б.р.).
59:0.5 (672.5) 4. Ерата на ранния наземен живот продължава през следващите сто милиона години и е известна като Мезозой (или Мезозойска ера — б.р.).
59:0.6 (672.6) 5. Ерата на млекопитаещите обхваща следващите петдесет милиона години. Тази последна ера е известена като Ценозой (или Неозойска ера — б.р.).
59:0.7 (672.7) Така ерата на морския живот покрива около една четвърт от вашата планетарна история. Тя може да се подраздели на шест продължителни периода, всеки от които се характеризира с определени еволюционни измествания както в геоложката, така и в биологичната области.
59:0.8 (672.8) В началото на тази епоха морското дъно, обширните континентални шелфове и многобройните плитки крайбрежни басейни се покриха с обилна растителност. По-простите и примитивни форми на животински живот, вече развити от предшестващите ги растителни организми и ранните животински организми, постепенно се разпространяваха покрай обширните крайбрежия на различните континенти, изпълвайки многобройните вътрешни морета с примитивен морски живот. Доколкото тези древни организми като правило нямаха раковини, само малка част от тях се запазиха под формата на изкопаеми. Въпреки това всичко беше готово за създаването на началните глави на тази гигантска „каменна книга“, която съхранява в себе си летописа на живота, толкова методично записван в продължение на последващите епохи.
59:0.9 (672.9) Североамериканският континент притежава изумителна колекция богати на вкаменелости отлагания, обхващащи цялата ера на морски живот. Най-първите и древни пластове са отделени от най-късните слоеве на предшестващия период от обширни ерозионни отлагания, ясно разделящи тези два етапа на планетарна еволюция.
59:1.1 (673.1) От зората на този период на относително спокойствие на земната повърхност животът беше ограничен от различните вътрешни морета и океанската брегова линия; все още не съществуваше нито една форма на наземни организми. Примитивните морски животни се аклиматизираха добре и бяха готови за следващия етап на еволюцията. Амебите са типични оцелели организми от този начален стадий на развитие на животинския живот — те се появиха към края на предидущия преходен период.
59:1.2 (673.2) Преди 400 000 000 години както растителният, така и животинският морски живот успешно се разпространиха по целия свят. Световният климат стана малко по-топъл и по-равномерен. Извършваше се всеобщо потопяване на морските брегове на различните континенти, особено Северна и Южна Америка. Появиха се нови океани и значително се разшириха по-древните водни масиви.
59:1.3 (673.3) Растителността за първи път изпълзя на земята и скоро направи значителен напредък в адаптацията към неморска среда на обитание.
59:1.4 (673.4) Внезапно и без образуване на промеждутъчни форми възникнаха първите многоклетъчни. Появиха се трилобитите, които в течение на много векове останаха преобладаващ вид на морската фауна. От гледна точка на морския живот настъпи епохата на трилобитите.
59:1.5 (673.5) В завършващия период от този времеви сегмент значителна част от Северна Америка и Европа излязоха изпод водата. Земната кора временно се стабилизира; планините — или по-скоро възвишенията, се издигнаха покрай атлантическото и тихоокеанското крайбрежия, над островите Западна Индия и в южната част на Европа. Целият Карибски регион се издигна високо над нивото на морето.
59:1.6 (673.6) Преди 390 000 000 години се извърши по-нататъшно издигане на сушата. В някои райони на Източна и Западна Америка и Западна Европа се срещат пластове отлагания от това време и това са най-древните камъни, съдържащи изкопаеми трилобити. Съществуваха много дълбоко врязали се в сушата пръстовидни заливи, в които се отлагаха тези съдържащи вкаменелости скали.
59:1.7 (673.7) След няколко милиона години Тихият океан започна да запълва Американските континенти. Потопяването на земята ставаше главно вследствие адаптацията на кората, макар че своя роля изигра и латералното разпространение на сушата или пълзенето на континентите.
59:1.8 (673.8) Преди 380 000 000 години Азия започна да изплува, а другите континенти се издигаха за кратко. Но с развитието на тази епоха новоформиращият се Атлантически океан направи дълбоки нахлувания във всички съседни брегови линии. Северните атлантически или арктически морета в това време се съединиха с водите на Мексиканския залив. Когато това южно море влезе в Апалачинската падина, неговите вълни се разбиваха на изток в планини, толкова високи, колкото Алпите, но по принцип континентите представляваха еднообразни неизменности, напълно лишени от каквато и да е живописност.
59:1.9 (673.9) Утаечните депозити от този период се отнасят към четири вида:
59:1.10 (673.10) 1. Конгломерати — материал, отложен около бреговата линия.
59:1.11 (673.11) 2. Пясъчници — отлагания в плитководието, но на такива места, където вълните можеха да предотвратят отлагането на кал.
59:1.12 (673.12) 3. Глинести шисти — отлагания в по-дълбоките и спокойни води.
59:1.13 (673.13) 4. Варовик — включително отлаганията на трилобитни раковини в дълбоките места.
59:1.14 (673.14) В изкопаемите трилобити от този период има както някои принципни сходства, така и ясно изразени различия. Ранните животни, развили се върху основата на трите изначални имплантации на живот, притежаваха характерни различия — тези, които се появиха в западното полукълбо, бяха малко по-различни от онези на евразийската, австрало-азиатската или австрало-антарктическата група.
59:1.15 (674.1) Преди 370 000 000 години стана обширно и почти пълно потопяване на Северна и Южна Америка,след които под водата отидоха Африка и Австралия. Само някои части на Северна Америка останаха над нивото на тези плитководни Камбрийски морета. След пет милиона години моретата отстъпиха пред издигащата се суша. И всички тези процеси на потопяване и подем на сушата бяха лишени от драматизъм, бавно протичайки в продължение на милиони години.
59:1.16 (674.2) Отнасящият се към тази епоха пласт, съдържащ изкопаеми останки от трилобити, излизаше ту тук, ту там на повърхността на всички континенти, с изключение на Централна Азия. Обикновено тези скали улягат хоризонтално, но в планините те са разположени под наклон и деформирани поради натиска и образуването на гънки. На много места такова свиване е променило първоначалния характер на тези отлагания. Пясъчникът се превърна в кварц, глинестият шист — в аспиден сланец, а варовикът — в мрамор.
59:1.17 (674.3) Преди 360 000 000 години продължаваше прирастът на сушата. Северна и Южна Америка се издигнаха на значителна височина. Западна Европа и Британските острови изплуваха, с изключение на някои части на Уелс, които се намираха дълбоко под водата. По време на тези епохи отсъстваха големи ледници. Предполагаемите ледникови отлагания, които се срещат във връзка с тези пластове в Европа, Африка, Китай и Австралия, се обясняват с изолирани планински ледници или с изместването на по-късните ледникови наноси. Световният климат беше океански, а не континентален. Южните морета бяха по-топли, отколкото сега, простирайки се на север през Северна Америка до полярните региони. Гълфстрийм преминаваше през централната част от Северна Америка и се отклоняваше на изток, миейки и сгрявайки бреговете на Гренландия и превръщайки този сега покрит с ледена покривка континент в истински тропически рай.
59:1.18 (674.4) Морският живот беше приблизително еднакъв по целия свят и се състоеше от морски водорасли, едноклетъчни организми, най-прости гъбички, трилобити и други ракообразни — скариди, раци и омари. Към края на този период се появиха три хиляди разновидности на брахиоподи, от които се запазиха само двеста. Тези животни представляват една от тези разновидности на древен живот, които достигнаха до наши дни практически в неизменен вид.
59:1.19 (674.5) Но преобладаващите живи същества бяха трилобитите. Тези разнополови животни съществуваха в много форми; бидейки лоши плувци, те вяло се поклащаха на повърхността или пълзяха по морското дъно, свивайки се за самозащита при нападения от появилите се впоследствие врагове. Те нарастваха на дължина от пет до тридесет сантиметра и се разделиха на четири отчетливи групи: плътоядни, тревоядни, всеядни и „калоядни“. Именно умението на последната да съществува основно за сметка на неорганична материя — а те бяха последната група многоклетъчни животни, притежаващи такава способност — обяснява огромното увеличаване на тяхната популация и дългото им съществуване.
59:1.20 (674.6) Така изглеждаше биологичната картината на Урантия в края на този дълъг период от световната история, обхващащ петдесет милиона години, наречен от вашите геолози Камбрий.
59:2.1 (674.7) Характерните за това време периодически явления повдигане и потопяване се извършваха постепенно и бяха лишени от зрелищност, съпровождани от незначителна или никаква вулканична дейност. В продължение на всички тези редуващи се повдигания и депресии на сушата историята на изначалния Азиатски континент не във всичко съвпадаше с историята на другите части от сушата. Той неведнъж се потопяваше, потъвайки ту в една посока, ту в друга, което беше характерно за началния етап. Но тук няма еднородни скални отлагания, каквито могат да се срещнат на другите континенти. В последните епохи Азия беше най-устойчивата от всички масиви суша.
59:2.2 (675.1) Преди 350 000 000 години започна периодът на голямото потопяване на всички континенти, с изключение на Централна Азия. Земните маси многократно отиваха под водата; само крайбрежните възвишения оставаха над тази плитки, но обширни и изменящи своите очертания вътрешни морета. Този период се характеризираше с три големи наводнения, но още преди неговото завършване континентите отново се издигнаха, при което общата повърхност на сушата превиши с петнадесет процента съществуващата днес. Карибският регион се издигна на голяма височина. В Европа този период остави малко следи, тъй като колебанията на сушата тук бяха по-незначителни, при голяма вулканична активност.
59:2.3 (675.2) Преди 340 000 000 години стана ново обширно потопяване на сушата, което не засегна само Азия и Австралия. Водите на океаните повсеместно се смесиха. Това беше великият период на варовика, при което голяма част от този камък се отлагаше от вароотделящите водорасли.
59:2.4 (675.3) Няколко милиона години по-късно изпод водата започнаха да изплуват големи части от Американските континенти и Европа. В западното полукълбо остана само ръкавът на Тихия океан над Мексико и днешните райони на Скалистите планини, но към края на тази епоха атлантическото и тихоокеанското крайбрежие отново започнаха да потъват.
59:2.5 (675.4) Преди 330 000 000 години в целия свят започна период на относителна стабилност, при което значителна част от сушата се намираше над повърхността на водата. Единственото нарушение на земното спокойствие стана при изригването на огромния североамерикански вулкан в източната част на Кентъки — една от най-мощните прояви на вулканична активност в историята на нашия свят. Този вулкан покри площ от хиляда и триста квадратни километра със слой пепел с дебелина пет до шест метра.
59:2.6 (675.5) Преди 320 000 000 години стана третото голямо наводнение от този период. Водата покри цялата повърхност на сушата, потопена по време на предишното наводнение, в много посоки навлизайки още по-далеч в дълбините на Америка и Европа. Източните части на Северна Америка и Западна Европа бяха на 3 000 до 4 500 метра под водата.
59:2.7 (675.6) Преди 310 000 000 години сушата отново се издигна на значителна височина в целия свят, с изключение на южните части на Северна Америка. Мексико изплува, в резултат на което се образува Мексиканският залив, запазил и досега своите тогавашни очертания.
59:2.8 (675.7) Животът на този период продължава своето развитие. Планетата за пореден път стана относително спокойна и мирна; климатът остана мек и равномерен; наземните растения мигрираха все по-далеч от морските брегове. Жизнените форми се развиваха успешно, макар че изкопаеми растения от този период се срещат рядко.
59:2.9 (675.8) Този период стана великата епоха на индивидуална еволюция на животинските организми, макар че много от принципните изменения — както например преходът от растителен живот към животински — станаха по-рано. За нивото на развитие на морската фауна говори това, че сред изкопаемите, съдържащи се в отлаганията на този период, са представени всички форми на живот до гръбначните. Но всички тези животни са морски организми. Все още не се бяха появили наземните животни, с изключение на някои видове червеи, зарили се в земята на морските крайбрежия, както не беше станало все още и повсеместното разпространение на растенията. Във въздуха все още имаше твърде много двуокиси на въглерода за появата на същества с атмосферен тип дишане. На началния етап на развитие всички животни, с изключение на някои най-примитивни форми, пряко или косвено зависят от растителния живот.
59:2.10 (676.1) Господстващата група си оставаха трилобитите. Тези малки животни съществуваха в десетки хиляди видове и бяха предшественици на съвременните ракообразни. В някои видове имаше от двадесет и пет до четири хиляда мънички очички; при други очите се редуцираха. Към края на този период трилобитите господстваха в моретата заедно с някои други видове безгръбначни. Но те изцяло измряха в началото на следващия период.
59:2.11 (676.2) Широко се разпространиха отделящите варовик водорасли. Съществуваха хиляди видове, станали прародители на коралите. В изобилие бяха представени морските червеи и съществуваха много разновидности медузи, които оттогава измряха. Появиха се коралите и по-късните разновидности на гъбите. Добро развитие достигнаха главоногите, запазили се под формата на съвременните перлени молюски, октоподи, сепии и калмари.
59:2.12 (676.3) Съществуваха много разновидности раковинни, чиито раковини не бяха толкова необходими за защита, колкото в последващите епохи. В древните морета се развиваха гастроподи, включващи молюски с цялостна раковина, брегови и други подобни охлюви. Двучерупковите гастроподи, съхранили се в течение на изминалите милиони години, обединяват пресноводните и морските молюски, мидите, стридите и раковините. Появиха се и организми със затварящи се черупки и тези организми, външно напомнящи двукрили, обитаваха в древните морета в много отношения такива, каквито съществуват и днес; техните черупки вече бяха снабдени с приспособления за затваряне, канали и бразди, както и други видове защитни приспособления.
59:2.13 (676.4) Така завършва историята на еволюцията в течение на втория продължителен период на морски живот, който е познат на вашите геолози като Ордовик.
59:3.1 (676.5) Преди 300 000 000 години започна поредният продължителен период на потопяване на сушата. Навлизането на древните силурийски морета в южна и северна посока доведе до поглъщането на по-голямата част от Европа и Северна Америка. Сушата не беше много над нивото на морето, затова многобройни крайбрежни отлагания нямаше. Моретата изобилстваха със същества с варовикови раковини и отлагането на тези раковини на морското дъно постепенно формира обширни отлагания на варовик, което обхвана практически цялата Европа и Северна Америка, но само на някои места се появи над земната повърхност. Дебелината на този древен скален слой достига средно триста метра, но много от тези отлагания с времето бяха деформирани поради наклоняване на пластове, катаклизми и разседи, а други се превърнаха в кварц, шист и мрамор.
59:3.2 (676.6) В слоевете на камъка от този период не са намерени нито кремък, нито лава, с изключение на онова, което беше изхвърлено от огромните вулкани в Южна Европа и източните райони на щата Мейн, а също и от лавовите потоци на Квебек. Вулканичната дейност остана предимно в миналото. Това беше време на мащабни водни отлагания, образуване на планини практически не се извършваше.
59:3.3 (676.7) Преди 290 000 000 години морето до голяма степен се беше оттеглило от континентите и дъната на обкръжаващите океани се отпускаха. Масивите на сушата оставаха в неизменен вид чак до поредното потопяване. На всички континенти започваха ранните планинообразуващи движения и най-значителните от тези повдигания на кората бяха Хималаите в Азия и огромните Каледонски планини, простиращи се от Ирландия през Шотландия и по-нататък към Шпицберген.
59:3.4 (677.1) Отлаганията в този период са богати на газ, нефт, цинк и олово. Газът и нефтът се образуват от огромните натрупвания на растително и животинско вещество, отложило се в течение на предишното потопяване на сушата, докато минералните отлагания са следствие от образуването на утайки в стоящите масиви вода. Към този период се отнасят много отлагания на каменна сол.
59:3.5 (677.2) Трилобитите бързо намаляваха, тяхното място беше заето от по-големи молюски или главоноги. Тези животни, достигащи пет метра дължина и тридесет сантиметра в диаметър, станаха властелини на моретата. Този вид животни се появиха внезапно и станаха преобладаваща форма на морски живот.
59:3.6 (677.3) Мощната вулканична дейност от този период беше в европейския сектор. Изригванията на вулканите около средиземноморската падина и особено близо до Британските острови бяха най-яростни и обширни сред възниквалите в продължение на много милиони години. Лавовият поток, пресякъл района на Британските острови, днес има вид на редуващи се слоеве лава и скали с дебелина 8 000 метра. Тези скали бяха отложени от периодични потоци лава, които — смесвайки се със скалите, запълниха морското дъно, по този начин разнообразявайки скалните отлагания, и всичко това впоследствие беше издигнато на голяма височина над нивото на морето. Силни земетресения имаше в Северна Европа, особено в Шотландия.
59:3.7 (677.4) Океанският климат оставаше мек и равен и бреговете на полярната суша се миеха от топлите морета. Изкопаемите останки от брахиоподи и други форми на морски живот могат да бъдат открити в тези отлагания чак до Северния полюс. Продължаваше да се увеличава числеността на гастроподите, брахиоподите, гъбите и рифообразуващите корали.
59:3.8 (677.5) Краят на тази епоха стана свидетел на второто нашествие на силурийските морета с ново смесване на водите на южния и северния океан. Главоногите бяха господстващи представители на морския живот, докато съпътстващите форми на живот постепенно се развиваха и диференцираха.
59:3.9 (677.6) Преди 280 000 000 години голяма част от континентите се издигна след второто силурийско наводнение. Скалните отлагания, свързани с това потопяване, са известни в Северна Америка като „ниагарски варовик“, тъй като именно по този пласт скали тече понастоящем Ниагарският водопад. Този пласт скала се простира от източните планини до долините на река Мисисипи, но продължава в западна посока само в южната долина. Няколко пласта покриват територията на Канада, част от Южна Америка, Австралия и голяма част от Европа; средната дебелина на ниагарските пластове е около двеста метра. Веднага над ниагарските отлагания в много райони може да се срещне натрупване на конгломерат, шист и каменна сол, които представляват съвкупност от вторични отлагания на грунт. Солта се утаяваше в огромни лагуни, които ту се отваряха и затваряха към морето, ту се оказваха в изолация, затова при изпаряването се отлагаше сол, а също и други вещества, съдържащи се в разтвора. В някои региони такова солено дъно достига двадесет метра на дебелина.
59:3.10 (677.7) Климатът беше равен и мек и морските изкопаеми се утаяваха в арктическите региони. Но към края на тази епоха моретата станаха дотолкова солени, че оцеля само малка част от техните обитатели.
59:3.11 (677.8) Към края на заключителното силурийско потопяване значително се увеличи броят на иглокожите — морските лилии, — за което свидетелства отлагането на криноиден варовик. Почти напълно изчезнаха трилобитите, а молюските продължаваха да си остават царе на моретата; значително се ускори образуването на коралови рифове. В тази епоха, в най-благоприятните места за пръв път се появиха примитивните водни скорпиони. Скоро след това и внезапно се появиха истинските скорпиони — животните, притежаващи собствен атмосферен тип дишане.
59:3.12 (678.1) С това завършва третият период в развитието на морския живот, обхващащ двадесет и пет милиона години и известен на вашите изследователи като Силур.
59:4.1 (678.2) В многовековната борба между сушата и водата сравнително по-често и за по-дълго време победител се оказваше морето, но времето на сушата вече предстоеше. Освен това процесът на континентален дрейф беше още далеч от своето завършване и понякога практически цялата световна суша се съединяваше с тънките провлаци и прегражденията от тясна земя.
59:4.2 (678.3) С издигането на сушата при завършването на силурийското наводнение завършва важен период в развитието на света и еволюцията на животните. На Земята настъпи нова епоха. Голият и непривлекателен ландшафт от предишните епохи се покри с разкошна зеленина и в недалечно бъдеще предстоеше да се появят първите великолепни гори.
59:4.3 (678.4) Изключителното разнообразие от морски живот в тази епоха се обяснява с ранното разделение на видовете, но впоследствие тези различни форми свободно се смесваха и обединяваха. Брахиоподите, които бързо достигнаха пика на своето развитие, бяха сменени от членестоногите и се появиха първите раци. Но най-важното събитие беше внезапната поява на рибите. Започна епохата на рибите — период в световната история, за който са характерни гръбначните животни.
59:4.4 (678.5) Преди 270 000 000 години континентите бяха изцяло над нивото на морето. От много милиони години за пръв път такова количество суша едновременно се намираше над водата; това беше една от най-големите епохи на прираст на суша.
59:4.5 (678.6) Пет милиона години по-късно стана кратковременно наводнение на регионите на Северна и Южна Америка, Европа, Африка, Северна Азия и Австралия, при което в Северна Америка в течение на определен период от време потопяването беше почти пълно. Възникналите в резултат на това пластове варовик достигаха дебелина от 150 до 1 500 метра. Тези разнообразни девонски морета се простираха отначало в една посока, после в друга, вследствие на което огромното вътрешно арктическо море на Северна Америка намери изход в Тихия океан през Северна Калифорния.
59:4.6 (678.7) Преди 260 000 000 години, към края на този голям период на депресия на сушата, Северна Америка беше частично покрита с морета, които едновременно се свързваха с тихоокеанските, атлантически и арктически води в Мексиканския залив. Отлаганията, образуващи се при тези късни стадии от първото девонско наводнение, имат средно триста метра дебелина. Кораловите рифове, характерни за това време, говорят за това, че вътрешните морета бяха прозрачни и плитки. Такива коралови отлагания могат да се видят по бреговете на река Охайо недалеч от град Луисвил в щата Кентъки, имат около тридесет метра дебелина и включват над двеста разновидности. Тези коралови образувания се простират през територията на Канада и Северна Европа до арктическите региони.
59:4.7 (678.8) След тези потопявания много брегове се издигнаха на значителна височина, така че по-древните отлагания бяха скрити под слой кал или шист. Освен това слой червен пясъчник, характерен за едно от девонските отлагания, обхваща значителна част от повърхността на Земята, срещайки се в Северна и Южна Америка, Европа, Русия, Китай, Африка и Австралия. Такива червени отлагания са характерни за засушливите или полузасушливи климатични условия, но климатът на тази епоха продължаваше да остава топъл и равен.
59:4.8 (679.1) В продължение на целия този период сушата, намираща се на югоизток от остров Цинцинати, оставаше на значителна височина над нивото на морето, но огромни части от Западна Европа, включително Британските острови, бяха потопени. В Уелс, Германия и на други места от Европа дебелината на девонските скали е приблизително 6 000 метра.
59:4.9 (679.2) Преди 250 000 000 години се появиха рибите — гръбначните животни, станали една от най-важните степени от еволюцията до появата на човека.
59:4.10 (679.3) Прародителите на първите гръбначни бяха членестоногите или ракообразните. Предшественици на семейството на рибите станаха две модифицирани членестоноги; едното от тях имаше дълго тяло, съединяващо главата и опашката, докато вторият вид представляваше безгръбначна и безчелюстна предриба. Но тези предварителни форми бяха бързо унищожени, след като от север внезапно се появиха първите представители на гръбначните животни.
59:4.11 (679.4) Към тази епоха се отнасят много от най-големите истински риби; някои зъбати разновидности достигаха дължина от приблизително осем до десет метра. Съвременните акули са единствените съхранили се представители на тези древни риби. Снабдени с броня и дробове, рибите достигнаха своя еволюционен апогей и до завършването на тази епоха рибите се приспособиха както към прясната, така и към солената вода.
59:4.12 (679.5) В отлаганията, образували се към края на този период, могат да се срещнат цели костни залежи, състоящи се от зъби и скелети на риби, и богати изкопаеми пластове, разположени по крайбрежието на Калифорния, тъй като много защитени заливи на Тихи океан се врязваха в сушата на този регион.
59:4.13 (679.6) Земята бързо се покриваше с нова наземна растителност. Дотогава растенията основно растяха при водата; сега внезапно се появи плодовито семейство папрати, стремително разпространили се по повърхността на бързо издигащата се суша. Скоро се образуваха три вида, имащи шестдесет сантиметра и дванадесет метра височина, по-късно се появиха листа, но при тези първи разновидности те бяха едва в зачатъчно състояние. Съществуваха множество неголеми растения, но техните изкопаеми останки не се запазиха поради това, че те обикновено биваха унищожавани от появилите се по-рано бактерии.
59:4.14 (679.7) В резултат от постепенното издигане на континентите Северна Америка се съедини с Европа с мостове суша, които се простираха до Гренландия. И днес Гренландия пази под своите ледове останки от брони от тези древни растения.
59:4.15 (679.8) Преди 240 000 000 години части от сушата в Европа, Северна и Южна Америка започнаха да потъват. С това спадане беше отбелязано началото на последното и най-малко обширно от девонските наводнения. Арктическите морета отново се преместиха на юг, разпространявайки се на голяма част от Северна Америка, Атлантикът наводни значителна част от Европа и Западна Азия, докато южната акватория на Тихия океан покри голяма част от Индия. Това наводнение се разпространяваше бавно и също така бавно отстъпваше. Катскилските планини покрай западния бряг на река Хъдзън представляват един от най-големите геоложки паметници от тази епоха на повърхността на Северна Америка.
59:4.16 (679.9) Преди 230 000 000 години моретата продължаваха да отстъпват. Обширни територии от Северна Америка се намираха над нивото на морето и мощна вулканична дейност имаше в района на реката Свети Лаврентий. Планината Роял, в близост до Монреал, представлява ерозираната гърловина на един от тези вулкани. Отлаганията от цялата тази епоха се виждат добре в Апалачите в Северна Америка, където река Саскуеханна проряза долината, оголвайки тези последователни слоеве, достигащи дебелина над 4 000 метра.
59:4.17 (680.1) Повдигането на континентите продължаваше и атмосферата се насищаше с кислород. Земята беше покрита с обширни места, обрасли с папрати, издигащи се на височина тридесет метра, и с необичайните дървета от тези дни: в безмълвните гори не се чуваше нито звук, нито помръдване на листа, тъй като тези дървета бяха безлистни.
59:4.18 (680.2) Така завърши един от най-продължителните периоди в еволюцията на морския живот — епохата на рибите. Този период от световната история продължи почти петдесет милиона години и е известен на вашите изследователи като Девон.
59:5.1 (680.3) Появата на рибите в предишната епоха се ознаменува с пик в еволюцията на морския живот. От това време нататък все по-голямо значение придобиваше еволюцията на наземния живот. В началото на този период съществуваха почти идеални условия за появата на първите наземни животни.
59:5.2 (680.4) Преди 220 000 000 години много райони от континенталната суша, включително голяма част от Северна Америка, се намираха над нивото на водата. Земята се покри с пищна растителност; настъпи епохата на папратите. Въглеродният двуокис все още присъстваше в атмосферата, но неговото количество намаляваше.
59:5.3 (680.5) Скоро след това централната част на Северна Америка се запълни с вода и се образуваха две огромни вътрешни морета. Крайбрежните възвишения както на атлантическото, така и на океанското крайбрежие се намираха непосредствено зад съвременната брегова линия. След немного време тези морета се съединиха, смесвайки различните форми на живи същества, и обединението на морската фауна положи началото на бързия и обхващащ целия свят упадък на морския живот и откриването на последващия период на наземен живот.
59:5.4 (680.6) Преди 210 000 000 години топлите арктически морета скриваха голяма част от Северна Америка и Европа. Южните полярни води затопляха Южна Америка и Австралия, докато и Африка, и Азия се намираха на значителна височина над нивото на морето.
59:5.5 (680.7) Когато нивото на водата достигна своя пик, внезапно стана ново еволюционно събитие — неочакваната поява на първите наземни животни. Съществуваха многобройни видове такива животни, способни да живеят както на сушата, така и във водата. Тези използващи въздушен тип дишане амфибии произлязоха от членестоногите, чиито плавателни мехури се бяха превърнали в дробове.
59:5.6 (680.8) От солената морска вода на сушата изпълзяха охлюви, скорпиони и жаби. Жабите и днес оставят всички свои яйца във водата, а по-младите от тях имат вид на малки риби, попови лъжички. Този период би могъл по-правилно да се нарича епохата на жабите.
59:5.7 (680.9) Много след това се появиха насекоми, които — наред с паяците, скорпионите, хлебарките, щурците и скакалците — бързо се разпространиха по всички континенти. Размахът на крилете при водните кончета достигаше седемдесет и пет сантиметра. Появиха се хиляда вида хлебарки, някои от които имаха дължина десет сантиметра.
59:5.8 (680.10) Особено добре бяха развити две групи иглокожи и в действителност те са ръководните изкопаеми от тази епоха. Високо развитие достигнаха и хранещите се с молюски акули, господстващи в океаните в течение на почти пет милиона години. Климатът — както и преди, беше мек и равен, морският живот почти не претърпя изменение. Появиха се пресноводни риби, а трилобитите изчезнаха от лицето на земята. Коралите се срещаха рядко и голяма част от варовика се утаяваше за сметка на водните лилии. През тази епоха се образуваха отлагания на по-тънкослоен строителен варовик.
59:5.9 (681.1) Водата на много вътрешни морета беше толкова наситена с вар и други минерали, че това съществено повлия на установяването и развитието на цял ред морски видове. В крайна сметка моретата се очистиха в резултат от обширното отлагане на скали, на някои места включващи цинк и олово.
59:5.10 (681.2) Отлаганията от този каменовъглен период съставляват от 150 до 600 метра в дебелина и се състоят от пясъчник, шист и варовик. Най-древните пластове съдържат изкопаеми остатъци както от наземни, така и от морски растения и животни, наред с големите количества чакъл и утаечните скали във водоемите. В тези по-древни пластове почти не се срещат промишлени въглища. В Европа такива отлагания са най-сходни със североамериканските.
59:5.11 (681.3) Към края на тази епоха Северна Америка започна да се издига. След кратко прекъсване морето се върна, запълвайки около половината от своето предишно ложе. След кратковременното наводнение голяма част от земята отново се издигна на значителна височина над нивото на морето. Южна Америка все още се съединяваше с Европа чрез Африка.
59:5.12 (681.4) В тази епоха започнаха да се формират Вогези, Шварцвалд и Уралските планини. Останките от други, по-древни планини се срещат по цяла Великобритания и Европа.
59:5.13 (681.5) Преди 200 000 000 години започнаха да действат наистина активни стадии от каменовъгления период. Ранните отлагания на въглен се формираха в течение на двадесетте милиона години, предшестващи това време, но сега образуването на въглища ставаше в по-широки мащаби. Продължителността на епохата на действителното въглеобразуване беше малко над двадесет и пет милиона години.
59:5.14 (681.6) Сушата периодически се издигаше и отпускаше вследствие на това, че нивото на морето се колебаеше поради процеси, ставащи на дъното на океана. Неспокойното състояние на кората — утаяването и подемът на сушата, в съчетание с богатата растителност на крайбрежните блата, спомагаше за формиране на големи въглищни отлагания, вследствие на което този период е известен като Карбон. В целия свят се запазваше мекият климат.
59:5.15 (681.7) Пластовете въглища се редуваха с шист, каменни скали и конгломерат. Тези въглищни пластове в централните и източни части на Съединените щати имат различна дебелина — от дванадесет до петнадесет метра. Но много от тези отлагания са били измити в течение на последващите подеми на сушата. В някои части на Северна Америка и Европа дебелината на въглищния пласт е 5 400 метра.
59:5.16 (681.8) Наличието на корени на дървета, които са расли в слоя глина, лежащ под днешните пластове въглища, говори за това, че въглищата са се формирали именно на тези места, където ги намират сега. Въглищата представляват запазили се във водата и видоизменени от налягането останки от пищна растителност, съществуваща в тази далечна епоха в блатата на потопените крайбрежия. Въглищните пластове нерядко съдържат както газ, така и нефт. Торфените пластове — останки от древна растителност, биха се превърнали в един от видовете въглища, ако бяха подложени на необходимото налягане и висока температура. Антрацитът претърпя по-голямо налягане и нагряване, отколкото другите видове въглища.
59:5.17 (681.9) В Северна Америка количеството въглищни слоеве в различните пластове, означаващи броя подеми и улягания на земята, варира от десет в Илинойс, двадесет в Пенсилвания и тридесет и пет в Алабама до осемдесет и пет в Канада. В тези въглищни пластове се срещат изкопаеми останки от пресноводен и морски живот.
59:5.18 (682.1) В течение на тази епоха планините в Северна Америка се намираха в активно състояние: издигаха се както Андите, така и древните Скалисти планини. Обширни региони на атлантическото и тихоокеанското крайбрежие започнаха да се потопяват, в резултат на което ерозираха и бяха потопени дотолкова, че бреговите линии на двата океана се отдалечиха приблизително до тези граници, които съществуват днес. Отлаганията на това наводнение имат средно около триста метра дебелина.
59:5.19 (682.2) Преди 190 000 000 години в западно направление започна разширение на морето, съществуващо в каменовъгления период на територията на Северна Америка; това море потопи областта на днешните Скалисти планини и образува изход в Тихия океан през Северна Калифорния. Слой след слой, въглищата продължаваха да се отлагат по цялата територия на Америка и Европа според това как крайбрежната суша се издигаше и отпускаше в тази епоха на брегови колебания.
59:5.20 (682.3) Преди 180 000 000 години завърши каменовъгленият период, в течение на който каменните въглища се формираха по целия свят — в Европа, Индия, Китай, Северна Африка и двете Америки. В края на този период на образуване на въглища на изток от долината на Мисисипи се издигна част от Северна Америка и оттогава голяма част от този регион остана над нивото на морето. Този период на издигане на сушата ознаменува началото на формиране на съвременните североамерикански планини — както в региона на Апалачите, така и на запад. Действащите вулкани съществуваха на Аляска и в Калифорния, а също така и в планинообразуващите райони на Европа и Азия. Източна Америка и Западна Европа се съединяваха с гренландския континент.
59:5.21 (682.4) Издигането на сушата започна да води до изменение на морския климат на предшестващите епохи, който започна постепенно да се заменя с по-малко мекия и по-контрастен континентален климат.
59:5.22 (682.5) Растенията от този период имаха спори и вятърът ги разнасяше навсякъде. Стволовете на дърветата от каменовъгления период обикновено имаха два метра диаметър и нерядко достигаха почти четиридесет метра височина. Съвременните папратовидни наистина са реликви от тези отдавнашни епохи.
59:5.23 (682.6) Като цяло това бяха епохи на развитието на пресноводни организми; измененията в морския живот бяха незначителни. Но важната черта на този период беше внезапната поява на жабите и техните многобройни родственици. Характерни представители на живота в каменовъгления период бяха папратовидните и жабите.
59:6.1 (682.7) Този период ознаменува края на основното еволюционно развитие на морския живот и началото на преходния период, водещ към последващите епохи на наземни животни.
59:6.2 (682.8) През тази епоха се стигна до значително обедняване на живота. Хиляди морски видове измряха, а животът на сушата едва бе започнал да се закрепва. Това беше време на биологически трусове — епоха, когато животът почти напълно изчезна от повърхността на сушата и от дълбините на океана. В края на продължителната ера на морския живот на земята съществуваха почти сто хиляди вида живи същества. Към края на преходния период оцеляха под петстотин.
59:6.3 (682.9) Особеностите на този нов период бяха свързани не толкова с охлаждането на земната кора или с продължителното отсъствие на вулканична дейност, колкото с необичайното съчетание на първични и отдавна действащи фактори — стесняването на моретата и все по-голямото издигане на огромни масиви суша. Мекият морски климат на предшестващите времена отиваше в миналото; извършваше се все по-бързо формиране на по-рязък, континентален тип климат.
59:6.4 (683.1) Преди 170 000 000 години еволюционните изменения и адаптации обхващаха цялата повърхност на Земята. По целия свят земята се издигаше, а океанското дъно потъваше. Появиха се изолирани планински хребети. Източната част на Северна Америка се намираше високо над нивото на морето; бавно се издигаха западните региони. Континентите бяха покрити с големи и малки солени езера и многобройни вътрешни морета, които се съединяваха с океаните чрез тесни проливи. Пластове от този период са с дебелина 300 до 2 000 метра.
59:6.5 (683.2) В течение на тези подеми на сушата в земната кора стана обширно образуване на гънки.Това беше времето на поява на континентите, с изключение на изчезването на определени земни мостове, включително континентите, които толкова дълго бяха свързвали Южна Америка с Африка и Северна Америка с Европа.
59:6.6 (683.3) Вътрешните езера и морета постепенно изсъхваха по целия свят. Започнаха да се появяват отделни планински и регионални ледници, особено в южното полукълбо, и в много райони ледови отлагания, възникнали в резултат от тези локални образувания на лед, могат да се срещнат даже сред някои повърхностни и по-късни въглищни отлагания. Появиха се два нови климатични фактора: вледеняване и засушливост. Много възвишения станаха сухи и безплодни.
59:6.7 (683.4) През целия този период на климатични преобразувания огромни изменения станаха и сред наземните растения. Отначало се появиха семенните растения, благодарение на което се подобри храненето на наземните животни, броят на които впоследствие се увеличи. Радикални промени станаха сред насекомите. Появиха се диапаузи, представляващи периоди на намаляване на активността през зимата и по време на засушаванията.
59:6.8 (683.5) Що се отнася до наземните животни, то жабите, които в предшестващата епоха достигнаха пика на своето развитие, бързо стигнаха до упадък, но оживяха за сметка на това, че можеха дълго да живеят даже в изсъхващи езера и водоеми в тези далечни и изключително сурови времена. В периода на упадък на жабите в Африка се извърши първото еволюционно изместване по пътя на превръщането на жабите в пълзящи. И тъй като масивите на сушата все още се съединяваха един с друг, това дорептилоидно създание, имащо атмосферен тип дишане, се разпространи по целия свят. Към това време атмосферата се измени дотолкова, че превъзходно осигуряваше наземен тип дишане. Скоро след появата на дорептилоидни жаби Северна Америка беше временно изолирана — отрязана от Европа, Азия и Южна Америка.
59:6.9 (683.6) Постепенното охлаждане на водата силно повлия върху унищожаването на океанския живот. Морските животни от тази епоха намериха временен приют в три благоприятни убежища: в днешния регион на Мексиканския залив, в залива на река Ганг в Индия и в Сицилийския залив на Средиземноморския басейн. Именно от тези три региона впоследствие излязоха новите морски видове, които — преминавайки сурови изпитания — отново запълниха морето.
59:6.10 (683.7) Преди 160 000 000 години сушата основно беше покрита с растителност, която можеше да служи като храна за наземните животни, а атмосферата стана идеална за тяхното дишане. Така завърши периодът на упадък на морския живот и суровото време на биологични трусове, унищожили всички форми на живот, освен тези, които притежаваха осигуряващи оцеляването качества, което им позволи да станат предшественици на по-стремително развиващ се и изключително разнообразен живот в последващите епохи на планетарна еволюция.
59:6.11 (684.1) Завършването на този период на биологични трусове, известен на вашите изследователи като Перм, ознаменува също така и края на Палеозоя — ерата, обхващаща четвърт част от цялата планетарна история и продължаваща двеста и петдесет милиона години.
59:6.12 (684.2) Обширната океанска люлка на живота на Урантия изпълни своето предназначение. В течение на продължителни епохи, когато Земята не беше приспособена към поддържането на живот — докато атмосферата достатъчно се насити с кислород за осигуряването на живота на наземните животни с по-висока степен на развитие, — морето се грижеше за и хранеше древния живот на този свят. От този момент нататък биологичното значение на морето постепенно намалява, докато на сушата започна да се разгръща вторият етап на еволюцията.
59:6.13 (684.3) [Представено от Носител на Живота на Небадон, член на изначалния корпус на Носителите на Живот на Урантия.]
Книгата Урантия
Документ 60
60:0.1 (685.1) ЗАВЪРШИ ерата на изключително морски живот. Издигането на сушата, охлаждането на кората и океаните, свиването и последващото задълбочаване на моретата заедно със значителния прираст на сушата в северните ширини — всичко това оказа огромно въздействие върху изменението на световния климат във всички отдалечени от екватора региони.
60:0.2 (685.2) Последните епохи на предишната ера бяха действително епохите на жабите, но тези предци на наземните гръбначни вече не бяха господстваща група и броят на оцелялата популация рязко се съкрати. Само неголям брой типове преживяха жестоките изпитания от предшестващия период на биологични бедствия. Даже споровите растения практически измряха.
60:1.1 (685.3) Ерозионните отлагания в този период представляват основно конгломерати, шист и пясъчник. Гипсът и червените слоеве във всички утаечни скали както в Европа, така и в Америка показват засушливостта на климата на тези континенти. Тези засушливи райони бяха подложени на обширна ерозия под въздействието на периодическите проливни дъждове, които се изливаха на обкръжаващите възвишения.
60:1.2 (685.4) В тези слоеве се съдържат малко изкопаеми останки, но пясъчникът запази многобройни следи от наземни влечуги. В много региони слоят отлагания с дебелина триста метра не съдържа вкаменелости. Животът на наземните животни не е прекъсвал само в някои части на Африка.
60:1.3 (685.5) Тези отлагания варират на дебелина от 1 000 до 3 000 метра, а на тихоокеанското крайбрежие достигат даже 5 500 метра. Впоследствие между много от тези пластове се образуваха слоеве от вдадена лава. Базалтовите стълбове на река Хъдзън се образуваха в резултат от екструзия на базалтова лава между тези триасови пластове. В различни части на света се извършваше обширна вулканична дейност.
60:1.4 (685.6) Отлагания от този период се срещат в Европа, особено в Германия и Русия. В Англия към тази епоха се отнася новият червен пясъчник. Отлаганията на варовик се появиха в южните Алпи в резултат от нашествието на морета и понастоящем съществуват на тези места като своеобразни доломитни варовикови валове, зъбчати гребени и стълбове. Този слой се среща по цялата територия на Африка и Австралия. От такъв видоизменен варовик се образува карарският мрамор. В южните региони на Южна Америка не се запазиха никакви следи от този период, тъй като тази част на континента оставаше под водата и затова съдържа само водни или морски отлагания, неразривно свързани с предшестващите и последващите епохи.
60:1.5 (686.1) Преди 150 000 000 години в световната история започна ранният период на наземен живот. Като цяло на живите същества не им беше лесно, но те постигнаха по-голям прогрес, отколкото в тежкото и враждебно време при завършването на ерата на морския живот.
60:1.6 (686.2) В началото на тази ера източните и централните части на Северна Америка, северната половина на Южна Америка, голяма част от Европа и Азия се намираха на значителна височина над нивото на морето. За пръв път Северна Америка се оказа в географска изолация, но само за малко, тъй като отново появилият се мост от суша на Беринговия пролив съедини този континент с Азия.
60:1.7 (686.3) В Северна Америка се образуваха огромни падини, които преминаха паралелно на атлантическото и тихоокеанско крайбрежия. В източен Кънектикът се появи огромен разлом, едната страна на който впоследствие се спусна с две мили. Много от североамериканските падини по-късно бяха запълнени с ерозионни отлагания, както и много басейни — с пресноводни и солени езера в планинските райони. По-късно тези запълнени депресии на сушата бяха издигнати на огромна височина в резултат от подземните лавови потоци. Вкаменелите гори в много региони се отнасят към тази епоха.
60:1.8 (686.4) Тихоокеанското крайбрежие, оставащо при потопяването на континентите обикновено над нивото на морето, се отпусна, с изключение на южната част на Калифорния и големия остров, намиращ се тогава в пределите на днешния Тихи океан. В това древно калифорнийско море съществуваше богат морски живот и то се простираше в източна посока, съединявайки се с по-древния морски басейн на среднозападния регион.
60:1.9 (686.5) Преди 140 000 000 години внезапно се появиха напълно оформили се влечуги, които се предшестваха само от два дорептилоидни вида, обитавали в Африка в течение на предишните епохи. Те бързо се развиваха и скоро породиха крокодилите и влечугите с люспеста броня, а по-късно както морските змии, така и летящите рептилии. Техните преходни предшественици бързо изчезнаха.
60:1.10 (686.6) Бързо се развиваха принадлежащите към рептилиите динозаври, станали властелини на своята епоха. Те се отнасяха към яйценосещите и се отличаваха от всички животни с малък мозък, който при тегло под четиристотин и петдесет грама управляваше тялото, достигащо впоследствие четиридесет тона. Но първите влечуги бяха неголеми плътоядни животни и се придвижваха на задните си крака, подобно на кенгуру. Костите на скелета бяха кухи и наподобяваха птичите, а на задните крака по-късно се появиха само три пръста, вследствие на което много вкаменели отпечатъци от краката на тези животни погрешно се приемат за следи от исполински птици. Впоследствие се появиха тревоядните динозаври. Те ходеха на четири крака, а едно от разклоненията на тази група придоби защитна броня.
60:1.11 (686.7) След няколко милиона години се появиха първите млекопитаещи. Те нямаха плаценти и скоро напълно изчезнаха; нито едно не оцеля. Това беше експериментален опит да се подобрят типовете млекопитаещи, но на Урантия той не се увенча с успех.
60:1.12 (686.8) Морският живот през този период беше оскъден, но той бързо се попълваше благодарение на новото разпространение на моретата, отново образували обширни плитководни крайбрежия. Предвид това, че голяма част от плитководията се намираха в Европа и Азия, тук са разположени най-богатите изкопаеми слоеве. Ако днес започнете да изучавате тази епоха, изследвайте Хималаите, Сибир и района на Средиземноморието, а също така и Индия и островите от южния Тихоокеански басейн. Важна черта на морския живот бяха прекрасните амонити, чиито изкопаеми останки се срещат по целия свят.
60:1.13 (686.9) Преди 130 000 000 години моретата почти не се измениха. Сибир и Северна Америка се съединяваха с мост от суша през Беринговия пролив. Богатият и уникален морски живот се появи на калифорнийското тихоокеанско крайбрежие, където от висшите типове главоноги произлязоха над хиляда вида амонити. Измененията сред живите същества имаха наистина революционен характер, независимо от това, че те бяха преходни и постепенни.
60:1.14 (687.1) Този период продължи над двадесет и пет милиона години и е известен като Триас.
60:2.1 (687.2) Преди 120 000 000 години започна нов период в развитието на влечугите. Този етап бе ознаменуван с еволюция и упадък на динозаврите. По своите размери наземните животни достигнаха предела на своето развитие и към края на периода практически изчезнаха от лицето на земята. Съществуваха динозаври от всички размери — от вида, дълъг под шестдесет сантиметра, до исполинските неплътоядни динозаври, имащи двадесет и три метра дължина; такива размери не е достигало оттогава нито едно живо същество.
60:2.2 (687.3) Най-големите динозаври се появиха в западната част на Северна Америка. Тези исполински рептилии са погребани по целия регион на Скалистите планини, покрай Атлантическото крайбрежие на Северна Америка, на територията на Западна Европа, Южна Африка и Индия, но не в Австралия.
60:2.3 (687.4) Според все по-голямото увеличение в размерите тези масивни създания ставаха все по-малко подвижни и силни, но се нуждаеха от такова количество храна, а земята беше изпълнена с тях дотолкова, че те в прекия смисъл на думата започнаха да гладуват и измряха — не им достигаше съобразителност, която да може да им помогне да се справят с дадената ситуация.
60:2.4 (687.5) Към това време голяма част от източните региони на Северна Америка, в течение на дълго време намираща се на значителна височина над нивото на морето, се отпусна и беше отмита в Атлантическия океан, поради което протежението на крайбрежието беше с няколкостотин километра по-голямо, отколкото е понастоящем. Западната част на континента все още беше извисена, но даже тези райони бяха по-късно запълнени както от северни морета, така и от Тихия океан, който се простираше в източно направление чак до региона Блек Хилс в Дакота.
60:2.5 (687.6) Това беше епохата на прясната вода, а неин характерен елемент бяха многобройните вътрешни езера, което е видно от примера на така наричаните “Морисонови пластове” в Колорадо, Монтана и Уайуоминг. Дебелината на тези комбинирани отлагания в прясната и солена вода е от 600 до 1500 метра, но в тези слоеве почти не се среща варовик.
60:2.6 (687.7) Полярното море се простираше на огромно разстояние навътре в територията на Северна Америка в южна посока; такова море скриваше под себе си цялата Южна Америка, с изключение на появилите се скоро Анди. Голяма част от Китай и Русия беше покрита с вода, но най-обширното нашествие на вода стана в Европа. Именно в течение на това потапяне се образуваха отлагания от прекрасния литографски камък на Южна Германия, този пласт, в който изкопаемите останки — като например изящните крила от древните насекоми, се запазиха така, сякаш са останали в него не повече от ден.
60:2.7 (687.8) В сравнение с предишната епоха растителният свят почти не се измени. Папратовидните се съхраниха, а борът и другите хвойнови видове все повече напомняха днешните разновидности. В неголеми количества продължаваше образуването на въглища по северната част на средиземноморското крайбрежие.
60:2.8 (687.9) Връщането на моретата подобри климата. Коралите се разпространиха в европейските води, потвърждавайки това, че климатът оставаше мек и равен, но те завинаги изчезнаха от бавно охладилите се полярни морета. Морският живот на този период се подобри и се развиваше прекрасно, особено в европейските води. Както коралите, така и морските лилии временно се появиха в по-големи от преди количества, но преобладаващ вид сред безгръбначните в океана бяха амонитите, размерът на които обикновено беше от седем до десет сантиметра, макар че един от видовете достигаше два и половина метра в диаметър. Водораслите бяха навсякъде, продължаваше еволюцията на сепиите и стридите.
60:2.9 (688.1) Преди 110 000 000 години продължаваха да се развиват потенциалните възможности на морския живот. Един от най-значителните мутанти на своето време беше морският таралеж. Пълноценно развитие достигнаха раците, омарите и съвременните ракообразни. Забележими промени станаха сред рибите, където се появиха първите есетрови, но моретата продължаваха да гъмжат от свирепи морски змии, които произлязоха от наземните влечуги и заплашваха всички риби.
60:2.10 (688.2) Преди всичко това време си оставаше епохата на динозаврите. Те запълниха земята дотолкова, че при предишното нашествие на морето два вида преминаха във водата в търсене на препитание. От гледна точка на еволюцията тези морски змии представляват крачка назад. Докато едни видове се развиват, други линии остават неизменни; при това трети регресират, връщайки се към предишното си състояние. Така се случи и с тези два вида влечуги, когато те напуснаха сушата.
60:2.11 (688.3) С течение на времето морските змии достигнаха такива размери, че станаха изключително лениви и в края на краищата измряха, защото размерът на техния мозък беше недостатъчен за защита на огромните им тела. При тегло на мозъка под шестдесет грама тези гигантски ихтиозаври достигаха петнадесет метра дължина, при което дължината на повечето екземпляри превишаваше десет метра. Морските крокодили също бяха пример за обратна мутация на наземните влечуги, но за разлика от морските змии тези животни винаги се връщаха на земята, за да снесат своите яйца.
60:2.12 (688.4) Скоро след това, когато два вида динозаври в напразен опит да оцелеят мигрираха във водата, два други бяха изтласкани във въздуха в резултат от ожесточената борба за съществуване на сушата. Но тези летящи птерозаври не бяха предшествениците на истинските птици от последващите епохи. Те произлязоха от скачащите динозаври, скелетът на които се състоеше от кухи кости, а крилата, приличащи на тези на летящите мишки, имаха размах от шест до осем метра. Тези древни летящи рептилии достигаха дължина над три метра и имаха разделни челюсти, напомнящи челюстите на съвременните змии. Отначало те се сдобиха с успех, но тяхното развитие не тръгна в посоката, която би им позволила да оживеят като летящи същества. Те представляват неоцелели линии предшественици на птици.
60:2.13 (688.5) В този период се увеличи броят на костенурките, появили се за пръв път в Северна Америка. Техните предшественици мигрираха тук от Азия през северния мост на сушата.
60:2.14 (688.6) Преди сто милиона години завърши епохата на влечугите. При цялата си огромна маса динозаврите бяха практически безмозъчни животни, на които не достигаше съобразителност, за да осигурят своите огромни тела с необходимото препитание; ето защо тези лениви наземни рептилии измираха във все по-големи количества. Започвайки от това време, еволюцията ще се определя от увеличаването на мозъка, а не от физическа маса и именно развитието на мозъка ще характеризира всяка последваща епоха еволюционни животни и планетарен прогрес.
60:2.15 (688.7) Този период, включващ апогея и началото на упадъка на влечугите, продължи почти двадесет и пет милиона години и е известен като Юра.
60:3.1 (688.8) Огромният креден период получи своето название заради преобладаването в моретата на плодовитите кредообразуващи морски фораминифери. Този период доведе Урантия близо до завършването на продължителното господство на влечугите и стана свидетел на поява на сушата на цветоносните растения и птици. В тази епоха завърши и континенталният дрейф в западно и южно направления, съпроводен от колосални деформации на кората с повсеместни лавови потоци и обширна вулканична дейност.
60:3.2 (689.1) Към края на предшестващия геоложки период голяма част от континентите се намираше високо над нивото на морето, макар че планински върхове още нямаше. Но дълбоко на дъното на Тихия океан продължаващите своя дрейф континенти се натъкнаха на първото голямо препятствие. Това стълкновение на геоложките сили даде тласък и формиране на целия огромен планински обхват, протегнал се от север на юг, от Аляска през Мексико до нос Хорн.
60:3.3 (689.2) Така този период от геоложката история стана стадий в образуването на съвременните планини. До това време остри върхове почти нямаше, а възвишенията представляваха най-широките планински хребети. Сега започна да се издига крайбрежната тихоокеанска линия, но това ставаше на хиляда и сто километра на запад от днешната брегова линия. Започнаха да се формират планините Сиера, а техните пластове съдържащ злато кварц са резултат от лавовите потоци на тази епоха. В източната част на Северна Америка налягането на Атлантическо море също водеше до издигане на сушата.
60:3.4 (689.3) Преди 100 000 000 години североамериканският континент и част от Европа бяха високо издигнати над нивото на морето. Продължаваше изкривяването на американските континенти, в резултат на което стана трансформация на североамериканските Анди и постепенно започнаха да се издигат западните равнини на Северна Америка. Голяма част от Мексико отиде под водата, а южният Атлантик нахлуваше в източното крайбрежие на Южна Америка, в резултат на което се образува съвременната брегова линия. Атлантическият и Индийският океани тогава изглеждаха приблизително каквито са сега.
60:3.5 (689.4) Преди 95 000 000 години американският и европейският континенти отново започнаха да потъват. Южните морета се врязваха в Северна Америка и постепенно се разшириха на север, съединявайки се със Северния ледовит океан; това беше второто по своите мащаби потопяване на този континент. Когато морето се отдръпна, то остави континента приблизително в днешния му вид. До началото на това обширно потопяване източните Апалачи ерозираха практически до нивото на морето. Многото оцветени слоеве чиста глина, които сега се използват за изготвяне на керамика, бяха отложени в тази епоха в бреговите атлантически региони със средна дебелина около шестстотин метра.
60:3.6 (689.5) Мощна вулканична дейност се наблюдаваше на юг от Алпите и покрай крайбрежните планини на съвременна Калифорния. Най-значителната за няколко милиона години деформация на кората стана в Мексико. Огромни изменения ставаха и в Европа, Русия, Япония и южната част на Южна Америка. Климатът ставаше все по-разнообразен.
60:3.7 (689.6) Преди 90 000 000 години от древните кредни морета излязоха покритосеменните, запълвайки скоро всички континенти. Внезапно се появиха наземните растения, включително фиговите дървета, магнолиите и северноамериканските магнолийни дървета. Скоро след това фиговите дървета, хлебните дървета и палмите се разпространиха по Европа и западните равнини на Северна Америка. Нови видове наземни животни не се появиха.
60:3.8 (689.7) Преди 85 000 000 години Беринговият пролив се затвори и изолира охлаждащите води на северните морета. Дотогава морският живот на Атлантика и Мексиканския залив значително се различаваше от морския живот на Тихия океан, което се обясняваше с разликата в температурите на тези два водни масива; сега вече температурата стана еднаква.
60:3.9 (689.8) Названието на този период дадоха отлаганията на креда и на глауконитова варовикова глина. Разнообразните отлагания на тази епоха се състоят от креда, шист, пясъчник и неголеми количества варовик, наред с нискокачествени въглища или лигнит; в много региони те съдържат и нефт. Тези слоеве варират на дебелина от шестдесет метра на няколко места до три хиляди метра в западните части на Северна Америка и в много райони на Европа. По източните граници на Скалистите планини тези отлагания могат да се наблюдават сред издигнатите пластове на предпланините.
60:3.10 (690.1) По целия свят тези пластове са смесени с креда и такива порести полукаменни слоеве събират вода в разровените преобърнати оголвания на скали и я отнасят по-надолу, подавайки вода на много от засушливите понастоящем райони на Земята.
60:3.11 (690.2) Преди 80 000 000 години земната кора претърпя мощни пертурбации. Дрейфът на континентите в западна посока се преустановяваше и колосалната енергия на инерционното движение на тиловата континентална маса изглади тихоокеанското крайбрежие на Северна и Южна Америка, поставяйки началото на ответни изменения покрай тихоокеанските крайбрежия на Азия. Това издигане на сушата по целия периметър на Тихоокеанския басейн, кулминация на което стана появата на съвременните планински вериги, стана в течение на повече от четиридесет хиляди километра и съпровождащите го катаклизми доведоха до най-мощните деформации на повърхността от времето на появата на живота на Урантия. Както наземните, така и подземните лавови потоци бяха обширни и повсеместни.
60:3.12 (690.3) Преди 75 000 000 години завърши континенталният дрейф. Приключи формирането на крайбрежните тихоокеански планински вериги от Аляска до нос Хорн, но планинските пикове в това време бяха малко.
60:3.13 (690.4) Обратното налягане на задържаните дрейфуващи континенти продължаваше да издига западните равнини на Северна Америка, докато на изток ерозираните Апалачи на атлантическото крайбрежие се издигнаха право нагоре, почти без накланяне на пластове.
60:3.14 (690.5) Преди 70 000 000 години стана деформация на кората, свързана с максималните подеми в региона на Скалистите планини. В Британска Колумбия стана изхвърляне на повърхността на големия сегмент планински вериги от над двадесет и четири километра дълбочина; тук камбрийските планински вериги са косо издадени над слоевете от кредния период. Още едно ефектно изхвърляне стана до канадската граница на източния склон на Скалистите планини; тук могат да се открият слоеве скали, образували се до появата на живота и изтласкани над тогава неотдавнашните кредни отлагания.
60:3.15 (690.6) Повсеместната вулканична дейност на тази епоха доведе до образуването на голям брой малки изолирани кратери. Изхвърлянията на подводните вулкани станаха в потопения регион на Хималаите. Голяма част от останалата територия на Азия, влючително Сибир, все още се намираше под водата.
60:3.16 (690.7) Преди 65 000 000 години стана едно от най-обширните изтичания на лавови потоци в цялата световна история. Слоевете, отложили се в резултат от този и предшестващите потоци, могат да се срещнат на територията на Северна и Южна Америка, в северната и южната части на Африка, в Австралия и в някои части на Европа.
60:3.17 (690.8) Наземните животни почти не се измениха, но благодарение на по-значителния подем на континенталната суша, особено в Северна Америка, те бързо се размножаваха. В тези времена, когато голяма част от Европа беше скрита под водата, Северна Америка стана огромна арена за еволюцията на наземните животни.
60:3.18 (690.9) Климатът продължаваше да остава топъл и равен. Климатичните условия на арктическите ширини напомняха съвременния климат на централните и южни региони на Северна Америка.
60:3.19 (690.10) Това беше време на велика еволюция на растителния свят. Сред наземните растения преобладаваха цветоносните и се появиха много днешни дървета, включително бук, бреза, дъб, орех, платан, клен и съвременните палми. Съществуваше изобилие от плодове, треви и зърнени култури и тези семеносни треви и дървета бяха за растителния свят това, което предшествениците на човека бяха за света на животните — по своето еволюционно значение те отстъпваха само на появата на самия човек. Внезапно и без предшестващи преходни степени, огромното семейство на цветоносните растения мутира. И тази нова флора скоро се разпространи по целия свят.
60:3.20 (691.1) Преди 60 000 000 години, независимо от упадъка на наземните рептилии, динозаврите продължаваха да си остават властелини на земята и водещо положение заеха по-подвижните и активни форми на плътоядните динозаври, придвижващи се със скокове, подобно на кенгуру. Но за известно време преди това се появиха нови типове тревоядни динозаври; бързият растеж на тяхната популация се обяснява с нови типове тревиста наземна растителност. Един от тези нови тревоядни динозаври беше истинско четириного, въоръжено с два рога и подобен на наметало гребен. Появи се наземният тип костенурка, достигаща напречно шест метра, както и съвременният крокодил и истинските змии от съвременния тип. Огромни изменения ставаха и сред рибите и другите представители на морския живот.
60:3.21 (691.2) Древните блатни и водоплаващи предшественици на птиците не се сдобиха с голям успех във въздуха, точно както и летящите динозаври. Последните просъществуваха кратко и скоро измряха. Участта на динозаврите, унищожението им, беше отредена затова, защото техният мозък беше твърде малък в сравнение с тялото. Този втори опит за създаването на летящи в атмосферата животни претърпя неуспех, точно както и напразният опит по създаването на млекопитаещи в течение на тази и предшестващата епохи.
60:3.22 (691.3) Преди 55 000 000 години еволюционното развитие се ознаменува с внезапната поява на първата от истинските птици — малко, приличащо на гълъб създание, станало прародител на цялото царство на птиците. За трети път на земята се появи летящо създание и то произлезе непосредствено от групата на влечугите, а не от съвременните им летящи динозаври или по-ранни типове зъбати наземни птици. Така този период стана известен като епохата на птиците, точно както и упадъкът на рептилиите.
60:4.1 (691.4) Огромният креден период се приближаваше към своя край и с неговото завършване се прекратиха обширните нашествия на морета на континентите. Това е особено вярно по отношение на Северна Америка, където в течение на кредния период станаха двадесет и четири крупни наводнения. И макар че по-малко значителни наводнения се случваха и по-късно, нито едно от тях не може да се сравни с обширните и продължителни нашествия на моретата в тази и предшестващата епоха. Периодите на поредно господство на моретата и континентите продължаваха в течение на милионгодишни цикли. Подемите и спусканията на океанското ложе, а също и измененията на нивото на континенталната суша се характеризираха с многовековна цикличност. Започвайки от това време, такива периодически измествания на кората ще продължават в продължение на цялата история на Земята, отслабвайки, обаче, по своята честота и мащабност.
60:4.2 (691.5) Освен това в този период завършиха континенталният дрейф и формирането на съвременните планини на Урантия. Но налягането на континенталните маси и препятствия на пътя на техния многовековен дрейф не са единствените фактори за планинообразуването. Главният и основополагащ фактор при определяне местоположението на планинските вериги е съществуващата по-рано равнина или падина, която се запълва със сравнително леки отлагания, образували се вследствие ерозията на грунта и изместването на моретата в предшестващите епохи. Понякога тези по-леки слоеве скали имат дебелина от 4 500 до 6 000 метра; затова когато по някаква причина кората се подлагаше на свиване, първи се поддаваха по-леките пластове, които се набръчкваха, образуваха гънки и се издигаха нагоре за компенсаторна адаптация на сблъскващите се и противоборстващи сили и налягания, действащи в земната кора или под кората. Понякога такива изхвърляния на земя стават без гънкообразуване. Но във връзка с подема на Скалистите планини стана обширно образуване на гънки и накланяне на пластове в съчетание с колосални изхвърляния на различни слоеве както под земята, така и на повърхността.
60:4.3 (692.1) Най-древните планини на този свят се намират в Азия и Гренландия; това са и тези планини на Северна Европа, които се отнасят до най-старите източно-западни системи. Планините на средна възраст са разположени по тихоокеанския периметър и във втората източно-западна европейска система, появила се приблизително по това време. Това огромно възвишение с дължина доста над петнадесет хиляди километра се простира от Европа до възвишенията на Западна Индия. Най-младите планини принадлежат на системата на Скалистите планини, където от векове земята се повдигаше, само за да може всеки път да се скрива под водата, макар че най-високите места оставаха като острови. След формирането на планините на средна възраст се издигна истинска планинска верига, от която природните стихии, обединявайки своето майсторство, впоследствие изваяха Скалистите планини.
60:4.4 (692.2) Днешният регион на Скалистите планини на Северна Америка не е изначалното повдигане на сушата. Първоначалната възвишеност оттогава ерозира и се издигна вторично. Съвременната планинска верига е онова, което се запази от остатъците на изначалната и издигнала се за втори път верига. Пайкс-Пик и Лонгс-Пик са типични примери за тази планинска активност, обединяваща две или няколко поколения планини. Два такива пика излизаха от водата в течение на цял ред предшестващи наводнения.
60:4.5 (692.3) Както биологически, така и геоложки това беше богат на събития и активен период на сушата и под водата. Увеличаваше се популацията на морските таралежи, а количеството корали и морски лилии намаляваше. Амонитите, притежаващи доминиращо влияние в течение на предишните епохи, също претърпяха бърз упадък. На сушата папратовите гори бяха основно заменени от борове и други съвременни видове дървета, включително исполинските секвои. Към края на този период — независимо от това, че плацентните млекопитаещи още не се бяха появили, бяха създадени всички биологични условия за появата в последващата епоха на древни предци на бъдещите млекопитаещи.
60:4.6 (692.4) С това завършва продължителната ера в историята на световната еволюция, която започна с възникването на ранния наземен живот и завърши с по-късната поява на непосредствените предци на човека и родствените му клонки. Този период — Кредният, обхваща повече от петдесет милиона години и завършва ерата на еволюция на наземен живот до появата на млекопитаещите, която продължи сто милиона години и е известна като Мезозой.
60:4.7 (692.5) [Представено от Носител на Живота на Небадон, изпратен в Сатания и понастоящем действащ на Урантия.]
Книгата Урантия
Документ 61
61:0.1 (693.1) ЕРАТА на млекопитаещите започва с появата на плацентните животни и завършва с края на ледниковия период, обхващайки малко под петдесет милиона години.
61:0.2 (693.2) По време на Ценозоя световният ландшафт представляваше привлекателна гледка: хълмисти възвишения, просторни долини, пълноводни реки и обширни гори. Два пъти през този отрязък във времето се издигаше и спускаше Панамският провлак; три пъти тази участ постигна моста през Беринговия пролив. Типовете животни бяха толкова многобройни, колкото и разнообразни. Горите изобилстваха от птици и целият свят беше рай за животните, независимо от непрекъснатата борба на еволюционните видове за господство.
61:0.3 (693.3) Натрупването на отлагания, образували се в течение на петте периода от тази ера с продължителност петдесет милиона години, съдържа каменната летопис на последователните династии на млекопитаещите и довежда до епохата на поява на самия човек.
61:1.1 (693.4) Преди 50 000 000 години континентите като цяло се намираха или над нивото на морето, или само едва се скриваха под водата.
61:1.2 (693.5) Формацията и отлагането в този период са както наземни, така и морски, но основно са наземни. В течение на продължително време сушата се издигаше, едновременно отмивана до ниските места и към моретата. На ранния стадий от този период в Северна Америка внезапно се появиха плацентните млекопитаещи, представляващи най-важното еволюционно събитие до тези времена. Тях ги предшестваха неплацентните видове млекопитаещи, но този нов тип възникна непосредствено и внезапно от древния рептилен ред, потомците на който съумяха да оживеят в епохата на упадък на динозаврите. Бащата на плацентните млекопитаещи беше неголям, изключително подвижен, плътояден, скачащ тип динозавър.
61:1.3 (693.6) В тези древни млекопитаещи започнаха да се появяват основните, свойствени на зверовете инстинкти. Млекопитаещите притежават колосално предимство в борбата за оцеляване в сравнение с другите форми на животински живот благодарение на следните характерни способности:
61:1.4 (693.7) 1. Раждат относително зряло и добре оформено потомство.
61:1.5 (693.8) 2. Нежно и загрижено изхранват, отглеждат и защитават своето потомство.
61:1.6 (693.9) 3. Използват своя по-развит мозък за запазване на вида.
61:1.7 (693.10) 4. Използват повишената си подвижност за спасяване от враговете.
61:1.8 (693.11) 5. Използват своята по-голяма съобразителност за приспособяване и адаптация към средата.
61:1.9 (694.1) Преди 45 000 000 години континенталните хребети се издигнаха с едновременното и повсеместно потопяване на бреговите линии. Млекопитаещите бързо еволюираха. Процъфтяваше типът неголеми рептилни яйцеснасящи млекопитаещи, а предшествениците на появилите се по-късно кенгура запълниха цяла Австралия. Скоро се появиха неголеми коне, бързоноги носорози, хоботни тапири, примитивни свине, белки, лемури, опосуми и няколко племена животни, напомнящи маймуните. Всички те бяха неголеми, примитивни и по-добре от всичко приспособени към обитаване в планинските гори. Голямата щраусоподобна наземна птица достигаше на височина три метра и снасяше едно яйце с размер двадесет и три на тридесет и три сантиметра. Такива птици бяха предшественици на появилите се впоследствие исполински пасажерски птици — изключително разумни създания, които някога пренасяха хората по въздуха.
61:1.10 (694.2) Млекопитаещите от ранния Ценозой обитаваха на сушата, под водата, във въздуха и на дърветата. В тези животни имаше от една до единадесет двойки млечни жлези и всички те имаха плътно, подобно на козина покритие. Както и в последващите видове, в тях се появиха два реда последователно разположени зъби и голям — в сравнение с размерите на тялото им, мозък. Но сред тях все още ги нямаше съвременните млекопитаещи.
61:1.11 (694.3) Преди 40 000 000 години започна подем на част от сушата в северното полукълбо, вследствие на което се появиха нови обширни отлагания. Извършваха се и други геоложки процеси, включително лавови потоци, наторяване, образуване на езера и ерозия.
61:1.12 (694.4) По време на заключителния период на тази епоха голяма част от Европа беше потопена. След неголямо издигане на сушата континентът се покри с езера и заливи. Северният ледовит океан продължаваше на юг през Уралската котловина, съединявайки се със Средиземно море, което в това време се разширяваше на север, оставяйки възвишенията на Алпите, Карпатите, Апенините и Пиренеите над водата под формата на морски острови. Издигна се Панамският провлак, разделяйки Атлантическия и Тихия океан. Северна Америка беше свързана с Азия посредством Беринговия пролив, а с Европа — чрез Гренландия и Исландия. Кръгът на континенталната суша в северните ширини беше нарушен само от Уралския пролив, съединяващ арктическото море с разширеното Средиземно море.
61:1.13 (694.5) Обширни пластове от образувания от фораминиферен варовик бяха отложени в европейските води. Днес този камък е издигнат на височина 3 000 метра в Алпите, 4 800 метра в Хималаите и 6 000 метра в Тибет. Кредните отлагания от тази епоха се срещат покрай крайбрежието на Африка и Австралия, на западния бряг на Южна Америка и в региона на островите Западна Индия.
61:1.14 (694.6) През целия този период, така наричания Еоцен, еволюцията на млекопитаещите и другите родствени форми на живота продължи практически непрекъснато. В това време Северна Америка се съединяваше с всички континенти освен Австралия и светът постепенно се изпълни с фауна, в която бяха представени различни типове първобитни млекопитаещи.
61:2.1 (694.7) Този период се характеризираше с по-нататъшната и бърза еволюция на плацентните млекопитаещи, с появата на по-прогресивни видове млекопитаещи.
61:2.2 (694.8) Макар ранните плацентни млекопитаещи да произлязоха от плътоядните си предшественици, много скоро се появиха тревоядните разклонения, а след тях — всеядните млекопитаещи семейства. Основната храна на бързо размножаващите се млекопитаещи бяха цветоносните растения, доколкото съвременната наземна флора включваше повечето днешни растения и дървета, появили се в по-древни периоди.
61:2.3 (695.1) Преди 35 000 000 години започна епохата на световното господство на плацентните млекопитаещи. Широкият южен мост на сушата отново съедини имащия тогава огромни размери антарктически континент с Южна Америка, Южна Африка и Австралия. Независимо от съсредоточаването на суша предимно във високите ширини, световният климат оставаше относително мек вследствие колосалното увеличаване на акваторията на тропическите морета. Освен това издигането на земите беше недостатъчно за образуване на ледници. Обширни лавови потоци се наблюдаваха в Гренландия и Исландия и между тези пластове се отложи известно количество въглища.
61:2.4 (695.2) В планетарната фауна се извършваха дълбоки промени. Поразително се изменяше морският живот; появи се голямо количество съвременни типове морски същества и важна роля продължаваха да играят фораминиферите. Светът на насекомите оставаше до голяма степен такъв, както и в предишната ера. Флореските изкопаеми пластове в Колорадо се отнасят към края на тази далечна епоха. Повечето запазили се семейства насекоми могат да бъдат проследени до този период, но много съществуващи тогава видове измряха, макар че техните изкопаеми останки се запазиха.
61:2.5 (695.3) На сушата тази епоха на първо място стана време на обновяване и разпространяване на млекопитаещите. Над сто вида ранни и по-примитивни млекопитаещи измряха до края на този период. Скоро изчезнаха и големите млекопитаещи, притежаващи малък мозък. С продължаването на естествения отбор мозъкът и ловкостта дойдоха, за да сменят бронята и размера. В условията на упадъка на динозаврите млекопитаещите постепенно заеха господстващо положение на земята, бързо и напълно унищожавайки остатъците от своите влечугоподобни предци.
61:2.6 (695.4) Паралелно с изчезването на динозаврите в семейството на гущерите станаха и други кардинални изменения. Оцелели представители на древните рептилии са костенурките, змиите и крокодилите, както и почетната жаба — единствената запазила се група, представяща древните предци на човека.
61:2.7 (695.5) Различните групи млекопитаещи произлязоха от уникално и днес измряло животно. Това плътоядно създание представляваше нещо средно между котка и тюлен; високоразумно и изключително активно, то можеше да съществува както на сушата, така и във водата. В Европа се появиха предци на семейства кучета, които скоро положиха началото на много видове неголеми кучета. Приблизително по същото време се появиха гризачите, включително бобрите, белките, лалугерите, мишките и питомните зайци, които скоро станаха значителна форма на живот, малко изменила се от времето на своята поява. По-късните отлагания от тази епоха съдържат изкопаемите останки от древни видове кучета, котки, еноти и невестулки.
61:2.8 (695.6) Преди 30 000 000 години започнаха да се появяват съвременните млекопитаещи. Дотогава преобладаваха типовете планински зверове, обитаващи основно възвишенията; внезапно започна еволюцията на равнинния или копитен тип — пасбищните видове, в отличие от ноктестите плътоядни. Тези пасбищни животни произлязоха от общи предци, имащи пет пръста и четиридесет и четири зъба, които измряха още преди края на тази епоха. В течение на този период развитието на пръстите стигна само до трипръстия стадий.
61:2.9 (695.7) Конят — изтъкнат пример за еволюцията — обитаваше в тази епоха както в Северна Америка, така и в Европа независимо от това, че неговото развитие завърши напълно едва в късния ледников период. Носорогът, появил се към края на тази епоха, получи по-късно своето най-голямо разпространение. Появи се също така и неголямо свинеобразно създание, станало предшественик на много видове свине, диви свине и хипопотами. Камилите и ламите се появиха в Северна Америка приблизително в средата на този период и се разпространиха по западните равнини. По-късно ламите мигрираха в Южна Америка, а камилите — в Европа, и скоро и едните, и другите измряха в Северна Америка, макар че известно количество камили се запази там чак до ледниковия период.
61:2.10 (696.1) Приблизително по това време в западната част на Северна Америка стана важно събитие: появиха се първите предшественици на древните лемури. Макар че тези животни не бива да ги смятаме за истински лемури, тяхната поява означаваше образуване на еволюционен ред, в който впоследствие се появиха истинските лемури.
61:2.11 (696.2) Както и преминалите в морето наземни змии от предишната епоха, цяло племе плацентни животни остави сушата и се установи в океана. Оттогава те остават в моретата; от тях произлязоха съвременните китове, делфини, морските свини, тюлени и морски лъвове.
61:2.12 (696.3) Продължаваше да се развива птичето царство на планетата, където обаче станаха някои важни еволюционни изменения. По това време съществуваха повечето съвременни птици, включително чайките, чаплите, фламингото, мишеловите, соколите, орлите, совите, яребиците и щраусите.
61:2.13 (696.4) Към края на Олигоцена, обхващащ десет милиона години, растителният живот, а също и морският и наземният живот, в значителна степен завършиха своето развитие и съществуваха на земята практически в своя съвременен вид. В последващите времена се извърши значителна специализация, но в тази епоха вече се появиха древните форми на повечето съвременни живи същества.
61:3.1 (696.5) Подемът на сушата и разделение на моретата довеждаха до постепенно изменение на световния климат, който ставаше все по-хладен, но все още оставаше мек. В Гренландия растяха секвои и магнолии, но субтропичните растения започнаха да мигрират на юг. Към края на дадения период тези топлолюбиви растения и дървета основно изчезнаха в северните ширини, а тяхното място заеха по-студоустойчивите растения и листопадни дървета.
61:3.2 (696.6) Появиха се множество разнообразни нови треви, а постепенното видоизменение на зъбите на много млекопитаещи доведе до установяването на съвременния пасбищен тип.
61:3.3 (696.7) Преди 25 000 000 години, след продължителен период на издигане на континентите, се извърши незначително потопяване на сушата. Регионът на Скалистите планини оставаше на голяма височина, затова отлагането на ерозионните материали продължаваше към изток по цялата територия на низините. Отново се издигнаха хребетите Сиера; фактически оттогава те продължават да се издигат. Към това време се отнася огромният, дълъг шест и половина километра вертикален разлом в Калифорния.
61:3.4 (696.8) Преди 20 000 000 години настъпи златният век на млекопитаещите. Мостът на сушата през Беринговия пролив позволи на много групи животни да мигрират в Северна Америка от Азия, включително мастодонтите с четири бивни, късокраките носорози и много разновидности от семейството на котките.
61:3.5 (696.9) Появиха се първите елени и скоро Северна Америка се изпълни с преживни животни — елени, бикове, камили, бизони и няколко вида носорози, но гигантските свине, достигащи височина почти два метра, измряха.
61:3.6 (697.1) Огромни слонове от този и последващия период притежаваха както голям мозък, така и голямо тяло и скоро изпълниха целия свят, с изключение на Австралия. Единственият господстващ в света стана огромното животно, чийто мозък беше достатъчно голям за осигуряване на съществуването. В условията на високоразумен живот през тази епоха нито едно животно с размерите на слона не можеше да преживее, ако не притежаваше голям и съвършен мозък. По умствени способности и приспособимост към слона се доближава само конят, а го превъзхожда единствено самият човек. Независимо от това от петдесет вида слонове, съществуващи в началото на този период, се запазиха само два.
61:3.7 (697.2) Преди 15 000 000 години се извършваше издигане на планинските региони на Евразия и известна вулканична дейност се наблюдаваше над цялото това пространство, което обаче не можеше да се сравни с лавовите потоци в западното полукълбо. Подобна неустойчивост беше характерна за целия свят.
61:3.8 (697.3) Гибралтарският пролив се затвори и Испания се съедини с Африка чрез тесния пролив, пресичащ територията на Франция, а планинските върхове и възвишения се издаваха над водата под формата на острови в древното море. По-късно тези европейски морета започнаха да отстъпват. Още по-късно Средиземно море се съедини с Индийския океан, а в края на този период издигането на Суецкия регион доведе до това, че за известно време Средиземно море се превърна в солен вътрешен водоем.
61:3.9 (697.4) Исландският мост от суша беше потопен и арктическите води се смесваха с водите на Атлантика. Атлантическото крайбрежие на Северна Америка бързо се охлаждаше, но тихоокеанското крайбрежие оставаше по-топло, отколкото понастоящем. Обширните океански течения влияеха на климата в голяма степен така, както и днес.
61:3.10 (697.5) Продължаваше еволюцията на млекопитаещите. В западните долини на Северна Америка огромни стада коне се присъединиха към камилите; това време наистина беше епохата на конете, точно както и стихията на слона. Мозъкът на конете е втори сред животните по качество след този на слона, но в едно отношение той явно отстъпва, тъй като конят така и не преодоля докрай дълбоко вкорененилата се в него склонност да бяга, когато е уплашен. На коня му липсва присъщият на слона емоционален контрол, а слонът е изключително ограничен от своите размери и слаба подвижност. В този период се появи животното, представляващо нещо средно между слон и кон, но то беше бързо унищожено от стремително размножаващото се семейство котки.
61:3.11 (697.6) Тъй като Урантия встъпва в така наречения “безконски век”, струва си да се замислите над значението, което конят имаше за вашите предци. Човекът го използваше за храна, после за придвижване, а още по-късно — в селското стопанство и войните. Конят дълго време служеше на човечеството и изигра важна роля в развитието на цивилизацията.
61:3.12 (697.7) Биологическото развитие в този период внесе голям принос в създаването на условия за последващата поява на човека. В Централна Азия се появиха истински типове както примитивна маймуна, така и горили, които имаха общ, незапазил се предшественик. Но нито един от тези видове няма отношение към линията на живите същества, на които впоследствие беше съдено да станат предшественици на хората.
61:3.13 (697.8) Семейство кучета бяха представени от няколко групи, сред които се очертаваха вълците и лисиците, а от семейството на котките — пантерите и големите саблезъби тигри; такива тигри за пръв път се появиха в Северна Америка. По целия свят се увеличаваше броят на съвременните представители на семейството на котките и кучетата. На всички северни ширини процъфтяваха и се развиваха невестулки, белки, видри и еноти.
61:3.14 (698.1) Птиците продължаваха да се развиват, макар че радикалните изменения бяха малко. Влечугите напомняха съвременните форми — змии, крокодили и костенурки.
61:3.15 (698.2) Така завърши най-богатият на събития и интересен период от световната история. Тази епоха на слона и коня е известна като Миоцен.
61:4.1 (698.3) В този период се извърши предледниковото издигане на сушата в Северна Америка, Европа и Азия. Топографията на сушата претърпяваше огромни изменения. Появяваха се нови планински вериги, изменяха своето направление теченията и по целия свят ставаха отделни изригвания на вулкани.
61:4.2 (698.4) Преди 10 000 000 години започна периодът на обширните локални отлагания в континенталните низини, но повечето от тези слоеве впоследствие бяха бързо отнесени. Големи пространства в Европа в това време още се намираха под водата, включително части от Англия, Белгия и Франция, а Средиземно море покриваше значителна част от Северна Африка. В Северна Америка обширните отлагания се образуваха в подножието на планините, в езерата и в големите котловини на сушата. Тези повече или по-малко оцветени отлагания са средно едва около шестдесет метра и в тях рядко се срещат изкопаеми. Две огромни езера с прясна вода съществуваха в западната част на Северна Америка. Издигаха се Сиера; появиха се планините Шаста, Худ и Рейнир. Но чак в последващия ледников период Северна Америка започна своето бавно плъзгане към Атлантическата падина.
61:4.3 (698.5) За кратко всички континенти, с изключение на Австралия, отново се съединиха и се осъществи всемирна миграция на животните. Северна Америка беше свързана както с Южна Америка, така и с Азия и между тези континенти ставаше огромен обмен на животни. В Северна Америка се появиха азиатските ленивци, броненосците, антилопите и мечките, а североамериканските камили се преселиха в Китай. Носорозите мигрираха във всички континенти, освен Австралия и Южна Америка, но те измряха в западното полукълбо към края на този период.
61:4.4 (698.6) Като цяло унаследеният от предшестващия период живот продължаваше да се развива и разпространява. Сред животните преобладаваше семейство котки, а морският живот почти не се измени. Много от конете оставаха трипръстови, но вече се появяваха съвременните типове; на пасбищните равнини ламите и жирафоподобните камили се смесваха с конете. В Африка се появи жираф, шията на който беше в това време дълга, както и днес. В Южна Америка се появиха ленивците, мравоядите и южноамериканският тип примитивни маймуни. Още преди окончателното разделение на континентите масивните мастодонти мигрираха във всички краища на света, освен в Австралия.
61:4.5 (698.7) Преди 5 000 000 години се появи съвременният тип кон и се разпространи от Северна Америка по целия свят. Но конят измря на своя роден континент дълго преди появата на червения човек.
61:4.6 (698.8) Климатът постепенно ставаше по-прохладен; наземните растения бавно се преместваха на юг. Отначало именно все по-голямото захлаждане спираше миграцията на животните през северните провлаци; по-късно тези североамерикански мостове от суша се скриха под водата. Скоро стана окончателното потопяване на коридора, свързващ Африка със Северна Америка, и западното полукълбо стана практически така изолирано, както и днес. Започвайки от това време, в западното и източното полукълба започнаха да се развиват свои, отличителни типове живот.
61:4.7 (699.1) Така стигна до края си периодът, продължаващ почти десет милиона години, но все още не се появяваше предшественикът на човека. Това време обикновено се нарича Плиоцен.
61:5.1 (699.2) Към края на предшестващия период огромни пространства от североизточната част на Северна Америка и Северна Европа бяха високо издигнати; в Северна Америка обширните територии се намираха на височина 9 000 метра и повече. Преди това на тези ширини преобладаваше мек климат и арктическите води безпрепятствено се изпаряваха, оставайки свободни от лед почти до завършването на ледниковия период.
61:5.2 (699.3) Едновременно с тези издигания на сушата се изместиха океанските течения, а сезонните ветрове измениха своята посока. В резултат съвкупността от тези условия доведе до почти непрекъснати валежи, които падаха в северните възвишения при преместването на обилно наситените от влага потоци въздух. В тези високопланински и следователно хладни райони започнаха снеговалежи, които продължаваха дотогава, докато дебелината на снега не достигна 6 000 метра. Центровете на последващите потоци от лед, предизвикани от налягането на леда, се определяха от най-голямата дебелина на снежната покривка, както и от географската ширина. И ледниковият период продължи дотогава, докато прекомерните валежи не престанаха да покриват тези северни възвишения с огромна снежна мантия, която скоро се превърна в твърд, но плъзгащ се лед.
61:5.3 (699.4) Всички огромни ледени щитове от този период се намираха на възвишенията, а не във високопланинските райони, където могат да се срещнат днес. Половината от цялата ледена маса беше съсредоточена в Северна Америка, а една четвърт част — в Евразия, и още една четвърт — на други места, основно в Антарктида. Африка почти не беше засегната от леда, но Австралия практически изцяло беше покрита с антарктическо ледено “одеало”.
61:5.4 (699.5) Северните региони на планетата претърпяха шест разделни и ясно изразени нашествия на лед, макар че имаше многобройни придвижвания и спадове, свързани с активността на всеки отделен леден покров. В Северна Америка ледът беше съсредоточен в два, а по-късно — в три центъра. Гренландия се скриваше под леда, а Исландия беше напълно погребана под ледения поток. В Европа ледът в различни периоди покриваше Британските острови, с изключение на крайбрежието на Южна Англия, и се разпространи към Западна Европа чак до Франция.
61:5.5 (699.6) Преди 2 000 000 години първият североамерикански ледник започна своето придвижване на юг. Започваше ледниковият период, продължил почти един милион години — от началото на движението на ледниците от центровете на налягане до връщането към него. Централният леден щит се простираше на юг до Канзас; източният и западен ледени центрове по това време не бяха толкова обширни.
61:5.6 (699.7) Преди 1 500 000 години първият обширен ледник отстъпваше на север. В това време огромно количество сняг падна в Гренландия и североизточната част на Северна Америка и скоро тази източна маса лед започна да се движи на юг. Това беше второто нашествие на лед.
61:5.7 (699.8) В Евразия тези две нашествия на лед не бяха обширни. На ранните етапи от ледниковия период Северна Америка се напълни с мастодонти, покрити с козина мамонти, коне, камили, елени, овцебикове, бизони, наземни ленивци, гигантски бобри, саблезъби тигри, ленивци с размерите на слон и многобройни групи от семейството на котките и кучетата. Но от това време нататък техният брой бързо намаляваше поради все по-голямото охлаждане. В Северна Америка голяма част от тези животни измря към края на ледниковия период. Далеч от леда, наземният и водният живот се измениха малко.
61:5.8 (700.1) В промеждутъците между нашествията ледниковият климат беше приблизително така топъл, както е и днес, а може би даже малко по-топъл. В края на краищата ледниците представляваха локални явления, макар че те се разпространяваха на огромни територии. Крайбрежният климат се колебаеше в широки предели в периодите между бездействието на ледниците и тези времена, когато колосалните айсберги се спускаха от бреговете на щата Мейн в Атлантика, като се плъзгаха в Тихия океан през залива Пюджет-Саунд и с грохот се стоварваха в Северно море от норвежките фиорди.
61:6.1 (700.2) Важно събитие през този ледников период стана еволюцията на първобитния човек. Немного на запад от Индия, в района, намиращ се понастоящем под водата, сред потомците на мигриращия в Азия древен североамерикански тип лемур внезапно се появиха млекопитаещите, станали ранните предшественици на човека. Тези неголеми животни ходеха основно на задните си крака и притежаваха голям мозък по отношение на своя ръст и в сравнение с мозъка на другите животни. В седемдесетото поколение от този тип живи същества внезапно се отдели нова, по-развита група. Тези нови млекопитаещи — промеждутъчните предшественици на човека, ръстът на които почти два пъти превишаваше ръста на техните предци и които притежаваха пропорционално увеличил се мозък — едва успяха да се утвърдят, когато внезапно стана третата най-важна мутация: появиха се приматите. (По това време, в резултат от обратното развитие на промеждутъчните предшественици на човека, се появиха човекоподобните маймуни; от този момент до ден днешен човешката клонка прогресира за сметка на постепенната еволюция, докато човекоподобните маймуни останаха в неизменно състояние и даже донякъде регресираха.)
61:6.2 (700.3) Преди 1 000 000 години Урантия беше регистрирана като обитаем свят. Мутацията, станала в племето на прогресиращите примати, внезапно даде два първобитни човека — действителните прародители на човечеството.
61:6.3 (700.4) Това събитие съвпадна с третото ледниково настъпление; затова е очевидно, че вашите древни предци се родиха и израснаха в стимулиращо, закаляващо и трудно обкръжение. И единствените оцелели потомци на тези австралийски аборигени — ескимосите, и досега предпочитат да живеят в суровите северни краища.
61:6.4 (700.5) В западното полукълбо хората се появиха едва малко преди края на ледниковия период. Но в междуледниковите епохи те се придвижваха на запад около Средиземно море и скоро се разпространиха по цяла Европа. В пещерите на Западна Европа могат да се намерят човешки кости, смесени с останките както на тропически, така и на арктически животни. Това доказва, че човекът живееше в тези региони в продължение на последните епохи на настъпване и отстъпване на ледовете.
61:7.1 (700.6) В течение на ледниковия период протичаха и други процеси, но действието на леда затъмнява всички останали явления в северните ширини. Никаква друга активност на сушата не оставя толкова явни топографски следи. Характерните скални блокове и повърхностни пукнатини, като например понори, езера, изместени скални видове и каменно брашно — се срещат само във връзка с това природно явление. Ледът е също причина за тези елегантни хълмове или вълнообразна повърхност, която се нарича тесни ледникови наноси. Според своето придвижване ледникът изместваше и изменяше цялата повърхност на земята. Само ледниците оставят след себе си тези приказни наноси — дънните, странични и терминални морени. В Северна Америка тези наноси, особено дънните морени, се простират от източното крайбрежие на север и запад. Те се срещат и в Европа и Сибир.
61:7.2 (701.1) Преди 750 000 години четвъртият леден щит — обединението на централното и източното североамерикански ледникови полета, се задълбочи в южна посока. В пика на своето придвижване той достигаше южните части на Илинойс, измествайки река Мисисипи на осемдесет километра на запад, а на изток неговият южен край се простираше до река Охайо и централните райони на Пенсилвания.
61:7.3 (701.2) В Азия сибирският леден щит извърши най-дълбокото нахлуване на юг, докато в Европа придвижващият се ледник се спря редом с горната преграда на Алпите.
61:7.4 (701.3) Преди 500 000 години, по време на петото нашествие на леда, новият обрат на събитията ускори хода на човешката еволюция. Внезапно и в едно поколение, в резултат от мутация на коренното човешко племе, се появиха шест цветни раси. Тази дата има двойно значение, тъй като тя ознаменува пристигането на Планетарния Принц.
61:7.5 (701.4) В Северна Америка придвижването на петия ледник представляваше обединеното нашествие на всички ледени центрове. Наистина източният език се спусна съвсем малко по долината на реката Свети Лаврентий и придвижването на юг на западния леден щит също беше незначително. Но централният език достигна южните региони и покри голямата част от щата Айова. В Европа нашествието на този ледник не беше толкова обширно, както предишното.
61:7.6 (701.5) Преди 250 000 години започна шестото и последно заледяване. И независимо от това, че северните възвишения започнаха бавно да се спускат, в този период стана най-обширното отлагане на снега на северните ледникови полета.
61:7.7 (701.6) В течение на това нашествие се извърши най-обширното отлагане на снега на северните ледникови полета. По време на това нашествие три огромни ледени щита се сраснаха в една грамадна маса от лед и всички западни планини бяха засегнати от тази ледникова активност. Това стана най-обширното вмъкване на лед на територията на Северна Америка. Ледникът се спусна на юг и на разстояние почти 2 500 километра от своите центрове на свиване и северноамериканските температури паднаха до рекордно ниско ниво.
61:7.8 (701.7) Преди 200 000 години по време на придвижването на последния ледник стана събитие, оказало огромно влияние върху хода на историческото развитие на Урантия — бунтът на Луцифер.
61:7.9 (701.8) Преди 150 000 години шестият и последен ледник достигна крайните граници на своето придвижване на юг: западният леден щит мина канадската граница; централният се спусна в щатите Канзас, Мисури и Илинойс; източният щит се измести на юг, покривайки голяма част от щатите Пенсилвания и Охайо.
61:7.10 (701.9) Именно този ледник образува много ледени езици, прорязали съвременните езера — големи и малки. По време на отстъпването на ледника се образува системата от североамериканските езера — големи и малки. По време на отстъпването на ледника се образува системата на североамериканските Големи езера. И Урантийските геолози съвсем точно определиха различните стадии на този процес, правейки правилното заключение, че тези водни масиви са от различно време; отначало се опразни в долината на Мисисипи, а след това — в източна посока, в долината на река Хъдзън, и накрая — по северния път, в долината на река Свети Лаврентий. Изминаха тридесет и седем хиляди години оттогава, откакто системата на Големите езера започна да се опразва чрез днешния ниагарски път.
61:7.11 (702.1) Преди 100 000 години по време на отстъплението на последния ледник започна образуването на обширния полярен леден щит и центърът на натрупване на лед се премести далеч на север. И дотогава, докато полярните региони бъдат покрити с лед, едва ли е възможен нов ледников век, независимо от бъдещите издигания на сушата или видоизмененията на океанските течения.
61:7.12 (702.2) Този последен ледник се придвижваше в течение на сто хиляди години и за завършване на отстъплението на север се изискваше също такъв промеждутък от време. Умереният пояс е свободен от лед малко над петдесет хиляди години.
61:7.13 (702.3) Суровият ледников период унищожи много видове и радикално измени голям брой други. Много претърпяха жестоко отсяване в процеса на миграцията от място на място, предизвикано от придвижванията и отстъпванията на леда. Сред тези животни, които в своите наземни миграции повтаряха движението на ледниците, бяха мечката, бизонът, еленът, кабаргата, мамонтът и мастодонтът.
61:7.14 (702.4) Мамонтите търсеха убежище в откритите прерии, мастодонтите предпочитаха покритите покрайнини на горските региони. Чак до най-късния период на тази епоха мамонтите обитаваха по цялото пространство от Мексико до Канада; тяхната сибирска разновидност се покри с козина. Мастодонтите преобладаваха в Северна Америка, докато не бяха изтребени от червения човек — както по-късно белият човек изби бизоните.
61:7.15 (702.5) В течение на последното заледяване в Северна Америка измряха конят, тапирът, ламата и саблезъбият тигър. Тяхното място заеха мигриралите от Южна Америка ленивци, армадили и водни свине.
61:7.16 (702.6) Принудителната миграция на живите същества преди нашествието на леда доведе до изключително смесване на растения и животни и при отстъпването на последния ледник много арктически видове както от растителния, така и от животинския свят се оказаха отрязани от някои високопланински върхове, докъдето те се добраха, спасявайки се от леда. Затова днес тези изтръгнати от своята среда на обитание растения и животни се срещат високо в европейските Алпи и в северозападните Апалачи.
61:7.17 (702.7) Ледниковият период е последният завършен геологически период, така нареченият Плейстоцен, продължаващ над два милиона години.
61:7.18 (702.8) Преди 35 000 години големият ледников период завърши навсякъде, с изключение на полярните региони на планетата. Тази дата е знаменателна също така и с това, че малко преди това на планетата пристигнаха Материален Син и Материална Дъщеря и започна адамическият съден период. Това приблизително съответства на началото на Холоцена, или следледниковия период.
61:7.19 (702.9) Настоящото повествувание — от възникване на млекопитаещите до завършването на ледниковия период и началото на историческата епоха — обхваща почти петдесет милиона години. Този последен, днешен геоложки период е известен на вашите изследователи като Ценозой, или съвременната ера.
61:7.20 (702.10) [Подготвено от Носител на Живота, постоянно пребиваващ на планетата.]
Книгата Урантия
Документ 62
62:0.1 (703.1) ПРЕДИ около един милион години, в резултат на три последователни внезапни мутации на ранните лемури — плацентните млекопитаещи, се появиха преките предшественици на човека. Доминантните фактори на тези ранни лемури бяха получени от западната или късноамериканска група еволюираща жизнена плазма. Но докато се положи началото на пряката човешка линия, тази линия беше подобрена за сметка на централната имплантация на живот, развита в Африка. Участието на източната група живи същества в създаването на собствения човешки вид беше незначително.
62:1.1 (703.2) Ранните лемури — предшествениците на човека, не бяха непосредствено свързани със съществуващите преди тях гибони и маймуни, чиито племена обитаваха в това време в Евразия и Северна Африка и чието потомство се запази досега. Те не бяха и потомци на съвременния тип лемур, макар и да произлязоха от общи, но отдавна вече измрели предци.
62:1.2 (703.3) Макар че тези ранни лемури се появиха в западното полукълбо, началото на пряката линия млекопитаещи, водещи към човека, беше положено в Югозападна Азия, в изначалната зона на централната имплантация на живота, но на границата с източната зона. Преди няколко милиона години лемурите от североамериканския тип мигрираха на запад през Беринговия мост от суша, постепенно придвижвайки се на югозапад покрай азиатското крайбрежие. Накрая мигриращите племена достигнаха благодатния край, разположен между разширилото се в това време Средиземно море и издигналите се планински региони на Индийския полуостров. Тук, на запад от Индия, те се съединиха с други благоприятни линии, което доведе до появата на прародителите на човешката раса.
62:1.3 (703.4) С времето крайбрежието на Индия на югозапад от планините беше постепенно потопено, което напълно изолира този район. Северният път беше единственият, позволяващ да се добереш до този Месопотамски или Персийски полуостров или да се измъкнеш оттам, но и той периодически биваше отрязван от нахлуванията на ледниците на юг. Именно в този почти райски край от най-развитите потомци на този тип лемур — представител на класа млекопитаещи, възникнаха две важни групи: племената на съвременните човекообразни маймуни и съвременния човек.
62:2.1 (703.5) Преди малко повече от един милион години в Месопотамия внезапно се появиха ранните млекопитаещи, преките потомци на плацентните млекопитаещи — североамериканският тип лемур. Тези подвижни малки създания имаха височина по-малко от метър и макар че им беше несвойствено ходенето на задни крака, лесно заемаха вертикално положение. Те бяха покрити с козина, отличаваха се с живост и кряскаха по маймунски, но за разлика от човекоподобните маймуни бяха плътоядни.
62:2.2 (704.1) Те имаха неразвит противопоставяем голям пръст на ръката, както и във висша степен полезен хватателен голям пръст на крака. Оттук започна последователното развитие на противостоящия пръст в дочовешките видове и паралелната и все по-голяма загуба на хватателната способност на големия пръст на крака. Късните маймуни запазиха хватателния пръст на крака, но така и не придобиха човешки тип пръст на ръката.
62:2.3 (704.2) Тези ранни млекопитаещи достигаха полова зрелост на възраст три или четири години, а потенциалната продължителност на техния живот беше средно двадесет години. Като правило се раждаше по едно бебе, макар че понякога се раждаха и близнаци. От всички животни, съществуващи до това време на Земята, представителите на този нов вид притежаваха най-голям мозък спрямо размерите на тялото. Те изпитваха много от чувствата и притежаваха многобройни инстинкти, които по-късно бяха свойствени на първобитния човек. Те бяха крайно любопитни и изразяваха бурна радост в случай на успех в някакво начинание. В тези създания беше добре развита потребността от храна и сексуално удовлетворение, а тяхната ясно изразена сексуална избирателност се изразяваше в примитивно ухажване и избор на партньори. Те ожесточено се сражаваха, защитавайки своето племе, и проявяваха голяма нежност в семейните отношения, притежавайки чувство за самоунижение, граничещо със срама и угризенията на съвестта. Те бяха много предани и трогателно верни на своите партньори, но ако обстоятелствата ги разделяха, намираха нови самци или самки.
62:2.4 (704.3) Бидейки малки същества и притежавайки достатъчно съобразителност, за да разбират опасността за живота в гората, те станаха изключително плашливи, което доведе до вземането на тези разумни мерки за безопасност, които се оказаха крайно важни за оцеляването им, като например създаването на примитивни укрития на високите дървета, които ги избавяха от много от опасностите на наземния живот. Зараждането на склонността към страх у човечеството води началото си точно от тези дни.
62:2.5 (704.4) Племенното чувство беше изразено в тези ранни млекопитаещи в по-явна, отколкото преди форма. Те наистина бяха твърде стадни същества, но ставаха изключително свадливи по всеки повод, нарушаващ техния обичаен живот, и демонстрираха избухлив нрав, ако бъдеха доведени до ярост. Но тяхната агресивност беше от полза: развитите групи без колебания се нахвърляха срещу своите по-примитивни съседи, което водеше до постепенно подобряване на този вид за сметка на подбора. Скоро те заеха господстващо положение сред неголемите създания от този регион, в резултат на което от техните по-дребни неплътоядни маймуноподобни племена оцеляха съвсем малък брой.
62:2.6 (704.5) Тези неголеми енергични животни се размножаваха и разпространяваха по полуостров Месопотамия в течение на хиляда години, непрекъснато подобрявайки своя физически тип и обща съобразителност. И точно след седемдесет поколения от появата на това ново племе, предшественик на което беше висшият тип лемур, стана ново епохално събитие: внезапното отделяне на прародителите на следващото важно звено в еволюцията на човека на Урантия.
62:3.1 (704.6) В началния етап от развитието на ранните млекопитаещи, в жилище, устроено на върха на дърво, на една от най-добрите двойки от тези подвижни създания се родиха близнаци — самец и самка. В сравнение със своите предци това бяха наистина красиви малки създания. Почти пълното отсъствие на козина не беше недостатък, тъй като те живееха в топъл и равен климат.
62:3.2 (705.1) Когато тези дечица израснаха, техният ръст беше малко над четири фута. Във всички отношения те бяха по-големи от своите родители; техните крака бяха по-дълги, а ръцете им — по-къси. Почти напълно противостоящият голям пръст на ръката беше приблизително така добре приспособен към разнообразна дейност, както и големият пръст на съвременния човек. Те бяха изправено ходещи, а краката им бяха почти толкова пригодени за придвижване, колкото и краката на по-късните човешки раси.
62:3.3 (705.2) Техният мозък отстъпваше на човешкия и беше с по-малък размер, но превъзхождаше доста мозъка на техните предшественици и беше сравнително по-голям. Близнаците веднага проявиха по-високи умствени способности и скоро оглавиха цялото племе ранни предшественици на човека, създавайки примитивни форми на социално устройство и икономическо разделение на труда. Тези брат и сестра встъпиха в брачни отношения и скоро им се родиха двадесет и едно деца, всяко от които много приличаше на своите родители, имаха височина над метър и двадесет сантиметра и във всички отношения превъзхождаха своите предшественици. Тази нова група образува ядрото на промеждутъчните млекопитаещи.
62:3.4 (705.3) Когато тази нова и по-развита група стана многобройна, избухна война, безпощадна война. И когато ужасното сражение завърши, никой от техните прародители — появили се преди ранните млекопитаещи, не остана жив. Страничната клонка на по-малко многобройните, но по-силни и разумни създания оцеля за сметка на своите предци.
62:3.5 (705.4) Оттогава това същество стана заплаха за своя край, оставайки в него в течение на почти петнадесет хиляди години (шестстотин поколения). Към това време вече изчезнаха всички огромни хищници от предишните епохи. Големите животни от тези региони не бяха плътоядни, а големите представители на семейство котки — лъвове и тигри, все още не бяха проникнали в тази особено закътана местност. И затова, набирайки смелост, промеждутъчните предшественици на човека подчиниха на себе си цялото кътче на творението.
62:3.6 (705.5) Тези промеждутъчни млекопитаещи във всички отношения превъзхождаха своите предци. Даже тяхната потенциална продължителност на живота се увеличи приблизително до двадесет и пет години. В новия вид се появиха ред зачатъчни човешки черти. В допълнение към наклонностите, унаследени от своите предци, тези промеждутъчни млекопитаещи бяха способни да изразяват отвращение в някои отблъскващи ситуации. Освен това в тях беше добре изразен инстинктът за прикриване; те криеха храна за последващо използване и с огромно увлечение събираха гладки кръгли речни камъни, както и някои видове кръгли камъни, годни за снаряди за отбрана или нападение.
62:3.7 (705.6) Тези промеждутъчни млекопитаещи първи демонстрираха ясно изразени строителни наклонности, което се потвърждаваше от тяхното съперничество в устройството както на жилища по дърветата, така и на многотунелни подземни укрития, служещи им като убежища. Те станаха първият вид млекопитаещи, който осигуряваше своята безопасност за сметка както на дървесни, така и на подземни укрития. Като цяло те се отказаха от дърветата като места за постоянно обитание: денем живееха на земята, а нощем спяха на дърветата.
62:3.8 (705.7) С течение на времето естественото увеличаване на техния брой доведе до опасно съперничество заради храната и половите партньори. Всичко това се изля в серия междуособни войни, които едва не унищожиха целия вид. Тези сражения продължаваха дотогава, докато не остана жива само една група с по-малко от сто екземпляра. Отново се възцари мир и това единствено оцеляло племе отново оборудва своите спални по върховете на дърветата и отново пристъпи към нормално, полумирно съществуване.
62:3.9 (705.8) Вие едва ли сте способни да си представите колко близко до пълно измиране биваха понякога вашите предшественици. Ако скокът на жабата — прародителката на цялото човечество, в един определен случай се беше оказал с пет сантиметра по-къс, целият ход на еволюцията щеше да е напълно различен. Лемуроподобната майка на ранните предшественици на човека не по-малко от пет пъти се намираше на косъм от смъртта преди да роди бащата на новия, по-развит род. Но най-опасен беше ударът от мълния, попаднал в дървото, на което спеше бъдещата майка на близнаците-примати. Двамата родители, принадлежащи към рода на промеждутъчните предшественици на човека, получиха шок и сериозни изгаряния; три от техните седем деца бяха убити от удар на мълния. Тези еволюиращи животни изпитваха почти суеверни чувства. Тази двойка, в чието дърво попадна мълния, оглавяваше по-прогресивната група на промеждутъчните предшественици на човека; и следвайки техния пример, повече от половината от членовете на племето напуснаха това място и се придвижиха на разстояние над три километра, където пристъпиха към изграждането на нови жилища на дърветата и нови укрития на земята — временни убежища в случай на внезапна опасност.
62:3.10 (706.1) Скоро след завършването на своето жилище тази закалена в сраженията двойка станаха щастливи родители на близнаци — най-важните и най-значителни животни, които някога са се появявали в света до това време, тъй като те бяха първите представители на новите животни — Приматите, представляващи следващата важна крачка в хода на дочовешката еволюция.
62:3.11 (706.2) Едновременно с раждането на тези близнаци-примати при друга двойка — изключително изостанали самец и самка от племето на промеждутъчните предшественици на човека с ниско ниво както на умствено, така и на физическо развитие, също се родиха близнаци. Тези близнаци, самец и самка, бяха равнодушни към завоеванията; тях ги интересуваше само храната, а тъй като не се хранеха с плът, те скоро загубиха интерес към търсенето на плячка. Тези изостанали близнаци положиха началото на съвременните човекоподобни маймуни. Техните потомци се прехвърлиха в по-топлите южни региони с мек климат и изобилие от тропически плодове, където продължаваха да съществуват до голяма степен така, както и днес, с изключение на тези клонки, които се кръстосаха с ранните типове гибони и маймуни, в резултат на което в значителна степен се изродиха.
62:3.12 (706.3) Оттук ясно се вижда, че човекът и маймуната са свързани само със своя общ произход от промеждутъчните предшественици на човека — племето, в което стана едновременно раждането и последващото разграничаване на две двойки близнаци: примитивната двойка положи началото на съвременния тип павиани, бабуни, шимпанзето и горилите; на превъзхождащата двойка беше съдено да продължи еволюционната линия, венец на която стана самият човек.
62:3.13 (706.4) Съвременният тип човек и човекоподобните маймуни действително произлязоха от едно и също племе и вид, но не от едни и същи родители. Прародителите на човека възхождат от по-развити линии на отбрани остатъци от племето на промеждутъчните предшественици на човека, докато съвременните човекоподобни маймуни (освен някои по-ранни типове лемури, гибони, маймуни и други маймуноподобни създания) са потомци на най-примитивната двойка от тази група промеждутъчни предшественици на човека, спасила се изключително за сметка на това, че по време на последното ожесточено сражение на своето племе тези две създания в течение на цели две седмици се криха в подземното убежище със запас от храна и излязоха отгоре чак тогава, когато сблъсъците бяха отдавна завършили.
62:4.1 (706.5) Да се върнем към раждането на близнаците — самеца и самката, двамата най-развити членове от племето на промеждутъчните предшественици на човека. В тези най-необикновени животни-бебета имаше още по-малко козина, отколкото при родителите им, и още в много ранна възраст те предпочитаха изправеното ходене. Докато техните предци винаги се учеха да ходят на задните си крака, тези близнаци-примати от самото начало заеха вертикално положение. Те достигнаха височина около метър и петдесет, а главите им станаха по-големи, отколкото при другите членове на племето. Близнаците скоро се научиха да общуват един с друг с помощта на знаци и звуци, но така и не можаха да научат своите съплеменници да разбират тези нови символи.
62:4.2 (707.1) Приблизително на възраст четиринадесет години те напуснаха племето, отивайки на запад, за да основат семейство и да положат началото на новия вид примати. И тези нови създания напълно удачно получиха названието Примати, тъй като бяха преките и непосредствени животински предшественици на самото човешко семейство.
62:4.3 (707.2) Така приматите се установиха в региона, който се намираше на западното крайбрежие на Месопотамския полуостров, по това време вдаващ се в южното море, а по-малко разумните и тясно свързани помежду си племена обитаваха в района на края на полуострова, както и покрай неговото източно крайбрежие.
62:4.4 (707.3) Приматите приличаха повече на човека и по-малко на животните, отколкото промеждутъчните предшественици на човека. Пропорциите на скелета на този нов вид много напомняха пропорциите на първобитните човешки раси. В тях напълно се формираха човешкият тип ръце и крака и тези създания умееха да ходят и даже да бягат не по-лошо от своите по-късни човешки потомци. Основно те се отказаха от дървесния начин на живот, макар че нощем продължаваха да се връщат на дърветата от съображения за безопасност, тъй като — както и техните предци — те бяха изключително подложени на страх. Те все повече използваха своите ръце, което значително развиваше вродените умствени способности, но техният разум все още не можеше да се нарече човешки.
62:4.5 (707.4) Макар че светът на чувствата на приматите малко се отличаваше от емоциите на техните предшественици, във всички свои склонности те повече напомняха човека. Те наистина бяха великолепни и високоразвити животни, достигащи полова зрелост на възраст приблизително десет години и притежаващи естествена продължителност на живота около четиридесет години. Това значи, че те щяха да достигат тази възраст, ако умираха от естествена смърт, но в това далечно време рядко животно умираше от естествена смърт — твърде напрегната беше борбата за съществуване.
62:4.6 (707.5) И, ето, преминавайки пътя на развитие в течение на почти деветстотин поколения, което обхваща примерно двадесет и една хиляди години от произхода на ранните предшественици на човека, приматите внезапно родиха две изумителни създания — първите истински човешки същества.
62:4.7 (707.6) Така ранните млекопитаещи, произлезли от североамериканския тип лемур, породиха промеждутъчните предшественици на човека, които на свой ред създадоха на света висшите примати, станали непосредствени предци на първобитната човешка раса. Приматите бяха последното най-важно звено в еволюцията на човека, но за по-малко от пет хиляди години нито един представител на тези необичайни племена не остана жив.
62:5.1 (707.7) През 1934 година от нашата ера се навършиха точно 993 419 години от раждането на двете първи човешки същества.
62:5.2 (707.8) Тези две чудесни създания бяха истински хора. Както много от техните предци, те имаха напълно оформени големи пръсти на ръката, а техните крака бяха толкова съвършени, както и краката на съвременните човешки раси. Те умееха да ходят и бягат, но не да пълзят. Хватателната функция на големия пръст на крака изчезна, при това напълно. Когато опасността ги караше да се качват по дърветата, те се качваха точно както правят това съвременните хора. Те се катереха по мечешки — а не както шимпанзето или горилата, които скачат от клон на клон.
62:5.3 (708.1) Тези първи хора (а също и техните потомци) достигаха полова зрелост на възраст дванадесет години и притежаваха потенциална продължителност на живота около седемдесет и пет години.
62:5.4 (708.2) В ранното им детство в тези човешки близнаци се появиха много нови емоции. Те се възхищаваха както на вещите, така и на други същества и бяха много самолюбиви. Но най-изумителното обстоятелство в развитието на тяхната емоционална сфера беше внезапната поява на нова група чисто човешки чувства — чувството на поклонение, включващо благоговението, почитанието, смиреността и даже примитивната форма на благодарност. Страхът, в съчетание с неразбиране на явленията в природата, води до появата на примитивна религия.
62:5.5 (708.3) Покрай човешките чувства на първобитните хора в зачатъчна форма бяха свойствени и преживявания от по-висок род. Бяха им познати жалостта, срамът и позорът; те остро преживяваха любовта, ненавистта и жаждата за мъст, бидейки също така склонни и към силни чувства на ревност.
62:5.6 (708.4) Двамата първи човека — близнаците, бяха същинско наказание за своите родители-примати. Те бяха толкова любознателни и безразсъдни, че към осемгодишна възраст успяха няколко пъти да се окажат на косъм от гибелта. Не е чудно, че на дванадесетгодишна възраст те бяха покрити с многобройни белези.
62:5.7 (708.5) Още в ранна възраст те се научиха на словесно общуване. Към десетгодишна възраст те разработиха и усъвършенстваха състоящ се от жестове и думи език, включващ почти половин стотица понятия, и значително подобриха и разшириха примитивния метод за общуване на своите предци. Но колкото и да се стараеха, те успяха да научат родителите си само на няколко от своите нови жестове и думи.
62:5.8 (708.6) Един прекрасен ден, когато бяха на около деветгодишна възраст, близнаците се спуснаха надолу по течението на реката и свикаха важно съвещание. Всяко небесно същество, установено на Урантия, включително и аз, присъстваше като наблюдател на хода на полудневната среща. В този знаменателен ден те решиха да живеят един с друг и един за друг и това беше първият от поредицата подобни договори, най-важният от които стана решението да напуснат своите примитивни животински съплеменници и да отидат на север. Близнаците не се досещаха, че точно с това им предстоеше да сложат началото на човешкия род.
62:5.9 (708.7) Макар че всички нас изключително много ни безпокоеше какво замисляха тези малки диваци, ние бяхме безсилни да контролираме работата на техния ум. Ние не се опитвахме — и нямахме такава възможност, произволно да въздействаме на техните решения. Но в пределите на допустимите планетарни функции ние, Носителите на Живота, съвместно с нашите партньори се уговорихме да водим човешките близнаци на север, по-далеч от покритите с козина техни съплеменници, не изцяло отказали се от живота по дърветата. И така, в резултат от самостоятелното си разумно решение близнаците мигрираха, а благодарение на нашето наставничество те мигрираха на север - в отдалечен район, където избягваха опасността от биологическа деградация чрез смесване със своите примитивни роднини от племената примати.
62:5.10 (708.8) Малко преди заминаването си от родните гори, по време на едно от нападенията на гибоните, те загубиха своята майка. Макар че не притежаваше разум като техния, тя изпитваше към своите деца привързаността, свойствена на висшето животно към своето поколение, и безстрашно даде своя живот в опит да спаси чудесната двойка. И жертвата ú не беше напразна: тя задържаше врага дотогава, докато не успя да дойде с подкрепления бащата и да принуди нападателите да избягат.
62:5.11 (709.1) Скоро след като тази млада двойка напусна своите съплеменници, за да положи началото на човешката раса, техният баща-примат изпадна в отчаяние. Убит от мъка, той престана да яде, отказвайки се от храна даже тогава, когато я донасяха останалите му деца. Със загубата на своите прекрасни потомци животът сред обикновените му съплеменници загуби всякакъв смисъл; напускайки племето, той отиде в горите, където беше нападнат от враждебни гибони и пребит до смърт.
62:6.1 (709.2) Ние, Носителите на Живота на Урантия, преминахме през дълго бдително очакване още от този ден, когато за пръв път внедрихме жизнената плазма в планетарните води, и естествено появата на първите наистина разумни и волеви създания ни достави огромна радост и ни донесе висше удовлетворение.
62:6.2 (709.3) Ние бяхме следили умственото развитие на близнаците, наблюдавайки дейността на седемте спомагателни духа на разума, прикрепени към Урантия към времето на нашето пристигане на планетата. По време на дългото еволюционно развитие на планетарния живот тези неуморими попечители на разума неизменно отбелязваха своята нарастваща способност да влизат в контакт с все повече усъвършенстващия се ум на животинските създания, издигащи се на нови степени на развитие.
62:6.3 (709.4) Отначало само духът на интуицията беше способен да функционира в условията на инстинктивното и рефлекторно поведение на първобитните животни. С появата на по-високи типове на диференциране духът на разбирането стана способен да снабди такива създания с дара на спонтанната асоциация на идеи. По-късно наблюдавахме действията на духа на смелостта; еволюиращите животни наистина си изработиха примитивна форма на защитно самосъзнание. С последващата поява на млекопитаещите ние виждахме как все повече и повече проявява себе си духът на знанието. А еволюцията на висшите млекопитаещи доведе до действие духа на съвета, в резултат на което се укрепи стадният инстинкт и се появиха наченките на примитивно социално устройство.
62:6.4 (709.5) От ранните предшественици на човека към промеждутъчните предшественици и примати ние наблюдавахме все по-активното служене на първите пет спомагателни духа. Но на двата оставащи духа — висшите попечители на разума, все още не се отдаваше да се проявят в урантийския тип еволюционен разум.
62:6.5 (709.6) Представете си нашата радост, когато веднъж — близнаците тогава бяха на десет години — духът на поклонението за пръв път установи връзка с разума на близнаците: в началото с девойката, а скоро след това и с юношата. Ние знаехме, че нещо близко до човешкия разум достига кулминационния стадий на своето развитие, и когато около година по-късно в резултат от размишление и целенасочено решение те се договориха да напуснат дома си и да отидат на север, то именно тогава — и вече в признатия човешки разум на тези две създания, на Урантия започна да действа духът на мъдростта.
62:6.6 (709.7) Последва незабавна и качествено нова мобилизация на седемте спомагателни духа на разума. Бяхме преизпълнени с очакване. Ние разбирахме, че се приближава дългоочакваният час; знаехме, че се намираме пред прага на реализацията на нашите продължителни усилия, свързани с появата на волеви създания на Урантия.
62:7.1 (709.8) Не ни се наложи да чакаме дълго. По обед на следващия ден след бягството на близнаците в планетарния център за далечна връзка на Урантия бяха регистрирани пробни сигнали от вселенския контур. Всички ние, разбира се, бяхме развълнувани, защото разбирахме, че наближава велико събитие. Но тъй като този свят беше център за експериментален живот, ние нямахме дори и най-малка представа по какъв точно начин ще ни известят за признаването на разумния живот на Урантия. Но ние останахме в неведение още малко време. На третия ден след бягството на близнаците и преди заминаването на корпуса на Носителите на Живота на Урантия пристигна архангелът на Небадон за създаване на изходния планетарен контур на разума.
62:7.2 (710.1) Това беше знаменателен ден за Урантия, когато нашата малка група се събра около планетарния полюс за пространствена връзка и прие първото съобщение от Салвингтон по новоустановения планетарен контур на разума. И това първо послание, продиктувано от главата на корпуса на архангелите, гласеше:
62:7.3 (710.2) “Носители на Живота — приветстваме ви! Изпращаме ви уверение за огромното удовлетворение, което изпитват в Салвингтон, Едемия и Йерусем във връзка с регистрацията в столицата на Небадон на сигнала, означаващ, че на Урантия се е появил присъщият за волевите създания разум. Целенасоченото решение на близнаците да избягат на север и да отделят своето потомство от своите примитивни предшественици беше отбелязано. То стана първото решение на разума — човешкия тип разум на Урантия, което автоматически създава контура на връзката, по който се предава това първо потвърждение.”
62:7.4 (710.3) Следващото послание, прието по новия контур, беше приветствието на Всевишните на Едемия, съдържащо инструкции за урантийските Носители на Живота, в които ни се забраняваше да въздействаме на създадения от нас тип живот. Получихме указание да не се намесваме във въпроси, свързани с прогреса на човека. Не следва да се мисли, че Носителите на Живота някога произволно и механически се намесват в естественото превръщане на планетарните еволюционни планове, тъй като ние не правим това. Но до това време на нас ни се позволяваше по особен начин да управляваме средата и да защитаваме жизнената плазма и именно този необикновен, макар и напълно естествен, надзор следваше сега да прекратим.
62:7.5 (710.4) И още щом замлъкнаха Всевишните, на планетата започна да постъпва прекрасното послание на Луцифер, по това време владетел на системата Сатания. Сега Носителите на Живота можеха да слушат словата на своя собствен глава и получиха от него разрешение да се върнат в Йерусем. Посланието на Луцифер съдържаше официалното одобрение за труда на Носителите на Живота на Урантия и ни освобождаваше от всякаква бъдеща критика на каквито и да е наши усилия, насочени към подобряване на небадонските прототипи на живота, внедрени в системата Сатания.
62:7.6 (710.5) С тези послания от Салвингтон, Едемия и Йерусем официално завърши многовековният надзор на Носителите на Живота на Урантия. В продължение на много епохи ние изпълнявахме своите задължения и ни помагаха само седемте духа на разума и Главните Физически Регулатори. И сега, когато в еволюционните създания на планетата се появи воля, способност да избират поклонението и възхода — ние разбрахме, че нашият труд е завършен, и нашата група започна да се готви за заминаване. Предвид това, че Урантия е свят с видоизменен живот, ние получихме разрешение да оставим на планетата двама старши Носители на Живота с дванадесет помощника, а аз бях избран като един от членовете на тази група и оттогава се намирам на Урантия.
62:7.7 (710.6) Изминаха точно 993 408 години (спрямо 1934 година от нашата ера), откакто Урантия беше формално призната за населена от хора планета във вселената Небадон. За пореден път биологическата еволюция достигна човешките нива на волевото създание. Човекът беше пристигнал на 606 -ата планета на Сатания.
62:7.8 (710.7) [Подготвено от Носител на Живота на Небадон, постоянно пребиваващ на Урантия.]
Книгата Урантия
Документ 63
63:0.1 (711.1) УРАНТИЯ беше регистрирана като обитаем свят когато двете първи човешки същества — близнаците, бяха на единадесет години и преди те да станат родители на първото от второто поколение истински човешки същества. Посланието на архангела, изпратено от Салвингтон по случай официалната регистрация на планетата завършваше със следните думи:
63:0.2 (711.2) “Човешкият разум се е появил на 606 -тата планета в Сатания и основателите на новата раса ще се наричат Андон и Фонта. Всички архангели се молят за това тези създания да могат да бъдат по-скоро надарени с личното присъствие на дара на духа на Всеобщия Баща”.
63:0.3 (711.3) Андон е небадонско име, което означава “първото подобно на Отеца създание, проявило свойствения на човека стремеж към съвършенство”. Фонта означава “първото подобно на Сина създание, проявило свойствения на човека стремеж към съвършенство”.Андон и Фонта узнаха за своите имена едва след като те бяха присвоени от тях при сливането с техните Настройчици на Съзнанието. По време на своето смъртно пребиваване на Урантия те се наричаха един друг Сонта-ан и Сонта-ен: Сонта-ан означаваше “любимеца на майката”, а Сонта-ен — “любимката на бащата”. Те сами си дадоха тези имена, изразяващи взаимната им загриженост и любов.
63:1.1 (711.4) В много отношения Андон и Фонта бяха най-изумителната човешка двойка живяла някога на земята. Тази прекрасна двойка — действителните прародители на цялото човечество, във всички отношения превъзхождаше много от своите преки потомци и коренно се отличаваше от всички свои предци — както непосредствени, така и далечни.
63:1.2 (711.5) Родителите на първата човешка двойка очевидно малко се отличаваха от обичайните представители на своето племе, макар да принадлежаха към числото на неговите най-разумни членове — групата, първа научила се да хвърля камъни и да използва в сраженията тояги. Освен това, те използваха и островърхи отломки от камък, кремък и кости.
63:1.3 (711.6) Веднъж Андон — още по времето, когато живееше със своите родители, прикрепи остро парче кремък към края на тояга, използвайки за това сухожилие от животно - впоследствие той нееднократно и с успех използваше това оръжие, спасявайки както собствения си живот, така и живота на своята така безстрашна и любознателна сестра, неизменно съпровождаща го във всички негови изследователски пътешествия.
63:1.4 (711.7) Решението на Андон и Фонта да напуснат племето на приматите говори за разум с много превишаващ интелекта от по-ниско ниво, свойствен на толкова много от техните по-късни потомци, които стигнаха до смесване със своите изостанали родственици от племето на човекоподобните маймуни. Но смътното осъзнаване на това, че те са не просто животни, а нещо повече, се обясняваше с наличието на личност и се укрепваше от вътрешното присъствие на Настройчиците на Съзнанието.
63:2.1 (712.1) След като Андон и Фонта решиха да избягат на север временно ги обхвана страх, особено опасението, че ще огорчат баща си и останалите членове на своето семейство. Те се опасяваха от нападения на враждебно настроените си родственици и осъзнаваха, че могат да загинат от ръцете на своите и без това ревниви съплеменници. В младостта си близнаците прекарваха голяма част от времето заедно, поради което не бяха много популярни сред своите животни-братовчеди от племето на приматите. Не повиши популярността им и това, че те си построиха отделно и доста по-хубаво жилище на дървото.
63:2.2 (712.2) Именно тук, в това устроено между върховете на дърветата ново жилище, веднъж през нощта те се събудиха от силна буря и притиснали се един до друг от страх и нежност, окончателно решиха да напуснат своето племе и своя роден дом.
63:2.3 (712.3) Към това време те вече си бяха подготвили примитивно убежище на върха на дървото на разстояние половин ден на север. Това беше тяхното тайно укритие за първия ден от пребиваването им извън пределите на родните гори. Макар че като примати близнаците смъртно се бояха да остават на земята нощем, малко преди настъпването на тъмнината те тръгнаха по своя път на север. Независимо от това, че нощният преход, даже при пълнолуние, изискваше от тях необичайна смелост, те правилно решиха, че това ще им позволи да си отидат незабелязано и да намалят вероятността от преследване от страна на техните съплеменници и роднини. И малко след настъпване на полунощ те благополучно се добраха до преди това устроеното място.
63:2.4 (712.4) Придвижвайки се на север те откриха откритите залежи на кремък и избирайки много камъни, имащи подходяща за различни цели форма, приготвиха запас за в бъдеще. Опитвайки се да разчупят тези парчета кремък така, че те по-добре да отговарят на определени предназначения, Андон откри свойството на камъка да пуска искри и схвана идеята за получаване на огън. По това време обаче тази мисъл не се закрепи в неговото съзнание, тъй като климатът все още беше благоприятен и потребност от огън почти нямаше.
63:2.5 (712.5) Но есенното слънце се спускаше все по-ниско и колкото по-далеч на север се придвижваха те, толкова по-хладни ставаха нощите. За да се сгреят вече им се наложи да ползват кожи на зверове. Когато от времето на тяхното бягство мина около месец, Андон обясни на своята другарка, че знае начин за добиване на огън с помощта на кремък. В течение на два месеца те безуспешно се опитваха да запалят огън с искра. Всеки ден близнаците настойчиво правеха искри с кремък, опитвайки се да запалят дървото. Накрая, веднъж вечерта, по залез слънце, тайната на метода беше разкрита, когато Фонта се досети да се качи на стоящото недалеч дърво и да донесе напуснато от птиците гнездо. Гнездото беше сухо и лесно възпламеняемо и затова лумна още щом на него попадна искра. Те бяха толкова учудени и изплашени от своя успех, че едва не оставиха огъня да угасне, но успяха да го запазят, прибавяйки подходящо гориво и прародителите на цялото човечество за пръв път тръгнаха да търсят дърва.
63:2.6 (712.6) Това беше един от най-радостните епизоди в техния кратък, но богат на събития живот. Цялата нощ те останаха до своя огън, съзерцавайки горящия огън и смътно разбирайки, че са извършили откритие, което ще им позволи да удържат победа над климата и така завинаги да получат независимост от своите животински роднини от южните земи. След три дни отдих и наслаждение над огъня те продължиха своя път.
63:2.7 (712.7) Предците на Андон и Фонта — приматите, често поддържаха огъня запален от мълниите, но никога преди това земните създания не владееха метод за произволно запалване на огън. Но измина много време преди близнаците да узнаят, че сухият мъх и други материали са способни да поддържат огъня не по-зле от птичите гнезда.
63:3.1 (713.1) Изминаха почти две години от тази нощ, когато близнаците напуснаха своето жилище, преди да им се роди първото дете. Те го нарекоха Сонтад; и Сонтад стана първото създание родено на Урантия, увито при раждането си в защитно покривало. Беше положено началото на човешката раса и на тази нова еволюционна степен се появи инстинктивния стремеж да се грижат както трябва за все по-безпомощните младенци, което беше характерно за постепенното развитие на разума и интелектуалния тип в сравнение с по-животинските типове.
63:3.2 (713.2) На Андон и Фонта им се родиха общо деветнадесет деца и те успяха да се насладят на обществото на почти половин стотица внуци и половин дузина правнуци. Семейството обитаваше в четири съседни едно на друго скални укрития или полупещери, три от които се съединяваха с коридори, изровени в мекия варовик с помощта на кремъчни оръдия, измислени от децата на Андон.
63:3.3 (713.3) Ранните андонити притежаваха ясно изразено родово чувство; те ловуваха на групи и никога не се отделяха на голямо разстояние от дома си. Изглеждаше, че разбират изключителността на своята изолирана група живи същества и необходимостта да се държат заедно. Това чувство на близост несъмнено се обясняваше с нарастващата помощ на спомагателните духове на разума.
63:3.4 (713.4) Андон и Фонта неуморно се трудеха над възпитанието и усъвършенстването на своя род. Те доживяха до четиридесет и две години и двамата бяха убити по време на земетресение при падане на надвиснала скала. Пет от техните деца и единадесет от внуците им загинаха заедно с тях и около двадесет от техните потомци получиха сериозни наранявания.
63:3.5 (713.5) Веднага след смъртта на своите родители Сонтад, независимо от страшното увреждане на крака си, оглави клана, в което му помагаше умело неговата жена — голямата от сестрите. Най-напред им се наложи да устроят надеждно погребение за мъртвите си родители, братя, сестри и деца, поради което те ги затрупаха с камъни. Не следва да се придава излишно значение на този акт на погребване. Техните смътни и неопределени представи за живота след смъртта основно биваха черпени от причудливите им и пъстри сънища.
63:3.6 (713.6) Потомците на Андон и Фонта живееха като единен клан чак до двадесетото поколение, когато съперничеството за храна и социалните търкания доведоха до началото на тяхното разпръскване.
63:4.1 (713.7) Първобитните хора — андонитите, имаха черни очи и смугла кожа с жълто-червен оттенък. Меланинът — цветната субстанция, присъстваща в кожата на всеки човек, е исконният кожен пигмент на андонитите. По своя общ вид и цвят кожите на тези ранни андонити повече напомняха на съвременните ескимоси, отколкото на който и да е друг тип хора. Те бяха първите създания, които използваха кожите на животни за защита от студа; по тялото си имаха съвсем малко повече козина, отколкото съвременния човек.
63:4.2 (713.8) В племенния живот на животните предшественици на тези първобитни хора се криеха източниците на многобройните социални съглашения, а развитието на чувствата и умствените способности на тези същества веднага се отразиха на усъвършенстването на общественото устройство и новото разделение на родовия труд. Те бяха великолепни подражатели, но игровият им инстинкт оставаше почти неразвит, а чувство за хумор практически напълно отсъстваше. Първобитният човек понякога се усмихваше, но никога не се смееше от все сърце. Хуморът беше наследство от по-късната Адамическа раса. Първобитните хора не бяха толкова чувствителни на болка и не реагираха така остро на неприятните ситуации, както много от по-късните еволюиращи смъртни. Раждането на деца не беше болезнено или мъчително изпитание за Фонта и нейните непосредствени потомци.
63:4.3 (714.1) Това беше чудесно племе. Мъжете геройски отстояваха безопасността на своите жени и своето потомство; жените нежно се грижеха за децата. Но техният патриотизъм се ограничаваше само със своя род. Те бяха изцяло предани на своите семейства; те без да се колебаят отдаваха живота си, защитавайки своите деца, но стремежът да осигурят по-добър живот за своите внуци беше над тяхното разбиране. В човешкото сърце все още не беше събуден алтруизма независимо от това, че на тези коренни жители на Урантия бяха свойствени всички емоции, необходими за раждането на религията.
63:4.4 (714.2) Древните хора ги отличаваше трогателна нежност в отношенията със своите другари и безусловно истинска, макар и примитивна представа за дружбата. В по-късни времена, по време на постоянно възникващите сражения с останалите племена, нерядко можеше да се види как първобитният човек, храбро бранейки се с една ръка, се опитва да защити и спаси свой ранен другар. Много от най-благородните и във висша степен човешки черти от последващото еволюционно развитие намериха своето трогателно предварително загатване в тези първобитни хора.
63:4.5 (714.3) Изначалният андонически род продължаваше да остава оглавяващ чак до двадесет и седмото поколение, когато сред преките потомци на Сонтад не се оказа нито едно момче и двама претенденти за ролята глава на рода встъпиха в борба за господство.
63:4.6 (714.4) Още преди мащабното разпръскване на андоническите кланове техните ранни опити за взаимно общуване доведоха до появата на добре развит език. Този език продължаваше да се разширява, добавки към него се внасяха почти ежедневно, благодарение на новите изобретения и приспособяванията към средата, които се създаваха от тези активни, неуморими и любознателни хора. И чак до появата на цветните раси този език беше урантийската реч — езика на древното човешко семейство.
63:4.7 (714.5) С течение на времето броя на андоническите кланове се увеличи и контактите на нарастващите семейства започнаха да водят до търкания и несъгласия. Мислите на тези хора бяха заети само от две неща: лов заради изхранване и сражения заради отмъщение поради някаква реална или въображаема несправедливост или оскърбление, причинено от съседното племе.
63:4.8 (714.6) Усилваше се родовата вражда, избухваха племенни войни и сред най-добрите представители на най-способните и развити групи възникнаха сериозни загуби. Някои от тези загуби бяха невъзстановими; част от линията най-ценни по своите способности и ниво на интелект, беше изгубена завинаги. Безкрайната война на клановете постави под заплаха съществуването на тази древна раса и нейната първобитна цивилизация.
63:4.9 (714.7) Такива примитивни създания е невъзможно да бъдат заставени да живеят дълго в мир. Човекът е потомък на войнствени животни и когато неразвитите хора се оказват тясно свързани един с друг, това води до взаимни раздразнения и оскърбления. Носителите на Живота знаят тази особеност на еволюиращите създания и предвиждат, съответно, разделяне на еволюиращите хора минимум на три — а по-често на шест различни и самостоятелни раси.
63:5.1 (715.1) Древните андонически раси не проникнаха в дълбинните региони на Азия, и отначало те не се заселваха в Африка. Географията на тези времена ги водеше на север, и тези хора се придвижваха все по-далеч и по-далеч в тази посока, докато не бяха спрени от бавното нашествие на третия ледник.
63:5.2 (715.2) Преди леденият щит да достигне Франция и Британските острови, потомците на Андон и Фонта, придвижвайки се на запад, пресякоха Европа, основавайки повече от хиляда отделни селища покрай големите реки, водещи към водите на тогава още топлото Северно море.
63:5.3 (715.3) В древността тези андонически племена обитаваха бреговете на реките на територията на Франция. В течение на десетки хиляди години те се заселваха покрай река Сома. Сома е единствената река, руслото на която не беше изменено от ледниците и в онези дни тя се устремяваше към морето практически така, както и днес. С това се обяснява изобилието от свидетелства за обитанието на андонитите в долината, разположена покрай руслото на тази река.
63:5.4 (715.4) Тези аборигени на Урантия не обитаваха на дърветата, макар че те както и преди се качваха на тях в момент на опасност. Обикновено те се разполагаха в укритие под надвисналите покрай речните брегове скали и в пещерите, разположени по склоновете на хълмове, което им осигуряваше добър обзор на подстъпите и ги защитаваше от стихиите. Така те можеха спокойно да се ползват от огън без да изпитват прекалени неудобства от дима. Те още не бяха истинските пещерни жители, макар че в последващите епохи ледените щитове, спускащи се още по на юг, прогониха техните потомци в пещерите. Те предпочитаха да се заселват в покрайнините на гората и край потоците.
63:5.5 (715.5) Още на ранния стадий те с голямо изкуство строяха частично заслонени жилища и демонстрираха забележителни способности по отношение на изграждането на каменни спални — куполообразни каменни хижи, в които пропълзяваха през нощта. Входът в такава хижа нощем се затваряше с помощта на голям камък, който се поставяше за тази цел вътре още преди покривните камъни да бъдат окончателно сложени на местата им.
63:5.6 (715.6) Андонитите бяха безстрашни и умели ловци и с изключение на диворастящите ягоди и някои дървесни плодове, се хранеха само с месо. След Андон, измислил каменната брадва, неговите потомци още в дълбините на древността изобретиха и ефективно използваха копия и харпуни. Накрая създаващият оръдията разум започна да действа заедно с използващата ги ръка и тези древни хора се научиха прекрасно да обработват кремъчни оръдия на труда. В търсене на кремък те изминаваха големи разстояния — подобно на съвременните хора, които ходят на края на света, за да търсят злато, платина и диаманти.
63:5.7 (715.7) Така, а и в много други отношения, андоническите племена демонстрираха ниво на интелект, оказал се недостъпен за техните регресиращи потомци и след половин милион години, независимо от това, че те отново и отново откриваха различни начини за разпалване на огън.
63:6.1 (715.8) В течение на почти хиляда години, с все по-голямото разсейване на андонитите, културното и духовно състояние на клановете се влошаваше. Така продължи дотогава, докато не се появи Онагар, който възглави тези племена, сдоби се с установяването на мир сред тях и за пръв път ги доведе до поклонението “на Даващия Дихание на хора и животни.
63:6.2 (716.1) Философията на Андон беше пределно объркана; той едва не стана поклонник на огъня поради огромното удовлетворение, което му донесе случайното откритие на огъня. Разумът обаче му подсказа да обърне своите мисли към слънцето като към висш и извикващ още по-голям трепет източник на топлина и светлина. Но слънцето беше твърде далеч и той така и не стана поклонник на слънцето.
63:6.3 (716.2) Още на началния етап у андонитите се разви страх пред стихиите — гърма, мълниите, дъжда, снега, градушката и леда. Но в тези далечни дни постоянно възобновяващият се мотив беше глада, а тъй като основно живееха за сметка на животните, в тях се появи определена форма на зоолатрия. За Андон по-големите животни символизираха съзидателното могъщество и изпълването със сили. От време на време възникваше култово поклонение към различни големи животни. По време на модата на конкретно животно на стените на пещерата се появяваха неговите грубо очертани силуети, а по-късно, с развитието на изкуството, подобно животинско божество биваше гравирано като част от различни орнаменти.
63:6.4 (716.3) Още на ранния етап сред андоническите народи се появи обичай да се въздържат от използването на месо от тези животни, на които се покланя племето. Скоро за оказване на необходимото въздействие върху съзнанието на младото поколение беше създаден култов обред, който се извършваше с тялото на едно от почитаните животни, а още по-късно техните потомци превърнаха тези примитивни действия в по-изискани обреди на жертвоприношение. Такъв е произходът на жертвоприношението като част от поклонението. Тази идея беше развита от Моисей в древноеврейския ритуал и беше, като цяло, запазена от апостол Павел като доктрина за изкупване на греха чрез “проливането на кръв”.
63:6.5 (716.4) Това, че храната беше най-важното нещо в живота на първобитните хора, се вижда от молитвата на която учеше тези прости хора Онагар — техния велик учител. Тази молитва звучеше така:
63:6.6 (716.5) “О, Дихание на Живота, дай ни днес храна, избави ни от проклятията на леда, спаси ни от горските врагове и приеми ни милосърдно във Великото Отвъдно”.
63:6.7 (716.6) Пристанището на Онагар се намираше на северния бряг на древното Средиземно море, в областта на днешно Каспийско море, в селището, наречено Обан — междинният пункт, устроен на това място, където водещият на север път от южните региони на Месопотамия завиваше на запад. От Обан Онагар изпращаше проповедници в отдалечени селища за разпространяване на своето учение за единното Божество, а също и на представите за отвъдния свят, който той наричаше Великото Отвъдно. Тези посланици на Онагар станаха първите в света мисионери. Те бяха и първите хора, които сваряваха месото, първите, които редовно използваха огън за приготовянето на храна. Те печеха месото на краищата на пръчки, а също така и на нагорещени камъни. По-късно започнаха да пекат големи парчета месо на огъня, но техните потомци почти напълно се върнаха към употребяването на сурово месо.
63:6.8 (716.7) Онагар се роди преди 983 323 години (смятано от 1934 година) и доживя до шестдесет и девет години. Изложението на постиженията на този мислител и духовен вожд на епохата до пристигането на Планетарния Принц представлява вълнуващо повествование за организацията на тези първобитни хора в истинско общество. Той въведе ефективното племенно управление, подобно на което последващите поколения не можаха да постигнат много десетилетия. За целия период до пристигането на Планетарния Принц на земята никога не се появи толкова високо духовна цивилизация. В тези прости хора имаше истинска, макар и примитивна религия, която не се запази в техните изродили се потомци.
63:6.9 (717.1) Макар че Андон и Фонта, както и много от техните потомци получиха Настройчици на Съзнанието, масовото пристигане на Урантия на Настройчиците и Серафимите-хранители започна едва по времето на Онагар. Това беше истински златен век на първобитния човек.
63:7.1 (717.2) Андон и Фонта, забележителните основатели на човешката раса, получиха признание по време на съда над Урантия, състоял се след пристигането на Планетарния Принц и в надлежното време завършиха подготовката си в обителските светове със статут жители на Йерусем. Макар че никога не им се позволи да се върнат на Урантия, те знаят за основаната от тях раса. Те тъжаха заради предателството на Калигастия, скърбяха за провала на Адам, но изключително се зарадваха, получавайки съобщението за това, че Михаил е избрал техния свят като място за приключване на своето завършващо посвещение.
63:7.2 (717.3) В Йерусем и Андон и Фонта — а също и няколко от техните деца, в това число и Сонтад, се сляха със своите Настройчици на Съзнанието, но повечето даже от техните преки потомци стигнаха само до сливане с Духа.
63:7.3 (717.4) Скоро след пристигането в Йерусем, Андон и Фонта получиха от Властелина на Системата разрешение да се върнат в първия обителски свят за преминаване на служба заедно с моронтийните личности, приветстващи урантийските странстващи на времето в небесните сфери. Това назначение е безсрочно. Във връзка с настоящите откровения те искаха да изпратят на Урантия своите приветствия, но това им беше благоразумно отказано.
63:7.4 (717.5) Такъв е разказът за най-героичната и завладяваща страница в цялата история на Урантия — разказът за еволюцията, борбата за оцеляване, смъртта и вечния живот на уникалните родители на цялото човечество.
63:7.5 (717.6) [Представено от Носител на Живота, постоянно пребиваващ на Урантия.]
Книгата Урантия
Документ 64
64:0.1 (718.1) ТОВА е разказът за еволюционните цветни раси на Урантия, който започва преди почти един милион години във времената на Андон и Фонта и обхваща периода от Планетарния Принц до края на ледниковия период.
64:0.2 (718.2) Човешката раса стана на почти един милион години и първата половина от нейната история приблизително съответства на епохата до появата на Урантия на Планетарния Принц. Втората половина на историята на човечеството започва с пристигането на Планетарния Принц и появата на шестте цветни раси и приблизително съответства на периода, наричан обикновено Палеолит.
64:1.1 (718.3) Първобитният човек се появи на земята в резултат на еволюционно развитие преди малко по-малко от един милион години и получи добра закалка. Той инстинктивно се стремеше да избягва опасностите от смесването с по-долу стоящите племена на човекоподобните маймуни. Но пътят на изток преграждаха засушливите тибетски възвишения достигащи височина около 9 000 метра над нивото на морето. На юг или запад той не можеше да се придвижи поради разширението на Средземно море, простиращо се в това време на изток към Индийския океан, а продължавайки да върви на север, той се сблъска с настъпващия ледник и независимо от усилилата се вражда между разпръснатите племена, най-разумните групи никога не помисляха за миграция на юг и живот сред покритите си с козина, обитаващи на дърветата и интелектуално неразвити роднини.
64:1.2 (718.4) Много от най-древните религиозни чувства на човека се появиха от усещането за безпомощност в географски затвореното положение: планини отдясно, вода отляво и лед отпред. Но тези прогресиращи андонити не желаеха да завиват назад към своите изостанали южни роднини, живеещи по дърветата.
64:1.3 (718.5) В противоположност на своите предчовешки родственици, андонитите избягваха горите. В гората хората винаги деградираха; човека успешно се развиваше само на открити пространства и във високите ширини. Студът и гладът в откритата местност подбуждат към действие, изобретателност и находчивост. Докато в условията на трудностите и лишенията на суровия северен климат андонитите проправяха пътя на съвременната човешка раса, техните изостанали роднини блаженстваха в южните тропически гори, тяхната обща древна родина.
64:1.4 (718.6) Тези събития станаха във времената на третия ледник, първият от известните на Геолозите период. В северна Европа придвижването на двата първи ледника беше незначително.
64:1.5 (718.7) През по-голямата част от ледниковия период Англия беше свързана със сушата с Франция, а по-късно Африка се съедини със сицилийския мост от суша с Европа. В периода на миграция на андонитите съществуваше непрекъснат коридор от суша, който започваше на запад в Англия и преминаваше на изток през цяла Европа и Азия към Ява; Австралия отново беше изолирана, което още повече способстваше за развитието на нейната особена, специфична фауна.
64:1.6 (719.1) Преди 950 000 години потомците на Андон и Фонта се преместиха далеч на изток и запад. Придвижвайки се в западна посока, те преминаха през Европа, достигайки Франция и Англия. По-късно на изток те достигнаха до Ява, където съвсем наскоро бяха намерени техните кости, останки от така наречения питекантроп, след което те се добраха до Тасмания.
64:1.7 (719.2) Групите, придвижващи се на запад, бяха по-малко подложени на пагубното влияние на изостаналите племена, имащи общ произход с тях, отколкото тези, които се отправиха на изток и свободно общуваха със своите непълноценни животински роднини. Тези изостанали индивиди постепенно се придвижиха на юг и скоро се смесиха с по-долу стоящите племена. Впоследствие все повече нечистокръвни потомци се връщаха на север, където се смесваха с бързо растящите андонически племена и такива несполучливи съюзи довеждаха неизбежно до деградация на по-развитото племе. Все по-малък брой първобитни селения продължаваха да се покланят на Даващия Дихание. Древната зачатъчна цивилизация беше на ръба на изчезването.
64:1.8 (719.3) На Урантия винаги е било така. Цивилизациите, даващи големи надежди, една след друга деградираха и съответно изчезваха, тъй като допускаха безразсъдно смесване на високоразвитите с малкоразвити.
64:2.1 (719.4) Преди 900 000 години изкуството на Андон и Фонта и културата на Онагар изчезваха от лицето на земята; културата, религията - даже изкуството на обработка на кремъка се намираше на най-ниско ниво.
64:2.2 (719.5) В този период примитивните смесени племена започнаха в големи количества да пристигат в Англия от южните региони на Франция. Тези племена толкова широко се смесиха с горските маймуноподобни създания, че почти напълно загубиха човешки облик. В тях нямаше религии, но те владееха примитивни навици за обработка на кремъка и притежаваха достатъчно ниво на интелект за добиване на огън.
64:2.3 (719.6) След тях в Европа се появи народ с донякъде по-високо развитие, чиито потомци скоро се разпространиха по целия континент — от границата на ледника на север до Алпите и Средиземно море на юг. Тези племена се отнасят към така наричаната Хейделбергска раса.
64:2.4 (719.7) По време на този продължителен период културният упадък на фоксхолските племена в Англия и бадонанските племена, обитаващи към северо-запад от Индия, продължаваха да запазват някои традиции на Андон и остатъци от културата на Онагар.
64:2.5 (719.8) Фоксхолските племена се придвижиха по-далеч от другите на запад и успяха да запазят много от културата на Андон. Оцеля също така и изкуството за обработка на кремък, което те предадоха на своите потомци — древните прародители ескимосите.
64:2.6 (719.9) Макар че останките от фоксхолските племена бяха открити в Англия последни, в действителност тези андонити бяха първите хора, заселили се в тези места. В това време моста от суша все още съединяваше Франция с Англия, а доколкото повечето древни селища на потомците на Андон в тези далечни времена се намираха покрай речните и морски брегове, днес те са скрити от водите на Ламанша и Северно море. Но три или четири поселения досега се намират над нивото на морето на крайбрежието на Англия.
64:2.7 (720.1) Много от по-разумните и духовни фоксхолски племена запазиха своето расово превъзходство и пренесоха през вековете примитивните религиозни обичаи. След едно от поредните нашествия на ледника тези хора, смесили се впоследствие с по-късни племена, мигрираха от Англия на запад и се запазиха като съвременните ескимоси.
64:3.1 (720.2) Освен фоксхолските племена на запад, още един център на културата продължаваше да се бори за съществуване на изток. Тази група обитаваше в предпланинската гориста местност на северозапад от Индия и принадлежеше към племената Бадонан — пра-пра-внука на Андон. Тези хора бяха единствените потомци на Андон, които никога не правеха човешки жертвоприношения.
64:3.2 (720.3) Тези високопланински бадонити заемаха обширно плато, обкръжено от гори, пресечено от реки и изобилстващо с дивеч. Както и някои техни далечни тибетски родственици, те живееха в примитивни каменни жилища, в пещерите по склоновете на хълмовете и полуподземните пещери.
64:3.3 (720.4) Докато северните племена все повече се бояха от леда, тези, които живееха наблизо до своята древна родина, започнаха изключително да се страхуват от водата. Те виждаха как Месопотамския полуостров постепенно се потопява в океана и макар че той на няколко пъти се издигаше, традициите на тези хора се формираха около опасностите на морето и страха от периодическо потопяване. Именно този страх, а също и изпитанията, свързани с разливите на реките, обясняват техния стремеж да достигнат до планините, които те смятаха за безопасно за живеене място.
64:3.4 (720.5) На изток от бадонанските племена, в Сиваликските планини на северна Индия, могат да се открият изкопаеми останки, които са по-близо до предходните типове между човека и различните дочовешки групи, отколкото другите вкаменелости на земята.
64:3.5 (720.6) Преди 850 000 години бадонанските племена започнаха война за унищожение на своите примитивни и полуживотински съседи. За по-малко от хиляда години повечето погранични животински групи в тези региони щяха да бъдат унищожени или изгонени обратно в южните гори. Тази война, насочена към изтребването на примитивните родове, доведе до известно подобряване на планинските племена на тази епоха. Смесените потомци на това подобрено бадонанско племе се появиха на историческата арена като явно изразен нов тип — Неандерталската раса.
64:4.1 (720.7) Неандерталците бяха прекрасни войни и неуморими пътешественици. От високопланинските центрове на северо-западна Индия те постепенно се разпространиха на запад във Франция, на изток в Китай и даже на юг — в северна Африка. Тяхното световно господство продължаваше почти половин милион години, чак до миграцията на еволюционните цветни раси.
64:4.2 (720.8) Преди 800 000 години дивечът беше в изобилие, много видове елени, стада слонове и хипопотами скитаха по Европа. Изобилието от животни беше огромно, навсякъде обитаваха коне и вълци. Неандерталците бяха прекрасни ловци и сред живеещите във Франция племена за пръв път се появи обичая да дават на най-успешните ловци най-добрите жени за съпруги.
64:4.3 (721.1) Огромна полза на тези неандерталски племена носеше северния елен: той им даваше храна, дрехи и различни оръдия на труда, за изготвянето на които се използваха рога и кости. Независимо от ниската си култура, те значително подобряваха изкуството за обработка на кремъка, издигайки го почти до това ниво, което съществуваше във времената на Андон. За брадви и пики те отново започнаха да използват големи парчета кремък, прикрепени към дървени тояги.
64:4.4 (721.2) Преди 750 000 години четвъртата ледена кора се спусна далеч на юг. С помощта на своите усъвършенствани оръдия неандерталците пробиваха отвори в леда, който сковаваше северните реки и ловяха приближаващата се към тези отвори риба. Тези племена винаги отстъпваха пред надигащия се лед, който този път извърши най-голямото си нахлуване в Европа.
64:4.5 (721.3) По това време сибирският ледник извършваше своето най-голямо нахлуване в южна посока, заставяйки древния човек да отстъпи още по-далеч на юг, към земята на своите предци. Но човешките видове бяха вече обособени в такава степен, че опасността от новото смесване с останалите маймунски роднини значително намаля.
64:4.6 (721.4) Преди 700 000 години се извършваше отстъплението на четвъртия ледник, най-обширният от всички ледници на територията на Европа; хора и животни започнаха да се връщат на север. Климатът беше прохладен и влажен и първобитният човек отново преуспяваше в Европа и западна Азия. В северните региони, все още неотдавна покрити с лед, постепенно се появиха гори.
64:4.7 (721.5) Обширното нашествие на ледника не внесе съществени изменения в живота на млекопитаещите. Тези животни се съхраниха в тесния пояс суша между леда и Алпите и след отстъплението на ледника отново бързо се разпространиха по цяла Европа. От Африка през Сицилийския мост суша, дойдоха слонове с прави бивни, широконоси носорози, хиени и африкански лъвове и тези нови животни практически унищожиха саблезъбите тигри и хипопотами.
64:4.8 (721.6) Преди 650 000 години климатът оставаше мек. Към средата на междуледниковия период тай стана дотолкова топъл, че Алпите почти напълно се лишиха от лед и сняг.
64:4.9 (721.7) Преди 600 000 години отстъпващият лед достигна своята по това време най-северна точка и след прекъсване от няколко хиляди години климатичните изменения оставаха незначителни. Хората и животните в Европа почти не се измениха. Намаля известнната засушливост от предишния период и алпийските ледници се спуснаха далеч надолу покрай речните долини.
64:4.10 (721.8) Преди 550 000 години настъпващият ледник пак изтласка хората и животните на юг. Но този път човекът имаше достатъчно пространство в широкия пояс на сушата, който се простря на североизток в Азия и се разполагаше между ледения щит и силно разширилата се черноморска част на Средиземно море.
64:4.11 (721.9) По време на четвъртото и петото нашествие на ледниците се извърши по-нататъшното разпространение на първобитната култура на неандерталските раси. Но прогресът беше толкова незначителен, че опитът за създаването на Урантия на нов, модифициран тип разумен живот, като че ли действително се приближаваше към провал. В продължение на почти четвърт милиона години тези първобитни племена странстваха, ловувайки и воювайки, с прекъсвания сдобивайки се с успех в някои направления, но като цяло постепенно деградирайки, в сравнение със своите по-развити предци-андонити.
64:4.12 (721.10) В тези векове на духовен мрак културата на северното човечество се спусна до най-ниското ниво. Неандерталците действително нямаха никаква религия, освен позорни суеверия. Те до смърт се бояха от облаци, особено от мъгли и гъста мъгла. С времето се появи примитивната религия, основана на страх пред природните стихии, докато култа към животните западна, тъй като развитието на оръдията на труда, в съчетание с обилието от дивеч, позволи на тези хора по-малко да се грижат за прехраната; сексуалното възнаграждение на ловците в огромна степен подобри изкуството на лова. Новата религия на страха доведе до опити за умиротворяване на невидимите сили, скрити зад природните явления и по-късно достигна своето висше развитие в практиката на заклинанията на хората за умиротворяване на тези невидими и неведоми природни сили. И тази ужасна практика на принасяне в жертва на хора се запази в най-изостаналите народи на Урантия до двадесетото столетие.
64:4.13 (722.1) Тези древни неандерталци едва ли могат да бъдат наречени поклоници на слънцето. По-скоро, те живееха в страх пред тъмнината; те смъртно се бояха от нощта. Докато луната излъчваше своята слаба светлина, те все още можеха да съществуват, но с настъпването на пълна тъмнина изпадаха в паника и започваха да принасят в жертва своите най-добри мъже и жени в опит да накарат луната да свети отново. Те отдавна знаеха, че слънцето редовно се завръща, но предполагаха, че луната се е върнала само затова, защото са жертвали свои съплеменници. С развитието на тази раса обектът и предназначението на жертвоприношенията се изменяха, но принасянето в жертва на хора още дълго се запази като част от религиозните обреди.
64:5.1 (722.2) Преди 500 000 години бадонанските племена, обитаващи в планинския район на северо-запад в Индия, бяха въвлечени в още една мащабна расова битка. Тази жестока война продължаваше повече от сто години и когато битката завърши, живи останаха само около сто семейства. Но тези оцелели хора бяха най-разумните и перспективни от всички живеещи в това време потомци на Андон и Фонта.
64:5.2 (722.3) И ето, в сред тези високопланински бадонити стана ново и изключително събитие. Мъж и жена, живеещи в североизточната част на обитаемото в това време възвишения, внезапно започнаха създават необичайно разумни деца. Така се появи Сангикското семейство — предшествениците на всичките шест цветни раси на Урантия.
64:5.3 (722.4) Тези деветнадесет на брой сангикски деца не само превъзхождаха своите съвръстници по умствени способности; тяхната кожа притежаваше уникалната способност да се оцветява в определен цвят при попадане върху нея на слънчева светлина. Сред тези деветнадесет деца пет бяха червени, две оранжеви, четири жълти, при две кожата имаше зелен цвят, при четири — син, и още при две — индигов. С възрастта тези цветове станаха по-ярко изразени, а когато по-късно младите хора създадоха потомство заедно със своите съплеменници, то цветът на кожата на техните деца съответстваше на цвета на кожата на сангикския родител.
64:5.4 (722.5) И сега — след като ви обърнах внимание на състоялото се приблизително по това време пристигане на Планетарния Принц — ще прекъсна хронологичния порядък на изложението, за да разгледам отделно тези шест сангикски раси на Урантия.
64:6.1 (722.6) На обикновена планета шестте еволюционни цветни раси се появяват поотделно. Първи се формира червения човек, който с векове се скита по света, преди да дойдат следващите цветни раси. Едновременната поява на всичките шест раси на Урантия, при това в едно семейство, беше крайно необичайно явление.
64:6.2 (723.1) Появата на Урантия на ранните андонити също беше ново за Сатания. Нито в един друг свят на локалната система подобна раса от волеви създания не се е появявала преди еволюционните цветни раси.
64:6.3 (723.2) 1. Червеният човек. Тези необикновени представители на човешкия род в много отношения превъзхождаха Андон и Фонта. Бидейки най-разумната група, те първи сред сангикските деца създадоха племенната цивилизация и управление. Те винаги живееха в еднобрачие; даже техните смесени потомци рядко практикуваха многоженство.
64:6.4 (723.3) В по-късните времена при тях възникнаха сериозни и продължителни разногласия в отношенията им с жълтите братя в Азия. Помагаха им лъка и стрелите, изобретени от тях още на ранния етап, но за нещастие те в значителна степен наследиха склонността на своите предци да воюват един с друг. Това ги отслаби дотолкова, че жълтите племена можаха да ги изтласкат от Азиатския континент.
64:6.5 (723.4) Преди около осемдесет и пет хиляди години сравнително чистокръвните останки от червени хора изцяло се придвижиха в Северна Америка, скоро преходът от суша на мястото на Беринговия пролив отиде под водата и те се оказаха в изолация. Нито един червен човек не се върна оттогава в Азия. Но навсякъде в Сибир, Китай, централна Азия, Индия и Европа, те оставиха значителна част от своето потомство, смесено с другите цветни раси.
64:6.6 (723.5) Когато червеният човек се пресели в Америка, той донесе със себе си много от ученията и традициите на своите древни предци. Неговите непосредствени предшественици бяха свързани с по-късна дейност в световната резиденция на Планетарния Принц. Но след достигането на Америките, червените хора започнаха бързо да забравят тези учения, извърши се огромен упадък на интелектуалната и духовна култура. Много скоро те отново се предадоха на толкова ожесточена взаимна вражда, че изглеждаше сякаш междуплеменните войни ще доведат до бързо унищожение на този остатък от относително чистокръвната червена раса.
64:6.7 (723.6) Вследствие огромната деградация червените хора щяха да бъдат обречени, ако преди около шестдесет и пет хиляди години като техен вожд и духовен освободител не се появи Онамоналонтон.. Той се сдоби с установяване на временен мир между племената на червения човек на Америка и възроди тяхното поклонение пред “Великия Дух”. Онамоналонтон доживя до деветдесет и шест години, а неговото пристанище се намираше сред огромните секвои на Калифорния. Много от неговите по-късни потомци се запазиха до днешни времена и принадлежат към индианците от племето “Черния крак”.
64:6.8 (723.7) С течение на времето ученията на Онамоналонтон се превърнаха в смътни предания. Отново избухнаха междуособни войни и след този велик учител нито един вожд не успя да се сдобие с всеобщ мир. Най-интелектуалните родове постепенно изчезваха в тези междуплеменни сражения. При друго развитие на събитията на североамериканския континент можеше да се появи велика цивилизация, създадена от тези умели и разумни червени хора.
64:6.9 (723.8) След миграцията от Китай в Америка северните червени хора вече не влизаха в контакт с външния свят (с изключение на ескимосите) дотогава, докато впоследствие те не бяха открити от белия човек. За огромно съжаление, червеният човек почти не се възползва от възможността за биологично усъвършенстване за сметка на привнесена кръв от появилата се по-късно адамическа раса. Така или иначе, червените хора бяха неспособни да управляват белите хора и се отказваха доброволно да им служат. В такива случаи, ако две раси не се смесват, едната от тях е обречена.
64:6.10 (723.9) 2. Оранжевият човек. Важна особеност на тази раса беше нейният необичаен стремеж да строи — всичко, каквото и да е, чак до натрупването на огромни к оличества камъни, само за да види кое племе ще построи най-голяма купчина. Макар че не бяха прогресивна раса, те все пак получиха голяма полза от знанията, усвоени в училищата на Принца, където изпращаха свои представители.
64:6.11 (724.1) При отстъпването на Средиземно море на запад, оранжевата раса първа последва бреговата линия на юг, към Африка. Но те така и не завоюваха стабилно положение в Африка и бяха напълно унищожени от пристигналата впоследствие зелена раса.
64:6.12 (724.2) До прекратяването на своето съществуване, тази раса изпогуби значителна част от своето културно и духовно наследство. Наистина, в историята на този народ имаше период на велико възраждане, което стана под мъдрото ръководство на Поршунта — изтъкнат ум на тази нещастна раса, помагащ й в онези времена, когато тяхната столица се намираше в Армагедон, преди около триста хиляди години.
64:6.13 (724.3) Последното голямо сражение между оранжевите и зелените хора стана в района на по-ниската долина на Нил в Египет. Тази дълго водена битка продължи почти сто години, а при завършването й само малцина представители на оранжевата раса останаха живи. Разсеяните останки от този народ бяха погълнати от зелените и появилите се по-късно индигови хора. Но като самостоятелна раса оранжевият човек прекрати своето съществуване преди около сто хиляди години.
64:6.14 (724.4) 3. Жълтият човек. Първобитните жълти хора първи оставиха лова, създадоха селища и организираха бита въз основа на селското стопанство. В интелектуално отношение те донякъде отстъпваха на червените хора, но превъзхождаха всички сангикски народи в развитието на социалния и колективни аспекти на расовата цивилизация. Различните племена се учеха да живеят заедно в условията на относителен мир и благодарение на развиващия се дух на приятелство успяваха да изтласкат червената раса успоредно със своето постепенно разпространение в Азия.
64:6.15 (724.5) Оказвайки се на голямо разстояние от центъра на световното духовно влияние, те се потопиха в голям мрак след измяната на Калигастия. Но в историята на тези хора имаше блестяща епоха, когато преди около сто хиляди години Синглангтон възглави тези племена и провъзгласи поклонението пред “Една Истина”.
64:6.16 (724.6) Оцеляването на сравнително голям брой жълти хора се дължи на междуплеменния мир. От времето на Синглангтон и чак до появата на съвременен Китай, жълтата раса се отнасяше към числото на най-мирните на Урантия. Тя получи неголямо, но чувствително наследство от привнесения впоследствие адамически род.
64:6.17 (724.7) 4. Зеленият човек. Зелената раса се отнасяше към най-малко способните групи първобитни хора и тя изключително отслаби себе си в резултат от постоянните миграции в различни посоки. До своето разсейване тези племена преминаваха през период на огромен разцвет на културата, което стана под ръководството на Фантад преди около триста и петдесет хиляди години.
64:6.18 (724.8) Зелената раса се раздели на три големи клона: северните племена се оказаха в подчинение на жълтата и синята раси, които ги поробиха и погълнаха; източната група се смеси с индийските народи от тези дни, сред които и досега се запазиха техни остатъци; южната нация навлезе в Африка, където унищожи също толкова от своите изостанали оранжеви роднини.
64:6.19 (724.9) В много отношения двете групи се оказаха равни съперници в противоборството, тъй като двете носеха в себе си наследствените признаци на гигантизма: много от техните вождове достигаха височина над два и половина метра. Тези свойствени за зеления човек признаци на гигантизъм се срещаха основно в южната, или египетска, нация.
64:6.20 (725.1) Останките от победоносната зелена раса бяха впоследствие погълнати от индиговите хора — последната цветна раса, мигрирала от изходния сангикски център за разпръскване на расите.
64:6.21 (725.2) 5. Синият човек. Сините хора бяха великолепен народ. Още на ранния стадий от своето съществуване те изобретиха копието и по-късно положиха началото на много съвременни видове изкуства. Синият човек притежаваше умствените способности на червения човек в съчетание с душата и чувствата на жълтия човек. Потомците на Адам го предпочитаха измежду всички останали от съхранилите се впоследствие раси.
64:6.22 (725.3) Ранните сини хора се поддадоха на въздействието на учителите от персонала на Принц Калигастия и впоследствие бяха напълно объркани от порочните учения на тези предателски вождове. Както и другите първобитни раси, те така и не се оправиха напълно от объркването породено от предателството на Калигастия, както не можаха и до край да преодолеят и своята склонност към кървави междуособици.
64:6.23 (725.4) Приблизително петстотин години след падението на Калигастия се извърши мащабно възраждане на образованието, а също така и — макар и примитивна, но истинска и благотворна религия. Велик учител на своята раса стана Орландоф, който върна много племена към поклонение пред истинския Бог, наричан “Върховен Вожд”. Това стана най-значителният прогрес на синия човек чак до най-късните времена, когато тази раса беше изключително усъвършенствана за сметка на привнасянето на адамическа кръв.
64:6.24 (725.5) Европейските изследвания и изучаване на палеолита основно се свеждаха до разкопките на оръдията на труда, костите и предметите на изкуството на древния син човек, тъй като той остана в Европа съвсем доскоро. Така наричаните бели раси на Урантия са потомци на синята раса, видоизменила се след известно смесване с жълтата и червената раси и впоследствие изключително усъвършенствана за сметка на по-голямата асимилация на виолетовата раса.
64:6.25 (725.6) 6. Индиговата раса. Ако червените хора бяха най-развити от всички сангикски раси, то черните хора бяха най-изостаналите. Напускайки последни своята планинска родина, те тръгнаха за Африка, заеха целия континент и оттогава останаха там с изключение на тези случаи, когато, от век на век, биваха насилствено извозвани като роби.
64:6.26 (725.7) Изолирана в Африка, индиговата раса, както и червената, почти изцяло се лиши от расовото усъвършенстване, което би станало възможно при смесване с адамическата кръв. Откъсната от останалите, индиговата раса се сдоби само с незначителен прогрес; така продължаваше до появата на Орвонон, в управлението на който тя преживя огромно духовно възраждане. Макар че впоследствие тези хора почти напълно забравиха провъзгласения от Орвонон “Бог на Боговете”, те не загубиха до край стремежа да се покланят на Неведомия; в крайна сметка, някаква форма на поклонение се запазваше в тях още преди няколко хиляди години.
64:6.27 (725.8) Независимо от своята изостаналост, пред небесните сили тези индигови племена се намират точно в такова положение, както и която и да е друга раса.
64:6.28 (725.9) Тези векове бяха отбелязани с ожесточени сражения между различните раси, но близо до резиденцията на Планетарния Принц най-просветените и получили съвременно образование групи живееха в относителна хармония, макар че широкото разпространение на културата сред световните раси да започна едва след краха на този режим, към който доведе бунта на Луцифер.
64:6.29 (726.1) От време на време всеки от тези различни народи преживяваше културно и духовно възраждане. Велик учител на епохата след пристигането на Планетарния Принц беше Вансант. Но ние споменаваме само тези изтъкнати вождове и учители, които оказаха забележимо влияние на развитието и духовното състояние на цялата раса. С течение на времето в различните региони се появяваха учители, играещи по-малко забележима роля и в съвкупност, те внесоха голям принос в установяването на тези спасителни фактори, които предотвратиха пълния крах на културната цивилизация, особено в течение на дългата и мрачна епоха между бунта на Калигастия и пристигането на Адам.
64:6.30 (726.2) Съществуват много съществени и достатъчни причини а съществуване на плана по развитието на трите или шестте цветни раси в световете на пространството. Макар че на смъртните на Урантия не е дадено напълно да оценят всички тези причини, ние искаме да ви обърнем внимание на следните фактори:
64:6.31 (726.3) 1. Разнообразието е необходимо за осигуряването на възможност за широко действие на естествения подбор — за диференцирано оцеляване на превъзхождащите родове.
64:6.32 (726.4) 2. По-устойчиви и подобрени раси се образуват в резултат от смесването на различни народи, когато тези различни раси са носители на прогресивни наследствени фактори. Урантийските раси биха могли да извлекат голяма полза от подобно ранно смесване, но при условие последващо усъвършенстване на такъв смесен народ за сметка на привнасяне на високоразвитото адамическо потомство. Опит за провеждане на такъв експеримент на Урантия в днешни условия би имал катастрофални последици.
64:6.33 (726.5) 3. Етническото разнообразие стимулира здравословна конкуренция.
64:6.34 (726.6) 4. Статутните различия между расите и групите вътре в една раса са задължителни за развитието на човешките качества търпимост и алтруизъм.
64:6.35 (726.7) 5. Еднородността на човешката раса е нежелателна дотогава, докато народите на развиващи се свят не достигнат сравнително високи нива на духовно развитие.
64:7.1 (726.8) Когато цветното потомство на сангикското семейство започна да се разраства и да търси път за проникване на прилежащите територии, настъпващият на юг пети ледник — третият в геоложката хронология — вече се придвижи далеч в дълбините на Европа и Азия. Древните цветни раси преминаха през жестоки изпитания поради студа и лишенията на съвременния им ледников период. В Азия ледникът покри толкова обширни пространства, че хилядолетия пречеше на миграцията в нейните източни региони. И едва при по-късното отстъпление на Средиземно море в резултат от издигането на Арабия хората можаха да достигнат Африка.
64:7.2 (726.9) По такъв начин в течение на почти сто хиляди години тези сангикски народи се разпространяваха около предпланините, в голяма или малка степен смесвайки се един с друг, независимо от специфичната, макар и етествена антипатия, която веднага възникна между различните раси.
64:7.3 (726.10) Между периодите на Планетарния Принц и Адам, Индия стана родина на най-смесеното население, което някога може да се срещне на земята. За нещастие, тази смес съдържаше много голям процент зелена, оранжева и индигова раса. За вторичните сангикски раси живота на юг беше по-лесен и приятен и много от тях впоследствие мигрираха в Африка. Първичните сангикски народи — високоразвитите раси, избягваха тропиците: червеният човек се отправи на североизток към Азия, по петите го следваше жълтия, а синята раса се придвижи на северозапад в Европа.
64:7.4 (727.1) Още на ранния етап червените хора започнаха да мигрират на североизток покрай краищата на отстъпващия лед; те заобиколиха възвишенията на Индия и заеха почти цялата североизточна Азия. След тях неотстъпно следваха племената на жълтия човек, които впоследствие ги изтласкаха от Азия в Северна Америка.
64:7.5 (727.2) Когато сравнително чистокръвните червени хора напуснаха Азия, те обединяваха единадесет племена, наброяващи малко повече от седем хиляди мъже, жени и деца. След тези племена следваха три неголеми групи със смесен произход, най-голямата от които беше съчетание между оранжевата и синята раси. Тези три групи така и не се сближиха с червения човек и скоро мигрираха на юг — в Мексико и Централна Америка, където по-късно към тях се присъедини неголяма смесена група жълти и червени хора. Всички тези племена се смесиха, образувайки нова смесена раса, която беше значително по-малко войнствена, отколкото чистокръвната червена раса. За пет хиляди години тази смесена раса се раздели на три групи, полагайки началото, съответно, на цивилизациите на Мексико, Централна Америка и Южна Америка. Освен това, южноамериканският клон наследи незначителен дял от кръвта на Адам.
64:7.6 (727.3) До известна степен ранните червени и жълти хора се смесиха в Азия и потомците на този съюз преминаха на изток и покрай южното морско крайбрежие и съответно бяха изтласкани от бързо нарастващата жълта раса на полуострова и най-близките морски острови. Те са съвременните кафяви хора.
64:7.7 (727.4) Жълтата раса продължаваше да заема централните региони на Източна Азия. В количествено отношение от всички цветни раси тя се запази най-добре от всички. Макар че жълтите хора от време на време участваха в расови войни, те не водеха такива непрекъснати и безпощадни войни за унищожение, както червения, зеления и оранжевия човек. Фактически тези три раси се унищожиха една друга още преди да бъдат напълно изтрити от лицето на земята от своите врагове от другите раси.
64:7.8 (727.5) Благодарение на това, че петият ледник не се придвижи твърде далеч на юг от Европа, пътят за миграцията на тези сангикски народи на северо-запад оставаше частично открит. И след отстъпването на леда сините хора, заедно с някои други по-малки расови групи тръгнаха на запад по древните следите на Андонитите. Вълна след вълна те нахлуваха в Европа, завладявайки по-голямата част от континента.
64:7.9 (727.6) В Европа те скоро се срещнаха с неандерталските потомци на техния общ далечен предтец — Андон. Тези по-древни европейски неандерталци бяха изтласкани на юг и изток от настъпващите ледници. По силата на своето положение те веднага се сблъскаха с нахлуващите родственици на сангикските племена и бързо ги погълнаха.
64:7.10 (727.7) Като цяло, на първо място сангикските племена бяха по-разумни, отколкото деградиралите потомци на ранните андонити обитатели на равнините и в много отношения ги превъзхождаха. Затова смесването на тези сангикски племена с неандерталците доведе до незабавно подобряване на по-древната раса. Именно това привнасяне на сангикска кръв — основно кръвта на синия човек, доведе до забележимо усъвършенстване на неандерталците, което се прояви в тези все по-разумни племена, които, вълна след вълна, се преместваха по Европа от изток.
64:7.11 (727.8) По време на следващия междуледников период тази нова неандерталска раса се разпространи от Англия до Индия. Останките от синята раса на древния Персийски полуостров впоследствие се смесиха с някои други раси, основно с жълтата. И появилата се в резултат разновидност по-късно донякъде подобрена за сметка на виолетовата раса на Адам, се запази под формата на смуглите чергарски племена на съвременните араби.
64:7.12 (728.1) Всички опити за установяване степента на родство на съвременните народи със сангикските племена трябва да отчитат настъпващите впоследствие подобрения на расовите признаци в резултат от привнасянето на адамическа кръв.
64:7.13 (728.2) По-развитите раси се стремяха да се заселят в северните или умерени климатични зони, докато оранжевата, зелената и индиговата раса, една след друга се добраха до Африка по отново издигналия се мост от суша, който отделяше отстъпващите на запад Средиземно море от Индийския океан.
64:7.14 (728.3) Индиговите племена последни от сангикските народи мигрираха от своя изходен център за разселване на расите. Приблизително докато зелената раса изтребваше в Египет оранжевата, при това изключително отслабвайки себе си, започна големият изход на черната раса през Палестина, покрай крайбрежието, на юг. И когато по-късно тези физически силни хора завладяха цял Египет, те изтриха от лицето на земята зелената раса за сметка единствено на численото си превъзходство. Тези индигови народи погълнаха останките от оранжевия човек и значителна част от зелената раса и благодарение на това смесване някои от индиговите племена бяха съществено подобрени.
64:7.15 (728.4) Както е видно, в началото в Египет преобладаваха оранжевите племена, после — зелените, след които последваха индиговите (черните), а още по-късно — расата, образувана в резултат от смесването на индиговия, синия и видоизменения зелен човек. Но дълго до идването на Адам сините племена в Европа и смесените раси на Арабия изтласкаха индиговата раса от Египет далеч на юг от африканския континент.
64:7.16 (728.5) Приближавахме се към завършването на сангикските миграции; изчезнаха зелената и оранжевата раса, червеният човек владееше Северна Америка, жълтият — източна Азия, синият човек — Европа, а индиговата раса се пресели в Африка. Индия беше населена със смесени вторични сангикски племена, а кафявият човек, съчетаващ в себе си червената и жълтата раси — държеше островите покрай азиатското крайбрежие. Възвишенията на Южна Америка заемаше смесената раса, притежаваща определен прогресивен потенциал. Най-чистокръвните андонити обитаваха в регионите на крайния север на Европа, Исландия, Гренландия и в североизточната част на Северна Америка.
64:7.17 (728.6) В периодите на най-голямо нахлуване на ледниците за племената на андонитите в крайния запад съществуваше заплаха да бъдат изтласкани в морето. В течение на много години те живееха на тясна ивица земя покрай южното крайбрежие на съвременна Англия. Именно повтарящите се настъпления на леда ги заставиха да излязат в морето с идването на шестия и последен ледник. Андонитите станаха първите морски пътешественици. Те строяха лодки и се впускаха в търсенето на нови земи, в които - както те се надяваха, не ги заплашват ужасните нашествия от лед. Някои от тях стигнаха до Исландия, други — до Гренландия, но преобладаващото мнозинство загинаха в открито море от глад и жажда.
64:7.18 (728.7) Преди малко повече от осемдесет хиляди години, скоро след като червените хора достигнаха северозападната част на Северна Америка, замръзването на северните морета и приближаването на локалните ледникови полета на Гренландия накараха ескимосите — потомците на коренните жители на Урантия, да търсят нова, по-подходяща родина. Съпътстваше ги късмет: те успешно пресякоха тесните проливи, отделящи в това време Гренландия от североизточните масиви суша на Северна Америка и достигнаха континента приблизително двадесет и един век след като червения човек се добра до Аляска. Впоследствие част от смесеното потомство на синия човек се придвижи на запад и се сля с късните ескимоси. Този съюз оказа известно благотворно въздействие на племената на ескимосите.
64:7.19 (728.8) Преди около пет хиляди години на юго-източните брегове на Хъдзъновия залив едно от индийските племена се натъкна на самотна група ескимоси. Двете племена зле се разбираха, но скоро се смесиха и в резултат ескимосите бяха погълнати от по-многобойните червени хора. Това е единственият случай на контакт на североамериканския червен човек с друга човешка раса чак до времето, когато преди около хиляда години белият човек успя да слезе на атлантическото крайбрежие.
64:7.20 (729.1) В тези древни епохи борбата се отличаваше с кураж, храброст и даже с героизъм. Всички ние съжаляваме за това, че тези благородни и сурови черти на вашите древни предци изчезнаха в последващите раси. Макар че отдаваме необходимото значение на многото постижения на еволюиращата цивилизация, на нас ни липсва величествената упоритост и висшата преданост на вашите ранни предци — черти, които нерядко граничеха с благородство и възвишеност.
64:7.21 (729.2) [Представено от Носител на Живота, постоянно пребиваващ на Урантия.]
Книгата Урантия
Документ 65
65:0.1 (730.1) ОСНОВНИЯТ еволюционен материален живот — животът до появата на разума, се определя от формулировките на Главните Физически Регулатори и животворящото служене на Седемте Главни Духа в съвкупност с активното участие на упълномощените Носители на Живота. В резултат от съгласуваната дейност на това тройствено съзидателно начало в организма се развиват физическите условия, необходими за функционирането на разум — материалните механизми, позволяващи разумно да се реагира на въздействието на външната среда и по-късно — на вътрешните въздействия, възникващи в самия разум.
65:0.2 (730.2) Следователно съществуват три явно изразени нива на създаване и развитие на живота:
65:0.3 (730.3) 1. Област на физическата енергия — създаване на условията за поява на разум.
65:0.4 (730.4) 2. Служене на разума, осъществявано от спомагателните духове — създаване на условията за появата на духовни способности.
65:0.5 (730.5) 3. Снабдяването на смъртния разум с дух, връх на който става посвещаването му на Настройчика на Съзнанието.
65:0.6 (730.6) Механичните, необучаеми нива на реагиране на организма спрямо въздействието на средата се отнасят към областта на физическите регулатори. Спомагателните духове на разума активират и регулират адаптационните — или немеханични, обучаеми типове разум, тоест тези механизми на ответни реакции, които позволяват на организма да се учи от опита. И както помощниците на духа по подобен начин манипулират потенциалите на разума, така Носителите на Живота в значителна степен и по собствено усмотрение управляват екзогенните аспекти на еволюционните процеси чак до появата на човешката воля — способността да познаеш Бога и възможността доброволно да Му се покланяш.
65:0.7 (730.7) Именно интегрираното действие на Носителите на Живота, физическите регулатори и спомагателните духове определят направлението на органическата еволюция в обитаемите светове. И именно затова еволюцията — на Урантия или отвъд нейните предели, винаги е целенасочена и никога не е случайна.
65:1.1 (730.8) Носителите на Живота са снабдени със способността за личностна трансформация — качество, което притежават само някои категории създания. Тези Синове на локалната вселена са способни да действат в три разнообразни фази на битието. Обикновено те изпълняват своите задължения като Синове в средната фаза, като каквито се появяват на света. Но в подобно състояние те биха били напълно лишени от възможността да функционират в електрохимическа среда като изготвящи съставните елементи на живото битие от физически енергии и материални частици.
65:1.2 (730.9) Носителите на Живота са способни да действат и действат на три нива:
65:1.3 (730.10) 1. Материалното електрохимическо ниво.
65:1.4 (730.11) 2. Обикновената средна фаза на квазиморонтийно съществуване.
65:1.5 (730.12) 3. По-високото, полудуховно ниво.
65:1.6 (731.1) Готвейки се за нова имплантация на живот и подбирайки за това съответни региони, Носителите на Живота свикват комисия от архангели Тази група по преобразуването на Носителите на Живота се състои от десет категории разнообразни личности, включително физическите регулатори и техните партньори. Оглавява я главата на архангелите, действащ в това качество по поръчение на Гавраил и с одобрението на Извечно Древния. След включване в съответстващите контури тези същества са способни по такъв начин да модифицират Носителите на Живота, че веднага да им позволят да действат на физическите електрохимични нива.
65:1.7 (731.2) След като са формулирани прототипите на живота и е завършена необходимата материална подготовка, веднага се активират свръхматериалните сили, имащи отношение към възпроизводството на живота и възниква живот. След това Носителите на Живота незабавно се връщат в своето нормално, среднофазово състояние на личността, в което са способни да манипулират живите елементи и да въздействат на еволюиращите организми, макар че те напълно се лишават от възможността да организират — създават, нови модели живо вещество.
65:1.8 (731.3) При завършването на определен етап от органичната еволюция и след като във висшите еволюиращи организми се появи свободната воля от човешки тип, Носителите на Живота са длъжни или да напуснат планетата, или да положат клетва за отречение; това означава, че те са длъжни да дадат тържествено обещание да се въздържат от по-нататъшни опити за въздействие върху хода на органичната еволюция. След доброволния обет на Носителите на Живота, пожелали да останат на планетата като бъдещи съветници на тези личности, на които ще бъде доверено да съдействат за развитието на нови волеви създания, под ръководството на главата на Вечерните Звезди се свиква състоящата се от дванадесет същества комисия, упълномощена от Властелина на Системата и действаща със съгласието на Гавраил. И тези Носители на Живота веднага се превеждат на третата фаза на съществуване на личността — полудуховното ниво на битието. Аз действам на Урантия в тази трета фаза на битието от времената на Андон и Фонта.
65:1.9 (731.4) Ние с нетърпение чакаме този час, когато вселената ще може да се утвърди в светлината и живота и ще настъпи възможният четвърти стадий на съществуване, на който ще станем напълно духовни, но на нас никога не са ни откривали с помощта на какъв метод можем да получим това желано и високо състояние.
65:2.1 (731.5) Историята за възхода на човека от морските водорасли до нивото на властелина на земното творение представлява завладяващо повествувание за биологичната борба и оцеляването на разума. Изначалните предци на човека в буквален смисъл бяха тинята и калта на океанското дъно в бавно течащите и топли води на заливите и лагуните, разположени покрай обширните крайбрежия на древните вътрешни морета; това бяха същите тези води, в които Носителите на Живота осъществиха три разделни имплантации на живота на Урантия.
65:2.2 (731.6) До ден днешен са се съхранили само няколко представители на древните типове морски растения, участващи в тези епохални изменения, които доведоха до появата на пограничните, приличащи на животни организми, посредством които ставаше постепенният преход от растителен към животински живот. Тези ранни преходни форми много напомняха съвременните водорасли, макар че не бяха идентични с тях; те бяха много истински погранични организми: не явявайки се нито растения, нито животни, те съответно доведоха до появата на истински животински форми на живот.
65:2.3 (732.1) Бактериите — простите растителни организми от много примитивен тип, почти не се измениха от времето на поява на живота. В тях даже се наблюдава известна регресия, проявяваща се в паразитни свойства. Много гъбички също са пример за обратно движение в еволюцията и представляват растения, загубили способността за синтез на хлорофил и в голяма или малка степен превърнали се в паразити. И действително, повечето болестотворни бактерии и техните помощници-вируси принадлежат към тази група видоизменили се гъбички-паразити. В течение на изминалите епохи цялото огромно царство на растенията измина пътя на еволюционното развитие от предците, от който произлизат и бактериите.
65:2.4 (732.2) Скоро — при това внезапно, се появи по-висш тип протозоен животински живот. От онези далечни времена, почти без изменения, се запази амебата — типичен едноклетъчен животински организъм Тя и днес се развива така, както в тази епоха, когато беше най-великото постижение на еволюцията. Това микроскопично създание и неговите протозойни роднини имат за животинското царство такова значение, каквото бактериите — за царството на растенията; те са пример за организми, запазили се на първата еволюционна степен от диференциацията на живота, точно както и пример за несъстоялото се по-нататъшно развитие.
65:2.5 (732.3) Скоро ранните едноклетъчни типове животински организми се съединиха в колонии — отначало по типа Volvox, а след това по линията на превръщането в хидри и медузи. Още по-късно се появиха морските звезди, морските лилии, морските таралежи, морските краставици, стоножките, насекомите, паяците, ракообразните и родствените групи земни червеи и пиявици, след които възникнаха молюските — стриди, октоподи и охлюви. Появяваха се и изчезваха много стотици промеждутъчни видове; ние напомняме само тези, които оцеляха след продължителна борба. Заедно с появилите се впоследствие риби такива нееволюиращи видове представляват днес неизменните типове ранни и примитивни животни — клонки на дървото на живота, спрели своето развитие.
65:2.6 (732.4) И така, всичко беше готово за появата на първите гръбначни животни — рибите. От тях се отделиха две уникални модификации: жабата и саламандърът. Именно жабата сложи началото на сериите на постепенна диференциация на животински живот, които съответно доведоха до появата на самия човек.
65:2.7 (732.5) Жабата е един от най-древните оцелели предци на човешката раса, но и тя прекрати своето развитие, оставайки си днес почти такава, каквато бе в онези далечни времена. Жабата е единственият запазил се предшественик на древните раси. Не се запази нито един промеждутъчен предшественик на човешката раса между жабата и ескимоса.
65:2.8 (732.6) От жабите произлязоха рептилиите — огромният и практически изчезнал тип животни, който преди да прекрати своето съществуване породи цяло семейство птици и многобройни класове млекопитаещи.
65:2.9 (732.7) Вероятно най-големият еволюционен скок за цялата история до появата на човека стана превръщането на влечугоподобни в птица. Съвременните типове птици — орли, патици, гълъби и щрауси — произлязоха от огромните влечугоподобни, обитаващи в далечното минало.
65:2.10 (732.8) Царството на влечугоподобните, произлезли от семейство жаби, е представено днес от четири оцелели групи — крокодилите и костенурките. Двете са непрогресиращи, змиите и гущерите, заедно със своите братовчеди, алигаторите и костенурките; едната група е частично прогресираща — това е семейството на птиците; четвъртата група представлява предшествениците на млекопитаещите и образува линията, водеща непосредствено до човешките видове. Но независимо от отдавнашното им изчезване мащабността на измиращите рептилии намери своето отражение в слона и мастодонта, а техните своеобразни форми се увековечиха в скачащото кенгуру.
65:2.11 (733.1) На Урантия се появиха само четиринадесет типа, последните от които станаха рибите, и нови класове не възникнаха от времето на появата на птиците и млекопитаещите.
65:2.12 (733.2) Именно от подвижния рептилен динозавър — малкото плътоядно същество, притежаващо, обаче, сравнително голям мозък, внезапно произлязоха плацентните млекопитаещи. Тези млекопитаещи се развиваха бързо и разнообразно, не само пораждайки общите съвременни разновидности, но и превърнали се в морски типове — такива като китовете и тюлените, а също и в летящи създания — като летящите мишки.
65:2.13 (733.3) По такъв начин човекът произлезе от висшите млекопитаещи, водещи своя произход основно от западната имплантация на живота в древните защитени морета, разположени в източно-западна посока. На ранните етапи източната и централната групи живи организми успешно се развиваше в направление постигането на предчовешките нива на животинско съществуване. Но времето показа, че източният център за внедряване на живота не постигна удовлетворително ниво на развитие на разума, предшестващо появата на човека, тъй като повтарящите се невъзстановими загуби на висши типове зародишна плазма, които този център претърпя, завинаги го лишиха от възможността за възстановяване на човешките потенциали.
65:2.14 (733.4) Тъй като по своята способност и развитие на разума тази източна група толкова явно отстъпваше на двете останали, Носителите на Живота — със съгласието на висшестоящите същества — по такъв начин въздействаха на средата, че да ограничат още повече тези примитивни линии на еволюиращ живот. По всички външни признаци това унищожаване на низшите групи създания беше случайно — в действителност то беше целенасочено.
65:2.15 (733.5) Според еволюционното развитие на разума лемуровите предшественици на човека се оказаха значително по-развити в Северна Америка, отколкото в другите региони. Затова насочената миграция от зоната на активност на западната имплантация на живота — през Беринговия мост от суша и покрай крайбрежието, ги заведе в Югозападна Азия, където те продължаваха да се развиват, успешно използвайки някои наследствени фактори, привнесени от централната група живот. По такъв начин човекът произлезе от някои западни и централни разновидности живот, но в централните до близкоизточните региони.
65:2.16 (733.6) Така имплантираният на Урантия живот се развиваше чак до ледниковия период, когато се появи самият човек и започна своя богат на събития планетарен път. И тази поява на Земята на първобитния човек през ледниковия период не беше чиста случайност; тя беше преднамерена. Трудностите и суровостта на климата в ледниковата ера във всички отношения съответстваха на поставената цел: да съдействат за създаването на закален тип човек с колосална способност за оцеляване.
65:3.1 (733.7) Едва ли съвременният човешки разум е способен да си представи многото необичайни и изглеждащи гротескни особености на ранното еволюционно развитие. Зад всички тези външно странни процеси на еволюцията на живите същества стои план, предвиден за постигането на определена цел, но след активацията на жизнените прототипи ние нямаме правото произволно да се намесваме в тяхното по-нататъшно развитие.
65:3.2 (733.8) Носителите на Живота могат само да използват всяко естествено средство, което и да е, и всички благоприятни обстоятелства за съдействие на еволюционния прогрес на експерименталния живот, но на нас не ни позволяват механично да се намесваме в еволюцията на растителния или животински живот и произволно да манипулираме неговото течение и направление.
65:3.3 (733.9) Вие вече знаете, че смъртните на Урантия произхождат от първобитната жаба и че наследственият материал, който доведе на по-високото ниво развитие и потенциално се заключаваше в една особа, в един случай беше близък до гибел. Но от това не следва да се прави изводът, че такъв нещастен случай би сложил край на еволюцията на човечеството. В този момент ние наблюдавахме съществуването и способността за развитие на не по-малко от хиляда различни и разположени далеч един от друг мутиращи генотипа, които биха могли да бъдат интегрирани в различни прототипи на предчовешко развитие. Въпросната прародителка-жаба представляваше третата избрана от нас кандидатура. Двата предшестващи генотипа загинаха независимо от всичките ни опити да ги запазим.
65:3.4 (734.1) Даже гибелта на Андон и Фонта до появата в тях на потомство не би могла да предотврати еволюцията на човека, макар че щеше да я забави. След появата на Андон и Фонта и до изтощаване на мутационния потенциал за животински живот се появиха не по-малко от седем хиляди благоприятни разновидности, които биха могли да се излеят в един от човешките типове на развитие. И много от тези по-добри линии впоследствие бяха асимилирани от различни клонове на разпространилите се човешки видове.
65:3.5 (734.2) Дълго преди пристигането на планетата на биологическите усъвършенствуватели — Адам и Ева, човешките потенциали в развиващите се животински видове бяха изчерпани. Този биологически статут на животински живот се разкрива на Носителите на Живот чрез феномена мобилизация на третата фаза спомагателни духове, която автоматически настъпва с изтощаването на способността на целия животински живот да поражда мутационни потенциали предчовешки индивиди.
65:3.6 (734.3) Човечеството на Урантия трябва да решава проблемите на смъртното развитие с този етнически материал, който е в негово разпореждане, защото в продължение на цялото бъдещо време нови раси, развиващи се от предчовешки източници, няма да се появяват. Но този факт не пречи на възможността за постигане на несравнимо по-високи нива на човешко развитие за сметка на разумното поощряване на еволюционните потенциали, все още присъстващи в смъртните раси. Това, което ние, Носителите на Живота, правим за поощряване и запазване на жизнените форми до появата на човешката воля, човекът трябва да направи сам след нашето оттегляне от активно участие в еволюцията. В общ смисъл еволюционната съдба на човека се намира в негови ръце и научната мисъл трябва рано или късно да замени безпорядъчното действие на неконтролируемия естествен отбор и случайното оцеляване.
65:3.7 (734.4) Говорейки за поощряване на еволюцията, би било удачно да отбележим, че в далечно бъдеще, когато вие вероятно ще бъдете прикрепени към корпуса на Носителите на Живота, във ваше разпореждане ще се окажат всички условия за внасяне на предложения и изпълняване на всякакви необходими усъвършенствания, засягащи плановете и методите за управляване на живота и неговата имплантация. Въоръжете се с търпение! Ако имате добри идеи, ако във вашия разум са съзрели предложения относно по-съвършени методи за ръководство на всяка част на вселената, то вие непременно ще имате възможност да запознаете с тях вашите партньори и колеги в бъдещите епохи.
65:4.1 (734.5) Не изпускайте от внимание този факт, че ние бяхме изпратени на Урантия като на планета за експериментален живот. Тук ние предприехме своя шестдесети опит да модифицираме и по възможност да усъвършенстваме сатанийския вариант на небадонските модели живот. И това, че постигнахме многобройни благоприятни модификации на стандартните прототипи живот, е общопризнат факт. В частност, на Урантия ние разработихме и успешно демонстрирахме не по-малко от двадесет и осем модифицирани свойства, които ще бъдат полезни на цялата Небадон в течение на бъдещето.
65:4.2 (735.1) Но в нито един свят внедряването на живота не е експериментално в смисъл на опит да се изпробва нещо неизпитано и неизвестно. Еволюцията на живота представлява метод, който постоянно се развива, специализира и изменя, но никога не е непремислен, неконтролируем или изцяло експериментален — тоест случаен.
65:4.3 (735.2) Много особености на човешкия живот служат като убедително свидетелство за това, че феноменът на смъртното съществуване е бил разумно планиран, че органичната еволюция не е само космическа случайност. Наранената жива клетка показва способност за изработване на някои химически съединения, които стимулират и активират нормалните съседни клетки така, че те веднага започват да секретират определени вещества, подпомагащи заздравяването на раната. Едновременно с това нормалните и непоразени клетки започват да се размножават, за да заменят своите колеги, които биха могли да загинат в резултат на нещастен случай.
65:4.4 (735.3) Именно това съчетание на химически въздействия и ответни реакции, свързани със заздравяването на раните и възпроизводството на клетките, представлява избрана от Носителите на Живота формула, която включва повече от сто хиляди стадия и елементи на възможни химически реакции и биологични последствия. Над половин милион специални експерименти бяха проведени от Носителите на Живота в техните лаборатории, преди да се спрат на дадената формула за провеждане на урантийския експеримент по създаването на живота.
65:4.5 (735.4) Когато учените на Урантия се запознаят по-добре с тези изцелителни химически вещества, те ще могат по-ефективно да лекуват уврежданията и по косвен път ще придобият нови знания, необходими за контрола на някои сериозни заболявания.
65:4.6 (735.5) От времето на имплантацията на живота на Урантия Носителите на Живота се занимаваха с подобряването на този метод за заздравяване. В усъвършенствания вид, внедрен на един от световете на Сатания, той притежава още по-болкоуспокояващо действие и още по-добре контролира пролиферацията на окръжаващите го нормални клетки.
65:4.7 (735.6) Урантийският експеримент се отличаваше с много уникални особености. Но двата най-важни епизода станаха появата на андонитите до възникването на шестте цветни раси и последващата едновременна поява на сангикските мутанти в едно семейство. Урантия е първият свят в Сатания, където шестте цветни раси произлязоха от едно и също човешко семейство. Обикновено те представляват разнообразни клонове, възхождащи към независимите мутации в предчовешките животински популации, и като правило се появяват на земята по една в течение на дълги периоди от време, започвайки с червения човек и достигайки — през останалите цветове, до индиговия.
65:4.8 (735.7) Друго значимо отклонение от нормата стана късното пристигане на Планетарния Принц. Като правило пристигането на Принца приблизително съвпада с развитието на волята. И ако това беше така, то Калигастия би могъл да пристигне на Урантия още по време на живота на Андон и Фонта, а не почти петстотин хиляди години по-късно — едновременно с възникването на шестте сангикски раси.
65:4.9 (735.8) Ако Урантия беше обичаен обитаем свят, Планетарният Принц би бил изпратен по молба на Носителите на Живот с появата на Андон и Фонта или скоро след това. Но предвид това, че тя се отнася към планетите за видоизменение на живота, в съответствие с предварителния договор дванадесетте наблюдаващи Мелхиседек бяха насочени като съветници на Носителите на Живот, а също така и за осъществяване на общия надзор за планетата чак до последващото пристигане на Планетарния Принц. Мелхиседек пристигнаха тогава, когато Андон и Фонта взеха решенията, позволили на Настройчиците на Съзнанието да се заселят в техния смъртен разум.
65:4.10 (736.1) Действията на Носителите на Живота на Урантия по усъвършенстването на прототипите на живота в Сатания неизбежно доведоха до създаването на много — външно безполезни, промеждутъчни форми на живот, но вече извлечената благодарение на тях полза е достатъчна за това, за да оправдаят урантийските модификации на стандартните модели на живот.
65:4.11 (736.2) Ние се стремяхме да се сдобием с появата на воля още на ранния етап от еволюционния живот на Урантия и нашите усилия се увенчаха с успех. Обикновено волята се проявява едва след продължително съществуване на цветните раси и най-често — сред превъзхождащите типове на червения човек. Вашият свят е единствената планета в Сатания, където човешкият тип воля се появи в предцветна раса.
65:4.12 (736.3) Но в нашия стремеж да се сдобием с тази комбинация и това съчетание от наследствени фактори, които съответно доведоха до възникването на млекопитаещите предшественици на човешката раса, ние се сблъскахме с необходимостта от появата на стотици и хиляди други, сравнително безполезни комбинации и съчетания на наследствени фактори. Много от тези привидно странни странични продукти на нашите усилия навярно ще привлекат вашето внимание, когато се задълбочите в миналото на вашата планета, и мога да си представя колко загадъчни ще се сторят някои от тях за ограничения възглед на човека.
65:5.1 (736.4) Носителите на Живота бяха опечалени от предателството на Калигастия и простъпката на Адам — тези неподвластни ни трагични изкривявания, които толкова затрудниха нашите специални усилия, насочени към видоизменението на разумния живот на Урантия.
65:5.2 (736.5) Но причината за най-дълбокото разочарование в продължение на цялата биологична епопея беше обширната и неочаквана реверсия на някои примитивни форми растителен живот до нивото на дохлорофилните паразитни бактерии. Това непредвидено обстоятелство в еволюцията на растителния живот доведе до много мъчителни заболявания на висшите млекопитаещи, особено на по-уязвимите човешки видове. Сблъсквайки се с тази сложна ситуация ние, в определена степен, не придадохме значение на възможните усложнения, защото знаехме, че последващото привнасяне на адамическа жизнена плазма ще може дотолкова да повиши съпротивляемостта на новата смесена раса, че тя да стане практически невъзприемчива към всички заболявания, предизвиквани от организмите от растителен тип. Но нашите надежди бяха обречени на провал поради нещастието, свързано с простъпката на Адам.
65:5.3 (736.6) Вселената на Вселените, включително този неголям свят, наречен Урантия, се управлява съвсем не за това, за да получи нашето одобрение или да осигури удобно за нас съществуване, и още по-малко — за удовлетворяване на нашите хрумвания или любопитство. Ние не се съмняваме в това, че мъдрите и всемогъщи същества, отговорни за управлението на вселената, знаят с точност своите намерения; и затова Носителите на Живота и смъртният разум следва да се запасят с търпение и чистосърдечно да сътрудничат с мъдрото управление, господството на могъществото и движението на прогреса.
65:5.4 (736.7) Разбира се, съществуват и някои компенсации за претърпените изпитания, такива като посвещаването на Михаил на Урантия. Но независимо от всички подобни съображения новите небесни наблюдатели на тази планета са напълно уверени в окончателния и еволюционен триумф на човешката раса и съответното оправдаване на нашите изначални планове и модели на живот.
65:6.1 (737.1) Невъзможно е едновременно да се определи точното местонахождение и скорост на движещ се обект; всеки опит да се измери един от тези параметри неизбежно води до изменение на другите. С такъв парадокс се сблъсква смъртният човек, когато се захваща с химическия анализ и на протоплазмата. Химикът е способен да хвърли светлина върху химията на мъртвата протоплазма, но той не е способен да постигне нито физическата организация, нито динамичните процеси на живата протоплазма. Все по-близо ще се приближава науката до тайните на живота, но така и никога няма да ги разкрие, при това поради една единствена причина: за да изследва протоплазмата, е необходимо да я убие. Мъртвата протоплазма тежи толкова, колкото и живата, но не е едно и също нещо.
65:6.2 (737.2) Във всичко живо, във всяко живо същество е заключена изначалната способност за приспособяване. Във всяка жива клетка на растение или животно, във всеки жив организъм — материален или духовен, съществува неутолим стремеж към постигането на по-съвършено приспособяване към средата, към адаптацията, към все по-пълна реализация на живота. Тези несекващи усилия на всяко живо същество свидетелстват за вродения стремеж към съвършенство.
65:6.3 (737.3) Най-важната крачка в тази еволюция на растенията беше появата на способността за синтез на хлорофил, а вторият най-голям успех стана превръщането на спорите в сложно семейство. Спората е по-ефективна като средство за размножаване, но неин недостатък е потенциалното разнообразие и универсалността, присъща на семената.
65:6.4 (737.4) Един от най-полезните и сложни епизоди в еволюцията на висшите типове животни се заключаваше в появата на способността на желязото, влизащо в състава на клетките на кръвта, да изпълнява двойна функция: да доставя кислорода и да отделя въглеродния двуокис. Такава функция на червените кръвни клетки илюстрира способността на еволюиращите организми да се приспособяват към вариращата или изменящата се среда. Висшите животни — включително човекът, окисляват своите тъкани с помощта на съдържащото се в червените клетки на кръвта желязо, което пренася кислорода в живите клетки и толкова ефектно отделя въглеродния двуокис. Но на тази цел могат да служат и други метали. Сепиите използват за това медта, а асцидиите — ванадия.
65:6.5 (737.5) Като пример за продължаването на такива биологични адаптации служи еволюцията на зъбите при висшите млекопитаещи на Урантия. Далечните предци на човека имаха тридесет и шест зъба, но в резултат на приспособяването тяхното количество се намали до тридесет и два при ранните предшественици на човека и неговите най-близки роднини. Понастоящем броят на зъбите в човека постепенно намалява до двадесет и осем. Процесът на еволюция на тази планета все още се характеризира с активност и стремеж към адаптация.
65:6.6 (737.6) При все това много изглеждащи загадъчни приспособления на живите организми имат чисто химически, изцяло физически характер. Във всеки момент в кръвообращението на всеки човек може да протичат над 15 000 000 химически реакции между хормоните, отделяни от дузина жлези с вътрешна секреция.
65:6.7 (737.7) Низшите форми на растителен живот напълно се подчиняват на въздействието на физическата, химическата и електрическата среда. Но според възхода по стъпалата на живота седемте спомагателни духа един след друг започват да оказват помощ на разума, който придобива все по-адаптационен, съзидателен, координиращ и господстващ характер. Способността на животните да се приспособяват към въздушната, водна и наземна среда не е свръхестествена, но тя представлява свръхфизическа адаптация.
65:6.8 (738.1) Само химията и физиката не са достатъчни, за да обяснят как е станало развитието на човека от първобитната протоплазма на древните морета. Способността за обучение, паметта и разнообразните реакции на въздействие на средата са свойства на разума. Законите на физиката са нечувствителни към обучение; те са неприложими и неизменни. Химическите реакции не се изменят под въздействието на образованието, те са еднообразни и детерминирани. С изключение на присъствието на Безусловния Абсолют, електрическите и химически реакции са предсказуеми. Но разумът е способен да извлича полза от опита и да се учи на поведенческите реакции, които се появяват в отговор на повтарящо се стимулиране.
65:6.9 (738.2) Лишените от разум организми реагират на стимулите на средата, но тези организми, които реагират на служенето на разума, са способни да приспособяват самата среда и да я манипулират.
65:6.10 (738.3) Физическият мозък и свързаната с него нервна система притежават вродената способност да реагират на служенето на разума точно така, както развиващият се разум на личността притежава известна вродена способност за духовна възприемчивост и затова съдържа в себе си потенциалните възможности за духовен прогрес и духовни постижения. Интелектуалната, социална, нравствена и духовна еволюция зависи от служенето на разума, осъществявано от семейството на спомагателните духове и техните свръхфизически партньори.
65:7.1 (738.4) Седемте спомагателни духа на разума са разностранни попечители на разума на низшите разумни същества в локалните вселени. Помощта, оказвана на дадената категория на разума, се предоставя от столицата на локалната вселена или от един от свързаните с нея светове, но направляващо въздействие спрямо функционирането на разума на низше ниво се осъществява от столиците на системата.
65:7.2 (738.5) Много, твърде много от това, което става в еволюционния свят, зависи от тези седем помощника. Но те са опекуни на разума; те нямат отношение към физическата еволюция — областите на Носителите на Живот. При все това безупречната интеграция на тези духовни дарове с предопределения и естествен процес на еволюционния и специфичен режим на Носителите на Живота се явява причина за неспособността на смъртните да видят в явленията на разума нещо друго освен оръдие на природата и естествения процес, макар че вие донякъде се терзаете, опитвайки се да обясните всичко това, което има отношение към естествените реакции на разума, като материална субстанция. И ако развитието на Урантия в голяма степен съответстваше на изначалните планове, в явленията на разума щеше да има още по-малко от това, което да привлече вашето внимание.
65:7.3 (738.6) Седемте спомагателни духа напомнят повече контури, отколкото организми, и в обичайните светове те са включени в един контур с други спомагателни процеси в локалната вселена. Но на планетите с експериментален живот те са относително изолирани. А на Урантия — предвид уникалния характер на жизнените прототипи, спомагателните духове на долните степени изпитваха значително повече трудности в установяването на контакт с еволюционните организми, отколкото в случаите с по-стандартизиран тип живот.
65:7.4 (738.7) Освен това в обичайния еволюционен свят седемте спомагателни духа са много по-добре синхронизирани с последователните стадии на развитие на животните, отколкото бяха на Урантия. С едно единствено изключение, опитите на тези помощници да установят контакт с еволюиращите интелекти на урантийските организми бяха свързани с най-големите трудности за цялата история на тяхното служене в световете на вселената Небадон. В организмите на този свят се появиха много форми на гранични явления: от една страна, забърканите съчетания на механични и необучаеми, от друга страна — на не механични и обучаеми реакции.
65:7.5 (739.1) Седемте спомагателни духа не влизат в контакт с чисто механични типове реакции на организма към средата. Такива предразумни реакции на живите организми се отнасят изключително към енергийната област на силовите центрове, физическите регулатори и техните партньори.
65:7.6 (739.2) Придобиването на потенциалната способност да се учат от опита ознаменува началото на функционирането на спомагателните духове — от низшия разум на примитивните и невидими същества до висшите типове от еволюционния спектър на човешките създания. Тези духове са източник и модел за поведение в останалите повече или по-малко тайнствени и не докрай разбирани бързи реакции на разума към материалното обкръжение. Дълго това предано и неизменно надеждно влияние трябва да продължава своята предварителна опека, преди животинският разум да достигне човешките нива на духовна възприемчивост.
65:7.7 (739.3) Тези помощници функционират изключително в сферата на еволюцията на емпиричния разум чак до нивото на шеста степен — духа на поклонението. На това ниво се извършва неизбежното съвместяване на служенето — явлението, когато висшето се съединява с низшето за съгласувана дейност, в очакване на последващо постигане на по-високи нива на развитие. Освен това действието на седмия и последен помощник — духа на истината, се съпровожда от допълнително духовно служене. В течение на цялата опека, осъществявана от духовния свят, индивидът никога не изпитва внезапни промени в духовното сътрудничество. Такива изменения винаги са постепенни и съразмерни.
65:7.8 (739.4) Необходимо е винаги да различаваме физическите (електрохимични) и интелектуални реакции спрямо стимулите на средата. На свой ред всички те са длъжни да се възприемат като явления, отделни от духовната дейност. Областите на физическата, интелектуална и духовна гравитация са отделни сфери на космическата реалност независимо от техните тесни взаимовръзки.
65:8.1 (739.5) Времето и пространството са неразделими; те са свързани с вътрешна връзка. Нарушенията (измененията) в хода на времето са неизбежни в присъствието на някои пространствени условия.
65:8.2 (739.6) Ако във вас възниква недоумение, че за постигането на еволюционните промени в живота се губи толкова много време, то аз бих искал да отбележа следното: ние сме неспособни да ускорим жизнения процес, да го заставим да протича по-бързо, отколкото позволява да се направи това физическата трансформация на планетата. Трябва да следваме естественото физическо развитие на света. Ние нямаме абсолютно никакви средства за въздействие върху геоложката еволюция. Ако позволяваха физическите условия, ние щяхме да завършим целия цикъл на еволюция значително по-бързо, отколкото за един милион години. Но всички сме във владение на Висшите Управители на Рая, а в Рая време не съществува.
65:8.3 (739.7) За индивида мерило за времето е продължителността на неговия живот. По такъв начин всички създания са обусловени от времето и затова за тях еволюцията е разтегнат във времето процес. За тези от нас, чиято продължителност на живота не е ограничена от времето, еволюцията не изглежда толкова продължителен процес. В Рая, където време не съществува, всичко присъства в разума на Безкрайността и деянията на Вечността.
65:8.4 (739.8) Както еволюцията на разума се определя и забавя от бавното развитие на физическите условия, така и духовният прогрес е обусловен от развитието на разума и неизбежно се забавя от неговата деградация. Но това не означава, че духовната еволюция се определя от образованието, културата или мъдростта. Душата е способна да се формира независимо от интелектуалната култура, но не в отсъствието на умствени способности и желания — да избираш продължаване на живота и решението да се сдобиваш с все по-голямо съвършенство — стремеж да изпълниш волята на небесния Отец. Макар че продължаването на живота може да не се обуславя от знанията и мъдростта, прогресът със сигурност зависи от тях.
65:8.5 (740.1) В космическите лаборатории на еволюцията разумът винаги доминира над материята, а духът е извечно взаимосвързан с разума. Неспособността на тези различни дарове за синхронизация и взаимодействие може да доведе до временни забавяния, но ако индивидът действително е познал Бога, жадува да Го намери и да стане такъв, какъвто е Той, то продължаването на живота е осигурено и не зависи от ограниченията, налагани от времето. Физическото състояние може да ограничи разума, а умствената развала може да забави духовните придобивки, но нито едно от тези препятствия не е способно да сломи волята на създанието, направило чистосърдечен избор.
65:8.6 (740.2) Когато съзряват физическите условия, може да се извърши внезапен умствен прогрес; когато състоянието на разума става благоприятно, могат да се осъществят внезапни духовни трансформации; когато се извършва дължимото признаване на духовните ценности, се откриват космическите значения и личността започва все повече да се освобождава от препятствията на времето и ограниченията на пространството.
65:8.7 (740.3) [Подготвено от Носител на Живота, постоянно пребиваващ на Урантия.]
Книгата Урантия
Документ 66
66:0.1 (741.1) В ЕДИН обикновен свят пришествието на Син-Ланонандек означава поява в разума на първобитния човек на воля — способността да се избира пътя към вечната истина. Но на Урантия Планетарният Принц пристигна почти половин милион години след появата на човешката воля.
66:0.2 (741.2) Преди около петстотин хиляди години и едновременно с появата на шестте цветни или сангикски раси, Калигастия - Планетарният Принц, пристигна на Урантия. В това време на земята съществуваха почти половин милиард първобитни хора, разпръснати по Европа, Азия и Африка. Основаната в Месопотамия резиденция на Принца се намираше приблизително в центъра на световните раси.
66:1.1 (741.3) Калигастия беше Син-Ланонандек, 9 344 - ия член от вторичната категория. Той притежаваше опит в управлението на делата на локалната вселена като цяло, а също и в течение на по-късните епохи в резултат на опита от ръководството на делата на локалната система Сатания в частност.
66:1.2 (741.4) До началото на управлението на Луцифер в Сатания, Калигастия беше прикрепен към йерусемския съвет на помощниците на Носителите на Живота. Луцифер го повиши, включвайки го в своя личен персонал и той успешно се справи с пет последователни задачи, демонстрирайки честно и отговорно отношение към своите задължения.
66:1.3 (741.5) Калигастия отдавна се стремеше да получи назначение като Планетарен Принц, но всеки път при разглеждането на неговите молби в съветите на съзвездието на него не му се отдаваше да получи съгласието на Бащите на Съзвездия. Особено упорито Калигастия се домогваше до назначение на длъжността планетарен управител на десетична сфера — свят за видоизменен живот. Молбата му няколко пъти беше отклонявана, преди накрая да бъде назначен на Урантия.
66:1.4 (741.6) Калигастия напусна Йерусем и зае отговорната длъжност на суверен владетел на света със завиден списък дела на Син верен и предан на благополучието на вселената на своя произход и пребиваване, независимо от свойствената му известна нетърпеливост в съчетание със склонност към несъгласие със съществуващия ред на нещата по редица второстепенни въпроси.
66:1.5 (741.7) В този паметен ден преди половин милион години аз се намирах в Йерусем, когато блестящият Калигастия напусна столицата на системата. Нито един Планетарен Принц не е започвал управлението на света с по-богат предварителен опит или по-добри перспективи, отколкото Калигастия. Аз съм уверен в едно: изпълнявайки своята задача — предавайки разказа за това събитие по каналите за далечна връзка на вселената — аз не можех ни най-малко да предположа, че този благороден Ланонандек така скоро ще предаде свещения дълг на планетарната опека и ще опетни славното име на тази възвишена категория на вселенско синовство. Бях уверен в това, че Урантия е попаднала в числото на петте или шестте най-щастливи планети в цялата Сатания, защото на нейното кормило щеше да застане толкова опитен, блестящ и оригинален ум. Тогава още не осъзнавах, че Калигастия незабелязано се проникваше със себелюбие, тогава още не разбирах така добре цялото коварство на личната годеливост.
66:2.1 (742.1) Планетарният Принц беше изпратен за изпълнение на своята мисия не сам, а съпровождан от обичайния корпус от асистенти и административни помощници.
66:2.2 (742.2) Главата на тази група беше Далигастия, партньор и помощник на Планетарния Принц. Далигастия също беше вторичен Син-Ланонандек, бидейки 319 407 - ия член от тази категория. По време на назначението в качеството на партньор на Калигастия той заемаше длъжност асистент.
66:2.3 (742.3) Планетарният персонал включваше голям брой сътрудници — ангели и други небесни същества, назначени за отстояване на интересите и съдействие на благополучието на човешките раси. Но от ваша гледна точка най-интересната група бяха телесните членове на персонала на Принца, които понякога се наричаха стотицата на Калигастия.
66:2.4 (742.4) Тези сто рематериализирани членове на персонала на Принца бяха избрани от Калигастия измежду 785 000 - те възходящи жители на Йерусем, пожелали да вземат участие в Урантийското приключение. Всички членове на избраната стотица бяха от различни планети и сред тях нямаше нито един от Урантия.
66:2.5 (742.5) Йерусемитските доброволци бяха доставени на Урантия със серафически транспорт направо от столицата на системата и след пристигането останаха в серафимирано състояние дотогава, докато не бяха осигурени с личностни форми. Тези форми отговаряха на двойнствения характер на особената планетарна служба и представляваха истински тела от плът и кръв, но настроени към жизнените контури на системата.
66:2.6 (742.6) Малко преди пристигането на тези сто йерусемски жители двамата надзираващи Носители на Живота — постоянните обитатели на Урантия, изпълнили успешно своята задача, изпратиха в Йерусем и Едемия петиция с молба да се разреши присаждането на жинена плазма на сто избрани потомци на Андон и Фонта в материални тела, предназначени за телесния персонал на Принца. Тази молба беше удовлетворена в Йерусем и одобрена в Едемия.
66:2.7 (742.7) Съгласно този план Носителите на Живота избраха петдесет мъже и петдесет жени — потомци на Андон и Фонта, представляващи остатъците от най-добрите родове на тази уникална раса. С едно или две изключения, тези андонити, внесли своя принос в развитието на расата, бяха непознати един за друг. Живеещи далеч едни от други, те бяха събрани при границата на планетарната резиденция на Принца благодарение на координираното ръководство на Настройчиците на Съзнанието и помощта на серафическото войнство. Тук стоте човешки субекта бяха предадени в ръцете на изкусна комисия доброволци от Авалон, ръководещи извличането на част от жизнената плазма на тези потомци на Андон. След това този жив материал беше пренесен в материалните тела, изготвени за стоте йерусемити — членове на персонала на Принца. В това време новопристигналите жители на столицата на системата продължаваха да се намират в състоянието на сън, в който се бяха потопили за серафическия пренос.
66:2.8 (742.8) Тези събития, заедно със самия процес по създаването на специални тела за стотицата на Калигастия, породиха множество легенди, много от които впоследствие бяха смесени с по-късните предания, свързани с появата на планетата на Адам и Ева.
66:2.9 (743.1) Целият процес по възстановяването на личността — от пристигането на серафическия транспорт със стоте йерусемски доброволци до възстановяването на съзнанието в тези тройствени същества от сферата, отне точно десет дни.
66:3.1 (743.2) Резиденцията на Планетарния Принц беше разположена в региона, където в това време се намираше Персийския залив, в областта, съответстваща на по-късната Месопотамия.
66:3.2 (743.3) В тези дни климатът и ландшафтът на Месопотамия във всички отношения благоприятстваха начинанията на Принца и неговия персонал и съществено се отличаваха от условията, които от известно време преобладават тук. Благоприятният климат като част от естественото обкръжение беше необходим, за да подбуди първобитните урантийци към постигане на някои начални успехи в културата и цивилизацията. Централната задача по това време беше превръщането на човека от ловец в скотовъд с надеждата, че по-късно ще се превърне в мирен фермер, любител на домашното огнище.
66:3.3 (743.4) Резиденцията на Планетарния Принц беше типичен пример за опорен център в младия развиващ се свят. Центърът на столицата на Принца представляваше много прост и красив град, обкръжен със стена висока дванадесет метра. В чест на Далигастия този всемирен културен център за култура беше наречен Далматия.
66:3.4 (743.5) Градът беше разделен на десет сектора, в центъра на всеки от които се намираха резиденциите на десетте съвета на телесния персонал. Централно място заемаше храма на невидимия Отец. Административните резиденции на Принца и неговите партньори бяха устроени в дванадесет зали, разположени непосредствено около храма.
66:3.5 (743.6) Всички сгради в Далматия бяха едноетажни, с изключение на двуетажните резиденции на съветите и централния храм на Бащата на всичко съществуващо — неголяма, но триетажна постройка.
66:3.6 (743.7) По отношение на строителния материал този град демонстрираше висшето постижение за своето време: беше построен от тухли. Камък или дърво почти не се използваха. Благодарение на Далматия значително се повиши нивото на домостроене и селска архитектура сред обкръжаващите народи.
66:3.7 (743.8) Недалеч от резиденцията на Принца обитаваха всички цветове и слоеве на човешкото общество. Именно от тези съседни племена бяха набрани първите ученици в училищата на Принца. При цялата си примитивност древните училища на Далматия осигуряваха всичко, което можеше да се направи за благото на мъжете и жените от тази първобитна епоха.
66:3.8 (743.9) Членовете на телесния персонал на Принца постоянно се събираха с най-добрите индивиди от съседните племена, подготвяйки тези ученици и вдъхновявайки ги, те ги изпращаха обратно като учители и лидери на своите народи.
66:4.1 (743.10) Пристигането на персонала на Принца направи огромно впечатление. Независимо от това, че бяха необходими хиляда години, за да може тази новина да обиколи целия свят, ученията и поведението на стоте нови обитатели оказаха влияние върху племената обитаващи близо до резиденцията на Принца в Месопотамия. И много ваши последващи митове са основани на изкривените легенди за този ранен период на дейност на членовете на персонала на принца, пресъздадени на Урантия като свръх-хора.
66:4.2 (744.1) Сериозно препятствие за благотворното въздействие на такива извънпланетни учители е тенденцията на смъртните да се отнасят към тях като към богове, макар че с изключение на метода за своята поява на земята, стотицата на Калигастия — петдесетте мъже и петдесетте жени, не е прибягвала нито към свръхестествени методи, нито към свръхчовешки манипулации.
66:4.3 (744.2) И все пак членовете на телесния персонал бяха свръххора. Те пристъпиха към своята мисия на Урантия като необикновени тройствени същества:
66:4.4 (744.3) 1. Те бяха телесни и относително човешки същества, тъй като съдържаха в себе си действителната жизнена плазма на човешките раси — плазмата на андонитите на Урантия.
66:4.5 (744.4) Тези сто члена от персонала на Принца бяха поделени по равно по полов признак в съответствие с техния предишен смъртен статут. Всеки член на тази група можеше да стане един от родителите на някаква нова категория физическо същество, но получените от тях подробни инструкции позволяваха да се прибягва към това само при определени условия. Обикновено телесният персонал на Принца създава потомство малко преди завършването на специалното планетарно служене. Като правило това става с пристигането на Планетарните Адам и Ева или скоро след това.
66:4.6 (744.5) Поради това тези особени същества имаха крайно смътна представа за това какъв тип материално същество може да се получи от техния съюз. Те така и никога не узнаха това: още преди планетарния труд да може да доведе до подобна крачка, целият режим беше обхванат от бунта и тези, които впоследствие станаха родители, бяха изолирани от жизнените контури на системата.
66:4.7 (744.6) По отношение на цвета на кожата и езика тези материализирани членове на персонала на Калигастия съответстваха на андонитите. Те консумираха храна така, както и смъртните от съответния свят, но с едно изключение - възстановените тела на тази група изцяло се задоволяваха с вегетарианска диета. Това беше едно от съображенията, предопределили тяхното преживяване в топлия регион с изобилие от плодове и орехи. Практиката на съществуване за сметка на такава диета води началото си от времената на стотицата на Калигастия, тъй като този обичай широко се разпространи и повлия на културата на хранене на много обкръжаващи племена — групи, произлезли от някога изключително плътоядните еволюционни раси.
66:4.8 (744.7) 2. Стотицата се състоеше от материални, но свръхчовешки същества, възсъздадени на Урантия като уникални мъже и жени от висок и особен тип.
66:4.9 (744.8) Членовете на тази група, притежаващи временен статут на жители на Йерусем, все още не се бяха слели със своите Настройчици на Съзнанието; и когато те бяха приети като доброволци за планетарно служене заедно с низходящите категории синовенство, техните Настройчици се отделиха от тях. Но тези йерусемити бяха свръхчовешки същества: в техните души зрееха плодовете на възхода. В течение на смъртния живот в плът душата се намира в зачатъчно състояние; тя се ражда (възстановява) в моронтийния живот и претърпява растеж в последователните моронтийни светове. Затова душите на стотицата на Калигастия бяха вече разширени с постепенния опит, натрупан в седемте обителски свята и позволяващ им да придобият статут на жители на Йерусем.
66:4.10 (744.9) В съответствие с получените инструкции членовете на персонала се въздържаха от полова репродукция, но те внимателно изучаваха своя личен строеж и внимателно изследваха всевъзможните аспекти на интелектуалната (разума) и моронтийната (душата) връзка. И на тридесет и третата година от своето пребиваване в Далматия — дълго преди завършването на строителството на стената, вторият и седмият член на Данитската група случайно откриха феномена, възникнал след съединяването на тяхната моронтийна същност (предполагаемо неполови и нематериални); в резултат на този експеримент се появи първото от първичните промеждутъчни създания. Новото същество беше напълно видимо от планетарния персонал и неговите небесни партньори, но невидимо за мъжете и жените на различните човешки племена. С одобрението на Планетарния Принц целият телесен персонал пристъпи към създаването на сходни същества и всички постигнаха успех, следвайки инструкциите на първата двойка от Данитската група. Съответно персоналът на Калигастия породи изначалния корпус първични промеждутъчни създания от 50 000 същества.
66:4.11 (745.1) Тези промеждутъчни създания оказваха огромна помощ в управлението на делата на световната столица. Те бяха невидими за хората, но първобитните обитатели на Далматия знаеха за тези невидими полудухове. В течение на много векове за тези еволюиращи смъртни целияj духовен свят се заключаваше в промеждутъчните създания.
66:4.12 (745.2) 3. Членовете на стотицата на Калигастия притежаваха лично безсмъртие — те не умираха. В техните материални форми циркулираха противотоксичните компоненти на жизнените токове на системата; и ако техният контакт с жизнените контури не беше прекъснат от бунта, те биха живели безкрайно дълго — чак до пристигането на последващия Син Божий или до освобождаването им от планетарна служба и възобновяването на прекъснатия им възход към Хавона и Рая.
66:4.13 (745.3) Тези противотоксични допълнения на жизнените токове на Сатания се извличаха от плодовете на дървото на живота — храста на Едемия, изпратен на Урантия от Всевишните на Норлатиадек едновременно с пристигането на Калигастия. В епохата на Далматия това дърво растеше в централния двор на храма на невидимия Отец и докато материалните същества от персонала на Принца имаха достъп до дървото на живота, именно неговите плодове им осигуряваха безкраен живот — в противен случай те щяха да си остават смъртни.
66:4.14 (745.4) Макар че тази поддръжка не представляваше някаква ценност за еволюционните раси, тя беше напълно достатъчна, за да се дари непрекъснат живот както на стотицата на Калигастия, така и на стоте свързани с нея видоизменени андонити.
66:4.15 (745.5) В тази връзка е необходимо да поясним, че когато стоте андонити пожертваха своята човешка зародишна плазма за членовете на персонала на принца, Носителите на Живота внедриха в техните смъртни тела допълнението на системните контури. Така те получиха възможност да живеят едновременно с персонала — век след век, неподвластни на физическата смърт.
66:4.16 (745.6) Впоследствие на стоте андонити разказаха за своето участие в създаването на нови форми за своите ръководители и тези сто андонити останаха в столицата като лични спътници на телесния персонал на Принца.
66:5.1 (745.7) Стотицата на Калигастия беше разделена на десет автономни съвета по десет члена във всеки. Когато два или няколко съвета провеждаха съвместни заседания, то на такива общи събрания председателстваше Далигастия. Бяха създадени десет групи:
66:5.2 (745.8) 1. Съвет по въпросите на храненето и материалното благополучие. Тази група се оглавяваше от Анг. В компетенцията на този квалифициран корпус влизаха храната, водата, облеклото и помощта на материалния прогрес на хората. Те се учеха да копаят кладенци, да използват ручеите и да оросяват земята. Жителите на високопланинските региони и северняците те обучаваха на усъвършенствани методи за обработка на кожата за използването им като облекло, а по-късно специалистите от тази група научиха хората да тъкат.
66:5.3 (746.1) Огромен прогрес беше достигнат в подобряването на методите за съхраняване на храната с помощта на сваряване, изсушаване и опушване. Така храната се превърна в най-древния вид собственост. Човекът се учеше да прави запаси за случаите на глада, който периодически довеждаше до рязко намаляване броя на населението на планетата.
66:5.4 (746.2) 2. Комисията по въпросите на опитомяването и използването на животните. Този съвет се занимаваше със селекцията и отглеждането на животните най-добре приспособени към това да превозват хора и тежести, да служат като източник на храна или да се използват при обработката на земята. Начело на този компетентен корпус стоеше Бон.
66:5.5 (746.3) Някои от опитомените и полезни животни днес са измрели, докато други продължават да служат и до ден днешен. Към това време кучетата вече отдавна живееха заедно с хората, а синият човек вече беше опитомил слона. Кравата беше дотолкова подобрена в резултат на щателна селекция, че стана ценен източник на храна; в порциона за хранене надлежно влязоха маслото и сиренето. Хората се научиха да използват биковете за превозване на тежести, но коня беше опитомен едва в по-късните времена. Членовете на този корпус научиха човека да използва колелото за улесняване на тегленето.
66:5.6 (746.4) Именно тогава за пръв път започнаха да се използват пощенските гълъби, извършващи дълги прелети за предаване на съобщения или извикване на помощ. Групата на Бон успя да превърне огромните фандори в пасажерски птици, които обаче измряха преди над тридесет хиляди години.
66:5.7 (746.5) 3. Съветници по въпросите на покоряването на хищните животни. Древният човек трябваше не само да опитомява някои животни, но и да се научи да се защитава от опасността от унищожаване от страна на другите, враждебни представители на животинското царство. Тази група беше оглавена от Дан.
66:5.8 (746.6) Древната градска стена беше предназначена за защита от свирепи животни, а също за отразяване на внезапните атаки на враждебно настроените хора. Тези хора, жилищата на които нямаха стени и които живееха в гората, зависеха от укритието на дърветата, каменните убежища и поддържането на нощни огньове. Затова, естествено, тези учители посвещаваха много време на обучаване на своите ученици на методите за подобряване на човешките жилища. Използвайки усъвършенствани методи и използвайки капани хората постигаха голям прогрес в покоряването на животните.
66:5.9 (746.7) 4. Групата за разпространяване и натрупване на знания се занимаваше с организацията и ръководството на чисто образователни дейности в тази древна епоха. Оглавяваше я Фад. Образователните методи на Фад се заключаваха в контрол на заетостта и обучението на по-съвършени методи на труд. Фад състави първата азбука и въведе писмеността. Тази азбука включваше двадесет и пет знака. Като материал за писане древните хора използваха дървесна кора, глинени плочки, каменни пластини, подобие на пергамент от обработена кожа, както и грубо подобие на хартия, която се приготвяше от гнездата на осите. Библиотеката на Далматия, разрушена скоро след измяната на Калигастия, съдържаше над два милиона отделни единици и беше известна като “домът на Фад”.
66:5.10 (746.8) Синият човек се увличаше от азбучното писмо и постигна най-голям прогрес в тази област. Червените хора предпочитаха рисунъчното писмо, докато жълтите хора за изразяване на думи и идеи преминаха към използването на символи сходни с тези, които използват днес. Но, както и много друго, азбуката беше изгубена за света в резултат на смутовете, последвали след бунта. Измяната на Калигастия разруши надеждата за свят с един език — във всеки случай, лиши го от тази надежда за неопределено дълъг срок.
66:5.11 (747.1) 5. Комисия по въпросите на занаятите и търговията. Този съвет се занимаваше с развитието на производство вътре в племената и съдействаше за търговията между различните мирни групи. Негов лидер беше Нод. Този корпус поощряваше всеки вид първобитно производство. Неговите членове непосредствено влияеха на повишаването на нивото на живот за сметка на внедряването на нови предмети за потребление, които можеха да се окажат по вкуса на първобитните хора. Те значително разшириха търговията с по-качествена сол, произведена от съвета по въпросите на науката и изкуствата.
66:5.12 (747.2) Именно тези просветителски групи, получили образование в училищата на Далматия, въведоха в практиката първите търговски кредити. В централната обменна каса те получаваха жетони, които се приемаха вместо реални стоки. Тези методи на водене на търговията останаха неизменни в продължение на сто хиляди години.
66:5.13 (747.3) 6. Колегия на богооткровената религия. Работата на този орган напредваше трудно. Урантийската цивилизация в буквален смисъл на думата се изковаваше между наковалнята на необходимостта и чука на страха. Но тази група отбеляза значителен прогрес в стремежа си да замени със страха от създания (поклонението пред духовете) страха пред Създателя, преди нейните усилия да бъдат прекъснати и впоследствие изкривени в резултат на смута, до който доведоха бунта и разкола. Главата на този съвет беше Хеп.
66:5.14 (747.4) За да не усложняват еволюционния процес никой от членовете на персонала на Принца не се опита да запознае урантийците с откровението; към него се обърнаха едва тогава, когато бяха изчерпани възможностите на еволюцията. Наистина, Хеп все пак отстъпи пред желанията на обитателите на града и основа религиозна служба. Неговата група научи далматийците на седем молитвени песнопения, а също и на ежедневна благодарност и накрая - на “молитвата на Отеца”, която звучеше така:
66:5.15 (747.5) “Всеобщи Татко, чиито Синове ние почитаме, обърни към нас своя благосклонен взор. Освободи ни от всякакъв страх, освен от страха пред теб. Направи така, че да радваме нашите божествени учители и завинаги вложи истината в нашата уста. Освободи ни от насилието и гнева; научи ни да уважаваме старшите и това, което принадлежи на нашите ближни. Дай ни в тази година зелените пасбища и тучните стада за наслада на нашите сърца. Ние възнасяме молитви за най-скорошното идване на заветния усъвършенствувател и ще изпълним волята ти в тази свят, както я изпълняват другите в далечните светове”.
66:5.16 (747.6) Макар членовете на персонала на принца да бяха ограничени от естествените средства и обикновени методи за усъвършенстване на расите, те сдържаха обещанието си, че ще се появи нова раса — дар от Адам, цел на последващия еволюционен растеж след достигането до предела на биологичното развитие.
66:5.17 (747.7) 7. Попечители на здравето и живота. Този съвет се занимаваше с внедряването на санитарията и развитието на основите на хигиената; възглавяваше го Лут.
66:5.18 (747.8) Много от това, на което членове на този съвет научиха хората, беше изгубено в резултат на смутове в последващите векове и беше повторно открито през двадесети век. Те учеха хората, че приготвянето — варене или печене, на храната, е средство за предотвратяване на заболяванията и че подобна обработка на храната значително снижава детската смъртност и облекчава ранното отбиване на детето от гърдата.
66:5.19 (747.9) Много знания, предадени на древните попечители на здравето от групата на Лут, се съхраняваха в земните племена чак до Мойсей, макар че бяха силно изкривени и претърпяха съществени изменения.
66:5.20 (748.1) Огромно препятствие в поддържането на хигиената сред невежите народи се заключаваше в това, че истинските причинители на много заболявания бяха твърде малки, за да могат да се видят с невъоръжено око, както и в това, че всички тези хора ги отличаваше суеверното отношение към огъня. Необходими бяха хилядолетия, за да ги заставиш да изгарят отпадъците; междувременно бяха подбуждани да закопават своите гниещи отпадъци. Голямо постижение на тази епоха в областта на санитарията стана разпространението на знанията за оздравителните и лечебни свойства на слънчевата светлина.
66:5.21 (748.2) До пристигането на Калигастия къпането беше изключително религиозен обред. Необходим беше действително голям труд, за да заставиш първобитните хора да мият своите тела за поддържане на здраве. Лут в края на краищата се сдоби с това религиозните учители да правят измиване като част от очистителните обреди, които се извършваха веднъж седмично във връзка с полудневните церемонии, свързани с поклонението пред Бащата на всичко съществуващо.
66:5.22 (748.3) Освен това попечителите на здравето се опитваха да въведат ръкостискането вместо да обменят слюнка или да пият взаимно кръвта си, което беше знак за лична дружба и символ на преданост към групата. Но когато тези примитивни народи се освобождаваха от принудителното въздействие на ученията на небесните учители, те веднага се връщаха към своите предишни невежи и суеверни обичаи, разрушаващи тяхното здраве и довеждащи до разпространяването на заболявания.
66:5.23 (748.4) 8. Планетарен съвет по въпросите на изкуството и науката. Този съвет направи много за подобряване производствените методи на древния човек и неговите възвишени представи за красотата. Ръководител на тази група беше Мек.
66:5.24 (748.5) Макар че в целия свят изкуството и науката се намираха в упадък, далматийците бяха обучавани на основите физиката и химията. Развиваше се грънчарския занаят, бяха подобрени всички приложни изкуства и издигнати на нова висота от идеалите за човешка красота. Но музиката започна да се развива истински едва с появата на виолетовата раса.
66:5.25 (748.6) Независимо от призивите на своите учители първобитните хора не се съгласяваха да експериментират с енергията на парата. Те така и не можаха да преодолеят своя огромен страх пред взривната сила на сгъстената пара. Наистина, в края на краищата те можаха да бъдат убедени да започнат да използват метала и огъня, макар че видът на нажежения до червено метал караше древния човек да изпада в ужас.
66:5.26 (748.7) Мек внесе голям принос в развитието на културата на андонитите и в изкуството на синия човек. Смесването на синия човек с потомците на Андон доведе по появата на художествено надарен тип хора, много от които станаха прекрасни скулптори. Те не се занимаваха с обработката на камък или мрамор, но градините на Далматия украсяваха техните изделия от втвърдена чрез изпичане глина.
66:5.27 (748.8) Огромен прогрес беше постигнат в областта на приложните изкуства, голяма част изгубен в течение на дългите и тежки векове на бунта и повторно открит едва в ново време.
66:5.28 (748.9) 9. Управление по въпросите на развитието на племенните отношения. На тази група беше поръчано развитието на човешкото общество до нивото на появата на държавата. Оглавяваше я Тут.
66:5.29 (748.10) Тези ръководители направиха много за появата на практиката на междуплеменните бракове. Те поощряваха ухажването и женитбата, когато решението се вземаше след пълната възможност за всестранно познанство. Чисто войнствените танци станаха по-изящни и започнаха да служат за важни цели. Бяха въведени много състезателни игри, но древните хора се отличаваха със сериозен нрав; хуморът рядко украсяваше техния живот. Едва немного от тези обичаи се запазиха в течение на планетарния бунт.
66:5.30 (749.1) Тут и неговите партньори се стремяха към развиването на мирните групови обединения, към регулиране и хуманизация на методите за водене на война, координиране на междуплеменните отношения и усъвършенстване на органите на племенното управление. Близо до Далматия възникна по-висока култура и усъвършенстваните обществени отношения оказваха много полезно въздействие върху по-отдалечените времена. Но моделът на цивилизацията, преобладаваща в резиденцията на Принца, коренно се отличаваше от варварското общество, формирало се на другите места — така, както съвременното южноафриканско общество на Кейптаун коренно се отличава от примитивната култура на обитаващите на север ниски на ръст бушмени.
66:5.31 (749.2) 10. Върховен съд по въпросите на племенната координация и междурасовото сътрудничество. Работата на този висш съвет ръководеше Ван; този съд разглеждаше апелациите, отправяни към всичките останали девет специални комисии, контролиращи състоянието на човешките дела. Във владение на този притежаващ широки пълномощия съвет се намираха всички въпроси, имащи отношение към земните проблеми и не влизащи в компетенцията на другите групи. Този подбран корпус получи правото да изпълнява функциите на висшия съд на Урантия, след като неговият състав беше утвърден от Бащите на Съзвездия в Едемия.
66:6.1 (749.3) Нивото на културата се определя от социалните традиции на коренните обитатели на света, а темповете на разпространение на културата изцяло зависят от способностите на жителите на планетата да усвояват нови и по-прогресивни идеи.
66:6.2 (749.4) Сляпата привързаност към традициите осигурява стабилност и взаимодействие благодарение на сантименталното съединение на миналото с настоящето, но тя в равна степен подтиска инициативата и сковава творческите сили на личността. Целият свят се намираше в лабиринта на традиционния морал, когато пристигна стотицата на Калигастия и пристъпи към провъзгласяването на новата доктрина на личната инициатива в социалните групи на това време. Но това благотворително управление беше прекъснато така скоро, че расите не успяха напълно да се освободят от робската привързаност към традициите; Урантия и досега се намира в прекомерната власт на обичая.
66:6.3 (749.5) Стотицата на Калигастия — випускниците на обителските светове на Сатания — бяха добре запознати с изкуството и културата на Йерусем, но такива знания са практически безсмислени в условията на варварска планета, населена с примитивни хора. Тези мъдри същества знаеха до какво може да доведе внезапната трансформация или масовото възвисяване на първобитните раси на това време. Те добре разбираха постепенността на еволюцията на човешките видове и мъдро се въздържаха от каквито и да било радикални опити да видоизменят начина на живот на човека на земята.
66:6.4 (749.6) Всяка от десетте планетарни комисии пристъпи към постепенно и естествено развитие на поверените им области. Техният план се състоеше в привличане на най-добрите умове от обкръжаващите племена и, след съответната подготовка, в изпращането им обратно към съплеменниците им като посланици на социалния прогрес.
66:6.5 (749.7) Чужди посланици биваха изпращани към някой народ само по негова молба. Тези, които се трудеха в името на развитието и прогреса на даденото племе или раса, винаги биваха произлезли от това племе или тази раса. Членовете на стотицата на Калигастия не се опитваха да натрапят на друго племе обичаите на даже високоразвита раса. Те с неизменно търпение се трудеха над развитието и прогреса на изпитаните от времето нрави. Простодушните урантийци идваха в Далматия със своите социални обичаи не за да ги сменят с други, по-съвършени, а за да ги издигнат на нова висота чрез съприкосновение с по-висока култура и общуване с по-развити умове. Процесът беше бавен, но крайно ефективен.
66:6.6 (750.1) Учителите в Далматия се стремяха да съединят съзнателния социален отбор и напълно естествения отбор, присъщ на биологичната еволюция. Отдаде им се, без да предизвикат в човешкото общество объркване, съществено да ускорят неговата нормална и естествена еволюция. Прогрес чрез еволюция, а не революция чрез откровение — ето в какво се заключаваше патоса на техните усилия. На човешката раса щяха да са необходими векове за придобиване на зачатъците на религията и морала и тези свръх хора бяха достатъчно мъдри, за да не лишават човечеството от незначителния напредък на прогреса поради объркването и уплахата, които неизменно възникват, когато просветени и по-развити същества се опитват да усъвършенстват изостаналите раси чрез прекомерно обучение и просвещение.
66:6.7 (750.2) Когато християнските мисионери се отправят в дълбините на Африка, където децата трябва да се намират под родителска опека и да се подчиняват на родителите си до тяхната смърт, те довеждат до смущение и крах всички авторитети, опитвайки се — в продължение на едно единствено поколение, да изменят тази традиция посредством поучаване, че тези деца са длъжни да се освобождават от родителска опека при достигане на двадесет и една години.
66:7.1 (750.3) Макар че резиденцията на Принца се отличаваше с изискана красота и трябваше да довежда първобитните хора в състояние на благоговеен трепет, тя беше крайно скромна. Зданията бяха не твърде големи, тъй като чрез внедряване на животновъдството извънземните учители се стремяха да доведат хората към евентуално земеделие. Осигуреността със земя в пределите на градските стени беше достатъчна за осигуряването на града при население около двадесет хиляди души с пасбища и градини.
66:7.2 (750.4) Вътрешността на централния храм за поклонение и десетте сгради за ръководещите групи свръх хора бяха наистина прекрасни произведения на изкуството. И макар жилищните здания да служеха като образец на подреденост и чистота в сравнение с по-късното ниво на развитие, всичко се отличаваше с простота и примитивност. В този център на културата не се използваха никакви чужди за Урантия методи.
66:7.3 (750.5) В разпореждане на телесния персонал на Принца бяха прости и образцови обители, които служеха като жилища, предназначени за стимулиране и оказване на положително въздействие на учениците, временно намиращи се в световния център за обществена култура и образование.
66:7.4 (750.6) Уреденият семеен живот и съвместното преживяване на семейството на едно относително постоянно място, водят началото си от Далматия. Основно това стана следствие от личния пример и учения на членовете на стотицата на Калгастия и техните ученици. Като обществена единица домашното огнище се утвърди едва след като свръх мъжете и свръх жените на Далматия научиха човечеството на любов и загриженост за бъдещето на своите внуци и правнуци. Дивакът обича своето дете, но цивилизованият човек обича и своите внуци.
66:7.5 (750.7) Членовете на персонала на Принца живееха съвместно като бащи и майки. Наистина собствени деца те нямаха, но в петдесетте образцови жилища на Далматия винаги имаше не по-малко от петстотин приемни малчугана, събрани от най-развитите семейства от андоническите и сангикските раси; много от такива деца бяха сирачета. За тях беше успех да получат възпитание и образование при своите свръхродители. След това, след тригодишно пребиваване в училищата на Принца (където се обучаваха от тринадесет до петнадесет-годишната си възраст), те можеха да встъпят в брак и да получават назначения като посланици на Принца в нуждаещите се племена на своите раси.
66:7.6 (751.1) Фад беше попечител на програмата за образование. В Далматия тя се осъществяваше под формата на производствени училища: учениците получаваха образование на практика, придобивайки навици чрез ежедневно изпълнение на полезни задачи. Тази програма не оставяше без внимание умственото и душевно развитие, но предпочитане се отдаваше на уроците на труда. Обучението биваше индивидуално и групово. Занятията провеждаха както мъже, така и жени — поотделно и съвместно. Половината занятия преминаваха разделно за момчетата и момичетата, а другата половина — съвместно. Трудовите умения се развиваха в учащите се индивидуално, а навиците на обществения живот биваха придобивани от тях в групи или класове. Те се учеха да общуват с младшите групи, старшите групи и с възрастните, а също така и да работят в група със своите съвръстници. Освен това тях ги запознаваха с такива обединения като семейните групи, игровите команди и училищните класове.
66:7.7 (751.2) В по-късен период сред тези, които преминаха подготовка в Месопотамия за последваща работа със своите раси, бяха андонитите от възвишенията на западна Индия заедно с представителите на червената и синята раси, а още по-късно беше приет неголям брой жълти хора.
66:7.8 (751.3) Хеп даде на древните раси нравствен закон: Този кодекс беше известен като “Волята на Отеца” и се състоеше от седем заповеди:
66:7.9 (751.4) 1. Не се страхувай от никакъв Бог и не служи на никакъв Бог, освен на всеобщия Баща.
66:7.10 (751.5) 2. Подчинявай се на Сина на Отеца — управителят на света, и не изказвай неуважение към неговите свръхчовешки помощници.
66:7.11 (751.6) 3. Ако са те извикали в съда, не лъжи съдиите.
66:7.12 (751.7) 4. Не убивай мъже, жени или деца.
66:7.13 (751.8) 5. Не кради стоката или добитъка на ближния си.
66:7.14 (751.9) 6. Не се докосвай до жената на своя другар.
66:7.15 (751.10) 7. Не изказвай неуважение към своите родители или към старейшините на племето.
66:7.16 (751.11) Такъв беше законът в Далматия в продължение на почти триста хиляди години. И много от каменните плочки, на които бяха начертани тези заповеди, лежат сега на дъното на морето край бреговете на Месопотамия и Персия. Стана привично всеки ден от седмицата да се повтаря една от тези заповеди, използвайки ги като приветствията и благодарността при приемането на храна.
66:7.17 (751.12) Мярката за време в тези дни беше лунния месец — периодът от двадесети осем дни. С изключение на деня и нощта това беше единственото изчисляване на времето известно на древните народи. Седемдневната неделя беше въведена от учителите в Далматия на това основание, че семейството беше една четвърт от двадесет и осем. Несъмнено е, че значението на числото седем за свръхвселената им позволи да внесат в обичайното времеизчисление духовен елемент. Но сėдмичният период няма естествен произход.
66:7.18 (751.13) Територията около града беше достатъчно плътно заселена в радиус от приблизително сто и шестдесет километра. Непосредствено зад пределите на града стотици випускници от училищата на Принца се занимаваха с животновъдство и използваха на практика знанията, получени от членовете на неговия персонал и техните многобройни човешки помощници. Някои от тях се занимаваха със земеделие и градинарство.
66:7.19 (751.14) Човекът не беше обречен на тежкия труд на земеделеца като наказание за минали грехове. “С пот на лицето ще придобиваш хляба си” не беше наказателна присъда, произнесена поради участието на човека в безумния бунт на Луцифер под ръководството на изменника Калигастия. Обработката на земята е неотменима от създаването на прогресивна цивилизация на еволюционните светове, такова предписание беше централна част от всички учения на Планетарния Принц и неговия персонал в течение на тристата хиляди години, преминали между тяхното пристигане на Урантия и тези трагични дни, когато Калигастия свърза своята съдба с метежника Луцифер. Обработката на земята не е проклятие - обратно, това е висше благоволение за всички онези, които по такъв начин получават възможността да се предадат на най-човешката от всички човешки дейности.
66:7.20 (752.1) Към началото на бунта постоянното население на Далматия наброяваше почти шест хиляди души. Това число включва само постоянните учещи се, но не обхваща посетителите и наблюдателите, които винаги биваха над хиляда човека. Но вие едва ли сте способни да си създадете представа за изумителния прогрес на такава далечна епоха; практически всички чудесни постижения от това време бяха изтрити от лицето на земята в резултат от ужасяващото объркване и крайния духовен упадък, които последваха трагичното предателство и бунта на Калигастия.
66:8.1 (752.2) Спомняйки си дългия път на Калигастия ние откриваме само една особеност от неговото поведение, на която може би следваше да обърнем внимание: той беше свръхиндивидуалист. Той беше склонен да поддържа практически всеки протест и обикновено симпатизираше на тези, които в мека форма изразяваха своето вътрешно несъгласие. Ние отбелязваме ранната тенденция да чувства отегчение от положението на подчинен, както и лека неприязън към всякаква форма на контрол. Макар че той донякъде се дразнеше при получаването на съвети от своите ръководители и в определена степен се съпротивяваше на висшата власт, на дело той беше неизменно предан на вселенските управители и се подчиняваше на разпорежданията на Бащите на Съзвездията. Чак до позорното предателство на Урантия в него не беше открит нито един истински недостатък.
66:8.2 (752.3) Следва да се отбележи, че както Луцифер, така и Калигастия, търпеливо са възпитавани и с любов са предупреждавани за техните опасни наклонности, а също така и с постепенното развитие на тщестлавието и свързаното с него хипертрофирано чувство за собствена значимост. Но всички тези опити да му се помогне бяха погрешно изтълкувани като неоправдана критика и посегателство върху личната свобода. Както Калигастия, така и Луцифер смятаха, че техните дружелюбни съветници са действали под влиянието на същите тези осъдителни мотиви, които все повече проникваха в тяхното собствено изкривено съзнание и погрешни помисли. Те съдеха за своите неегоистични съветници през призмата на своя собствен, все по-явен егоизъм.
66:8.3 (752.4) От времето на пристигането на Принц Калигастия планетарната цивилизация се развиваше крайно успешно в течение на почти триста хиляди години. Без да се отчита този факт, че Урантия е планета за видоизменен живот и поради това е подложена на многобройни отклонения от нормите и необичайните еволюционни колебания, нейната планетарна история протече напълно удовлетворително чак до бунта на Луцифер и предателството на Калигастия. Цялата последваща история носи в себе си дълбок отпечатък от тази катастрофална грешка точно както и от това, че по-късно Адам и Ева не се справиха със своята планетарна мисия.
66:8.4 (752.5) Принцът на Урантия се отдаде на властта на мрака по време на бунта на Луцифер и с това низвергна планетата в период на продължителен хаос. Впоследствие той беше лишен от пълновластие със съгласуваните действия на управителите на съзвездия и другите вселенски власти. Както и останалите обитатели на Урантия, той изпитваше неизбежните превратности от изолацията чак до появата на Адам и в определена степен спомогна за провала на плана за усъвършенстването на човешките раси, което трябваше а стане за сметка на привнасянето на кръвта на новата виолетова раса — потомците на Адам и Ева.
66:8.5 (753.1) Властта на падналия Принц да се намесва в човешките дела беше в огромна степен подкопана от инкарнацията на Макивента Мелхиседек в облика на смъртен във времената на Авраам, а по-късно, по време на живота на Михаил в плът, този вероломен Принц беше окончателно лишен от цялата си власт на Урантия.
66:8.6 (753.2) Макар че представата за въплътения дявол имаше в основата си определена почва в смисъл, че на планетата се намираше отвратителния предател Калигастия, учението за способността на такъв “дявол” да влияе върху човешкия разум против неговата свободна воля и естествен избор е чиста измислица. Даже до посвещението на Михаил на Урантия нито Калгастия, нито Далигастия бяха в състояние да подтискат смъртните или да отклоняват нормалните хора против волята им. Висшата власт по въпросите на нравствения избор е свободната воля на човека; даже вътрешният Настройчик на Съзнанието се отказва да принуди човека да мисли каквото и да е, или да прави каквото и да е, противоречащо на избора на свободната воля на самия човек.
66:8.7 (753.3) И сега този планетарен бунтовник, изцяло лишен от възможността да вреди на своите предишни подчинени, очаква окончателния съд на Извечно Древните на Уверса над всички участници в бунта на Луцифер.
66:8.8 (753.4) [Представено от Мелхиседек от Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 67
67:0.1 (754.1) НЕВЪЗМОЖНО е да се разберат проблемите свързани със съществуването на човека на Урантия, без да се получи представа за някои важни епохи на миналото, особено за историята и последствията от планетарното въстание. Макар че този преврат не оказа сериозно въздействие върху хода на биологичната еволюция, той съществено измени течението на социалната еволюция и духовното развитие. Това ужасяващо бедствие в огромна степен повлия върху цялата свръхфизическа история на планетата.
67:1.1 (754.2) С изминаването на триста хиляди години от момента на встъпването на Калигастия в длъжността управител на Урантия, Сатана — помощника на Луцифер — пристигна на една от своите регулярни инспекции. В облика на явилия се на планетата Сатана нямаше ни най-малко сходство с вашите карикатурни изображения на негово величество дявола. Той беше — и досега си остава — блестящ Син-Ланонандек. “И не е чудно, защото самия Сатана е великолепно създание от светлина”.
67:1.2 (754.3) В хода на своята инспекция Сатана съобщи на Калигастия за “Декларацията на свободата”, предложена в това време от Луцифер и както сега ни е известно, Принцът се е съгласил да предаде своята планета след обявяването на бунта. Лоялните личности на локалната вселена особено дълбоко презират Принц Калигастия поради това, че той преднамерено е предал оказаното му доверие. Синът-Създател е изразил своето презрение, казвайки: “Ти приличаш на своя ръководител Луцифер, ти греховно увековечи неговото беззаконие. Предавайки се на самовъзвеличаване, той веднага стана лъжец, тъй като не устоя в истината”.
67:1.3 (754.4) В сферата на управлението на локалната вселена нито една висока длъжност не се смята за по-свещена, отколкото тази, която заема Планетарния Принц, отговорен за благополучието и опеката на еволюиращите смъртни на новия обитаем свят. От всички видове зло, нито един не е по-разрушителен за личността, отколкото предателството и вероломството по отношение на оказалите ти доверие приятели. Извършвайки това преднамерено зло Калигастия дотолкова изкриви своята личност, че оттогава на неговия разум не се отдаде да възстанови пълното си равновесие.
67:1.4 (754.5) Съществуват различни възгледи за греха, но от гледна точка на философията на вселената грехът е отношение на личност, която съзнателно се съпротивлява на космическата реалност. Заблуждението може да се разглежда като неправилно разбиране, или изкривяване на реалността. Злото е частично въплъщение или погрешна адаптация на божествената реалност. Грехът е умишлена съпротива на божествената реалност — съзнателно избрана съпротива на духовния прогрес, докато порокът се заключава в открито и упорито пренебрегване на признатата реалност и означава толкова дълбока дезинтеграция на личността, че граничи с космическо безумие.
67:1.5 (755.1) Ако заблуждението свидетелства за недълбок интелект, злото — за недостатъчна мъдрост, и грехът — за крайна бездуховност, то порокът е признак за постепенна загуба на личностен контрол.
67:1.6 (755.2) И когато греха се избира и повтаря често, той може да стане навик. Закоравелите грешници лесно се отдават на порока, изцяло въставайки против вселената и нейните божествени реалности. Макар че всеки грях може да се прости, ние се съмняваме, че отявленият злодей би бил способен да изпита искрени страдания заради своите злодеяния или да приеме опрощение за своите грехове.
67:2.1 (755.3) Веднъж, скоро след окончателната инспекция на Сатана (в северните ширини беше средата на зимата), в навечерието на реализирането на важни неща на планетарните управители на Урантия, Калигастия проведе продължително съвещание със своя помощник Далигастия, след което последният свика извънредно заседание на десетте урантийски съвета. Съвещанието се откри със съобщението на това, че Принц Калигастия възнамерява да се обяви за абсолютен владетел на Урантия и изисква всички административни групи да се откажат от своите права и да предадат своите пълномощия в ръцете на Далигастия, който ще стане довереното лице по време на реорганизацията на планетарното управление и последващото преустройство на тези служби за административна власт.
67:2.2 (755.4) След огласяването на поразителното изискване прекрасно обръщение отправи Ван — председател на висшия координационен съвет. Този блестящ управляващ и прекрасен юрист заклейми позорно предложения от Калигастия път, характеризирайки го като граничещ с планетарен бунт и призова присъстващите да се въздържат от всякаква поддръжка на Калигастия дотогава, докато не бъде предадено възванието към Луцифер, Властелина на Системата Сатания, с което завоюва поддръжката на целия персонал. Съответно на това, възванието беше предадено в Йерусем, откъдето незабавно постъпи заповед, издигаща Калигастия в ранг владетел на Урантия и задължаваща изцяло и безпрекословно да се следват неговите разпореждания. Именно в отговор на това удиивително послание благородният Ван се обърна със своята паметна седемчасова реч, в която отправи официално обвинение на Далигастия, Калигастия и Луцифер в оскърбление на пълновластния управител на вселената Небадон; той също така се обърна и към Всевишните на Едемия с призив за предоставяне и потвърждение на тяхната поддръжка.
67:2.3 (755.5) Междувременно контурите на системата бяха изключени. Урантия се оказа в изолация. Всяка група от намиращите се на планетата небесни същества внезапно и без предупреждение се оказа изолирана напълно от външната помощ и съвета.
67:2.4 (755.6) Далигастия официално провъзгласи Калигастия за “Бог на Урантия и върховен Управител”. Тази прокламация проясни създалото се положение и всяка група се уедини за обсъждане и дискусии, в резултат на които предстоеше да се определи съдбата на всяка свръхчовешка личност на планетата.
67:2.5 (755.7) Серафимите, херувимите и другите небесни същества участваха във вземането на решенията, взети в хода на тази ожесточена борба, това продължително греховно противопоставяне. Много свръхчовешки групи, оказали се на Урантия по време на нейната изолация, бяха задържани тук и — подобно на серафимите и техните партньори, бяха принудени да избират между греха и праведността, между волята на Луцифер и великия невидим Отец.
67:2.6 (756.1) Над седем години продължаваше тази борба. Едва след като всички въвлечени в нея личности направиха окончателен избор, се намесиха властите на Едемия. И едва тогава Ван и неговите съратници получиха поддръжката и избавлението от дългата тревога и непоносимата неопределеност.
67:3.1 (756.2) Съобщението за началото на бунта в столицата Сатания, Йерусем, беше предадено по каналите за далечна връзка от съветите на Мелхиседек. Кризисната група на Мелхиседек веднага беше изпратена в Йерусем и Гавраил прие да представя Сина-Създател, към чиято власт беше отправено предизвикателство. След предаването на съобщението за факта на бунта в Сатания, системата беше изолирана и поставена под карантина от другите системи. “Войната в небесата” — в столицата Сатания, се разпространи по всички планети на локалната система.
67:3.2 (756.3) Четиридесет члена от телесния персонал на стотицата на Калигастия (включително Ван), се отказаха да се присъединят към бунта. Сред храбрите и благородни защитници на Михаил и неговото вселенско управление имаше също така и много от човешките помощници от персонала (модифицирани и други). Огромни загуби имаше сред серафимите и херувимите. Почти половината от управляващите серафими и преходни попечители, служещи на планетата, се присъедини към своя ръководител Далигастия в подкрепа на каузата на Луцифер. Четиридесет хиляди сто и деветнадесет първични промеждутъчни създания се обединиха с Калигастия, но останалите същества от тази категория запазиха верността си към своя дълг.
67:3.3 (756.4) Вероломният Принц събра неверните промеждутъчни създания и други групи метежни личности и ги организира за изпълнение на своите разпореждания, докато Ван свика верните промеждутъчни създания и останалите предани групи и започна голяма битка за спасение на планетарния персонал и другите небесни личности, отрязани от външния свят.
67:3.4 (756.5) В продължение на тази борба запазилите верността си същества обитаваха в неоградено и лошо защитено селище на няколко километра на изток от Далматия, но техните жилища ден и нощ се охраняваха от верните, внимателни и никога не губещи бдителност промеждутъчни създания; при това, в тяхно разпореждане се намираше безценното дърво на живота.
67:3.5 (756.6) От началото на бунта верните херувими и серафими, с помощта на три предани промеждутъчни създания, поеха охраната на дървото на живота, разрешавайки само на четиридесет верни члена от персонала и помагащи им да модифицират смъртните да се ползват от плодовете и листата на това енергийно растение. Такива модифицирани андонити — помощници на персонала — наброяваха петдесет и шест, тъй като шестнадесет андонитни помощника не поддържаха бунта и се отказаха да следват своите стопани.
67:3.6 (756.7) В продължение на седем решаващи години от бунта на Калигастия Ван отдаваше всичките си сили на преданата армия от хора, промеждутъчни създания и ангели. Духовната проницателност и морална устойчивост, позволили на Ван да демонстрира толкова непоколебима вярност към вселенското правителство, бяха резултат от ясното мислене, мъдрите разсъждения, логическите умозаключения, искрената мотивация, безкористната цел, разумната лоялност, емпиричната памет, дисциплинирания характер и безусловната лична преданост към изпълнението на волята на Райския Баща.
67:3.7 (756.8) Тези седем години на очакване бяха време за самоанализ и самодисциплина. В делата на вселената такива кризи демонстрират колосалната сила на разума като фактор за духовен избор. Повечето жизненоважни решения на всяко нравствено еволюционно създание се определят от образованието, възпитанието и опита. Но вътрешният дух притежава всички възможности за установяването на пряк контакт с такива способности на човешката личност, които обуславят твърдост на характера, позволявайки на всецяло посветената воля на създанието да извършва поразителни актове на преданост на волята и пътя на Райския Баща. Именно такава е историята на Амадон — модифицираният човек, помощник на Ван.
67:3.8 (757.1) Амадон е изтъкнатият човек, героят от бунта на Луцифер. Този потомък на Андон и Фонта беше едно от тези сто създания, които пожертваха своята плазма за персонала на Калигастия и оттогава той беше прикрепен към Ван като негов партньор и човешки помощник. Амадон реши да застане на страната на своя ръководител, заедно с който той измина целия дълъг и тежък път на борбата. С въодушевление гледахме ние как това дете на еволюционните раси оставаше непреклонно пред софистиката на Далигастия, как в течение на цялата седемгодишна борба той и неговите верни другари с неизменна устойчивост отразяваха всички лъжливи учения на блестящия Калигастия.
67:3.9 (757.2) Калигастия, притежавайки висш интелект и огромен опит във вселенските дела, се отклони от пътя, падна в обятията на злото. Амадон, притежаващ низш интелект и изцяло лишен от вселенски опит, остана непоколебим в служенето на вселената и верността на своите другари. Ван използваше и разума и духа във величествено и действено обединение на интелектуалната решимост и духовната проницателност, благодарение на което достигна висшето възможно ниво на емпирична реализация на личността. Пълното единение на разума и духа е потенциал за създаването на свръхчовешки ценности — моронтийни реалности.
67:3.10 (757.3) Може безкрайно дълго да се разказва за поразителните събития на тези трагични дни. Накрая настана време, когато и последната личност взе окончателно решение; и тогава — но едва тогава, един от Всевишните на Едемия пристигна с кризисната група на Мелхиседек, за да поеме властта на Урантия в свои ръце. В Йерусем беше унищожена панорамната експозиция за управлението на Калигастия и беше положено началото на изпитателната ера по възстановяването на планетата.
67:4.1 (757.4) Последното огласяване разкри следната разстановка на силите сред членовете на телесния персонал на Принца. Ван и неговият координационен съвет запазиха верността си. Спасиха се Анг и трима членове на съвета по въпросите на храната. Цялата комисия по въпросите на животновъдството, както и целият съвет по въпросите на покоряването на животните бяха обхванати от бунта. Фед се спаси заедно с пет члена на образователната група. Нод, заедно с цялата комисия по въпросите на занаятите и търговията, се присъединиха към Калигастия. Хеп и цялата колегия по богооткровена религия останаха верни на Ван и неговите благородни другари. Лут, заедно с цялата комисия по въпросите на здравеопазването, се оказаха сред заблудилите се. Всички членове на съвета по въпросите на изкуството и науката запазиха своята преданост, но Тут и цялата комисия по въпросите на племенното управление се отклониха от пътя. Така от стоте члена на персонала се спасиха четиридесет, а впоследствие те бяха прехвърлени в Йерусем, където продължиха своето пътешествие към Рая.
67:4.2 (757.5) Шестдесетте присъединили се към бунта члена на планетарния персонал избраха за свой лидер Нод. Те служеха на метежния Принц с вяра и истина, но скоро откриха, че са се оказали лишени от поддръжка от системните контури на живота. Те осъзнаха, че са били понижени до положението на смъртни същества. Оставайки си свръхчовешки създания, те в същото време бяха материални и смъртни. В опит да увеличи техния брой, Далигастия заповяда незабавно да се прибегне към полова репродукция прекрасно знаейки, че рано или късно шестдесетте члена на изначалната стотица и техните четиридесет и четири модифицирани помощника-андонити трябваше да умрат. След падането на Далматия неверните членове на персонала мигрираха на север и изток. Техните потомци още дълго бяха известни като нодити, а района на тяхното обитание — като “земята на Нод”.
67:4.3 (758.1) Присъствието на тези необичайни мъже и жени, поставени от бунта в безизходно положение и скоро започнали да встъпват в брачни отношения със земляните, не можеше да не породи преданията, разказващи за боговете, спускащи се при хората, за да се съединят със смъртните. Така се появиха множество легенди, които - явявайки се в основата си митове, се основаваха все пак на фактическите събития, станали след завършването на бунта. Впоследствие тези легенди влязоха в преданията и традициите на различни народи, чиито прародители встъпваха в контакт с нодитите и техните потомци.
67:4.4 (758.2) Лишените от духовна поддръжка метежни членове на персонала съответно умряха от естествена смърт. И последващото идолопоклонство се появи в хората до голяма степен от желанието да се увековечи паметта за тези дълбоко почитани същества от епохата на Калигастия.
67:4.5 (758.3) Когато членовете на стотицата на Калигастия се появиха на Урантия, те бяха временно разделени от своите Настройчици на Съзнанието. Веднага след пристигането на попечителските Мелхиседек всички верни личности (освен Ван) бяха върнати в Йерусем, където се присъединиха към очакващите ги Настройчици. Ние не знаем съдбата на шестдесетте метежни членове на персонала; техните Настройчици и досега се намират в Йжерусем. Положението на нещата безусловно ще остане неизменно дотогава, докато не завърши съда над всички участници в бунта на Луцифер и не бъде определена участта на всеки от тях.
67:4.6 (758.4) На такива същества като ангелите и промеждутъчните създания им беше много трудно да разберат как толкова блестящи и ползващи се с такова доверие управители като Калигастия и Далигастия, са могли да се отклонят от пътя — да извършат предателско злодеяние. За разлика от тези, които умишлено и преднамерено вдигнаха бунта, съществата попаднали в обятията на порока бяха въведени в заблуждение от своите началници предани на своите лидери, на които се доверяваха. Също така лесно беше да се завоюва поддръжката на примитивно мислещите еволюционни смъртни.
67:4.7 (758.5) Огромното мнозинство от всички човешки и свръхчовешки същества, паднали жертва в бунта на Луцифер в Йерусем, както и въстанията, избухнали на различните въведени в заблуждение планети, вече отдавна искрено се разкаяха за своите грехове. И ние дълбоко вярваме в това, че всички чистосърдечно разкаяли се грешници ще бъдат в една или друга форма възстановени в права и ще могат да се върнат към един от етапите на вселенско служене, когато Извечно Древните завършат наскоро започнатото съдебно гледане на обстоятелствата свързани с бунта в Сатания.
67:5.1 (758.6) В течение на почти петдесет дни след началото на бунта, в Далматия и нейните покрайнини цареше дух на огромно объркване. Беше предприет опит за пълна и радикална реорганизация на целия свят; революцията дойде да смени еволюцията като метод за развитие на културата и подобряването на расите. Сред превъзхождащите и частично подготвените обитатели в Далматия се наблюдаваше внезапно повишаване на културното ниво, но когато новите и радикални методи се пренасяха на съседните народи, това веднага довеждаше до неописуемо объркване и расов ад. В съзнанието на полуразвитите примитивни хора от това време свободата бързо се превърна във всепозволеност.
67:5.2 (758.7) Скоро след бунта целият метежен персонал беше принуден активно да се отбранява от полудивашките орди, атакуващи градските стени в резултат от преждевременното внушение в тях на доктрината за свободата. И още много години преди прекрасната столица да изчезне в южните води, въведените в заблуждение и заблудени полуварварски племена от отдалечените от Далматия територии се нахвърлиха на великолепния град, заставяйки метежния персонал и неговите помощници да бягат на север.
67:5.3 (759.1) Планът на Калигастия по незабавното преустройство на човешкото общество в духа на неговите идеи за лична свобода и групови привилегии бързо доведе до повече или по-малко пълен провал. Скоро обществото се върна към предишния си биологически статус и еволюционната борба започна отново, тъй като по своето развитие то беше отхвърлено почти на това ниво, на което се намираше при създаването на режима на Калигастия — толкова ужасяващ беше хаоса, в който се оказа въвлечен света в резултат от този преврат.
67:5.4 (759.2) След изминаването на сто и шестдесет и две години след бунта върху Далматия се стовари приливна вълна и световната столица се скри под морските води; земята се повдигна едва след като почти всички следи от благородната култура на тези забележителни векове бяха унищожени.
67:5.5 (759.3) Към това време, когато първата планетарна столица отиде под водата, нея я населяваха само низшите типове сангикски раси на Урантия, вероотстъпници, превърнали храма на Отеца в място за поклонение на Ног — лъжливия бог на светлината и огъня.
67:6.1 (759.4) Последователите на Ван своевременно отидоха в планинските райони на запад от Индия, където не ги заплашваше опасността от нападение от страна на обърканите раси — жителите на низините, и откъдето те замислиха да започнат възраждане на света, подобно на своите древни предшественици бадонитите, които без да държат сметка се трудеха за благото на човечеството малко преди появата на сангикските племена.
67:6.2 (759.5) Преди пристигането на попечителските Мелхиседек, Ван предаде управлението на човешките дела на десет комисии, във всяка от които влизаха по четири човека; тези комисии съответстваха на групите, съществуващи при режима на Принца. Старшите Носители на Живота, постоянно обитаващи на планетата, временно оглавиха този съвет от четиридесет члена, който действаше в течение на седемте години очакване. След като тридесет и деветте верни члена на персонала се върнаха в Йерусем, тези функции преминаха към аналогичните групи амадонити.
67:6.3 (759.6) Тези Амадонити произлязоха от групата от 144 предани андонити, към които принадлежеше Амадон, с чието име те започнаха да се наричат. Тази група включваше тридесет и девет мъже и сто и пет жени. Петдесет и шест от тях бяха безсмъртни и всички (с изключение на Амадон) бяха преобразувани заедно с верните членове на персонала. Останалите членове на този изумителен отряд до края на своите дни в плът оставаха на земята под ръководството на Ван и Амадон. Те бяха биологичната закваска, давайки потомство и издигайки от своите редове световни лидери през цялата продължителност на тази дълга и мрачна ера, настъпила след завършването на бунта.
67:6.4 (759.7) Ван беше оставен на Урантия до идването на Адам като фактически глава на всички свръхчовешки личности, действащи на планетата. В течение на над сто и петдесет хиляди години Ван и Амадон поддържаха своите сили благодарение на дървото на живота и специалната жизнена опека на Мелхиседек.
67:6.5 (759.8) Дълго време урантийските дела се намираха във владение на дванадесетте Мелхиседек — съвета на планетарните попечители, утвърден с разпореждането на старшия управител на съзвездието, Всевишният Баща на Норлатиадек. В тясна връзка с попечителските Мелхиседек действаше консултативния съвет, в който влизаха: един от преданите помощници на падналия Принц, двама постоянно намиращи се на планетата Носители на Живота, преминалия стаж Тринитизиран Син, доброволен Син-Учител, Ярка Вечерна Звезда от Авалон (периодически), глава на серафимите и херувимите, съветници в две съседни планети, главен ръководител на подчинените ангели, а също така и Ван — главнокомандващ промеждутъчните създания. Така се осъществяваше ръководството и управлението на Урантия до пристигането на Адам. Не е чудно, че храбрият и предан Ван влезе в съвета на планетарните попечители, така дълго управляващи делата на Урантия.
67:6.6 (760.1) Дванадесетте попечителски Мелхиседек извършиха истински подвиг. Те запазиха остатъците от цивилизацията и тяхната планетарна политика добросъвестно се провеждаше в живота от Ван. Хиляда години след бунта по целия свят имаше вече над триста и петдесет напреднали групи. Тези предни постове на цивилизацията се състояха основно от потомци на лоялните андонити с известни примеси на сангикска кръв — на първо място, кръвта на синия човек, както и на нодитите.
67:6.7 (760.2) Независимо от страшната деградация, до която доведе бунта, на земята съществуваха немалко многообещаващи в биологично отношение линии. Под наблюдението на попечителските Мелхиседек, Ван и Амадон продължаваха да помагат на естествената еволюция на човешката раса, спомагайки за физическото развитие на човека, докато то не достигна това кулминационно състояние, което позволи да се изпратят на Урантия Материален Син и Материална Дъщеря.
67:6.8 (760.3) Ван и Амадон напуснаха земята скоро след пристигането на Адам и Ева. След няколко години те бяха приведени в Йерусем, където Ван се присъедини към очакващия го Настройчик. Понастоящем Ван служи на интересите на Урантия и едновременно очаква заповед за продължаване на своя дълъг, дълъг път към съвършенството на Рая и към неразкрития бъдещ формиращ се Корпус на Смъртните Завършили.
67:6.9 (760.4) Следва да се отбележи, че когато Ван се обърна към Всевишните на Едемия след поддръжката, която Луцифер получи на Урантия от страна на Калигастия, Бащите на Съзвездието веднага изпратиха решение, в което напълно поддържаха Ван. Това решение не достигна до него поради това, че планетарните комуникационни контури бяха разединени в процеса на предаването на това съобщение. Едва наскоро беше установено, че самото постановление се е задържало в линейния предавател на енергия, където е останало по време на изолацията на Урантия. Без това откритие, направено в резултат от разследването, предприето от промеждутъчните създания на Урантия, публикуването на това решение щеше да може да се възстанови едва след възстановяването на Урантия в контурите на съзвездието. И това очевидно недоразумение в системата за междупланетна връзка стана възможно поради това, че предавателите на енергията са способни да приемат и предават информация, но самите те са неспособни да изпращат съобщения.
67:6.10 (760.5) Формалният статут на Ван в съдебните архиви на Сатания беше фактически и окончателно утвърден едва след регистрацията в Йерусем на това решение на Отците на Едемия.
67:7.1 (760.6) Когато създанието преднамерено и упорито отхвърля светлината, субективните (центростремителни) последствия на такова поведение са едновременно неизбежни и индивидуални и се отнасят само за Божеството и конкретното създание. Порочното волево създание само жъне такива разрушителни за душата плодове на порока.
67:7.2 (761.1) Но по друг начин стоят нещата по отношение на външните последствия от греха. Обективните (центробежни) последствия от греха са едновременно неизбежни и колективни и се отнасят до всяко създание, действащо в пределите на сферата на влияние на такива събития.
67:7.3 (761.2) Петдесет хиляди години след падането на планетарната администрация земните дела се намираха в запуснато и изоставено състояние; човешката раса почти нищо не прибави към общото еволюционно ниво, съществуващо до пристигането на Калигастия, което стана триста и петдесет хиляди години преди това. В някои отношения беше постигнат прогрес; в останалите области много беше изгубено.
67:7.4 (761.3) Последствията от греха никога не биват чисто локални. Административните сектори на вселените напомнят организъм; бедата на една личност в някаква степен става обща беда. Грехът — явявайки се отношение на съществата към реалността, неизбежно носи своите отрицателни плодове на всички взаимосвързани нива на вселенски значения. Но последствията от погрешните разсъждения, злодейските постъпки или греховните намерения в пълна степен се усещат само на нивото на самите простъпки. Нарушаването на вселенския закон може да бъде съдбовно на физическо ниво без особено сериозни последствия за разума и без нанасяне на ущърб на духовния опит. Грехът е изпълнен с възможни съдбовни за запазването на личността последствия едва тогава, когато се явява отношение на цялото същество, когато става избор на разума и желание на душата.
67:7.5 (761.4) Последствията от злото и греха се проявяват в материалната и социална сфери и понякога могат да доведат даже до забавяне духовния прогрес на някои нива на вселенската реалност, но грехът на едно същество никога не лишава друго от реализацията на божественото право: запазването на личността. Единствено самият индивид може да постави под заплаха вечния живот с решенията, които взема неговия разум и с избора, който прави неговата душа.
67:7.6 (761.5) На Урантия грехът почти не се отрази на биологичната еволюция, но неговото влияние се прояви в това, че смъртните раси не успяха да извлекат всички блага от адамическото наследство. Грехът много забавя интелектуалното развитие, нравствения ръст, социалния прогрес и масовите духовни придобивки. Но той не препятства най-високите духовни постижения на всеки индивид, който взема решение да познае Бога и искрено да изпълнява неговата божествена воля.
67:7.7 (761.6) Калигастия вдигна въстание, Адам и Ева извършиха простъпка, но нито едно смъртно създание, родило се впоследствие на Урантия, не понесе лични духовни загуби поради тези груби грешки. Всеки урантиец, появил се на света след бунта на Калигастия, беше в една или друга степен наказан във времето, но това никога в ни най-малка степен не заплаши бъдещото благополучие на такива същества във вечността. Никой и никога не бива обричан на съдбовни духовни лишения заради чужди грехове. Независимо от широките последствия в административната, интелектуална и социална сфери, грехът е изцяло личен — както по отношение на моралната отговорност, така и по своите духовни последствия.
67:7.8 (761.7) Макар че ние сме неспособни да постигнем мъдрост, допускаща такива катастрофи, ние винаги забелязваме това благотворно въздействие, които тези локални отклонения оказват в мащабите на цялата вселена.
67:8.1 (761.8) Много храбри същества са противостояли на бунта на Луцифер в различните светове на Сатания, но документите на Салвингтон описват Амадон като най-изтъкнатата фигура в цялата система. Триумфът на този човек се заключаваше в това, че той отхвърли многобройните подстрекателства към метеж и запази непоколебима вярност към Ван. Те стояха рамо до рамо, непоклатими в своята преданост на върховната власт на Невидимия Баща и неговия Син Михаил.
67:8.2 (762.1) По време на тези знаметнателни събития аз се намирах в Едемия и досега помня въодушевлението, което изпитвах вслушвайки се в пространствените съобщения на Салвингтон, ежедневно съобщаващи за невероятната устойчивост, трансцендентално самоотдаване и безпределна преданост на това някога полудиво същество, произлязло от изначалния експериментален род на андоническата раса.
67:8.3 (762.2) От Едемия до Салвингтон и Уверса, в течение седем дълги години, първият и неизменен въпрос на всяко подчинено небесно същество за събитията свързани с метежа в Сатания беше: “Какво се чува за урантийския Амадон — запазва ли своята устойчивост?”
67:8.4 (762.3) Макар че бунтът на Луцифер ограничи възможностите на локалната система и нейните паднали светове, макар че загубата на този Син заедно с въвеждането в заблуждение на партньорите затрудни прогреса на съзвездието Норлатиадек, помислете за значението, което имаше широката демонстрация на въодушевяващото поведение на едно единствено дете на природата и неговия решителен отряд от 143 единомишленици, устойчиво защитаващи висшите принципи на ръководство и управление на вселената пред лицето на колосалния и враждебен натиск от страна на своето вероломно началство. И повярвайте ми - сега ползата, извлечена от вселената Небадон и свръхвселената Орвонтон, значително превишава цялото сумарно зло и страдания, принесени от бунта на Луцифер.
67:8.5 (762.4) Всичко това е възхитително трогателно и във висша степен забележително потвърждение на мъдростта на плана на Всеобщия Баща по мобилизацията в Рая на Корпуса на Смъртните Завършили по създаването на тази огромна група тайнствени служители на бъдещето на първо място от обикновените възходящи смъртни — такива, като непоклатимия Амадон.
67:8.6 (762.5) [Представено от Мелхиседек от Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 68
68:0.1 (763.1) ПРИСТЪПВАМЕ към разказа за дългото и трудно развитие на човека започвайки с нивото, което съвсем малко се различаваше от животинското съществуване, продължавайки с изминалите оттогава векове и завършвайки с най-новата история, когато сред по-висшите човешки раси възникна настоящата, макар и несъвършена цивилизация.
68:0.2 (763.2) Цивилизацията е расова придобивка; тя не е неотменимо биологично свойство; поради това всички деца трябва да се възпитават в културна среда, а всяко ново младо поколение трябва отново да получава образование. Най-добрите качества на цивилизацията — научни, философски и религиозни, не се предават от едно поколение на друго като част от прякото биологично наследство. Тези културни постижения се запазват само благодарение на просветеното запазване на социалното наследство.
68:0.3 (763.3) Началото на социалната еволюция, основана на сътрудничество, беше положено от учителите на Далматия и в продължение на триста хиляди години човечеството се възпитаваше в духа на представите за груповите видове дейност. Най-голяма полза от тези ранни социални учения извлече синята раса, известна полза — червената раса, а най-малка — черната. В последно време с най-голям социален прогрес се сдобиха жълтата и бялата раси на Урантия.
68:1.1 (763.4) Обикновено в условията на такова общуване хората се научават да се отнасят един към друг добре, но по своята природа първобитният човек не беше изпълнен с братски чувства и стремеж към социални връзки със своите събратя. Древните раси по-скоро от собствен печален опит познаха, че “единството е сила”; именно този недостатък на естествена братска симпатия днес пречи за незабавното въплъщаване на братството на хората на Урантия.
68:1.2 (763.5) Още в дълбока древност обединението стана отплатата за оцеляването. Самотният човек беше безпомощен, ако нямаше племенен знак, потвърждаващ принадлежността му към групата, която задължително би отмъстила за всяко нападение над него. Даже във времената на Каин да бъдеш извън дома си сам и без какъвто и да е знак за групова принадлежност, означаваше да изложиш себе си на смъртна опасност. Цивилизацията се превърна в застраховка на човека от насилствена смърт, а застрахователната премия се изплаща при подчинение на многобройните правни изисквания на обществото.
68:1.3 (763.6) По такъв начин основа на първобитното общество стана взаимната необходимост и голямата безопасност, която осигуряваше обединението. Развитието на човешкото общество протичаше на вековни цикли под действието на страха на хората пред изолацията и за сметка на тяхното принудително сътрудничество.
68:1.4 (763.7) Първобитните хора бързо научиха, че групата е нещо неизмеримо по-стабилно, отколкото простата сума от съставящите я компоненти. Действайки съгласувано, сто човека са способни да преместят огромен камък; двадесет подготвени пазители на реда са способни да удържат разярена тълпа. И затова обществото се образува не от простото числено обединение, а като резултат от организация на разумно сътрудничещи си хора. Но сътрудничеството не е природна черта на човека; той се учи на сътрудничество от страх и едва по-късно открива, че то е изключително благоприятно за преодоляване на трудностите на времето и за предпазване от предполагаемите опасности на вечността.
68:1.5 (764.1) Така народите, създали първобитно общество още в дълбока древност, постигнаха големи успехи в покоряването на природата, точно както и в защитата против другите хора; те притежаваха по-добри възможности за оцеляване; затова независимо от многобройните спадове в своето развитие цивилизацията на Урантия неизменно прогресира. Именно благодарение на това, че обединението повишаваше вероятността за оцеляване, многобройните груби грешки, извършени от човека досега, не можаха да спрат или разрушат човешката цивилизация.
68:1.6 (764.2) Това, че съвременното културно общество е относително ново явление, убедително се демонстрира с примера на запазилите се до днес примитивни социални условия, характерни за австралийските аборигени и африканските бушмени и пигмеи. Сред тези изостанали народи се наблюдават признаци за първобитната групова вражда, личната подозрителност и други във висша степен антисоциални черти, които са толкова типични за всички първобитни раси. Тези жалки останки от асоциалните народи на древността красноречиво свидетелстват за това, че природните индивидуалистични наклонности на човека не могат да представляват конкуренция на по-силните и могъщи организации и обединения, присъщи на социалния прогрес. Тези изостанали и недоверчиви антисоциални раси, говорещи на различни диалекти през всеки петдесет до сто километра, нагледно демонстрират в какъв свят щяхте да живеете днес, ако не бяха обединените учения на телесния персонал на Планетарния Принц и по-късните усилия на адамическата група за расовите усъвършенствуватели.
68:1.7 (764.3) Съвременният израз “назад към природата” е невежо заблуждение, вяра в съществувалият някога митичен “златен век”. Единственото основание за легендите за златния век е историческият факт за съществуването на Далматия и Едем. Но тези усъвършенствани общества бяха далеч от реализацията на утопичните мечти.
68:2.1 (764.4) Цивилизованото общество се появи в резултат от най-отдавнашните стремежи на човека да преодолее своята неприязън към изолацията. Наистина това не задължително означава взаимна любов и днешното бурно състояние на някои примитивни групи дава нагледна представа за това през какво е трябвало да преминат древните племена. Но макар че отделните индивиди да могат да се сблъскват и борят един с друг и макар че самата цивилизация може да се нарече аморфна маса, състояща се от стремежи и борба, тя свидетелства за искрена устременост, а не за мъртвото еднообразие на застоя.
68:2.2 (764.5) Макар че нивото на умствените способности оказва голямо влияние върху темповете на развитие на културата, основното предназначение на обществото се заключава в това да намали фактора на риск в живота на индивида и обществото да се развива толкова бързо, колкото му се отдава да намали страданията и да увеличи фактора на удоволствието. Така целият социален организъм бавно се придвижва към подготвената от съдбата цел — унищожаване или продължаване на живота, в зависимост от това дали тази цел е самозащита или самоудовлетворение. Самозащитата поражда обществото, докато прекомерното самоудовлетворение разрушава цивилизацията.
68:2.3 (764.6) Обществото се занимава със запазване на вида, самозащита и самонаслаждение, но самосъзнанието е достойно да стане непосредствена цел на много културни групи.
68:2.4 (765.1) Само с присъщия на човека стаден инстинкт едва ли може да се обясни появата на такава социална организация като тази, която съществува понастоящем на Урантия. Макар тази стадност да лежи в основата на човешкото общество, значителен дял за социалността на човека e негово постижение. Две основни движещи сили, които спомогнаха за древното обединяване на хората, бяха потребността от храна и половото влечение. Тези инстинктивни подбуждащи мотиви обединяват човека със света на животните. Две други чувства, които сближаваха хората и ги удържаха заедно, бяха тщеславието и страха, по-специално страха пред духовете.
68:2.5 (765.2) Историята е не повече от летопис за многовековната борба на човека за препитание. Първобитният човек мислеше само тогава, когато беше гладен; създаването на запаси от храна за него беше първият акт на самоотречение, самодисциплина. С развитието на обществото утоляването на глада престана да бъде единствения стимул за обединение. Множеството други видове глад, множество други потребности, появата на многобройни духовни интереси — всички това водеше към по-тясно обединяване на човечеството. Но прекомерно бързият растеж на мнимите човешки потребности заплашва да преобърне съвременното общество. Западната цивилизация на двадесети век изнемогва под страшния товар на разкоша и прекомерното умножаване на човешките желания и духовните интереси. Съвременното общество изпитва напрежение на един от най-опасните свои етапи, за който са характерни широко взаимодействие и сложна взаимозависимост.
68:2.6 (765.3) Социалното въздействие на глада, тщеславието и страха пред духовете беше постоянно, но половото удовлетворение беше временно и нередовно. Само половото влечение не можеше да накара първобитните мъже и жени да поемат върху себе си тежкия товар по запазването на семейството. Древното семейство се крепеше на половото безпокойство на мъжете, лишено от честото удовлетворение и на преданата майчинска любов на жените — любовта, която тя в определена степен споделя със самките на висшите животни. Присъствието на безпомощното дете определи бързата диференциация на заниманията на мъжете и жените: жената беше принудена да живее на постоянно място, където можеше да обработва земята. И от най-дълбока древност се смяташе, че домът е там, където е жената.
68:2.7 (765.4) Така жените отрано станаха неотделими от развитието на социалната система — не толкова поради преходното полово влечение, колкото вследствие на потребностите от храна: жената беше важен партньор в самооосигуряването. Тя снабдяваше с храна, беше като животно за товарене, а също и компаньон, понасящ и най-грубото отношение без бурно негодувание; и в допълнение към всички тези желателни качества, тя винаги беше редом - като средство за полово удовлетворяване.
68:2.8 (765.5) Почти всичко, което има непреходна ценност за цивилизацията, води своето начало от семейството. Семейството беше първата миролюбива група: мъжът и жената се учеха да разрешават своите противоречия и едновременно приучваха към мирни занятия своите деца.
68:2.9 (765.6) Функцията на брака в еволюцията — осигуряване на съществуването на расата, е не само реализация на личното щастие. Истинските цели на семейството са самозащитата и продължаването на рода. Самонаслаждението е несъществено, то е необходимо само като стимул, осигуряващ половата връзка. Природата изисква оцеляване, но постиженията на цивилизацията продължават да повишават удоволствията в брака и удовлетворението от семейния живот.
68:2.10 (765.7) Ако понятието тщеславие включва гордост, честолюбие и чест, то тогава ние ще видим как тези качества не само помагат за образуването на човешките обединения, но и как задържат хората заедно, тъй като такива чувства губят всякакъв смисъл, ако няма аудитория, пред която да могат да бъдат демонстрирани. Тщеславието бързо се съедини с останалите чувстваи подбуди, изискващи социална арена, на която да могат да се проявяват и удовлетворяват. Именно тази група чувства породи всички видове изкуства, ритуали и всички форми на спортни игри и състезания.
68:2.11 (766.1) Тщеславието внесе огромен принос в създаването на обществото. Но понастоящем — времето на появата на тези откровения, заблужденията на самовлюбеното поколение заплашва да погуби, да унищожи цялата сложна структура на високоспециализираната цивилизация. Вместо потребностите от препитание отдавна вече дойде потребността от наслаждения; оправданите социални цели за самооосигуряване бързо се трансформират в низки и заплашващи форми на самонаслаждение. Самоосигуряването създава обществото; необузданото самонаслаждение неизбежно разрушава цивилизацията.
68:3.1 (766.2) Примитивните желания доведоха до появата на изходното общество, но страхът пред духовете го сплоти и внесе в него свръхчовешкия елемент. Обичайният страх беше физиологичен по своята природа: страхът от физическата болка, неутоленият глад или някакво земно бедствие; що се отнася до страха от духовете, това беше нов и възвишен вид страх.
68:3.2 (766.3) Може би най-важният отделно взет фактор в еволюцията на човешкото общество бяха сънищата, в които се появяваха духове. Изобщо сънищата прекомерно тревожеха съзнанието на примитивния човек; сънищата с видения на духове довеждаха древния човек до истински ужас, хвърляйки хората в обятията им в доброволен и искрен стремеж да се обединят за взаимна защита от смътните и невидими, измислени опасности на света на духовете. Сънищата с духове станаха едно от първите различия на разума на човека от разума на животните. На животните е непозната образната представа за живота след смъртта.
68:3.3 (766.4) Освен страха пред духове, в основата на обществото лежаха най-важните потребности и най-съществените биологични подбуди. Но страхът пред духовете стана новият фактор на цивилизацията, представлявайки вид страх, който оставя далеч назад елементарните потребности на индивида и значително превъзхожда даже стремежа към запазване на групата. Страхът пред душите на починалите доведе до появата на нов и поразителен вид страх: това беше довеждащият до паника ужас, който спомагваше за превръщането на неопределения социален принос на първобитния човек в по-дисциплинираните и по-добре управляеми групи на древния свят. Чрез суеверен страх пред въображаемото и свръхестественото тази безсмислена суеверност — досега не напълно изчезнала, подготви човешкия ум за откриването на истината, че “началото на мъдростта е страха пред Господ”. Безпочвените страхове на еволюцията трябва да се изместват от благоговението пред Божеството — благоговение, което се внушава от откровението. Древният култ, основан на страха пред духовете, стана могъща социална връзка и от онези отдавнашни времена човечеството в по-голяма или по-малка степен се стреми към придобиването на духовност.
68:3.4 (766.5) Гладът и любовта съединяваха хората, тщеславието и страха ги удържаха заедно. Но само едните влияния, без съдействащите на мирното развитие откровения, са неспособни да противостоят на напрежението, към което водят битуващите в човешките обединения подозрителност и раздразнителност. Без помощта на свръхчовешките сили, възникващото в обществото напрежение, достигайки определен предел, довежда до взрив и съвкупността на същите тези мобилизиращи социални фактори — глад, любов, тщеславие и страх, въвлича обществото във война и кръвопролития.
68:3.5 (766.6) Стремежът на човечеството към мир не е природен дар. Той възниква от ученията на богооткровената религия, от съвкупния опит на прогресивните раси, но повече от всичко - от ученията на Исус, Принцът на Мира.
68:4.1 (767.1) Всички съвременни социални институции се появиха в резултат от еволюцията на първобитните обичаи на вашите предци, диваците; днешните структури са видоизменените и развити обичаи на миналото. Това, което за индивида е навика, за групата е обичая; груповите обичаи се превръщат в народни или племенни традиции — в обществени структури. От тези древни източници водят своето незабележимо начало всички съвременни институции на човешкото общество.
68:4.2 (767.2) Необходимо е да изясним, че нравите се появиха в опит да се съгласува живота на групата с условията на съществуване на масата; нравите станаха първият социален атрибут. И всички тези племенни реакции възникнаха от опита да се избегнат болката и униженията при едновременния стремеж към удоволствие и власт. Произходът на груповите традиции, както и възникването на езиците, винаги е безсъзнателно и непроизволно и затова винаги е покрито с тайна.
68:4.3 (767.3) Страхът пред духовете доведе първобитния човек до представите за свръхестественото и така създаде порочната основа за тези мощни социални въздействия на етиката и религията, които на свой ред от поколение на поколение пазеха неприкосновени нравите и обичаите. Вярата в ревнивото отношение на мъртъвците към обичаите, които те са следвали приживе, беше този фактор, който в дълбока древност доведе до формирането и укрепването на нравите; смяташе се, че починалите сурово ще накажат тези живи, които се осмеляват да се отнасят с безгрижно презрение към жизнените норми, почитани от тези мъртъвци по време на живота им в плът. Най-добрата илюстрация на това е днешното почитание към предците, оказвано сред жълтата раса. Появилата се по-късно примитивна религия, укрепвайки нравите, значително усили страха пред духовете, но прогресиращата цивилизация все повече освобождава човечеството от веригите на страха и робството на суеверията.
68:4.4 (767.4) До появата на учителите в Далматия с тяхното възпитание, освобождаващо от предразсъдъците и разширяващо кръгозора, древният човек оставаше безпомощна жертва пред ритуалните обичаи; първобитния дивак го обкръжаваха безкрайни обреди. Каквото и да правеше — от сутрешното събуждане до нощното потопяване в сън в своята пещера, всичко трябваше да се изпълнява строго по правилата, съгласно племенните традиции. Той беше роб напълно подчинен на обичая; в неговия живот нямаше нищо свободно, непроизволно или самобитно. Отсъстваше естествения прогрес към по-висок интелектуален, нравствен или социален живот.
68:4.5 (767.5) Древният човек се задържаше стабилно във властта на обичая; дивакът беше истински роб на навика. Но от време на време се появяваха хора, които отклонявайки се от стереотипа намираха в себе и мъжеството да предложат нов начин на мислене и по-съвършен принос в живота. И все пак инертността на първобитния човек е биологична аварийна спирачка, предпазваща го от внезапното пропадане в пагубната неприспособеност, към която води твърде бързото развитие на цивилизацията.
68:4.6 (767.6) Но тези обичаи не са абсолютно зло; тяхното развитие трябва да продължава. Цялостната промяна и радикалното изменение на обичаите има почти съдбовни последствия за самото съществуване на цивилизацията. Обичаят винаги биваше тази нишка, която укрепваше цивилизацията. Историческият път на човека е постлан с остатъците от отхвърлените обичаи и остарелите обществени практики. Но нито една цивилизация, отказваща се от своите традиции, не се запази, освен ако като смяна на старите обичаи не идваха по-добри и по-целесъобразни.
68:4.7 (767.7) Запазването на обществото зависи на първо място от постепенната еволюция на неговите нрави. Такъв процес възниква от желанието да се експериментира: новите идеи неизбежно започват да конкурират старите. Прогресиращата цивилизация усвоява по-съвършени идеи и се запазва; съответно времето и обстоятелствата пробират по-приспособената група. Но от това не следва, че всяко изменение в човешкото общество винаги е било към по-добро. Не, далеч не е така! Защото в продължение на дългото и трудно развитие на урантийската цивилизация, прогресът многократно се сменяше с регрес.
68:5.1 (768.1) Земята е етапа на обществото, а хората — актьорите. И човек трябва вечно да приспособява своята игра към състоянието на земята. Еволюцията на нравите зависи от осигуреността със земя. Това е така колкото и да е трудно за вас постигането на тази истина. Методите за използване на земята от човека, тоест наличните средства за съществуване и нивото на живота съответстват на съвкупността от народните представления, на нравите. А съвкупността на приспособения човек към изискванията на живота съответства на нивото на неговата култура.
68:5.2 (768.2) Първите културни общества възникнаха покрай реките на източното полукълбо и в своето развитие цивилизацията премина през четири най-важни етапа:
68:5.3 (768.3) 1. Стадият на събирането. Принудителното въздействие на глада доведе до появата на първия вид промисъл — примитивното събиране. Понякога опашката от подтиквани от глад хора събиращи храна достигаше петнадесет километра дължина. В развитието на културата това беше стадий на примитивно номадство; такъв начин на живот се запази сред африканските бушмени.
68:5.4 (768.4) 2. Стадият на ловуване. Изобретяването на ловни оръдия позволи на човека да стане ловец и така в значителна степен да се избави от робската зависимост от храната. Разумният андонит, сериозно наранил в боя своя юмрук, повторно откри възможността за използването на тоягата вместо ръка, а наконечника от твърд кремък, привързан към нея с жили — вместо юмрук. Много племена самостоятелно правеха подобни открития и появата на разнообразни чукове стана един от най-важните етапи в развитието на човешката цивилизация. Понастоящем някои австралийски аборигени почти не са напреднали от този стадий.
68:5.5 (768.5) Хората от синята раса бяха прекрасни ловци и трапери; преграждайки реките те ловяха голямо количество риба, изсушавайки излишъка за зимата. За улов на дивеч се използваха много видове остроумно направени примки и капани, но по-примитивните раси не ловуваха големи животни.
68:5.6 (768.6) 3. Стадият на чергарското скотовъдство. Този етап от цивилизацията стана възможен благодарение на опитомяването на животни. Като пример за народи, които започнаха да се занимават с чергарство в по-късните времена, могат да послужат арабите и африканските аборигени.
68:5.7 (768.7) Чергарското скотовъдство доведе до понататъшно намаляване на робската зависимост от храната; човекът се научи а живее за сметка на прираста на капитал, увеличаването на главите на своето стадо. Той имаше повече свободно време, което му позволяваше да повишава своята култура и да постига нови успехи.
68:5.8 (768.8) На предишните стадии мъжете и жените си сътрудничеха взаимно, но разпространяването на скотовъдството понижи жената до положението на робиня. Преди това мъжете трябваше до осигуряват животинската храна, а жените — растителната. Затова, когато човекът влезе в ерата на чергарското скотовъдство, достойнството на жените съществено спадна. На жената както и преди й се налагаше тежко да се труди, отглеждайки необходимите за живеене зеленчуци, докато на мъжа беше достатъчно само да отиде до своето стадо, за да си осигури изобилие от животинска храна. Така мъжът стана относително независим от жената и в продължение на целия период на чергарство положението на жената постоянно се влошаваше. Към края на тази ера тя почти не се отличаваше от животното, чието задължение беше да работи и да произвежда потомство — подобно на това, както добитъкът трябваше да работи и създава своите малки. Мъжете от епохите на чергарското скотовъдство обичаха много своите животни. Толкова по-обидно беше, че в тях не се появиха по-дълбоки чувства към своите жени.
68:5.9 (769.1) 4. Стадият на земеделието. Тази ера настъпи с появата на културните растения и представлява висш тип материална цивилизация. И Калигастия и Адам отделяха голямо внимание на обучението по градинарство и земеделие. Адам и Ева бяха градинари, а не пастири и в тези дни градинарството беше по-прогресивният вид култура. Отглеждането на растения облагородява всички човешки раси. Земеделието с повече от четири пъти повиши всемирната осигуреност със земя.
68:5.10 (769.2) Занимаването със селско стопанство може да се съчетава с по-древното скотовъдство. Когато всичките три стадия съвпадат, мъжете ловуват, а жените обработват земята.
68:5.11 (769.3) Между скотовъдците и обработващите земята винаги са възниквали триения. Ловците и скотовъдците се отличават с войнственост, на земеделеца е по-свойствено миролюбието. Връзката с животните предполага борба и сила; връзката с растенията внушава търпение, внушава мир и покой. Селското стопанство и промишленото производство са мирни занятия. Но тяхната слаба страна, както и на световни видове обществена дейност, се заключава в еднообразието и монотонността.
68:5.12 (769.4) От стадия на ловуването — през стадия на скотовъдството, човешкото общество стигна до земеделския стадий на селското стопанство. И всеки етап на постепенно развиващата се цивилизация се съпровождаше с намаляване на чергарството. Човекът ставаше все по-уседнал.
68:5.13 (769.5) Понастоящем промишлеността допълва селското стопанство, в резултат на което се усилва урбанизацията на обществото и в него се появяват все повече неаграрни класи. Но промишлената ера ще бъде обречена, ако нейните лидери не осъзнаят, че даже най-висшите социални постижения трябва винаги да стоят на стабилен селскостопански фундамент.
68:6.1 (769.6) Човекът е създание на земята, дете на природата. Колкото и упорито да се опитва да се освободи от земята, в края на краищата винаги го чака поражение. “Прах си и в прахта ще се върнеш” е буквална истина за цялото човечество. Основната борба на човека е била, е и ще бъде, борбата за земя. Първите социални обединения на първобитния човек са се създавали, за да спечелят тази борба. Осигуреността със земя лежи в основата на всяка обществена цивилизация.
68:6.2 (769.7) С помощта на разумното използване на занаятите и науката, човекът се сдоби с увеличаване на добивите. В това време в известна степен започна да се контролира естествения прираст на населението. Така се появиха средствата и свободното време, необходими за създаването на културна цивилизация.
68:6.3 (769.8) Човешкото общество се управлява от закон, съгласно който броят на населението е право пропорционален на развитието на методите за използване на земята и обратно пропорционален на съществуващото ниво на живота. По цялото продължение на този ранен период — още в по-голяма степен, отколкото сега, законът за търсенето и предлагането определяше приблизителната ценност на човека и земята. Във времената на излишък на земя — свободни територии, потребността от хора беше огромна, което съществено повишаваше ценността на човешкия живот; загубата на живот беше голямо нещастие. В периодите на недостиг на земя и свързаната с това пренаселеност сравнителната ценност на човешкия живот спадна и затова войните, гладът и епидемиите предизвикваха по-малко безпокойства.
68:6.4 (770.1) Когато добивът от земята спада или броят на населението нараства, се възобновява неизбежната борба; на повърхността се проявяват най-лошите от човешките качества. Повишаването на добивите от земята, развитието на занаятите и намаляването на броя на населението — всичко това помага за развиване на най-добрите страни на човешката природа.
68:6.5 (770.2) Животът на ръба разкрива в човека неговите неквалифицирани страни; изящните изкуства и истинският научен прогрес — точно както и духовната култура, най-успешно се развиват в големите центрове при условие, че се осигуряват със селскостопанско и промишлено население, броят на което е малко по-ниско от нивото на осигуреност на земята. Градовете винаги умножават могъществото на своето население — за добро или за зло.
68:6.6 (770.3) Размерът на семейството винаги се е управлявал от нивото на живота; колкото е по-високо това ниво, толкова е по-малко семейството — чак до постигане на постоянен статут или до постепенно измиране.
68:6.7 (770.4) Във всички векове моралните и социални норми влияеха на качеството на запазилото се население, в контраст с неговото просто количество. Местните класови норми пораждаха нови социални касти, нови нрави. Ако тези норми прекалено се усложнят или започват да се отличават с прекомерна разточителност, те бързо се превръщат в самоубийствени. Кастата е пряко следствие от високото социално напрежение, към което води острата конкуренция в условията на гъсто население.
68:6.8 (770.5) Древните раси често прибягваха към различни мерки за ограничаване ръста на населението; всички примитивни племена убиваха уродливите или хилавите младенци. Младенците-момичета нерядко умъртвяваха, докато не се появи практиката за купуване на жени. Понякога удушаваха децата при раждането им, но най-често ги изхвърляха. Бащата на близнаци обикновено изискваше единия да бъде убит тъй като се смяташе, че раждането на няколко деца е резултат от магьосничество или съпружеска невярност. При все това близнаците от един пол като правило биваха оставяни живи. Макар че понякога тази забрана за близнаците биваше почти повсеместна, тя беше чужда на Андонитите; за тези народи раждането на близнаци винаги биваше смятано за щастлив знак.
68:6.9 (770.6) Много раси усвоиха методи за прекъсване на бременността и тази практика широко се разпространи след въвеждането на табу за извънбрачно детераждане. Дълго време обикновено момичетата лишаваха младенците от живот, но в по-цивилизованите групи майката на момичето прибираше незаконно родените деца при себе си. Много примитивни кланове бяха буквално изтребени в резултат от аборти и умъртвяване на новородените. Но независимо от повелите на обичая, изключително рядко се случваше децата да бъдат умъртвявани след кърмене от гърдата — твърде силна беше майчинската любов.
68:6.10 (770.7) Даже в двадесети век се запазват останки от тези примитивни методи за контрол над раждаемостта. Майките в едно от австралийските племена се отказват да кърмят повече от две или три деца. Сравнително доскоро едно от племената на човекоядците изяждаше всеки пети младенец. Някои племена в Мадагаскар и досега унищожават всички деца, родили се в определени нещастливи дни, което води до смърт на около двадесет и пет процента от всички новородени.
68:6.11 (770.8) От световна гледна точка в миналото пренаселеността никога не е била голям проблем, но ако войните намалеят и науката все по-успешно се справя със заболяванията, в близко бъдеще тя може да доведе до сериозни трудности. В този случай тя ще стане огромно изпитание за мъдростта на световните лидери. Стига ли на урантийските управители проницателността и смелостта, за да спомагат за разпространяването на нормалния, устойчив човек, а не на крайностите — свръхнормално и рязко повишаване на броя на субнормални хора? Следва да се помага на нормалния човек; той е гръбнакът на цивилизацията и расовият източник на гениални мутанти. Субнормалният човек трябва да се контролира от обществото; такива хора не бива да се раждат повече, отколкото това е необходимо за обслужването на най-простите операции в промишлеността — за изпълняването на такива задачи, които изискват ниво на разум превишаващо нивото на животинския разум, но които по силата на своята примитивност, биха означавали истинско робство за по-висшите човешки типове.
68:6.12 (771.1) [Представено от Мелхиседек, някога пребивавал на Урантия.]
Книгата Урантия
Документ 69
69:0.1 (772.1) В ЕМОЦИОНАЛНО отношение човекът превъзхожда своите животински предци със своята способност да възприема хумора, изкуството и религията. В социално отношение човекът демонстрира своето превъзходство с това, че създава оръдия на труда, способен е да общува и да изгражда социални институции.
69:0.2 (772.2) Когато в течение на продължително време при хората се запазват социални групи, то в подобни маси винаги възникват определени направления на дейността, които прерастват в институции. Както показва опитът, повечето човешки институции облекчават труда и едновременно с това в една или друга степен спомагат за укрепване на груповата безопасност.
69:0.3 (772.3) Цивилизованият човек много се гордее със своята репутация, устойчивост и приемственост на съществуващите институции, но всички те са не повече от съвкупност от нравите на миналото, които се запазваха с помощта на табута и се облагородяваха от религията. Такова наследство ставаше традиция, а традициите съответно се превръщаха в установени практики.
69:1.1 (772.4) Всички човешки институции служат на определена социална потребност — минала или настояща, независимо от това, че тяхното хипертрофирано развитие неизбежно принизява значимостта на отделния човек, оставяйки в сянка неговата личност и подтискайки инициативата. Човекът следва да контролира своите институции, а не да позволява на тези творения на прогресиращата цивилизация да го подчиняват на себе си.
69:1.2 (772.5) Човешките институции се делят на три основни класа:
69:1.3 (772.6) 1. Институциите по самоосигуряване. Тези институции включват онези видове дейности, които се диктуват от глада и от свързания с него инстинкт за самосъхранение. Тук влизат промишлеността, правото на собственост, завоевателните войни и целият регулативен механизъм на обществото. Рано или късно инстинктът на страха поощрява появата на тези институции за оцеляване за сметка на табутата, устройството и религиозните санкции. Но страхът, невежеството и суеверията изиграха важна роля в изначалната поява и последващото развитие на всички човешки институции.
69:1.4 (772.7) 2. Институциите за запазване на вида. Това са такива обществени учреждения, които възникват от половата потребност, майчинския инстинкт, както и от по-висшите и фини чувства. Те обхващат социалните гаранции на семейството и училището, семейния живот, образованието, етиката и религията. Тук влизат брачните обичаи, отбранителните войни и създаването на семейно огнище.
69:1.5 (772.8) 3. Институциите за самонаслаждение. Това са такива обичаи, които произлизат от тщеславните наклонности и чувството за собствено достойнство — те включват стила, облеклото и украшенията, нормите на поведение, войните за търсене на слава, танците, развлеченията, игрите и другите форми за чувствено удовлетворение. Но цивилизацията никога не е пораждала специални институции за самонаслаждение.
69:1.6 (773.1) Между тези три групи видове обществена дейност съществува тясна взаимовръзка и взаимозависимост. На Урантия те представляват сложна организация, която функционира като единен обществен механизъм.
69:2.1 (773.2) Първобитната промишленост постепенно възникна като гаранция срещу ужасите на глада. Още в дълбока древност човекът започна да се учи от животните — в плодоносна година да се запасява с храна за черни дни.
69:2.2 (773.3) Преди древният човек да стане пестелив и да се появи примитивна промишленост обичайната участ на племето бяха лишенията и страданията. В древността човекът беше принуден да се бори за храна с целия животински свят. Тежестта на конкуренцията неизменно изтегля човека до нивото на животното; бедността е неговото естествено и преобладаващо състояние. Богатството не е природен дар; то е резултат от труд, знания и организираност.
69:2.3 (773.4) Първобитният човек бързо осъзна предимството на обединението. Обединението водеше към организация, а първото следствие на организацията стана разделението на труда, което веднага доведе до икономия на време и материали. Това разделение на труда беше следствие от принудителната адаптация — пътя на най-слабото съпротивление. Първобитните диваци никога не работеха с радост и желание. За тях подчинението се диктуваше от необходимостта.
69:2.4 (773.5) Първобитният човек не обичаше тежкия труд и ако не го грозеше сериозна опасност, той не бързаше. Времевият фактор на труда, представата за извършването на определена работа за определен промеждутък от време е изцяло съвременно понятие. Древните хора никога не бързаха. Само двойното въздействие на напрегнатата борба за съществуване и постоянно растящото ниво на живот приучи пасивните по природа древни раси на трудолюбие.
69:2.5 (773.6) Трудът и творческият замисъл отличават човека от животните, чиито усилия в основата си са инстинктивни. Необходимостта да се труди е висша благословия за човека. Всички членове от персонала на Планетарния принц работеха; те направиха много, за да облагородят физическия труд на Урантия. Адам беше градинар; богът на юдеите се трудеше — той беше всеобщият създател и вседържител. Древните юдеи бяха първото племе, превърнало трудолюбието във висша ценност, първият народ, провъзгласил “Който не работи, няма да яде.” Но много от световните религии се върнаха към древния идеал за безделие. Юпитер беше гуляйджия, а Буда се превърна в съзерцателен поклонник на незаетостта.
69:2.6 (773.7) Сангикските племена, които обитаваха отвъд пределите на тропиците, се отличаваха със сравнително трудолюбие. Но борбата между ленивите фанатици на магията и прозорливите поборници на труда се проточи дълго, много дълго.
69:2.7 (773.8) Първата поява на човешката предвидливост беше насочена към поддържането на огъня, водата и храната. Но първобитният човек беше роден авантюрист; той винаги искаше да получи нещо даром и твърде често в продължение на тези древни векове успехът, постиган в резултат на старателен труд, се приписваше на магически сили. Магьосничеството неохотно отстъпваше място на прозорливостта, самоотвержеността и трудолюбието.
69:3.1 (773.9) Разделението на труда в първобитното общество се определяше отначало от естествени, а впоследствие — от социални фактори. Първоначалното разделение на труда изглеждаше по следния начин:
69:3.2 (774.1) 1. Специализация по полов признак. Работата на жените се определяше от наличието на дете; по своята природа жените обичат децата повече — в сравнение с мъжете. Така жените започнаха да изпълняват рутинна работа, а мъжете станаха ловци и войни, с ясно разграничени периоди на труд и почивка.
69:3.3 (774.2) В течение на всички векове съществуваха табута, задържащи жената в строго определени рамки. Мъжът пределно егоистично избираше за себе си най-приятната работа, оставяйки най-тежкия ежедневен труд на жената. Ако мъжът винаги се е срамувал от женския труд, то жената с готовност изпълняваше мъжката работа. Но колкото и да е странно, и мъжете, и жените се трудеха съвместно над създаването и устройването на своя дом.
69:3.4 (774.3) 2. Изменения вследствие възрастта и болестите. Тези различия обусловиха още един вид разделение на труда. Още в дълбока древност на старците и сакатите се налагаше да се занимават с направата на оръдия на труда и оръжия. По-късно започнаха да ги насочват към строителство на оросителни съоръжения.
69:3.5 (774.4) 3. Диференциация по религиозен признак. Шаманите бяха първите освободени от физически труд хора; те станаха първата професионална класа. Ковачите бяха неголяма група, конкурираща се с шаманите като вълшебници. Способността на ковачите да обработват металите караше хората да се страхуват от тях. Съществуването на тенекеджии (”бели ковачи”) и специалисти по обработката на железата (”черни ковачи”) сложи началото на древната вяра в бялата и черната магия, което впоследствие породи суеверната представа за добри и зли призраци, добри и зли духове.
69:3.6 (774.5) Ковачите станаха първата нерелигиозна група, получила особени привилегии. Смяташе се, че по време на война те запазват неутралитет, и тази допълнителна незаетост доведе до това, че като класа те се превърнаха в политически дейци на първобитното общество. Но грубите злоупотреби на ковачите със своите привилегии предизвикаха всеобщата ненавист, от което незабавно се възползваха шаманите за разпалване на ненавист към своите конкуренти. В това първо съревнование на науката с религията победи религията (суеверията). Изгонени от селото в покрайнините на селището, ковачите откриваха там ханове — първите ресторанти.
69:3.7 (774.6) 4. Господар и роб. Следващата диференциация на труда възникна от отношенията между победител и победен, което доведе до възникването на робство.
69:3.8 (774.7) 5. Диференциация по физически и умствени способности. По-нататъшното разделение на труда стана вследствие вродените различия между хората, тъй като хората не се раждат еднакви.
69:3.9 (774.8) Първите занаятчии бяха каменоломци и каменари; следващи станаха ковачите. По-късно получи развитие груповото разделение на труда; цели семейства и кланове се посвещаваха на определен занаят. Една от най-древните касти — жреците, без да смятаме племенните шамани, се появи в резултат от суеверното възвисяване на семейство, чиито членове бяха изкусни изготвители на мечове
69:3.10 (774.9) Първите специализирани групи станаха износителите на каменна сол и грънчарите. Жените изготвяха проста керамика, мъжете — декоративна. В някои племена с шиенето и тъкачеството се занимаваха жени, в други — мъже.
69:3.11 (774.10) Първите търговци бяха жени; тях често ги използваха като шпиони, за които търговията носеше второстепенен характер. Търговията бързо се разширяваше, а жените играеха ролята си на посредници — работнички на акорд. След тях се появи класата на посредниците, вземащи за своите услуги определен процент, тоест получаващи доход. Размерът на стокообмена между различните групи доведе до търговия, а вследствие обмена на стоки се появи обмен на квалифицирана работна сила.
69:4.1 (775.1) Както след насилствения брак дойде бракът по сметка, така и заграбванията се смениха с разменна търговия. Но древната практика на безсловесен обмен и по-късната търговия с помощта на съвременните обменни методи се разделяше от продължителен период на пиратство.
69:4.2 (775.2) Първата разменна търговия проведоха въоръжени търговци, оставили своите стоки на неутрално място. Жените организираха първите пазари; те станаха най-древните търговци и това беше така, защото те пренасяха товарите; мъжете бяха войни. Още в дълбока древност се появи търговският тезгях — стена, достатъчно широка, за да не даде на продавачите и купувачите да използват един против друг оръжие.
69:4.3 (775.3) На такива пазари поставяха идол, охраняващ складовете със стоките, предназначени за обикновена обменна търговия. Тук нямаше кражби; да се отнесе някаква стока беше възможно, само като я замениш или закупиш; с такъв идол стоката винаги се пазеше в неприкосновеност. Древните търговци винаги бяха безупречно честни към своите съплеменници, но смятаха за напълно допустимо да излъжат чуждоземец. Още в дълбока древност даже юдеите имаха отделен етически кодекс за общуване с друговерци.
69:4.4 (775.4) Обикновеният обмен на стоки продължаваше в течение на много векове, докато на свещеническите търговски площади не започнаха да се срещат невъоръжени хора. Такива площади се превърнаха в първите убежища и в някои страни станаха известни като “мирни градове”. Всеки изгнаник, добрал се до търговския площад, беше в безопасност.
69:4.5 (775.5) Първите единици за тегло бяха зърна от пшеница и други житни растения. Първото средство за обмен беше една риба или една коза. По-късно единица за стокообмен стана кравата.
69:4.6 (775.6) Началото на съвременната писменост положиха древните търговски записи; първото литературно произведение на човека беше съдействащ за търговията документ — една реклама на сол. Много древни войни се водеха за природни находища — например, на сол, кремък и метали. Първият официален междуплеменен договор се отнасяше до съвместното ползване на един залеж на сол. В тези местности, за които важеше договорът, различните племена можеха дружелюбно и мирно да се отнасят едно с друго и да обменят идеи.
69:4.7 (775.7) От “пръчките-послания”, завързваните на връвчици възли, рисунъчното писмо, йероглифите и поясите Вампум развитието на писмеността доведе до появата на древни, съдържащи символи азбуки. Започвайки с първобитните димни сигнали, методите за изпращане на съобщения преминаха през стадия на куриерите, вестоносците, влаковете и самолетите, а също и на телеграфа, телефона и радиото.
69:4.8 (775.8) Древните търговци разпространяваха по света нови идеи и усъвършенствани методи. Търговията, свързана с пътешествията, водеше към изследвания и открития. И всички тези фактори доведоха до появата на транспорта. Търговията беше великият цивилизатор посредством различни култури и подпомагане на тяхното взаимообогатяване.
69:5.1 (775.9) Капиталът е труд, положен като отказ от настоящето в полза на бъдещето. Спестяванията представляват форма на защита и гаранция за поддържане на съществуването. Натрупването на запаси храна разви самоконтрола и създаде първите проблеми, свързани с капитала и труда. Този, който имаше храна — и който беше способен да я защити от грабители, притежаваше явно предимство пред този, който нямаше храна.
69:5.2 (775.10) Древният банкер беше най-доблестният човек в племето. При него се пазеха ценностите на цялата група и в случай на нападение в защита на неговото жилище се вдигаше целият клан. Така натрупването на личен капитал и групово богатство веднага доведе до появата на военна организация. В началото подобни мерки бяха преназначени за защита от чужди нападатели, но по-късно стана обичай да се поддържа необходимата подготовка на военната организация с помощта на набези над владенията и богатствата на съседните племена.
69:5.3 (776.1) Ето основните мотиви, които водеха до натрупване на капитал:
69:5.4 (776.2) 1. Гладът — съчетан с предвидливост. Запазването и съхраняването на храната означаваха власт и удобство за тези, чиято предвидливост беше достатъчна за осигуряване на бъдещите си потребности. Запасяването с храна беше необходима застраховка за в случай на глад и нещастие. И цялата съвкупност от първобитни нрави беше действително насочена към това, да помогне на човека да подчини настоящето на бъдещето.
69:5.5 (776.3) 2. Любов към семейството — стремеж да удовлетвориш потребностите на членовете на семейството си. Капиталът представлява запазване на собственост за застраховане в случай на бъдещи потребности независимо от натиска на сегашните нужди. Част от такива бъдещи потребности може да има отношение към последващите поколения.
69:5.6 (776.4) 3. Тщеславие — желанието да демонстрираш увеличаване на личната собственост. Допълнителните дрехи бяха един от първите признаци на различието. Колекционирането още от памтивека стана предмет на човешка гордост.
69:5.7 (776.5) 4. Положението — стремежът да се постигне социален или политически престиж. Още в древността се появи имуществена аристокрация; правото на членство в нея зависеше от някои специални услуги, оказани от управителите, или се получаваше открито срещу пари.
69:5.8 (776.6) 5. Властта — страстното желание да станеш собственик. Отдаването под наем на ценности се използваше като средство за заробване, при което размерът на процентната ставка по заема в древността беше 100% годишно. Заемодателите се превръщаха в царе благодарение на постоянна армия длъжници. Крепостните станаха един от първите видове натрупвана собственост и в древността дълговото робство стигаше дотам, че заемодателят се разпореждаше с тялото на длъжника даже след неговата смърт.
69:5.9 (776.7) 6. Страх пред духовете на мъртвите — заплащане на жреците за защита. Още в древните времена човекът започна да носи дарове на жреците, стремейки се да използва своята собственост за облекчаване на последващия живот. Така духовенството съсредоточи в ръцете си огромни богатства; жреците бяха главните капиталисти в древността.
69:5.10 (776.8) 7. Половото влечение — желанието да си купиш една или няколко жени. Първата форма на търговия се заключаваше в разплащане с жени и се появи доста по-рано, отколкото разплащането с коне. Но търговията с наложници никога не доведе до прогрес обществото; такива операции бяха и си остават позор за расата, тъй като това едновременно пречеше на развитието на семейството и подриваше биологичното състояние на по-развитите народи.
69:5.11 (776.9) 8. Многобройни форми на самоудовлетворяване. Едни се стремяха към богатство, защото то носеше власт; други с упорит труд натрупваха собственост, защото тя означаваше удобства. Древният човек (както и някои хора от по-късни времена) имаше склонност към изразходване на своите средства за предмети на разкоша. Първобитните раси се увличаха от опияняващите и наркотични вещества.
69:5.12 (776.10) С развитието на цивилизацията в човека се появяваха нови стимули за натрупване на спестявания; към изначалната потребност от храна бързо се прибавяха нови желания. Бедността предизвикваше такова отвращение, че само за богатите се запазваше правото да отидат след смъртта си направо на небето. Собствеността беше на такава почит, че се смяташе за достатъчно да устроиш показен пир, за да изтриеш от своето име позорно лично петно.
69:5.13 (777.1) Още в древността натрупването на богатство беше знак за социално различие. В някои племена отделни индивиди с години натрупваха собственост само за това, в един от празничните дни да я запалят или безвъзмездно да я раздадат на съплеменниците си и с това да направят впечатление. Това ги правеше велики хора. Даже съвременните народи се наслаждават на раздаването на коледни подаръци, а богатите хора имат огромни дарителски и образователни организации. Методите се изменят, но отношението на човека си остава непроменено.
69:5.14 (777.2) При това не можем да не отбележим, че мнозина древни богаташи раздаваха значителна част от своето състояние поради страха, че ще бъдат убити от тези, които се домогваха до тяхното богатство. Нерядко състоятелните хора жертваха десетки от своите роби, за да демонстрират своето презрение към богатството.
69:5.15 (777.3) Макар че капиталът винаги проявяваше тенденция към освобождаване на човека, той съществено усложни социалната и промишлена организация. Злоупотребата с капитала от страна на нечестните капиталисти не намалява факта, че той е основа на съвременното индустриално общество. Благодарение на капитала и изобретателността днешното поколение се ползва с по-голяма степен на свобода, отколкото което и да е от предишните. Това се констатира като факт, а не като оправдание на многото злоупотреби от страна на безразсъдни и егоистични владетели на капитала.
69:6.1 (777.4) Първобитното общество с неговите четири сектора — производствен, регулативен, религиозен и военен — се създаде благодарение на огъня, животните, робите и частната собственост.
69:6.2 (777.5) Разпалването на огън веднага и навеки отдели хората от животните; огънят е основно изобретение или откритие за човека. Огънят позволи на хората да остават на земята нощем, тъй като всички животни се боят от огъня. Огънят помагаше на общуването след падането на мрака; той не само защитаваше от студа и дивите зверове, но се използваше и за защита от духовете. Отначало огънят се използваше повече като източник на светлина, отколкото на топлина; много изостанали племена и днес се отказват да спят без горящ цялата нощ пламък.
69:6.3 (777.6) Огънят беше велик цивилизатор, позволил на човека за пръв път да бъде алтруист без ущърб за себе си: един съсед даваше на друг тлеещ въглен, без с нищо да обеднява. Домашният огън, за който следеше майката или голямата дъщеря, беше първият възпитател, изискващ внимание и надеждност. Древният дом беше не постройката, а семейството, събрало се около огъня — семейното огнище. Когато синът създаваше ново семейство, той отнасяше със себе си главня от семейното огнище.
69:6.4 (777.7) Макар че Андон, първооткривателят на огъня, съумя да не го превърне в обект на поклонение, много от потомците на Андон се отнасяха към пламъка като към фетиш или дух. Те не съумяха да се възползват от санитарните възможности на огъня, тъй като се отказваха да изгарят отпадъците. Примитивният човек се боеше от огъня и винаги се стараеше да го умилостиви — така възникна опушването с тамян и посипването с благовонна пепел. При никакви обстоятелства древните хора не плюеха в огъня и никога не преминаваха между някого и горящия огън. За свещени се смятаха даже железният пирит и кремъкът, които се използваха за разпалване на пламъка.
69:6.5 (777.8) Да угасиш огъня значеше да извършиш грях и ако се запалеше постройка, оставяха я да изгори. Пламъкът, горящ в храма или светилището, се смяташе за свещен; никога не го оставяха да угасне, с изключение на това, че веднъж в годината — или след някакво произшествие, се запалваше нов огън. Жените биваха избирани за жрици затова, защото бяха пазителки на семейното огнище.
69:6.6 (778.1) Древните митове за това как боговете дали на човека огъня се появиха от наблюденията на запалените от мълнии пожари. Тези свръхестествени представи станаха непосредствената причина за поклонението пред огъня, което на свой ред доведе до обичая “преминаване през огъня” — традиции, запазили се до времето на Мойсей. И досега битува представата за преминаването през огън след смъртта. Митът за произхода на огъня силно сковаваше древния човек и досега си остава в символиката на Парсейците.
69:6.7 (778.2) Огънят доведе до сготвянето на храната и определението “суровоядец” се превърна в насмешка. Приготвената храна надминаваше загубите на жизнената енергия, необходими за нейното преваряване, оставяйки на древния човек известна сила за развитието на социална култура, докато скотовъдството, облекчавайки препитанието, позволяваше да се отделя време за обществена дейност.
69:6.8 (778.3) Необходимо е да се помни това, че огънят откри пътя към обработката на метала и доведе до последващото откриване на силата на парата и съвременното използване на електричеството.
69:7.1 (778.4) В началото целият животински свят беше враг на човека; на хората се наложи да се учат как да се защитават от зверовете. Отначало човекът се хранеше с животните, но по-късно се научи да ги опитомява и да ги кара да му служат.
69:7.2 (778.5) Опитомяването на животни възникна случайно. Диваците ловуваха стадни животни така, както американските индианци — бизони. Обкръжавайки стадото, те можеха да управляват животните и да ги убиват според необходимостта от храна. По-късно започнаха да организират клопки, което им позволяваше да улавят наведнъж цели стада.
69:7.3 (778.6) Някои животни лесно се опитомяваха, но много от тях — например, слоновете, не се размножаваха в плен. По-късно беше открито, че някои видове животни се подчиняват на човека и се размножават в плен. Така одомашняването на животните се развиваше за сметка на селекцията — изкуство, постигнало огромен прогрес от времената на Далматия.
69:7.4 (778.7) Първото домашно животно стана кучето и трудният път на неговото опитомяване започна, когато едно от кучетата, целия ден неотстъпно следващо ловеца, буквално си тръгна за в къщи заедно с него. От векове кучетата се използваха като храна, на лов, за придвижване или за дружеско общуване. Отначало кучетата умееха само да вият, но по-късно се научиха да лаят. Острият нюх на кучето породи представата за това, че то е способно да вижда духове, вследствие на което започнаха култове за поклонение пред кучето. Стражевите кучета за пръв път позволиха на целия клан спокойно да спи през нощта. Тогава се появи обичаят да се използват стражеви кучета за защита на дома от духове, точно както и от материални врагове. Смяташе се, че когато кучето лае, се приближава звяр или човек, а ако вие — наоколо има духове. Даже сега мнозина вярват, че нощният кучешки вой предвещава смърт.
69:7.5 (778.8) Когато човекът беше ловец, той доста добре се отнасяше към жената, но след одомашняването на животните и смутовете, посети от бунта на Калигастия, много племена започнаха да се отнасят позорно към своите жени. Тяхното отношение твърде много напомняше отношението към своите животни. Жестокото отношение на мъжа към жената е една от най-мрачните страници от човешката история.
69:8.1 (778.9) Първобитният човек без всякакви колебания поробваше своите другари. Жената стана първият роб — семеен роб. Човекът от епохата на чергарското скотовъдство поробваше жената като низш полов партньор. Непосредствена причина за такъв вид полово робство беше намаляването на зависимостта на мъжете от жените.
69:8.2 (779.1) Неотдавна превръщането в роби беше жребият на тези военнопленници, които се отказваха да приемат религията на завоевателя. В по-дълбока древност пленниците ги изяждаха, измъчваха до смърт, принуждаваха ги да се бият един срещу друг, принасяха ги в жертва на духовете или ги заробваха. Владеенето на роби беше значителен прогрес в сравнение с масовите убийства и канибализъм.
69:8.3 (779.2) Поробването беше крачка напред в развитието на по-милосърдно отношение към военнопленниците. Битката в Aи, по време на която бяха убити всички мъже, жени и деца и само царят беше оставен жив за удовлетворяване на тщеславието на победителя, е типичен пример за варварските убийства, с които се занимаваха даже смятащите се за цивилизовани народи. Нападението над Ог — Васанския цар, беше също толкова жестоко и опустошително. Юдеите “напълно изтребиха” своите врагове, вземайки като военна плячка цялата им собственост. Те наложиха на всички градове дан на страданието, “убивайки всички мъже”. Но много съвременни на тях племена, отличаващи се с по-малък племенен егоизъм, вече отдавна приемаха при себе си най-добрите пленници.
69:8.4 (779.3) Ловците — например, американските червени хора, не заробваха: те или приемаха, или убиваха пленниците. Владеенето на роби не получи разпространение сред чергарите, на които не беше необходима малко работна сила. На война скотовъдците обикновено убиваха всички пленени мъже, отвеждайки в робство само жените и децата. Мойсеевите закони съдържаха подробни предписания, позволяващи жената да се превърне в пленница. Ако пленената жена не удовлетворяваше, тя можеше да бъде прогонена, но на юдеите не се разрешаваше да продават такива отхвърлени спътници в робство — във всеки случай това беше най-малкото една прогресивна стъпка. Независимо от примитивните социални стандарти на юдеите те значително превъзхождаха окръжаващите ги племена.
69:8.5 (779.4) Скотовъдците бяха първите капиталисти: техните стада представляваха капитал, а те живееха от процентите — естествения прираст. И те не бяха склонни да поверяват грижите за своето богатство на роби или жени. Но впоследствие те започнаха да залавят пленени мъже, заставяйки ги да обработват земята. Такъв е произходът на крепостните — хора, прикрепени към земята. Лесно беше да научиш африканците да обработват земята; затова те станаха велика, незаменима за роби раса.
69:8.6 (779.5) Владеенето на роби е неотменимо звено в развитието на човешката цивилизация. То стана този мост, през който обществото се придвижи от хаоса на празнотата към реда и цивилизованата дейност. То накара изостаналите и лениви народи да работят, осигурявайки по такъв начин богатството и свободното време, необходими за прогреса на по-развитите раси.
69:8.7 (779.6) Институцията на владеенето на роби застави човека да създаде регулативен механизъм на първобитното общество; то доведе до появата на първите форми на управление. Владеенето на роби, изискващо твърдо регулиране, в средновековна Европа практически изчезна предвид неспособността на феодалите да управляват робите. Изостаналите племена от древността — такива като днешните австралийски аборигени, никога не са имали роби.
69:8.8 (779.7) Разбира се, владеенето на роби означаваше угнетяване, но именно в училищата на гнета човекът се учеше трудолюбиво. В края на краищата робите започнаха да се ползват от благата на по-развитото общество, което те толкова неохотно помагаха да се създаде. Владеенето на роби създава организация, водеща към културни и социални постижения, но скоро то незабелязано прояжда обществото отвътре, превръщайки се в най-тежката от всички разрушителни социални болести.
69:8.9 (779.8) Благодарение на откритията на съвременната техника робството остана в миналото. Владеенето на роби, както и многоженството, отмира, защото е неизгодно. Но внезапното освобождаване на голяма маса роби винаги е било гибелно; постепенното им освобождаване е свързано с по-малко беди.
69:8.10 (780.1) Днес хората не са социални роби, но хиляди от тях допускат поради амбиции да заробят себе си в робството на ямата на дълговете. Принудителното робство се смени с по-съвършена форма и нова индустриална зависимост.
69:8.11 (780.2) Макар че идеал на обществото е всеобщата свобода, никога не следва да търпите безделието. Всеки здрав човек трябва да изпълнява поне такъв обем от работа, който е необходим за неговото самоосигуряване.
69:8.12 (780.3) Съвременното общество се устреми назад. Практически изчезна робството; излизат от употреба домашните животни. В търсенето на могъщество цивилизацията се устреми назад, към огъня — към неорганичния свят. Човекът излезе от варварството с помощта на огъня, животните и робите; днес той се стреми назад, отхвърляйки услугите на робите и помощта на животните, за да изравя нови тайни, нови източници на богатство и могъщество, които се пазят в хранилищата на природата.
69:9.1 (780.4) Макар че първобитното общество практически беше комуна, първобитният човек не беше привърженик на съвременните комунистически доктрини. Комунизмът в тази древна епоха не беше само теория или социална доктрина; той беше проста, практическа и автоматична адаптация. Комунизмът предотвратяваше нищетата и нуждата, просията и проституцията бяха практически неизвестни на тези древни племена.
69:9.2 (780.5) Първобитният комунизъм не особено принизяваше хората, както не възвеличаваше и посредствеността; но той действително поощряваше пасивността и безделието, подтискаше трудолюбието и разрушаваше честолюбието. Комунизмът беше необходимата опора в процеса на растеж на първобитното общество, но той отстъпи място на по-високия обществен ред, тъй като противоречеше на четири явно изразени човешки тенденции:
69:9.3 (780.6) 1. Семейството. Човекът се стреми не само да натрупа собственост, но и да я предаде на своето потомство. Но в древното общинно общество личния капитал или веднага се изразходваше, или след смъртта на собственика се разпределяше сред членовете на групата. Собственост не се наследяваше — налогът на наследството беше сто процента. Появилите се по-късно правила, регулиращи натрупването на капитал и наследяването на собствеността, бяха бавна крачка напред в развитието на обществото. Това е така независимо от последвалите груби злоупотреби с капитала.
69:9.4 (780.7) 2. Религиозните тенденции. Покрай това първобитният човек се стремеше да натрупа собственост като начален капитал за следващия живот. С това се обяснява съществуващият в течение на дълго време обичай да се погребват личните принадлежности на човека заедно с него. В древността вярваха, че само за богатите веднага след смъртта е подготвено някакво удоволствие и величие. Учителите на богооткровената религия — особено християнските проповедници — първи провъзгласиха, че бедняците имат равни с богаташите шансове за спасение.
69:9.5 (780.8) 3. Стремежът към свобода и свободно време. В зората на социалната еволюция пропорционалното разпределение на личните доходи сред членовете на групата практически беше форма на робство; труженикът ставаше роб на безделника. В това се заключаваше самоубийствената черта на комунизма: разточителният живееше за сметка на пестеливия. Даже понастоящем прахосникът зависи от държавата (грижливите данъкоплатци), които трябва да се грижат за него. Тези, които нямат капитал, и досега смятат, че онези, които го имат, трябва да ги хранят.
69:9.6 (780.9) 4. Стремежът към безопасност и могъщество. Комунизмът беше окончателно унищожен в резултат на измамната практика на прогресивните и преуспяващи индивиди, прибягващи към различни уловки в опита си да се избавят от заробването пред ленивите безделници на своето племе. Но отначало всички подобни натрупвания се правеха тайно; небезопасността в първобитното общество пречеше на откритото натрупване на капитал. Даже в по-късните времена притежаването на прекомерно богатство беше свързано с голяма опасност; в такива случаи царят непременно измисляше някакъв повод за конфискация на имуществото на богаташа, а когато той умираше, погребението се забавяше, докато семейството не жертва крупна сума като налог на наследството — за обществени нужди или в полза на царя.
69:9.7 (781.1) В най-древните времена жените бяха собственост на групата и в семейството господстваше майката. Цялата земя и всички жени принадлежаха на древния вожд, чието съгласие се изискваше за сключване на брак. С отмирането на комунизма жените преминаха в лично ползване и водещото положение в дома постепенно преминаваше към бащата. Така възникна семейството и преобладаващата полигамия постепенно се сменяше с моногамия. (Полигамията е запазване на чертите на робската зависимост на жените в брака. Моногамията е свободен от робство идеал на ненадминатото обединяване на един мъж и една жена във висш стремеж за създаване на семейство, възпитаване на потомство, взаимна култура и самоусъвършенстване.)
69:9.8 (781.2) В началото имуществото, включително оръдията на труда и оръжието, беше общо владение на племето. Първата частна собственост станаха предметите, към които хората имаха личен допир. Ако непознатият пиеше от чаша, тя ставаше негова собственост. Всяко място, където беше пролята кръв, ставаше собственост на ранения човек или групата.
69:9.9 (781.3) Така частната собственост от самото начало предизвикваше уважение, тъй като се смяташе, че тя съдържа в себе си част от личността на своя собственик. Подобни суеверия бяха гаранция за честно отношение към собствеността; полиция за охрана на личното имущество не беше необходима. В пределите на групата нямаше кражби, макар че хората без колебание присвояваха имуществото на чуждите племена. Отношенията, свързани със собствеността, не завършваха със смърт: в древността личното имущество го изгаряха, по-късно го погребваха заедно с покойника, а още по-късно то преминаваше по наследство към членовете на семейството или племето.
69:9.10 (781.4) Първите лични украшения станаха талисманите. Тщеславието и суеверността заставяха древния човек да се съпротивлява на всеки опит да бъде лишен от любимите му талисмани, защото такъв вид собственост се ценеше повече от предметите от първа необходимост.
69:9.11 (781.5) Мястото за спане беше един от най-древните видове собственост. Впоследствие племенният вожд, разпореждащ се по поръчение на групата с цялата недвижима собственост, започна да разпределя участъците за построяване на жилища. Скоро основание за собствеността стана огнището, а още по-късно — обоснованото право над прилежащата земя.
69:9.12 (781.6) Водните дупки и кладенци бяха сред първите видове частна собственост. Цялата практика на култовите обреди се използваше за охрана на водните дупки, кладенци, дървета, посеви и мед. След загубата на вяра във фетишите се появиха закони за охрана на личното имущество. Но правото на плячка — правото да ловуваш, се появи дълго преди земеделските закони. Американският червен човек никога не разбираше правата за частно владеене на земята. Бяха му чужди възгледите на белия човек.
69:9.13 (781.7) Още в древността частната собственост беше белязана със семейния символ — древния предшественик на семейния герб. Охраната на недвижимата собственост също така поверяваха и на духовете. Жреците “освещаваха” земния парцел, след което той вече се намираше под защитата на действащите тук магически табута. За собствениците на такива парцели казваха, че имат “дадено от жреците право на собственост”. Юдеите проявяваха огромно уважение към тези семейни синорни знаци: “Проклет да е този, който наруши междата на съседа.” На такива каменни стълбове се поставяха инициалите на жреца. Даже дърветата ставаха частна собственост, ако на тях стояха инициали.
69:9.14 (782.1) В древността частна беше само реколтата, но последващите реколти даваха и право на собственост над земята; така земеделието положи началото на частното земевладеене. Отначало частното ползване беше само пожизнено и след смъртта земята се връщаше на племето. Най-древното право за владеене на земята, предаваемо от племето на неговите членове, се отнасяше към гробовете — местата за семейни погребения. В по-късните времена земята принадлежеше на този, който ú сложи ограда. Но градовете винаги отделяха част от земята за общи пасбища, а също и за използване — в случай на обсада. Такива “общински земи” представляват остатъци от древните форми на колективна собственост.
69:9.15 (782.2) С времето държавата започна да предава собствеността на частно владение, запазвайки за себе си правото на облагане с налози. Запазвайки за себе си правото на собственост, земевладелците можеха да вземат аренда и земята се превърна в източник на доходи — капитал. Съответно земята стана истински обект за покупко-продажба: тя можеше да се продаде, да се предаде правото на собственост на друг, да се заложи и да се лишиш от правото си да изкупиш заложената земя.
69:9.16 (782.3) Частното владение разшири свободата и укрепи стабилността; наистина частното земевладеене получи обществено одобрение едва след провала на общинското управление и ръководство и скоро след въвеждането на земевладеенето едни след други започнаха да се появяват роби, крепостни и непритежаващи земя класи. Но усъвършенстването на техниката постепенно освобождава човека от робския труд.
69:9.17 (782.4) Правото на собственост не е абсолютно; то има чисто социален характер. Но всяко управление, закон, порядък, граждански права, социални свободи, конвенции, мир, щастие — такива, каквито ги знаят съвременните народи, бяха създадени около частното владеене на собствеността.
69:9.18 (782.5) Съвременният социален ред не е непременно правилен — божествен или свещен, но човечеството ще постъпи разумно, ако всякакви изменения се осъществяват постепенно. Това, което имате, е неизмеримо по-добро от всяка система, известна на вашите предци. Изменяйки социалния ред, се убедете в това, че го изменяте към по-добро. Не се съгласявайте на експерименти с отхвърлени от вашите предци формули. Вървете напред, а не назад! Нека еволюцията продължава! Не правете крачка назад.
69:9.19 (782.6) [Представено от Мелхиседек на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 70
70:0.1 (783.1) ЧОВЕКЪТ все още не беше успял частично да реши проблема със средствата за съществуване, когато се сблъска със задачата за регулиране на отношенията между хората. Развитието на промишленото производство изискваше законност, ред и социално приспособяване; частната собственост доведе до необходимостта от управление.
70:0.2 (783.2) В еволюционния свят антагонизмите са естествени; светът се осигурява само за сметка на регулативната обществена система. Социалното регулиране е неотделимо от организацията на обществото; обединението предполага наличие на някаква управляваща власт. Управлението разрешава принудително противоречията, съществуващи между племената, клановете, семействата и отделните хора.
70:0.3 (783.3) Управлението се появява в резултат от неосъзнат процес; то се развива по пътя на пробите и грешките. То е необходимо за оцеляването, защото става традиционно. Анархията води към сиромашия; затова управлението е относителен закон и ред — формира се или продължава да се формира постепенно. Принудителните потребности на борбата за съществуване буквално заставяха човешкия род да върви по пътя на прогреса, към цивилизацията.
70:1.1 (783.4) Войната е естествено състояние и наследство на развиващия се човек, мирът е социалната мярка, определяща прогреса на цивилизацията. До частичната социализация на еволюиращите раси човекът беше крайно индивидуалистичен, изключително подозрителен и невероятно свадлив. Насилието е закон на природата, враждебността е автоматична реакция на децата на природата, докато войната — това са същите тези действия, но изпълнявани съвместно. Всеки път, когато общественият строй се подлага на изпитания поради сложности, съпровождащи обществения прогрес, неизменно се извършва бързо и разрушително връщане към тези древни методи за насилствено разрешаване на раздразненията, пораждани от човешките взаимоотношения.
70:1.2 (783.5) Войната е животинската реакция, провокирана от неразбирането и раздразнението; мирът настъпва при цивилизовано решаване на всякакви подобни проблеми и трудности. Както сангикските раси, така и деградиралите впоследствие адамити и нодити се отличаваха с агресивност. Андонитите още в дълбока древност научиха златното правило и даже днес техните потомци — ескимосите, стриктно изпълняват този закон. Тези народи почитат обичаите; на тях им е практически непознато насилственото разрешаване на противоречията.
70:1.3 (783.6) Андон учеше своите деца да уреждат споровете по следния начин: всеки участник в спора удряше с пръчка по дърво, едновременно проклинайки го; този, чиято пръчка се счупеше първа, се смяташе за победител. По-късните андонити обикновено разрешаваха споровете, устройвайки публични представления, на които спорещите се надсмиваха и подиграваха един друг, докато публиката определяше победителя чрез аплодисменти.
70:1.4 (783.7) Такъв феномен като войната можеше да възникне само тогава, когато нивото на развитие на обществото позволи на практика да се познаят периоди на мир и да се утвърдят методите за водене на война. Самото понятие „война” подразбира известна степен на организираност.
70:1.5 (784.1) С появата на социални групи личните раздразнения започнаха да се разтварят в настроенията на групите, което спомагаше за вътрешноплеменното спокойствие за сметка нарушаването на вътрешноплеменния мир. Затова отначало мирът се постигаше вътре в групата, която винаги изпитваше неприязън и ненавист към външния свят на чуждоземците. Древният човек смяташе за чест да пролива чужда кръв.
70:1.6 (784.2) Но отначало даже това не помагаше. Когато древните вождове се опитваха да изглаждат недоразумения, често — минимум веднъж годишно — им се налагаше да ги разрешават с племенни битки. Разделяйки се на две групи и въоръжавайки се с камъни, членовете на клана целия ден се биеха един с друг — и то само защото получаваха удоволствие от това: на тях наистина им харесваше да се бият.
70:1.7 (784.3) Войните продължават поради самата човешка природа: човекът произлиза от животните, а на всички животни е свойствена агресивност. Ето някои причини, водещи до войни в древността:
70:1.8 (784.4) 1. Гладът, който водеше към набези с цел завладяване на храна. Недостигът на земя водеше до война и в такива схватки бяха практически унищожавани ранните мирни племена.
70:1.9 (784.5) 2. Недостигът на жени; опитът да се попълни недостигът от домашна прислуга. Кражбата на жени винаги служеше като причина за войни.
70:1.10 (784.6) 3. Тщеславието — стремежът да се демонстрира племенна доблест. По-развитите групи воюваха, за да наложат своя начин на живот на другите народи.
70:1.11 (784.7) 4. Робите — потребността от допълнителна работна сила.
70:1.12 (784.8) 5. Отмъщението служеше като основание за войни, когато едно племе смяташе, че причина за смъртта на техния съплеменник е съседното племе. Траурът продължаваше дотогава, докато в дома не донесяха отрязаната глава. Сравнително доскоро войната с цел възмездие се смяташе за благо дело.
70:1.13 (784.9) 6. Като развлечение — в тези древни времена младите хора смятаха войната за развлечение. Когато светът ставаше угнетяващ, а сериозен и достатъчен повод за война нямаше, съседните племена обикновено започваха бой полунашега, превръщайки набезите в развлечение, в забавно разбъркване.
70:1.14 (784.10) 7. Религията — стремежът да обърнат другите в своята вяра. Всички първобитни религии одобряваха войната. Едва в последно време религията започна да се отнася към войните неодобрително. За съжаление древните жреци бяха съучастници на военната власт. Една от най-големите крачки към мир в цялата история беше опитът да се отдели държавата от църквата.
70:1.15 (784.11) Древните племена винаги започваха войни по повеля на своите богове, по заповед на своите вождове или шамани. Юдеите вярваха в “Бога на битките”; и повествуванието за техния набег над мидиамците е типичен разказ за зверската жестокост, присъща на племенните войни в древността; това нападение, когато биват убити всички мъже, а след това всички момчета и жени освен девствените, би било по вкуса на племенния вожд, живял преди двеста години. И всичко това се правеше от “името на Господа, Бога на Израил”.
70:1.16 (784.12) Такъв е разказът за еволюцията на обществото — естественото разрешение на проблемите на човешките раси, когато човекът сам твори своята съдба на земята. Подобни зверства не се внушават от Божество, независимо от тенденцията на човека да прехвърля отговорността на своите богове.
70:1.17 (784.13) Милосърдието на бойното поле дойде при човечеството не изведнъж. Даже когато юдеите ги управляваше жена — Девора, същата тази откровена жестокост продължаваше. В победата над езичниците действията на нейния генерал доведоха дотам, че “цялото опълчение падна от меча; никой не остана жив”.
70:1.18 (785.1) Още на ранния етап от историята на тази раса се използваше намазано с отрова оръжие. Нанасяха се най-различни наранявания. Саул, без да се колебае, поиска сто обрязани филистимци като откуп, който Давид трябваше да даде за дъщерята на царя Мелхола.
70:1.19 (785.2) Отначало войните се водеха между цели племена, но в по-късни времена спорът на двама души се разрешаваше от тях на дуел, без привличане на своите племена. Появи се и обичаят съдбата на сражението на две армии да се решава от изхода на състезанието на единоборци, избирани от всяка страна, както в случая с Давид и Голиат.
70:1.20 (785.3) Първото облагодетелстване от война стана практиката да се вземат пленници. На следващия етап военните действия престанаха да се разпростират над жените, след което дойде признанието на мирното население. Скоро, във връзка с усложняването на военното изкуство, се появиха военните касти и регулярните армии. Още в древността на такива войни им се забраняваше да общуват с жени, които отдавна са престанали да воюват, макар че те винаги хранеха войника и се грижеха за него, благославяйки го за битката.
70:1.21 (785.4) Огромен напредък стана практиката за обявяване на война. Такива заявления за намерението да се започнат военни действия означаваха появата на чувство за справедливост, след което последва постепенно създаване на правила за водене на “цивилизована” война. Още в дълбока древност стана обичай да не се воюва около религиозни места, а по-късно — да не се водят военни действия по време на църковни празници. Следващото беше признаването на право на убежище; политическите бежанци се ползваха от защита.
70:1.22 (785.5) Така прийомите за водене на война се превърнаха от първобитен лов на хора в по-уредената система на съвременните “цивилизовани” народи. Но в отношенията между хората неприязънта бавно отстъпва място на симпатията.
70:2.1 (785.6) В миналите векове ожесточените войни водеха към социални промени и спомагаха за усвояване на нови идеи — такива, каквито не можеха да хрумнат на хората по естествен път за десет хиляди години. Ужасната цена, която се налагаше да се плаща за някои предимства на войната, се заключаваше в това, че обществото временно биваше отхвърляно назад към варварството; на цивилизованото благоразумие се налагаше да се отказва от своите права; войната е силно действащо лекарство, много скъпо и пределно опасно; макар че нерядко лекува някои от социалните болести, понякога то убива пациента — разрушава обществото.
70:2.2 (785.7) Постоянната потребност от отбрана на държавата създава много нови и прогресивни социални преобразувания. Днес обществото ползва цял ред полезни нововъведения, поначало имащи изключително военен характер. То е задължено на войната даже за появата на танца, една от древните форми на който бяха военните упражнения.
70:2.3 (785.8) Войната имаше социално значение за миналите цивилизации поради следните причини:
70:2.4 (785.9) 1. Тя изискваше дисциплинираност, укрепваше сътрудничеството.
70:2.5 (785.10) 2. Поощряваше устойчивостта и храбростта.
70:2.6 (785.11) 3. Възпитаваше и укрепваше национализма.
70:2.7 (785.12) 4. Унищожаваше слабите и неприспособени народи.
70:2.8 (785.13) 5. Развенчаваше илюзиите за първобитното равенство и избирателно разслояване на обществото.
70:2.9 (785.14) Войната носи в себе си определена еволюционна ценност, води към естествен подбор. Но с постепенния прогрес цивилизацията трябва да се откаже от нея така, както в своето време човечеството се отказа от владеенето на роби. В древността войните следваха пътешествията и културните контакти; тези цели с по-голям успех се постигат днес с помощта на съвременните средства за транспорт и връзки. Древните войни водеха към изтребление на изостаналите народи; но в резултат от съвременните конфликти се унищожава основно най-добрият човешки материал. Отначало войните укрепваха организираността и ефективността — днес тези качества станаха цел на съвременната промишленост. В миналото войната беше социалната закваска, заставяща човечеството да върви напред; днес такъв резултат с голям успех се достига с помощта на честолюбието и изобретателността. Древните войни поддържаха представата за Бога на битките, но на съвременния човек му е казано, че Бог е любов. В миналото войната служеше за много полезни цели и беше незаменима опора при създаването на цивилизацията, но тя бързо се превръща в културен банкрут, неспособен да осигури дивиденти под формата на социална изгода, макар и донякъде съпоставими с ужасните загуби при обръщане към нея.
70:2.10 (786.1) Някога лекарите вярваха в кръвопускането като панацея за много болести, но оттогава откриха по-добри средства за лечение на повечето от тези заболявания.
70:2.11 (786.2) Така и международното кръвопролитие трябва непременно да отстъпи място за търсене на най-добрите методи за излекуване на болестите, от които страдат нациите. Народите на Урантия вече встъпиха в исполинската борба на националистическия милитаризъм с индустриализма и в много отношения този конфликт е аналогичен на многовековната борба на скотовъдеца-ловец с фермера. Но ако на индустриализма е съдено да удържи връх в тази борба с милитаризма, той следва да избягва заплашващите го опасности. Процъфтяващата промишленост на Урантия е заплашвана от следните фактори:
70:2.12 (786.3) 1. Силно теглене към материализма, духовна слепота.
70:2.13 (786.4) 2. Поклонение пред властта на богатството, изкривяване на ценностите.
70:2.14 (786.5) 3. Пороци на разкоша, културна незрелост.
70:2.15 (786.6) 4. Все по-голяма опасност от празнота, равнодушие към служенето.
70:2.16 (786.7) 5. Нарастване на нежелателната расова търпимост, биологично израждане.
70:2.17 (786.8) 6. Заплаха за стандартизираното индустриално робство, закостенелост на личностите. Трудът облагородява, но отегчителната работа затъпява.
70:2.18 (786.9) Милитаризмът е автократичен и жесток — свиреп. Варварският милитаризъм повишава социалната организация на победителите, но разлага победените. Индустриализмът е по-цивилизована система и трябва така да продължава своето развитие, за да помага за инициативата и да поощрява индивидуализма. Обществото следва с всички възможни методи да благоприятства развитието на самобитността.
70:2.19 (786.10) Прославянето на войната би било грешка; вместо това е нужно да се осъзнае значението на войната за обществото, за да може по-точно да си представим какви изисквания трябва да удовлетворяват заменящите я средства за продължаване развитието на цивилизацията. И ако вие не намерите такива адекватни замени, можете да бъдете уверени в това, че на войните още дълго няма да се сложи край.
70:2.20 (786.11) Човекът няма да приеме мира като нормален начин на живот, докато дълбоко и многократно не се убеди в това, че светът е най-добрият гарант за материално благополучие, а също и докато обществото не стане достатъчно мъдро, за да се научи да намира мирна замяна за удовлетворяването на свойствената на човека тенденция периодически да освобождава колективния импулс, помагащ да се изливат тези вечно натрупващи се емоции и енергии, които се отнасят към реакциите на хората за самосъхранение.
70:2.21 (786.12) Но макар и мимоходом, войната следва да се уважава като школа за опит, която е заставила расата на невежите индивидуалисти да се подчинят на централизираната власт — на главния ръководител. Старомодната война, по силата на присъщите ú свойства, действително издигаше за вождове велики хора, но в съвременните войни това не се случва. В търсене на лидери обществото е длъжно сега да се обърне към мирните завоевания — към промишлеността, науката и социалните постижения.
70:3.1 (787.1) В най-примитивното общество ордата е всичко: даже децата са нейна общинска собственост. Еволюиращото семейство смени ордата във възпитанието на децата, докато формиращите се племена и кланове заеха нейното място като социални единици.
70:3.2 (787.2) Половото влечение и майчинската любов създават семейството. Но истинско управление се появява едва тогава, когато започват да се формират надсемейни групи. До появата на семейство лидери на орди ставаха неформално избрани индивиди. Африканските бушмени и досега се намират на този първобитен стадий; в тяхната орда няма вождове.
70:3.3 (787.3) Кръвните връзки започнаха да обединяват семействата в кланове — родови общини, които на свой ред образуваха племена — териториални общини. Войните и външният натиск караха родовите кланове да се обединят в племена, но именно занаятите и търговията позволяваха на тези примитивни групи да запазят, макар и относителен, вътрешноплеменен мир.
70:3.4 (787.4) Международната търговия ще съдейства за укрепване на мира на Урантия в значително по-голяма степен, отколкото каквито и да било сантиментални разсъждения за мирно планиране. За търговските отношения съдейства развитието на езика и усъвършенстването на метода за връзка, както и появата на нови средства за комуникация.
70:3.5 (787.5) Отсъствието на общ език винаги е пречело на растежа на мирните групи, но универсалният език на съвременната търговия станаха парите. Съвременното общество не се разпада в значителна степен благодарение на промишления пазар. Стремежът към приход е могъщ цивилизатор, когато се допълва с желанието да служиш на хората.
70:3.6 (787.6) В древността всяко племе съществуваше в обкръжението на концентричните кръгове на нарастващия страх и суеверия; затова някога съществуваше обичай да се убиват всички чужди, а по-късно — да се поробват. Първоначалната представа за дружба означаваше приемане в клана; смяташе се, че членството в клана се запазва и след смъртта, което беше една от първите представи за вечен живот.
70:3.7 (787.7) Церемонията по приемането за член се заключаваше в това, двете страни да пият взаимно от своята кръв. На други места вместо кръв обменяха слюнка; така се появи практиката на социалната целувка. И всички церемонии по обединението, било то брак или приемане за член на клана, неизменно завършваха с пиршество.
70:3.8 (787.8) В по-късни времена се използваше кръв, разредена с червено вино, а с времето церемонията по приемането на нови членове започна да завършва само с червено вино. Тя се изразяваше в съприкосновение с винени чаши и тяхното последващо пресушаване. Сред юдеите съществуваше видоизменена форма на церемонията на приема. Техните арабски предци се възползваха от клетва, която тогава произнасяха, като ръката на кандидата се полагаше на детеродния орган на местния от племето. Юдеите се отнасяха към приемането в своята среда на чуждоземци с добри братски чувства. “Отнасяйте се с чуждоземците, живеещи сред вас, както към своя народ; обичайте ги както себе си.”
70:3.9 (787.9) „Дружеското отношение” към гостите беше проява на временно гостоприемство. Преди заминаването на гостите чинията се счупваше на две части и едната половина даваха на отиващия си приятел, за да може това да послужи като препоръка на хазаите за нови гости, които можеха да дойдат по-късно. Обикновено гостите внасяха своя принос, като разказваха истории за пътешествия и приключения. Древните разказвачи придобиха такава популярност, че в резултат се появиха забрани за подобни занимания, докато траеше ловният сезон или прибирането на реколтата.
70:3.10 (788.1) Първите мирни съглашения бяха “кръвните връзки”. Посланиците на две враждуващи племена пристигаха за сключване на мир, за да засвидетелстват своята почит, след което си правеха разрез в кожата, докато не потечеше кръв, и провъзгласяваха мир.
70:3.11 (788.2) Първите мирни делегации се състояха от мъже, водещи най-хубавите девойки от своето племе за сексуално удовлетворяване на някогашните си врагове — така половата страст се използваше за подтискане на войнствеността. Племето, удостоено с такава чест, изпращаше ответни посланици от групата на своите девойки, след което се установяваше траен мир. Скоро бяха разрешени смесените бракове между семействата на племенните вождове.
70:4.1 (788.3) Първата мирна група стана семейството, след това кланът, племето, а по-късно нацията, която съответно се превърна в съвременна териториална държава. Фактът, че днешните мирни групи вече отдавна надхвърлиха границите на кръвните връзки и обхващат нациите, дава голяма надежда независимо от това, че народите на Урантия и досега губят огромни суми за военна подготовка.
70:4.2 (788.4) Клановете представляваха кръвно свързани групи в пределите на едно племе, съществуващи по силата на някои общи интереси:
70:4.3 (788.5) 1. Произход от общи предци.
70:4.4 (788.6) 2. Привързаност към общ религиозен тотем.
70:4.5 (788.7) 3. Общ диалект.
70:4.6 (788.8) 4. Общо място на обитаване.
70:4.7 (788.9) 5. Страх пред общите врагове.
70:4.8 (788.10) 6. Общ военен опит.
70:4.9 (788.11) Предводителите на клана винаги са се подчинявали на вожда на племето. По-ранното племенно управление представляваше свободна конфедерация на клановете. Австралийските аборигени така и не създадоха племенната форма на управление.
70:4.10 (788.12) Племенните вождове на мирното време обикновено принадлежаха към майчината линия; военните вождове образуваха бащината линия. Съдът при племенните вождове и първите царе се състоеше от предводителите на клановете, които обикновено бяха канени при царя няколко пъти в годината. Това му позволяваше да ги следи и да си осигурява тяхното сътрудничество. Клановете носеха полза в местното самоуправление, но те съществено задържаха формирането на крупните и силни нации.
70:5.1 (788.13) Всяка човешка институция има начало и гражданското управление е резултат от постепенната еволюция точно така, както и бракът, промишлеността и религията. Започвайки с древните кланове и първобитни племена, сменящи се един друг типове човешко управление постепенно възникваха и изчезваха чак до появата на тези форми на социално и гражданско регулиране, които характеризират втората третина на двадесети век.
70:5.2 (788.14) С постепенното образуване на семейните единици в организацията на клана — обединения на еднокръвните семейства, бяха заложени основите на управлението. Първото истинско правителство стана съветът на старейшините. Тази регулативна група се състоеше от старци, отличаващи се по някакъв начин. Мъдростта и опитът отдавна се ценяха даже от диваците. Настъпи продължителният период на господство на старейшините. Олигархията на старците постепенно се изля в идеята за патриархата
70:5.3 (789.1) В древния съвет на старейшините се съдържаше потенциалът на всички правителствени функции — изпълнителна, законодателна и съдебна. При тълкуване на действащите нрави съветът ставаше съд; определяйки нови форми на обществените обичаи, той ставаше законодателен орган; въвеждайки в сила нови заповеди и закони, той представяше изпълнителен орган. Глава на съвета на старейшините стана един от предшествениците на появилите се впоследствие вождове на племето.
70:5.4 (789.2) В някои племена съветите се състояха от жени и жените от време на време възглавяваха много племена. Някои племена червени хора запазиха учението на Онамоналонтон в своята привързаност към единогласното управление на “съвета на седемте”.
70:5.5 (789.3) Човечеството с труд усвояваше истината, че в общество, където няма единство, е невъзможно да се решават нито мирни, нито военни въпроси. Примитивните “съвещания” рядко донасяха полза. Хората отдавна разбраха, че армията, възглавявана от група предводители от различни кланове, е неспособна да противостои на войската, начело на която стои един човек. Войната винаги създаваше царе.
70:5.6 (789.4) Отначало военачалниците се избираха само за военна служба. При настъпване на мира те предаваха някои свои пълномощия, а техните задължения приемаха все по-мирен характер. Но постепенно те започнаха да посягат и на мирното време, стремейки се да продължат своето управление в периода между войните. Те правеха така, че войните да следват една след друга без големи интервали. Тези древни главнокомандващи не обичаха да живеят в мир.
70:5.7 (789.5) В по-късни времена някои вождове се избираха не за военна, а за друга служба и критериите за отбор бяха необичайни физически данни или забележителни лични качества. Сред червената раса нерядко имаше два типа вождове: мирните племенни вождове и наследствени военачалници. Мирните управители бяха също така съдии и учители.
70:5.8 (789.6) Начело на някои древни общини стояха шамани, които често изпълняваха функцията на вождове. Един и същи човек можеше да изпълнява задълженията на жрец, лекар и управител. Често древните царски знаци за отличие първоначално бяха символите или емблемите, украсяващи дрехите на жреците.
70:5.9 (789.7) Такъв е пътят за постепенното установяване на изпълнителната власт. Съветите на клановете и племената продължаваха да изпълняват съвещателна функция, явявайки се и предшественици на появилите се по-късно законодателна и съдебна клонове. Понастоящем всички тези форми на примитивно управление съществуват при различните африкански племена.
70:6.1 (789.8) Ефективното държавно управление възникна с появата на вожда, притежаващ цялата пълнота на изпълнителната власт. Човекът разбра, че успешното управление е възможно само чрез издигане на упълномощени личности, а не на идеи.
70:6.2 (789.9) Системата на управление израсна от представите за власт, семейство или богатства. Когато патриархалният царски син ставаше истински цар, той понякога се наричаше “баща на своя народ”. По-късно се смяташе, че царете произхождат от героите. А още по-късно властта започна да се предава по наследство, което се обясняваше с вяра в божествения произход на царете.
70:6.3 (789.10) Предаването на властта по наследство позволяваше да се избегне анархията, довеждаща преди до смут в периода между смъртта на царя и избирането на неговия приемник. Семейството имаше биологически глава, а кланът — избран естествен предводител; но племената и появилата се впоследствие държава нямаха естествен лидер и това стана още една причина вождовете-царе да започнат да предават своята власт по наследство.
70:6.4 (790.1) Представата за царските семейства и аристокрацията също се основаваше на обичаи, признаващи “именното владение” в клановете. В края на краищата приемствеността на царската власт започна да се смята за свръхестествена: предполагаха, че царската кръв може да се проследи до времената на телесния персонал на Принц Калигастия. Царете се превръщаха в идоли, внушаващи прекомерен страх, и се появи особен маниер на говорене. Не толкова отдавна се смяташе, че съприкосновението с царя избавя от недъг и някои народи на Урантия и досега вярват в божествения произход на своите привилегии.
70:6.5 (790.2) Превърнатият в идол древен цар често биваше държан в изолация; той се смяташе за твърде посветен, за да може да се гледа освен по празници и свещени дни. Обикновено се избираше олицетворяващ го представител, което положи началото на длъжността премиер-министър. Първото длъжностно лице на кабинета стана чиновник, разпореждащ се с храната; скоро след това се появиха и други. След известно време управителите започнаха да назначават свои представители, отговарящи за търговията и религията, и появата на кабинета стана непосредствена крачка към деперсонализация на изпълнителната власт. Тези помощници на древните царе станаха признатите благородници, а жената на царя постепенно се издигна до статута на царица, щом жените започнаха да се ползват с по-голямо уважение.
70:6.6 (790.3) Откриването на отровите даде на безскрупулните управители огромна власт. Древното придворно магьосничество носеше дяволски характер: омагьосаните врагове на царя скоро умираха. Но даже и най-деспотичният тиранин се подчиняваше на известни ограничения; в крайна сметка, сдържаше го неотстъпният страх от това, да бъде вероломно убит. Шаманите, знахарите и жреците винаги държаха царете за юздите, а по-късно сдържащо начало станаха земеделците — аристокрацията. Клановете и племената просто въставаха, отхвърляйки своите деспоти и тирани. Когато смесените управители биваха осъждани на смърт, често им даваха възможност да извършат самоубийство, което положи началото на древния обичай да свършваш живота си със самоубийство при някои обстоятелства.
70:7.1 (790.4) Първите социални групи се определяха по кръвно родство; обединението водеше към нарастване на клана. Смесеният брак стана следващият етап на увеличаването на групата и образувалото се в резултат съставно племе стана първият истински политически орган. Следващата крачка в социалното развитие стана еволюцията на религиозните култове и политическите клубове. Първите от тях се появиха като тайни общества и имаха изключително религиозен характер; впоследствие те започнаха да изпълняват регулативна функция. В началото в тях влизаха само мъже; по-късно се появиха и женски групи. Скоро те се разделиха на два класа: социално-политически и религиозно-мистични.
70:7.2 (790.5) Тайният характер на тези общества се обясняваше с много причини, сред които бяха следните:
70:7.3 (790.6) 1. Страх да си навлечеш недоволството на управителите поради нарушаването на някакво табу.
70:7.4 (790.7) 2. Изпълнение на религиозни обреди на племенното малцинство.
70:7.5 (790.8) 3. Пазене на важни “духовни” или търговски тайни.
70:7.6 (790.9) 4. Изпълнение на особени заклинания или магьосничество.
70:7.7 (790.10) Самата тайнственост на тези общества осигуряваше на членовете си онази власт над съплеменниците им, която дава тайната. Тайнствеността ласкае тщеславието; преминалите през обреда на посвещението бяха социалната аристокрация на своето време. След инициацията юношите ловуваха с мъжете, докато преди това събираха плодове с жените. И най-голямо унижение за юношата, позор пред цялото племе, ставаше неуспехът при изпитване на половата зрелост: в този случай го оставяха извън пределите на мъжкото общество, сред жените и децата, смятайки го за подобен на жена. Освен това на тези, които не бяха преминали инициация, не се разрешаваше да се женят.
70:7.8 (791.1) Още в дълбока древност първобитните хора учеха своите юноши на полова сдържаност. Стана обичай да се вземат момчета от семейството в пубертетния период преди женитбата, доверявайки тяхното образование и възпитание на тайните мъжки общества. И една от основните функции на тези клубове беше контролът над поведението на младия човек, което предотвратяваше появата на незаконнородени деца.
70:7.9 (791.2) Проституцията като източник на доходи възникна, когато тези мъжки клубове започнаха да плащат пари за използване на жени от други племена. Но по-древните групи изобщо не страдаха от полова разпуснатост.
70:7.10 (791.3) Инициацията на юношите обикновено продължаваше повече от пет години. С тези обреди бяха свързани многобройни самоизтезания и нанасяни болезнени порязвания. Първите обрязвания се извършваха като обред, свързан с посвещението в едно от такива тайни братства. Един от елементите на инициацията беше изрязването по тялото на племенните знаци; татуировката възникна от такива символични членства. Подобни изтезания, в съвкупност с многобройните лишения, се предназначаваха за закалка на юношите, за да им бъдат внушавани представи за реалността на живота и за неговите неизбежни трудности. Тази цел по-успешно се постигаше с помощта на появилите се по-късно атлетически игри и физически състезания.
70:7.11 (791.4) Но тайните общества действително се стремяха към усъвършенстването на нравствеността на юношеството. Едно от основните предназначения на пубертетните ритуали беше да се внуши на момчето, че не трябва да докосва чужди жени.
70:7.12 (791.5) След години жестока дисциплина и подготовка — и малко преди женитбата, младите хора обикновено биваха освобождавани, предоставяйки им кратко време на отдих и свобода, след което те се връщаха, за да се оженят, и до края на дните си се подчиняваха на племенните табу. Този древен обичай съществуваше през всички векове и се запази до наши дни под формата на нелепата представа за необходимостта да “улегне”.
70:7.13 (791.6) Впоследствие много племена решиха да формират тайни женски клубове с цел подготовка на големите момичета за омъжване и майчинство. След инициацията на девойките се разрешаваше да се омъжат и да посещават “сгледи”, което в това време съответстваше на излизане в обществото. Още в древността се появиха женските ордени, даващи обет за безбрачие.
70:7.14 (791.7) Скоро се появиха публичните клубове — организации, създавани от групи неженени мъже и неомъжени жени. В действителност тези обединения бяха първите училища. И макар че мъжките и женски клубове бяха склонни да се преследват един друг, някои по-прогресивни племена — след общуване с учителите от Далматия, започнаха да експериментират със съвместно обучение и създаване на училища-интернати и за двата пола.
70:7.15 (791.8) Тайните общества спомагаха за постепенното създаване на социалните касти основно за сметка на тайнствения характер на процедурата на посвещението. Членовете на тези общества първоначално носеха маски за всяване на страх в любопитните към техните скръбни обреди — поклонението пред предците. По-късно тези ритуали се превърнаха в псевдоспиритични сеанси, на които уж се появяваха духове. Древните общества за “повторно раждане” използваха своята символика и особен таен език; освен това те се отричаха от някои видове храна и напитки. Те изпълняваха функцията на нощни пазители на реда и се занимаваха с най-различна обществена дейност.
70:7.16 (792.1) Всички тайни общества биваха задължавани да полагат клетва, изискваха конфиденциалност и биваха учени да пазят тайна. Тези ордени внушаваха ужас и държаха в подчинение масите; освен това те действаха като общество на бдителност и така фактически практикуваха линчуване. Те станаха първите шпиони, когато племената бяха във война, и първите агенти на тайната полиция, когато настъпеше мир. Най-доброто им качество беше това, че караха нехайния към средствата цар да се опасява за своя живот. За да ги неутрализират, царете си създаваха собствена тайна полиция.
70:7.17 (792.2) Тези общества доведоха до появата на първите политически партии. Отначало управлението на партийна основа се изразяваше в противопоставяне на “силните” срещу “слабите”. В древността смяната на правителствата ставаше едва след гражданска война — убедително доказателство за това, че слабите са станали силни.
70:7.18 (792.3) Търговците наемаха членовете на такива клубове за събиране на дългове, управителите — за събиране на налози. В течение на дълго време облагането с налози се посрещаше на нож. Една от най-древните форми беше десятъкът — една десета част от дохода или трофеите. Първоначално налозите се вземаха за издържането на царския двор, но се оказа, че налозите е по-лесно да се събират, отколкото да се жертват за нуждите на храма.
70:7.19 (792.4) Постепенно тези тайни общества станаха първите благотворителни организации, които по-късно се превърнаха в религиозни общества — предшественици на църквите. Съответно някои от тези общества придобиха междуплеменен характер, превръщайки се в първите международни братства.
70:8.1 (792.5) Умственото и физическо неравенство на хората неизбежно води до появата на обществени класи. Делението на социални слоеве отсъства само в най-примитивните и най-развити светове. В зората на цивилизацията все още не започва диференциация на различни нива, докато свят, утвърдил се в светлината и живота, основно се е избавил от такова деление на човечеството на класи, което е толкова характерно за всички промеждутъчни еволюционни стадии.
70:8.2 (792.6) С преминаването на обществото от дивачество към варварство неговите човешки компоненти започват да показват тенденция към обединяването на класите по силата на следните причини:
70:8.3 (792.7) 1. Естествени: връзка, родство и брак; първите социални различия се основаваха на пола, възрастта и кръвта — родство с вожда.
70:8.4 (792.8) 2. Лични: признаване на способности, устойчивост, умения, сила на духа, след които скоро последва признаване на езиковото майсторство, знания и умствени способности.
70:8.5 (792.9) 3. Случайни: войната и емиграцията водеха към разграничаването на човешки групи. Мощно въздействие върху еволюцията на класите оказаха завоеванията — отношението на победителя към победения, докато робството доведе до първото деление на обществото на свободни и крепостни.
70:8.6 (792.10) 4. Икономически: богати и бедни. Богатството и владеенето на роби беше изходната причина за появата на едно от класовите общества.
70:8.7 (792.11) 5. Географски: класите се образуваха с появата на селски и градски колонии. Както градът, така и селото допринасяха за разделението на скотовъди-земеделци и търговци-промишленици с техните противоположни възгледи и реакции.
70:8.8 (792.12) 6. Социални: класите постепенно се образуваха в съответствие с тези оценки на социалното значение на различните групи, които се даваха от хората. Сред най-древните деления от такъв род бяха разграниченията между жреци и учители, управители и войни, капиталисти и търговци, обикновени работници и роби. Робът беше лишен от възможността за придобиване на капитал, макар че понякога наемният работник можеше да вземе решение да стане капиталист.
70:8.9 (793.1) 7. Професионални: с увеличаване броя на професиите се появи тенденцията към образуването на касти и гилдии. Работниците се деляха на три групи: професионални класи, където влизаха шамани, квалифицирани работници и неквалифицирани работници.
70:8.10 (793.2) 8. Религиозни: древните култови клубове създаваха свои собствени класи в пределите на клановете и племената и благочестието и мистицизмът на жреците им позволяваха в течение на дълго време да остават отделна социална група.
70:8.11 (793.3) 9. Расови: Присъствието на две или няколко раси в пределите на дадена национална или териториална цялост обикновено довежда до образуването на расови касти. Изначалната кастова система на Индия, както и на древния Египет, се основаваха на цвета на кожата.
70:8.12 (793.4) 10. Възраст: младост и зрелост. В племената момчето се намираше под контрола на бащата до неговата смърт, докато девойката се намираше под майчинска опека до своето омъжване.
70:8.13 (793.5) Гъвкавите и изменящи се обществени класи са задължителни за една еволюираща цивилизация, но когато класата става каста, когато социалното членство става строго, повишаване на социалната стабилност се придобива за сметка на понижаването на личната инициатива. Макар че социалната каста решава проблема за мястото на човека в общественото производство, тя рязко ограничава индивидуалното развитие и фактически пречи на социалното взаимодействие.
70:8.14 (793.6) Образувани по естествен начин, обществените класи ще се запазват дотогава, докато човекът не стигне до тяхното еволюционно унищожаване за сметка на разумното използване на някои биологични, интелектуални и духовни средства на прогресиращата цивилизация, например:
70:8.15 (793.7) 1. Биологично обновяване на расите — изборно отстраняване на низшите генотипи. Това ще помогне да се отстранят много видове неравенства на смъртните.
70:8.16 (793.8) 2. Развитие на умствените способности с помощта на системата за образование, което ще стане възможно в резултат на такова биологично обновяване.
70:8.17 (793.9) 3. Религиозно усилване на чувството на родство и братство на смъртните.
70:8.18 (793.10) Но тези смъртни ще могат да донесат своите истински плодове едва след много хилядолетия, макар че значителен и незабавен обществен прогрес ще бъде постигнат в резултат на разумното, мъдро и търпеливо използване на тези фактори за ускоряване на културния прогрес. Религията е могъщ лост, издигащ цивилизацията над хаоса, но той е безпомощен без опорна точка — здравия и нормален ум, надеждно опиращ се на здрава и нормална наследственост.
70:9.1 (793.11) Природата не дарява човека с никакви права. Всичко, което той има, е живот, както и свят, в който да го преживее. За да се убедите в това, е достатъчно да си представите вероятния изход от срещата на невъоръжен човек с гладен тигър в първобитните гори. Главното, което даде на човека обществото, е безопасността.
70:9.2 (793.12) Обществото постепенно предявяваше своите права. Ето правата, които човекът притежава днес:
70:9.3 (793.13) 1. Увереност в осигуреността на храна.
70:9.4 (793.14) 2. Военна отбрана — безопасност, основана на подготвеност.
70:9.5 (793.15) 3. Поддържане на вътрешния мир — предотвратяване на насилието над личността и на обществените безредия.
70:9.6 (794.1) 4. Контрол на половите отношения — брак, институцията на семейството.
70:9.7 (794.2) 5. Собственост — правото да владее.
70:9.8 (794.3) 6. Развитие на съревнование между индивиди и групи.
70:9.9 (794.4) 7. Създаване на условия за образование и възпитание на младежта.
70:9.10 (794.5) 8. Поощряване на търговията, занаятите — индустриалното развитие.
70:9.11 (794.6) 9. Подобряване на трудовите условия и възнаграждения.
70:9.12 (794.7) 10. Гаранция за свободата на вероизповеданието с цел извисяване на цялата останала обществена дейност благодарение на нейната духовна мотивация.
70:9.13 (794.8) Когато правата са толкова древни, че е невъзможно да се установи техният произход, те често се наричат естествени права. В действителност правата на човека не са естествени — те са изцяло социални. Те са относителни и постоянно се изменят, явявайки се нещо не повече от правила на играта — признати регулатори на отношенията, определящи постоянно изменящите се феномени на човешкото съревнование.
70:9.14 (794.9) Това, което може да се смята като правилно в една епоха, може да не се смята за такова в друга. Съществуването на толкова голям брой дефектни и дегенеративни хора се обяснява не с това, че те имат някакво естествено право да обременяват със себе си цивилизацията на двадесети век, а само с това, че така повелява съвременното им общество, неговите нрави.
70:9.15 (794.10) Средновековна Европа не признаваше на човека почти никакви права; докато всеки човек принадлежеше на някое друго лице и всяко право беше привилегия или милост, оказана от държавата или църквата. И протестът против това заблуждение беше не по-малко заблуждение, тъй като той доведе вярата в това, че всички хора са равни по рождение.
70:9.16 (794.11) Слабите и ощетените винаги ратуваха за равни права; те винаги настояваха държавата да заставя силните и по-добрите да удовлетворяват техните потребности и да компенсират техните недостатъци, които най-често бяха резултат от тяхното равнодушие и леност.
70:9.17 (794.12) Но идеалът за равенство е продукт на цивилизацията; в природата той липсва. Самата култура убедително демонстрира неравенството на хората чрез техните съвършено различни способности и възприемане на културата. Внезапното и нееволюционно постигане на естествено равенство бързо би отхвърлило цивилизования човек към жестоката практика на първобитните векове. Обществото не може да предложи равни права на всички, но то е способно да обещае честно и справедливо да удовлетворява различните права на всеки. Задача и задължение на обществото е да даде на децата на природата справедлива и мирна възможност да се занимават със самоосигуряване, да участват в запазване на вида и едновременно с това да се ползват от известен дял самонаслаждение; сумата от всички тези три неща съставлява човешкото щастие.
70:10.1 (794.13) Теорията на естествената справедливост е изобретена от човека; тя няма отношение към реалността. Справедливостта в природата носи чисто хипотетичен характер и е пълна измислица. Природата знае само един вид справедливост: неизбежното съответствие на причина и следствие.
70:10.2 (794.14) В разбиранията на човека справедливостта означава съблюдаване на права и следователно е резултат от прогресивната еволюция. Понятието „справедливост” може да бъде основополагащо за одухотворяването на разума, но то не се разкрива в пълна степен в световете на пространството.
70:10.3 (794.15) Първобитният човек приписваше всички явления на конкретно лице. В случай на смърт дивакът питаше не какво е убило, а кой е убил. Поради това непреднамереното убийство не се признаваше, а при наказанието изобщо не се вземаха предвид мотивите на престъпника: присъдата се произнасяше в съответствие с причинените телесни повреди.
70:10.4 (795.1) В най-древни времена общественото мнение действаше непосредствено; служители на закона не бяха нужни. В това общество нямаше частен живот. Съседът носеше отговорност за поведението на съседа; оттук — правото да се намесваш в личните дела. Регулирането на обществото се изграждаше на теорията за това, че групата е длъжна да се интересува от поведението на всеки индивид и в определена степен да го контролира.
70:10.5 (795.2) Още в дълбока древност хората вярваха в това, че духовете извършват правосъдие чрез шаманите и жреците. Затова тези класи станаха първите углавни следователи и съдебни чиновници. Техните древни методи на разследване на престъпленията се заключаваха в изпитания с отрова, огън и болка. Тези жестоки изпитания бяха само примитивни видове съдебно разследване; съвсем не беше задължително спорът да се реши по справедливост. Например, ако на обвиняемия даваха отрова и той повърнеше, биваше признаван за невинен.
70:10.6 (795.3) В Стария Завет има описание на едно такова изпитание — проверка за съпружеска вярност: Ако мъжът подозираше своята съпруга в измяна, той я отвеждаше при свещеника и излагаше своите подозрения, вследствие на което свещеникът приготвяше смес от осветена вода и боклук, събран от пода на храма. След съответния обред, включващ грозни проклятия, обвиняемата биваше заставяна да изпие тази отвратителна настойка. Ако тя беше виновна, то “водата, носеща проклятие, ще премине през нея и ще стане горчива, и коремът ú ще се подуе, и нейната утроба ще окапе, и тази жена ще бъде прокълната в своя народ”. Ако се случваше така, че жената успее да погълне тази отвратителна настойка без симптоми на физическо заболяване, обвиненията на ревнивия мъж се снемаха от нея.
70:10.7 (795.4) В един или друг период от време тези жестоки методи на дознание се използваха практически във всички развиващи се племена. Дуелът е съвременната отживелица на процесите чрез изпитания.
70:10.8 (795.5) Няма нищо чудно в това, че преди три хиляди години юдеите и другите полуцивилизовани племена използваха толкова примитивни методи за раздаване на правосъдие, но наистина е поразително, че мислещите хора впоследствие запазиха подобна отживелица от варварството при събирането на свещените писания. Задълбоченият анализ би трябвало да покаже, че никое божествено същество никога не е давало на смъртния човек толкова несправедливи указания относно дознанието и съдебната процедура при подозрение в съпружеска невярност.
70:10.9 (795.6) Още в древността обществото започна да използва отмъщението като меродавно възмездие: око за око, живот за живот. Всички еволюиращи племена признаваха кръвната мъст. Отмъщението стана цел на първобитния живот, но оттогава религията значително видоизмени ранните племенни традиции. Учителите на богооткровената религия винаги провъзгласяваха: “Отмъщението принадлежи на Мен” — казва Господ. Древното убийство за отмъщение слабо се различава от съвременните преднамерени убийства, извършвани под предлог неписания закон.
70:10.10 (795.7) Обичайната форма на възмездие беше самоубийството. Ако човекът не можеше да отмъсти за себе си, докато е жив, той умираше, вярвайки в това, че като дух отново ще може да се върне и да стовари своя гняв върху врага. И тъй като това поверие беше твърде разпространено, заплахата, че ще свърши живота си със самоубийство на прага на врага, обикновено беше достатъчна, за да го принуди да се помири. Първобитният човек не ценеше особено много своя живот; самоубийството заради дреболии беше обичайно явление, но ученията в Далматия в значителна степен отстраниха този обичай, а вече в по-късните времена свободното време, комфортът, религията и философията обединиха своите усилия, за да направят живота по-приятен и желан. При все това гладният протест е съвременният аналог на този старинен метод за възмездие.
70:10.11 (796.1) Една от най-древните формулировки на усъвършенствания племенен закон засягаше провъзгласяването на кръвната вражда като общоплеменно дело. Удивително е, че даже след това мъжът, изплатил за своята жена пълната сума, можеше безнаказано да я убие. При все това, обаче, при съвременните ескимоси наказанието за престъпление — даже за убийство, се определя и привежда в изпълнение от пострадалото семейство.
70:10.12 (796.2) Друга крачка беше въвеждането на глоби като мерки за наказание за нарушаване на табуто. Глобите станаха първият публичен параграф за доход. Вместо кръвното отмъщение обичайна стана практиката “откуп за кръв”. Такива загуби обикновено се възстановяваха с жени или добитък; измина много време преди в качеството на наказание за престъпление да започнат да определят глоби — парични компенсации. А тъй като смисълът на наказанието по принцип се свеждаше до компенсации, то в резултат на това за всичко — включително за човешкия живот, се появи своя цена, която можеше да бъде заплатена за нанесената щета. Юдеите първи отмениха практиката за изплащането на пари за убийство. Мойсей учеше: “Не вземайте откуп за живота от убиец, който е виновен за причиняване на смърт; той трябва да бъде предаден на смъртта.”
70:10.13 (796.3) Така отначало правосъдието се определяше от семейството, после — от клана, а по-късно — от племето. Раздаването на истинско правосъдие започва с прехода на функцията на възмездието от частни и родствени групи към социалната група — държавата.
70:10.14 (796.4) Някога обичайното наказание беше изгаряне жив. От този метод се възползваха много древни управители, включително Хамураби и Мойсей, който наставляваше, че много правонарушения — особено тежките сексуални престъпления, трябва да се наказват с изгаряне на клада. Ако “дъщерята на свещеник” или на друг виден гражданин се занимаваше с проституция, според обичая на юдеите тя трябваше да бъде “изгорена с огън”.
70:10.15 (796.5) Измяната — “продаване” или предателство на интересите на своето племе — стана първото престъпление, което водеше до смъртно наказание. Кражбата на добитък обикновено се наказваше със смърт без съд и следствие и сравнително доскоро така се наказваше конекрадството. Но с времето хората разбраха, че най-силният сдържащ фактор беше не толкова суровостта на наказанието, колкото неговата неизбежност и незабавното привеждане в изпълнение.
70:10.16 (796.6) Когато обществото е неспособно да наказва за престъпления, общественото негодувание обикновено се проявява под формата на линчуване. Предоставянето на убежище позволяваше да се избегне внезапният обществен гняв. Линчуването и дуелът представляват нежеланието на индивида да предаде възстановяването на справедливостта със собствени сили на държавата.
70:11.1 (796.7) Между нравите и законите е толкова трудно да се направи строга разлика, както и да се определи точно кога на разсъмване денят сменя нощта. Нравите — това са закони и правила за поддържане на ред в процеса на формирането. Когато неписаните нрави съществуват в течение на дълго време, те се стремят да намерят точния израз в строги закони, конкретни правила и ясно определени социални съглашения.
70:11.2 (796.8) В началото законът винаги е бил негативен и забранителен; с развитието на цивилизацията той става все по-позитивен и директивен. Древното общество въздействаше негативно, гарантирайки на човека правото на живот чрез разпространяващото се над всички предписание “Не убивай!”. Всяко предоставяне на права или свободи на едни хора означава накърняване на свободите на други, което се осъществява посредством табуто — първобитния закон. По силата на самата същност на табуто неговият смисъл е изцяло негативен, тъй като първобитното общество беше изцяло негативно по своята организация, а древното раздаване на правосъдие се заключаваше в контрола за съблюдаването на табуто. Но първоначално тези закони се разпространяваха само сред съплеменниците, което е видно от примера на юдеите от по-късния период, имащи отделен етически кодекс за общуване с езичниците.
70:11.3 (797.1) Полагането на клетва се появи във времената на Далматия и беше опит да се получат по-правдиви свидетелски показания. Такава клетва се заключаваше в насочено към самия себе си проклятие. Дотогава никой не би започнал да свидетелства против членовете на своята група.
70:11.4 (797.2) Престъплението беше оскърбление на племенните нрави, грехът беше нарушение на тези табута, които биваха санкционирани от духовете, и в течение на дълго време съществуваше хаос поради неспособността да се направи разлика между престъплението и греха.
70:11.5 (797.3) Личните интереси доведоха до появата на табу върху убийството; обществото го санкционираше като традиционен обичай; религията освети този обичай като нравствен закон. Така обединеното действие на всичките три фактора направи човешкия живот по-безопасен и свещен. Древното общество не можеше да запази своето единство, ако законите не се санкционираха от религията; суверенността беше пазителка на морала и обществения ред в течение на дълъг еволюционен период. Всички древни хора твърдяха, че техните старинни закони — табу, са били дадени на техните предци от боговете.
70:11.6 (797.4) Законът е систематизирано изложение на продължителния човешки опит — конкретизирано и узаконено обществено мнение. Нравите служеха като необработен натрупан опит, на основание на който последващите управители формулираха писаното право. Древният съдия нямаше закони. Когато вземаше решението, той просто казваше: “Така повелява обичаят.”
70:11.7 (797.5) Позоваването на прецедент в решенията на съда представлява опит на съдиите да приспособят писаното право към изменящите се условия в обществото. Това позволява постепенно да се приспособяват към новите социални условия и едновременно да съхраняват тържествеността, присъща на верността към традициите.
70:11.8 (797.6) Имуществените спорове се разрешаваха по различни начини:
70:11.9 (797.7) 1. С унищожаване на спорната собственост.
70:11.10 (797.8) 2. Със сила: спорещите трябваше да я спечелят в битка.
70:11.11 (797.9) 3. С арбитражен съд — с решение на трета страна.
70:11.12 (797.10) 4. С обръщение към старейшините — впоследствие в съда.
70:11.13 (797.11) Първите съдилища представляваха арена на истински юмручни боеве: съдиите бяха само арбитри или рефери. Те следяха боят да се води по установените правила. При встъпване в съдебно противоборство всяка страна плащаше на съдията залог за покриване на разходите и изплащаше глоба след победата на единия от тях над другия. “Правото на най-силния” оставаше в сила. Впоследствие физическите удари бяха сменени със словесния спор.
70:11.14 (797.12) Целият смисъл на първобитното правосъдие се свеждаше не толкова към това, да се вземе справедливо решение, колкото към това, да се приключи спорът и така да се предотвратят обществените безредици и насилието над личността. Но първобитният човек не изразяваше кой знае какво негодувание от това, което днес би било сметнато за несправедливо; като че ли се разбираше от само себе си, че имащите власт я използват за свои користни цели. При все това статутът на всяка цивилизация с голяма точност се определя от скрупульозността и справедливостта на нейните съдилища и от честността на нейните съдии.
70:12.1 (797.13) Еволюцията на формите на управление се съпровождаше от продължителна борба около концентрацията на властта. Вселенските разпоредители от опит знаят, че еволюционните народи в обитаемите светове най-добре се управляват с помощта на представителен тип гражданско управление, при условие запазването на необходимия баланс във властта между правилно взаимодействащите клонове — изпълнителна, законодателна и съдебна.
70:12.2 (798.1) Ако примитивната власт се основаваше на силата — физическото могъщество, то идеалното управление е такава система на представителната власт, в която лидерството се основава на способности, но в епохата на варварството войните бяха твърде чести за ефективното функциониране на представителната форма на управление. В продължителната борба между разделението на властта и едноличното управление победи абсолютизмът. Древните и неопределени пълномощия на примитивния съвет на старейшините постепенно се съсредоточиха в лицето на абсолютния монарх. С появата на истинските царе групата на старейшините остана като полузаконен, полусъдебен съвещателен орган; впоследствие се появиха неподчинените законодателни органи и съответно бяха учредени висши съдии, независими от законодателната власт.
70:12.3 (798.2) Царете бяха изпълнители на нравите — изначалния, или неписан, закон. Впоследствие те въвеждаха в сила законодателните актове — конкретизацията на общественото мнение. Макар че народното събрание като форма за изразяване на общественото мнение се оформяше много дълго, неговата поява означаваше огромен прогрес в развитието на обществото.
70:12.4 (798.3) Древните царе бяха съществено ограничени от нравите — традициите или общественото мнение. В последно време някои народи на Урантия кодифицираха тези нрави, превръщайки ги в документална основа на управлението.
70:12.5 (798.4) Смъртните на Урантия са достойни за свобода; те трябва да си създават свои системи за регулиране на гражданската власт и процедурите на управление. И след това те следва да избират най-компетентните и достойни граждани на длъжността висши чиновници. Като представители в законодателните органи те следва да избират само тези, които интелектуално и нравствено са способни да изпълняват тези свещени задължения като съдии от висшите и върховни съдилища — само тези, които притежават природни способности и мъдрост, придобита в резултат от богат опит.
70:12.6 (798.5) Ако хората искат да запазят своята свобода, те са длъжни — решавайки какъв ще бъде техният основен закон за свобода, да го осигурят с мъдра, разумна и безстрашна интерпретация. Това би позволило да бъдат предотвратени много негативни явления:
70:12.7 (798.6) 1. Незаконната узурпация на властта на изпълнителния или законодателния клонове.
70:12.8 (798.7) 2. Машинациите на невежи и суеверни агитатори.
70:12.9 (798.8) 3. Забавянето на научния прогрес.
70:12.10 (798.9) 4. Безизходното положение, към което води засилването на посредствеността.
70:12.11 (798.10) 5. Господството на злобното малцинство.
70:12.12 (798.11) 6. Контролът от страна на амбициозни и хитри потенциални диктатори.
70:12.13 (798.12) 7. Пагубните разтърсвания, предизвиквани от паника.
70:12.14 (798.13) 8. Експлоатация от страна на недобросъвестни хора.
70:12.15 (798.14) 9. Налоговото заробване на гражданите от страна на държавата.
70:12.16 (798.15) 10. Неспособността да се осигури социална или икономическа справедливост.
70:12.17 (798.16) 11. Съюзът на църквата и държавата.
70:12.18 (798.17) 12. Загубата на свободата на личността.
70:12.19 (798.18) Такива са задачите и целите на конституционните органи, управляващи механизма на представителната власт в еволюционния свят.
70:12.20 (799.1) Стремежът на човечеството към създаването на Урантия на съвършено управление трябва да бъде насочен към усъвършенстването на административните средства, приспособяването им към постоянно изменящите се текущи потребности, подобряването на разпределянето на властта в правните структури и след това — към избирането на наистина мъдри управляващи. Макар че съществува божествена и идеална форма на управление, тя не може да се разкрива в откровения, а трябва бавно и с труд да се разкрива от мъжете и жените на всяка планета, във всички вселени на времето и пространството.
70:12.21 (799.2) [Представено от Мелхиседек от Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 71
71:0.1 (800.1) ДЪРЖАВАТА е полезен продукт от развитието на цивилизацията; тя представлява чистия доход, който остава след нетен приход от причинените от войните разрушения и страдания. Даже изкуството на държавното управление е само съвкупен метод, насочен към регулиране на силовото противоборство между съперничещите си племена и народи.
71:0.2 (800.2) Съвременната държава е институция, съхранила се в течение на дългата борба за власт в групата. В края на краищата победи превъзхождащата сила, породила фактическата същност — държавата, заедно с моралния мит за абсолютния дълг на гражданина да живее и умре за нея. Но по своя произход държавата не е божествена; нейното създаване даже не беше свързано с волевите разумни човешки действия; държавата представлява изключително еволюционна институция и нейното възникване беше изцяло автоматическо.
71:1.1 (800.3) Държавата е териториална, социална и регулативна организация; най-силна, успешна и устойчива държава е тази, която е образувана от единна нация с общ език, нрави и институции.
71:1.2 (800.4) Всички ранни държави бяха малки и се появиха в резултат от завоевания, а не като доброволни обединения. Много бяха основани от чергари — завоеватели, които нападаха мирните скотовъдци и уседнали земеделци, покорявайки и поробвайки ги. В такива държави, възникнали в резултат от завоевания, не можеше да не се появи социално разслоение: образуването на класи беше неизбежно, а класовата борба винаги имаше избирателен характер.
71:1.3 (800.5) В северните племена на американската червена раса никога не е имало истинска държавност. В своето развитие те достигнаха само до свободно съюзяване на племената — най-примитивна форма на държавно устройство. Най-приличаща на държава беше Ирокезката лига, но тази група от шест народа никога не е функционирала като истинска държава и не се запази поради отсъствието на ред ключови за съвременното общество елементи:
71:1.4 (800.6) 1. Натрупване и предаване по наследство на частна собственост.
71:1.5 (800.7) 2. Градове, селско стопанство и промишленост.
71:1.6 (800.8) 3. Полезни домашни животни.
71:1.7 (800.9) 4. Практическа организация на семейството. Червеният човек се придържаше към матриархата, а имуществото се унаследяваше от племенниците-роднини.
71:1.8 (800.10) 5. Ясно обозначена територия.
71:1.9 (800.11) 6. Силен глава на изпълнителната власт.
71:1.10 (800.12) 7. Поробване на пленници — те или ги приемаха, или ги убиваха.
71:1.11 (800.13) 8. Решителни завоевания.
71:1.12 (800.14) Червените хора бяха твърде демократични; те имаха добро управление, но то се оказа несъстоятелно. С времето при тях можеше да се появи държава, ако не беше техният преждевременен сблъсък с по-прогресивната цивилизация на белия човек, който следваше държавните методи на гърците и римляните.
71:1.13 (801.1) Успехът на римската държава се основаваше на следните фактори:
71:1.14 (801.2) 1. Патриархат.
71:1.15 (801.3) 2. Селско стопанство и опитомяване на животни.
71:1.16 (801.4) 3. Уплътняване на населението — градове.
71:1.17 (801.5) 4. Частна собственост и земя.
71:1.18 (801.6) 5. Робовладеене — класи на гражданите.
71:1.19 (801.7) 6. Покоряване и реорганизация на слабите и изостаналите народи.
71:1.20 (801.8) 7. Ясно обозначена територия с пътища.
71:1.21 (801.9) 8. Силна лична власт на управляващите.
71:1.22 (801.10) Голямата слабост на римската цивилизация и един от факторите, които съответно доведоха до краха на империята, стана смятаното за либерално и прогресивно положение, освобождаващо юношата от опеката на семейството на възраст двадесет и една години, както и безусловното освобождаване на девойката, която имаше право безпрепятствено да се омъжи за всекиго или да напусне дома си и да води аморален начин на живот. Вредата за обществото се заключаваше не толкова в самите реформи, колкото в тяхната бързина и мащабност. Крахът на Рим показва с какво заплашва твърде стремителният растеж на държавата при едновременен вътрешен упадък.
71:1.23 (801.11) Появата на зачатъци на държава стана възможно поради отслабването на кръвните връзки и усилването на териториалните връзки и обикновено такива племенни федерации устойчиво се циментираха със завоевания. Макар че за истинската държава е характерен суверенитетът, стоящ над всички второстепенни противоборства и групови разногласия, все пак в държавните формации от по-късен период се запазват много класове и касти — остатъци от предишни кланове и племена. Възникналите впоследствие по-големи териториални държави са преминали през продължителна и жестока борба с тези по-малки еднокръвни кланови групи и племенното управление беше необходимата преходна форма между семейната и държавна власт. По-късно много кланове възникнаха на основание търговските и други промишлени обединения.
71:1.24 (801.12) Ако обединението на държавите търпи провал, започват обратно движение и до-държавните методи на управление — такова, каквото беше феодализмът в средновековна Европа. В това смутно време териториалната държава претърпя крах; извърши се връщане към неголемите феодални групировки, към клановите и племенни стадии на развитие. Даже днес такива полудържави съществуват в Азия и Африка, но не всички те са примери за връщане към предишното състояние; много от тях представляват зародиши на бъдещи държави.
71:2.1 (801.13) Макар че демокрацията е идеал, тя е продукт на цивилизацията, а не на еволюцията. Не бързайте! Бъдете внимателни в избора, тъй като демокрацията е съпроводена с определени опасности:
71:2.2 (801.14) 1. Възвисяване на посредствеността.
71:2.3 (801.15) 2. Избиране на посредствени и невежи управители.
71:2.4 (801.16) 3. Неспособност да се признаят основните факти на социалната еволюция.
71:2.5 (801.17) 4. Опасност от всеобщото избирателно право, предоставено на ленивото и необразовано мнозинство.
71:2.6 (801.18) 5. Робско подчинение на общественото мнение; мнозинството не винаги е право.
71:2.7 (802.1) Общественото мнение, общото мнение винаги е задържало развитието на обществото; при все това то е необходимо, тъй като макар и да забавя развитието на обществото, то запазва цивилизацията. Възпитанието на общественото мнение е единственият надежден и истински метод за ускоряване развитието на цивилизацията; силата е само временно средство и културният растеж все повече ще се ускорява успоредно със смяната на погребалните урни с избирателните. Общественото мнение, нравите са основната стихийна енергия в социалната революция и в развитието на държавата, но за да донесе на държавата полза, проявлението на тази енергия трябва да бъде ненасилствено.
71:2.8 (802.2) Нивото на развитие на обществото зависи непосредствено от това, доколко ненасилственото обществено мнение е способно да контролира поведението на гражданите и държавната администрация. Истински цивилизовано управление се появи едва тогава, когато на общественото мнение беше дадено право на глас. Всеобщите избори не винаги дават правилните решения, но те са правилният път даже в случаите на неправилно решение. Еволюцията не веднага довежда до висше съвършенство — по-скоро тя върви по пътя на сравнителното и постепенно практическо приспособяване.
71:2.9 (802.3) В еволюцията на ефективната и успешна форма на представителното управление съществуват десет степени или етапи:
71:2.10 (802.4) 1. Свобода на личността. Трябва да изчезнат робството, зависимостта, всички форми на заробване на човека.
71:2.11 (802.5) 2. Свобода на разума. Дотогава, докато свободните хора не станат образовани — обучени разумно да мислят и мъдро да планират, свободата обикновено носи повече вреда, отколкото полза.
71:2.12 (802.6) 3. Непоколебимост на закона. Свободата може да съществува само тогава, когато желанията и хрумванията на човешките управители се заменят със законодателни актове, опиращи се на признаването на основния закон.
71:2.13 (802.7) 4. Свобода на словото. Представителното управление е немислимо без свободата на всички форми на изражение на човешките стремежи и възгледи.
71:2.14 (802.8) 5. Осигуряване на собствеността. Всяко управление ще бъде кратко, ако не осигурява правото за използване на лична собственост в една или друга форма. Човекът желае да използва, контролира, дарява, продава, отдава под аренда и завещава личната си собственост.
71:2.15 (802.9) 6. Право на подаване на петиции. Представителното управление признава на гражданите правото да бъдат изслушвани. Правото за подаване на петиции е неотменно право на свободния гражданин.
71:2.16 (802.10) 7. Право на управление. Само възможността да бъде изслушван е недостатъчна; силата на петицията трябва да осигурява реалното въздействие спрямо правителството.
71:2.17 (802.11) 8. Всеобщо избирателно право. Представителното управление подразбира наличие на разумен, ефективен и всеобщ контингент от избиратели. Характерът на такова управление винаги ще се определя от характера и нивото на тези, които го съставляват. С развитието на цивилизацията избирателното право — оставайки всеобщо за двата пола, ще претърпи съществени изменения, ще бъде прегрупирано и диференцирано.
71:2.18 (802.12) 9. Контрол над дейността на държавните служещи. Никаква форма на гражданско управление няма да бъде полезна и ефективна, ако гражданите не притежават и не използват мъдри методи за ръководство и контрол над дейността на длъжностните лица и държавните служители.
71:2.19 (802.13) 10. Разумни и подготвени представители. Съществуването на демокрация зависи от успеха на представителното управление, което е обусловено от практиката на избиране на държавните постове само на професионално подготвени, интелектуално компетентни, социално лоялни и морално достойни индивиди. Само при такива условия може да се запази избраното от народа, съществуващото с помощта на народа и действащото за благото на народа правителство.
71:3.1 (803.1) Политическата или административна форма на управление няма голямо значение, при условие че осигурява прерогативите на обществения прогрес: свобода, сигурност, образование и социално взаимодействие. Ходът на социалната еволюция се определя не от това каква е държавата, а от това какво прави. В крайна сметка никаква държава не е способна да надмине нравствените ценности на своите граждани, проявяващи се в избрани лидери. Невежеството и егоизмът водят до крах даже висшия тип управление.
71:3.2 (803.2) Колкото и тъжно да е, но за своето запазване обществото винаги се е нуждаело от национален егоизъм. Чак до днешни времена доктрината за избрания народ служеше за главен фактор за сплотяване на племената и формиране на нациите. Но никаква държава не е способна да постигне идеалните нива на функциониране, докато в нея не са изживени всички видове нетърпимост, вечно враждебна на прогреса. И с най-голям успех нетърпимостта се преодолява чрез съгласуване на науката, търговията, развлеченията и религията.
71:3.3 (803.3) Идеалната държава функционира под въздействието на три могъщи и съгласувани стимула:
71:3.4 (803.4) 1. Преданост, изпълнена с любов и произтичаща от осъзнаване братството между хората.
71:3.5 (803.5) 2. Разумен патриотизъм, възпитан върху основата на мъдри образци.
71:3.6 (803.6) 3. Космическа интуиция, разбирана от гледна точка на планетарните факти, потребности и цели.
71:3.7 (803.7) Законите на идеалната държава са малобройни. Те преминаха епохата на негативистичните табута и влязоха в ерата на позитивния прогрес на индивидуалната свобода, настъпваща с постигането на по-голям самоконтрол. Такава държава не само подбужда своите граждани да работят, но също така ги въвлича и в полезно и облагородяващо използване на свободното време, което с прогреса на машинния век нараства благодарение на освобождаването от тежкия труд. Свободното време трябва не само да се консумира, но и да произвежда.
71:3.8 (803.8) Нито едно общество не достига високо ниво на развитие, ако допуска безделието или се примирява с бедността. Но с бедността и зависимостта не може да се свърши никога, ако недоразвитите и дегенеративни елементи получават широка помощ и безпрепятствено се размножават.
71:3.9 (803.9) Нравственото общество трябва да се стреми към поддържане на самоуважението на своите граждани и към предоставяне на всеки нормален индивид на адекватна възможност за самореализация на своите способности. Такъв план за социално развитие би довел до създаването на културно общество с високо ниво. Правителството трябва да поощрява социалната еволюция, осъществявайки минимум регулативен контрол. Най-добра е тази държава, която повече координира и по-малко управлява.
71:3.10 (803.10) Идеалите на държавата трябва да се постигат еволюционно, за сметка на постепенния растеж на гражданското съзнание, признаването на общественото служене като дълг и привилегии. Отначало, след периода на управление на продажните политици, хората възприемат тежестта на правителствената служба като задължение, но впоследствие те се стремят към такова служене като към привилегия и висша чест.
71:3.11 (803.11) Интелектуалните достойнства на тези граждани, които доброволно поемат ангажимента по управлението на държавата, достоверно отразяват състоянието на съответното ниво на цивилизацията. Понастоящем в държавата всеобщото благоденствие на градовете и провинциите се управлява от експертите, управляващи ги точно така, както се управляват и всякакви други форми на икономически и комерсиални обединения на хора.
71:3.12 (803.12) В развитите държави политическата дейност се почита като висше призвание на гражданина. Най-великата цел на най-мъдрите и най-благородни граждани е да завоюват обществено признание, да бъдат избрани и назначени на отговорни правителствени постове и такива правителства присъждат своите висши награди за гражданска и обществена служба. По-нататък в редовете на тези, на които се присъждат награди, вървят (в посочената последователност) философи, просветители, учени, промишленици и военни. Успехите на децата са висша награда за родителите, а чисто религиозните учители — посланици на духовното царство, получават своята истинска награда в друг свят.
71:4.1 (804.1) За да оцелеят, икономиката, обществото и управлението трябва да се развиват. В еволюционния свят статистическите условия са признак на упадък; съхраняват се само тези институции, които прогресират, следвайки течението на еволюцията.
71:4.2 (804.2) Програмата за развитие на еволюиращата цивилизация включва следните фактори:
71:4.3 (804.3) 1. Запазване на индивидуалните свободи.
71:4.4 (804.4) 2. Защита на семейството.
71:4.5 (804.5) 3. Съдействие на икономическата сигурност.
71:4.6 (804.6) 4. Предотвратяване на заболяванията.
71:4.7 (804.7) 5. Задължително образование.
71:4.8 (804.8) 6. Задължителна заетост.
71:4.9 (804.9) 7. Плодотворно използване на свободното време.
71:4.10 (804.10) 8. Грижа за нещастните.
71:4.11 (804.11) 9. Расово усъвършенстване.
71:4.12 (804.12) 10. Съдействие на науката и изкуството.
71:4.13 (804.13) 11. Съдействие на философията — мъдростта:
71:4.14 (804.14) 12. Повишаване на космическата интуиция — духовността.
71:4.15 (804.15) И този прогрес в изкуството на цивилизацията води непосредствено към постигане на висшите човешки и божествени цели, към които се стремят смъртните: социалното постижение на братството на хората и личното богосъзнание, което започва да се разкрива в най-голямото желание на всеки индивид да изпълни волята на небесния Баща.
71:4.16 (804.16) Появата на истинското братство означава настъпване на такъв обществен ред, когато всеки с удоволствие помага на своите братя да носят тежестта на живота и действително желае да живее съгласно златното правило. Но такова идеално общество не може да се въплъти, докато слабите или порочните чакат възможността несправедливо и нечестиво да използват тези, чиято основна подбуда е стремежът да служиш на истината, красотата и добродетелите. В такава ситуация е реален само един път: тези, които живеят по “златното правило”, могат да основат прогресивно общество, в което ще изповядват своите идеали и едновременно надлежно ще се защитават от своите изостанали другари, които биха могли да се опитат да използват техните мирни наклонности или да разрушат тяхната напредваща цивилизация.
71:4.17 (804.17) Идеализмът никога няма да се запази на еволюиращата планета, ако във всяко поколение идеалистите позволяват на хората с по-низш начин на мислене да унищожават себе си. Ето в какво е голямото изпитание на идеализма: способно ли е развитото общество да поддържа такова ниво на военна готовност, което да го защити от всякакви нападения на войнствените му съседи, без да се поддава на изкушението да използва тази военна мощ за агресивни действия против други народи с цел обогатяване и национално възвеличаване? За да оцелее, нацията трябва да се намира в състояние на готовност и само религиозният идеализъм е способен да попречи на порочното превръщане на готовността в агресия. Само любовта и братството са способни да предотвратят угнетяването на слабите от силните.
71:5.1 (805.1) Конкуренцията е неотменима от социалния прогрес, но неконтролируемата конкуренция поражда насилие. В съвременното общество конкуренцията постепенно изтласква войната с това, че определя мястото на индивида в промишленото производство, точно както и решава съдбата на самите производства. (Преднамереното убийство и войната се отличават по своя нравствен статут: убийството стана незаконно от ранните дни на съществуването на обществото, докато войната още никога не е била обявявана извън законите от цялото човечество.)
71:5.2 (805.2) Идеалната държава регулира общественото поведение само в тази степен, която е достатъчна за изключване на насилието в конкуренцията между хората и предотвратяване на несправедливостта в личната инициатива. Огромният проблем на държавата се заключава в следното: как да се гарантира мирното и спокойно развитие на промишлеността, да се плащат налози за поддържането на държавната мощ и едновременно да не се допуска налогооблагането да се превръща в пречка за производството, а държавата — в паразит или тиранин?
71:5.3 (805.3) При началния етап на развитие на света конкуренцията е необходима за прогреса на цивилизацията. В процеса на еволюцията все по-ефективно става сътрудничеството. В развитата цивилизация сътрудничеството е по-ефективно, отколкото конкуренцията. Древният човек се стимулира от конкуренцията. За ранния етап на еволюцията е характерно оцеляването на тези, които са приспособени биологически, но последващите цивилизации по-успешно се развиват за сметка на разумното сътрудничество, другарското взаиморазбиране и духовното братство.
71:5.4 (805.4) Разбира се, конкуренцията в промишлеността е крайно разорителна и във висша степен неефективна, но не следва да се одобряват никакви опити да се избавим от този празен ход, ако такива преобразувания дори в най-малка степен засягат която и да било от основните свободи на човека.
71:6.1 (805.5) Съвременната икономика, която се мотивира от печалбата, е обречена, ако стремежът към печалба не се допълва от стремеж за служене. Безжалостната конкуренция, основана на тесногръдо удовлетворяване на собствените интереси, в крайна сметка разрушава даже това, което се опитва да запази. Мотивацията, изключваща всичко останало и съсредоточена само върху личните интереси, е несъвместима с идеалите на християнството и още по-несъвместима с ученията на Иисус.
71:6.2 (805.6) В икономиката мотивацията на печалбата и мотивацията на служенето се отнасят така, както в религията — мотивацията на страха и мотивацията на любовта. Но не следва внезапно да се унищожава или отстранява подбудата към печалба: тя принуждава много нехайни по своята природа смъртни прилежно да се трудят. При все това съвсем не е задължително целите на този възбудител на социална енергия да бъдат винаги егоистични.
71:6.3 (805.7) Стремежът към печалба в икономическата дейност е абсолютно низък и съвършено недостоен за развитото общество; при все това той е необходим фактор за началните етапи от съществуването на цивилизацията. Не следва да се лишава човекът от мотивацията на печалбата дотогава, докато той не овладее солидно висшите типове некомерсиални стимули в икономическите стремежи и бъдещото служене — трансцендентални подбуди към висша мъдрост, високо братство и възвишени духовни постижения.
71:7.1 (806.1) В основата на стабилната държава лежи културата; в нея господстват идеалите; тях ги движи служенето. Целта на образованието трябва да бъде придобиване на умения, овладяване на мъдрост, разкриване на индивидуалността и постигането на духовни ценности.
71:7.2 (806.2) В идеалната държава образованието продължава в течение на целия живот и в съответното време основно занимание става философията. Гражданите на такава държава се стремят към мъдростта като към метод за задълбочаване на постигането на смисъла на човешките взаимоотношения, значението на реалностите, величието на ценностите, целите на живота и висотите на космическото предназначение.
71:7.3 (806.3) Урантийците трябва да имат представа за културното общество от нов и по-висш тип. С отмирането на икономическата система, основана само на печалбата, образованието ще се издигне на ново качествено ниво. Твърде дълго то е било провинциално, милитаристично, усилващо егоизма и развиващо кариеризма. Някога то трябва да стане всемирно, идеалистично, разкриващо индивидуалността, космическо по своето проникновение.
71:7.4 (806.4) В последно време образованието излезе изпод контрола на духовенството и премина в ръцете на юристите и бизнесмените. В края на краищата е необходимо да го предадем на философите и учените. Учителите са длъжни да бъдат свободни същества, истински лидери, за да може философията — стремежът към мъдростта, да може да стане предмет на образованието.
71:7.5 (806.5) Образованието е наука да се живее. То трябва да продължава в продължение на целия живот, за да може човечеството постепенно да се издигне до последователно нарастващите нива, достъпни за смъртната мъдрост:
71:7.6 (806.6) 1. Знаенето на нещата.
71:7.7 (806.7) 2. Осъзнаването на значенията.
71:7.8 (806.8) 3. Разбирането на ценностите.
71:7.9 (806.9) 4. Благородството на труда — дълг.
71:7.10 (806.10) 5. Мотивацията на целта — нравственост.
71:7.11 (806.11) 6. Любовта към служенето — характер.
71:7.12 (806.12) 7. Космическата интуиция — духовна проницателност.
71:7.13 (806.13) И след това, с помощта на тези постижения, мнозина ще се издигнат на пределно за смъртния разум ниво — нивото на Богосъзнание.
71:8.1 (806.14) Единствената свещена черта на всяка форма на човешко управление е делението на институцията на държавата на три функционални области: изпълнителна, законодателна и съдебна. Вселената се управлява в съответствие с такъв план за разделяне функциите и властта. С изключение на тази божествена концепция ефективната социална регулация на гражданското управление, една или друга форма на държавно устройство няма принципно значение, при условие че целта на гражданите е стремежът към все по-голям самоконтрол и обществено служене. Интелектуалната дълбочина, икономическата мъдрост, социалната разумност и моралната устойчивост на народа — всичко това достоверно се отразява в институцията на държавата.
71:8.2 (806.15) Еволюцията на държавността предполага постепенен преход от едно ниво към друго в следния ред:
71:8.3 (806.16) 1. Създаване на триединно управление, състоящо се от изпълнителната, законодателната и съдебната клонки на властта.
71:8.4 (806.17) 2. Свобода на обществената, политическата и религиозната дейност.
71:8.5 (807.1) 3. Унищожаване на всички форми на робство и зависимост между хората.
71:8.6 (807.2) 4. Предоставяне на гражданите на възможности да контролират нивото на данъчното облагане.
71:8.7 (807.3) 5. Учредяване на системи за непрекъснато образование — обучение, продължаващо от люлката до гроба.
71:8.8 (807.4) 6. Необходимото съгласуване между местната и централната власт.
71:8.9 (807.5) 7. Поощряване на развитието на науката и победа над заболяванията.
71:8.10 (807.6) 8. Нужното признание на равенството на половете и съгласувана дейност на мъжете и жените в семейството, училището и църквата при специализирано участие на жените в производствената и държавна дейност.
71:8.11 (807.7) 9. Отстраняване на робската зависимост от тежкия труд благодарение на изобретяването на машините и последващите постижения на машинния век.
71:8.12 (807.8) 10. Преодоляване на многоезичието — тържество на всеобщия език.
71:8.13 (807.9) 11. Прекратяване на войните — международно разрешаване на държавните и расови разногласия с помощта на континентални съдилища на нациите, възглавявани от висш планетарен съд, който автоматически се попълва от периодически излизащите в оставка глави на континенталните съдилища. Континенталните съдии притежават властови пълномощия, световният съд е консултативно-нравствен.
71:8.14 (807.10) 12. Световен стремеж към мъдростта — възвисяване на философията. Развитие на всемирна религия, която ще стане предвестник на встъпването на планетата в началните стадии от ерата на светлината и живота.
71:8.15 (807.11) Такива са предпоставките за прогресивното управление и отличителните признаци на идеалната институция на държавата. Урантия е далеч от претворяването на тези възвишени идеали, но цивилизованите народи вече направиха първата крачка: човечеството застана на пътя, водещ към висшите еволюционни цели.
71:8.16 (807.12) [Подготвено от Мелхиседек от Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 72
72:0.1 (808.1) С РАЗРЕШЕНИЕ на Ланафорг и съгласието на Всевишните на Едемия аз съм упълномощен да ви разкажа за някои страни на социалния, нравствен и политически живот на най-развитата човешка раса, населяваща една от съседните планети в системата Сатания.
72:0.2 (808.2) От всички светове на Сатания, изолирани заради участието си във бунта на Луцифер, тази планета преживя история, най-сходна с историята на Урантия. Несъмнено е, че получаването на разрешение за това изключително описание се обяснява именно със сходството на двете сфери, тъй като обикновено управителите на система не позволяват да се разказва на една планета за събитията на друга.
72:0.3 (808.3) Както и Урантия, тази планета се отклони от истинския път поради предателството на Планетарния си Принц във връзка с бунта на Луцифер. Тя получи Материален Син, след като Адам се появи на Урантия, и този Син също не се справи със своите задължения, оставяйки сферата в изолация, тъй като Син-Арбитър никога не се е посвещавал на смъртните раси на този свят.
72:1.1 (808.4) Независимо от всички тези превратности на планетарната история, на изолиран континент с размерите на Австралия се развива цивилизация с много високо ниво на развитие. Тази нация наброява около 140 милиона души. Нейният народ представлява смесена раса — основно синя и жълта, и притежава малко по-висок процент виолетова кръв, отколкото така наречената бяла раса на Урантия. Макар че тези раси все още не са се слели напълно, между тях се установиха отношения на тясна дружба и сътрудничество. Средната продължителност на живота на този континент понастоящем съставлява деветдесет години — с петнадесет процента по-висока, отколкото при който и да е друг народ на тази планета.
72:1.2 (808.5) Несъмнено огромно предимство за индустриалното устройство на тази държава е уникалната топография на този континент. Високите планини, в които по осем месеца в годината валят силни дъждове, са разположени в самия ценнтър на страната. Такива природни условия благоприятстват използването на хидроенергия и значително опростяват оросяването на по-засушливите райони в западната четвърт на континента.
72:1.3 (808.6) Тези хора са си самодостатъчни, тоест те са способни да съществуват безкрайно дълго, без да внасят нищо от окръжаващите ги нации. На тяхно разположение са богати природни ресурси, а благодарение на научните постижения те се научиха да компенсират недостига на предмети от първа необходимост. При оживена вътрешна търговия обемът на външната им търговия е незначителен предвид всеобщата враждебност на техните по-слабо прогресивни съседи.
72:1.4 (808.7) Като цяло тази континентална нация следваше обичайния планетарен път: за развитие от племенния стадий до появата на силни управители изминаха хилядолетия. В замяна на абсолютните монархии дойдоха много различни форми на управление — в безкраен поток се сменяха неуспели републики, общински държави и диктатори. Това развитие продължаваше дотогава, докато преди около петстотин години, в период на политически брожения, един от диктаторите на тази нация — член на могъщия триумвират, не измени коренно своите възгледи. Той доброволно се отказа от властта, но с условието, че още един от управителите — по-подлият от двамата оставащи — също се откаже от правата на диктатор. Така върховната власт на континента премина в ръцете на един владетел. В продължение на повече от сто години обединената държава успешно се развиваше под силната монархическа власт и през това време беше създадена прекрасна конституция на свободата.
72:1.5 (809.1) Последващият преход от монархия към представително управление беше постепенен, кралете се запазваха като номинални глави и носеха чисто социален или сантиментален товар; те окончателно изчезнаха, след като не останаха наследници по мъжка линия. Днешната република съществува само от двеста години — време на непрекъснато развитие на тези методи на управление, за които смятаме да разкажем, при което последните значителни събития в промишлената и политическата сфери станаха през последното десетилетие.
72:2.1 (809.2) Понастоящем в тази континентална нация съществува представителна система на управление, а нейната столица е разположена в центъра на страната. Централното управление представлява здрав съюз от сто сравнително свободни щата. Тези щати избират своите губернатори и законодатели за срок от десет години, при което нито едните, нито другите не могат да се преизбират. Съдиите на щатите се назначават пожизнено от губернаторите и се утвърждават от законодателните органи на щатите, в които всеки сто хиляди граждани избират по един представител.
72:2.2 (809.3) В зависимост от размерите на града съществуват пет различни типа столично управление, но в нито един град не се разрешава да има над един милион жители. Като цяло тези системи на столично управление са много прости, ясни и практични. Гражданите от висш тип активно се стремят да заемат многобройни длъжности в градското управление.
72:2.3 (809.4) Федералната власт включва три равни разклонения: изпълнителна, законодателна и съдебна. На всеки шест години на всеобщи териториални избори се избира президент на федерацията. Той може да бъде преизбран само при ходатайството на не по-малко от седемдесет и пет законодателни органи на щати и съгласието на техните губернатори, но и в такъв случай само за един срок. Неговите съветници са членове на върховния кабинет, съставен от всичките живи екс-президенти.
72:2.4 (809.5) Законодателната власт се състои от три палати:
72:2.5 (809.6) 1. Горната палата се избира от производствени, професионални, селскостопански и други групи, които гласуват в съответствие със своята икономическа функция.
72:2.6 (809.7) 2. Долната палата се избира от определени обществени организации, например, социалните, политически и философски групи, които не се разглеждат като производствени и професионални групи. Всички порядъчни граждани участват в изборите на представители на двете класи, но те се групират различно, в зависимост от изборите в горната или долната палата.
72:2.7 (809.8) 3. Третата палата — палатата на старейшините, включва ветераните на държавна служба и обединява много известни граждани, номинирани от президента, от регионалните (субфедерални) ръководители, от главата на върховния съд, а също така и от председателите на другите две палати. Числеността на тази палата не превишава сто души, а нейните членове избират сами старейшините с мнозинство от гласове. Членството е пожизнено и при появата на вакантно място на него по установения начин се избира този от кандидатите, който е получил повечето от гласовете. Този орган има чисто съвещателна функция, но той е мощен регулатор на общественото мнение и оказва огромно въздействие върху всичките подразделения на властта.
72:2.8 (810.1) Значителен дял от федералната административна работа се изпълнява от десет регионални (субфедерални) органа, всеки от които обединява десет щата. Тези регионални окръзи притежават само изпълнителна и административна власт и нямат законодателни или съдебни функции. Десетте регионални ръководителя се назначават лично от федералния президент и срокът на техните пълномощия — шест години, съвпада с президентския. Федералният върховен съд утвърждава назначаването на тези десет регионални ръководители и макар че те не могат да се назначат за нов срок, оттеглящият се в оставка ръководител автоматически става партньор или съветник на своя приемник. В останалото главите на регионите си избират свои собствени кабинети с длъжностни лица.
72:2.9 (810.2) Съдопроизводството на тази нация водят две основни системи съдилища: граждански и социално-икономически. Гражданските съдии действат на три нива:
72:2.10 (810.3) 1. Съдии от низша инстанция — столични и местни. Техните решения могат да бъдат обжалвани във висшестоящите съдилища на щата.
72:2.11 (810.4) 2. Върховни съдии на щата, чиито решения са окончателни по всички въпроси, незасягащи федералното управление и неподкопаващи гражданските права и свободи. Регионалните ръководители са снабдени с власт, позволяваща всяко дело незабавно да се предава във федералния върховен съд.
72:2.12 (810.5) 3. Федерален върховен съд — висш съд, разглеждащ спорните въпроси от общодържавно значение и апелациите, подадени от върховните съдилища на щатите. Този върховен съд се състои от дванадесет човека, не по-млади от четиридесет години и не по-възрастни от седемдесет и пет години, имащи като минимум двугодишен опит от работа в едно от съдилищата на ниво щат и назначени на този висок пост от президента с одобрение на мнозинството членове на върховния кабинет и третата палата на законодателното събрание. Всички решения на върховния съдебен орган се вземат с най-малко две трети от гласовете.
72:2.13 (810.6) Социално-икономическите съдилища действат в три категории:
72:2.14 (810.7) 1. Родителски съдилища, свързани със законодателните и изпълнителните разклонения на социално-битовата система.
72:2.15 (810.8) 2. Образователни съдилища — съдебни органи, свързани със системите на образование на щата и региона и обединени с изпълнителното и законодателното поделения на административния механизъм от системата на просвещение.
72:2.16 (810.9) 3. Промишлени съдилища — специални съдии, снабдени с всички пълномощия за решаване на спорни икономически въпроси.
72:2.17 (810.10) Федералният върховен съд разглежда социално-икономически въпроси само в случаите, когато за това гласуват три четвърти от членовете на тези законодателни клонки на федералната власт — палатите на старшите държавни деятели. Във всички останали случаи решенията на родителските, образователните и промишлените съдилища са окончателни.
72:3.1 (811.1) На този континент съжителството на две семейства под един покрив е противозаконно. И тъй като общото живеене беше обявено извън закона, то мнозинството многоквартирни здания бяха разрушени. Но неженените и неомъжените и досега живеят в клубове, хотели и други общежития. Минималната допустима площ на един жилищен участък е четири хиляди и петстотин квадратни метра. Цялата земя и другите видове собственост, използвани за устройство на домашния бит, са освободени от данъци до десетократно превишаване на минималния поземлен дял.
72:3.2 (811.2) През последния век семейният живот на този народ значително се подобри. Задължителни за родителите — както за бащите, така и за майките — станаха посещенията на родителски училища за възпитание на детето. Даже фермерите, живеещи в неголеми селски селища, участващи в тези занятия задочно, посещават за устни инструкции най-близкия център за обучение веднъж на десет дни — всяка втора седмица, защото седмицата тук се състои от пет дни.
72:3.3 (811.3) Във всяко семейство има средно пет деца, с образованието и възпитанието на които се занимават родители и опекуни, назначавани от родителските съдилища в случай на смъртта на един или двамата родители. Всяко семейство смята за огромна чест да бъде удостоено с права да стане опекун на кръгло сираче. Сред родителите се провеждат конкурсни изпити и сирачето се приема в това семейство, което е показало най-добра родителска подготовка.
72:3.4 (811.4) Тези хора смятат семейството като основна институция на своята цивилизация. От родителите на семейството се изисква осигуряване на най-важните части на образованието и възпитанието на детето, при което бащите отделят почти толкова внимание на възпитанието на детето, колкото и майките.
72:3.5 (811.5) Цялото полово възпитание се осъществява в дома на родителите или от официални опекуни. Нравственото възпитание се дава от учителите в училищните работилници по време на прекъсванията в занятията; но не е така с религиозното възпитание, което е изключителна привилегия на родителите, защото религията се смята за неотменима част от семейния живот. Чисто религиозно просвещение се провежда публично само в храмовете за философия; при този народ няма такива чисто религиозни институции, както църквите на Урантия. Според тяхната философия религията е стремеж да се познае Бог и да се прояви любов към ближния, като му служиш, но това е нетипично за положението на религията в другите нации на тази планета. Религията е дотолкова вътрешносемейна работа, че тези хора нямат публични места за чисто религиозни събирания. В политическо отношение църквата и държавата, както биха казали урантийци, са изцяло отделени, но съществува необичайно взаимопроникване на религията и философията.
72:3.6 (811.6) Още преди двадесет години духовните учители (сравними с урантийските пастори), периодически посещаващи всяко семейство и проверяващи децата с цел да се убедят в това, че те получават правилно възпитание от своите родители, се намираха под правителствен контрол. Понастоящем тези духовни помощници и инспектори действат под ръководството на неотдавна създадения „Фонд за духовен прогрес” — организация, съществуваща от доброволни пожертвувания. Възможно е дадената институция да получи по-нататъшно развитие едва след идването на Райски Син-Арбитър.
72:3.7 (811.7) По закон децата се подчиняват на своите родители до петнадесетгодишна възраст, когато за пръв път получават граждански задължения. Започвайки от това време, пет пъти, през всеки пет години, сходни публични церемонии се провеждат сред тези възрастови групи, за които задълженията по отношение на родителите намаляват, а гражданската и социална отговорност нараства. Правото на глас се предоставя на двадесетгодишна възраст, правото за встъпване в брак без родителско съгласие — едва на двадесет и пет години, а при достигането на възраст тридесет години децата са длъжни да напуснат родителския дом.
72:3.8 (812.1) Законите, регулиращи брака и развода, са еднакви в цялата държава. Не се разрешава да встъпиш в брак до двадесет години — възрастта на предоставяне на граждански права. Разрешението за встъпване в брак се дава едва след една година от подаването на молбите за намерение и предоставянето както на жениха, така и на невестата, като свидетелство за това, че са преминали задължителния инструктаж в родителските училища относно съпружеските отговорности.
72:3.9 (812.2) Процедурата по развода е изключително проста, но решението за развод, вземано от родителските съдилища, влиза в сила едва година след регистрирането на съответното заявление — а една година на тази планета е значително по-дълга, отколкото на Урантия. Независимо от либералните бракоразводни закони днешният процент разводи е едва една десета от нивото на разводите сред цивилизованите народи на Урантия.
72:4.1 (812.3) Системата за просвещение на тази държава се характеризира със задължително съвместно обучение на учещите се в средното училище — на възраст от пет до осемнадесет години. Тези училища поразително се отличават от урантийските. Тук няма класни стаи и за един път се изучава само един предмет. След три години обучение всички учащи се стават помощник-учители в по-младшите класове. Книгите се използват само за получаване на информация, която е необходима за решаването на проблемите, възникващи в училищните работилници и на училищните ферми. В такива работилници се произвеждат значителна част от използваните на континента мебели, а също и много механични приспособления, тъй като тази нация преживява велика епоха на изобретателство и механизация. При всяка работилница има работническа библиотека, където на разположение на учащите се има различна справочна литература. Освен това в големите ферми, съществуващи към всяко училище, в течение на целия срок на обучението се изучават селско стопанство и градинарство.
72:4.2 (812.4) Умствено изостаналите хора се обучават само по селско стопанство и животновъдство и се изпращат на пожизнена издръжка в специалните попечителски колонии, където се разделят по полов признак с оглед избягване раждането на потомство — от това право са лишени всички слабоумни индивиди. Такива ограничителни мерки се използват вече от седемдесет и пет години; решението за попечителски надзор се приема от родителските съдилища.
72:4.3 (812.5) Веднъж в годината всеки човек излиза в отпуск за един месец. Училищното обучение продължава в течение на девет от общо десет месеца, а ваканциите се прекарват в пътешествия заедно с родителите или с приятели. Такива пътешествия са част от програмата за обучение на възрастните, която продължава през целия живот. Средства за това се събират с помощта на методите, които се използват в системата на пенсионното осигуряване
72:4.4 (812.6) Една четвърт част от училищното време е посветена на игри — спортни състезания, в които учащите се преминават последователни етапи: от местното ниво и нивото на щата до регионалните и общонационални състезания по умения и майсторство. По такъв начин ораторските и музикалните конкурси, както и състезанията в областта на науката и философията, привличат учащите се на всички нива — от низшите районни степени до състезанията за общонационални награди.
72:4.5 (812.7) Училищното управление е копие на държавното с неговите три взаимосвързани разклонения, при което учителският колектив действа като трето подразделение, изпълняващо консултативни и законодателни функции. Основната задача на обучението на този континент е да се направи от всеки ученик самостоятелен гражданин.
72:4.6 (813.1) Всяко дете, завършващо училище на осемнадесет години, е изкусен занаятчия. След това започва усвояването на книгите и специалните знания — или в училищата за възрастни, или в колежи. Ако блестящ студент завърши програмата преди срока, той бива награждаван с време и средства за осъществяване на собствен проект по избрана от самия него тема. Цялата система на образование е разчетена така, че индивидът да получи адекватна подготовка.
72:5.1 (813.2) Производствените отношения в това общество са далеч от неговите идеали; конфликти между капитала и труда се случват и досега, но и двете страни постепенно се приспособяват към методите на честно сътрудничество. На този уникален континент работниците все повече се превръщат в акционери на промишлените концерни; всеки разумен труженик постепенно става малък капиталист.
72:5.2 (813.3) Социалните антагонизми отслабват, расте доброжелателността. Отмяната на робството (преди повече от сто години) не доведе до сериозни икономически проблеми, тъй като това преобразувание беше постепенно: на година бяха освобождавани два процента роби. На тези от тях, които успешно преминеха умствените, нравствени и физически тестове, се предоставяше гражданство; много такива най-добри роби бяха военнопленици или техни деца. Преди около петдесет години беше депортирана последната част от останалите роби и съвсем скоро тук започнаха да решават задачата по намаляването на броя на дегенеративните и порочни социални слоеве.
72:5.3 (813.4) В последно време сред тези хора се появиха нови методи за разрешаване на производствените конфликти и коригиране на икономическите злоупотреби, които са явно подобрение в сравнение с техните предишни методи за решаването на такива проблеми. Насилието като процедура за разрешаване на лични или производствени разногласия беше обявено извън закона. Заплатата, приходите и другите икономически проблеми не са подложени на строго регулиране, но като цяло те се контролират от производствените законодателни органи, а всички спорове, възникващи във връзка с производството, се предават в промишлените съдилища.
72:5.4 (813.5) Производствени съдилища съществуват само от тридесет години, но функционират много успешно. Последното нововъведение означава, че отсега промишлените съдилища ще признават три вида законни компенсации:
72:5.5 (813.6) 1. Законна процентна ставка на вложения капитал.
72:5.6 (813.7) 2. Заплащане — в разумни предели, на квалификациите, използвани в процеса на производството.
72:5.7 (813.8) 3. Честно и справедливо заплащане на труда.
72:5.8 (813.9) Тези видове компенсации се изплащат, на първо място, в съответствие с договор, а в случай на заплаха от понижаване на доходите всяка от тях постепенно и пропорционално се съкращава. След това всички доходи, превишаващи постоянната заработка, се смятат като дивиденти и пропорционално се разпределят на три категории: капитал, квалификация и труд.
72:5.9 (813.10) На всеки десет години регионалните ръководители внасят уточнения в декрета за законната продължителност на заплащания работен ден. Понастоящем промишлеността работи в режим петдневна седмица: четирите дни са работни, а петият — почивен. Тези хора работят по шест часа на ден и — както и студентите, по девет месеца в годината, която се състои от десет месеца. Отпуската обикновено се прекарва в пътешествия и тъй като в най-последно време се появиха нови видове транспорт, пътешествията станаха всеобщо увлечение. Климатът благоприятства пътешествията в течение на приблизително осем месеца в годината и тези хора използват съответната възможност максимално.
72:5.10 (813.11) Преди двеста години в промишлеността господстваше мотивацията за доход, но днес я сменят други, по-висши движещи сили. На този континент е присъща остра конкуренция, но понастоящем тя в значителна степен премина от промишлеността към игровите форми на дейност, демонстрацията на таланти, научните и интелектуални постижения. Изключително силна е конкуренцията в общественото служене и предаността на своята държава. Държавната служба бързо се превръща в основна цел на тези хора. Най-богатият човек на континента, работил шест часа в кантората на своята механична работилница, бърза да отиде в местното отделение на училището за държавно управление, където се стреми да получи необходимата за държавна служба класификация.
72:5.11 (814.1) Физическият труд все повече излиза на почит и всички здрави граждани над осемнадесет години работят в къщи и на фермите, в едно от общопризнатите производства, на обществени длъжности (където се приемат тези, които са временно безработни) или изпълняват принудителна работа в мините.
72:5.12 (814.2) Освен това в тази нация започва да се усилва нова форма на социално отвращение — както към безделието, така и към незаслуженото богатство. Бавно, но сигурно тези хора побеждават своите машини. Някога и те се бореха за политическа, а по-късно — и за икономическа свобода. Днес те започват да използват както едната, така и другата и в добавка да ценят честно заработеното свободно време, което може да се посвети на по-нататъшно разкриване на индивидуалността.
72:6.1 (814.3) Тази държава е изпълнена с решимост да замени унизителния тип благотворителност, запазвайки човешкото достойнство с държавни застрахователни гаранции за осигуряване на старостта. Държавата осигурява всяко дете с образование, всеки човек с работа; затова тя е способна да осъществява успешно такава програма за застраховане за защита на немощните и остарелите.
72:6.2 (814.4) Тук всеки трябва да остави платената работа на възраст шестдесет и пет години, освен в случаите, когато упълномощеният по въпросите на труда от дадения щат дава разрешение да остане на работа до седемдесетгодишна възраст. Този възрастов предел не се отнася до държавните деятели и философи. Сакатите и хроничните инвалиди могат да излязат в пенсия във всяка възраст и по решение на съда, утвърдено от упълномощените по въпросите на пенсиите в регионалното управление.
72:6.3 (814.5) Средствата за изплащане на пенсиите за старост постъпват от четири източника:
72:6.4 (814.6) 1. Всеки месец федералното правителство реквизира за тази цел по една еднодневна надница, а в тази страна работят всички.
72:6.5 (814.7) 2. Наследства: много богати граждани оставят средства за тази цел.
72:6.6 (814.8) 3. На средствата, постъпващи от принудителния труд в този фонд, се предават всички излишъци, отнасящи се към самоосигуряването и изплащането на пенсионните вноски от тези, които изпълняват принудителна работа.
72:6.7 (814.9) 4. Доходи от експлоатацията на природните ресурси. Всички природни богатства на континента се смятат за обществена доверителна собственост, намираща се в разпореждането на федералното правителство, а доходът от тези ресурси отива за осъществяване на социалните програми — такива като предотвратяване на заболяванията, обучение на високонадарени личности и разходи за образованието за перспективни индивиди в училищата за държавно управление. Половината от тези доходи се насочва към пенсионния фонд.
72:6.8 (814.10) Макар че държавните и регионални застрахователни фондове предлагат много видове застраховки, с пенсиите по старост се разпорежда само федералното правителство, действайки чрез десет регионални отделения.
72:6.9 (814.11) От много години тук честно се разпореждат правителствени фондове. Ако не се смятат държавната измяна и преднамереното убийство, най-суровите присъди се произнасят от съдилищата за предателство на общественото доверие. Понастоящем за обществена и политическа измяна се смятат най-отвратителните от престъпленията.
72:7.1 (815.1) Дейността на федералното правителство има патерналистки характер само в разпореждането с пенсиите по старост, а също така и в поощряване на талантите и творческата самобитност. Малко повече внимание отделят частните лица на правителството на щатите, докато местните правителства имат много по-патерналистки или социалистически характер. Градът (или една от неговите структурни единици) се занимава с такива въпроси като здраве, санитария, строителни норми, благоустройство, водоснабдяване, осветление, отопление, организация на свободното време, музика и комуникации.
72:7.2 (815.2) Във всяко производство се отделя голямо внимание на здравето. Някои аспекти на благосъстоянието се смятат за прерогатив на промишлеността и обществото, но проблемите на индивидуалното и семейно здраве са частен въпрос. Правителството предполага все по-малка намеса в медицината, точно както и в останалите изцяло частни въпроси.
72:7.3 (815.3) Градовете нямат права за облагане с данъци и не могат да правят дългове. Те получават от хазната на щата помощи за всеки човек и са длъжни да допълват тези доходи от постъпленията от намиращите се в обществено владение предприятия, а също така и за сметка на лицензирането на различните видове търговска дейност.
72:7.4 (815.4) Скоростните средства за придвижване, позволяващи значително да се разширят градските граници, се намират под контрола на общинските власти. Пожарните команди използват противопожарни и застрахователни фондове и всички постройки — както в градовете, така и в селските месности, са огнеупорни от вече седемдесет и пет години.
72:7.5 (815.5) Тук няма пазители на реда, набираеми от общинските власти: полицейските сили се издържат от правителствата на щатите. Полицията се набира почти изключително измежду неженените мъже на възраст от двадесет и пет до петдесет години. Повечето щати вземат доста голям налог за бездетност, който се връща на всички мъже, постъпили на служба в полицията. В обикновен щат полицейските сили съставляват понастоящем само една десета от своя брой преди петдесет години.
72:7.6 (815.6) Системите за налогообразуване на всеки сто относително свободни и суверенни щата приличат малко една на друга, тъй като икономическите и други условия поразително се отличават в различните части на континента. Във всеки щат съществуват десет основни конституционни положения, които могат да се изменят само със съгласието на федералния върховен съд, и един от тези членове забранява да се облага с повече от еднопроцентен данък който и да е вид собственост в течение на която и да е една година, при което жилищните участъци — както в градовете, така и в селските местности, изцяло се освобождават от облагане с данък.
72:7.7 (815.7) Федералното правителство не може да има дълг, а за да могат щатите да вземат назаем, е необходимо за това да бъдат подадени една четвърт от гласовете при референдум — освен в тези случаи, когато парите са нужни за военни цели. Предвид това, че федералното правителство не може да взема заем в случай на война, Националният съвет за безопасност, в зависимост от необходимостта, е упълномощен да определя за щатите размера на паричните вноски, както и материалните ресурси. Но никакъв дълг не може да се погасява по-дълго от двадесет и пет години.
72:7.8 (815.8) Доходите, отиващи за издръжка на федералното правителство, постъпват от следните пет източника:
72:7.9 (815.9) 1. Данък върху вноса. Всички вносни стоки преминават през тарифиране за поддържане нивото на живот на този континент — значително по-високо, отколкото сред която и да е друга нация на планетата. Тези тарифи се установяват от висшия производствен съд, след като двете палати на промишления конгрес ратифицират препоръките на главата на икономическия отдел, който се назначава на този пост със съвместно решение на тези два законодателни органа. Горната промишлена палата се избира от труда, а долната — от капитала.
72:7.10 (816.1) 2. Авторски отчисления. Федералното правителство поощрява изобретателството и оригиналните разработки в десет регионални лаборатории, помагащи за развитието на талантите на всички видове — художници, писатели и учени, и защитава техните патенти. В замяна правителството взема половината от дохода, получен от реализацията на всякакви изобретения и творения — независимо дали се отнасят към техниката, книгите, изкуството, растенията или животните.
72:7.11 (816.2) 3. Данък наследство. Федералното правителство взема прогресивен налог върху наследството, който се колебае от един до петдесет процента в зависимост от размера на състоянието, както и от други фактори.
72:7.12 (816.3) 4. Военно оборудване. Правителството получава голям доход, отдавайки под аренда армейското и военно-морско оборудване за търговски цели и развлечения.
72:7.13 (816.4) 5. Природни ресурси. Когато за постигането на специалните цели, определени от федералната конституция, не се изисква целият обем доходи от природните ресурси, излишните постъпления се изпращат в държавната хазна.
72:7.14 (816.5) С изключение на военните фондове, размерът на които се установява от Националния съвет на отбраната, сумите, отпуснати от федералния бюджет, се отделят от горната законодателна палата, одобряват се от долната палата, утвърждават се от президента и получават юридическа сила във федералната бюджетна комисия, състояща се от сто човека. Членовете на тази комисия се назначават от губернаторите на щатите и се избират от техните законодателни органи за двадесет и четири годишен срок, при което една четвърт се преизбира на всеки шест години. Веднъж на всеки шест години този орган, с мнозинство от три четвърти гласа, избира от своите редове председател, който става директор-разпоредител на федералната хазна.
72:8.1 (816.6) В допълнение към основната програма за задължително образование, обхващаща възрастови групи от пет до осемнадесет години, съществуват и други видове специални учебни заведения:
72:8.2 (816.7) 1. Училища по държавно управление. Съществуват три класа такива училища: федерални, регионални и училища на щатите. Държавните длъжности са разделени на четири групи. Първата група държавни постове се отнася основно към федералната администрация и всички длъжностни лица, влизащи в тази група, са длъжни да завършат както регионално, така и федерално училище за държавно управление. Във втората група гражданите имат право да се занимават с политически, изборни или неизборни длъжности при завършването на едно от десетте регионални училища за държавно управление. Подобни постове са свързани с изпълнението на задълженията в състава на регионалните администрации и управление на щатите. Третата група включва изпълнение на задълженията на ниво щати и от такива чиновници се изисква само представяне на дипломите от училището за държавно управление на ниво щата. От членовете на четвъртата и последна група длъжностни лица не се изисква диплома за държавен служащ, защото на такива длъжности можеш да бъдеш само назначен. Тук се отнасят второстепенните задължения — асистентски, секретарски и технически, изпълнявани от професионално подготвените правителствени служащи.
72:8.3 (816.8) Съдиите на низшестоящите съдилища и съдилищата на щата имат научни степени, присвоявани от училищата за държавно управление на нивото на щата. Съдиите на тези съдилища, в компетенцията на които се намира решението на социалните, образователни и производствени въпроси, получават научна степен в регионалните училища. Членовете на федералния върховен съд са длъжни да имат научни степени, получени във всичките три вида училища за държавно управление.
72:8.4 (817.1) 2. Училища по философия. Тези училища съществуват при храмовете по философия и в голяма или малка степен са свързани с религията като обществена дейност.
72:8.5 (817.2) 3. Институти по наука. Тези технически училища са свързани повече с производството, отколкото със системата на образование, и се подразделят на петнадесет категории.
72:8.6 (817.3) 4. Училища за професионална подготовка. Тези специални организации готвят научни работници за дванадесет различни професии.
72:8.7 (817.4) 5. Армейски и военноморски училища. В близост до държавната столица и в двадесет и петте брегови армейски центрове са разположени организации, призвани да осъществяват военната подготовка на доброволци на възраст от осемнадесет до тридесет години. За постъпване в тези училища на лицата, по-млади от двадесет и пет години, се изисква родителско съгласие.
72:9.1 (817.5) Макар че кандидати за всеки държавен пост могат да бъдат само випускници на училища за държавно управление на ниво щата, региона и федерацията, преди около петдесет години прогресивните лидери на тази нация откриха сериозни пропуски в системата за всеобщо избирателно право и взеха конституционните мерки, необходими за изменение на структурата на гласуване, която се характеризира със следните особености:
72:9.2 (817.6) 1. Всеки мъж и всяка жена на възраст двадесет години и повече имат един глас. При достигане на тази възраст всички граждани са длъжни да станат членове на две групи избиратели. В първата те влизат в съответствие със своята икономическа функция — производствена, професионална, селскостопанска или търговска; членове на втората група те стават в зависимост от своите политически, философски и социални наклонности. По такъв начин всички работещи принадлежат към една от икономическите групи избиратели и тези съюзи — както и неикономическите асоциации, се регулират до голяма степен така, както и централното правителство с неговите три раздела на властта. Членството в тези групи не може да бъде изменяно в течение на дванадесет години.
72:9.3 (817.7) 2. След издигането на губернаторите на щатите или ръководителите на регионалната администрация и получаването на мандата на висшия регионален съвет тези индивиди, които са донесли голяма полза на обществото и демонстрирали необикновена мъдрост на държавна служба, могат да получат допълнителен брой гласове, които се присъждат не по-често от веднъж на пет години и не могат да превишават девет избирателни гласа. Максималният брой гласове на избиратели е десет. Така се признават заслугите на учени, изобретатели, учители, философи и духовни лидери, които също получават допълнителна политическа власт. Тези прогресивни граждански привилегии се присъждат на висшите съвети на щата и региона, подобно на това, както от специалните колежи се присъждат научни степени, и заедно с другите звания такива граждани с гордост включват тези символи на гражданско признание в списъка на своите лични постижения.
72:9.4 (817.8) 3. Всички инивиди, осъдени на принудителен труд в мините, а също така и всички държавни служащи, съществуващи от обложени с данък средства, се лишават от право на глас за съответния срок. Това не засяга възрастните хора, които от шестдесет и пет години могат да бъдат в пенсия.
72:9.5 (817.9) 4. Съществуват пет категории избирателно право в зависимост от средногодишния обем данъци, изплатени за последните пет години. Големите данъкоплатци получават правото да използват допълнителни гласове — до пет включително. Такава привилегия е независима от другите, но никой и при никакви обстоятелства не може да подава повече от десет гласа.
72:9.6 (818.1) 5. С приемането на дадената система за избирателно право териториалната система на гласуване беше отменена в полза на икономическата или функционална система. Понастоящем всички граждани, независимо от своето местожителство, гласуват като членове на производствени, обществени или професионални групи. Така контингентът от неговите избиратели се състои от солидни, единни и разумно съставени групи, избиращи на отговорни държавни постове само най-добрите свои членове. В тази система за функционално или групово избирателно право има само едно изключение: изборите за президент се провеждат на всеки шест години чрез общонационално гласуване, при което всеки гражданин притежава само един глас.
72:9.7 (818.2) Така, с изключение на изборите за президент, избирателното право се осъществява от икономически, професионални, интелектуални и социални групи граждани. Идеалната държава е органична и всяка свободна и разумна група граждани представлява жизнено важен и функциониращ орган в пределите на по-големия държавен организъм.
72:9.8 (818.3) Училищата за държавно управление имат правото да заведат в съда на щата съдебно дело, насочено към лишаването от избирателно право на всеки умствено изостанал, незает, безличен или престъпен индивид. Тези хора разбират, че ако петдесет процента от нацията са непълноценни или дефектни хора, притежаващи право на глас, то такъв народ е обречен. Те предполагат, че доминирането на посредствеността влече след себе си крах на всяка държава. Гласуването е задължително и големи глоби се налагат на тези, които се въздържат от гласуване.
72:10.1 (818.4) Използваните от тези народи методи за борба с престъпността, психическите заболявания и дегенеративността, макар да са в някои отношения привлекателни, в останалото ще бъдат несъмнено шокиращи за повечето урантийци. Обикновените престъпници и дегенеративни субекти се разпределят по полов признак в различни селскостопански колонии, където произвеждат повече, отколкото потребяват. По-опасните рецидивисти и неизлечимите душевноболни се осъждат на смърт в газови камери. Не само убийството, но и много други престъпления, включително предателство на държавните интереси, се осъжда на смърт и наказанието е неизбежно и неотложно.
72:10.2 (818.5) Тези хора преминават от негативна към позитивна ера в правото. Неотдавна те даже направиха опит за превенция на престъпленията за сметка на пожизнено затваряне в затворническите колонии на тези, които се смятат за потенциални убийци и опасни престъпници. Ако такива осъдени впоследствие докажат, че са станали по-нормални хора, те могат да бъдат или освободени условно, или администрирани. Нивото на убийствата на този континент съставлява само един процент от същия показател за другите нации.
72:10.3 (818.6) Преди повече от сто години започнаха да се предприемат мерки, насочени към предотвратяване размножаването на престъпниците и дефектните субекти, което вече даде обнадеждаващи резултати. Тук няма затвори или болници за лишените от ум. Като една от причините служи фактът, че те са само около десет процента от броя на съответните групи на Урантия.
72:11.1 (818.7) Президентът на Националния съвет на отбраната може да присвоява на випускниците на федералните военни училища звание “стражи на цивилизацията” в един от седемте чина, в съответствие със способностите и подготовката. Самият Съвет се състои от двадесет и пет члена, назначавани от висшите родителски, образователни и производствени съдии и утвърждавани от федералния върховен съд. Възглавява го по длъжност началникът на главния щаб. Членовете на Съвета членуват в него до достигане на седемдесет години.
72:11.2 (819.1) Четиригодишните курсове на обучение за тези млади офицери неизменно са свързани с овладяването на някакъв занаят или професия. Военната подготовка никога не се отдава без производствено, научно или професионално обучение. За четири години слушателите в такива училища усвояват половината от учебната програма на всяко специално учебно заведение, където обучението също продължава четири години. Така се предотвратява формирането на класа професионални военни благодарение на това, че по-големият брой мъже получават възможност да осигурят себе си и едновременно да усвоят първата част от програмата за техническо или професионално образование.
72:11.3 (819.2) В мирно време военната служба е изключително доброволно дело; продължителността за всеки вид служба е четири години, в течение на които всеки мъж, освен овладяване на военната наука, получава един от видовете специално образование. Музикалната подготовка е едно от основните занятия в централните военни училища и двадесет и пет тренировъчни лагера, разположени по периферията на континента. В периодите на промишлен спад многото хиляди безработни автоматически се използват за поддържане на отбранителната способност на континента на сушата, морето и във въздуха.
72:11.4 (819.3) Макар че тези хора притежават мощни въоръжени сили за защита от нахлуване от окръжаващите ги враждебни народи, за тяхна чест може да се отбележи, че вече повече от сто години тези военни средства не се използват за агресивни цели. Тази нация стана дотолкова цивилизована, че е способна енергично да защитава себе си без опасност да се поддаде на изкушението да използва своето могъщество за агресия. От времето на установяване на единна континентална държава тук не е имало граждански войни, но за последните два века на тези хора девет пъти им се наложи да водят ожесточена отбранителна война, при което в три случая — против могъщите конфедерации на световните държави. Макар че тази нация поддържа достатъчна отбранителна способност за отразяване на нападенията на враждебно настроените съседи, тя отделя много повече внимание на подготовката на държавни деятели, учени и философи.
72:11.5 (819.4) В периодите на мирно съвместно съществуване с другите страни всички подвижни отбранителни съоръжения широко се използват в занаятите и търговията, както и за развлечение. При обявяването на война се мобилизира цялата нация. По време на военните действия във всички видове промишленост се въвеждат военни отчисления, а глава на министерството стават членове на президентския кабинет.
72:12.1 (819.5) Макар че обществото и управлението на тази уникална страна в много отношения превъзхождат урантийските, необходимо е да се отбележи, че на другите континенти (а на тази планета те са единадесет) системата за управление значително отстъпва на най-прогресивните нации на Урантия.
72:12.2 (819.6) Понастоящем правителството на тази страна се готви да установи дипломатически отношения с останалите народи и тук за пръв път се появи великият религиозен лидер, който предлага изпращането на мисионери сред съседните нации. Ние се страхуваме, че скоро те ще извършат такава грешка, каквато извършиха толкова много други преди тях, опитвайки се да наложат своята високоразвита култура и религия на другите раси. С какви удивителни неща може да се сдобие този свят, стига само висококултурната континентална нация да вземе при себе си най-добрите представители на съседните народи, а след това, давайки им образование, ги изпрати назад към своите изостанали братя като посланици на културата! Разбира се, ако на Сина-Арбитър е съдено да се появи в близко бъдеще при тази развита нация, в този свят могат скоро да станат велики събития.
72:12.3 (820.1) Разказът за делата на една съседна планета е подготвен със специално разрешение с цел развитие на цивилизацията и усъвършенстване управлението на Урантия. Ние бихме могли да разкажем много неща, които несъмнено биха заинтересували и поразили урантийците, но казаното изчерпва пределите на позволеното за нашия мандат.
72:12.4 (820.2) При все това урантийците трябва да вземат под внимание факта, че родната им сфера, влизаща в сатанийското семейство, беше лишена от помощта, която донасят арбитражните или посвещенчески мисии на Райските Синове. Освен това между различните народи на Урантия няма такива културни бариери, които отделят описаната континентална нация от нейните събратя по планета.
72:12.5 (820.3) Изливането на Духа на Истината осигурява духовния фундамент за реализация на великите постижения в интересите на човешката раса на посвещенческия свят. Затова Урантия е доста по-добре подготвена за по-непосредствено въплъщение на планетарното управление с неговите закони, механизми, символи, договори и език — за всичко онова, което би могло да има огромен принос в постигането на всеобщ мир и законност и да доведе до зората на истинската ера на духовни стремежи; подобна ера е планетарното преддверие към все още утопичните епохи на светлината и живота.
72:12.6 (820.4) [Представено от Мелхиседек на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 73
73:0.1 (821.1) УПАДЪКЪТ на културата и духовната нищета — резултат от падението на Калигастия и последвалото след него объркване, не се отразиха почти никак на физическия или биологичен статут на урантийските народи. Органичната еволюция продължаваше с бързи темпове напълно независимо от забавянето в развитието на културата и морала, до което толкова бързо доведе враждебността.на Калигастия и Далигастия. И, ето, преди почти четиридесет хиляди години в историята на планетата настана време, когато дежурните Носители на Живота отбелязаха, че в чисто биологичен аспект еволюционният процес на Урантия започва да се приближава към своя апогей. Попечителските Мелхиседек стигнаха до такъв извод и охотно оказаха поддръжка на Носителите на Живот в съвместна петиция, отправена към Всевишните на Едемия и предлагаща да се проведе инспекция на Урантия с цел да бъде одобрено изпращането на биологически усъвършенствуватели — Материален Син и Материална Дъщеря.
73:0.2 (821.2) Тази молба беше отправена към Всевишните на Едемия затова, защото след падането на Калигастия и временното овакантяване на властта в Йерусем много урантийски дела преминаха под тяхната непосредствена юрисдикция.
73:0.3 (821.3) Табамантия — върховният наблюдател на десетичните, или експериментални, светове, пристигна на планетата за инспекция и, запознавайки се с расовия прогрес, както се и очакваше, препоръча да се изпратят на Урантия Материални Синове. След малко по-малко от сто години след неговата инспекция Адам и Ева — Материален Син и Материална Дъщеря на локалната система — пристигнаха на Урантия и пристъпиха към решаването на трудната задача: опита да разплетат заплетените дела на планетата, закъсняваща в своето развитие поради бунта и наложената духовна изолация.
73:1.1 (821.4) На една нормална планета пристигането на Материален Син предвещава приближаването на великата епоха на изобретателството, материалния прогрес и интелектуалното просвещение. В повечето светове от постадамическата ера се установява век на изтъкнати научни постижения, но на Урантия това не беше така. Макар че обитателите на планетата бяха физически развити хора, тези племена изнемогваха под бремето на варварството и моралния застой.
73:1.2 (821.5) В течение на десет хиляди години след бунта практически всички завоевания на администрацията на Принца бяха предадени на забвение. Състоянието на расите беше почти такова, сякаш този заблуден Син никога не се е появявал на Урантия. Единствено сред нодитите и амадонитите живееха традициите на Далматия и културата на Планетарния Принц.
73:1.3 (821.6) Нодитите бяха потомци на метежните членове на княжеския персонал, а тяхното название произхожда от името на техния първи лидер — Нод, който тогава беше председател на комисията по въпросите на занаятите и търговията. Амадонитите бяха потомци на тези андонити, които запазиха предаността на Ван и Амадон.
73:1.4 (822.1) Названието “амадонити” е по-скоро културно и религиозно определение, отколкото расов термин. В расово отношение амадонитите по принцип бяха андонити. “Нодити” е както културно, така и расово определение, тъй като самите нодити представляваха осмата раса на Урантия.
73:1.5 (822.2) Между нодитите и амадонитите съществуваше традиционна вражда, проявяваща се всеки път, когато потомците на тези две групи се опитваха да се заемат с някакво съвместно дело. Даже по-късно, във времената на Едем, те зле се разбираха помежду си.
73:1.6 (822.3) Скоро след разрушаването на Далматия потомците на Нод се разделиха на три големи трупи. Централната остана близо до мястото на своето изначално обитаване, недалеч от главния басейн на Персийския залив. Източната група мигрира във високопланинските региони на Елам, непосредствено на изток от долината на Ефрат. Западната група се разположи по североизточните брегове на сирийското Средиземноморие и в прилежащите им територии.
73:1.7 (822.4) Тези нодити свободно се смесваха със сангикските раси и оставиха след себе си жизнеспособно потомство. Някои потомци на метежните далматийци впоследствие се присъединиха към Ван и неговите верни последователи в земите, лежащи на север от Месопотамия. Тук, близо до езерото Ван, в региона, намиращ се на юг от Каспийско море, нодитите се съединиха и смесиха с амадонитите и се числяха сред “исполините на древните времена”. До пристигането на Адам и Ева тези групи — нодити и амадонити, бяха най-развитите и културни раси на Земята.
73:2.1 (822.5) Почти сто години преди инспекцията на Табамантия Ван и неговите партньори, от своя високопланински център на световната етика и култура, започнаха да възвестяват за пришествието на заветния Божий Син — усъвършенствувателя на расите, проповедника на истината и достоен властелин на света, благородния приемник на предателя Калигастия. Макар че мнозинството от обитателите на света в това време не проявиха никакъв или почти никакъв интерес към такова предсказание, тези, които непосредствено общуваха с Ван и Амадон, възприеха сериозно техните проповеди и започнаха да се готвят за приемането на заветния Син.
73:2.2 (822.6) Ван разказа на своите най-близки приятели за Материалните Синове на Йерусем — това, което му беше известно за тях до пристигането му на Урантия. Той добре знаеше, че тези адамически Синове винаги живеят в прости, но чудесни градински обители, и осемдесет и три години преди пристигането на Адам и Ева предложи неговата група да се посвети на провъзгласяване на тяхното пристигане и на подготовка на градина-обител за тяхното приемане.
73:2.3 (822.7) В своя високопланински център, а също така и от шестдесет и едно селища, разхвърляни на голямо разстояние едно от друго, Ван и Амадон набраха корпус от повече от три хиляди доброволци — на тържественото събиране тези изпълнени с ентусиазъм труженици решиха да посветят себе си на подготовката за идването на обещания, във всеки случай очакван, Син.
73:2.4 (822.8) Ван раздели своите доброволци на сто отряда, начело на всеки от които имаше командир и помощник, който изпълняваше функциите на свързочник и влизаше в персонала на Ван. Той остави Амадон като свой личен заместник. Всички тези комисии се заеха сериозно с подготвителната работа и комисията за избиране на участък за градината тръгна да търси идеалното място.
73:2.5 (822.9) Макар че Калигастия и Далигастия бяха в значителна степен лишени от своята способност да вършат зло, те правеха всичко възможно да провалят и затруднят работата по подготовката на Градината. Но техните зли интриги в голямата си част бяха сведени до нула от усилията на почти десет хиляди предани промеждутъчни създания, неуморно трудещи се за благото на това начинание.
73:3.1 (823.1) Комисията, занимаваща се с търсене на място за Градината, отсъства около три години. Тя препоръча три възможни места: първото беше остров в Персийския залив; второто — междуречието, впоследствие заето от втората Градина; третото — дълъг тесен полуостров, почти остров, простиращ се западно от източното крайбрежие на Средиземно море.
73:3.2 (823.2) Комисията практически единодушно се спря на третия вариант. Изборът беше направен и двете следващи години отидоха за това, да се премести центърът по световна култура — включително и дървото на живота, на този средиземноморски полуостров. Когато пристигна Ван със своя отряд, всичките обитатели на полуострова, с изключение на една група, мирно си заминаха.
73:3.3 (823.3) Този средиземноморски полуостров се отличаваше с целебен климат и равна температура; устойчивите атмосферни условия се обясняваха с окръжаващите планини и с факта, че тази област практически представляваше остров във вътрешно море. Макар че в окръжаващите възвишения падаха обилни валежи, в самата Едемия рядко валеше дъжд. Но всяка нощ, благодарение на развитата мрежа от изкуствени оросителни канали, “от земята се надигаше мъгла”, която освежаваше растителността на Градината.
73:3.4 (823.4) Бреговата линия на този масив суша се издигаше високо над нивото на морето, а провлакът, съединяващ го с континента, в най-тясното си място беше широк само четиридесет и три километра. Пълноводната река, оросяваща Градината, се стичаше от по-високите райони на полуострова и оттам водите ú поемаха към долината на Месопотамия, до далечното море отвъд нея. Тя се захранваше от четири притока, които водеха своето начало от крайбрежните хълмове на Едемския полуостров; това именно бяха “четирите източника” на реката, която “излизаше от Едем” и за която по-късно вземаха ръкавите на реките, окръжаващи втората Градина.
73:3.5 (823.5) Планините, ограждащи Градината, изобилстваха със скъпоценни камъни и метали, които обаче не привличаха особено внимание. Основната идея се заключаваше в прославяне на градинарството и възвеличаване на селското стопанство.
73:3.6 (823.6) Мястото, избрано за Градината, беше възможно най-красивото по своя вид в целия свят и по онова време климатът му беше идеален. На цялата Земя нямаше друг район, който с такъв успех да може да се превърне в рай за ботаническата изразителност. В това пристанище започна да се събира урантийската цивилизация. Навсякъде извън неговите предели светът пребиваваше в тъмнина, невежество и дивачество. Едем беше единственото светло петно в цялата Урантия, той беше върхът на земното очарование и скоро се превърна в идеал за изискано и усъвършенствано благоустройство на Земята.
73:4.1 (823.7) Когато Материалните Синове — биологическите усъвършенствуватели, се заселят в еволюционен свят, мястото на тяхното обитание често се нарича Едемска Градина, тъй като такава градина се отличава с растителната красота и ботаническото великолепие на столицата на съзвездието — Едемия. Ван беше добре запознат с тези обичаи и съответно се погрижи за това, целия полуостров да бъде предаден в разпореждане на Градината. Прилежащите територии от континента бяха определени за пасбища и занятия по скотовъдство. От животните в този парк можеха да се срещнат само птици и различни домашни видове животни. Съгласно указанията на Ван Едем трябваше да стане градина — и само градина. На нейната територия не беше убито нито едно животно. Месото, с което се хранеха строителите на градината в течение на всичките години на нейното създаване, постъпваше само от пазените на континента стада.
73:4.2 (824.1) На първо място беше издигната тухлена стена, закриваща провлака до полуострова. След това можеха безпрепятствено да се занимават със самото благоустройство на земята и със строителството на жилища.
73:4.3 (824.2) Между основната стена и по-малката, построена непосредствено пред нея, беше създадена зоологическа градина; промеждутъчното пространство, където обитаваха всевъзможни диви зверове, служеше като допълнителна защита от вражески атаки. Тази менажерия беше разделена на дванадесет големи участъка; оградените със стени проходи, разделящи групите зверове, водеха към дванадесетте врати на Градината, а реката и прилежащите към нея пасбища заемаха централната част на полуострова.
73:4.4 (824.3) Градината се създаваше изключително със силите на доброволци; тук никога не беше използван наемен труд. Те обработваха Градината и пасяха стадата, даващи им препитание; освен това пожертвувания на храна се приемаха и от обитаващите недалеч вярващи. И това велико предприятие беше доведено до край, независимо от трудностите, свързани с всеобщия хаос, царящ в света в онези тревожни времена.
73:4.5 (824.4) Ван, незнаещ кога могат да пристигнат дългоочакваните Син и Дъщеря, предложи в случай на тяхното забавяне младото поколение също да получи необходимата подготовка за продължаването на това дело, но неговото предложение доведе до дълбоко разочарование. Изглеждаше, че със своята постъпка Ван признава своето недоверие и това стана причина за големи неприятности; редиците на строителите на Градината пооредяха. При все това Ван продължаваше да следва своя план за подготовка, набирайки млади доброволци вместо дезертьорите.
73:5.1 (824.5) В центъра на Едемския полуостров се намираше изисканият каменен храм на Всеобщия Баща — светинята на Градината. На север от него беше устроен административен център, на юг бяха построени жилища за работниците и техните семейства, на запад — отделен земен участък, където се предполагаше да се създадат училища за образователната система на очаквания Син, докато „в източната част на Едем“ бяха построени обители, предназначени за заветния Син и неговите преки потомци. Архитектурните планове на Едем позволяваха да се осигурят с жилища и богати земеделски земи един милион души.
73:5.2 (824.6) Независимо от това, че към пристигането на Адам беше готова само една четвърт част от Градината, тук вече бяха прокопани хиляди километри оросителни канали, прекарани бяха повече от деветнадесет хиляди и триста километра настлани алеи и пътища. В различните сектори на Градината бяха построени малко над пет хиляди тухлени постройки, а цветята и растенията бяха безброй. В нито една група парковите здания не бяха повече от седем на брой. И независимо от своята простота на постройките на Градината беше присъщо майсторството на изпълнението. Пътищата и алеите се отличаваха с качество, благоустроенте участъци — с изисканост.
73:5.3 (824.7) Санитарните условия на Градината значително превъзхождаха всичко, което беше известно по-рано на Урантия. Питейната вода на Едем запазваше своите ценни свойства благодарение на стриктното съблюдаване на санитарните норми, предназначени за поддържането на нейната чистота. Отначало нарушаването на тези правила довеждаше до много неприятности, но Ван постепенно внуши на своите другари колко е важно да не се допуска замърсяване на водните ресурси на Градината.
73:5.4 (825.1) Преди по-късно да бъде създадена система за отделяне на отточните води или гниещите материали едемците следваха практиката на внимателно закопаване на всички отходни или гниещи материали. Инспекторите на Амадон провеждаха ежедневни проверки за проява на възможни източници на болести. Едва в деветнадесетото столетие урантийци отново осъзнаха важността на предотвратяването на човешките заболявания. Преди крушението на адамическия режим беше построена закрита система от тухлени канализационни тръби, които преминаваха под стените и изхвърляха отпадъците в реката на Едем на разстояние почти километър и половина от външната или по-малката стена на Градината.
73:5.5 (825.2) Към времето на пристигането на Адам в Едем вече израстваха повечето растения, срещащи се в тази част на света, и много видове плодове, житни растения и орехи бяха съществено подобрени. Тук за пръв път бяха култивирани много съвременни плодове и житни растения, но множество съестни растения впоследствие изчезнаха от повърхността на Земята.
73:5.6 (825.3) Около пет процента от Градината бяха определени за културни растения; на петнадесет процента от нейната територия беше проведена частична култивация, а останалата ú част остана в повече или по-малко естествено състояние в очакване на пристигането на Адам, тъй като се смяташе, че ще бъде най-добре да завършат устройството на парка в съответствие с неговите идеи.
73:5.7 (825.4) Така Едемската Градина беше подготвена за пристигането на Адам и неговата съпруга. Тази Градина можеше да стане гордостта на всеки свят с подобрено управление и нормално ръководство. Адам и Ева бяха крайно доволни от общия план на Едем, макар че внесоха много изменения в интериора на своята лична обител.
73:5.8 (825.5) Въпреки че към момента на пристигането на Адам работата по украсяването на Градината беше още далеч от своето завършване, това място вече беше перла от природна красота, а в течение на началния период от неговото пребиваване в Едем цялата Градина се преобрази, достигайки нови висоти на красота и великолепие. Нито преди, нито след това време Урантия не познава толкова великолепни и богати образци на градинарство и селско стопанство.
73:6.1 (825.6) В центъра на градинския храм Ван посади отдавна охраняваното дърво на живота, листата на което са предназначени за “изцеление на народите” и плодовете на което така дълго поддържаха на Земята и самия него. Ван добре знаеше, че Адам и Ева също ще зависят от този дар на Едемия за запазване на своя живот след появата си на Урантия в материален вид.
73:6.2 (825.7) На Материалните Синов от столицата на системата не им трябва дърво на живота. Едва след пристигането си на планетата и възстановяването тук на своята личност те стават зависими от него за запазване на тяхното физическо безсмъртие.
73:6.3 (825.8) “Дървото на познанието за доброто и злото” може да е образно изражение и символ, обхващащ огромното богатство на човешкия опит, но “дървото на живота” не беше мит: то беше реалност и в течение на дълго време съществуваше на Урантия. Когато Всевишните на Едемия одобриха назначаването на Калигастия за Планетарен Принц на Урантия и сто йерусемски жители — за членове на неговия административен персонал, то с помощта на Мелхиседек те изпратиха на планетата един храст от Едемия и с времето това растение се превърна на Урантия в дървото на живота. Тази форма на извънразумен живот е присъща на столичните сфери на съзвездията и се среща в столичните светове на локалните и свръхвселените, точно както и в сферите на Хавона — но не в столиците на системите.
73:6.4 (826.1) Това свръхрастение натрупваше някои пространствени енергии, служещи като противоотрова за тези субстанции в животинските организми, които предизвикват процеса на стареене. Плодовете на дървото на живота служеха като свръххимически акумулатор, при изяждането на който по тайнствен начин се освобождаваше силата на вселената, продължаваща живота. Такава форма на поддръжка не даваше нищо на обикновените еволюционни същества на Урантия: тя се предназначаваше изключително за стоте материализирани члена на персонала на Калигастия и стоте модифицирани андонити, пожертвали своята жизнена плазма за персонала на Принца и, в замяна, станали притежатели на този жизнен компонент, който би им позволил да се ползват от плодовете на дървото на живота за безкрайно продължаване на своето по принцип смъртно съществуване.
73:6.5 (826.2) Във времената на управление на Принца дървото на живота растеше в централния кръгъл двор на храма на Отеца. Когато избухна бунта, Ван и неговите другари в своя временен лагер отгледаха ново дърво от сърцевината на старото. Впоследствие този храст на Едемия беше пренесен в тяхното високопланинско убежище, където той служеше и на Ван, и на Амадон в течение на повече от сто и петдесет хиляди години.
73:6.6 (826.3) Занимавайки се с подготовката на Градината за Адам и Ева, Ван и неговите другари пресадиха дървото на Едемия в Едемската Градина, където, както и преди, то растеше в централната кръгла част на новия храм на Отеца. Адам и Ева периодически използваха неговите плодове за поддържане на своята двойствена форма на физически живот.
73:6.7 (826.4) След провала на плановете на Материалния Син на Адам и неговото семейство не беше позволено да изнесе от Градината сърцевината на дървото. Когато нодитите завладяха Едем, те чуваха, че ще станат като “богове, ако вкусят плодовете на дървото”. Какво беше тяхното удивление, че дървото не се охранява. В течение на много години те свободно ядяха от неговите плодове, но без резултат: всички те бяха материални смъртни от дадения свят, на тях им липсваше дарът, без който тези плодове не можеха да упражнят своето действие. Неспособността да извлекат полза от дървото на живота ги доведе до ярост и по време на една от междуособните войни както храмът, така и дървото бяха изгорени. Остана само каменната стена, която оцеля, докато Градината потъна под водата. Така загина вторият храм на Отеца.
73:6.8 (826.5) От онова време нататък цялата урантийска плът трябваше да следва естествения път на живота и смъртта. Адам, Ева, техните деца, децата на техните деца, както и техните приятели — всички те с течение на времето измряха и така станаха участници в програмата за възход в локалната вселена, където след материалната смърт следва възкресение в обителските светове.
73:7.1 (826.6) След заминаването на Адам първата Градина поредно беше завладявана от нодитите, кутитите и сунтитите. По-късно тук се заселиха северните нодити, нежелаещи да сътрудничат с адамитите. В течение на почти четири хиляди години тези слаборазвити нодити опустошаваха оставената от Адам Градина, когато — във връзка с мощната активност на окръжаващите вулкани и потопяването на моста от суша между Сицилия и Африка — източният участък на дъното на Средиземно море се издигна на огромна височина. Така загина най-прекрасното от природните творения, съществувало някога на Урантия. Потопяването не беше внезапно — за пълно потопяване на полуострова бяха необходими няколкостотин години..
73:7.2 (827.1) Ние не можем да смятаме изчезването на Градината за следствие от провал на божествените планове или за резултат от грешките, допуснати от Адам и Ева. Ние предполагаме, че потопяването на Едем беше само природно явление, но на нас изобщо не ни се струва случайно, че потопяването на Градината практически съвпадна по време с обединяването на резервите на виолетовата раса, поставило за своя цел възраждане на народите на своя свят.
73:7.3 (827.2) Мелхиседек съветваха Адам да не пристъпва към програмата за усъвършенстване и смесване на расите дотогава, докато числеността на неговото собствено семейство не достигне половин милион души. Градината никога не е била предназначена като място за постоянно обитание на адамитите. Те трябваше да станат посланици на новия живот за целия свят; тяхното призвание трябваше да стане безкористното служене на всички бедстващи раси на Земята.
73:7.4 (827.3) Съгласно инструкциите, които Адам получи от Мелхиседек, той трябваше да основе расови, континентални и областни центрове, които се намираха във владение на неговите непосредствени синове и дъщери, докато той и Ева трябваше периодически да посещават тези различни световни столици като съветници и координатори на всемирното служене, което се заключаваше в биологично усъвършенстване, интелектуално развитие и нравствено възраждане.
73:7.5 (827.4) [Представено от серафим Солония — “гласът в Градината”.]
Книгата Урантия
Документ 74
74:0.1 (828.1) ПРЕЗ 1934 година от нашата ера се навършиха 37 848 години от годината на пристигането на Адам и Ева на Урантия. Лятото беше в разгара си и Градината беше потънала в цвят. По обяд, без предварително да бъде обявено, двата серафически транспорта, придружени от персонала от Йерусем, на когото беше поверена доставката на биологичните усъвършенствуватели на Урантия, се спуснаха бавно на повърхността на въртящата се планета недалеч от храма на Всеобщия Баща. Цялата работа по възстановяването на материалните тела на Адам и Ева беше изпълнена на територията на тази новопостроена светиня. От пристигането им изминаха десет дни, преди те да бъдат отново създадени в двойнствената им форма, за представяне като новите световни управители. Съзнанието им се върна едновременно. Материалните Синове и Дъщери винаги служат заедно. Съществено важна черта от тяхното служене е никога и никъде да не се разделят. Те са предназначени за работа по двойки и рядко функционират поотделно.
74:1.1 (828.2) Планетарните Адам и Ева на Урантия бяха членове на старшия корпус от Материални Синове на Йерусем и имаха съвместен пореден номер 14, 311. Те се отнасяха към третата физическа група и на височина бяха малко над два метра и половина.
74:1.2 (828.3) Преди избирането на Адам за изпращане на Урантия, той заедно с Ева работеха в изпитателните физически лаборатории на Йерусем. В продължение на повече от петнадесет хиляди години ръководеха отдела по експериментална енергия, прилагана към модификациите на жизнените форми. Дълго преди това те служеха като учители в гражданските училища за новопристигнали в Йерусем. Всичко това следва да се има предвид във връзка с разказа за техните понататъшни действия на Урантия.
74:1.3 (828.4) В отговор на обявата за това, че се изискват доброволци за Адамическото начинание на Урантия, се записа целият старши корпус Материални Синове и Дъщери. Проверяващите Мелхиседек, с одобрението на Ланафорг и Всевишните на Едемия, избраха същите тези Адам и Ева, които впоследствие пристигнаха за изпълнение на функцията биологични усъвършенствуватели на Урантия.
74:1.4 (828.5) В течение на бунта на Луцифер Адам и Ева останаха верни на Михаил; при все това, тази двойка застана пред Властелина на Системата и цялото му правителство за проверка и инструктаж. Те бяха посветени във всички детайли, свързани със състоянието на Урантийските дела; те получиха подробни указания към какви планове следва да се придържат, поемайки отговорност за свят, разкъсван от от толкова дълбоки противоречия. Те положиха съвместна клетва за вярност пред Всевишните на Едемия и Михаил Салвингтонски. Те бяха предупредени, че трябва да се смятат за подчинени на урантийския корпус на попечителските Мелхиседек, докато този управляващ орган не прецени за възможно да снеме от тях своите пълномощия относно поверения му свят.
74:1.5 (829.1) В столицата на Сатания и други места тази йерусемска двойка остави сто свои потомци — петдесет сина и петдесет дъщери, великолепни създания, избегнали превратностите на еволюционното развитие. Към времето на изпращането на техните родители на Урантия всички те предано изпълняваха различни отговорни задачи във вселената. И всеки от тях присъстваше във величествения храм на Материалните Синове на прощалните изпитания по случай завършващото тържествено одобрение на посвещенческата мисия. Тези деца изпратиха своите родители в центъра за дематериализация за същества от тяхната категория. Те бяха последните, които се сбогуваха с тях и им пожелаха божествени успехи, след което Адам и Ева заспаха, изгубвайки осъзнаването на своята личност, което предшества подготовката за серафическия пренос. Известно време децата прекараха заедно радвайки се на това, че скоро на техните родители предстоеше да станат зрими ръководители - в действителност, единствените управители, на 606-тата планета в системата на Сатания.
74:1.6 (829.2) Така Адам и Ева напуснали Йерусем сред приветствията и сърдечните напътствия на неговите жители. Те се отправиха да изпълнят своите нови задължения, въоръжени с всички необходими знания и инструкции по отношение на всички функции и опасности, които ги чакаха на Урантия.
74:2.1 (829.3) Адам и Ева заспаха в Йерусем и когато в присъствието на огромното множество се събудиха в храма на Отеца на Урантия, пред тях стояха две същества, за които бяха слушали много: Ван и неговия предан другар Амадон. Тези двама герои от калигастийския метеж бяха първите, които приветстваха Адам и Ева в тяхната нова градинска обител.
74:2.2 (829.4) Езикът на Едем беше андонически диалект в този вариант, който използваше Амадон. Ван и Амадон подобриха съществено този език, създавайки нова азбука от двадесет и четири букви, с надеждата, че с разпространяването на културата на Едем по целия свят той ще стане езикът на Урантия. Преди да напуснат Йерусем, Адам и Ева до съвършенство овладяха този човешки диалект, затова синът на Андон чу как възвишеният управител на Урантия се обръща към него на неговия собствен език.
74:2.3 (829.5) В този ден настана огромно вълнение и радост в целия Едем. Към гълъбарниците, в които държаха събраните отвсякъде пощенски гълъби, през глава тичаха пратениците с викове: “Пускайте птиците; нека разнесат вестта за пристигането на заветния Син”. Специално за такъв случай стотици селища, чиито обитатели вярваха в идването на Адам, редовно доставяха тези домашни гълъби.
74:2.4 (829.6) Когато известието за пристигането на Адам се разнесе навсякъде, хиляди членове на съседните племена приеха ученията на Ван и Амадон и в течение на много месеци тълпи от поклонници пристигаха в Едем, за да приветстват Адам и Ева и почетат своя невидим Отец.
74:2.5 (829.7) Скоро след пристигането си Адам и Ева бяха придружени до мястото за официалната церемония на приема - огромния хълм на север от храма.Този естествен хълм беше разширен и подготвен за въвеждането в длъжност на новите управители на света. Тук на обяд комисията по приемането на Урантия приветства с добре дошли тези Син и Дъщеря на Сатания. Амадон беше председател на тази комисия, състояща се от дванадесет члена: в нея влизаха представители на всяка от 6 -те Сангикски раси; изпълняващият задълженията на глава на промеждутъчните създания, Аннан - една вярна дъщеря и представителка на Нодитите, Ной - синът на архитекта и строителя на Градината, претворяващ в живота плановете на своя покоен баща, както и двамата Носители на Живота постоянно живеещи на планетата.
74:2.6 (830.1) Следваща по ред беше процедурата по предаването на Адам и Ева на пълномощията на планетарни попечители от ръцете на старшия Мелхиседек - глава на попечителския съвет на Урантия. Материалните Син и Дъщеря положиха клетва за вярност към Всевишните на Норлатиадек и Михаил Небадонски, след което Ван, провъзгласявайки Адам и Ева за управители на Урантия, сне от себе си своите длъжностни пълномощия, които той - по решение на попечителските Мелхиседек, притежаваше в течение на сто и петдесет хиляди години.
74:2.7 (830.2) Във връзка с официалното встъпване в длъжност на управителите на света Адам и Ева бяха облечени в царствени мантии. Не всички традиции на Далматия бяха забравени в този свят; във времената на Едем още се практикуваше изкуството на тъкачеството.
74:2.8 (830.3) След това прозвуча възванието на арахангелите и предаденият по системата за далечна връзка глас на Гавраил оповести Втората епохална проверка на Урантия и възкресяването на съхранилите се спящи смъртни от втория съден период — период на благодат и милосърдие, на 606 -тата планета от Сатания. Периодът на Принца завърши, ерата на Адам - третата планетарна епоха, започна в обстановка на простота и величие. Новите управители на Урантия започнаха да властват при външно благоприятни обстоятелства, независимо от световното объркване, предизвикано от отсъствието на желание да сътрудничи от страна на техния предшественик на този пост.
74:3.1 (830.4) И сега, след официалното им встъпване в длъжност, Адам и Ева болезнено осъзнаха своята планетарна изолация. Безмълвни бяха привичните пространствени съобщения, отсъстваха всички контури за извънпланетни връзки. Техните другари от Йерусем бяха изпращани в благополучни светове, където опитни Планетарни Принцове и верен персонал бяха готови да ги приемат и да им окажат квалифицирана помощ на първия етап от запознанството със своя свят. На Урантия бунтът измени всичко. Присъствието на Планетарен Принц тук се чувстваше твърде осезателно и макар лишен от възможността да върши зло, той все още беше способен да направи задачата на Адам и Ева трудна за изпълнение, а до известна степен - дори опасна. Сериозни и изгубили илюзиите си, Синът и Дъщерята на Йерусем бродеха през тази нощ из Градината при светлината на пълната луна, обсъждайки своите планове за следващия ден.
74:3.2 (830.5) Така приключи първия ден на Адам и Ева на изолираната Урантия, планетата въвлечена в смут от предателството на Калигастия; те вървяха и беседваха до дълбока нощ, тяхната първа нощ на земята - и им беше толкова самотно.
74:3.3 (830.6) Своят втори ден Адам прекара в срещи с планетарните попечители и консултативния съвет. От Мелхиседек и техните партньори Адам и Ева узнаха някои нови подробности за бунта на Калигастия и за неговите последствия за развитието на този свят. Като цяло този разказ — дълъг списък от примери за погрешното управление на планетата, довеждаше до униние. Те узнаха за всички обстоятелства, свързани с пълния крах на плановете на Калигастия по ускоряването на социалната еволюция. Те също така дълбоко осъзнаха и напразността на опитите за достигането на планетарен прогрес отделно от божествения планове за развитие. Така завърши печалния, но полезен ден - техния втори ден на Урантия.
74:3.4 (831.1) Ден трети беше посветен на оглед на Градината. Големите пасажерски птици, фандорите, ги носеха по въздуха, откъдето те се взираха в безкрайните простори на Градината — това най-прекрасно място на земята. Денят за оглед завърши с грандиозно пиршество в чест на всички, които се бяха трудили над създаването на тази Градина, въплътила красотата и величието на Едемия. И отново, късно след полунощ на своя трети ден, Синът и неговата спътница бродеха по Градината и разговаряха за безмерността на стоящия пред тях проблем.
74:3.5 (831.2) На четвъртия ден Адам и Ева произнесоха официално обръщение пред събранието на Градината. От хълма, където се състоя тяхното официално встъпване в длъжност, те се обърнаха към хората с реч, в която изложиха своите планове по възстановяването на света и в общи черти споделиха методите, с помощта на които възнамеряваха да възродят социалната култура на Урантия — да я издигнат от това ниско ниво, на което тя се беше спуснала в резултат от греха и бунта. Това беше велик ден и завърши с празненство, устроено в чест на съвета, който се състоеше от мъже и жени, избрани на отговорни длъжности в новото ръководство на планетарните дела. Обърнете внимание: в тази група имаше не само жени, но и мъже, което беше първият подобен случай на земята от времето на Далматия. Впечатляващо нововъведение беше да видиш как Ева - една жена, споделя почестите и отговорностите на световните дела рамо до рамо с един мъж. Така приключи четвъртия им ден на земята.
74:3.6 (831.3) Ден пети измина във формиране на временно правителство, чието задължение беше да функционира докато попечителските Мелхиседек напуснат Урантия.
74:3.7 (831.4) Шестият ден беше посветен на оглед на многобройните видове хора и животни. Целият ден Адам и Ева, съпровождани от своите помощници, се придвижваха в източна посока покрай стените на Едем, разглеждайки животинския свят на планетата и достигайки до по-добро разбиране на това какво трябва да се направи в този свят, населен с такова разнообразие от живи същества, за да се въведе ред вместо хаоса.
74:3.8 (831.5) Съпровождащите Адам бяха много изненадани от това доколко дълбоко той разбираше природата и функциите на хилядите и хиляди животни, които му показаха. Беше му достатъчно само да погледне към дадено животно, за да може с няколко думи да посочи неговата природа и поведение. Адам можеше веднага да опредеи произхода, природата и функцията на всяко материално създание. Тези, които го съпровождаха в тази опознавателна разходка не знаеха, че новият управител на света е един от най-добрите анатоми на цяла Сатания; Ева също беше не по-малко добър специалист. Адам порази своите спътници с описанието на множество микроскопични живи същества невидими за човека.
74:3.9 (831.6) Завършвайки шестия ден от своето пребиваване на Земята, Адам и Ева за пръв път си отдъхнаха в своя нов дом “на изток от Едем”. Изминали бяха шестте първи, много наситени дни от урантийския подвиг и те с огромно удоволствие предвкусваха идването на следващия ден, изцяло свободен от каквито и да било ангажименти.
74:3.10 (831.7) Но обстоятелствата наложиха друго. Събитията от последния ден, в който Адам така разумно и изчерпателно разказваше за животинския свят на Урантия, също както и неговата блестяща реч, произнесена на церемонията по вспъпването им в длъжност, а също таки и неговите обаятелни маниери дотолкова покориха сърцата и умовете на обитателите на Градината, че те бяха готови не само напълно да признаят новопристигналите Син и Дъщеря на Йерусем за свои управители, но вече се канеха и да паднат ничком, за да им се поклонят като на богове.
74:4.1 (832.1) В тази нощ — в нощта, настъпила след шестия ден, докато Адам и Ева спяха, в близост до храма на Отеца в централната част на Едем ставаха странни събития. Тук, под меката светлина на луната, стотици развълнувани и ентусиазирани мъже и жени в течение на много часове слушаха разгорещените призиви на своите водачи. Техните намерения бяха за добро, но те просто не можеха да разберат простотата в братския и демократичен маниер на отношение на своите нови управители. Дълго преди зазоряване новите и временни управляващи световните дела практически единодушно стигнаха до извода, че Адам и неговата спътница са твърде скромни и непретенциозни. Те решиха, че самата Божественост се е спуснала на земята в плът, че Адам и Ева в действителност са богове, или полубогове, поради което заслужават благоговейно поклонение.
74:4.2 (832.2) Неподготвеният разум на даже най-добрите хора от този свят не можеше да осъзнае поразителните събития, станали в течение на първите шест дни от пребиваването на Адам и Ева на земята и главите им се замаяха; в този вихър попадна предложението направено по обяд да доведат величествената двойка в храма на Отеца, за да може всеки да склони глава в почтително поклонение и да падне ничком в смирена покорност. И във всички свои намерения обитателите на Градината действаха от чисто сърце.
74:4.3 (832.3) Ван възразяваше. Амадон остъстваше, отговаряйки за почетния караул, поставен от вечерта край Адам и Ева. Но протеста на Ван беше решително отхвърлен. Беше му заявено, че той също е твърде скромен и непретенциозен и също е полубог — иначе как щеше да му се отдава така дълго да живее на Земята и да осъществи толкова велики събития, като появяването на Адам? И когато възбудените едемити вече бяха готови да го вдигнат на ръце и да го заведат на хълма за поклонение, Ван се измъкна от тълпата и притежавайки способността да общува с промеждутъчните създания, спешно изпрати техния глава при Адам.
74:4.4 (832.4) Наближаваше утрото на техния седми ден на земята, когато Адам и Ева узнаха за поразителното предложение на добронамерените, но заблудили се смъртни. И вследствие на това — докато пасажерските птици стремглаво летяха към тях, за да ги доставят в храма, промеждутъчните създания, способни на подобни действия, пренесоха Адам и Ева при храма на Отеца. Рано сутринта на седмия ден, на хълма, където неотдавна се състоя приема на Материалните Син и Дъщеря, Адам разказа за категориите божествено синовство и обясни на тези земни създания, че да се покланят може само на Отеца и на този, когото Отецът посочи. Адам с цялата възможна ясност заяви, че ще приеме всяка почест и уважение, но поклонение — никога!
74:4.5 (832.5) Това беше знаменателен ден. Около обед, почти едновременно с пристигането на серафическия посланик, доставил потвърждение от Йерусем за встъпването на управителите на света в длъжност, Адам и Ева се отделиха от тълпата и показвайки храма на Отеца, казаха: “Приближете се до материалния символ на невидимото присъствие на Отеца и склонете глави в поклонение пред този, който е създал всички нас и който ни поддържа в живота. И нека това стане искрен залог за това, че никога занапред вие няма да изпитвате съблазън да се покланяте на когото и да било другиго, освен на Бога”. И всички те направиха така, както каза Адам. Скланяйки глава, Материалният Син и Материалната Дъщеря стояха с наведени глави сами на хълма, докато хората се проснаха пред храма.
74:4.6 (832.6) Така се появи денят за отдих. В Едем седмият ден винаги беше ден за полудневни събирания при храма; в течение на дълго време се запазваше обичая да се посвещава този ден на личната култура. Утрото се предвиждаше за физически упражнения, обедът — за духовно поклонение, следобедните часове — за умствена култура, а вечерта преминаваше в съвместни увеселения. Такъв ред никога не беше закон в Едем, но този обичай се запази докато управлението на Адам оставаше в сила на земята.
74:5.1 (833.1) Почти седем години след пристигането на Адам попечителските Мелхиседек продължаваха да изпълняват своите задължения, но настана време, когато те предадоха управлението на световните дела на Адам и се върнаха в Йерусем.
74:5.2 (833.2) Сбогуването с попечителите отне целия ден, а вечерта всеки един от Мелхиседек даде на Адам и Ева прощален съвет и им пожела всичко хубаво. Адам на няколко пъти предлагаше на своите съветници да останат на земята заедно с него, но тези молби неизменно биваха отхвърляни. И така, в полунощ серафическият транспорт на Сатания напусна планетата, отнасяйки в Йерусем четиринадесет същества, тъй като преобразуването на Ван и Амадон се извърши едновременно със заминаването на дванадесетте Мелхиседек.
74:5.3 (833.3) Събитията на Урантия се развиваха доста добре и изглеждаше, че с времето Адам ще успее да разработи някакъв план за постепенно разпространяване на Едемската цивилизация. Следвайки съвета на Мелхиседек той започна да развива занаятите, за да може после да развие търговски отношения с външния свят. След краха на Едем тук действаха повече от сто несложни производства и съществуваха широки търговски връзки със съседните племена.
74:5.4 (833.4) От векове Адам и Ева бяха обучавани в методи за усъвършенстване на еволюционния свят, готвейки ги като свой специализиран принос в развитието на световната цивилизация; но сега те се оказаха лице в лице с неотложни проблеми - например установяването на мир и ред на планета на диваци, варвари и полуцивилизовани човешки същества. С изключение на събраните в Градината най-добри представители на човешките раси само няколко разпокъсани групи бяха поне донякъде готови за възприемане на Адамическата култура.
74:5.5 (833.5) Адам предприе геройски и решителен опит да създаде световно управление, но всяка негова крачка се натъкваше на упорита съпротива. По това време Адам вече беше пуснал в действие система за групово управление по целия Едем и обедини всички тези братства в Едемски съюз. Но щом излезе извън пределите на Градината и се опита да въведе тези идеи сред племената, последваха неприятности, сериозни неприятности. От самото начало на своята работа извън Градината те срещаха пряката и добре организирана съпротива на Калигастия и Далигастия. Падналият Принц беше детрониран от поста представител на света, но не беше отстранен от планетата. Той все още се намираше на земята и поне до известна степен можеше да се съпротивлява на плановете на Адам за възраждане на човешкото общество. Адам се опитваше да предпази световните раси от Калигастия, но тази задача се усложняваше от това, че неговият враг беше невидим за смъртните.
74:5.6 (833.6) Даже сред обитателите на Едем имаше такива, чийто разум беше смутен и които клоняха към ученията на Калигастия, призоваващи към необуздана лична свобода; те причиняваха на Адам безкрайни неприятности; неизменно разстройвайки и най-добре подготвените планове по осигуряването на постепенен прогрес и пълноценно развитие. Накрая той беше принуден да се откаже от своята програма за бърза социализация и се върна към метода за организация на Ван, като раздели обитателите на Едем на отряди от по сто човека като начело на всеки от тях стоеше командир, а под ръководството на неговия помощник бяха групи от по десет човека.
74:5.7 (834.1) Адам и Ева пристигнаха, за да въведат представително управление вместо монархическо, но по цялата земя не намериха нищо, което можеше да се нарече управление. Адам временно се отказа от опитите за учредяване на представителна власт и до провала на Едемския режим успя да основе около сто далечни търговски и обществени центрове, начело на които стояха енергични негови представители. Повечето от тези центрове бяха организирани преди това от Ван и Амадон.
74:5.8 (834.2) Практиката за изпращането на посланици от едно племе в друго датира от дните на Адам. Това беше огромна крачка напред в еволюцията на управлението.
74:6.1 (834.3) Площта на участъка, определен за Адамическото семейство, беше малко над хиляда и триста хектара. Непосредствено отвъд неговите предели се намираха земи, предназначени за отглеждането на над триста хиляди чистокръвни потомци. Но беше построена само първата група от така планирания комплекс домове. Още преди на Адамическото семейство да започне да не му достига този комплекс, целият Едемски план рухна, а Градината беше изоставена.
74:6.2 (834.4) Адамсин беше първородния представител на виолетовата раса на Урантия, последван от своята сестра, както и от Евасин, вторият син на Адам и Ева. До заминаването на Мелкиседек Ева роди пет деца - трима сина и две дъщери. Следващите две деца бяха близнаци. Преди извършването на своята простъпка тя роди шестдесет и три деца - тридесет и две дъщери и тридесет и един сина. Когато Адам и Ева напуснаха Градината, семейството им включваше четири поколения и наброяваше 1 647 чистокръвни потомци. След напускането на Градината те имаха четиридесет и две деца, без да се броят двете деца със смесен произход, при всяко от които единият родител беше земен смъртен. Тук не влизат адамическото потомство Нодити и еволюционните раси.
74:6.3 (834.5) След отбиването от гърдата на възраст една годинка, децата на Адам не употребяваха мляко от животни. Ева използваше мляко от най-различни орехи и сока на множество плодове и познавайки в съвършенство химическия състав и съдържащата се в тях енергия, те надлежно ги смесваха и хранеха своите деца, докато в тях не се появяха зъби.
74:6.4 (834.6) Приготовлението на храната беше обичайна практика в целия Едем, с изключение на дома на Адам, където не се готвеше: зрелите плодове, орехи и житни култури служеха като готова храна за членовете на неговото семейство. Те ядяха веднъж на ден, малко след обяд. Освен това Адам и Ева непосредствено усвояваха “светлина и енергия” от някои космически излъчвания, използвайки за това дървото на живота.
74:6.5 (834.7) Телата на Адам и Ева излъчваха блещукаща светлина, но съблюдавайки обичаите на останалите, те винаги носеха дрехи. Макар че се обличаха съвсем леко през деня, през нощта те използваха завивки. Произходът на традиционния ореол около главите на благочестиви хора и светци датира от дните на Адам и Ева. Тъй като излъчваната от телата им светлина беше скривана от дрехите, забележимо беше само лъчезарното светене около техните глави. Така потомците на Адамсон винаги изразяваха своята представа за индивидите, които смятаха за необикновено развити в духовно отношение.
74:6.6 (834.8) Адам и Ева можеха да общуват един с друг и със собствените си деца на разстояние до около осемдесет километра. Такова предаване на мисли се осъществяваше с помощта на чувствителните газови камери, намиращи се редом с техните мозъчни структури. С помощта на този механизъм те можеха да изпращат и приемат мисловни вибрации. Но те мигновено се лишиха от тази своя способност, когато техният разум се подчини на отчуждаващото и разрушително въздействие на злото.
74:6.7 (835.1) До шестнадесетгодишна възраст децата на Адам се занимаваха в своите собствени училища, при което по-големите деца учеха по-малките. По-малките сменяха вида на занятието на всеки тридесет минути, а по-големите деца — на всеки час. За пръв път на Урантия можеше да се види как децата на Адам и Ева играят едно с друго, да бъдат наблюдавани радостните и весели забавления, на които те се предаваха изключително за удоволствие. Игрите и чувството за хумор на съвременните хора в значителна степен бяха унаследени от адамическата раса. Всички адамити бяха изключително музикални и притежаваха остро чувство за хумор.
74:6.8 (835.2) Възрастта за годеж настъпваше средно на осемнадесет години, след което в течение на две години младите хора се готвеха за поемане на съпружеските задължения. На двадесет години те получаваха правото да встъпят в брак, а след бракосъчетанието пристъпваха към делото на целия си живот или започваха специално да се подготвят за него.
74:6.9 (835.3) Обичаят сред някои по-късни народи — да се разрешават на царските семейства, смятани за произхождащи от боговете, бракове между братя и сестри, датира от традициите сред потомците на Адам, които по необходимост встъпваха в брак помежду си. Брачните обреди на първото и второ поколение на Градината винаги се изпълняваха от Адам и Ева.
74:7.1 (835.4) С изключение на четиригодишното посещение на западните училища децата на Адам живееха и работеха на “изток от Едем”. Те получаваха интелектуална подготовка в съответствие с методите на йерусемските училища до навършване на шестнадесет години. От шестнадесет до двадесет те се занимаваха в урантийските училища на противоположния край на Градината, а също така изпълняваха и задълженията на учители на младшите класове.
74:7.2 (835.5) Задачата на цялата система от западни училища на Градината се свеждаше до социализация. В почивките между сутрешните занятия учениците усвояваха практическо градинарство и земеделие; следобедната почивка преминаваше в игрови състезания. Вечерите се посвещаваха на общуване и развитие на личната дружба. Религиозното и полово възпитание се смяташе за дело на семейството и влизаше в задълженията на родителите.
74:7.3 (835.6) Тези училища обучаваха по следните предмети:
74:7.4 (835.7) 1. Здраве и лична хигиена.
74:7.5 (835.8) 2. Златното правило — принцип на човешкото общуване.
74:7.6 (835.9) 3. Връзка на индивидуалните права с правата на групата и задълженията пред обществото.
74:7.7 (835.10) 4. История и култура на различните земни раси.
74:7.8 (835.11) 5. Методи за развитие и усъвършенстване на световната търговия.
74:7.9 (835.12) 6. Съгласуване на противоречивите задължения и емоции.
74:7.10 (835.13) 7. Поощряване на игрите, хумора и състезанията, заменящи физическата борба.
74:7.11 (835.14) Тези училища, както и фактически всяка дейност в Градината, бяха винаги открити за посетители. Невъоръжените посетители безпрепятствено биваха допускани в Градината за кратко посещение. За да се засели в Градината урантиец, той трябваше да бъде “осиновен”. Обясняваха му целите и задачите на адамическото посвещение, след което той изразяваше намерение да участва в тази мисия и тържествено заявяваше своята преданост към социалното управление на Адам и духовното владичество на Всеобщия Баща.
74:7.12 (836.1) Законите на Градината се основаваха на по-древни кодекси на Далматия и обхващаха седем области:
74:7.13 (836.2) 1. Принципи на здравето и хигиената.
74:7.14 (836.3) 2. Социален устав на Градината.
74:7.15 (836.4) 3. Кодекс на търговията и занаятите.
74:7.16 (836.5) 4. Закони на справедливата игра и съревнованието.
74:7.17 (836.6) 5. Закони на домашното огнище.
74:7.18 (836.7) 6. Граждански кодекси, основани на златното правило.
74:7.19 (836.8) 7. Седем заповеди, основани на висшите нравствени норми.
74:7.20 (836.9) Нравственият закон на Едем малко се отличаваше от седемте заповеди на Далматия, но адамитите привеждаха много допълнителни аргументи в полза на тези заповеди. Например по отношение забраната да се убива, наличието на вътрешен Настройчик на Съзнанието биваше изтъквано като още един довод в полза на запазването на човешкия живот. Те учеха, че “всеки, който пролее кръв на човек сам ще бъде убит от ръката на човек, защото Бог е създал хората по свое подобие”.
74:7.21 (836.10) Публичните молитви се възнасяха в Едем по обяд, семейните — на залез слънце. Адам полагаше всички усилия за това да отучи адамитите от произнасянето на заучени молитви внушавайки им, че ефективната молитва трябва да бъде нещо строго лично — “стремеж на душата!”. Но те продължаваха да използват от молитви и церемонии, които се предаваха от поколение на поколение от времето на Далматия. Освен това Адам се опитваше да замени и кървавите жертвоприношения, които се извършваха по време на религиозните обреди с дарове на земята, но до унищожаването на Градината това не даде почти никакви резултати.
74:7.22 (836.11) Адам се стремеше да привикне урантийските раси към идеята за равенство на половете. Това, че Ева работеше рамо до рамо със своя мъж, правеше огромно впечатление на всички обитатели на Градината. Адам с цялата възможна ясност ги учеше на това, че жената - наравно с мъжа, привнася тези жизнени фактори, които се обединяват за образуването на ново същество. Дотогава хората смятаха, че раждането на деца е присъщо само на „лоното на отеца“. Дотогава те бяха гледали на майката само като на средство за износване и изхранване на бъдещото дете.
74:7.23 (836.12) Адам учеше своите съвременници на всичко онова, което беше достъпно на тяхното разбиране, но в действителност разбираното от тях не беше много. При все това най-разумните от земните раси с нетърпение чакаха времето, когато ще им разрешат да встъпят в брачни отношения с високоразвитите деца на виолетовата раса. И колко различна от сегашния свят можеше да стане Урантия, ако този грандиозен план за расово възвисяване беше претворен в живота! Но даже тази малка частичка кръв, която случайно стана достояние на еволюционните хора от тази привнесена раса, им донесе колосална полза.
74:7.24 (836.13) Така се трудеше Адам в полза и за усъвършенстването на своя свят. Но на тези разнородни и нечистокръвни народи не им беше лесно да привикнат към по-прогресивен начин на живот.
74:8.1 (836.14) Разказът за сътворяването на Урантия за шест дни се основава на преданията за шестте дни, използвани от Адам и Ева за първоначален оглед на Градината. Това обстоятелство наложи едва ли не печат на святост върху сèдмичния отрязък от време, първоначално въведен от далматийците. Получи се така, че Адам прекара шест дни в разглеждане Градината и подготовка на предварителните планове за нейната реорганизация; това не беше запланувано по-рано. Избирането на седмия ден за поклонение беше чиста случайност по силата на фактите, изложени в настоящия документ.
74:8.2 (837.1) Легендата за сътворението на света за шест дни се появи по-късно — фактически след повече от тридесет хиляди години. Възможно е едно от обстоятелствата на тази легенда — внезапната поява на слънцето и луната, да е породено от преданията за внезапното освобождаване на света от плътния пространствен облак на най-малкото вещество, което така дълго скриваше и слънцето и луната.
74:8.3 (837.2) Разказът за сътворяването на Ева от реброто на Адам представлява сбито и объркано излагане на две събития — пристигането на Адам на земята и тези хирургически операции за обмяна на живо вещество, които бяха проведени от небесните гости на Урантия във връзка с появата на телесния персонал на Планетарния Принц повече от четиристотин и петдесет хиляди години преди това.
74:8.4 (837.3) Преданието за това, че след пристигането им за Адам и Ева са били изготвени физически тела оказа въздействие върху повечето народи на планетата. В източното полукълбо практически повсеместно вярваха в това, че човекът е бил направен ог глина. Това предание се среща по целия свят от Филипинските острови до Африка. И много народи приеха този разказ за възникването на човека от глина в резултат на особения акт на сътворението, отхвърляйки по-древните вярвания в постепенното творение — еволюцията.
74:8.5 (837.4) Далеч от влиянието на Далматия и Едем хората бяха склонни да вярват в постепенното развитие на човешката раса. Фактът на еволюцията не е съвременно откритие; древните хора разбираха бавния и еволюционен характер на човешкия прогрес. Древните гърци ясно си представяха това независимо от своята близост с Месопотамия. Макар че за съжаление сред различните народи се оформиха объркани представи за еволюцията, при все това много първобитни племена вярваха и учеха на това, че са произлезли от различни животни. Първобитните хора обикновено избираха за “тотеми” животни, които смятаха за свои предшественици. Някои племена от североамерикански индианци вярваха, че са произлезли от бобъра и койота. Някои африкански племена учат, че са произлезли от хиената, едно от малайските племена — от лемура, една от групите на Нова Гвинея — от папагала.
74:8.6 (837.5) Вавилонците, които непосредствено общуваха с оцелелите представители на цивилизацията на адамитите, разшириха и украсиха разказа за сътворението на човека; те учеха, че хората произхождат непосредствено от боговете. Те се придържаха към представата за аристократичния произход на своята раса, която беше несъвместима с доктрината за създаване на човека от глина.
74:8.7 (837.6) Описанието на творението в Стария Завет се появи много години след Моисей, който никога не е учил юдеите на това изкривено предание. Но той действително даде на израилтяните просто и кратко изложение за сътворението на света с надеждата, че това ще усили неговия призив за поклонение пред Твореца — Всеобщият Баща, когото той наричаше Господ Бог на Израел.
74:8.8 (837.7) В своите ранни учения Моисей благоразумно се въздържаше от опити да се задълбочава в миналото и да се връща към доадамовите времена и тъй като беше върховен учител на юдеите преданията за Адам се преплетоха с повествуванията за сътворението на света. Това, че по-древните предания признаваха съществуването на доадамическата цивилизация, нагледно се демонстрира от следния факт: последващите редактори, имащи намерението да изтрият всички напомняния за хорските дела преди Адам, забравиха да премахнат красноречивото напомняне за преселването на Каин в “земите на Нод”, където той си намери жена.
74:8.9 (838.1) В течение на още много векове след идването си в Палестина юдеите почти не познаваха писмеността. Те се научиха да използват азбуката от съседните филистимяни — политически бежанци от Крит, където в това време съществуваше по-развита цивилизация. Приблизително до 900 година преди новата ера юдеите почти нищо не записваха и тъй като писмеността се появи при тях в толкова късен период, сред народа битуваха дотолкова различни предания за сътворението на света. Но след вавилонския плен те станаха по-склонни да възприемат видоизменената месопотамска версия.
74:8.10 (838.2) Еврейската традиция беше формирана около фигурата на Моисей, а тъй като той се опита да проследи родословното дърво от Авраам до Адам, то евреите заключиха, че Адам е първият представител на човешкия род. Яхве беше творецът и доколкото се предполагаше, че Адам е първият човек, Яхве трябваше да е създал света непосредствено преди да сътвори Адам. По-късно традиционната представа за шестте дни на Адам се сля с легендата за сътворението на света, в резултат на което почти хиляда години след пребиваването на Моисей на земята преданието за сътворяването на света за шест дни беше записано и впоследствие приписано на него.
74:8.11 (838.3) Още преди завръщането в Йерусалим еврейските жреци завършиха писменото изложение на повествуванията за началото на нещата. Скоро те заявиха, че това описание е неотдавна намерена история за сътворението на света, написана от Моисей. Но в онова време — около 500 година преди новата ера, юдеите не смятаха тези писания за божествени откровения; те се отнасяха към тях в значителна степен така, както по-късните народи се отнасяха към митовете.
74:8.12 (838.4) Този фалшифициран документ, смятан за учението на Моисей, беше показан на Птоломей — гръцкият цар на Египет, който се разпореди комисия от седемдесет учени да подготви гръцки превод за неговата нова библиотека в Александрия. Така това описание влезе в числото на тези документи, които впоследствие станаха част от по-късната сбирка “свещени писания” на юдейската и християнска религия. Такива представи, отъждествявани с тези теологични системи, в течение на дълго време оказваха дълбоко влияние върху философията на много народи на Запада.
74:8.13 (838.5) Християнските проповедници поддържаха вярата в санкционираното сътворение на човешката раса и всичко това стана непосредствена причина за поява на хипотези за миналия златен век на идеално блаженство и теорията за падението на човека или свръхчовека, което служеше като обяснение на неидеалното състояние на обществото. Такива възгледи за живота и мястото на човека във вселената бяха в най-добрия случай неутешителни, тъй като те се построяваха на вярата в регрес, а не прогрес, а също така предполагаха съществуването на отмъстително Божество, което е стоварило своя гняв на човешката раса в наказание за грешките, допуснати при управлението на планетата в далечото минало.
74:8.14 (838.6) “Златният век” е мит, но Едем беше реалност и цивилизацията на Градината действително беше разрушена. Адам и Ева продължиха своята дейност в Градината сто и седемнадесет години, докато — поради нетърпението на Ева и погрешните съждения на Адам, не решиха да кривнат от означения път, което веднага се превърна в тяхна лична катастрофа и пагубно забавяне на еволюционното развитие на цялата Урантия.
74:8.15 (838.7) [Изложено от серафим Солония - „гласът в Градината“.]
Книгата Урантия
Документ 75
75:0.1 (839.1) ИЗМИНАХА над сто години, откакто Адам пристъпи към своята дейност на Урантия, но той не забелязваше почти никакъв прогрес извън пределите на Градината; изглеждаше, че светът твърде малко се изменя към по-добро. Реалното подобрение на расите изглеждаше възможно едва в далечно бъдеще и положението изглеждаше толкова отчаяно, че трябваше помощ, която не беше предвидена в изначалните планове. Във всеки случай такива мисли често минаваха през ума на Адам и той споделяше многократно това с Ева. Адам и неговата спътница оставаха верни на своята клетва, но те бяха изолирани от другите Материални Синове и крайно отчаяни от печалното състояние на своя свят.
75:1.1 (839.2) Адамическата мисия на експерименталната, обхваната от въстание и изолирана Урантия беше невероятно трудна задача. И още в началото от своето пребиваване на планетата Адам и Ева осъзнаха цялата сложност на своята планетарна мисия. Независимо от това те храбро пристъпиха към решаването на многобройни проблеми. Но когато се обърнеха към себе си, към делото от първостепенна важност — отстраняването на дефективните и дегенеративни генотипи, те биваха просто изумени. Не виждаха изход от това затруднително положение и не можеха да се посъветват с висшестоящите същества от Йерусем или Едемия. Изолирани от външния свят, те ежедневно се сблъскваха с поредната сложна и объркана ситуация, с поредния проблем, който изглеждаше нерешим.
75:1.2 (839.3) В нормални условия първата задача на Планетарните Адам и Ева е установяване на правилни съотношения и смесване на расите. Но на Урантия подобен проект изглеждаше практически безнадежден, защото расите, макар и приспособени в биологическо отношение, оставаха неочистени от умствено изостаналите и дефективни генотипи.
75:1.3 (839.4) Адам и Ева се оказаха на планетата напълно неподготвени за провъзгласяването на братството между хората Този свят се влачеше опипом в изключителен духовен мрак, обхванат от хаос, взел най-лош обрат поради провала на мисията на предшестващото ръководство. Съзнанието и нравствеността се намираха на ниско ниво и вместо да пристъпят към осъществяване на религиозното обединение, те бяха принудени отново да приобщят обитателите на планетата към най-простите форми на религия. Вместо един, готов за използване език, те се сблъскаха с повсеместно разпространените и объркани стотици и стотици местни диалекти. Нито един планетарен Адам никога не се е заселвал в по-труден свят; препятствията изглеждаха непреодолими, а трудностите — неразрешими.
75:1.4 (839.5) Те се намираха в изолация и обхващащото ги чувство на най-дълбока самота още повече се усили след скорошното отпътуване на попечителските Мелхиседек. Само опосредствано — с помощта на ангелските категории, те можеха да общуват със същества, намиращи се извън пределите на планетата. Постепенно тяхното мъжество отслабваше, те все повече падаха духом и понякога тяхната вяра беше готова да се разколебае.
75:1.5 (840.1) Това е истинската картина на ужаса, обхванал тези две благородни души след осъзнаването на стоящите пред тях задачи. Те и двамата прекрасно разбирали цялата мащабност на проблемите, свързани с изпълнението на тяхната планетарна задача.
75:1.6 (840.2) Вероятно никои други Материални Син и Дъщеря на Небадон не са се сблъсквали с толкова сложна и изглеждаща безнадеждна задача, както тази, която застана пред Адам и Ева, поради плачевното състояние на Урантия. Но с времето те щяха да се сдобият с успех, ако бяха по-далновидни и търпеливи. И двамата обаче — особено Ева, бяха твърде нетърпеливи; те не бяха готови за дълго, дълго изпитание по търпеливост. Искаше им се да видят незабавни резултати и се сдобиха с тях, но резултатите, получени по такъв начин, доведоха до катастрофални последствия — както за тях двамата, така и за техния свят.
75:2.1 (840.3) Калигастия правеше чести посещения в Градината и нееднократно беседваше с Адам и Ева, но те невъзмутимо отклоняваха всичките предлагани от него компромиси и авантюристични кроежи. Пред своите очи те имаха достатъчно резултати от бунта, за да си изградят ефикасен имунитет към всички подобни предложения. Даже младите потомци на Адам бяха невъзприемчиви към попълзновенията на Далигастия. И, разбира се, нито Калигастия, нито неговият сътрудник Далигастия можеха да повлияят на когото и да е от индивидите против неговата воля и още по-малко — да заставят децата на Адам да извършат нарушение.
75:2.2 (840.4) Необходимо е да се помни това, че формално Калигастия продължаваше да бъде Планетарният Принц на Урантия; макар че се беше отклонил от пътя, той си оставаше висшестоящ Син на локалната вселена. Той беше окончателно детрониран едва по време на пребиваването на Урантия на Христос Михаил.
75:2.3 (840.5) Но падналият принц беше настойчив и решителен. Той скоро прекрати опитите си да повлияе на Адам и реши да се опита да нанесе коварен и неочакван удар по Ева. Представителят на злото стигна до извода, че единствената надежда за успех е свързана с изкусното използване на подходящи лица от висшите слоеве на Нодитите — потомците на тези личности, които някога бяха помощници на членовете на неговия телесен персонал. Бяха подготвени съответните планове за вкарването в капана на майката на виолетовата раса.
75:2.4 (840.6) На Ева и през ум не ú минаваше намерението някога да направи нещо, което да попречи на плановете на Адам, или да изложи на опасност изпълнението на техния планетарен дълг. Знаейки голямата склонност на жените да очакват незабавни резултати, вместо да се придържат към дългосрочно планиране, в очакване на по-отдалечени във времето резултати, Мелхиседек — преди да напуснат Урантия, специално предупредиха Ева за тези характерни опасности, които съпътстваха тяхното изолирано положение на планетата, особено предупреждавайки я никога да не се отделя от своя партньор, тоест да не прилага никакви лични или тайни методи за съдействие на техните съвместни начинания. В течение на повече от сто години Ева следваше пределно точно тези указания и не ú хрумна, че все по-личните и конфиденциални визити, които ú правеше един от нодитските вождове на име Серапататия, могат да таят в себе си някаква опасност. Цялото им познанство се развиваше толкова постепенно и естествено, че тя беше сварена неподготвена.
75:2.5 (840.7) Обитателите на Градината общуваха с Нодитите още от първите дни на съществуването на Едем. Тези смесени потомци на падналите членове на персонала на Калигастия нерядко им оказваха голяма помощ и съдействие и сега на тези Нодити предстоеше да станат причината за пълната и окончателна гибел на Едем.
75:3.1 (841.1) Скоро след завършването на първите сто години пребиваване на Земята Серапататия, във връзка със смъртта на баща си, възглави западната — или сирийска — конфедерация на нодитските племена. Смуглият Серапататия беше блестящ потомък на бившия глава на далматийската комисия по въпросите на здравето, чиято съпруга в онези далечни дни беше една от вдъхновителките на синята раса. В течение на векове този род притежаваше власт и огромно влияние сред западните нодитски племена.
75:3.2 (841.2) Серапататия посети няколко пъти Градината и остана дълбоко впечатлен от праведността на делото на Адам. И скоро след като стана вожд на сирийските нодити, той обяви своето намерение да установи връзка с дейността на Адам и Ева в Градината. Повечето от неговите съплеменници го последва и Адам беше зарадван от известието, че най-могъщото и разумно от всички съседни племена почти в пълен състав подкрепя плана за усъвършенстване на света; това определено вселяваше надежда. И скоро след това велико събитие Серапататия и неговата нова свита бяха приети от Адам и Ева в техния собствен дом.
75:3.3 (841.3) Серапататия стана един от най-способните и умели помощници на Адам. Той беше абсолютно честен и изключително искрен във всичките си действия и никога — даже впоследствие — не осъзна, че се оказа сляпо оръдие в ръцете на коварния Калигастия.
75:3.4 (841.4) Скоро Серапататия стана помощник-председател на Едемската комисия по въпросите на междуплеменните отношения и бяха подготвени много планове за по-решително привличане на дори най-отдалечените племена за каузата на Градината.
75:3.5 (841.5) Той нееднократно се срещаше с Адам и Ева, особено с Ева, обсъждайки различните възможности за подобряване на техните методи. Веднъж в разговор с Ева на Серапататия му хрумна, че ще бъде много полезно, ако в очакване на значително попълнение на виолетовата раса би могло да се предприеме нещо за по-скорошното развитие на бедстващите и изпълнени с очакване племена. Серапататия утвърждаваше, че ако при нодитите — като най-прогресивната и способна за сътрудничество раса, се появеше вожд, носещ в себе си част от виолетовата кръв, то такива връзки биха свързали още по-здраво тези народи с Градината. Той искрено и сериозно предполагаше, че всичко това би донесло добро на Градината, тъй като такова дете, израснало и получило образование в Градината, би оказало огромно и благотворно влияние върху народа на своя баща.
75:3.6 (841.6) Следва още веднъж да се подчертае, че всички предложения на Серапататия бяха пределно честни и абсолютно искрени. Той нито веднъж не се досети, че е играчка в ръцете на Калигастия и Далигастия. Серапататия напълно поддържаше плана, който предвиждаше създаването на крупен резерв за виолетовата раса, преди да се предприеме повишаване на статута на обърканите хора на Урантия. Но това щеше да отнеме стотици години, а той беше нетърпелив; той желаеше незабавни резултати — нещо, което да даде резултат в рамките на собствения му живот. Той обясняваше на Ева, че Адам често се е огорчавал поради незначителните постижения във връзка с усъвършенстването на света.
75:3.7 (841.7) Тези тайни планове съзряваха в течение на повече от пет години. Накрая настана моментът, в който Ева се съгласи на уединена среща с Кано — най-великолепния ум и активен предводител на съседната колония на приятелски настроените нодити. Кано се отнасяше към Адамическия режим с голяма симпатия; нещо повече, той беше истински духовен вожд на онези съседни нодити, които подпомагаха приятелските връзки с обитателите на Градината.
75:3.8 (842.1) Съдбовната среща стана в една есенна вечер на здрачаване, недалеч от дома на Адам. Ева никога преди това не беше срещала прекрасния и възторжен Кано, а той беше великолепен представител от останките от тези хора, чието по-високо ниво на физическо и интелектуално развитие беше наследено от далечните прародители от персонала на Принца. Кано също дълбоко вярваше в праведността на проекта на Серапататия. (Извън Градината многоженството беше обичайна практика.)
75:3.9 (842.2) Ласкателствата, ентусиазмът и огромната лична убеденост доведоха до това, че Ева се повлия и веднага се съгласи да се предприеме това, което нееднократно беше обсъждано: да прибави своя собствена, скромна програма за спасяване на света към по-мащабния и имащ големи последствия Божествен план. Преди още тя да успее да осъзнае напълно ставащото, фаталната крачка беше направена. Простъпката беше извършена.
75:4.1 (842.3) Небесният живот на планетата беше разбунен. Адам почувства, че нещо не е наред с Ева, и я помоли да се уедини заедно с него в Градината. И тук той за пръв път чу цялата истина за това, как в течение на дълго време беше разработван план за ускоряване на световния прогрес за сметка на едновременно движение в две направления: изпълнението на Божествения план успоредно с изпълнение на предложението на Серапататия.
75:4.2 (842.4) И докато Материалните Син и Дъщеря обсъждаха това в обляната в лунна светлина Градина, „гласът в Градината“ ги осъди за непослушанието. И този глас не беше нещо друго, а моето обявяване на Едемската двойка това, че са нарушили договора за Градината; че не са се подчинили на инструкциите, дадени от Мелхиседек; че са нарушили дадената на Владетеля на вселената клетва за вярност към своя дълг.
75:4.3 (842.5) Ева се съгласи да участва в съвместяването на доброто и злото. Доброто е претворяването на Божествените планове; грехът е умишлено нарушаване на Божествената воля; зло е невярното претворяване на плановете и неправилното използване на методите, което води до дисхармония във вселената и хаос на планетата.
75:4.4 (842.6) Всеки път, когато двойката от Градината вземаше плод от дървото на живота, архангелът-хранител ги предупреждаваше да не се поддават на предложенията на Калигастия — да не смесват добро и зло. Наставляваха ги: „В деня, в който съчетаете добро и зло, със сигурност ще станете като смъртните в този свят; със сигурност ще умрете.“
75:4.5 (842.7) По време на съдбовното събитие — тайната среща с Кано, Ева му разказа за това често повтарящо се предупреждение, но Кано, който не осъзнаваше значението или важността на подобно наставление, я убеди, че мъжете и жените с чисти подбуди и благи намерения са неспособни да извършат зло. Той ú говореше, че тя не само няма да умре, а обратно — ще се роди отново в тяхното дете, което ще расте за благословение и стабилизиране на света.
75:4.6 (842.8) Независимо от това, че този план, насочен към изменението на Божествения промисъл, беше замислен и изпълнен с пределна искреност и висши помисли за благополучието на целия свят, той беше зло, защото представляваше порочен път за постигане на праведни цели и отклоняване от истинния път — Божествения план.
75:4.7 (843.1) Трябва да призная, че Ева се любуваше на външността на Кано и си даваше сметка за всичко, което ú беше обещано от нейния съблазнител в името на „новото и задълбочено знание за човешките дела и подобреното разбиране на човешката природа в допълнение към разбирането на Адамическата природа“.
75:4.8 (843.2) Онази нощ в Градината аз разговарях с Бащата и Майката на виолетовата раса, тъй като бях длъжен да го направя при възникналите прискърбни обстоятелства. Изслушах разказа за всичко това, което бе довело до простъпката на Майка Ева, и дадох и на двамата съвети и предложения по отношение възникналата ситуация. Някои от тези съвети те последваха, други пренебрегнаха. Тази беседа е предадена във вашите писания с думите: „И Господ Бог извика Адам и Ева и попита: „Къде сте?“ Следващите поколения обикновено приписваха всичко необичайно и удивително — природно или духовно, на личната намеса на Боговете.
75:5.1 (843.3) Разочарованието на Ева беше наистина покъртително. Адам осъзна цялата сложност на създалото се положение и макар че беше убит от мъка и подтиснат, изпитваше към своята заблудила се съпруга само жалост и съчувствие.
75:5.2 (843.4) Именно отчаянието, обхванало Адам след осъзнаването на провала, доведе до това, че ден след провинението на Ева той потърси Лаотта — блестящата нодитска жена, възглавяваща западните училища на Градината, и преднамерено повтори греха на Ева. Но не бързайте с изводите: Адам не беше подведен — той знаеше точно какво прави и съзнателно реши да сподели с Ева нейната съдба. Той обичаше своята спътница със свръхчовешка любов и мисълта за възможността да остане на Урантия без нея, в мъчителна самота, за него беше непоносима.
75:5.3 (843.5) Узнавайки какво се е случило с Ева, разярените обитатели на Градината станаха неуправляеми и обявиха война на съседното селище нодити. Те нахлуха през вратите на Едем и се нахвърлиха върху тези неподготвени хора, унищожавайки всички до един — мъже, жени и деца. Кано, бащата на още неродения Каин, също загина.
75:5.4 (843.6) Осъзнавайки станалото, Серапататия беше обзет от ужас; той загуби разсъдък от страх и разкаяние. На следващия ден се хвърли във водите на голямата река.
75:5.5 (843.7) Децата на Адам се опитваха да утешат своята обезумяла майка, докато баща им се скиташе в самота тридесет дни. Когато накрая Адам отново придоби способността да мисли трезво, той се върна в своя дом и започна да планира техните бъдещи действия.
75:5.6 (843.8) Колко често последствията от греховете, извършени от заблудилите се родители, лягат на плещите на техните невинни деца. Честните и благородни синове и дъщери на Адам и Ева бяха сломени от неизразима мъка и от невероятната трагедия, която така внезапно и с такава жестокост се стовари върху тях. Дори след изминаването на петдесет години големите от тези деца не се бяха възстановили от мъката и тъгата на тези трагични дни, особено от ужаса от този период от тридесет дни, през които баща им липсваше от къщи, а тяхната обезумяла от мъка майка беше в пълно неведение относно мястото на неговото пребиваване или участта му.
75:5.7 (843.9) На Ева тези тридесет дни ú се сториха като дълги години печал и страдания. Тази благоразумна душа така и не успя да се възстанови напълно от последствията на този мъчителен период на душевни страдания и духовна тъга. В паметта на Ева техните последващи лишения и материални затруднения не можеха ни най-малко да се сравнят с тези ужасни дни и кошмарни нощи, които тя прекара в самота и непоносима неопределеност. Тя узна за безразсъдната постъпка на Серапататия и се боеше, че нейният съпруг, обхванат от мъка, е свършил със себе си или се е отделил от света поради нейната простъпка. И когато Адам се върна, Ева беше обхваната от чувство на радост и благодарност, каквото до този момент тя не беше преживявала през целия им дълъг и труден съвместен живот, преминал в упорит труд.
75:5.8 (844.1) Времето минаваше, но Адам не беше сигурен за характера на тяхното правонарушение. И едва след като изминаха седемдесет дни от простъпката на Ева и попечителските Мелхиседек се върнаха на Урантия и взеха управлението на планетата под своя юрисдикция, той разбра, че те са претърпели провал.
75:5.9 (844.2) Но тях ги чакаха нови неприятности. Вестта за унищожаването на нодитското селище близо до Едем бързо стигна до местните племена на Серапататия на север и скоро огромно множество започна да се готви да нахлуе в Градината. Така беше положено началото на дълга и жестока война между адамити и нодити, тъй като стълкновенията продължаваха в течение на още много години, след като Адам и неговите последователи се преселиха във втората Градина в долината на Ефрат. Водеше се ожесточена и продължителна „вражда между този мъж и жена, между неговото семе и нейното семе“.
75:6.1 (844.3) Когато Адам узна за приближаването на нодитите, той се обърна за съвет към Мелхиседек, но те отказаха да му го дадат. Те му казаха, че следва да постъпи така, както смята за нужно, и му обещаха своето приятелско участие, доколкото това беше възможно, каквото и решение да предприеме. На Мелхиседек им беше забранено да се намесват в личните планове на Адам и Ева.
75:6.2 (844.4) Адам знаеше, че той и Ева са претърпели неуспех; той разбра това по присъствието на попечителските Мелхиседек, макар че все още не знаеше нищо за техния личен статут или бъдеще. Той свика един продължил цяла нощ съвет с хиляда и двеста предани последователи, които се заклеха тържествено да следват своя вожд, и на следващия ден по обед те напуснаха Едем в търсене на ново място. Адам се стремеше да избегне войната и затова реши да остави първата Градина на нодитите, без да оказва съпротива.
75:6.3 (844.5) На третия ден след излизането от Градината едемският керван беше спрян от серафическия транспорт от Йерусем. И за пръв път Адам и Ева бяха информирани какво ще стане с техните деца. В присъствието на готовия за заминаване транспорт на онези от децата, които бяха достигнали възрастта самостоятелно да вземат решение (двадесет години), беше предоставен избор: да останат на Урантия заедно със своите родители или да станат подопечни на Всевишните на Норлатиадек. Две трети избраха да отидат в Едемия; около една трета предпочетоха да останат със своите родители. Всички деца на непълнолетна възраст бяха отведени в Едемия. Наблюдавайки тъжната сцена на раздяла на тези Материални Син и Дъщеря със своите деца, не можеше да не си дадеш сметка, че пътят на съгрешилите е труден. Понастоящем тези потомци на Адам и Ева са в Едемия; ние не знаем каква участ ги очаква.
75:6.4 (844.6) Наистина печално беше зрелището на кервана, който се приготви да продължи своя път. Можеше ли да има нещо по-трагично! Да си дошъл в света с такива възвишени надежди, да си бил приет при такива благоприятни обстоятелства — и след това да се оттеглиш позорно от Едем, само за да загубиш повече от три четвърти от своите деца още преди да намериш ново пристанище!
75:7.1 (845.1) Именно по времето на спирането на кервана Адам и Ева узнаха за характера на техните правонарушения и получиха уведомление за своята съдба. Да произнесе присъдата се появи Гавраил. И тя беше следната: планетарните Адам и Ева на Урантия се признават за виновни в неизпълнение на своите задължения; те са нарушили договора за доверително управление на този обитаем свят.
75:7.2 (845.2) Макар и подтиснати от чувството за вина, Адам и Ева бяха изключително зарадвани от съобщението за това, че съдиите на Салвингтон са снели от тях всички обвинения в „оскърбление на правителството на вселената“. Не ги смятаха виновни за бунта.
75:7.3 (845.3) На едемската двойка съобщиха, че със своите постъпки са снижили своя статут до положението на смъртните в този свят. Затова занапред те са длъжни да се държат като мъж и жена на Урантия, чието бъдеще ще се определя в зависимост от бъдещето на световните раси.
75:7.4 (845.4) Дълго преди заминаването на Адам и Ева от Йерусем техните наставници им бяха обяснили последствията от всяко съществено отклонение от божествените замисли. Както до, така и след пристигането им на Урантия лично аз многократно ги бях предупреждавал за това, че понижаването на техния статут до този на смъртните ще бъде неотвратимо следствие, неизбежно и неизменно наказание за извършване на простъпка при изпълнение на планетарната мисия. Но за да можете с цялата яснота да си представите последствията от постъпката на Адам и Ева, е необходимо да разберате статута на безсмъртие на материалната категория синовство:
75:7.5 (845.5) 1. Подобно на техните събратя в Йерусем, Адам и Ева оставаха безсмъртни за сметка на връзката на техния интелект с принадлежащия на Духа контур на гравитацията на разума. Ако тази жизнено важна поддръжка бъде нарушена вследствие от умствено прекъсване, то създанието — независимо от своя духовен статут, се лишава от безсмъртие. Статутът на смъртни и физическата смърт бяха неизбежната последица от интелектуалната простъпка на Адам и Ева.
75:7.6 (845.6) 2. Освен това Материалният Син и Материалната Дъщеря на Урантия, възсъздадени в образа на смъртна плът на дадения свят, зависеха от поддържането на двойна система на циркулация на енергията: едната система се определяше от тяхната физическа същност, а другата - от свръхенергията, заключена в плодовете на дървото на живота. Ангелът-хранител винаги предупреждаваше Адам и Ева, че неизпълнението на задължението ще доведе до понижаване на статута, и след простъпката им беше отказан достъп до този източник на енергия.
75:7.7 (845.7) Да, на Калигастия се отдаде да измами Адам и Ева, но той не постигна своята цел — да ги тласне към открито въстание против правителството на вселената. Деянието им наистина беше зло, но те нямаха вина за оскърбление към истината или за съзнателно участие във бунта против праведното управление на Всеобщия Баща и Неговия Син-Създател.
75:8.1 (845.8) Адам и Ева действително изпаднаха от своето високо положение на Материални Синове до по-ниския статут на смъртни хора. Но това не беше грехопадение на човека. Човешкият род беше усъвършенстван независимо от непосредствените резултати от простъпката на Адам и Ева. Макар че Божественият план — да се даде на народите на Урантия виолетовата раса — претърпя неуспех, смъртните раси получиха огромна полза от този ограничен принос, който Адам и Ева и техните потомци внесоха в развитието на урантийските раси.
75:8.2 (846.1) Нямаше никакво „грехопадение“. Историята на човешкия род е история на постепенната еволюция и адамическото посвещение остави народите на света значително по-развити в сравнение с предишното им биологично състояние. Понастоящем най-развитите етнически групи притежават наследствени фактори, придобити от цели четири отделни източника: андонитския, сангикския, нодитския и адамическия.
75:8.3 (846.2) Не следва да се смята Адам като причина за проклятие, стоварено над човешкия род. Макар че той всъщност се провали в претворяването на Божествения план, макар че действително наруши своя договор с Божеството, макар че той и неговата спътница бяха безусловно понижени в своя статут, независимо от всичко това техният принос в еволюцията на човешкия род оказа огромно съдействие за развитието на цивилизацията на Урантия.
75:8.4 (846.3) Оценявайки резултатите от адамическата мисия във вашия свят, справедливостта изисква да вземем под внимание планетарните условия. Адам се сблъска с почти безнадеждна задача, когато той и неговата прекрасна спътница бяха доставени от Йерусем на тази изпълнена с невежество и объркана планета. Но ако те бяха последвали съветите на Мелхиседек и техните сътрудници и ако бяха по-търпеливи, щяха да постигнат успех. Но Ева се поддаде на коварната пропаганда на личната свобода и независимост на планетарите действия. Тя беше подведена да направи експеримент с жизнената плазма на материалната категория „синовство“ с това, че допусна преждевременно смесване на поверената ú плазма с плазмата на съществуващата в това време смесена категория, възникнала от първоначалния проект на Носителите на Живота, която се съедини с плазмата на възпроизвеждащите се същества, прикрепени някога към персонала на Планетарния Принц.
75:8.5 (846.4) Никога, в течение на целия си възход към Рая, вие няма да можете да се сдобиете с каквито и да било резултати, ако нетърпеливо се опитвате да заобиколите съществуващия Божествен план, търсейки леки пътища, собствени изобретения или други средства, насочени към подобряване по пътя към съвършенството, в съвършенството и в името на вечното съвършенство.
75:8.6 (846.5) Като цяло може да се каже, че в цялата Небадон мъдростта никога не се е сблъсквала с по-обезсърчаващ провал. Но не е изненадващо, че в делата на еволюционните вселени се случват такива грешки. Ние сме част от гигантско творение и това, че не всичко работи съвършено, не е странно; нашата вселена не е създадена съвършена. Съвършенството е наша вечна цел, а не наш източник.
75:8.7 (846.6) Ако нашата вселена беше механична, ако Първият Велик Източник и Център беше само сила, а не беше и личност, ако цялото творение представляваше обширна съвкупност от физическа материя и тази материя се подчиняваше на точни закони, тогава можеше да се постигне съвършенство даже независимо от незавършеността на статута на вселената. Щяха да изчезнат разногласията; щяха да се прекратят търканията. Но в нашата формираща се вселена на относително съвършенство и несъвършенство ние се радваме на възможността за разногласия и недоразумения, защото те свидетелстват за това, че във вселената съществува и действа личност. А ако нашето творение е подчинена на личност-реалност, то тогава вие можете да бъдете уверени в запазването на личността, в нейното развитие и постижения; ние можем да бъдем уверени в личния ръст, опит и дела. Каква прекрасна вселена — личностна и еволюираща, а не само механична или пасивно съвършена!
75:8.8 (846.7) [Представено от серафим Солония — „гласът в Градината“.]
Книгата Урантия
Документ 76
76:0.1 (847.1) КОГАТО Адам взе решение да отдаде първата Градина на нодитите без бой, той и неговите спътници не можеха да се придвижат на запад, тъй като в тяхно разпореждане нямаше годни за такова пътешествие лодки. Те не можеха да отидат на север, защото северните нодити вече бяха тръгнали към Едем. Те се опасяваха да вървят на юг, където хълмистите райони гъмжаха от враждебни племена. Единственото открито направление оставаше източното и затова те се устремиха на изток, в благодатното по това време междуречие на Тигър и Ефрат. И много от тези, които останаха, по-късно се отправиха на изток, за да се присъединят към адамитите в тяхната нова долинна родина.
76:0.2 (847.2) Каин и Санса се родиха още преди адамическият керван да се добере до своята цел, междуречието на Месопотамия. Лаотта — майката на Санса, загина при раждането на своята дъщеря. Ева понесе жестоки мъчения, но успя да оживее благодарение на своята огромна сила; тя откърми детето на Лаотта, Санса, и го отгледа заедно с Каин. Когато Санса порасна, тя се превърна в необикновено талантлива жена. Тя стана жена на Сарган — вожда на северните племена на синята раса, и спомогна за развитието на сините хора от онова време.
76:1.1 (847.3) Измина почти година, преди керванът на Адам да достигне река Ефрат. Поради пълноводието в течение на почти шест седмици те стояха на лагер в долината на запад от течението, докато не им се отдаде да достигнат до междуречието, където щеше да се появи втората Градина.
76:1.2 (847.4) Когато до обитателите на тази земя достигна слух, че при тях идват царят и първосвещеникът на Едемската Градина, те бързо се оттеглиха към източните хълмове. Достигайки до целта си, Адам установи, че цялата желана територия беше свободна. Тук, в тази нова местност, Адам и неговите помощници се заеха да строят нови жилища и да създават нов център за култура и религия.
76:1.3 (847.5) Това място беше известно на Адам като един от трите изначални варианта, избрани от комисията, която се занимаваше с търсене на подходящи места за предложената от Ван и Амадон Градина. В тези времена Тигър и Ефрат сами по себе си осигуряваха надеждна естествена преграда, а на неголямо разстояние на север от втората Градина двете реки се сближаваха, което позволяваше да се построи стена с дължина деветдесет километра за защита на южната част на междуречието.
76:1.4 (847.6) Заселвайки се в новия Едем, на адамитите се наложи да се приспособят към примитивен начин на живот: тази земя изглеждаше наистина прокълната. Природата за пореден път диктуваше своите закони. Този път адамитите бяха принудени с тежък труд да се сдобиват с препитание на неподготвена земя и да привикнат към живот в условията на враждебната природа и противоречията на смъртното съществуване. Те завариха първата Градина частично подготвена за тях, но втората се наложи да създават със своите собствени ръце, с “пот на челото”.
76:2.1 (848.1) По-малко от две години след Каин се роди Авел — първото дете на Адам и Ева, родено във втората Градина. Когато стана на дванадесет години, той реши да стане скотовъд, а Каин избра земеделието.
76:2.2 (848.2) В онези времена съществуваше обичай да се правят дарения на свещенослужителите. Всеки даваше това, което имаше: скотовъдите докарваха добитък, фермерите донасяха дарове на земята. Съгласно този обичай Каин и Авел също периодически правеха дарения на свещениците. Много пъти момчетата спореха за сравнителните достойнства на своите занимания и Авел бързо забеляза, че предпочитание се отдава на неговите жертвоприношения на животни. Напразно напомняше Каин за традициите на първия Едем, където се предпочитаха даровете на земята. Авел не признаваше това и всячески се надсмиваше над смущението на своя по-голям брат.
76:2.3 (848.3) Адам действително се стремеше да отучи обитателите на първия Едем от жертвоприношенията на животни, затова в своите спорове Каин обосновано се позоваваше на прецедент. Но организацията на религиозния живот на втория Едем беше нелеко дело. Адам беше претоварен с много проблеми, свързани със строителството, отбраната и селското стопанство. Крайно подтиснат духовно, той повери организацията на вероизповеданието и образованието на тези нодити, които се занимаваха с това в първата Градина; достатъчни бяха няколко години и извършващите богослужение нодитски свещеници започнаха да се завръщат към нормите и правилата на доадамовите времена.
76:2.4 (848.4) Момчетата никога не се погаждаха помежду си и споровете за жертвоприношенията още повече разпалваха тяхната ненавист. Авел знаеше, че е син както на Адам, така и на Ева, и не изпускаше нито един случай да напомни на Каин за това, че Адам не е негов баща. Каин не беше чистокръвен представител на виолетовата раса, тъй като неговият баща принадлежеше към тези нодити, които по-късно се смесиха със синята и червената раса, а също и с коренните андонити. И всичко това в съчетание с наследствената агресивност на Каин го караше да храни все по-голяма ненавист към своя по-млад брат.
76:2.5 (848.5) Веднъж, когато юношите бяха съответно на осемнадесет и двадесет години, напрегнатите отношения между тях се разрешиха: насмешките на Авел доведоха неговия войнствен брат в такава ярост, че в гнева си Каин се нахвърли върху него и го уби.
76:2.6 (848.6) Наблюдавайки поведението на Авел, можем да забележим каква роля играят средата и образованието като фактори за развитието на характера. Авел притежаваше идеална наследственост, а наследствеността лежи в основата на всеки характер. Но влиянието на лошата среда практически сведе до нулата тези великолепни заложби. Авел, особено в младите си години, се подлагаше на силното въздействие на неблагоприятното обкръжение. Той щеше да стане съвършено друг човек, ако беше доживял до двадесет и пет или тридесет години, когато щеше да се прояви по-съвършената наследственост. Добрата среда не може съществено да компенсира недостатъците на характера, произтичащи от лоша наследственост, но лошата среда е способна в значителна степен да провали прекрасната наследственост, поне в младостта. Доброто социално обкръжение и надлежното образование са необходимата почва и атмосфера за извличане на всички потенциални възможности от добрата наследственост.
76:2.7 (849.1) Родителите узнаха за смъртта на Авел, когато неговите кучета докараха стадото му в къщи без своя стопанин. За Адам и Ева Каин бързо се превръщаше в мрачно напомняне за собствената им простъпка и те подкрепиха неговото решение да напусне Градината.
76:2.8 (849.2) Животът на Каин в Месопотамия не беше особено щастлив, тъй като той стана толкова необичаен символ на простъпката на Адам и Ева. Не че неговите другари се отнасяха зле с него, но той се досещаше за тяхното скрито негодувание. Но Каин знаеше, че не притежавайки племенния знак, той ще бъде убит от първите срещнати членове на съседното племе. Страхът и донякъде угризенията на съвестта му го доведоха до разкаяние. Каин нямаше Настройчик, той никога не почиташе семейната дисциплина и презираше религията на своя баща. Но сега той дойде при своята майка Ева, за да се обърне за духовна помощ и съвет, и когато искрено помоли за божествено участие, в него се всели Настройчик. И този Настройчик, който пребиваваше в него и го охраняваше, даде на Каин това преимущество и превъзходство, което го поставиха в равно положение с внушаващите огромен страх племена на Адам.
76:2.9 (849.3) Така Каин се отправи в земята Нод, на изток от втория Едем. Той стана велик вожд на една от групите, принадлежащи към народа на неговия баща, и в определена степен изпълни предсказанието на Серапатия, тъй като в течение на целия свой живот той действително спомагаше за укрепването на мира между това племе от нодити и адамити. Каин се ожени за Ремона — своя далечна родственица, а тяхното първо дете, Енох, стана главата на еламитските нодити. И в течение на много векове между еламитите и адамитите цареше мир.
76:3.1 (849.4) Колкото повече съществуваше втората Градина, толкова по-очевидни ставаха последствията от простъпката. Адам и Ева дълбоко тъгуваха по своя предишен, прекрасен и спокоен дом, по своите деца, изпратени в Едемия. Тази великолепна двойка, понижена до нивото на обикновената плът на дадения свят, действително предизвикваше съчувствие, но те достойно и мъжествено понасяха своето унизено положение.
76:3.2 (849.5) Мъдрият Адам прекарваше голяма част от своето време с децата си и техните другари, занимавайки се с възпитанието в областта на гражданското управление, с методите за образование и религиозно служене. Ако не беше тази предвидливост, неговата смърт щеше да доведе до хаос. В действителност смъртта на Адам практически не повлия върху състоянието на делата на неговия народ. Но дълго преди своята смърт Адам и Ева разбраха, че техните деца и последователи постепенно се научиха да забравят своята слава в Едем. И за повечето от техните привърженици забвението на едемското величие беше за добро: можеше с по-голяма вероятност да се надяват на това, че няма да изпитват излишно недоволство от своята по-малко благоприятна среда.
76:3.3 (849.6) Гражданските управители на адамитите бяха потомци на синовете на първата Градина. Първият син на Адам — Адамсин (Адам бен Адам), основа вторичния център на виолетовата раса на север от втория Едем. Вторият син на Адам — Евасин, стана прекрасен вожд и управляващ; той оказваше огромна помощ на своя баща. Евасин умря по-рано от Адамсин и неговият най-голям син — Янсад, стана приемник на Адам като глава на адамическите племена.
76:3.4 (849.7) Религиозните управители, или духовенството, водят своето начало от Сит — най-големия от останалите живи синове на Адам и Ева, появили се във втората Градина. Той се роди сто двадесет и девет години след пристигането на Адам на Урантия. Сит посвети себе си на повишаване духовното ниво на последователите на своя баща и стана глава на новото духовенство на втората Градина. Неговият син Енос създаде новия тип поклонение, а неговият внук, Каинан, учреди мисионерска служба за окръжаващите племена, близки и далечни.
76:3.5 (850.1) Сититското духовенство беше тройнствено начинание, включващо религията, здравето и образованието. Свещениците на този орден получаваха подготовка като изпълнители на религиозни обреди, лекари и санитарни инспектори, както и учители в училищата на градината.
76:3.6 (850.2) Керванът на Адам достави от първата Градина в междуречието семена и луковици на стотици различни растения и житни култури. Освен това бяха докарани угоени стада и по няколко броя от всеки вид опитомени животни. Това поставяше адамитите в значително по-изгодно положение в сравнение с окръжаващите племена. Те използваха много предимства от бившата култура на първоначалната Градина.
76:3.7 (850.3) До заминаването от първата Градина Адам и неговото семейство се хранеха само с плодове, житни култури и орехи. По пътя към Месопотамия те за пръв път започнаха да използват треви и зеленчуци. Още на началния етап от съществуването на втората Градина тук започнаха да употребяват месо, но плътта никога не беше част от редовното хранене на Адам и Ева. Нито Адамсин, нито Евасин, нито другите деца на първото поколение, родило се в първата Градина, не преминаха към месна храна.
76:3.8 (850.4) Адамитите значително превъзхождаха съседните народи в културните си достижения и интелектуално развитие. Те създадоха трета азбука и като цяло заложиха основата за много от това, което положи началото на съвременното изкуство, наука и литература. Тук, в междуречието на Тигър и Ефрат, те съхраниха изкуството на писането, металообработката, грънчарското и тъкаческо майсторство и създадоха архитектура, която остана ненадмината хиляди години.
76:3.9 (850.5) За своето време семейният живот на виолетовата раса беше идеален. Децата задължително се обучаваха на земеделие, занаяти и животновъдство, тъй като получаваха образованието, необходимо за изпълнение на тайнствените задължения на ситит: свещеник, лекар и учител.
76:3.10 (850.6) Размишлявайки за сититското духовенство, не бъркайте тези възвишени и благородни проповедници на здравето и религията, тези истински просветители с опорочените и алчни жреци на последващите племена и окръжаващи нации. Религиозните представи на сититите за Божеството и вселената бяха прогресивни и повече или по-малко правилни, нивото на тяхната медицина беше за своето време великолепно, а техните методи за обучение остават ненадминати и до ден днешен.
76:4.1 (850.7) Адам и Ева бяха основателите на виолетовата раса — деветата човешка раса, появила се на Урантия. Адам и неговите деца имаха сини очи и виолетовите народи се отличаваха със светла кожа и коси — руси, рижи или кестеняви.
76:4.2 (850.8) Ева не изпитваше болки при ражданията, нямаха родилни мъки и жените от ранните еволюционни раси. Само представителките на смесените раси, образувани от съюза на еволюционния човек с нодитите и по-късно с адамитите, изпитваха мъчителни родилни болки.
76:4.3 (851.1) Адам и Ева, както и техните йерусемски събратя, получаваха енергия за сметка на двойното хранене, употребявайки както храна, така и светлина, с добавка на някои серафически видове енергия, неразкрити на Урантия. Тяхното урантийско потомство не наследи присъщия на техните родители дар — потреблението на енергия и циркулацията на светлина. Те имаха единната, присъща на техните родители система на кръвообращение: тяхната храна постъпваше чрез кръвта. По своята природа те бяха смъртни, макар и живеещи дълго. Наистина, с всяко следващо поколение продължителността на техния живот все повече се приближаваше до човешката норма.
76:4.4 (851.2) Нито Адам, нито Ева, нито тяхното първо поколение се хранеха с месото на животни. Те употребяваха за храна изключително “плодове на дървета”. Започвайки от второто поколение, всички потомци на Адам започнаха да се хранят с млечни продукти, но много от тях продължаваха да се придържат към вегетарианството. Много южни племена, с които те впоследствие се обединиха, също не ядяха месо. По-късно повечето от тези вегетариански племена мигрираха на изток и понастоящем съществуват в състава на народите на Индия.
76:4.5 (851.3) Както физическото, така и духовното зрение на Адам и Ева значително превъзхождаше зрението на съвременните им народи. Техните специални органи на сетивността се отличаваха с особена острота: те бяха способни да виждат промеждутъчните създания и ангелите, Мелхиседек, както и падналия Принц Калигастия, който няколко пъти се явяваше за беседи със своя благороден приемник. Те си запазиха способността да виждат небесните същества в течение на повече от сто години след своята простъпка. Тези особени органи на сетивността бяха не така ярко изразени в техните деца и с всяко последващо поколение все повече се притъпяваха.
76:4.6 (851.4) В децата на Адам обикновено се заселваха Настройчици, тъй като всички те несъмнено притежаваха способност за продължаване на живота. Това знаменито потомство беше не толкова подвластно на страха, колкото бяха децата на еволюцията. В съвременните раси на Урантия има толкова много страх, защото във връзка с бързия провал на плановете по физическото усъвършенстване на расите вашите предци получиха толкова малка част от жизнената плазма на Адам.
76:4.7 (851.5) Телесните клетки на Материалните Синове и техните потомци притежават много по-голяма съпротивляемост към заболяванията, отколкото клетките на еволюционните същества — изначалните обитатели на планетата. Клетките на коренните раси са сходни с живите възбудители на заболяванията — микроскопичните и ултрамикроскопичните организми на дадения свят. Именно затова на урантийските учени се налага да полагат толкова усилия в борбата с многобройните физически заболявания. Вие щяхте да притежавате много по-голяма съпротивляемост към болестите, ако във вашите тела течеше адамическа кръв.
76:4.8 (851.6) Установявайки се във втората Градина в долината на Ефрат, Адам реши да остави на Урантия колкото може повече от своята жизнена плазма, която щеше да донесе на света полза след неговата смърт. В съответствие с това Ева стана глава на комисията от дванадесет члена, занимаващи се с въпросите по усъвършенстването на расите. До смъртта на Адам тази комисия избра 1, 682 жени от най-добрия урантийски тип и тези жени бяха оплодени с жизнената плазма на Адам. С изключение на 112 човека, всички техни деца доживяха до зряла възраст, така че светът по такъв начин получи полза от привнасянето на 1, 570 високо развити мъже и жени. Макар че бъдещите майки се набираха измежду всички окръжаващи племена и представляваха почти всички световни раси, повечето бяха избрани измежду най-добрите нодитски родове; те положиха началото на могъщата раса на андитите. Тези деца бяха родени и възпитани в племената, към които принадлежаха техните майки.
76:5.1 (851.7) Скоро след създаването на втория Едем на Адам и Ева по надлежен начин им съобщиха, че тяхното разкаяние се приема и че макар че са обречени да споделят участта, подготвена за смъртните от дадения свят, те сигурно ще получат правото да влязат в числото на съхранилите се спящи смъртни на Урантия. Те свято вярваха в това евангелие на възкресението и възраждането, толкова трогателно възвестено им от Мелхиседек. Тяхното правонарушение се заключаваше в невярно съждение, а не в греха на съзнателното и преднамерено въстание.
76:5.2 (852.1) Като жители на Йерусем Адам и Ева не притежаваха Настройчици на Съзнанието; те нямаха Настройчици и тогава, когато действаха на Урантия във времената на първата Градина. Но скоро след понижаването на техния статут до нивото на смъртни те почувстваха в себе си ново присъствие и разбраха, че човешкият статут, в съчетание с искреното разкаяние, са позволили на Настройчиците да се заселят в тях. Именно съзнанието за това, че те притежават Настройчици, беше огромно утешение за Адам и Ева през целия останал им живот. Те знаеха, че са претърпели неуспех като Материални Синове на Сатания, но те също така знаеха и това, че Райският път все още остава открит за тях като за възходящи синове на вселената.
76:5.3 (852.2) Адам знаеше за възкресението във връзка със завършването на съдния период, което се извърши едновременно с неговото пристигане на планетата, и предполагаше, че той и неговата спътница вероятно ще бъдат възсъздадени във връзка с пристигането на Сина от следващата категория. Той не знаеше, че Михаил, Властелинът на тази вселена, трябва скоро да се яви на Урантия. Той очакваше, че следващият ще бъде син от категорията на Авоналовците. Независимо от това неизменно утешение за Адам и Ева бяха размишленията за единственото за целия им живот лично послание, получено от Михаил, макар че им беше трудно да разберат неговия смисъл. Сред изразените (твърдения за) дружба и участие в него се казваше “Аз взех под внимание обстоятелствата на вашата простъпка, помня желанието на вашите сърца да бъдете винаги предани на волята на Моя Отец и когато дойда на Урантия, вас ще ви призоват от обятията на смъртния сън, ако подчинените Синове на моята вселена не изпратят за вас преди това.”
76:5.4 (852.3) Това послание беше огромна загадка за Адам и Ева. Те можеха да разберат завоалираното обещание за възможно специално възкресение и такава перспектива изключително ги радваше, но те не можеха да осмислят намека за това, че е възможно да останат в покой в очакване на възкресението, свързано с личното пристигане на Михаил на Урантия. И затова едемската двойка винаги провъзгласяваше предстоящото идване на Божия Син и предаваше на своите любими вярата — в крайна сметка, поне страстната надежда — в това, че светът на техните грешки и печали ще може да се окаже сфера, избрана от управителя на тази вселена за изпълнение на мисията му на Райски посвещенчески Син. Това изглеждаше твърде хубаво, за да бъде истина, но Адам действително таеше мисълта за това, че разкъсваната от противоречия Урантия ще може съответно да се окаже най-щастливия свят в системата на Сатания — планетата, на която да завижда цялата Небадон.
76:5.5 (852.4) Адам доживя до 530 години; той умря от това, което може да се определи като старост. Неговият физически механизъм просто се износи; процесът на разрушение просто взе превес над процеса на възстановяване и дойде неизбежният край. Ева умря деветнадесет години по-рано поради отслабнало сърце. Те и двамата бяха погребани в центъра на храма за божествено служение, издигнат по техен план скоро след завършването на строителството на защитаващата колонията стена. Така възникна традицията знаменити и благочестиви мъже и жени да се погребват под пода на храма.
76:5.6 (852.5) Свръхматериалното управление на Урантия продължаваше да съществува под ръководството на Мелхиседек, но прекият физически контакт с еволюционните р аси беше прекъснат. От далечните дни на телесния персонал на Планетарния Принц в течение на цялата епоха на Ван и Амадон и чак до пристигането на Адам и Ева на планетата се намираха физически представители на вселенското правителство. Но простъпката на Адам и Ева сложи край на този режим, просъществувал повече от четиристотин и петдесет хиляди години. В духовните сфери на ангелските помощници, заедно с Настройчиците на Съзнанието, продължаваха геройски да се борят за спасението на индивидите; но до пристигането на Макивента Мелхиседек, което стана в дните на Авраам, смъртните на Земята нямаха никакъв общ план за постигане на продължително благополучие в света. Макивента, притежавайки могъществото, търпението и властта на Божия Син, съумя да заложи фундамента за по-нататъшно усъвършенстване и духовно възраждане на нещастната Урантия.
76:5.7 (853.1) Но нещастието не беше единствената съдба на Урантия; тя се оказа също така и най-щастливата планета в локалната вселена Небадон. Урантийци трябва да смятат всичко това за благо, тъй като простъпките на техните предци и грешките на древните управители на света, увеличаването на злото и греха тласнаха планетата в толкова безнадежден хаос, че самото това мрачно минало привлече Михаил Небадонски — привлече го дотолкова, че той избра този свят като място за разкриване на любвеобилната личност на небесния Отец. Въпросът не е в това, че за привеждането в ред на своите объркани дела на Урантия ú беше необходим Син-Създател. По-скоро злото и грехът на Урантия позволиха на Сина-Създател да намери още по-конкретен фон за демонстрация на несравнимата любов, милосърдие и търпение на Райския Баща.
76:6.1 (853.2) Адам и Ева навлязоха в смъртен покой с дълбоката вяра в обещанието на Мелхиседек за това, че в съответното време те ще се пробудят от съня на смъртта за възобновяване на живота им в обителските светове, толкова познати им от дните, които предшестваха мисията, изпълнена от тях в материален облик на виолетовата раса на Урантия.
76:6.2 (853.3) Тяхното забвение, потопяването в безсъзнателния сън на планетарните смъртни, не беше дълго. На третия ден след смъртта на Адам — вторият ден след преминалото с големи почести погребение, Гавраил получи разпореждане от Ланафорг, поддържано от временните Всевишни на Едемия и одобрено от представляващия Михаил Салвингтонски Извечно Единен, за провеждането на Урантия на специално възкресяване на прославените смъртни, съхранили се след простъпката на Адам и Ева. И в съответствие с този мандат за специално възкресение — двадесет и шестото на Урантия, Адам и Ева възстановиха своята личност и бяха възсъздадени във възкресителните зали на обителските светове на Сатания заедно с 1, 316 свои другари от първата Градина. Към момента на появата на Адам и Ева на Урантия много други предани души бяха вече преобразувани, доколкото тяхното пристигане се съпровождаше с раздаването на правосъдие, свързано със завършването на съдния период както над спящите съхранили се създания, така и над преуспелите живи възходящи същества.
76:6.3 (853.4) Адам и Ева бързо преминаха през световете за последователен възход и скоро станаха жители на Йерусем — за пореден път станаха жители на своята родна планета, но този път в състава на друга категория вселенски личности. Те напуснаха Йерусем като постоянни жители — като Божии Синове; върнаха се като възходящи същества — като човешки синове. Тях веднага ги прикрепиха към урантийската служба на столицата на системата и по-късно те влязоха в числото на двадесет и четирите члена на урантийския съвет, изпълняващ съвещателни и контролни функции.
76:6.4 (854.1) Такъв е разказът за Планетарните Адам и Ева на Урантия — разказ за изпитанията, трагедията и триумфа, във всеки случай личния триумф на благонамерените, но въведени в заблуждение Материални Син и Дъщеря. Несъмнено е, че в крайна сметка това също така е и разказ за окончателния триумф на техния свят и неговите обитатели, измъчени от бунта и изтерзани от злото. Като цяло Адам и Ева внесоха огромен принос в бързото развитие на цивилизацията и ускоряването на биологическия прогрес на човечеството. Те оставиха на Земята велика култура, но тази прогресивна цивилизация не можа да оцелее предвид преждевременното отслабване и постепенното изчезване на адамическата наследственост. Народът е този, който създава цивилизацията; цивилизацията не създава народ.
76:6.5 (854.2) [Представено серафим Солония — “гласът в Градината”.]
Книгата Урантия
Документ 77
77:0.1 (855.1) В ПОВЕЧЕТО обитаеми светове на Небадон се срещат една или няколко групи уникални създания, съществуващи на такова функционално ниво на живите същества, което заема промеждутъчно положение между смъртните от обитаемите сфери и ангелските категории. Оттук и тяхното название: промеждутъчни създания. Те изглеждат времева случайност, но са толкова широко разпространени и са толкова ценни помощници, че всички ние отдавна се отнасяме към тях като към една от задължителните категории на нашето обединено планетарно служене.
77:0.2 (855.2) На Урантия действат две ясно изразени категории промеждутъчни създания: първичен, или старши, корпус, появил се в дните на Далматия, и вторична, или младша, група, датираща от епохата на Адам.
77:1.1 (855.3) Първичните промеждутъчни създания произлизат от уникалната взаимовръзка между материалното и духовно ниво на Урантия. Ние знаем за съществуването на сходните създания в други светове и системи, но те са се появили по други начини.
77:1.2 (855.4) Винаги е полезно да се помни това, че последователните посвещения на Божиите Синове, извършвани на еволюираща планета, водят до значителни изменения в духовната структура на света и съответно дотолкова изменят характера на взаимовръзката между духовните и материални фактори на планетата, че създават ситуации, действително трудни за разбиране. Статутът на стоте телесни члена от персонала на Принц Калигастия е пример за именно такава уникална взаимовръзка. Както и възходящите моронтийни жители на Йерусем, те бяха свръхматериални създания, които не са дарени със способността за репродукция. Като низходящи планетарни помощници на Урантия те представляваха полови създания, способни за пораждане на материално потомство (което впоследствие някои от тях и направиха). Ние сме неспособни удовлетворително да обясним по какъв начин сто от тези същества можаха да действат в родителска функция на свръхматериално ниво — но именно така стана. Свръхматериалната (неполова) връзка между мъжете и жените от телесния персонал доведе до появата на първото промеждутъчно същество от първичната категория.
77:1.3 (855.5) Веднага беше забелязано, че създанието от тази категория, заемащо промеждутъчно положение между смъртните и ангелите, може да донесе огромна полза в изпълнението на задачите на княжеския център и всяка двойка от телесния персонал получи съответното разрешение за създаване на аналогично същество. В резултат се появи първата група от петдесет промеждутъчни създания.
77:1.4 (855.6) В течение на една година Планетарният Принц наблюдаваше дейността на тези създания, след което разреши да се възпроизвеждат промеждутъчните създания без ограничения. Този план се изпълняваше дотогава, докато се запазваше съзидателната способност; такъв е произходът на изначалния корпус от 50 000 същества.
77:1.5 (856.1) Поредното промеждутъчно създание се появяваше веднъж на половин година дотогава, докато на всяка двойка не се родиха по хиляда същества. Ние не можем да обясним защо репродуктивната способност спираше с появата на хилядния потомък. Всички по-нататъшни опити неизменно завършваха с неуспех. В администрацията на Принца този корпус се занимаваше със събиране на данни.
77:1.6 (856.2) Тези същества посещаваха най-отдалечените ъгълчета; те наблюдаваха световните раси и оказваха на Принца и неговия персонал други неоценими услуги, въздействайки на човешкото общество, отдалечено от планетарния център.
77:1.7 (856.3) Този режим продължаваше да съществува до трагичните дни на планетарното въстание, отклонило малко повече от четири пети от първичните промеждутъчни създания. Оставайки верен, корпусът премина във владение на попечителските Мелхиседек и до пристигането на Адам се намираше в подчинение при Ван.
77:2.1 (856.4) Макар че настоящото повествувание се отнася до произхода, същността и функцията на промеждутъчните създания на Урантия, родството на две категории — първична и вторична, ни принуждава да прекъснем разказа за първичните промеждутъчни създания, за да проследим родословието, възхождащо към членовете на телесния персонал на Принц Калигастия, започвайки с планетарното въстание до епохата на Адам. В течение на ранния период от съществуването на втората Градина именно тази линия даде половината прародители на вторичната категория на промеждутъчните създания.
77:2.2 (856.5) Физическите членове на персонала на принца бяха създадени като полови същества за участие в програмата за създаване на потомство, съвместяващо качествата на тяхната особена категория с качествата на избрани представители от адоническите племена, при което всичко това се правеше с оглед последващата поява на Адам. По това време Носителите на Живота вече имаха план за създаването на смъртни същества от нов тип, които трябваше да се появят в резултат на съюза между съвместното потомство на княжеския персонал и първото поколение деца на Адам и Ева. Този план предвиждаше появата на нова категория планетарни създания, които, както те се надяваха, щяха да успеят да станат учители-управители на човешкото общество. Пълновластието на такива същества трябваше да се проявява в социалната, а не в гражданската сфера. Но предвид това, че този проект претърпя практически пълен провал, ние никога няма да узнаем от каква аристокрация на духа, от какво милосърдно ръководство и несравнена култура се лиши Урантия, тъй като репродукцията на членовете на телесния персонал стана по-късно, вече след бунта, когато те бяха лишени от връзка с жизнените токове на системата.
77:2.3 (856.6) Ерата, започнала на Урантия след бунта, стана свидетел на много необичайни явления. Рушеше се великата цивилизация — културата на Далматия. “В това време на Земята живееха Нефилим (нодити) и когато тези Божии синове започнаха да взимат за жени човешките дъщери, те започнаха да им раждат “древни исполини”, “славни хора”.” Макар че членовете на персонала и техните първи потомци едва ли се явяваха “Божии синове”, в тези дни отношението към тях на еволюционните смъртни беше такова, че преданията преувеличаваха даже тяхното телосложение. Такъв е произходът на практически повсеместните фолклорни предания за боговете, които се спуснаха на Земята и заедно с човешките дъщери родиха древна раса герои. И всички подобни легенди бяха още повече объркани от расовите смесвания на появилите се по-късно адамити от периода на втората Градина.
77:2.4 (857.1) Тъй като стоте члена на телесния персонал на Принца носеха в себе си зародишната плазма на андонитите, естествено беше да се предположи, че в случай на полова репродукция тяхното потомство щеше напълно да съответства на потомството на други андонити. Но когато шестдесетте метежни члена на персонала — последователите на Нод, пристъпиха към полово размножение, се оказа, че техните деца почти във всички отношения значително превъзхождат както андонитите, така и сангикските раси. Това неочаквано превъзходство се изразяваше не само във физически и интелектуални качества, но и в духовни способности.
77:2.5 (857.2) Тези мутантни черти, появили се в първото поколение нодити, станаха следствие от някои изменения в конфигурацията и химическите компоненти на гените, съдържащи се в зародишната плазма на андонитите. Въпросните изменения бяха предизвикани от присъствието в телата на членовете от княжеския персонал на мощните контури на осигуряващите живота системи на Сатания. Въздействието на тези жизнени контури причини реорганизация на хромозомите на типичния урантийски строеж, в резултат на което те стигнаха до по-голямо съответствие със стандартните сатанийски форми на небадонското проявление на живота. Методът за превръщане на зародишната плазма под действието и жизнените контури на системата има сходство с процесите, посредством които урантийските учени видоизменят зародишната плазма на растенията и животните, използвайки за това рентгенови лъчи.
77:2.6 (857.3) По такъв начин произходът на нодитите е свързан с някои своеобразни и неочаквани модификации на жизнената плазма, пренесени от хирурзите на Авалон от тези пожертвали я андонити в телата на членовете на телесния персонал.
77:2.7 (857.4) Необходимо е да си спомним това, че стоте пожертвали своята жизнена плазма андонити на свой ред станаха притежатели на органическия компонент на дървото на живота, вследствие на което в техните тела също се появиха жизнените токове на Сатания. Четиридесет и четирите модифицирани андонита, присъединили се към въстаналия персонал, също встъпиха в брачни отношения един с друг и значително укрепиха най-добрите нодитски генотипи.
77:2.8 (857.5) Тези две групи, включващи 104 индивида, носители на модифицираната зародишна плазма на андонитите, станаха праотци на нодитите — осмата раса на Урантия. Тази нова особеност на човешкия живот на Урантия представлява поредната фаза в претворяването на изначалния план по използването на дадената планета като свят с видоизменен живот, ако не се смята това, че подобно развитие на събитията беше сред непредвидените.
77:2.9 (857.6) Чистокръвните нодити бяха великолепна раса, но постепенно се смесиха с еволюционните народи на Земята и деградацията не се забави дълго. Десет хиляди години след бунта те регресираха дотолкова, че средната продължителност на техния живот беше не много по-голяма, отколкото тази на еволюционните раси.
77:2.10 (857.7) Откривайки глинените таблички със записи на техните по-късни шумерски потомци нодитите, археолозите откриват списъците на шумерски царе, водещи няколко хиляди години в дълбините на вековете; и с все по-голямото задълбочаване в миналото сроковете на управление на отделните царе се увеличават приблизително от двадесет и пет или тридесет до сто и петдесет и повече години. Такова удължаване на периодите на царстването означава, че някои от ранните нодитски управители (преки потомци на княжеския персонал) действително живееха по-дълго, отколкото техните по-късни наследници, а също така показва и опита да проследят произхода на династиите от времената на Далматия.
77:2.11 (857.8) Сведенията за подобни дълголетници се обясняват с объркването на месеците и годините като отрязъци от време. Това се вижда и по библейската генеалогия на Авраам и древните китайски летописи. Смесването на месеците — промеждутъка от време от двадесет и осем дни, с появилите се по-късно години, включващи повече от триста и петдесет дни, е причина за появата в преданията на толкова продължителни срокове на живота на хората. Съществуват писмени напомняния за човек, живял повече от деветстотин “години”. Това съответства на непълни седемдесет години и векове наред подобен живот се смяташе за много дълъг — “три пъти по двадесет години и десет”, както впоследствие започнаха да го обозначават.
77:2.12 (858.1) Дълго време след Адам продължаваха да изчисляват с помощта на месеца от двадесет и осем дни. Но когато, преди около седем хиляди години, египтяните осъществиха реформата на календара, те направиха това с голяма точност, въвеждайки годината с продължителност 365 дни.
77:3.1 (858.2) След изчезването на Далматия нодитите се придвижиха на север и изток и скоро основаха нов град — Дилмун, станал техен национален и културен център. И след около пет хиляди години от смъртта на Нод — когато многобройното потомство на персонала на принца вече не можеше да се изхрани от земите, прилежащи към техния нов град Дилмун, както и след появата на смесените бракове с андонитските и сангикски племена, обитаващи край границите на техните владения — техните лидери решиха, че е необходимо да се вземат някакви мерки за запазването на расовото единство. За целта беше свикан съвет на племената и след продължителни дискусии беше приет планът на Вавлот, потомък на Нод.
77:3.2 (858.3) В центъра на заетата към това време територия Вавлот предложи да се издигне претенциозен храм за прослава на техните раси. Над храма трябваше да се възвисява кула, каквато светът не е виждал. Тя трябваше да стане монументален паметник на тяхното изчезващо величие. Мнозина искаха този монумент да бъде издигнат в Дилмун, но други предполагаха, че толкова гигантско съоръжение трябва да се намира на безопасно разстояние от морето, тъй като помнеха преданията за потопяването на тяхната първа столица — Далматия.
77:3.3 (858.4) По плана на Вавлот новите здания трябваше да станат ядро на бъдещия център на нодитска култура и цивилизация. Неговото предложение беше прието и в съответствие с този план строителството започна. В чест на архитекта и създателя на кулата новият град трябваше да се казва Вавлот. По-късно това място стана известно като Вавлод и, накрая, като Вавилон.
77:3.4 (858.5) Но нодитите така и не стигнаха до единно мнение относно плановете и предназначението на своето начинание. Между тези лидери така и не се стигна до пълно съгласие по отношение на плановете за строителството или използването на зданията след завършването на работите. Когато от началото на строителството изминаха четири и половина години, се разгоря спор за целите и мотивите за издигането на кулата. Разногласията взеха толкова ожесточена форма, че работите напълно се прекратиха. Доставчиците на храна разнесоха известията за раздора и към мястото на строителството започнаха да се стичат множество племена. Бяха предложени три различни възгледа за предназначението на кулата:
77:3.5 (858.6) 1. Първата група — почти половината от събралите се искаше кулата да стане паметник на историята и расовото превъзходство на нодитите. Те предполагаха, че кулата трябва да бъде огромна и впечатляваща постройка, която да предизвиква възхищение сред всички бъдещи поколения.
77:3.6 (858.7) 2. Следващата по големина група искаше кулата да бъде построена в памет на културата на Дилмун. Те предвиждаха, че Вавлот ще се превърне в голям център на търговията, изкуството и занаятите.
77:3.7 (859.1) 3. Най-малката група смяташе, че издигането на кулата дава възможност да се изкупи безразсъдството на техните прародители, взели участие във бунта на Калигастия. Те настояваха на това, кулата да бъде посветена на поклонението на Всеобщия Баща. Те изискваха пред града да стои една единствена цел: да стане приемник на Далматия като културен и религиозен център за окръжаващите варвари.
77:3.8 (859.2) При гласуването религиозната група бързо претърпя поражение. Мнозинството събрали се отхвърлиха доктрината за това, че техните предци са виновни за бунта; идеята за национален позор предизвикваше в тях възмущение. Избавяйки се от едната гледна точка и не достигайки до избор между двете други в пренията, те започнаха да се бият. Религиозните нодити, противници на силовата борба, избягаха към своите домове на юг, а техните другари продължаваха да се сражават, докато не се унищожиха почти напълно.
77:3.9 (859.3) Преди около дванадесет хиляди години беше предприет втори опит да се построи Вавилонската кула. Смесените племена на андитите (нодити и адамити) започнаха да издигат нов храм от развалините на стария, но това съоръжение нямаше достатъчно опора. Кулата рухна под тежестта на собственото си прекомерно тегло. Този регион дълго беше известен като Вавилония.
77:4.1 (859.4) Разселването на нодитите стана пряко следствие от междуособиците заради Вавилонската кула. Тази междуособна война рязко съкрати броя на чистокръвните нодити; в значителна степен именно по тази причина те не можаха да създадат велика доадамическа цивилизация. От това време нататък, в течение на сто и двадесет хиляди години, нодитската култура западаше, докато не беше подобрена от привнасянето на адамическата кръв. Но даже по времето на Адам нодитите си оставаха талантлив народ. Много от техните смесени потомци бяха сред строителите на Градината и няколко от груповите командири на Ван бяха нодити. В персонала на Адам влизаха някои от най-талантливите представители на тази раса.
77:4.2 (859.5) Три от четирите големи нодитски центъра бяха основани веднага след вавилонския конфликт:
77:4.3 (859.6) 1. Западните, или сирийски, нодити. Останките от националисти — последователи на издигането на паметника на своята раса, заминаха на север, където впоследствие се съединиха с андонитите и по-късно основаха нодитски центрове на северозапад от Месопотамия. Тази най-голяма група от нодитското разселване внесе голям принос в появилите се впоследствие племена на асирийците.
77:4.4 (859.7) 2. Източните, или еламитски, нодити. Голям брой последователи на културата и занаятите мигрира на изток, в Елам, където те се обединиха със смесените сангикски племена. Преди триста и четиридесет хиляди години еламитите станаха основно носители на сангикска кръв, макар че при тях се запазваше цивилизацията, превъзхождаща културата на околните варвари.
77:4.5 (859.8) След създаването на втората Градина се появи навикът близолежащите нодитски селища да се наричат “земите на Нод”. И в течение на продължителен и относително мирен период взаимоотношенията на нодитите с адамитите на тези две раси в значителна степен се смесиха, тъй като Божиите Синове (адамитите) все още вземаха за жени човешките дъщери (нодитите).
77:4.6 (860.1) 3. Централни, или дошумерски, нодити. Неголяма група в района на устията на реките Тигър и Ефрат запазваше голяма расова чистота. Тя продължаваше да съществува в течение на десетилетия и съответно стана източник на онези нодити, които се смесиха с адамитите и образуваха шумерските народи от историческата епоха.
77:4.7 (860.2) Всичко това обяснява толкова внезапната и тайнствена поява на шумерите на историческата сцена в Месопотамия. Изследователите никога няма да могат да проследят произхода на тези племена от първите шумери, които се появиха преди двеста хиляди години, след потопяването на Далматия. Не оставяйки никакви следи от произход на другите места от света, тези древни племена внезапно се появяват на хоризонта на цивилизацията с формираща се високоразвита култура, включваща храмове, металообработка, земеделие, животновъдство керамика, тъкачество, търговско законодателство, граждански кодекси, религиозни обреди и древна писменост. Към началото на историческата ера далматийската азбука беше вече отдавна забравена и шумерите използваха необичайно писмо, изобретено в Дилмун. Шумерският език — практически напълно изчезнал, не беше семитски; той имаше много общо с така наричаните индоевропейски езици.
77:4.8 (860.3) Подробните записи, оставени от шумерите, описват необикновено селище, намиращо се в Персийския залив недалеч от мястото, където по-рано се намираше Дилмун. Египтяните наричаха този величествен древен град Дилмат, докато смесилите се с адамитите шумери бъркаха както първия, така и втория нодитски град с Далматия и наричаха всичките три Дилмун. Археолозите вече намериха древните глинени таблички, разказващи ни за този земен рай, „където Боговете за пръв път благословиха човечеството с пример за цивилизован и културен живот“. Днес тези таблички с описанията на Дилмун мълчаливо лежат върху прашните рафтове на много музеи.
77:4.9 (860.4) Шумерите добре знаеха за съществуването на първия и втори Едем, но независимо от разпространението на смесените бракове с адамити продължаваха да гледат на обитателите на Градината — техните северни съседи, като на чужда раса. Кичейки се със своята по-древна нодитска култура, шумерите пренебрегнаха открилите се пред тях славни перспективи, отдавайки предпочитание на величието и райските традиции на град Дилмун.
77:4.10 (860.5) 4. Северните нодити и амадонити — ванитите. Тази група се появи още преди конфликта около Вавлот. Най-северни от нодитите, те бяха потомци на тези, които отхвърлиха ръководството на Нод и неговите приемници и преминаха към Ван и Амадон.
77:4.11 (860.6) Някои от ранните другари на Ван впоследствие се преселиха край бреговете на езерото, което и досега носи неговото име; тук израснаха техните традиции. Тяхна свещена планина стана Арарат, имаща до голяма степен такова значение за късните ванити, каквото Синай имаше за юдеите. Преди десет хиляди години ванитските предшественици на асирийците учеха, че техният нравствен закон от седем заповеди бил получен от Ван от Боговете горе на Арарат. Те твърдо вярваха в това, че Ван и неговият другар Амадон са били взети живи от планетата, докато са били на нея, възнасяйки молитвите си.
77:4.12 (860.7) Арарат беше свещената планина на Северна Месопотамия и тъй като възникването на много от вашите легенди за тези древни времена е свързано с вавилонското предание за потопа, не е чудно, че Арарат и окръжаващият регион влязоха в по-късното еврейско предание за Ной и вселенския потоп.
77:4.13 (860.8) В около 35 000 година до н.е. Адамсон пристигна в едно от древните Ванитски поселения, намиращо се в източните граници на тяхната територия, и основа тук свой център на цивилизацията.
77:5.1 (861.1) Обрисувайки нодитските предшественици и вторичните промеждутъчни създания, сега е необходимо да разгледаме адамическата половина на тяхното родословие, тъй като вторичните промеждутъчни създания са също така и внуци на Адамсон — първородния представител на виолетовата раса на Урантия.
77:5.2 (861.2) Адамсон принадлежеше на тази група деца на Адам и Ева, които решиха да останат на Земята със своите родители. От Ван до Амадон този старши син на Адам често беше слушал разказа за тяхната високопланинска северна родина и известно време след създаването на втората Градина той взе решение да се отправи в търсене на земята, за която мечтаеше от младите си години.
77:5.3 (861.3) В това време Адамсон беше на 120 години и той беше баща на тридесет и две чистокръвни деца от първата Градина. Той искаше да остане със своите родители и да им помогне в изграждането на втората Градина, но силно го подтискаше загубата на неговите съпруга и деца, решили да се отправят в Едемия заедно с тези деца на Адам, които пожелаха да станат подопечни на Всевишните.
77:5.4 (861.4) Адамсон нямаше да остави своите родители и не беше в характера му да бяга от трудностите, но него изобщо не го удовлетворяваше населението на втората Градина. Той направи много за развитието на отбраната и строителството, но все пак реши, че при първа възможност ще отиде на север. И макар че прощаването премина в добра атмосфера, Адам и Ева бяха дълбоко опечалени от загубата на своя голям син, от неговото заминаване в непознатия и враждебен свят, откъдето, както те се опасяваха, не му беше съдено да се върне.
77:5.5 (861.5) Отряд от двадесет и седем човека последва Адамсон на север, в търсене на хората, за чието намиране той мечтаеше от детството си. След малко повече от три години тази група действително достигна своите цели и сред намерените от тях хора Адамсон срещна прекрасна двадесетгодишна жена, смятаща се за последния чистокръвен потомък на персонала на принца. Тази жена наричаха Ратта и тя разказа, че всичките ú предци са потомци на двама членове от персонала на падналия принц. Тя беше последната представителка на своя род, тъй като всичките ú братя и сестри бяха умрели. Ратта беше вече готова никога да не се омъжи и да умре бездетна, но виждайки величествения Адамсон, тя го обикна от все сърце. И когато тя узна историята на Едем — узна за това как действително са се сбъднали предсказанията на Ван и Амадон, изслушвайки разказа за извършената в Градината простъпка, — я обхвана единственото желание да стане жена на този наследник на Адам. Същата мисъл бързо увлече и Адамсон. След малко повече от три месеца те станаха мъж и жена.
77:5.6 (861.6) На Адамсон и Ратта им се родиха шестдесет и седем деца. Те сложиха началото на велик род световни управители, но направиха и нещо повече. Не следва да се забравя, че те и двамата бяха истински свръххора. Всяко четвърто родило им се дете се отнасяше към уникалния тип и често ставаше невидимо. Такова нещо никога не се беше случвало в световната история. Ратта беше твърде обезпокоена — чак до суеверен страх, но на Адамсон му беше добре известно за съществуването на първичните промеждутъчни създания и той разбра, че пред очите му става нещо подобно. Когато се появи вторият необикновен потомък, Адамсон реши да ги ожени, тъй като единият от тях беше мъж, а другият — жена. Така се появиха вторичните промеждутъчни създания. В течение на сто години, докато този феномен не се прекрати, се появиха почти две хиляди подобни същества.
77:5.7 (862.1) Адамсон живя 396 години. Много пъти той се връщаше в родината си, за да посети своите родители. Всеки седем години той и Ратта се отправяха на юг, във втората Градина, и по време на такива пътешествия промеждутъчните създания му съобщаваха за състоянието на делата сред неговия народ. В течение на живота на Адамсон те оказаха огромна помощ при създаването на нов и независим световен център на истината и праведността.
77:5.8 (862.2) Така в разпореждане на Адамсон и Ратта се оказа корпус от великолепни помощници, трудещи се заедно с тях в продължение на техния дълъг живот и помагащи в разпространяването на новите истини и по-високите критерии за духовен, интелектуален и материален живот. И не всички резултати от тези усилия по подобряване на света бяха изтрити от последващия регрес.
77:5.9 (862.3) В продължение на почти седем десетилетия от времето на Адамсон и Ратта адамсонитите съхраняваха висока култура. По-късно те се смесиха със съседните нодити и андонити и бяха също така причислени към “древните исполини”. Някои постижения на тази епоха преминаха след един век и станаха скрита част от този културен потенциал, чийто разцвет по-късно се прояви в европейската цивилизация.
77:5.10 (862.4) Този център на цивилизацията се намираше в региона на изток от южните покрайнини на Каспийско море, недалеч от Копет Даг. Малко на север, на възвишенията на Туркестан, се намират останките от това, което някога беше адамсонитският център на виолетовата раса. В тази планинска местност на тесен и древен плодороден пояс, преминаващ през невисоките предхълмове на хребета Копет, в различни времена се сменяха една друга четири различни култури, създадени съответно от четири различни групи потомци на Адамсон. Втората от тези групи мигрира на запад — в Гърция и на островите в Средиземноморието. Останките от потомците на Адамсон мигрираха на север и запад и по-късно достигнаха Европа заедно със смесеното потомство на последната вълна на андонитите, преминали през Месопотамия; те също така влязоха в числото на андито-арийските завоеватели на Индия.
77:6.1 (862.5) В сравнение с първичните промеждутъчни създания, произходът на които беше почти изцяло свръхчовешки, представителите на вторичната категория са потомци на чистокръвния адамически род, обединил се с очовечените потомци на тези, от които произлизаше родословието на старшия корпус.
77:6.2 (862.6) От децата на Адамсон шестнадесет станаха необикновени прародители на вторичните промеждутъчни създания. Сред тези уникални деца имаше равен брой мъже и жени и веднъж на седемдесет дни, с помощта на комбинирания метод за полови и неполови връзки, всяка двойка можеше да произведе на света едно вторично промеждутъчно създание. По-рано подобно явление беше невъзможно на Земята и оттогава то никога повече не беше наблюдавано.
77:6.3 (862.7) С изключение на тези необичайни качества, шестнадесетте деца живяха и умряха като смъртни на дадения свят, но техните потомци, притежаващи електрически тип хранене с енергия, продължават да живеят, неподлагани на ограниченията на смъртната плът.
77:6.4 (862.8) Всяка от осемте двойки съответно произведе 248 промеждутъчни създания и така се появи изначалният вторичен корпус, наброяващ 1 984 същества. Вторичните създания се делят на осем подгрупи. Те се обозначават като А-Б-В първото, второто, третото и така нататък. Има даже Г-Д-Е първо, второ, и така нататък.
77:6.5 (862.9) След простъпката на Адам първичните промеждутъчни създания се върнаха към попечителските Мелхиседек, а вторичната група остана прикрепена към центъра на Адамсон чак до неговата смърт. Тридесет и три вторични същества, възглавяващи своята организация към момента на смъртта на Адамсон, предприеха опит да преведат цялата категория под ръководството на Мелхиседек и с това да се обединят с първичния корпус. Когато не им се отдаде да се слеят, те напуснаха своите другари и като единна група се присъединиха към службата на планетарните попечители.
77:6.6 (863.1) След смъртта на Адамсон оставащата част от вторичните промеждутъчни създания се превърна в странна, неорганизирана и никому неподчинена сила, действаща на Урантия. От това време и чак до идването на Макивента Мелхиседек те водеха безпорядъчен и неорганизиран начин на живот. Този Мелхиседек частично ги постави под свой контрол, но до появяването на Христос Михаил те продължаваха да остават източник на много неприятности. В течение на неговото пребиваване на земята всички те взеха окончателно решение по отношение на своето бъдеще и преданото мнозинство премина под ръководството на първичната категория промеждутъчни създания.
77:7.1 (863.2) По времето на бунта на Луцифер мнозинството първични промеждутъчни създания застанаха на пътя на греха. При оценката на разрушителните последствия от планетарния метеж сред другите загуби беше установено, че от първоначалните 50 000 същества 40 119 са се присъединили към отстъпника Калигастия.
77:7.2 (863.3) Изначалният брой на вторичните създания беше 1 984 същества, от които 873 не пожелаха да се подчинят на управлението на Михаил и бяха надлежно изолирани във връзка с планетарния съд на Урантия, състоял се в деня Петдесетница. Никой не може да предскаже съдбата на тези паднали същества.
77:7.3 (863.4) Понастоящем двете групи метежни промеждутъчни създания ги държат под стража в очакване на произнасянето на окончателните присъди над участниците в бунта в локалната система. Но те извършиха много странни постъпки на Земята преди началото на сегашния планетарен съден период.
77:7.4 (863.5) При определени условия тези неверни промеждутъчни създания можеха да станат видими за смъртните, което на първо място важи за съучастниците на Веелзевул — лидера на отстъпническите вторични създания. Но не следва да се бъркат тези уникални създания с някои метежни херувими и серафими, които също така се намираха на Земята до смъртта и възкресението на Христос. Някои древни автори смятаха тези метежни промеждутъчни създания за зли духове и демони, а отстъпническите серафими — за зли ангели.
77:7.5 (863.6) В нито един свят злите духове не са способни да се вселяват в съзнанието на смъртния след живота на Райски Посвещенчески Син. Но до идването на Урантия на Христос Михаил — до масовото пристигане на Настройчиците на Съзнанието и изливането на духа на Учителя над цялата плът — тези метежни промеждутъчни създания действително бяха способни да въздействат на съзнанието на някои низши смъртни и в определена степен да контролират техните действия. Това се постигаше до голяма степен посредством такъв метод, от какъвто се ползват преданите промеждутъчни създания, влизащи в контакт с човешкия разум на един от членовете на резервния корпус на съдбата и охраняващите го, докато Настройчикът, по същество, напуска личността за общуване със свръхчовешките разумни същества.
77:7.6 (863.7) И следващата фраза не е само образен израз: “И му водеха всички болни, поразени от различни недъзи, обладани от бесове и лунатици.” Иисус знаеше и виждаше различието между лудостта и бесовството, макар че в умовете на неговите съвременници цареше огромен хаос по отношение на тези състояния.
77:7.7 (863.8) Още преди Петдесетница нито един метежен дух не беше способен да подчини на себе си нормалния човешки разум, а от този ден даже тези низши смъртни със слаб ум са защитени от подобна опасност. След изливането на Духа на Истината случаите на така наричаното изгонване на бесовете се обясняват с това, че хората приемат истерията, лудостта и слабоумието за обладаност от демони. Но фактът, че посвещението на Михаил завинаги освободи разума на всеки човек на Урантия от опасността от обладаване, изобщо не означава, че тази опасност не беше напълно реална в предишните епохи.
77:7.8 (864.1) Понастоящем цялата група на метежните промеждутъчни създания е задържана в затвор по заповед на Всевишните на Едемия. Те вече не се скитат по света, обхванати от зъл умисъл. Независимо от присъствието на Настройчици на Съзнанието изливането на Духа на Истината над цялата плът навеки лиши неверните духове от каквато и да било възможност да проникват даже в най-слабия човешки разум. Започвайки от Петдесетница, такова явление като бесовството вече е невъзможно.
77:8.1 (864.2) След последния съд над този свят, когато Михаил взе със себе си спящите съхранили се създания на времето, промеждутъчните същества бяха оставени на планетата за помощ в духовната и полудуховната сфери на дейност. Сега те функционират като единен корпус, включващ и двете категории, наброяващи 10 992 члена. Понастоящем Обединените промеждутъчни създания на Урантия поред се управляват от старшия член на всяка категория. Този режим беше формиран след сливането на двете групи малко след Петдесетница.
77:8.2 (864.3) Членовете на по-древната, или първична, категория са известни по номера; на тях често им дават такива названия като 1-2-3 първи, 4-5-6 първи и така нататък. На Урантия адамическите промеждутъчни създания се наричат по азбучен ред, за разлика от числовите названия на първичната категория.
77:8.3 (864.4) Двете категории са нематериални същества в това, което се отнася до храненето и потреблението на енергията, но те имат много човешки черти и са способни да разбират вашия хумор и вашите религиозни чувства. Помагайки на смъртните, те се проникват от духа на човешкия труд, отдиха и развлечението. Но промеждутъчните създания не спят, както не притежават и способност да създават потомство. В известен смисъл членовете на вторичната група се отличават по мъжки или женски качества и нерядко за тях говорят като за “той” или “тя”. Те често работят заедно в такива двойки.
77:8.4 (864.5) Промеждутъчните създания не са нито хора, нито ангели, но по своята природа вторичната група е по-близо до хората, отколкото до ангелите; в известна степен те принадлежат към вашите раси и затова проявяват голяма отзивчивост и съчувствие при общуване с хората. Те оказват неоценима помощ на серафимите в тяхната работа с различните човешки раси за благото на тези раси и двете категории са незаменими за тези серафими, които служат като лични хранители на смъртни.
77:8.5 (864.6) В съответствие с присъщите им качества и придобити способности обединените промеждутъчни създания на Урантия са организирани за служене с планетарните серафими в следните групи:
77:8.6 (864.7) 1. Промеждутъчни посланици. Членовете на тази група имат имена; този неголям корпус оказва огромна помощ в еволюционния свят в установяването на бърза и надеждна лична връзка.
77:8.7 (864.8) 2. Планетарни стражи. Промеждутъчните създания са хранители — стражи, на световете на пространството. Те изпълняват важни функции на наблюдатели на всички многобройни явления и типове съобщения, които са необходими на свръхестествените същества от сферата. Това са патрулите на невидимата духовна сфера на планетата.
77:8.8 (865.1) 3. Посредници при контактите. В контактите със смъртните същества на материалните светове, например, с човека, чрез когото беше предадено настоящото съобщение, винаги се използват промеждутъчните създания. Те са важен фактор за такива връзки между духовните и материални нива.
77:8.9 (865.2) 4. Помощници на прогреса. В тази група влизат по-духовните промеждутъчни създания, които се разпределят като помощници от различните категории серафими, действащи на планетата в социални групи.
77:8.10 (865.3) Промеждутъчните създания съществено се отличават по способността си да установяват контакт с по-високите нива серафими и по-ниските нива на своите човешки родственици. Например, на първичните и вторични промеждутъчни създания им е изключително трудно да установяват пряка връзка с материалните субстанции. Те са много по-близо до ангелския тип и затова обикновено изпълняват задълженията на сътрудници и помощници на духовните сили, постоянно пребиваващи на планетата. Те действат като спътници и водачи на небесните посетители и пребиваващи, докато вторичните създания почти изключително се назначават като попечители на материалните същества на сферата.
77:8.11 (865.4) 1 111 -те предани вторични промеждутъчни създания изпълняват важни мисии на Земята. В сравнение със своите първични другари те са категорично материални. Те съществуват на самата граница на зрителния диапазон на смъртните, при което техните адаптационни способности се достатъчни за установяване на произволни физически контакти с това, което смъртните наричат “материален свят”. Тези уникални създания притежават определени явно изразени възможности за въздействие върху света на пространствено-времевите вещи, включително животинския свят на планетата.
77:8.12 (865.5) Много от по-реалните явления, които се приписваха на ангелите, се изпълняваха от вторичните промеждутъчни създания. Когато ранните проповедници на Евангелието на Иисус бяха хвърлени в затвора от невежите религиозни лидери на своето време, истински “ангел Господен” “през нощта отвори вратите на тъмницата и ги изведе оттам”. Но приписваното на ангел освобождаване на апостол Петър, след като по заповед на Ирод беше убит Яков, в действителност беше изпълнено от вторично промеждутъчно създание.
77:8.13 (865.6) Сега техният основен труд е незримата лична връзка с тези мъже и жени, които образуват планетарния резервен корпус на съдбата. Именно дейността на вторичната група, с помощта на някои членове на първичния корпус, доведе до такава координация на личности и обстоятелства на Урантия, която съответно подтикна небесните наблюдатели да се обърнат към висшестоящите инстанции. В резултат от получените разпореждания се появи поредица откровения, част от които е и настоящият разказ. Но следва с цялата възможна яснота да заявим, че промеждутъчните създания нямат отношение към отблъскващите спектакли, получили общото название “спиритизъм”. Пребиваващите понастоящем на Урантия промеждутъчни създания, всяко от които притежава достойна репутация, не са свързани и с явлението, наричано “медиумизъм”. Обикновено те не позволяват хората да наблюдават тяхната често необходима физическа дейност или други контакти с материалния свят в този вид, в който ги възприемат човешките сетива.
77:9.1 (865.7) Промеждутъчните създания могат да се смятат за първата група постоянни обитатели, които се срещат във вселенските светове от различен тип, в противоположност на еволюционните възходящи същества — такива като смъртните създания и ангелските войнства. Такива постоянни жители се срещат на различни стадии от възхода към Рая.
77:9.2 (866.1) За разлика от разнообразните категории небесни същества, които се отправят на планетата за служене, промеждутъчните създания живеят в обитаем свят. Серафимите идват и си отиват, но промеждутъчните създания остават и ще остават, но даже бидейки местни жители, те при все това осъществяват попечителски функции, осигурявайки единствен и непрекъснат режим, съгласуващ и свързващ сменящите се администрации на серафическото войнство.
77:9.3 (866.2) Като истински жители на Урантия промеждутъчните създания са кръвно заинтересувани от съдбата на тази сфера. Тяхното общество се отличава с решимост, с упорит труд в името на прогреса на своята родна планета. Тази решимост се проявява в девиза на тяхната категория: “Ако обединените промеждутъчни създания се захванат за нещо, те обикновено го довеждат до край.”
77:9.4 (866.3) Макар че способността да пресичат енергийните контури позволява на всяко промеждутъчно създание да напуска планетата, те взеха самостоятелно решение да не се отделят от своя свят до получаването в бъдеще на освобождаване от планетарните власти. Промеждутъчните същества са прикрепени към планетата до настъпването на ерата на светлината и живота. С изключение на 1-2-3 първото, нито едно предано промеждутъчно създание никога не е напускало Урантия.
77:9.5 (866.4) 1-2-3 първи — най-старшият член от първичната категория, беше освободен от непосредствените планетарни задължения малко след Петдесетница. Това благородно същество служеше като надеждна опора на Ван и Амадон в трагичните дни на планетарното въстание и неговото безстрашно ръководство имаше огромно значение за снижаването на загубите сред членовете на неговата категория. Понастоящем той служи в йерусемския съвет на двадесет и четирите и от времето на Петдесетница на него вече веднъж му се е налагало да изпълнява задълженията на управляващ Урантия.
77:9.6 (866.5) Промеждутъчните създания са обвързани със своята планета, но подобно на смъртните, които общуват с пътешественици от далечни страни, узнавайки за далечни кътчета на своята планета, промеждутъчните същества общуват с небесните пътешественици, за да узнаят за далечните пространства на вселената. Така те се запознават със системата и вселената — включително с Орвонтон и другите свръхвселени, готвейки се за гражданство на по-високите нива на съществуване във вселената.
77:9.7 (866.6) Макар че промеждутъчните създания се появиха напълно развити, тоест не преминаваха през стадий на растеж или развитие за достигане на зрелост, те постоянно разширяват своята мъдрост и опит. Както и смъртните, те са еволюционни същества и притежават култура — истинска еволюционна придобивка. Сред промеждутъчните създания на Урантия много се отличават със забележителен ум и величествен дух.
77:9.8 (866.7) В по-широк аспект, урантийската цивилизация е съвместно произведение на урантийските смъртни и урантийските промеждутъчните създания — и това е така независимо от днешното различие между двете нива на културата, което ще може да се преодолее само в ерата на светлината и живота.
77:9.9 (866.8) Културата на промеждутъчните създания, явявайки се придобивка на безсмъртните обитатели на планетата, е относително невъзприемчива към тези превратности на времето, с които е свързана човешката цивилизация. Поколенията хора забравят, корпусите на промеждутъчните създания помнят. И тази памет е съкровищницата на традициите на вашия обитаем свят. Затова планетарната култура се пази вечно и при съответните обстоятелства такава внимателно пазена памет за минали събития се използва: именно по този начин разказът за живота и ученията на Иисус беше предаден на промеждутъчните създания на Урантия от техните смъртни братя.
77:9.10 (867.1) Промеждутъчните създания са умели помощници, които компенсират разрива между материалните и духовни дела на Урантия, образувал се след смъртта на Адам и Ева. Те са също така ваши по-големи братя, другари по дълга борба за постигането на Урантия на устойчив статут в светлината и живота. Корпусът от обединените промеждутъчни създания е проверен във въстание и те ще изпълняват предано своята роля в планетарната еволюция, докато тази сфера не достигне своята вековна цел — този далечен ден, когато на Земята действително ще се възцари мир, а сърцата на хората наистина ще се изпълнят с благоволение.
77:9.11 (867.2) Предвид ценностите на изпълнявания от тези промеждутъчни създания труд ние стигнахме до заключението, че те несъмнено са важна част от духовната структура на планетата. А в световете, където бунта не нанесе вреда на планетарните дела, те оказват на серафимите още по-голяма помощ.
77:9.12 (867.3) Цялата организация на висшите духове, ангелското войнство и промеждутъчните братя е посветена на вдъхновеното изпълнение на една от висшите задачи във вселената — Райския план за постепенен възход на еволюционните смъртни и постигането от тях на съвършенство. Този величествен план за продължаване на живота предвижда сближаване на Бога с човека, за да може след това, чрез отношенията на възвишеното другарство, да привлече човека към Бога и по-нататък, към вечно служене и божествени дела — еднакви както за смъртните, така и за промеждутъчните създания.
77:9.13 (867.4) [Представено от архангел на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 78
78:0.1 (868.1) В ПРОДЪЛЖЕНИЕ на почти тридесет хиляди години вторият Едем беше люлката на цивилизацията. Месопотамия стана крепост на адамическите народи, откъдето техните потомци се отправяха към най-далечните кътчета на света и по-късно, сливайки се с нодитските и сангикски племена, станаха известни като андити. Излезлите от този район мъже и жени положиха началото на събитията на историческата епоха и ускориха невероятно културния прогрес на Урантия.
78:0.2 (868.2) Настоящото повествувание описва планетарната история на виолетовата раса, която започна скоро след извършването от Адам на неговата простъпка, около 35 000 години преди н.е., продължава с периода на нейното смесване с нодитските и сангикски раси и с формирането на андитите около 15 000 г. преди н.е. и завършва с окончателното й изчезване от родната Месопотамия около 2 000 години преди н.е.
78:1.1 (868.3) Макар че към пристигането на Адам расите се намираха на ниско интелектуално и морално ниво, изключителната ситуация, възникнала в резултат от бунта на Калигастия, изобщо не се отрази на физическата еволюция. Независимо от частичния провал на мисията на Адам неговият принос в повишаването на биологичния статут на расите донесе огромна полза на урантийците.
78:1.2 (868.4) Освен това Адам и Ева привнесоха много ценни неща в социалния, нравствения и интелектуалния прогрес на човечеството — развитието на цивилизацията необичайно се ускори благодарение на присъствието на неговото потомство. Но като цяло преди тридесет и пет хиляди години нивото на културата в света оставаше ниско. С изключение на няколкото центъра на цивилизацията, планетата изнемогваше под бремето на варварството. Разпределението на расите и културите изглеждаше по следния начин:
78:1.3 (868.5) 1. Виолетовата раса — адамити и адамсонити. Главен център на културата на адамитите беше втората Градина, разположена в триъгълника на Тигър и Ефрат; тук действително се намираше люлката на западната и индийската цивилизация. Вторичният или северен център на виолетовата раса беше крепостта на адамсонитите, разположена на изток от южното крайбрежие на Каспийско море, близо до хребета Копет Даг. От тези два центъра в съседните земи започна да се разпространява културата и жизнената плазма, което доведе до незабавно ускоряване в развитието на всички раси.
78:1.4 (868.6) 2. Дошумерски и други нодити. В Месопотамия, недалеч от устието на реките, се намираха и останките от древната култура на Далматия. В продължение на хилядолетия тази група напълно се смеси със северните адамити, но тя никога не загуби всичките си нодитски традиции. Различните други нодитски групи, уседнали в Леванте, бяха като цяло погълнати от разпространилата се по-късно виолетова раса.
78:1.5 (869.1) 3. Андонитите обитаваха в пет или шест достатъчно типични поселения на север и изток от центъра на Адамсон. Освен това те бяха разсеяни по Туркестан, а отделни колонии се срещаха по цялата територия на Евразия, особено в планинските местности. Тези аборигени продължаваха да държат северните територии на евразийския континент, а също и Исландия и Гренландия, но към това време синята раса отдавна ги беше изтласкала от европейските равнини, а разпространилата се жълта раса — от речните долини на далекоазиатските региони.
78:1.6 (869.2) 4. Червеният човек заемаше Северна и Южна Америка, изтласкан от Азия повече от петдесет хиляди години преди пристигането на Адам.
78:1.7 (869.3) 5. Жълтата раса. Китайските народи заемаха солидно положение на управляващи Източна Азия. Техните най-развити поселения се намираха на северозапад от съвременен Китай, в региона, граничещ с Тибет.
78:1.8 (869.4) 6. Синята раса. Сините хора бяха разсеяни по цяла Европа, но по-развитите центрове на тяхната култура се намираха в отличаващите се тогава с плодородие долини на средиземноморския басейн и в Северозападна Европа. Смесването с неандерталците изключително забави развитието на културата на синия човек, но в останалото това беше най-енергичната, предприемчива и любознателна от всички еволюционни раси на Евразия.
78:1.9 (869.5) 7. До-дравидийска Индия. В Индия, където се образува сложна смес от всичките земни раси, но на първо място зелената, оранжевата и черната, се запазваше култура, малко превишаваща културата на съседните племена.
78:1.10 (869.6) 8. Цивилизацията на Сахара. Най-прогресивните поселения на най-добрите елементи от индиговата раса се намираха в региона, понастоящем представляващ огромната пустиня Сахара. Тази индигово-черна група притежаваше ярко изразените признаци на изчезналата оранжева и зелена раса.
78:1.11 (869.7) 9. Средиземноморският басейн. Най-смесената раса отвъд пределите на Индия заемаше региона на съвременния Средиземноморски басейн. Тук северният син човек и пришълците от Южна Сахара се срещнаха и смесиха с нодитите и адамитите, дошли от изток.
78:1.12 (869.8) Така изглеждаше светът преди началото на голямото разпространение на виолетовата раса, започнало преди около двадесет и пет хиляди години. Надеждата за бъдещата цивилизация беше свързана с втората Градина в междуречието на Месопотамия. Тук, в Югозападна Азия, беше съсредоточен потенциалът за създаването на великата цивилизация благодарение на разпространението в света на идеите и идеалите, съхранили се от времената на Далматия и Едем.
78:1.13 (869.9) Адам и Ева оставиха след себе си неголямо, но могъщо потомство и небесните наблюдатели на Урантия с вълнение чакаха да разберат как ще се справят тези потомци на заблудилите се Материален Син и Материална Дъщеря.
78:2.1 (869.10) Хилядолетия наред синовете на Адам се трудиха в междуречието на Месопотамия, решавайки проблемите с иригацията и разливите на юг, укрепявайки границите на север и опитвайки се да запазят величествените традиции на първия Едем.
78:2.2 (869.11) Героизмът, проявен при ръководството на втората Градина, представлява един от поразителните и въодушевяващи периоди в историята на Урантия. Тези възвишени души никога не пропускаха да вземат предвид целта на адамическата мисия и затова доблестно се противопоставяха на влиянието на окръжаващите и изостанали племена и заедно с това охотно изпращаха своите най-добри синове и дъщери като непрекъснат поток посланици до земните раси. Понякога такова разпространение водеше до снижаване на тяхната собствена култура, но тези високоразвити народи неизменно възстановяваха своето ниво.
78:2.3 (870.1) Цивилизацията, обществото и културният статут на адамитите значително превъзхождаха средното ниво на еволюционните раси на Урантия. Само в древните селища на Ван, Амадон и на адамсонитите се запази цивилизацията, която можеше поне донякъде да се сравнява с нивото на адамитите. Но цивилизацията на втория Едем беше изкуствена структура — тя не беше еволюционна и затова беше обречена на деградация до достигането на естественото еволюционно ниво.
78:2.4 (870.2) Адам остави след себе си велика интелектуална и духовна култура, но нивото на нейната механизация беше ниско, тъй като всяка цивилизация беше ограничена от намиращите се в нейно разпореждане природни ресурси, вродени таланти и достатъчно количество свободно време за успешно изобретателство. Цивилизацията на виолетовата раса се основаваше на присъствието на Адам и традициите на първия Едем. След смъртта на Адам и в съответствие с все по-голямото изтриване на тези традиции от паметта в продължение на хилядолетия културата на адамитите неотклонно се снижаваше, докато нивото на околните народи и естествено еволюиращите културни способности на виолетовата раса не установиха взаимно равновесие.
78:2.5 (870.3) Но около 19-то хилядолетие преди н.е. адамитите бяха истинска нация, обединяваща четири и половина милиона души, и към това време милиони от техните потомци вече се бяха слели със съседните народи.
78:3.1 (870.4) В течение на много хилядолетия виолетовата раса запазваше едемските традиции на миролюбие, именно затова тя така дълго не правеше териториални завоевания. Когато плътността на населението ставаше твърде висока, адамитите направляваха излишното количество хора към съседните народи като учители. Културният ефект на такива ранни миграции не беше устойчив, но в биологическо отношение асимилацията на адамитските учители, търговци и изследователи укрепваше окръжаващите народи.
78:3.2 (870.5) Още на ранния етап от своето съществуване някои от адамитите се отправиха на запад, към долината на Нил; други проникнаха на изток, в Азия, но такива бяха малцинство. Основните миграции в последващите периоди се осъществяваха на север и оттам — на запад. Като цяло това беше бавно, но упорито движение в северна посока: голяма част от адамитите се придвижваше на север и, заобикаляйки Каспийско море, се отправяше на запад, в Европа.
78:3.3 (870.6) Преди около двадесет и пет хиляди години много от чистокръвните адамити вече преминаха значителна част от своя път на запад. С проникването в северна посока в тях оставаше все по-малко от кръвта на Адам, докато — в периода на заселване на Туркестан, те не се смесиха изцяло с другите раси, особено с нодитите. Само малцина чистокръвни представители на виолетовата раса достигнаха дълбините на районите на Европа и Азия.
78:3.4 (870.7) Приблизително от 30 -то до 10 -то хилядолетие преди н.е. в Югозападна Азия ставаха расови смесвания с епохално значение. Във високопланинските райони на Туркестан живееше силен и енергичен народ. В региона на северозапад от Индия оцеля голяма част от културата на Ван. Още по-далеч на север от тези селища се запазиха най-добрите представители на ранните андонити. И двете високоразвити раси — носителите на културата и волевите качества, бяха погълнати от придвижилите се на север адамити. Това расово смесване водеше до усвояването на много нови идеи; то спомагаше за прогреса на цивилизацията и послужи като мощен тласък към развитието на всички видове изкуство, наука и социална култура.
78:3.5 (871.1) Около 15-то хилядолетие преди н.е., при завършването на първата миграция на адамитите, в Европа и Централна Азия вече се намираха повече потомци на Адам, отколкото където и да е по света, включително отколкото в Месопотамия. Адамитите се вклиниха дълбоко в местата на разселване на европейския син човек. В южните протежения на тези земи, които днес се наричат Русия и Туркестан, на огромни пространства бяха навред заселени адамитите, смесени с нодити, андонити, а също и червената и жълта сангикски раси. Южна Европа и периметърът на Средиземноморския басейн бяха заети от раса, образувала се от смесването на андонитите със сангикските народи — оранжеви, зелени и индигови, с известно наличие на адамити. Мала Азия и Централно-Източна Европа се намираха във владение на племена с предимно андонитски произход.
78:3.6 (871.2) Смесената цветна раса, която приблизително по това време вече беше значително усилена от преселниците от Месопотамия, укрепи своите позиции в Египет и се готвеше да стане приемница на изчезващата култура в долината на р. Ефрат. Черната раса се задълбочаваше на юг от Африка и, както и червената, беше практически изолирана.
78:3.7 (871.3) Цивилизацията в Сахара беше разрушена от засушаване, а Средиземноморският басейн — от наводнения. По това време синята раса още нямаше развита култура. Андонитите все още бяха разсеяни по регионите на Арктика и Азия. Зелените и оранжеви раси бяха унищожени като такива. Индиговият човек се придвижваше в южните региони на Африка, където му беше съдено да претърпи бавна, но продължителна расова деградация.
78:3.8 (871.4) Народите на Индия бяха в състояние на застой: тяхната цивилизация не се развиваше. Жълтият човек обединяваше своите владения в Централна Азия, кафявият човек още не пристъпваше към създаването на своя цивилизация на съседните острови на Тихия океан.
78:3.9 (871.5) Такова разпределяне на расите, в съчетание със значителните климатични изменения, подготви цивилизацията на Урантия за настъпването на ерата на андитите. Тези ранни миграции продължаваха десет хиляди години — между 25-то и 15-то хилядолетия преди н.е. Последващите, или андитски, миграции се извършваха приблизително в периода между 16-то и 15-то хилядолетие преди н.е.
78:3.10 (871.6) На първите вълни адамити им беше необходимо толкова много време за пресичането на Евразия, че при това те в значителна степен загубиха своята култура. Едва последващите миграции на андонитите се извършваха достатъчно бързо за запазване на културата на Едем на някакво разстояние от Месопотамия.
78:4.1 (871.7) Андитските народи възникнаха от първичните смесвания на чистокръвните виолетови родове с нодитите и еволюционните раси. Като цяло андитите следва да се представят като наследили много по-голям дял адамическа кръв, отколкото съвременните раси. Терминът “андити” се използва главно за означаване на тези народи, които притежаваха от една осма до една шеста част наследственост от виолетовата раса. Съвременните урантийци, даже северните бели раси, съдържат много по-малък процент от кръвта на Адам.
78:4.2 (871.8) Най-древните андитски народи се появиха преди около двадесет и пет хиляди години в регионите, прилежащи към Месопотамия, и се състояха от смес на адамити с нодити. Втората Градина беше обкръжена с концентрични кръгове от все по-малко съдържание на виолетова кръв и именно по периферията на тази област на расови смесвания се появи андитската раса. По-късно, когато мигриращите адамити и нодити навлязоха в районите на Туркестан, отличаващи се по това време с плодородие, те бързо се смесиха с най-развитата част от местното население и образувалата се в резултат раса доведе до разпространяването на андитския тип в северна посока.
78:4.3 (872.1) Андитите бяха най-добрите от смесените човешки племена, появили се на Урантия след чистокръвната виолетова раса. Те включваха голяма част от висшите типове, а по-късно — някои от най-добрите генотипи на жълтия, синия и зеления човек.
78:4.4 (872.2) Тези ранни андити не бяха арийци: те бяха доарийски племена. Те не бяха бели; те бяха предшественици на белия човек. Този народ не беше нито западен, нито източен. Но именно андитската наследственост придава на многоезиковата смесица на така наречените бели раси тази общност, която получи названието “европеидна”.
78:4.5 (872.3) Най-чистите представители на виолетовата раса запазиха адамическите традиции на миролюбие. Именно затова техните ранни миграции имаха предимно мирен характер. Но с обединяването на адамитите с нодитите, отличаващи се по това време със своята войнственост, техните андитски потомци станаха за своето време най-блестящите и далновидни завоеватели, живели някога на Урантия. Оттогава придвижванията на месопотамците все повече се проникваше от военен дух и започнаха да напомнят истински териториални завладявания.
78:4.6 (872.4) Тези андити обичаха приключенията и странстванията; увеличаването на дела на сангикската или андонитска кръв им придаваше склонност към уседнал живот. Но независимо от това техните следващи потомци се успокоиха, едва след като обходиха целия свят и откриха последния далечен континент.
78:5.1 (872.5) Културата на втората Градина се запази двадесет хиляди години, но тя преживяваше упадък, докато — приблизително петнадесет хилядолетия преди н.е. - възраждането на сифитското свещенство и управлението на Амосад не положиха началото на славна епоха. Цивилизацията, преминала по-късно на мощни вълни по Евразия, се появи веднага след голямото възраждане на Градината, което стана вследствие образуванията на андитите — широко единение на адамитите с окръжаващите ги смесени нодитски племена.
78:5.2 (872.6) Тези андити отново се устремиха към Евразия и Северна Африка. Андитската култура беше доминираща по цялото протежение на Месопотамия до Синдзян и постоянното оттичане в посока към Европа неизменно се допълваше с нови притоци от Месопотамия. Но до началото на последната миграция за смесените потомци на Адам едва ли би било правилно да говорят за андитите като за раса, обитаваща в самата Месопотамия. Към това време даже племената на втората Градина станаха дотолкова смесени, че вече не биваше да се смятат за адамити.
78:5.3 (872.7) Цивилизацията на Туркестан постоянно се възраждаше и обновяваше от пришълците от Месопотамия, особено от страна на андитските конни племена от по-късния период. В планините на Туркестан се формираше така наричаният индоевропейски праезик: това беше смесица от местния андонитски диалект с езика на адамсонитите и късните андити. Много съвременни езици произлязоха от този ранен език на централноазиатските племена, покорили Европа, Индия и северните пространства по долините на Месопотамия. Този древен език придаде на западните езици цялата тази общност, която се нарича индоевропейска.
78:5.4 (872.8) Към 12-то хилядолетие преди н.е. три четвърти от всички андити по света обитаваха в Северна и Източна Европа; в резултат на последващото, завършващо излизане на андитите от Месопотамия шестдесет и пет процента от тези, които влизаха в тези последни вълни от емиграцията, достигна Европа.
78:5.5 (873.1) Андитите мигрираха не само в Европа, но и в Северен Китай и Индия, докато много групи се добраха до най-отдалечените кътчета на света като мисионери, проповедници и търговци. Те донесоха огромна полза на северните групи сангикски народи в Сахара. Но само малък брой проповедници и търговци се придвижиха по източното устие на Нил. По-късно смесените андити и египтяни преминаха покрай източното и западно крайбрежие на Африка, спускайки се значително по-долу от екватора, но не достигнаха Мадагаскар.
78:5.6 (873.2) Тези андити се отнасяха към така наричаните дравидски, а по-късно — арийски завоеватели на Индия и тяхното присъствие в Централна Азия значително подобри предшествениците на урало-алтайците. Много представители на тази раса дойдоха в Китай през Синдзян и Тибет и внесоха полезни качества в китайските племена от по-късния период. От време на време неголеми групи достигаха Япония, Тайвания, Малайзия и Южен Китай, макар че само немного се добираха до Южен Китай по крайбрежния път.
78:5.7 (873.3) Сто тридесет и двама представители на тази раса от онези, които се отправиха на плаване от Япония на неголеми съдове, съответно достигнаха Южна Америка и в резултат на смесените бракове с аборигените на Андите положиха началото на древния род бъдещи управители на инките. Те успешно пресякоха Тихия океан, установявайки се на много острови, лежащи на техния път. Островите Полинезия бяха по-многобройни и големи, отколкото понастоящем, и според своето придвижване тези андитски мореплаватели, а също и някои други, следващи зад тях, биологически модифицираха туземците. В резултат от проникването на андитите на тези вече несъществуващи острови възникнаха много цветущи огнища на култура. Остров Пасха дълго време беше религиозен и административен център на една от тези изчезнали групи. Но от андитите, които в далечното минало пресякоха Тихия океан, само сто и тридесет и двама човека достигнаха американския континент.
78:5.8 (873.4) Миграционните завоевания на андитите продължаваха до последното им разсейване между 8-то и 6-то хилядолетия преди н.е. Напускайки Месопотамия, те постоянно намаляваха биологичния резерв на своята родина и едновременно съществено укрепваха окръжаващите ги народи. И на всяка нация, към която се присъединяваха, те носеха чувството за хумор, изкуството, приключенския дух, музиката и занаятите. Те успешно опитомяваха домашните животни и бяха прекрасни земеделци. Тяхното присъствие, поне за известно време, обикновено подобряваше религиозните вярвания и нравствените устои на древните раси. Така се извършваше мирното разпространение на културата на Месопотамия в Европа, Индия, Китай, Северна Африка и на островите в Тихия океан.
78:6.1 (873.5) Трите последни андитски вълни нахлуха от Месопотамия между 8-то и 6-то хилядолетия до нашата ера. Изтичането от Месопотамия на трите големи вълни на културата стана под давлението на източните планински племена и агресивността на жителите на западните равнини. Обитателите на Ефратската долина и прилежащата територия започнаха своето последно излизане в няколко посоки:
78:6.2 (873.6) Шестдесет и пет процента андити влязоха в Европа през Прикаспийския регион, покорявайки и смесвайки се с неотдавна образувалата се бяла раса — сместа на синия човек с по-ранните андити.
78:6.3 (873.7) Десет процента, включително голяма група сифитски свещеници, заминаха на изток през Еламското високо плато — към Иранското плато и Туркестан. Много от техните потомци бяха по-късно изтласкани в Индия заедно със своите арийски братя от северните региони.
78:6.4 (874.1) Десет процента от обитателите на Месопотамия, придвижващи се на север, завиха на изток и достигнаха Синдзян, където се смесиха с андито-жълтите племена. Голяма част от талантливите потомци на този расов съюз впоследствие дойде до Китай, в резултат на което допринесе за бързото и съществено подобряване на северната клонка на жълтата раса.
78:6.5 (874.2) Десет процента напуснали своята родина андити пресякоха Арабия и влязоха в Египет.
78:6.6 (874.3) Пет процента андити отказаха да напуснат своите домове — тази група, обитаваща крайбрежието около устията на реките Тигър и Ефрат и недопускаща смесване с околните изостанали племена, притежаваше изключително развита култура и включваше оцелелите потомци на превъзхождащите нодитски и адамически родове.
78:6.7 (874.4) Андитите почти напълно изоставиха този регион към 6-то хилядолетие преди н.е., макар че техните потомци, в значителна степен смесени с окръжаващите сангикски народи и андонитите на Мала Азия, останаха, за да могат след много години да дадат отпор на агресорите, настъпващи от север и изток.
78:6.8 (874.5) Все по-голямото проникване на изостаналите съседни племена сложи край на културната епоха на втората Градина. Цивилизацията се премести на запад — към Нил и островите на Средиземноморието, където тя продължи да процъфтява и да се развива в течение на още дълго време, след като се изчерпи нейният източник в Месопотамия. И този безпрепятствен приток на изостанали народи подготви почвата за последващото завоюване на цяла Месопотамия от северните варвари, които изтласкаха останките от надарените родове. Присъствието на тези невежи и груби агресори още дълго продължаваше да обижда изостаналите в културно отношение обитатели.
78:7.1 (874.6) Тези, които се заселваха край реките, привикваха към това, че в определени периоди от време реките излизат от бреговете си; тези периодически разливи бяха обичайно явление в техния живот. Но поради постепенните геологически изменения на север долината на Месопотамия се сблъска с нови опасности.
78:7.2 (874.7) В течение на хилядолетия след потопяването на първия Едем продължаваше издигането на планините покрай източното крайбрежие на Месопотамия, а също така и на северозапад и североизток от нея. Подемът на планинските региони съществено се ускори около 5 000 години преди н.е., което наред с изключително усилващите се снеговалежи в северните планини всяка пролет водеше до безпрецедентни наводнения в долината на Ефрат. Есенното пълноводие ставаше все по-обширно, в резултат на което обитателите на речните райони бяха изтласкани в източните планини. Тези обширни потопи доведоха до това, че в течение на почти година десетки градове оставаха практически измрели.
78:7.3 (874.8) Почти пет хиляди години по-късно, когато юдейските свещеници, намиращи се във вавилонски плен, се опитваха да проследят историята на еврейския народ от времената на Адам, на тях никак не им се отдаваше да свържат двата края; тогава на един от тях му мина през ум да се откаже от този замисъл и да остави целия свят, потънал в порок, да бъде скрит от потопа от времената на Ной, за да може по-лесно да проследи родословието на Авраам непосредствено от един от трите спасили се синове на Ной.
78:7.4 (875.1) Преданията за тези времена, когато водата е покривала цялата повърхност на Земята, се срещат повсеместно. Много народи запазиха легенди за всемирния потоп, станал в една от миналите епохи. Библейското повествувание за Ной, ковчега и потопа е измислица на юдейското свещенство от времената на вавилонския плен. След установяването на живота на Урантия тук никога не се беше случвал всемирен потоп. Цялата повърхност на Земята беше покрита с вода един единствен път, което се случи в Архайската ера, преди да започне появата на сушата.
78:7.5 (875.2) Но Ной е историческа личност: той беше винар от Арам — речно селище близо до Ерех. Всяка година той водеше записки за своите наблюдения над наводненията. Той си навличаше огромни насмешки с това, че странстваше нагоре-надолу по речната долина, призовавайки да се строят всички домове от дърво, във вид на салове, а с приближаването на периода на наводненията домашните животни нощем да се държат в къщи. Всяка година той отиваше в съседните речни селища, за да ги предупреди, че след еди-колко си дни ще има наводнение. Накрая настана година, когато ежегодните наводнения бяха много усилени от изключително обилните дъждове. Внезапното прииждане на вода отми цяло село; само Ной и неговото семейство се спаси в своя плаващ дом.
78:7.6 (875.3) Тези наводнения доведоха до окончателния крах на цивилизацията на андитите. Със завършването на сезона на наводненията втората Градина прекрати своето съществуване. Само на юг и сред шумерите оставаха следи от бившата слава.
78:7.7 (875.4) В тези региони на Месопотамия, както и на североизток и северозапад от тях, могат да се открият следи от една от най-древните цивилизации на Земята. Но под водите на Персийския залив има останки от още по-древната Далматия, а на дъното на източния край на Средиземно море лежи първият Едем.
78:8.1 (875.5) Когато последното разсейване на андитите подкопа биологичната основа на цивилизацията в Месопотамия, неголяма част от тази високоразвита раса остана в своята родина недалеч от устието на реките. Това бяха шумери и към 6 -то хилядолетие преди н.е. по своя произход те станаха предимно андити, макар че характерът на тяхната култура имаше ярко изразени нодитски черти и те се придържаха към древните традиции на Далматия. При все това тези шумери по крайбрежието бяха последните от андитите на Месопотамия. Но към това време вече стана пълно смесване на народите на Месопотамия, за което свидетелстват формите на черепите, намерени в гробниците от тази ера.
78:8.2 (875.6) Именно в периодите на наводненията огромен разцвет достигнаха Сузите. Първият (по-долен) град беше потопен и вторият (или по-горният) стана негов приемник като център на своеобразните занаяти на своето време. Когато впоследствие наводненията станаха по-малко обширни, Ур се превърна в център на грънчарството. Преди около седем хиляди години Ур се намираше на крайбрежието на Персийския залив, но оттогава речните наноси увеличиха сушата до нейните днешни граници. Тези селища пострадаха по-малко поради наводненията благодарение на своите по-съвършени защитни съоръжения и разширяването на устията на реките.
78:8.3 (875.7) Набезите на варварите от Туркестан и Иранското плато отдавна лишаваха от покой земеделците, живеещи в долините на Тигър и Ефрат. Този път причината за координирано нахлуване в долината на Ефрат станаха усилените засушавания на високопланинските пасбища. Това нахлуване беше особено лошо затова, защото окръжаващите скотовъди и ловци владееха голямо количество опитомени коне. Именно наличието на коне им даваше колосално военно предимство пред богатите южни съседи. Те бързо окупираха цялата Месопотамия, изтласквайки оттук останките от културата, като вълна, преминала по цяла Европа, Западна Азия и Северна Африка.
78:8.4 (876.1) Сред завоевателите на Месопотамия имаше много представители на най-добрите андитдски родове, влизащи в състава на смесените северни народи на Туркестан, включително някои потомци на Адамсон. Тези по-малко развити, но по-решителни северни племена бързо и с готовност асимилираха останките от цивилизацията на Месопотамия и скоро се превърнаха в тези смесени народи, които обитаваха в долината на Ефрат във времената на поява на първите исторически свидетелства. Те бързо възродиха много аспекти на измиращата цивилизация на Месопотамия, заимствайки занаятите на долинните племена и значителна част от културата на шумерите. Те даже се опитаха да построят трета Вавилонска кула и впоследствие нарекоха с това име своята нация.
78:8.5 (876.2) Когато конните варвари, настъпващи от североизток, завладяха цялата долина на Ефрат, те не покориха андитите, останали в района на устието на реката в Персийския залив. Тези шумери можаха да се защитят благодарение на по-високия интелект, по-съвършеното оръжие и разклонената система от отбранителни канали, допълващи иригационната мрежа от свързвани басейни. Те бяха сплотен народ, тъй като при тях имаше единна религия. Благодарение на това им се отдаде да запазят своята расова и национална цялост в течение на още много години, след като техните северозападни съседи бяха раздробени на изолирани градове-държави. Нито една от тези градски групи не можа да покори сплотените шумери.
78:8.6 (876.3) Северните завоеватели бързо се научиха да уважават и ценят тези миролюбиви шумери като способни учители и управляващи. В своите северни съседи, точно както и във всички народи, обитаващи между Египет на запад и Индия на изток, те извикваха огромно уважение и бяха много търсени като учители по изкуства и занаяти, организатори на търговия и граждански управители.
78:8.7 (876.4) След разпадането на първата шумерска конфедерация управителите на появилите се по-късно градове-държави станаха вероотстъпнически потомци на сифитските свещеници. Тези жреци наричаха себе си царе само тогава, когато завоюваха съседни градове. Чак до управлението на Саргон на градските царе не се отдаваше да образуват могъща конфедерация поради ревност към чуждите божества. Всеки град смяташе своя местен бог за по-висш от останалите и затова те се отказваха да се подчиняват на единен управител.
78:8.8 (876.5) Краят на този дълъг период на слаба власт на градските духовници беше сложен от Саргон — свещенослужител от Кис, който провъзгласи себе си за цар и пристъпи към завоюване на цялата Месопотамия и принадлежащите ú територии. И за известно време прекратиха съществуването си градовете-държави, намиращи се под бремето на своите управители-жреци, когато всеки град имаше свой местен бог и свои собствени ритуали.
78:8.9 (876.6) След разпадането на Киската конфедерация градовете от долините навлязоха в продължителен период на непрекъснати борби за превъзходство. Властта поред преминаваше към Шумер, Акад, Кис, Ерех, Ур и Суза.
78:8.10 (876.7) В средата на 3-то хилядолетие преди н.е. шумерите претърпяха жестоки поражения от северните суити и гуити. Лагаш — шумерската столица, построена на промита от разливите земя, падна. Ерех се задържа още тридесет години след падането на Акад. Към времето на установяване управлението на Хамурапи шумерите се сляха със северните семити и андитите на Месопотамия слязоха от страниците на историята.
78:8.11 (877.1) Между 2 500 и 2 000 година преди н. е. на цялото пространство от Атлантическия до Тихия океана свирепстваха чергарите. Неритите станаха причина за последното разпадане на каспийската група месопотамски потомци на смесените андонито-андитски племена. Това, което не направиха варварите, го направиха последващите климатични изменения, завършили превръщането на Месопотамия в руини.
78:8.12 (877.2) Такъв е разказът за виолетовата раса в епохата след Адам и за съдбата на нейната родина — междуречието на Тигър и Ефрат. В крайна сметка тази древна цивилизация загина, защото по-добрите народи напуснаха тези места, а на тяхно място дойдоха техните изостанали съседи. Но дълго преди конницата на варварите да изпълни долината, значителна част от културата на Градината вече се разпространи над Азия, Африка и Европа, където създаде закваската, благодарение на която на Урантия се появи цивилизацията на двадесети век.
78:8.13 (877.3) [Представено от архангел от Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 79
79:0.1 (878.1) АЗИЯ е родината на човечеството. На един от южните полуострови на този континент се родиха Андон и Фонта; в планините на тази земя, която днес се нарича Афганистан, техният потомък Бадонан основа първобитен център за култура просъществувал на земята половин милион години. Тук, в този източен център на човечеството, от андонитския род се отделиха сангикските народи и Азия стана тяхната първа родина, първата ловна земя, първото бойно поле. Юго-западна Азия стана свидетел на това как една след друга тук възникнаха цивилизациите на даламатийците, нодитите, адамитите и андитите и именно оттук зачатъците на съвременната цивилизация се разпространиха по целия свят
79:1.1 (878.2) В течение на повече от двадесет и пет хиляди години, приблизително до 2-то хилядолетие преди н.е., централната част на Евразия оставаше преобладаващо, макар и във все по-малка степен, андитска. В долините на Туркестан андитите се насочиха на запад и заобикаляйки вътрешните езера достигнаха Европа, а от планинските райони на този регион те проникнаха на изток. Източен Туркестан (Синдзян) и в по-малка степен Тибет, станаха древни врати, през които тези народи на Месопотамия преодоляваха планините и излизаха към северните земи на жълтия човек. Проникването на андитите в Индия ставаше от планините на Туркестан в Пенджаб и от иранските пастбища през Белуджистан. Тези по-ранни миграции нямаха нищо общо със завоеванията. Те по-скоро представляваха непрекъснато преместване на андитските племена в западна Индия и Китай.
79:1.2 (878.3) В продължение на почти петнадесет хиляди години центровете на смесена андитска култура съществуваха в басейна на река Тарим, в Синдзян, а също и на юг, във високопланинските райони на Тибет, където андитите и андонитите масово се смесиха едни с други. Таримската долина беше най-източният аванпост на истинската андитска култура. Тук андитите строяха своите селища и установяваха търговски отношения с прогресивните китайци на изток и с андитите на север. В тези дни таримският регион беше плодородна местност; тук падаха обилни дъждове. На изток, на мястото на пустинята Гоби, имаше открити поляни, където скотовъдите постепенно преминаваха към земеделие. Тази цивилизация загина, когато влажните ветрове измениха своето направление на юго-изток, но в тези дни тя не отстъпваше на самата Месопотамия.
79:1.3 (878.4) Към 8-то хилядолетие преди н.е. поради голямата засушливост в планинските региони в Азия андонитите започнаха да се придвижват към низините на реките и на крайбрежието. Усилените засушавания не само ги изтласкаха в долините на Нил, Ефрат, Инда и Хуанхъ, но и доведоха до възникването на нови черти на андитската цивилизация: появи се и започна стремително да нараства нова класа - класата на търговците.
79:1.4 (879.1) Когато поради климатичните условия за мигриращите андити стана неизгодно да се занимават с лов, те не тръгнаха по еволюционния път на древните народи, които станаха скотовъди. Появиха се занаятите и градския живот. От Египет до Месопотамия, Туркестан, реките на Китай и Индия, по-цивилизованите племена започнаха да се събират в градовете, където се занимаваха със занаяти и търговия. Търговската столица на централна Азия стана Адония, намираща се недалеч от това място, където днес се намира Ашхабад. Оживи се търговията със скъпоценни камъни, метали, дървесина и керамични изделия както на сушата, така и на морето.
79:1.5 (879.2) Но ожесточените засушавания постепенно доведоха до масов изход на андитите на юг и изток от Каспийско море. Вълната на миграцията измени своето направление от северно на южно и вавилонските кавалеристи започнаха да нахлуват в Месопотамия.
79:1.6 (879.3) Усилените засушавания в централна Азия обаче доведоха до още по-голямо намаляване на броя на населението и снижи войнствеността на тези хора; и когато поради по-редките дъждове чергарите андонити бяха принудени да се придвижват на юг, андитите излязоха от Туркестан. Това стана последното преместване на така наречените арийци в Левант и Индия и кулминационен момент в многовековното разпространение на смесените потомци на Адам, в течение на който всички азиатски и мнозинството островни народи на Тихи океан бяха до известна степен подобрени от тези по-съвършени раси.
79:1.7 (879.4) По такъв начин, разпространявайки се в източното полукълбо, андитите едновременно се лишаваха от родните си места в Месопотамия и Туркестан, тъй като именно широкото придвижване на андонитите в южна посока доведе до това, че в централна Азия андонитите практически изчезнаха.
79:1.8 (879.5) Но даже през двадесетото столетие след Христа сред урало-алтайските и тибетски народи остават следи от андитска кръв, което се вижда например от белокожите човешки типове, понякога срещащи се в тези региони. Древните китайски летописи отбелязват присъствието на рижекоси чергари на север от мирните селища на река Хуанхъ и досега са се запазили рисунки достоверно свидетелстващи за това, че в далечното минало в таримския басейн обитаваха както светлокоси андити, така и тъмнокоси монголски типове.
79:1.9 (879.6) Последното голямо проявление на изчезналия военен гений на централно-азиатските андити стана през 1. 200 г. от н.е., когато под ръководството на Чингис хан монголите пристъпиха към завоюването на големи части от азиатския континент. Както и древните андити, тези войни провъзгласиха съществуването на „единен Бог на небето“. Преждевременното разпадане на тяхната империя забави културния обмен между запада и изтока и се превърна в огромно препятствие за растежа на монотеизма в Азия.
79:2.1 (879.7) Индия е единственото място, където се смесиха всички урантийски раси, при което последната от тях станаха нахлулите тук андити. Сангикските раси се появиха в планините на северозапад от Индия и още на ранния етап от своето съществуване представителите на всяка от тях без изключение проникнаха на индийския субконтинент, оставяйки след себе си най-пъстрата расова смес, която някога е съществувала на Урантия. Древна Индия изпълняваше ролята на утайник за мигриращите раси. Някога основата на полуострова беше малко по-лоша, отколкото днес, тъй като значителна част от делтата на Инд и Ганг се появи през последните петдесет хиляди години.
79:2.2 (879.8) Най-ранните расови смесвания станаха в резултат на общуване между мигриращите червени и жълти племена с местните андити. По-късно тази група беше отслабена от усвояването на по-голямата част от измрялата източно-зелена раса и много представители на оранжевата раса, донякъде подобрена за сметка на неголям примес на синята раса, но тя изключително много пострада в резултат от асимилацията на голям брой представители на индиговата раса. Но така наречените коренни жители на Индия едва ли приличат на тези древни хора: тези най-изостанали жители на южните и източни покрайнини никога изцяло не бяха погълнати нито от древните андити, нито от по-късно появилите се техни роднини - арийците.
79:2.3 (880.1) Към 20-то хилядолетие преди н.е. населението на западна Индия вече получи малко адамическа кръв; в течение на цялата история на Урантия нито един народ не обединяваше толкова много различни раси. За нещастие преобладаваха вторичните сангикски раси и в истинско бедствие се превърна фактът, че в това древно расово огнище в значителна степен отсъстваха както синия, така и червения човек; голям дял от първичните сангикски родове би донесла огромна полза в укрепването на народа, който можеше да създаде още по-велика цивилизация. Но събитията се развиваха така, че червените хора се изтребваха един друг в Америка, синият човек търсеше приключения в Европа, а ранните потомци на Адам (и мнозинството от по-късните) не проявяваха голям интерес към смесване с хората с по-тъмен цвят - било то в Индия, Африка или на други места.
79:2.4 (880.2) Приблизително 15. 000 години преди н.е. ръстът на населението в Туркестан и Иран доведе до първата действително масова миграция на андитите по направление на Индия. В течение на повече от петнадесет века тези високоразвити племена идваха през планинските райони на Белуджистан, разпространяваха се в долините на Инд и Ганг и бавно се придвижваха към Деканското плато. Натискът на андитите на северо-запад изтласка много изостанали племена в Бирма и южен Китай, но не в тази степен, която можеше да спаси нашествениците от изчезване като раса.
79:2.5 (880.3) Това, че Индия не постигна хегемония в Евразия, се обяснява основно с топографията; натискът от север принуди хората да се преместват на юг, където на ограничената територия на Деканското плато, от всички страни обкръжено с море, плътността на населението продължаваше да нараства. Ако в съседство се намираха свободни земи, изостаналите племена щяха да бъдат изтласкани във всички посоки, а по-съвършената раса щеше да може да постигне високоразвита цивилизация.
79:2.6 (880.4) Независимо от всичко тези ранни андитски завоеватели предприеха отчаян опит да се запазят като раса и да установят поглъщащият ги поток посредством въвеждането на строги ограничения по отношение на смесените бракове. При все това към 10-то десетилетие преди н.е. андитите изчезнаха, но огромното количество хора бяха съществено подобрени благодарение на тази абсорбция.
79:2.7 (880.5) Расовите смесвания са винаги полезни, тъй като те благоприятстват за културното разнообразие и спомагат за развитието на цивилизацията, но ако преобладаващи са низшите расови елементи, то такива постижения се оказват краткотрайни. Смесената култура може да се запази само в случай, че възпроизводството на по-високоразвитите раси в достатъчна степен превишава възпроизводството на изостаналите. Неограниченото размножаване на низшите раси при намаляване на възпроизводството на висшите неизбежно се оказва самоубийствено за културната цивилизация.
79:2.8 (880.6) Ако андитските завоеватели бяха три пъти повече, отколкото в действителност, или ако бяха изтласкали или унищожили поне най-малко пригодната третина от тези обитатели, в които течеше оранжева, зелена и индигова кръв, то Индия щеше да стане един от водещите световни центрове за културна цивилизация и несъмнено щеше да привлече по-значителна част от последващите миграционни вълни от Месопотамия, които се устремиха към Туркестан и оттам - на север, към Европа.
79:3.1 (881.1) Обединяването на покорилите Индия андити и туземното население доведе до появата на този смесен народ, който беше наречен дравиди. Ранните и по-чистокръвни дравиди притежаваха огромен културен потенциал, който значително отслабваше с постепенното изтощаване на тяхната андитска наследственост. Именно това обстоятелство предопредели гибелта на цветущата цивилизация на Индия преди почти дванадесет хиляди години. Но притокът на даже това малко количество от кръвта на Адам доведе до забележимо ускоряване на социалното развитие. Тази смесена раса веднага създаде най-разностранната цивилизация от съществуващите тогава на земята.
79:3.2 (881.2) Скоро след завоюването на Индия дравидийските андити загубиха своите расови и културни контакти с Месопотамия, но откритите впоследствие морски и керванни пътища възстановиха изгубените връзки; и за последните десет хиляди години никога напълно не загуби връзка с Месопотамия на запад и Китай на изток, макар че наличието на планински прегради в огромна степен благоприятстваше отношенията със запада.
79:3.3 (881.3) Високоразвитата култура и религиозните наклонности на народите на Индия датират от времената на господството на дравидите и отчасти се обясняват с факта, че сифитското духовенство проникна в Индия отначало при нахлуването на андитите, а по-късно - при нашествието на арийците. Монотеизмът, пронизващ религиозната история на Индия, води своето начало от ученията на адамитите от времената на втората Градина.
79:3.4 (881.4) Още 16. 000 години преди н.е. група от сто сифитски свещеници се появи в Индия и беше близко до това да обърне в своята вяра западната половина на този многоезичен народ. Но тяхната религия не се запази. За пет десетилетия ученията на сифитите за Райската Троица деградираха до триединния символ на бога на огъня.
79:3.5 (881.5) Но в продължение на повече от седем хилядолетия, чак до прекратяването на миграцията на андитите, религиозният статут на обитателите на Индия беше много по-висок от общото световно ниво. В този период Индия притежаваше всички предпоставки да стане водеща цивилизация в културен, религиозен, философски и търговски аспект в света. И ако не беше пълното разтваряне на андитите сред народите на юга, може би така и щеше да стане.
79:3.6 (881.6) Дравидийските центрове на културата бяха разположени в долините на реките - основно в долините на Инд и Ганг, както и на Деканското плато - покрай трите големи реки, течащи към морето през Източните Гати. Селищата, намиращи се покрай морското крайбрежие на западните Гати, дължаха своето значение на морските връзки с Шумер.
79:3.7 (881.7) Дравидите бяха един от най-древните народи, започнали да строят градове и да водят широка експортно-импортна търговия - както морска, така и сухопътна. Към 7. 000 г. преди н.е. камилските кервани редовно посещаваха далечна Месопотамия; дравидийските мореплаватели пресякоха по каботажния способ Аравийско море, достигайки до градовете на Шумер в Персийския залив, а търговците, търгуващи в Бенгалския залив, достигаха даже Малайзия. От Шумер тези мореплаватели и търговци заимстваха азбуката и изкуството на писмото.
79:3.8 (881.8) Тези търговски отношения изключително много спомагаха за по-нататъшното разнообразие на космополитическа култура, следствие на което стана ранната поява на много атрибути в градската изисканост и даже разкоша. Когато по-късно появилите сеу арийци влязоха в Индия, те не познаха в дравидите, разтворени в сангикските раси, своите андитски роднини, но наистина намериха там високоразвита култура. Независимо от своите биологични ограничения дравидите основаха превъзхождаща цивилизация. Тя обхващаше цяла Индия и се запази чак до настоящото време на платото Декан.
79:4.1 (882.1) Второто проникване на андитите в Индия стана нахлуването на арийците, продължило почти петстотин години в средата на третото хилядолетие преди Христа. Тази миграция стана завършваща с излизането на андитите от своята родина в Туркестан.
79:4.2 (882.2) Ранните арийски центрове бяха разхвърляни по територията на северната част на Индия, особено в нейния северо-запад. Арийците така и не покориха цялата страна и това пропускане стана съдбоносно: поради своята малобройност те се оказаха в уязвимо положение и бяха погълнати от южните дравиди, които впоследствие се разпространиха по целия полуостров, с изключение на хималайските провинции.
79:4.3 (882.3) В расово отношение наследството на арийците в Индия беше незначително освен в северните провинции. На Деканското плато тяхното влияние беше по-скоро културно и религиозно, отколкото расово. Това, че сред жителите на северна Индия се запази повече от така наричаната арийска кръв, се обяснява не само с масовото присъствие на арийци в тези региони, но и с подкрепления от по-късен период - със завоеватели, търговци и мисионери. Оше в първи век преди Христа продължаваше непрекъснатото проникване на арийска кръв в Пенджаб, при което последният приток стана в периода на военните походи на елинистичните народи.
79:4.4 (882.4) На Гангската равнина арийците и дравидите в края на краищата се смесиха с образуването на високоразвита култура и този център беше впоследствие укрепен от северо-източните пришълци идващи от Китай.
79:4.5 (882.5) В различни времена в Индия процъфтяваха многобройни типове социално устройство - от полудемократични системи арийци до деспотични и монархични форми на управление. Но най-характерната черта на обществото стана жизнеспособността на крупните социални касти създадени от армиите в опит да увековечат своята расова индивидуалност. Тази сложна кастова система се запази чак до днешни времена.
79:4.6 (882.6) От четирите основни касти всички, освен първата, бяха създадени в напразен опит да предотвратят расовото смесване на арийските завоеватели с покорените от тях изостанали племена. Що се отнася до първата каста, учителите-свещеници, то тя произхожда от сифитите: брахманите на двадесети век след Христа - преките наследници на културата на свещениците на втората Градина независимо от това, че техните доктрини съществено се отличават от ученията на техните прославени предшественици.
79:4.7 (882.7) Когато арийците нахлуха в Индия, те донесоха със себе си своите представи за Божеството - такива, каквито са се запазили във вековните традиции на религиите от втората Градина. Но брахманските свещеници така и не можаха да противостоят на настъплението на езичеството, възникнало при внезапен контакт с изостаналите религиозни възгледи на Деканското плато след изчезването на арийците като раса. Така огромното мнозинство от населението се оказа в оковите на поробващите суеверия, свойствени на примитивните религии; затова Индия така и не можа да създаде високоразвитата цивилизация, която беше набелязана тук в предишните времена.
79:4.8 (882.8) Духовният подем през шести век преди Христа се оказа недълговечен и угасна още преди нахлуването на мохамеданите. Но някога може да се появи още по-велик Гаутама, който да поведе цяла Индия в търсенето на живия Бог и тогава светът ще види как се реализират културните заложби на разностранния народ, толкова дълго пребиваващ в състояние на дълбок сън поради парализиращото въздействие на нееволюиращи духовни представи.
79:4.9 (883.1) Културата действително лежи на биологичен фундамент, но само една каста не можа да увековечи арийската култура, тъй като религията - истинската религия, е неотменим източник на тази висша енергия, която подбужда човека към създаване на превъзхождаща цивилизация, основана на братството между хората.
79:5.1 (883.2) Ако разказът за Индия е историята на покоряването от нея на адамитите и тяхното последващо разтваряне сред по-древните еволюционни племена, то повествуванието за източна Азия се отнася основно за първичните сангикски раси - особено за червената и жълтата. В своята маса тези две раси избягваха смесване с непълноценните неандерталски родове, които изключително забавяха развитието на синия човек в Европа - това им позволи да запазят по-висок потенциал от първичния сангикски тип.
79:5.2 (883.3) Макар че ранните неандерталци се разпространиха по цяла Евразия, тяхното източно крило се оказа най-замърсено от непълноценни животински генотипи. Тези субчовешки видове бяха изтласкани на юг от петия ледник - от този леден щит, който в течение на толкова дълго време блокираше сангикската миграция в източна Азия. И когато червеният човек тръгна на северо-изток в обход на планинските региони на Индия, той откри, че североизточна Азия е свободна от тези субчовешки видове. Племенната организация се появи при червените хора по-рано, отколкото при другите народи и те първи мигрираха из централноазиатското огнище на сангикските раси. Низшите неандерталски родове бяха унищожени или изтласкани от континента от мигриращите тук по-късно жълти племена. Но в продължение на почти сто хиляди години, чак до появяването на жълтите племена, червеният човек оставаше владетел на източна Азия.
79:5.3 (883.4) Преди повече от триста хиляди години основната маса жълта раса, мигрирайки покрай крайбрежието, достигна Китай. С всяко хилядолетие жълтите хора се придвижваха все по-далеч в дълбините на континента, но чак до сравнително неотдавна, те не влизаха в контакт със своите тибетски братя.
79:5.4 (883.5) Нарастването на населението доведе до това, че жълтата раса, придвижвайки се на север, започна да навлиза в ловните земи на червения човек. Това посегателство, задълбочено от естествения расов антагонизъм, доведе до ожесточени вражди и така започна решаващата борба за плодородните земи на източна Азия.
79:5.5 (883.6) Повествованието за това многовековно съперничество между жълтата и червената раси засяга цяла епоха от урантийската история. В продължение на повече от двеста хиляди години между тези две високоразвити раси се водеше ожесточена и непрекратяваща се война. В началото успехът повече съпътстваше червения човек и неговите рейдове всяваха паника сред жълтите хора. Но жълтият човек се оказа способен ученик във военното изкуство и той бързо демонстрира свойствените му умения да живее в света със своите съотечественици; китайците първи разбраха, че силата е в единството. Между племената на червената раса продължаваха вътрешните конфликти и скоро те започнаха да търпят поражение след поражение от решителните и безпощадни китайци, продължаващи своето неумолимо придвижване на север.
79:5.6 (883.7) Преди сто хиляди години останките от племената на червения човек с боеве отстъпваха след отстъпващия лед на последния ледник и когато се откри пътя на изток по моста от суша през Беринговия пролив, тези племена бързо напуснаха негостоприемните брегове на азиатския континент. Изминаха осемдесет и пет хиляди години откакто последните чистокръвни червени хора излязоха от Азия, но продължителната борба остави на победоносната жълта раса своя генетичен отпечатък. Северните китайски народи, наред с андонитските Сибирци, се смесиха с червения човек с голяма изгода за себе си.
79:5.7 (884.1) Лишавайки се от своята азиатска родина приблизително петдесет хиляди години преди идването на Адам, североамериканските индианци не влизаха в контакт и с азиатските потомци на Адам и Ева - в епохата на миграция на андитите чистокръвните родове на червената раса се разпространяваше по територията на Северна Америка като чергарски племена ловци, в известна степен занимаващи се със земеделие. Тези раси и културни групи оставаха в почти пълна изолация от останалия свят - от тяхното пристигане в Америка чак до края на първото хилядолетие на християнската ера, когато бяха открити от белите европейци. Дотогава ескимосите бяха най-близки до бялата раса на народа, познат на северните племена като червения човек.
79:5.8 (884.2) Червеният и жълтият човек са единствените човешки раси, достигащи високо ниво на цивилизацията без влиянието на андитите. Най-древната култура на америндите се появи в центъра на Онамоналонтон в Калифорния, но към 35-тото хилядолетие преди н.е. тази цивилизация вече отдавна беше изчезнала от лицето на земята. По-късните и издържливи цивилизации в Мексико, Централна Америка и в планините на Южна Америка бяха основани от раса, която беше преобладаващо червена, но съдържаше и значителен дял жълта, оранжева и синя кръв.
79:5.9 (884.3) Тези цивилизации бяха продукт на еволюцията на сангикските раси, независимо от това, че незначителна част от андитската кръв достигна Перу. С изключение на ескимосите в Северна Америка, а също и някои полинезийски андити от Южна Америка, народите на западното полукълбо нямаха контакти с останалия свят чак до края на първото хилядолетие след Христа. В първоначалния план на Мелхиседек по усъвършенстването на урантийските раси се предвиждаше изпращането на милион чистокръвни потомци на Адам за усъвършенстване на американските червени хора.
79:6.1 (884.4) Известно време след преминаването на червения човек в Северна Америка придвижващите се китайци принудиха андонитите да се махнат от речните долини на източна Азия, изтласквайки ги на север в Сибир и на изток от Туркестан, където скоро им предстоеше да влязат в съприкосновение с по-високата култура на андитите.
79:6.2 (884.5) В Бирма и на полуостров Индокитай индийската и китайска култура се съединиха и смесиха, в резултат на което в тези региони се появиха няколко сменили се една друга цивилизации. Тук изчезналата зелена раса се запази в по-големи пропорции, отколкото на което и да е друго място.
79:6.3 (884.6) Много различни раси заемаха островите в Тихи океан. Като цяло, на южните и по-обширни острови живееха народи с голям процент съдържание на зелената и индигова кръв. Северните острови се намираха във владение на андонитите, а по-късно - на расите с голям дял жълта и червена кръв. Предците на японския народ бяха изтласкани от континента само за 12. 000 години преди н.е., когато мощното настъпление на северните китайски племена в посока южното крайбрежие ги принуди да заминат от тези места. Техният завършващ изход се обясняваше не толкова с нарастването на населението, колкото с инициативата на племенния вожд, към когото се отнасяха, като към божество.
79:6.4 (885.1) Както и народите на Индия и Левант победоносните племена на жълтия човек създаваха своите най-древни центрове на крайбрежията и покрай реките. По-късно за бреговите селища настанаха тежки времена, доколкото поради все по-обширните пълноводия и изместванията на руслата на реките животът в низините на градовете стана невъзможен.
79:6.5 (885.2) Преди двадесет хиляди години предшествениците на китайците построиха десетки могъщи центрове на първобитна култура и просвещение, особено покрай реките Хуанхъ и Яндзъ. Тези центрове започнаха да укрепват за сметка на постоянния приток на по-развити смесени племена от Синдзян и Тибет. Миграцията от Тибет в долината на Яндзъ беше не толкова мащабна, както на север, а тибетските центрове отстъпваха в развитието си на центровете на таримския басейн. Но и двата потока носеха известно количество андитска кръв на изток, към речните селища.
79:6.6 (885.3) Превъзходството на древната жълта раса се дължеше на четири основни фактора:
79:6.7 (885.4) 1. Генетичен. За разлика от своите сини роднини в Европа, както червената, така и жълтата раса основно избягваха смесването с непълноценни човешки племена. На северните китайци, вече укрепени за сметка на добавянето на голямо количество превъзхождаща червена и андоническа наследственост, скоро предстоеше да извлекат полза от значителния приток андитска кръв. В това отношение на южните китайци им провървя по-малко и в течение на дълго време те страдаха поради поглъщането на зелената раса, докато по-късно им предстоеше да бъдат още по-отслабени в резултат на масовото нашествие на низшите народи, изтласкани от Индия от нахлуването на дравидите и андитите. И днес в Китай съществува явно различие между северните и южните раси.
79:6.8 (885.5) 2. Социални. Жълтата раса рано осъзна важността на междуплеменния мир. Вътрешнонационалното миролюбие дотолкова спомагаше за увеличаването на населението, че тяхната цивилизация се разпространи сред много милиони хора. Между 25-то и 5-то хилядолетия преди н.е. най-високо развитата масова цивилизация на Урантия се намираше в централен и северен Китай. Жълтият човек пръв се сдоби с национална солидарност - пръв постигна широкомащабна културна, социална и политическа цивилизация:
79:6.9 (885.6) Китайците от 15-то хилядолетие преди н.е. бяха решителни завоеватели. Тях не ги отслабваше прекомерното благоговение пред миналото. Те се предоставяха като компактна група с численост от по-малко от дванадесет милиона човека, говорещи на един език. В този период те създадоха истинска нация, значително по-дружна и еднородна, отколкото техните политически съюзи на историческата епоха.
79:6.10 (885.7) 3. Духовни. В периода на андитските миграции китайците бяха сред най-духовните народи на света. Вековната привързаност към поклонението пред Единствената Истина, прокламирана от Синглангтон, ги нареждаше пред повечето от другите раси. Стимулът на прогресивната и развита религия често е решаващ фактор в развитието на културата; докато Индия вървеше към упадък Китай се движеше напред под животворното въздействие на религията, свято почитаща истината като висше Божество.
79:6.11 (885.8) Това поклонение пред истината подтикваше към изследвания, към безстрашно изучаване на законите на природата и потенциалните възможности на човечеството. Още преди 6. 000 години китайците жадно усвояваха знанията и упорито се стремяха към постигане на истината.
79:6.12 (885.9) 4. Географски. От запад Китай е защитен с планини, от изток - от Тихи океан. Само от север той оставаше уязвим за нападения, но от времената на червения човек до появата на последващите потомци андонити нито една агресивна раса не обитаваше на север.
79:6.13 (886.1) И ако не бяха планинските прегради и последващия упадък на духовната култура жълтата раса несъмнено би привлякла към себе си голяма част от мигриращите от Туркестан андити и бързо би се превърнала във водеща световна цивилизация.
79:7.1 (886.2) Преди около петнадесет хиляди години множество андити преминаваха през превала Ти Тао, заемайки горното течение на на Хуанхъ между китайските селища на провинцията Кансу. Скоро те се придвижиха на изток, в Хенан, където се намираха най-прогресивните селища. Около половината от тези, които проникваха от запад, бяха андонити, другата половина - андити.
79:7.2 (886.3) Северните центрове на културата, разположени покрай река Хуанхъ, винаги бяха по-прогресивни, отколкото южните селища, разположени край река Яндзъ. Даже незначителният приток на високоразвити смъртни доведе до това, че за няколко десетилетия селищата, намиращи се покрай Хуанхъ, винаги бяха по-прогресивни, отколкото селищата край река Яндзъ и постигаха предимство пред своите южни братя, което продължава до ден днешен.
79:7.3 (886.4) Работата не беше в големия брой Андити и в превъзходството на тяхната култура, а в това, че расовото смесване с тях доведе до появата на по-разностранна раса. Северните китайци придобиха точно толкова андитска наследственост, колкото да се стимулира техния природно способен ум, но недостатъчно, за да се възпламени тяхната неспокойна, изследователска любознателност, която е така характерна за северните бели раси. По-ограниченото привнасяне на андитска наследственост по-малко нарушаваше вътрешната уравновесеност на този сангикски тип.
79:7.4 (886.5) Последващите вълни на андитите донесоха със себе си някои постижения на културата на Месопотамия; това е особено вярно за последните миграции от запад. Андитите значително подобриха икономическите и образователни методи на северните китайци и макар че влиянието на религиозната култура на жълтата раса беше кратко, по-късните потомци на андитите внесоха голям принос в последващото духовно пробуждане. Андитските традиции за красота на Едем и Далматия действително оказаха влияние върху традициите на Китай; в ранните китайски легенди „страната на боговете“ се намира на запад.
79:7.5 (886.6) Китайският народ започна да строи градове и да се занимава с производството само на 10 -то хилядолетие преди н.е., с изменение на климата в Туркестан и пристигането на късните андитски преселници. Притокът на тази нова кръв не толкова усъвършенства цивилизацията на жълтия човек, колкото даде тласък на по-нататъшното бързо развитие на скритите тенденции на по-развитите китайски родове. От Хенан до Шенси потенциалните възможности на развитата цивилизация започнаха да носят своите плодове. От това време датират металообработката и всички видове занаяти.
79:7.6 (886.7) Сходството между някои ранни китайски и месопотамски методи на времеизчисление, астрономия и управление се обясняваше с търговските връзки на тези разделени от голямо разстояние центрове. Още от дните на Шумер китайските търговци използваха сухопътните маршрути, които водеха през Туркестан в Месопотамия. И този обмен не беше едностранен: долината на Ефрат извлече от него такава голяма полза, както и народите на Гангската равнина. Но климатичните изменения и нахлуването на чергарите в третото хилядолетие до Христа доведоха до рязко намаляване обема на търговията на пътя на керваните в централна Азия.
79:8.1 (887.1) Докато червеният човек пострада от прекомерни войни, може смело да се твърди, че забавеното развитие на китайската държава беше обусловено от цялостността на тяхното покоряване на Азия. Китайците притежаваха огромен потенциал за расова солидарност, но тя не можа да се прояви както подобава, тъй като липсваше този устойчив подбуждащ стимул, който се явява постоянната опасност от агресия отвън.
79:8.2 (887.2) След покоряването на източна Азия по-древното военно господство постепенно се разпадна - миналите войни бяха забравени. От геройската борба с червената раса останаха само смътни предания за древното състезание с племената стрелци. Китайците бързо преминаха към земеделие, което спомагаше за развитието на миролюбието и това, че населението беше с лихва осигурено с годна за обработка земя, още повече укрепваше мирния характер на страната.
79:8.3 (887.3) Съзнанието за миналите постижения (понастоящем донякъде изтрило се), консерватизма на преобладаващо селскостопанска нация, а също така добре развит семеен живот - всичко това се изля в благоговение пред предците, превръщайки се в такова почитание на хората на миналото, което граничеше с религиозно поклонение. Най-сходно отношение преобладаваше сред белите европейски раси в течение примерно на петстотин години след краха на гръко-римската цивилизация.
79:8.4 (887.4) Вярата в „Единната истина“ и поклонението пред нея, в духа на ученията на Салвингтон, никога не умираха напълно; но с течение на времето растящата тенденция да почитат това, което вече е било създадено, напълно затъмни търсенето на нова и по-висока истина. Постепенно вместо от стрежи към неизвестното, геният на жълтата раса започна да се направлява към запазване на известното. Именно тази е причината на застоя на това, което някога представляваше най-бързоразвиващата се цивилизация в света.
79:8.5 (887.5) Между 4. 000 и 500 г. преди н.е. завърши политическото присъединяване на жълтата раса, но към това време вече съществуваше културен съюз на центровете на реките Яндзъ и Хуанхъ. Политическото присъединяване на по-късните племенни групи не мина без конфликти, но общественото мнение както преди се отнасяше отрицателно към войната; поклонението пред предците, разпространението на диалектите и отсъствието на необходимост от военни действия в течение на много хилядолетия превърнаха този народ в крайно миролюбива нация.
79:8.6 (887.6) Независимо от това, че перспективите на ранното проявление на развитата държава не се оправдаха, жълтата раса постепенно овладяваше изкуството на цивилизацията - особено в областта на земеделието и градинарството. Решаването на хидротехническите проблеми, с които се сблъскаха земеделците от провинцията Шенси и Хенан, изискваше междугрупово сътрудничество. Подобни трудности по оросяването и запазването на почвата немалко спомагаха за развитието на взаимозависимостта, което водеше към укрепването на мира между групите фермери.
79:8.7 (887.7) Скоро развитието на писмеността, наред с откриването на училища, даде тласък към безпрецедентно разпространяване на знания. Но обемистата система на идеографското писмо ограничаваше броя на образователните класове независимо от ранната поява на книгопечатането. И преди всичко с бързи темпове продължаваше процеса на социална стандартизация и догматизация на религиозно-философската сфера. Развитието на религиозно почитание на предците още повече се усложни от потока на суеверията, включващи поклонение към природата, но някои следи от истинската представа за Бога се запазваха в поклонението пред върховното божество Шанг-ти.
79:8.8 (888.1) Огромната слабост в поклонението пред предците се заключава в това, че то спомага за развитието на философията, обърната към миналото. При цялата мъдрост, която може да се извлече от миналото, погрешно е то да бъде смятано за единствения източник на истината. Истината е относителна и се развива; тя живее в настоящето, постигайки ново изражение във всяко поколение хора - даже във всеки човешки живот.
79:8.9 (888.2) Огромната сила на преклонение пред предците е в това значение, което при такова отношение се предава на семейството. Поразителната стабилност и жизненост на китайската култура е следствие от височайшото положение на семейството, тъй като цивилизацията зависи непосредствено от ефективното функциониране на семейството, а в Китай семейството придоби такава социална значимост и даже религиозно значение, с които са били запознати само немного други народи.
79:8.10 (888.3) Усилването на култа към поклонение пред предците изискваше синовна привързаност и преданост към семейството, което осигури формирането на превъзходни семейни отношения и здрави семейни групи; и всичко това спомагаше за появата на следните фактори за запазване на цивилизацията.
79:8.11 (888.4) 1. Запазване на собствеността и богатството.
79:8.12 (888.5) 2. Използване на съвкупния опит на повече от едно поколения.
79:8.13 (888.6) 3. Ефективно обучение на децата на изкуството и науките на миналото.
79:8.14 (888.7) 4. Развитие на силно чувство за дълг, укрепване на морала и усилване на етическата възприемчивост.
79:8.15 (888.8) Периодът на формиране на китайската цивилизация, назначаван с идването на андитите, продължи чак до великото етично, нравствено и полурелигиозно пробуждане в шести век преди Христа. Китайските традиции запазиха смътните предания за еволюционното минало; преходът от матриархат към патриархат, организацията на земеделието, развитието на архитектурата, зараждането на промишленото производство - всички тези фази са изложени една след друга. И настоящото повествувание с по-голяма точност отколкото всяко друго аналогично описание - рисува картината на значително развитие на китайския народ - от варварството до превръщането във високоразвита нация. През това време китайският народ премина пътя от първобитното аграрно общество до високата социална организация, включваща градове, занаяти, металообработка, търговия, управление, писменост, математика, изкуство, наука и книгопечатане.
79:8.16 (888.9) Така древната цивилизация на жълтата раса се запази през вековете. Изминаха повече от четиридесет хиляди години от времето на първите големи успехи на китайската култура и макар че неведнъж движението вървеше назад, в сравнение с другите цивилизации, цивилизацията на синовете на Хан е най-близкият пример за непрекъснат прогрес чак до времената на двадесети век. Белите раси се сдобиха с високо ниво на развитие в техниката и религията, но те никога не надминаха китайците във верността към семейството, груповата етика и личния морал.
79:8.17 (888.10) Тази древна култура внесе голям принос в човешкото щастие; милиони хора живяха и умряха, благословени от нейните постижения. От векове тази велика цивилизация почиваше на лаврите на миналото, но именно сега тя се пробужда, за да може отново да види трансценденталните цели на смъртното съществуване, отново да подеме неотслабваща борба за вечен прогрес.
79:8.18 (888.11) [Представено от архангел на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 80
80:0.1 (889.1) Макар че самият европейски син човек не постигна висока културна цивилизация, той стана тази биологична основа, въз основа на която — при смесването на слелите се с адамитите родове с последващите андитски завоеватели — възникна една от най-способните за създаване на активна цивилизация разновидности, появявали се някога на Урантия от времената на виолетовата раса и нейните андитски приемници.
80:0.2 (889.2) Съвременният бял човек обединява запазилите се черти на адамическата раса, смесена със сангикските племена: в някаква степен — с червени и жълти, но основно — със сини. Във всички бели раси тече много от кръвта на изначалните андонити и още повече — на ранните нодити.
80:1.1 (889.3) Преди последните андити да бъдат изтласкани от долината на Ефрат, много от техните съплеменници бяха попадали в Европа като пътешественици, проповедници, търговци и воини. В началния период от съществуването на виолетовата раса Средиземноморската падина беше защитена от Гибралтарския проток и Сицилийския мост от сушата. Едни от най-древните морски търговски пътища се появиха на тези вътрешни езера, където синият човек от севера и жителите на Сахара от юга се срещаха с нодитите и адамитите от изток.
80:1.2 (889.4) В източната част на средиземноморската падина нодитите основаха едно от най-развитите огнища на своята култура; от тези центрове някои от тях проникваха в Южна Европа, но на първо място — в Северна Африка. Още в дълбока древност широколиките сирийци, появили се от смесването на нодитите с андонити, се заеха с изготвянето на керамика и земеделие, заселили се в постепенно повдигащата се делта на Нил. Освен това те внасяха тук и овце, кози, едър рогат добитък и други домашни животни и внедряваха значително усъвършенствани методи за металообработка, центърът на която в онези времена беше Сирия.
80:1.3 (889.5) В продължение на повече от тридесет хиляди години обитателите на Месопотамия пристигаха в Египет в нескончаем поток, като донасяха със себе си своето изкуство и култура и обогатяваха културните традиции на долината на Нил. Но проникването на многобройните народи в Сахара изключително много отслаби древната цивилизация на Нил и преди около петнадесет хиляди години културното ниво на Египет се спусна до своето най-ниско ниво.
80:1.4 (889.6) Но в предшестващите времена почти нищо не възпрепятстваше миграцията на адамитите на запад. Сахара представляваше открити пасбища земя, населени със скотовъди и земеделци. Жителите на Сахара никога не се занимаваха с производство, никога не построиха градове. Тази индигово-черна група притежаваше голям дял наследственост от изчезналите зелена и оранжева раси. При все това тя успя да получи малко виолетова кръв преди подемът на сушата и изменението на посоката на влажните ветрове да разпръснат остатъците от тази процъфтяваща и миролюбива цивилизация.
80:1.5 (890.1) Мнозинството човешки раси получиха известен дял кръв от Адам, но едни получиха повече, други — по-малко. Смесените раси на Индия и тъмнокожите народи на Африка не привличаха адамитите. Те биха могли широко да се смесват с червения човек, ако той не живееше в далечна Америка; те се отнасяха добре към жълтия човек, но и той обитаваше в труднодостъпните региони на Азия. Затова, подбуждани от страстта към приключения, алтруизма или изтласквани от долината на Ефрат, те напълно естествено избираха съюз със сините раси на Европа.
80:1.6 (890.2) Синият човек, господстващ в това време в Европа, нямаше религиозни обичаи, които да отблъскват ранни преселници-адамити, и в сексуално отношение виолетовата и синя раси взаимно и силно се привличаха. Най-добрите от сините хора смятаха за чест да установят брачни отношения с адамитите. Всеки син мъж се стремеше да стане толкова умел и артистичен, за да завоюва любовта на адамитска жена, а висшето желание на сините жени беше да се сдобият с разположението на адамитски мъж.
80:1.7 (890.3) Постепенно тези мигриращи синове на Едем се обединиха с висшите типове синя раса, като укрепиха тяхната култура и едновременно с това безжалостно изтребиха останките от неандерталските племена. Този метод на расово смесване, в съчетание с унищожението на низшите генотипове, доведе до появата на над десет силни и прогресивни групи високоразвити сини хора, една от които вие нарекохте кроманьонци.
80:1.8 (890.4) По силата на тези и други причини, сред които не последно значение имат благоприятните направления на миграция, първите вълни месопотамска култура, с редки изключения, си проправяха път само към Европа. Именно тези обстоятелства създадоха предпоставки за появата на съвременната европейска цивилизация.
80:2.1 (890.5) Първото разпространение на виолетовата раса в Европа се прекрати поради някои крайно внезапни климатични и геоложки изменения. С отстъплението на северните ледникови полета влажните западни ветрове се преместиха на север, което постепенно превърна откритите пасбищни региони на Сахара в гола пустиня. Това засушаване стана причина за разсейването на брюнетите с нисък ръст — тъмнооки, но дълголики обитатели на великото плато Сахара.
80:2.2 (890.6) По-чистокръвните индигови племена отидоха на юг, в горите на Централна Африка, където пребивават и досега. По-смесените групи се разпространиха в три направления: най-развитите западни племена мигрираха в Испания и оттам — в прилежащите части на Европа, образувайки ядрото на последващата средиземноморска раса на дълголицевите брюнети; най-малко прогресивната клонка на изток от платото Сахара мигрира в Аравия и оттам — през Северна Месопотамия и Индия — в далечен Цейлон. Централната група се премести на север и изток — в долината на Нил и в Палестина.
80:2.3 (890.7) Именно тази вторична сангикска основа придава известна степен на родство на съвременните народи, разхвърляни на Деканското плато, в Иран и Месопотамия, а също така и на двата бряга на Средиземно море.
80:2.4 (890.8) Приблизително в това време, когато ставаха тези климатични изменения, Англия се отдели от континента и Дания се издигна от водата, докато протокът Гибралтар, защитаващ западния басейн на Средиземноморието, рухна в резултат от земетресения, което доведе до бързо повишаване на водата в това вътрешно езеро до нивото на Атлантическия океан. Скоро сицилийският мост суша потъна, превръщайки Средиземноморския басейн в едно компактно море и съединявайки го с Атлантическия океан. Тази природна катастрофа предизвика потопяване на голям брой селища и доведе до най-големия брой човешки жертви в цялата световна история на наводненията.
80:2.5 (891.1) В резултат от потопяването на Средиземноморския басейн веднага се скъси придвижването на адамитите в западна посока; заедно с това голям наплив обитатели на Сахара ги принудиха да търсят път, по който тяхното растящо население би могло да замине на север и изток от Едем. Докато се придвижваха на север от долините на Тигър и Ефрат, потомците на Адам се натъкнаха на горните прегради и на разширилото се Каспийско море. И в продължение на много поколения адамитите ловуваха, пасяха добитъка и обработваха земята около своите селища, разхвърляни по цял Туркестан. Постепенно този величествен народ разширяваше своята територия, прониквайки в Европа. Но този път адамитите навлязоха в Европа от изток и откриха, че културата на синия човек изостава с хилядолетия от културата на Азия, тъй като този регион нямаше практически никакви връзки с Месопотамия.
80:3.1 (891.2) Древните културни центрове на синия човек се разполагаха край всички европейски реки, но само Сона тече днес по това русло, по което течеше и в доледниковия период.
80:3.2 (891.3) Макар че ние говорим за това, че синият човек се разпространи по целия европейски континент, тук съществуваха десетки различни расови типове. Още преди тридесет и пет хиляди години европейските сини раси представляваха крайно смесени хора с наследствени признаци както на червената, така и на жълтата раси, докато по атлантическото крайбрежие и в тези региони, където понастоящем се намира Русия, те асимилираха значително количество андонитска кръв, а на юг се смесиха с обитателите на Сахара. Но би било безполезно да се опитваме да изброим всички многобройни расови групи.
80:3.3 (891.4) Европейската цивилизация от този ранен постадамически период по уникален начин съчетаваше в себе си енергията и майсторството на синия човек с творческото въображение на адамитите. Сините хора бяха необичайно енергична раса, но те доведоха до огромен упадък културното и духовно ниво на адамитите. На пришълците беше изключително трудно да научат на своята религия кроманьонците поради това, че толкова много от адамитите ги теглеше към заблуждаване и обезчестяване на девствениците. В течение на десет хиляди години европейската религия беше в упадък в сравнение с успехите в Индия и Египет.
80:3.4 (891.5) Във всички свои постъпки сините хора бяха изключително честни и изцяло свободни от сексуалните пороци на смесените адамити. Те уважаваха девичеството и прибягваха към многоженство само тогава, когато войната водеше до недостиг на мъже.
80:3.5 (891.6) Кроманьонците бяха смела и прозорлива раса. Те си изработиха ефективна система на възпитание: с децата се занимаваха и двамата родители при активно участие на големите деца. Всяко дете получаваше добра подготовка в грижи за пещерите, изкуството и обработката на кремъка. Още в млада възраст жените прекрасно владееха домашните занаяти и навиците на примитивното земеделие, а мъжете бяха умели ловци и смели войни.
80:3.6 (891.7) Сините хора се занимаваха с лов, риболов и събирателство, а също така строяха и прекрасни лодки. Те изготвяха каменни брадви, сечаха дървета, издигаха укрития от кожи върху сглобени от греди скелети, частично закопани в земята. Съществуват народи, които и досега си строят аналогични жилища в Сибир. Южните кроманьонци обикновено живееха в пещери и гротове.
80:3.7 (892.1) В зимните студове кроманьонските стражи, охраняващи входа на пещерата, нерядко замръзваха до смърт. Те се отличаваха с безстрашие, но на първо място бяха хора на изкуството: адамическата кръв внезапно ускори творческото въображение. Изкуството на синия човек достигна своя връх преди около петнадесет хиляди години, докато по-тъмнокожите раси се придвижиха на север от Африка през Испания.
80:3.8 (892.2) Преди около петнадесет хиляди години имаше мащабно разрастване на алпийските гори. Европейските ловци се изместваха в речните долини и на морските брегове, гонени от климатичните изменения, които превърнаха Райските ловни земи в изсушена и гола пустиня. С преместването на влажните ветрове на север огромните открити пасбища на Европа се покриха с гори.
80:3.9 (892.3) Тези мащабни и относително внезапни климатични изменения принудиха европейските раси, занимаващи се с лов в открити пространства, да преминат към скотовъдство и до известна степен — към риболовство и земеделие. Макар че тези промени доведоха до успехи в културата, те се изразиха в известна биологична деградация. В течение на предишните ловни епохи членовете на високоразвитите племена сключваха смесени бракове с висшите типове пленници, неизменно убивайки тези, които смятаха за низши. Но с появата на селища, земеделието и търговията те започнаха да оставят живи много от посредствените пленници, превръщайки ги в роби. Именно потомството на тези роби впоследствие стана причина за толкова значителен регрес на целия кроманьонски тип. Упадъкът на културата продължаваше, докато тя не получи свежо подкрепление от изток, когато — в резултат на последното и масово нахлуване на месопотамци, премина по цяла Европа, като бързо погълна кроманьонците и положи началото на цивилизациите на белите раси.
80:4.1 (892.4) Макар че придвижването на андитите в Европа ставаше като непрекъснат поток, извършени бяха седем основни нахлувания; последните андити пристигаха отгоре, на три големи вълни. Някои от тях достигнаха Европа чрез островите в Егейско море и долината на Дунав, но повечето по-ранни и чистокръвни родове мигрираха в Северозападна Европа по северния път — през пасбищните земи на Волга и Дон.
80:4.2 (892.5) Между третото и четвъртото нашествия една андитска орда, тръгнала от Сибир и преминавайки руските реки и Балтика, нахлу в Европа от север. Тя беше веднага асимилирана от северните андитски племена.
80:4.3 (892.6) Първите разпространения на по-чистокръвната виолетова раса бяха далеч по-мирни, отколкото нахлуванията на техните агресивни и стремящи се към завоевания андитски потомци. Адамитите се отличаваха с миролюбие, нодитите — с войнственост. Съюзът на тези две раси, впоследствие смесили се със сангикските племена, доведе до появата на умелите, напористи андити, които водеха истински завоевателни войни.
80:4.4 (892.7) Но именно конят беше този еволюционен фактор, който доведе до господството на андитите на Запад. Конят даваше на разселващите се андити ново предимство — мобилността, което позволи на последните групи андитски ездачи бързо да заобиколят Каспийско море и да се разпространят по цяла Европа. Всички предишни вълни от андити се придвижваха така бавно, че обикновено се разпадаха на голямо разстояние от Месопотамия. Последните вълни се преместваха с такава скорост, че достигнаха Европа като цялостни групи, запазвайки висока култура.
80:4.5 (893.1) В течение на десет хиляди години обитаемият свят, освен Китай и района на р. Ефрат, се сдоби с крайно ограничен културен прогрес, но през шестото и седмото хилядолетия преди Христа се появиха безжалостните андитски ездачи. Заедно със своето придвижване на запад през руските равнини, поглъщайки най-добрите елементи на синята раса и унищожавайки по-лошите, те се превърнаха в единна нация. Те бяха предци на така наречените нордически раси — праотците на скандинавските, германски и англосаксонски народи.
80:4.6 (893.2) Измина немного време и най-добрите сини родове бяха напълно погълнати от андитите по цялата територия на Северна Европа. Само в Лапландия (и до някаква степен в Бретан) по-древните андонити можаха поне в някаква степен да запазят своята индивидуалност.
80:5.1 (893.3) Северноевропейските племена постоянно укрепваха и се усъвършенстваха за сметка на непрекъснатия приток на преселници от Месопотамия, пристигащи от Туркестан и регионите на Южна Русия, и когато последните вълни андитски ездачи преминаха по Европа, тук вече имаше повече хора с андонитска наследственост, отколкото в целия останал свят.
80:5.2 (893.4) В течение на три хилядолетия военният център на северните андити се намираше в Дания. От този център една след друга идваха вълните на завоевателите, в които оставаше все по-малко андитска кръв и които ставаха все по-светлокожи, тъй като в продължение на векове се извърши окончателно смесване на месопотамските завоеватели с покорените народи.
80:5.3 (893.5) Макар че синият човек беше асимилиран на север и в края на краищата отстъпи пред проникналите на юг бели ездачи, придвижващите се племена на смесената бяла раса срещнаха упорита и продължителна съпротива от страна на кроманьонците. Но превъзхождащият интелект и постоянното попълнение на биологичния резерв им позволиха да изтрият по-древната раса от лицето на Земята.
80:5.4 (893.6) Решаващите сражения между белите и сини хора станаха в долината на Сомма. Тук най-добрите представители на синята раса яростно се сражаваха с придвижващите се на юг андити и в продължение на повече от петстотин години кроманьоидите успешно защитаваха своите територии, преди да отстъпят на превъзхождащата военна стратегия на белите завоеватели. Тор — победоносният командващ северните армии, в решаващата битка на Сомма стана герой на белите северни племена и по-късно беше почитан от някои от тях като бог.
80:5.5 (893.7) Другите цитадели на синия човек се задържаха най-дълго в Южна Франция, но последната значителна военна съпротива беше потушена на Сомма. По-нататъшните завоевания спомогнаха за разпространяването на търговията, за изключителната плътност на населението в долините на реките и за непрекъснати смесени бракове с най-добрите, заедно с безжалостно унищожаване на по-слабите.
80:5.6 (893.8) Когато съветът на старейшините на андитското племе решаваше, че пленник с по-ниско ниво е негоден, те, изпълнявайки сложен обряд, го предаваха на жреците-шамани, които го отвеждаха до реката и извършваха ритуала на посвещаването в „щастлив задгробен живот“ — смъртоносно потапяне във водата. Така завоевателите на Европа унищожаваха всички племена, които срещаха на своя път и които не се поддаваха на бърза асимилация — така дойде бързият край на синята раса.
80:5.7 (893.9) Синият кроманьоид се превърна в биологичен фундамент на съвременните европейски раси, но той оцеля само в състава на последващите по-силни завоеватели, завладели неговите родни земи. Синият човек предаде на белите европейски народи чувството за хумор и творческото въображение, придобити от андитите. Този съюз на сините хора с андитите, в резултат на който се появиха северните бели раси, веднага доведе до снижаване нивото на андитската цивилизация — задръжка, която носеше временен характер. В крайна сметка скритото превъзходство на тези северни варвари се прояви и достигна до своята кулминация в съвременната европейска цивилизация.
80:5.8 (894.1) Към началото на 5-то хилядолетие преди н.е. еволюиращите бели раси господстваха по цялата територия на Северна Европа, включително в Северна Германия, Северна Франция и Британските острови. В течение на известно време в Централна Европа преобладаваха сините хора и кръглоликите андонити. Последните се заселваха основно в долината на Дунав, откъдето така и никога не бяха напълно изгонени от андитите.
80:6.1 (894.2) От времето на завършващата миграция на андитите се извърши упадък на културата в долината на Ефрат и основният център на цивилизацията се премести в долината на Нил. Египет стана приемник на Месопотамия като център на най-прогресивната група на Земята.
80:6.2 (894.3) Долината на Нил започна да страда от наводнения малко преди на тях да се натъкнат долините на Месопотамия, но със значително по-малки загуби. Тези първоначални трудности с лихва се компенсираха от непрекъснатия приток на андитски преселници, затова изглеждаше, че културата на Египет — в действителност заимствана от ефратския регион, се е откъснала напред. Но в 5-то хилядолетие преди н.е., в периода на наводненията в Месопотамия, в Египет обитаваха седем различни групи. Всички те, освен една, бяха излезли от Месопотамия.
80:6.3 (894.4) Последното масово преселение на андити от долината на Ефрат беше голям успех за Египет, където се появиха много талантливи художници и занаятчии. Тези андитски занаятчии се оказаха в привични за себе си условия, тъй като те добре познаваха речния живот с неговите наводнения, иригационни работи и засушливи периоди. Благодарение на защитеното разположение на долината на Нил те много по-рядко се подлагаха на набези и нападения на врагове, отколкото по бреговете на Ефрат. Те съществено обогатиха изкуството металообработка на египтяните. Тук вместо черноморска руда те използваха желязната руда на планината Синай.
80:6.4 (894.5) В дълбока древност египтяните сведоха своите градски божества в сложен национален пантеон. При тях се появи обширна теология и също толкова обширно, но обременително жречество. Няколко различни вожда се опитваха да възродят древните религиозни учения на сифитите, но тези усилия бързо претърпяха неуспех. Андитите построиха първите каменни строежи в Египет. Първата и най-съвършена от каменните пирамиди беше издигната от Имхотеп, гениалния андитски архитект, по време на неговото пребиваване на поста премиер-министър. Дотогава зданията се строяха от тухли и макар че вече в различни части от света вече се появиха каменни строежи, тази пирамида стана първото подобно съоръжение в Египет. Но от времето на този велик архитект строителното изкуство неотклонно западаше.
80:6.5 (894.6) На тази изтъкната културна епоха беше сложен внезапен край: в резултат от междуособна война по течението на Нил Египет — както това вече стана в Месопотамия — беше наводнен от низшите племена на враждебната Аравия и черните племена от юга и в продължение на повече от петстотин години нивото на неговото обществено развитие непрекъснато се снижаваше.
80:7.1 (895.1) В периода на упадък на културата на Месопотамия на островите в източното Средиземноморие в течение на известно време съществуваше високоразвита цивилизация.
80:7.2 (895.2) Около 12 000 години преди н.е. блестящото племе на андитите мигрира на Крит. Това беше единственият остров, където на толкова ранен етап се засели толкова изтъкната група и изминаха почти две хиляди години преди потомците на тези мореплаватели да се разпространят на съседните острови. Това бяха теснолики и ниски на ръст андити, смесили се с ванитската клонка на северните нодити. На ръст всички те бяха под метър и осемдесет сантиметра и техните по-големи и храбри събратя буквално ги изтласкаха от континента. Преселилите се на Крит андонити бяха изкусни текстилци, металурзи, грънчари, каменоделци и строители на водопроводи. Те владееха писмото и се занимаваха със скотовъдство и земеделие.
80:7.3 (895.3) Почти две хиляди години след колонизацията на Крит групата едри потомци на Адамсон достигна северните острови на Гърция, извършвайки почти пряк преход от своята високопланинска родина, намираща се на север от Месопотамия. Тези прародители на гърците ги заведе на запад Сато — пряк потомък на Адамсон и Ратта.
80:7.4 (895.4) Тази група, която окончателно се установи в Гърция, се състоеше от триста и седемдесет и пет отбрани и високоразвити хора, представители на завършващия период на втората цивилизация на адамсонитите. Тези далечни потомци на Адамсон носеха в себе си най-ценните за своето време генотипи на формиращите се бели раси. Те притежаваха висок интелект и във физическо отношение представляваха най-красивите хора от времената на първия Едем.
80:7.5 (895.5) Скоро Гърция и островите в Егейско море станаха приемници на Месопотамия и Египет като западен център на търговия, изкуство и култура, но така, както и в Египет, практически цялото изкуство и наука на егейския свят възникнаха в Месопотамия, с изключение на културата на предшествениците гърци — адамсонитите. Цялото изкуство и геният на гърците са пряко наследство на потомците на Адамсон, първия син на Адам и Ева и неговата необикновена втора жена — пряка потомка на чистокръвните нодити, членове на персонала на Принц Калигастия. Затова не е чудно, че съгласно морфологическите предания на гърците те са произлезли непосредствено от богове и свръхчовешки същества.
80:7.6 (895.6) Егейският регион премина през пет ясно изразени културни периода, всеки от които се отличаваше с по-малка духовност от предишния. И скоро след последната славна ера на изкуството загина под товара на бързо размножаващите се и посредствени потомци на дунавските роби, доставени от по-късни поколения гърци.
80:7.7 (895.7) Именно през тази епоха култът към майката сред потомците на Каин достигна най-голямо разпространение на Крит. Този култ прославяше Ева, на която се покланяха като на „великата майка“. Изображенията на Ева бяха навсякъде. По цял Крит и Мала Азия бяха издигани публични светини. Култът към майката просъществува чак до идването на Христос и по-късно влезе в ранното християнство под формата на прославяне и поклонение пред Мария — земната майка на Иисус.
80:7.8 (895.8) Приблизително към 6 500 г. преди н.е. настъпи огромна деградация на духовното наследство на андитите. Потомците на Адам бяха широко разсеяни и практически погълнати от по-древни и многобройни човешки раси. Този упадък на андитската цивилизация, в съвкупност с изчезването на нейните религиозни устои, остави духовно обеднелите раси на света в плачевно състояние.
80:7.9 (896.1) Към 5-то хилядолетие преди н.е. трите най-чистокръвни разновидности на потомците на Адам обитаваха в Шумер, Северна Европа и Гърция. Цяла Месопотамия бавно се израждаше поради притока на смесени и по-тъмни раси, които проникваха от Аравия. И идването на тези низши племена още повече спомагаше за разсейването на биологичния и културен остатък от андитите. От цялата територия на плодородния полумесец най-деятелните групи се устремяваха на запад, към островите. Тези преселници отглеждаха както зърно, така и зеленчуци и те доведоха със себе си домашни животни.
80:7.10 (896.2) Около 5 000 г. преди н.е. множество прогресивни месопотамци напуснаха долината на Ефрат и се заселиха на остров Кипър; след около две хилядолетия тази цивилизация беше изтрита от лицето на земята от ордите северни варвари.
80:7.11 (896.3) Още една голяма колония възникна в Средиземноморието недалеч от мястото, където по-късно се появи Картаген. От Африка много андити се преместиха в Испания. По-късно те се смесиха в Швейцария със своите братя, които по-рано се преселиха в Италия от островите в Егейско море.
80:7.12 (896.4) Когато след Месопотамия в Египет настъпи упадък на културата, много най-способни и развити семейства избягаха от Крит, което съществено укрепи тази и без това прогресивна цивилизация. А по-късно, когато пристигналите от Египет низши групи се превърнаха в заплаха за критската цивилизация, най-културните семейства се придвижиха на запад към Гърция.
80:7.13 (896.5) Гърците бяха не само велики учители и художници — те бяха и най-големите в света колонизатори. Преди да бъдат сломени от наплива на посредственост, погълнала съответно тяхното изкуство и търговия, те съумяха да основат на запад от Гърция такъв брой от аванпостовете на културата, че много от тези постижения на ранната гръцка цивилизация се запазиха сред по-късните народи на Южна Европа и немалко смесени потомци на адамсонитите се оказаха в състава на племената, прилежащи на континенталните региони.
80:8.1 (896.6) От долината на Ефрат андитските племена мигрираха на север от Европа, където се смесиха със синия човек, и на запад, в Средиземноморския регион, където те се сляха с остатъците от смесената раса, появила се от обединяването на жителите на Сахара с южните сини хора. Тези две разклонения на бялата раса бяха и си остават разделени от голямо пространство, населено с широколики планинци — останки от андонитски племена, отдавна обитаващи в тези централни региони.
80:8.2 (896.7) Тези потомци на Андон бяха разсеяни в по-голямата част от планинските региони на Централна и Югоизточна Европа. Често те се попълваха с преселници от Мала Азия, където обитаваха много андонити. Древните хети произхождаха непосредствено от дадената разновидност на андонитите; бледата кожа и широките лица бяха типични признаци за тази раса. Такава кръв течеше и в жилите на предшествениците на Авраам, с което в значителна степен се обяснява характерната външност на неговите по-късни еврейски потомци, които макар че притежаваха култура и религия, наследени от андонитите, говореха на съвсем различен език. Този език определено беше андонитски.
80:8.3 (897.1) Племената, които поставяха своите домове на колове или дървени малки скелета по бреговете на италианските, швейцарски и южноевропейски езера, принадлежаха към разширяващите се граници на своите миграции с африканци, егейци и особено — с дунавци.
80:8.4 (897.2) Дунавците бяха андонити — фермери и скотовъди, проникнали в Европа през Балканския полуостров, и бавно се придвижваха на север, по долината на Дунав. Те изготвяха керамични изделия и обработваха земята, предпочитайки да живеят в долините. Най-северното селище с дунавци се намираше на мястото на белгийския град Лиеж. Тези племена бързо деградираха с отдалечаване от центъра и от източника на своята култура. Най-добрите керамични изделия бяха изготвени в древните селища.
80:8.5 (897.3) Под въздействието на критските мисионери в дунавците се появи култ към майката. По-късно тези племена се смесиха с групите на андонитските мореплаватели, които се добираха по вода на лодки от крайбрежието на Мала Азия и изповядваха същата религия. Така още на ранния етап значителна територия от Централна Европа беше заселена с тези смесени типове широколики бели раси, които се придържаха към култа към майката и изпълняваха религиозен обряд по кремиране на покойниците, тъй като — по своя обичай, последователите на този култ изгаряха телата на умрелите в каменни строежи.
80:9.1 (897.4) Към завършването на андитските миграции расовите смесвания в Европа доведоха до образуване на трите големи бели раси:
80:9.2 (897.5) 1. Северната бяла раса. Тази така наричана нордическа раса беше образувана основно от сини хора и андити, но покрай това съдържаше значителен процент авдонитска кръв, наред с по-малкия дял на червена и жълта сангикска кръв. Така северната бяла раса обхвана четирите най-желателни разновидности хора. Но най-голям процент наследственост беше получен от синия човек. Типичният ранен нордически тип се отличаваше с тясно лице, висок ръст и светли коси, но тази раса вече отдавна и напълно се смеси със всички разновидности бели хора.
80:9.3 (897.6) Първобитната култура на Европа, с която се сблъскаха нахлулите нордически племена, представляваше културата на регресиращите дунавци, смесени със синия човек. Датско-нордическата и дунавско-андонитската култури се срещнаха и сляха на Рейн, свидетелство за което е наличието на две расови групи в съвременна Германия.
80:9.4 (897.7) Нордическите народи продължаваха да водят търговия с кехлибар от своите селища на Балтийското крайбрежие, организирайки широки търговски връзки с кръглоликите обитатели на долината на Дунав през превала Бреннер. Разширяването на контактите с дунавците доведе тези северняци до култа към майката и в течение на няколко хилядолетия кремирането на покойниците беше практически повсеместно по цяла Скандинавия. Именно затова вместо останките на ранните бели раси в погребениятата, които се срещат по цяла Европа, намирате само пепел в каменни и глинени урни. Освен това тези бели хора строяха жилища: те никога не се заселваха в пещери. С това се обяснява защо съществуват така малко следи от ранната култура на белия човек, макар че свидетелствата на предшестващата кроманьонска култура добре се запазиха на тези места, където те се оказваха погребани в пещери и гроти. Като че ли за час на мястото на съществуващата в Северна Европа първобитна култура на регресиращите дунавци и сини хора дойде значително превъзхождащият ги бял човек.
80:9.5 (897.8) 2. Централната бяла раса. Макар че членовете на тази група носят в себе си чертите на синята и жълта раса, а също и на андитите, те са предимно андонити. Това са широколики, смугли и набити хора. Подобно на клин, широката основа на който остана в Азия, а острието проникна в Източна Франция, те навлязоха между нордическите и средиземноморски раси.
80:9.6 (898.1) В продължение на почти двадесет хиляди години андитите продължаваха да изтласкват андонитите все по-далеч на север от Централна Азия. Към 3 000 година преди н.е. усилването на засушливостта на климата ги принуди да се върнат в Туркестан. Придвижването на андонитите на юг продължаваше повече от хиляда години, в течение на които те заобиколиха от двете страни Каспийско и Черно море и проникнаха в Европа през Балканите и Украйна. В това нахлуване участваха останалите групи от потомците на Адамсон, а също така и по време на неговия втори етап — значителен брой ирански андити и много потомци на сифитски свещеници.
80:9.7 (898.2) Към 2 500 г. преди н.е. настъпващите в западно направление андонити достигнаха Европа. Тези варвари, пристигнали от хълмистите райони на Туркестан, завладяха цяла Месопотамия, Мала Азия и басейна на Дунав, което доведе до най-сериозния и продължителен от случилите се до това време упадъци на културата. Агресорите придобиха характерните андонически черти на централноевропейските раси, които оттогава запазват типично алпийски черти.
80:9.8 (898.3) 3. Южната бяла раса. Тъмнокосата средиземноморска раса беше образувана от андитите и сините хора с по-малък, отколкото на север, примес на андоническа кръв. Тази група също така усвои значителен дял вторична сангикска кръв, привнесена от жителите на Сахара. В по-късни времена южната клонка на бялата раса получи приток на силни андитски елементи от източното Средиземноморие.
80:9.9 (898.4) При все това разселването на андитите покрай средиземноморското крайбрежие стана едва във времената на големите нахлувания на чергари през 2 500 година преди нашата ера. В тези векове след завладяването от чергарите на източното Средиземноморие сухопътните превозвания и търговия почти напълно се прекратиха, в резултат на което настъпи бурно развитие на морските съобщения и търговия; преди четиридесет и пет столетия морската търговия в Средиземноморието процъфтяваше. Развитието на мореплаването доведе до стремително разпространение на потомците на андонитите по цялата крайбрежна територия на Средиземноморския басейн.
80:9.10 (898.5) Тези расови смесвания легнаха в основата на южноевропейската раса — най-смесената от всичките. Оттогава в тази раса се появиха нови черти, привнесени на първо място от синьо-жълто-андитските народи на Аравия. Фактически тази средиземноморска раса е толкова широко смесена с окръжаващите я народи, че е практически неразличима като самостоятелен тип, но като цяло нейните членове са с нисък ръст, тесни лица и тъмни коси.
80:9.11 (898.6) На север андитите — в резултат на войни и смесени бракове, изтриха сините хора от лицето на земята, но на юг те се запазиха в голям брой. Баските и берберите представляват останките на две клонки от тази раса, но и те в значителна степен се смесиха с жителите на Сахара.
80:9.12 (898.7) Така изглеждаха смесените раси в Централна Европа към началото на 3-то хилядолетие преди н.е. Независимо от частичния провал на адамическата мисия действително се извърши смесване на висшите типове.
80:9.13 (898.8) Това беше епохата на неолита, частично съвпадаща с приближаващия се бронзов век. В Скандинавия настъпи бронзовият век, свързан с култа към майката. Във Франция и Испания продължаваше неолитът, свързан с култа към слънцето. В този период се строяха кръгли и открити храмове на слънцето. Европейските бели раси бяха енергични строители, които с наслаждение издигаха огромни каменни блокове. в знак на своето поклонение към слънцето, подобно на техните по-късни потомци, построили Стоунхендж. Широко разпространеното поклонение пред слънцето показва, че това беше периодът на разцвета на земеделието в Южна Европа.
80:9.14 (899.1) Суеверията на тази неотдавнашна ера на поклонение на слънцето и досега живеят в народните обичаи на Бретан. Макар че в течение на вече петнадесет века бретонците са християни, те, както и преди, използват появилите се в епохата на неолита талисмани срещу урочасване. В своите камини те и досега държат фулгурит за защита от мълнии. Бретонците никога не се смесваха с нордическите племена на Скандинавия. Те са остатък от изначалните андонитски обитатели на Западна Европа, смесени със средиземноморската раса.
80:9.15 (899.2) Но би било заблуждение да се класифицират белите раси като нордически, алпийски и средиземноморски. Оттогава станаха твърде много расови смесвания, за да бъде възможна подобна класификация. Някога съществуваше достатъчно определено деление на белите раси на такива класи, но поради широките взаимни смесвания сега вече е невъзможно с някаква яснота да се определят тези различия. Още през 3 000 година преди н.е. древните социални групи бяха от една раса не повече, отколкото днешните обитатели на Северна Америка.
80:9.16 (899.3) В продължение на пет хилядолетия продължаваше растежът и до някаква степен взаимопроникването на различните елементи на европейската култура. Но езиковата бариера пречеше на пълното взаимодействие на различните западни нации. През миналия век тази култура притежаваше по-добра възможност за смесване в средата на космополитното население на Северна Америка и бъдещето на този континент зависи от качествата на тези расови фактори, на които ще бъде позволено да попълват неговото настоящо и бъдещо население, точно както и от нивото на социалната култура.
80:9.17 (899.4) [Представено от архангел от Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 81
81:0.1 (900.1) НЕЗАВИСИМО от излитанията и паданията, които последваха след провала на плановете по подобряването на света — плановете, заложени в мисиите на Калигастия и Адам, — основополагащата органична еволюция на човешките видове продължаваше да води расите нагоре по стъпалата на човешкия прогрес и расовото развитие. Еволюцията може да бъде задържана, но не може да бъде спряна.
81:0.2 (900.2) Влиянието на виолетовата раса, макар и по-малобройна, отколкото се планираше, доведе до такива постижения на цивилизацията, които от времето на Адам значително превишиха прогреса на човечеството, постигнат от него за цялото му предшестващо съществуване в течение на почти един милион години.
81:1.1 (900.3) В продължение приблизително на тридесет и пет хиляди години след Адам люлката на цивилизацията се намираше в Югозападна Азия: тя се простираше от долината на Нил на изток и малко на север, преминаваше през Северна Арабия, обхващаше Месопотамия и достигаше до Туркестан. Решаващ фактор за появата на цивилизацията в този регион стана климатът.
81:1.2 (900.4) Именно епохалните климатични и геоложки изменения в Северна Африка и Западна Азия сложиха край на ранните миграции на адамитите, преграждайки им пътя от Европа поради разширяване на Средиземно море и изменяйки направлението на миграциите северно и източно в Туркестан. Към времето на завършването на тези подеми на сушата и свързаните с тях климатични изменения, приблизително преди 15. 000 години до нашата ера, цивилизацията в цял свят беше в задънена улица, ако не се смятат културната закваска и биологическите резерви на андитите, които както преди бяха ограничавани от планините на азиатския изток и разрасналите се гори на европейския запад.
81:1.3 (900.5) На климатичната еволюция предстоеше да завърши това, което се оказа не по силите на всички останали фактори: да застави евразийския човек да смени лова с по-прогресивни занимания — скотовъдството и земеделието. Еволюцията може да е бавна, но тя е невероятно ефективна.
81:1.4 (900.6) Предвид това, че древните земеделци повсеместно използваха роби, в предишните времена и ловецът, и скотовъдът гледаха на фермера отвисоко. Земеделието от векове се смяташе за недостойно занятие, оттук възникна представата за това, че обработката на земята е проклятие, макар че то е най-голямото щастие. Даже във времената на Каин и Авел жертвоприношенията на овчарите се ценяха повече, отколкото даровете на земята.
81:1.5 (900.7) При трансформацията от ловец в земеделец човек обикновено преминаваше през стадия на овчар, което се отнасяше към андитите. Но по-често, под действието на климатичните фактори, цели племена претърпяваха принудителна еволюция, превръщайки се непосредствено от ловци в преуспяващи земеделци. Наистина прекият преход от лова към обработката на земята се наблюдаваше само в тези региони, където имаше висок процент на смесване с виолетовата раса.
81:1.6 (901.1) Еволюционните народи (особено китайците) още в древността се научиха да садят семена и да отглеждат зърнени култури благодарение наблюдаването на прорасналото зърно — случайно намокрено или оставено в гроба като храна за починалия. А на територията на цялата Югозападна Азия, в плодородните устия на реките и прилежащите равнини, андитите внедряваха усъвършенствани методи за обработка на земята, наследени от техните предци, които превърнаха земеделието и градинарството в главни занятия на територията на Втората градина.
81:1.7 (901.2) Хилядолетия наред потомците на Адам отглеждаха култивираните в Градината пшеница и овес във всички планински местности край северните граници на Месопотамия. Тук наследниците на Адам и Адамсон се срещаха, търгуваха и общуваха един с друг.
81:1.8 (901.3) Именно принудителното изменение на условията за живот доведе до това, че толкова значителна част от човечеството стана всеядна. И съчетаването на пшеницата, ориза и зеленчуковата диета с месо, което даваха стадата, беше огромна крачка напред в укрепване на здравето и физическата сила на тези древни народи.
81:2.1 (901.4) Ръстът на културата зависи от развитието на средствата на цивилизацията. И тези средства, които помогнаха на човека да скъса с варварството, бяха ефективни точно дотолкова, доколкото даваха на човека възможност да се съсредоточи върху решаването на по-високи задачи.
81:2.2 (901.5) Вие, живеещите днес в условията на пробуждащата се съвременна култура и началото на прогреса в обществените отношения, позволяващи си да отделят известно време за размишления за обществото и цивилизацията, не трябва да пренебрегвате факта, че вашите древни предци практически нямаха почивка, която да могат да посветят на дълбокомислено съзерцание и обмисляне на социалните проблеми.
81:2.3 (901.6) Първите четири велики постижения на човешката цивилизация бяха:
81:2.4 (901.7) 1. Укротяването на огъня.
81:2.5 (901.8) 2. Опитомяването на животни.
81:2.6 (901.9) 3. Поробването на пленници.
81:2.7 (901.10) 4. Частната собственост.
81:2.8 (901.11) Макар че първото велико откритие — огънят, съответно позволи да се отвори вратата в света на науката, той нямаше в това отношение голямо значение за първобитния човек, който не можеше да повярва в това, че обикновените явления се обясняват с естествени причини.
81:2.9 (901.12) Скоро вместо простия разказ за Андон и кремъка, обясняващ произхода на огъня, се появи легенда за това, как някакъв Прометей похитил огъня от небесата. Древните хора търсеха свръхестествени обяснения за всички природни явления, които не се вписваха в кръга на понятните им неща; и много съвременни хора продължават да правят това. За деперсонализация на така наречените природни явления бяха необходими векове и тя все още не е доведена до край. Но искреното, честно и безстрашно търсене на истинските причини породи съвременната наука: то превърна астрологията в астрономия, алхимията в химия, магията в медицина.
81:2.10 (901.13) В епохата, предшестваща появата на машините, единственият начин да се изпълни работата, без да се върши тя със собствените си ръце, беше да се използват за това животни. Опитомяването на животни даде на човека живи оръдия, разумното прилагане на които подготви почвата както за селско стопанство, така и за транспорт. Без тези животни човекът не би могъл да се издигне от своето примитивно положение до нивата на последващата цивилизация.
81:2.11 (902.1) Повечето най-приспособени към одомашняване животни обитаваха Азия, особено в областите между централните и югозападни региони. Това беше една от тези причини, по силата на които цивилизацията прогресира по-бързо тук, отколкото в другите райони на света. Много от тези видове животни два пъти бяха опитомявани в по-ранни периоди и в епохата на андитите те за пореден път бяха одомашнени. Но кучето живееше заедно с ловците дотогава, докогато беше прието от синия човек много, много години преди тези времена.
81:2.12 (902.2) Туркестанските андити първи започнаха широко да опитомяват коне, което е още едно обяснение за толкова дългото господство на тяхната култура. Към 5 000 година до н.е. фермерите в Месопотамия, Туркестан и Китай започнаха да развъждат овце, кози, крави, камили, коне, слонове и домашни птици. Като товарни животни те използваха бикове, камили, коне и якове. Едно време самият човек беше товарно животно. Един от управителите на синята раса държеше сто хиляди мъже в своята колония от носачи.
81:2.13 (902.3) Институтите по робовладеене и частна собственост се появиха заедно със селското стопанство. Робовладеенето издигна нивото на живота на стопанина и осигури повече свободно време за развитие на социалната култура.
81:2.14 (902.4) Дивакът е роб на природата, но научната цивилизация постепенно дава на човечеството все по-голяма свобода. С помощта на животните, огъня, водата, електричеството и другите неоткрити източници на енергия човекът се освободи и ще продължи да се освобождава от необходимостта от постоянен тежък труд. Независимо от временните неприятности, предизвикани от изобретяването на машините, крайните изгоди, които могат да бъдат извлечени от подобни механични открития, са безценни. Цивилизацията никога няма да достигне разцвет, толкова повече устойчиво състояние, ако човекът няма свободно време, което да му позволява да мисли, планира и измисля нови и по-добри методи за изпълнението на своите задачи.
81:2.15 (902.5) Отначало човекът просто използваше готови укрития, живееше в дълбоки цепнатини или се заселваше в пещерите. На следващия етап той започна да използва такива природни материали като дървото и камъка за съоръжаване на примитивни жилища. Накрая той достигна творческия стадий на строителство на жилища, научавайки се да изготвя тухли и други строителни материали.
81:2.16 (902.6) Народите на туркестанските плата първи от по-съвременните раси започнаха да използват дървото за строителство на домове, напомнящи сглобените от греди бараки на американските пионери. В долините човешките жилища са строяха от тухли, по-късно от изпечени тухли.
81:2.17 (902.7) По-древните речни народи изготвяха своите колиби от скелет от дълги пръти, които забиваха в кръг, а върховете съединяваха; получаваше се скелет, който напречно преплитаха с тръстика, така че цялата постройка напомняше огромна обърната кошница. След това го замазваха с глина; изсъхвайки на слънцето, такава постройка се превръщаше в крайно удобно, здраво и непромокаемо жилище.
81:2.18 (902.8) Именно по примера на тези ранни колиби по-късно възникна идеята за изплитане на всевъзможни кошници. В една от групите идеята за изготвяне на грънчарски изделия се появи по време на наблюдението на последствията от обмазването на тези скелети от пръти с влажна глина. Възможността за закаляване на керамиката с помощта на изпичане беше открита, когато една от тези обмазани с глина колиби случайно се запали. В древността занаятите често бяха следствие от случайни произшествия в живота на ранните народи. Най-малкото такъв, с редки изключения, беше еволюционният процес до идването на Адам.
81:2.19 (903.1) Макар че керамиката беше внедрена от персонала на Принца преди около половин милион години, изготвянето на глинени съдове практически се прекрати преди сто и петдесет хиляди години. Само дошумерските нодити от Персийския залив продължаваха да изготвят съдове от глина. Производството на керамиката се възроди във времената на Адам. Разпространението на това изкуство съвпадна с разрастването на пустинята в Африка, Аравия и Централна Азия; то се осъществяваше на последователни вълни, подобряващи производствените методи на Месопотамия и обхващащи цялото източно полукълбо.
81:2.20 (903.2) Не винаги прогресът на андитските цивилизации може да бъде проследен по етапите на развитие на керамиката или другите изкуства. Режимите на Далматия и Едем в огромна степен усложниха спокойното течение на човешката еволюция. Често по-късните вази и прибори отстъпват на предшестващите изделия, изготвени от по-чистокръвните андитски народи.
81:3.1 (903.3) Климатичното унищожаване на богатите, открити ливади — ловните и пасбищни земи на Туркестан, започнало 12 000 г. преди н.е. в резултат от измененията на климата, принуди обитателите на този регион да се обърнат към нови занимания и примитивни занаяти. Някои от тях започнаха да развъждат домашни животни, други станаха земеделци или събирачи на храната, която вече намираха във водата, но андитите, притежаващи по-висок тип интелект, решиха да се заемат с търговия и производство. За цялото племе стана нещо обичайно да се посвещава на развитието на някой отделен отрасъл. От долината на Нил до платата Хиндукуш, от Ганг до Хуанхъ основна дейност на по-развитите племена стана обработката на земята с търговията като странично занимание.
81:3.2 (903.4) Растежът на търговията и превръщането на нови видове суровини в различни предмети за покупко-продажба непосредствено спомагаха за появата на тези военизирани общини, които изиграха толкова значителна роля в разпространението на културата и постиженията на цивилизацията. До настъпването на ерата на широката световна търговия социалните общини бяха племенни и представляваха разрастващи се семейни групи. Благодарение на търговията различни типове хора се запознаваха един с друг, което помагаше за по-бързо взаимопроникване на културата.
81:3.3 (903.5) Преди около дванадесет хиляди години започна ерата на независимите градове. Тези примитивни центрове на търговията и производството винаги бяха обкръжени от зони за земеделие и скотовъдство. Макар че промишленото производство действително се развиваше благодарение на растежа на жизненото ниво, вие не трябва да имате превратни представи за битовата култура на ранния градски живот. Древните раси не се отличаваха с излишна чистоплътност и акуратност и обикновеното примитивно селище се повдигаше с тридесет до шестдесет сантиметра на всеки двадесет и пет години в резултат единствено на натрупването на мръсотия и боклук. Някои от тези древни градове се издигаха над окръжаващата територия и заради недълготрайността на техните неизпечени глинени колиби, а новите жилища обикновено се строяха направо върху развалините на старите.
81:3.4 (903.6) Широкото разпространение на металите беше една от отличителните черти на тази ера на ранни промишлени и търговски градове. Вие вече открихте бронзовата култура в Туркестан, възникнала преди 9 -то хилядолетие до н.е., а андитите още в дълбока древност умееха да обработват също така и желязото, златото и медта. Но далеч от най-развитите центрове на цивилизацията условията бяха съвсем други. Не съществуваха ясни периоди — като каменния, бронзов и железен век; и трите съществуваха едновременно на различни места.
81:3.5 (904.1) Златото стана първият метал, за който се появи търсене: то лесно се поддаваше на обработка и в началото от него правеха само украшения. След това започнаха да използват медта, но широката употреба на медта започна едва преди нейната сплав с оловото да даде по-твърд бронз. Възможността за съединяване на медта с олово за получаването на бронз беше открита от един от адамсонитите на Туркестан, чийто меден рудник се оказа в съседство с местонаходище на олово.
81:3.6 (904.2) С появата на примитивните занаяти и зачатъци на промишлеността търговията бързо се превърна в най-могъщото средство за разпространение на културната цивилизация. Откриването на сухопътни и морски търговски пътища съществено опрости пътешествията и смесването на културите, както и взаимопроникването на цивилизациите. Към петото хилядолетие преди новата ера конят се използваше в целия цивилизован и полуцивилизован свят. Освен с опитомени коне тези по-късни раси разполагаха и с различни каруци и колесници. Колелото се използваше от много векове, но сега колесният транспорт получи повсеместно разпространение както за търговски, така и за военни цели.
81:3.7 (904.3) Пътешестващият търговец и странстващ изследовател направиха повече за развитието на цивилизацията от историческия период, отколкото всички останали фактори, взети заедно. Към движещите сили за разпространение на културата се отнасяха и военните завоевания, колонизацията и мисионерската дейност на последващите религии, но всички те имаха второстепенно значение в сравнение с търговските връзки, които винаги се ускоряваха благодарение на бързото развитие на занаятите и приложните науки.
81:3.8 (904.4) Привнасянето в човешката раса на адамическата наследственост не само ускори темповете на развитие на цивилизацията, но и в значителна степен усили склонността на хората към приключения и изследвания така, че скоро голямата част на Евразия и Северна Африка се оказа заета с бързо растящо население, състоящо се от смесени потомци на андитите.
81:4.1 (904.5) Приближавайки се към началото на историческия период, виждаме, че цяла Евразия, Северна Африка и островите в Тихи океан са заселени със смесени човешки раси. Тези съвременни раси се появиха в резултат от многократни смесвания на петте основни разновидности на човешките раси на Урантия.
81:4.2 (904.6) Всяка урантийска раса се отличаваше с някои характерни физически характеристики. Адамитите и нодитите бяха теснолики, андонитите — широколики. Сангикските раси бяха кръглолики, а жълтият и синият човек — по-близо до широколиките типове. При смесването с андонитите представителите на синята раса ставаха определено широколики. Вторичните сангикски раси бяха кръглолики до теснолики.
81:4.3 (904.7) Макар че тези пропорции на черепа са полезни при определянето на расовия произход, много по-надежден критерий е скелетът като цяло. На ранния етап на еволюцията на урантийските раси съществуваха пет изначални типове строеж на скелета:
81:4.4 (904.8) 1. Андоничен — коренните обитатели на Урантия.
81:4.5 (904.9) 2. Първичен сангикски — червената, жълта и синя раси.
81:4.6 (904.10) 3. Вторичен сангикски — оранжевата, зелена и индигова раси.
81:4.7 (904.11) 4. Нодити — потомците на далматийците.
81:4.8 (904.12) 5. Адамити — виолетовата раса.
81:4.9 (904.13) Предвид широкото взаимопроникване на тези пет основни групи постоянните смесвания се изразяваха в тенденция към преобладаването на сангикската наследственост, доминираща андонитския тип. Лапландците и ескимосите се появиха в резултат от смесването на андонитите със сините сангикски раси. Строежът на техния скелет е най-близо до коренния андитски тип. Но адамитите и нодитите дотолкова се смесваха с другите раси, че могат да се определят само като обобщен европеиден тип.
81:4.10 (905.1) Затова като цяло — извличайки от земята човешките останки от последните двадесет и пет хиляди години, ще бъде невъзможно със сигурност да се отличат петте изначални типа. Изследванията на строежа на скелета ще покажат, че понастоящем човечеството се подразделя приблизително на три класа:
81:4.11 (905.2) 1. Европеиден: андитски вариант на смесване на нодитите с адамити, видоизменен от първичните и (някои) вторични сангикски примеси и съществено привнасяне на андоническа кръв. В тази група влизат западните бели раси наред с някои индийски и урало-алтайски народи. Обединяващ фактор за тази група е голямата или малка пропорция андитска наследственост.
81:4.12 (905.3) 2. Монголоиден: първичен сангикски тип, включващ изначалните червена, жълта и синя раси. Към тази група се отнасят китайците и америндите. В Европа монголоидният тип беше видоизменен от смесването с вторичните сангикски раси и андонитите и в още по-голяма степен — от привнасянето на андитската кръв. В тази класификация влизат малайците и другите народи на Индонезия, макар че те съдържат висок процент от вторичните сангикски раси.
81:4.13 (905.4) 3. Негроиден: вторичен сангикски тип, изначално включващ оранжевата, зелена и индигова раси. Негрите са най-добър пример за този тип, който се среща по цяла Африка, Индия и Индонезия, където обитаваха вторичните сангикски раси.
81:4.14 (905.5) В Северен Китай се извърши сливане на европеидния и монголоидния типове; в Леванте се смесиха европеидният и негроидният типове; в Индия и Южна Америка съществуват всичките три типа. Скелетните характеристики на трите останали типа се съхраняват и досега, което помага да се установят неотдавнашните предшественици на съвременните човешки раси.
81:5.1 (905.6) Биологичната еволюция и културната цивилизация не задължително биват взаимосвързани; органичната еволюция може безпрепятствено да продължава сред упадъка на културата. Но разглеждайки по-дълги периоди от човешката история, може да се забележи, че в крайна сметка между еволюцията и културата се наблюдава причинно-следствена връзка. Ако еволюцията може да прогресира в отсъствието на култура, то разцвет на културната цивилизация е невъзможен без адекватен фон — предшестващ расов прогрес. Адам и Ева не привнесоха някакви атрибути към цивилизацията, чужди на прогреса на човешкото общество, но адамическата кръв действително усили вътрешните способности на расите и ускори темповете на развитие на икономиката и прогреса на производството. Посвещението на Адам подобри умствените способности на хората, което доведе до огромно ускоряване процесите на естествената еволюция.
81:5.2 (905.7) За сметка на земеделието, опитомяването на животните и развитието на архитектурата човечеството постепенно преодоля най-тежкия етап от своята непрестанна борба за съществуване и започна да се замисля над повишаването на качеството на живота. Така започна борбата за все по-високото ниво на материален комфорт. Благодарение на производството и промишлеността животът на смъртния човек постепенно става по-приятен.
81:5.3 (906.1) Но културното общество изобщо не е огромен благотворителен клуб с наследени привилегии, където всичко се приема от рождение със свободен достъп и пълно равноправие. По-скоро това е благородната и вечно прогресираща гилдия на земните труженици, където се допуска само цветът на трудолюбивите, стремящи се да направят този свят по-добро място за своите деца и внуци, на които предстои да живеят и да се развиват в последващите векове. Тази гилдия на цивилизацията изисква висока встъпителна вноска, налага сурова и жестока дисциплина, взема огромна глоба от всички разколници и сектанти и едновременно с това почти не предоставя лични свободи или привилегии освен по-голяма защита от общите заплахи и расови опасности.
81:5.4 (906.2) Общественото обединение е форма на гаранция за оцеляване, изгодността на което е усвоена от хората; затова мнозинството индивиди са готови да внесат заплащане във вид на самопожертвувание и ограничаване на личната свобода, която обществото взима от своите членове за повишаване на груповата безопасност. Накратко казано, съвременният обществен механизъм е застрахователен план, който се изработва по метода на пробите и грешките и се предназначава за осигуряването на някои гаранции и защити от опасности от връщане към ужасните и антисоциални условия, характеризиращи ранния период на съществуване на човешката раса.
81:5.5 (906.3) Така обществото се превърна в обединена система, насочена към осигуряване на гражданските свободи чрез специалните институции, икономическите свободи — чрез капитала и изобретателността, социалните свободи — чрез културата, свободата от насилие — чрез поддържането на обществения ред от полицията.
81:5.6 (906.4) Силата не е равнозначна на правотата, но тя действително осигурява общо признатите права на всяко следващо поколение. Основната задача на управлението е определението на подходящото, законно и справедливо регулиране на класовите различия, както и създаването на равни възможности в рамките на закона. Всяко човешко право е свързано с обществен дълг; груповата привилегия е застрахователен механизъм, неизменно изискващ пълно изплащане на възнагражденията за услуги, предоставяни на групата. Следва да се защитават както правата на групата, така и на индивида, при което е необходимо да се регулира и сексуалното поведение.
81:5.7 (906.5) Свободата, подчинена на контрола на групата, е законна цел на социалната еволюция. Безграничната свобода е напразна и нелепа мечта на неустойчиви и смахнати човешки умове.
81:6.1 (906.6) Макар че биологическата еволюция винаги вървеше по нарастваща крива, съществена част от културната еволюция се разпространяваше от долината на Ефрат на вълни, които с времето постепенно отслабваха дотогава, докато чистокръвните потомци на Адам не отидоха в света за обогатяване на цивилизациите на Азия и Европа. Расите не бяха смесени изцяло, но техните цивилизации в значителна степен се сляха. Макар и бавно, културата все пак се разпространи по целия свят. И тази цивилизация трябва да се поддържа и укрепва, тъй като днес не съществуват нови източници на култура — нови андити, които биха могли да внесат свежа струя и да ускорят бавното развитие на цивилизацията.
81:6.2 (906.7) Установяването на цивилизацията, която понастоящем се създава на Урантия, се определя от следните основни фактори:
81:6.3 (906.8) 1. Природните условия. Характерът и степента на развитие на материалната цивилизация в огромна степен се определят от наличните природни ресурси. Климатът, времето, многобройните физически условия са съществени фактори в развитието на културата.
81:6.4 (907.1) В зората на ерата на андитите в целия свят съществуваха само две обширни и богати ловни пространства. Едно от тях се намираше в Северна Америка и беше заето от америнди; другото беше на север от Туркестан и се намираше частично във владение на андонито-жълтата раса. Расовият и климатичните фактори бяха решаващи за еволюцията на по-високата култура в Югозападна Азия. Андитите бяха велик народ, но най-важният фактор, определящ направлението на развитието на тяхната цивилизация, стана все по-голямата засушливост на Иран, Туркестан и Синцзян, която ги принуди да измислят и внедряват нови и по-съвършени методи, за да се изхранват на тези все по-обедняващи земи.
81:6.5 (907.2) Разположението на континентите и другите географски фактори в голяма степен решават дали събитията ще се развиват по мирен или военен път. Само малцина урантийци са имали някога толкова благоприятна възможност за продължително и безпрепятствено развитие, както народите на Северна Америка — защитени с обширни океани практически от всички страни.
81:6.6 (907.3) 2. Средствата за производство. Културата никога не се развива в условия на бедност; за прогреса на цивилизацията е необходимо свободно време. В отсъствието на материално богатство отделният човек е способен да си изработи характер, притежаващ нравствена и духовна ценност, но културна цивилизация се формира само в такива условия на материално процъфтяване, които благоприятстват свободното време, съчетано с амбиция.
81:6.7 (907.4) В първобитната ера животът на Урантия беше сериозно и трудно дело. Именно за да се избави от тази непрекъсната борба и непрекъснат тежък труд, човечеството постоянно се стремеше да се доближи до благоприятния климат на тропиците. Макар че тези по-топли зони за обитаване донякъде отслабваха напрегнатата борба за съществуване, стремящите се към такъв живот раси и племена рядко използваха своето незаработено свободно време за развитие на цивилизацията. Източник на социален прогрес винаги бяха помислите и плановете на тези раси, които благодарение на своите умствени усилия се учеха да осигуряват себе си с препитание при по-малки разходи и по-кратък работен ден, получавайки така честно заработен и полезен запас от свободно време.
81:6.8 (907.5) 3. Научните знания. Материалното развитие на цивилизацията започва едва с натрупването на научни данни. След изобретяването на лъка и стрелите и появата на теглещите животни измина много време, преди човекът да се научи да използва вятъра и водата, а след тях — парата и електричеството. И все пак, макар и бавно, оръдията на цивилизацията се усъвършенстваха. След тъкачеството, грънчарството, опитомяването на животни и металообработката се появиха писменост и книгопечатане.
81:6.9 (907.6) Знанието е сила. Изобретателството винаги предшества ускоряването на развитието на културата в световен мащаб. Най-голяма полза науката и изобретателството получиха от печатния стан и взаимодействието на всички тези видове културна и изобретателска дейност в огромна степен ускори напредъка на културата.
81:6.10 (907.7) Науката учи човека да говори на новия език на математиката и приучва неговата мисъл към висока точност. Освен това науката укрепва философията за сметка на отстраняването на лъжливите представи и очиства религията чрез разобличаването на суеверията.
81:6.11 (907.8) 4. Човешките ресурси. За разпространение на цивилизацията са нужни хора. При равни други условия цивилизацията на големия народ винаги ще преобладава над цивилизацията на малкия народ. Затова ако броят на населението не достига определено ниво, то това пречи на пълното национално самоутвърждаване, но съществува определен предел в нарастването на населението, при превишаване то на който растежът става пагубен. Увеличаването на броя на населението над оптималното ниво на осигуреност със земя или понижава нивото на живот, или незабавно разширява териториалните предели по пътя на мирно проникване или военно нахлуване, насилствена окупация.
81:6.12 (908.1) Вас понякога ви шокират опустошенията, до които води войната, но следва да осъзнаете необходимостта от поява на по-голям брой мъртви, което позволява да осигурите широки условия за социално и морално развитие; при такава планетарна плодовитост скоро ви грози опасност да се сблъскате с острия проблем на пренаселеността. Повечето обитаеми светове не са големи. Урантия е типичен свят, може би малко по-малък от средното. Поддържането на числеността в оптимални предели повишава културата и предотвратява войната. Мъдра е тази нация, която знае кога следва да прекрати своя растеж.
81:6.13 (908.2) Но континентът, притежаващ най-богатите природни ресурси и най-съвременното механично оборудване, няма да се сдобие с голям прогрес, ако нивото на неговия народ е в упадък. Знанията могат да се дават с образованието, но мъдростта, която е задължителна за истинската култура, се придобива само с опит, и то от разумни по природа мъже и жени. Такива хора са способни да учат от опита; те могат да станат истински мъдри.
81:6.14 (908.3) 5. Ефективността на материалните ресурси. Много зависи от мъдрото използване на природните ресурси, научните знания , средствата за производство и възможностите на човека. Главен фактор на ранната цивилизация беше принудата, използвана от мъдрите властелини; цивилизацията буквално биваше налагана на първобитните хора от техните по-развити съвременници. Този свят в значителна степен беше управляван от добре организирани и високоразвити малцинства.
81:6.15 (908.4) Силата не е равнозначна на правотата, но историята действително се твореше и се твори с помощта на сила. Едва неотдавна Урантия достигна този стадий, на който обществото е готово да обсъжда етическата страна на силата и правото.
81:6.16 (908.5) 6. Ефективността на езика. Разпространяването на цивилизацията е невъзможно без език. Живият и развиващ се език осигурява израстването на цивилизованото мислене и планиране. В древността бяха постигнати големи успехи в еволюцията на езика. Днес съществува огромна потребност от по-нататъшно развитие на езика за облекчаване на изразяването на еволюиращата мисъл.
81:6.17 (908.6) Езикът възникна в резултат от групово общуване, при което всяка местна група си изработи своя собствена система за обмен на думи. В своето развитие езикът премина през стадии на жестове, символи, възгласи, звукоподражания, интонации и ударения до акцентуване на гласни във възникналите по-късно азбуки. Езикът е най-важното и най-полезното оръдие на човешката мисъл, но той достига високо развитие едва тогава, когато в социалните групи се появи някакво свободно време. Тенденцията да се играе с думите води до появата на нови думи — сленг. Ако мнозинството приема сленга, то преминавайки в общо ползване, той става част от езика. Произходът на диалектите се илюстрира от примера с „детската реч“, която използват членовете на семейството при общуване с детето.
81:6.18 (908.7) Езиковата бариера винаги е била огромно препятствие по пътя на укрепването на мира. Преди културата да може да се разпространи над цялата раса, целия континент или целия свят, е необходимо да се изживеят диалектите. Всемирният език подпомага мира, осигурява развитието на културата и повишава благоденствието. Даже тогава, когато броят на световните езици се сведе до няколко, знанието на техните водещи културни народи ще има огромно значение за постигането на всеобщ мир и процъфтяване.
81:6.19 (908.8) Макар че на Урантия беше направено много малко за създаването на международен език, вие постигнахте голям успех в организацията на международна търговия. Необходимо е да се насърчава развитието на всички междунационални отношения — независимо дали те се отнасят до езика, търговията, изкуството, науката, съревнованието или религиите.
81:6.20 (909.1) 7. Ефективността на механичните устройства. Прогресът на цивилизацията е неразривно свързан с развитието и наличието на оръдия, машини и канали за разпределяне. Усъвършенстваните оръдия, оригиналните и ефективни машини определят оцеляването на съперничещите си групи в условията на прогресиращата цивилизация.
81:6.21 (909.2) В древността единствената енергия, изразходвана при обработката на земята, беше енергията на самия човек. Хората дълго се съпротивляваха на използването на бикове, тъй като това ги оставяше без работа. По-късно да заменят човека дойдоха машините и всеки подобен успех е пряк принос в развитието на обществото, тъй като той освобождава енергията на човека за изпълнение на по-важни задачи.
81:6.22 (909.3) Направлявана от разума, науката може да стане велик социален освободител на човека. Техническият век може да има катастрофални последици само за такава нация, която поради своето ниско интелектуално ниво е неспособна да намери мъдри методи и надеждни решения за приспособяване към временните трудности, възникващи вследствие внезапния растеж на безработицата поради твърде бързото внедряване на новите типове облекчаващи труда механизми.
81:6.23 (909.4) 8. Характерът на просветителите. Социалното наследство позволява на човека да се опира на всички предшественици, внесли свой принос в съкровищницата на културата и знанията. Най-важната роля в предаване на факела на културата на следващото поколение остава за семейството. След това идват свободното време и общественият живот, след тях — училището, което все пак е също толкова задължително за сложното високоорганизирано общество.
81:6.24 (909.5) Насекомите се раждат напълно образовани и приспособени за живот — разбира се, за живот крайно ограничен и чисто инстинктивен. Човешките деца се раждат без образование; затова, управлявайки просвещението на младото поколение, човекът в значителна степен е способен да измени еволюционния курс на цивилизацията.
81:6.25 (909.6) Най-важните фактори за двадесети век, оказващи влияние върху развитието на цивилизацията и прогреса на културата, са глобалният растеж на пътешествията и безпрецедентното развитие на средствата за комуникация. Но подобряването на образованието изостава от процеса на социалната структура; по същия начин съвременното признаване на етическите норми отстъпва на постиженията в чисто интелектуалните и научни области. А по отношение на духовното развитие и охрана на институцията на семейството съвременната цивилизацията е в състояние на застой.
81:6.26 (909.7) 9. Човешките идеали. Идеалите на едно поколение очертават пътищата, определящи съдбата на непосредствените потомци. Качеството на обществените просветители обуславя движението на цивилизацията напред или назад. Институциите на семейството, църквата и училището на едно поколение предопределят характерната тенденция на последващото поколение. Моралният и духовен импулс на расата или нацията в значителна степен определя темповете на развитие на културата на тази цивилизация.
81:6.27 (909.8) Идеалите възвисяват източника на социален поток. И никой поток не може да се издигне по-високо от своя източник — на какъвто и натиск да се поддава, по каквото и русло да се отправя. Движещата сила на даже най-материалните аспекти на културната цивилизация се заключава в най-малките материални обществени постижения. Разумът може да контролира механизма на цивилизацията, мъдростта — да го направлява, но духовният идеализъм е тази енергия, която действително възвисява и придвижва човешката култура от едно постигнато ниво към друго.
81:6.28 (910.1) В началото животът беше борба за съществуване, сега — за жизнен стандарт; на следващия етап той ще стане борба за качеството на мисленето, което е бъдещата земна цел на човешкото съществуване.
81:6.29 (910.2) 10. Координацията на специалистите. Огромно значение за развитието на цивилизацията имаше ранното разделение на труда и неговото по-късно следствие — специализацията. Понастоящем обществото зависи от ефективната координация на специалистите. Развитието на обществото принуждава да се търсят пътища за тяхното взаимодействие.
81:6.30 (910.3) В областта на обществените науки, изкуство, техниката и промишлеността ще се появяват все нови и нови специалисти, превишаващи своето ниво и умения. И тези различия в способностите и заетостта в края на краищата ще отслабят и разрушат човешкото общество, ако не им се отдаде да изработят ефективни средства за координация и взаимодействие. Но интелектът, способен на такава изобретателност и на такава специализация, трябва да бъде напълно способен да разработи адекватни методи за контрол и адаптация по отношение на всички проблеми, явяващи се следствие от бързия растеж на изобретателството и ускорените темпове на разпространяване на културата.
81:6.31 (910.4) 11. Методите за трудоустрояване. Следващата епоха в развитието на обществото ще стане въплъщение на по-доброто и по-ефективно взаимодействие и координация в условията на постоянно растящата и разклоняваща се специализация. И с появата на все нови форми на труда е необходимо да се намери някакъв път, позволяващ да се направляват хората към съответните работни места. Машинното производство не е единствената причина за безработицата сред цивилизованите народи на Урантия. Проблемът за трудоустрояването задълбочава сложността на икономическата система и все по-голямата производствена и професионална специализация.
81:6.32 (910.5) Недостатъчно е само да се подготвят хората за работа; в едно комплексно общество е необходимо също така да се осигурят и ефективни методи за работно място. Преди гражданите да се обучат на високоспециализирани методи за заработка, тях следва да ги научат на един или няколко прости видове физически труд, професия или занаят, които могат да се използват в случай на временна загуба на работа по основната специалност. Нито едно общество няма да издържи продължителна издръжка на големи групи безработни. Съществуването за сметка на обществени средства с времето извращава и деморализира по-добрите граждани. Даже частната благотворителност става пагубна, когато от нея продължително се възползват трудоспособни граждани.
81:6.33 (910.6) На такова високоспециализирано общество няма да бъдат по нрава общински и феодални обичаи от древността. Разбира се, много най-прости видове услуги се поддават на приемлива и благотворителна социализация, но високообразованите и ултраспециализирани хора най-добре от всичко се управляват с помощта на разумно взаимодействие. Усъвършенстването на координацията и благожелателното управление ще доведат до по-дългосрочно сътрудничество, отколкото остарелите и примитивни методи на комунизма или регулативните диктаторски организации, основани на силата.
81:6.34 (910.7) 12. Желанието да се сътрудничи. Едно от главните препятствия по пътя на прогреса на човешкото общество е конфликтът между интересите и благополучието на по-големи и по-специализирани групи и по-малки, асоциални човешки групи, стоящи на противоположни позиции, а да не говорим за отделните антисоциално настроени индивиди.
81:6.35 (910.8) Нито една национална култура няма да оцелее, ако нейните образователни методи и религиозни идеали не вдъхновяват висок тип разумен патриотизъм и национална преданост. Без такъв разумен патриотизъм и културна солидарност всички нации проявяват тенденция към дезинтеграция в резултат на провинциалната завист и отмъстителност.
81:6.36 (911.1) Запазването на световната цивилизация зависи от способността на хората да се научат да живеят заедно в мир и братство. Без ефективна координация индустриалната цивилизация е заплашена от опасностите, присъщи на ултраспециализацията: еднообразност, ограниченост и тенденцията да пораждат недоверие и подозрителност.
81:6.37 (911.2) 13. Ефективното и мъдро ръководство. Цивилизацията твърде много зависи от присъствието на въодушевяващия и ефективен дух на колективизма. От десет души ще има не повече полза, отколкото от един, ако, повдигайки голям товар, те не го вдигат заедно — едновременно. И такава съвместна работа — социално взаимодействие, зависи от ръководителите. И в миналото, и днес културната цивилизация се основаваше на разумното сътрудничество на гражданите с мъдри и прогресивни лидери; и докато човек не достигне до по-високи нива на развитие, цивилизацията ще зависи от наличието на умни и енергични ръководители.
81:6.38 (911.3) Високоразвита цивилизация се ражда при разумно съотношение между материално богатство, интелектуално величие, морални ценности, социална мъдрост и космическа проницателност.
81:6.39 (911.4) 14. Социалните промени. Обществото не е божествен институт; то е феномен на постепенната еволюция; развитието на цивилизацията винаги се забавя, когато нейните лидери се бавят с внедряването в обществото на измененията, които позволяват да вървят в крак с научното развитие на епохата. Независимо от всичко това не бива да презираме старото само поради това, че е старо, както не следва и безусловно да приемаме новата идея единствено затова, защото е необичайна и нова.
81:6.40 (911.5) Човекът не следва да се бои да експериментира в областта на обществените механизми. Но тези експерименти трябва задължително да преминават под контрола на тези, които са добре запознати с историята на еволюцията на обществото; и такива новатори винаги следва да се ръководят от мъдростта на хората, притежаващи практически опит в областта на измисления или обществен експеримент. Никакви мащабни изменения в обществения или икономически живот не трябва да бъдат предприемани внезапно. За всички видове адаптация на човека — физическа, социална или икономическа, е необходимо време. Само нравствените и духовни адаптации могат да се осъществяват мигновено, но и в такива случаи се изисква време за пълното разкриване на техните материални и социални последствия. Идеалите на расата са главната опора и гаранция в критичния период на прехода на цивилизацията от едно ниво на друго.
81:6.41 (911.6) 15. Предотвратяването на краха в преходния период. Обществото е резултат от многовековната история на проби и грешки; то е това, което се е запазило в резултат от избирателната адаптация и приспособяване в течение на сменящите се един друг стадии в развитието на човечеството — неговият вековен възход от нивото на животното до човешките нива на планетарен статут. Най-голямата опасност за всяка цивилизация — във всеки даден момент, е свързана с опасността от крах при прехода от устоелите методи на миналото към новите и по-добри, но неизпитани процедури на бъдещето.
81:6.42 (911.7) Ръководството е жизнено важно за прогреса. Мъдростта, проницателността и предвиждането са необходими за устойчивото съществуване на нациите. Истинска опасност надвисва над цивилизацията едва тогава, когато започват да изчезват способните лидери. А делът на такива мъдри ръководители никога не е превишавал един процент от населението.
81:6.43 (911.8) Именно по тези стъпала на еволюционната стълба цивилизацията се издигна до нивото, позволило да се положи началото на тези могъщи процеси, които достигнаха кулминацията си в бързо развиващата се култура на двадесети век. И само придържайки се към тези фундаментални основи, човекът може да се надява да запази своите днешни цивилизации и едновременно с това да осигури тяхното по-нататъшно развитие и гарантирано оцеляване.
81:6.44 (912.1) Такава е същността на дългите, дълги усилия на народите на Земята по установяването на цивилизацията от времената на Адам. Съвременната култура е крайният резултат от тази напрегната еволюция. До изобретяването на книгопечатането прогресът беше относително бавен, тъй като новите поколения не можеха така бързо да се възползват от постиженията на своите предшественици. Но сега човешкото общество е устремено напред под въздействието на съвкупната движеща сила на всички епохи, преминати от цивилизациите в тяхната трудна борба.
81:6.45 (912.2) [Подготвено от архангел на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 82
82:0.1 (913.1) СЪПРУЖЕСКИТЕ, или брачни, отношения произтичат от двуполовостта. Съпружеството е ответно приспособяване на човека към своята разнополовост, докато семейният живот е съвкупен резултат от подобни еволюционни и адаптивни приспособявания. Съпружеството е устойчиво. То не е чисто биологична еволюция, но служи като основа на всяка социална еволюция и затова със сигурност ще се запази в една или друга форма. Съпружеството е дало на човека семейното огнище — славния венец на дългата и напрегната еволюционна борба.
82:0.2 (913.2) Докато религиозните, обществени и образователни институти са необходими за запазването на културната еволюция, главен двигател е семейството. Голяма част от най-необходимото в живота детето усвоява в своето семейство и от съседите.
82:0.3 (913.3) В древността в разпореждане на хората нямаше особено изискана социална цивилизация, но тази, с която те разполагаха, добросъвестно и успешно се предаваше на новото поколение. И вие следва да осъзнаете факта, че голяма част от тези древни цивилизации продължаваше да се развива при минимално въздействие от страна на други институции, защото семейството изпълняваше своите функции ефективно. Днес човешките интереси притежават богато социално и културно наследство, което трябва да се предава на следващите поколения мъдро и ефективно. Необходимо е да се поддържа семейството като образователна институция.
82:1.1 (913.4) Независимо от пропастта, съществуваща между личността на мъжете и на жените, половото влечение е достатъчно, за да осигури тяхното съединяване за продължаване на рода. Този инстинкт действаше ефективно много по-рано от времето, когато хората започнаха да изпитват много от това, което впоследствие започна да се нарича любов, преданост и съпружеска вярност. Половите отношения имат природен характер, а съпружеството е тяхното еволюционно социално следствие.
82:1.2 (913.5) Сред първобитните народи половото влечение и желание не бяха преобладаващите видове страсти: те просто ги приемаха за даденост. Целият репродуктивен опит беше лишен от творческа идеализация. Всепоглъщащата полова страст на по-цивилизованите народи основно се обяснява с расовите смесвания, особено в тези случаи, когато еволюционната природа се стимулираше от асоциативното въображение и естетическото чувство на нодитите и адамитите. Но андитската наследственост беше усвоена от еволюционните раси в толкова малки пропорции, че тя не можа да осигури достатъчно подчинение на животинските страсти, пробудени и усилени от по-остро сексуално чувство и по-силно полово влечение. От еволюционните раси най-висш кодекс на междуполовите отношения притежаваше червеният човек.
82:1.3 (913.6) С оглед на брака уреждането на половия живот е показател за следните фактори:
82:1.4 (913.7) 1. Сравнителният прогрес на цивилизацията. По цялото продължение на своето развитие цивилизацията все повече изискваше половото влечение да се удовлетворява целесъобразно и в съгласие с нравите.
82:1.5 (914.1) 2. Делът на андитската наследственост във всеки народ. В такива групи половото влечение стана израз както на висшите, така и на низшите качества на физическата и чувствена страни на човека.
82:1.6 (914.2) Сангикските раси притежаваха нормалната, присъща на животните страст, но в тях беше слабо развито въображението или осъзнаването на красотата и привлекателността на противоположния пол. Така нареченият сексапил практически отсъства даже в съвременните примитивни раси; тези чисти в расово отношение народи демонстрират явен брачен инстинкт, но недостатъчно силна сексуална привлекателност за появата на сериозни проблеми, изискващи социален контрол.
82:1.7 (914.3) Брачният инстинкт е една от главните физически движещи сили на човека; това е единственото чувство, което под формата на лично удовлетворение успешно залъгва егоиста, като го принуждава да сложи благополучните раси и продължаването на рода значително по-високо от индивидуалния комфорт и личната свобода от отговорност.
82:1.8 (914.4) Като институция бракът — от своето възникване в древността до наши дни, отразява социалната еволюция на биологичния стремеж към запазване на вида. Запазването на еволюционните човешки видове се осигурява от присъствието на този расов брачен импулс — подбудата, която неясно се нарича сексуална привлекателност. Тази огромна биологична подбуда става централен импулс за всевъзможните свързани с него инстинкти, чувства и обичаи — физически, интелектуални, нравствени и социални.
82:1.9 (914.5) За дивака подбуждаща мотивация беше препитанието, но в условията, когато цивилизацията осигурява изобилие от храна, половото влечение често пъти става доминиращ импулс и затова се нуждае постоянно от социален контрол. Инстинктивната периодичност съдържа стремежа към съвкупление в животните, но предвид това, че човекът е в толкова голяма степен самоуправляващо се същество, половото желание не е само периодично. Именно затова обществото е принудено да заставя индивида да прояви сдържаност.
82:1.10 (914.6) Нито едно човешко чувство или подбуда, ставайки разюздано и прекомерно, не е способно да доведе до такива обиди и нещастия, както това могъщо полово влечение. Разумното подчиняване на дадения импулс за ограничаване на обществото е висш критерий за неподправения характер на всяка цивилизация. Сдържаност, все повече и повече сдържаност — ето постоянно растящото изискване на прогресиращото човечество. Скритостта, неискреността и лицемерието могат да замъглят проблемите на пола, но не предлагат решения, както и не спомагат за развитието на етиката.
82:2.1 (914.7) В опростен вид еволюцията на съпружеството е история на сдържането на половото влечение под натиска на обществените, религиозни и граждански ограничения. Природата едва ли се съобразява с индивида; тя не признава съществуването на така наричаната нравственост; тя е заинтересувана само от размножаването на видовете. Природата подбужда към репродукция, равнодушно оставяйки обществото да решава поражданите от това проблеми, което създава постоянни и значителни трудности за еволюиращото човечество. Социалният конфликт се заключава в непрекратяващата се война между основните инстинкти и прогресиращата етика.
82:2.2 (914.8) В древните раси нямаше никакво или почти никакво ограничаване на половите отношения. Предвид тази полова свобода отсъстваше и проституция. Днес сред пигмеите и другите изостанали народи няма институция на брака; изследването на такива народи показва, че примитивните раси се поддържат от прости брачни обичаи. Но всеки древен народ следва да се изучава и оценява само в светлината на моралните норми, отнасящи се към нравите на съответната епоха.
82:2.3 (915.1) При все това свободната любов беше на почит само при примитивните диваци. Щом започнаха да се оформят обществени групи, започна формирането на законите и ограниченията на съпружеския живот. Така брачните отношения преминаха еволюционния път от почти пълна сексуална всезадоволеност до нормите на двадесети век с тяхното относително пълно ограничаване на половия живот.
82:2.4 (915.2) В най-ранните стадии на племенния живот нравите и ограничителните табу, при цялата си примитивност, действително държаха мъжете и жените поотделно; това спомагаше за покоя, порядъка и трудолюбието, с което започна дългата еволюция на брака и семейството. Съответстващият на пола маниер да се облича, стилът украшения и религиозните ритуали водят своето начало от тези древни табу, които установяваха пределите на сексуалните свободи и така съответно създадоха представата за порока, престъпленията и греха. Но в течение на дълго време съществуваше обичай да се отменят всички полови ограничения в дните на големите празници, особено деня Първи май.
82:2.5 (915.3) Жените винаги бяха подлагани на по-сериозни забрани, отколкото мъжете. Древните нрави предоставяха на неомъжените жени такава степен на полова свобода, каквато и на мъжете, но от жената винаги се изискваше вярност към нейния съпруг. Първобитните съпружески отношения почти не ограничаваха половата свобода на мъжете; що се отнася до жената, то на нейната по-нататъшна сексуална свобода се налагаше табу. Омъжените жени винаги имаха някакъв знак, отделящ ги в обособена класа — например, прическата, дрехите, воала, украшението или пръстена.
82:3.1 (915.4) Съпружеството е институционална реакция на социалния организъм спрямо повсеместното биологично напрежение, предизвиквано от непрестанната подбуда на човека към репродукция — самовъзпроизвеждане. Брачните отношения винаги са естествени и според развитието на обществото от просто към сложно се извършваше съответно изменение на нравите в сферата на брачните отношения — развитие на институцията на брака. Навсякъде, където социалната еволюция стигна до стадия на формирането на нравите, съществува еволюиращата институция на брака.
82:3.2 (915.5) Винаги съществуваха и винаги ще съществуват две явно изразени области на съпружеството: нрави — закони, регулиращи външните аспекти на брачните отношения, и интимните по своята природа лични отношения между мъжете и жените. Индивидът винаги въставаше против половите ограничения, налагани от обществото. Причината за вековния проблем на пола се заключава в следното: осигуряването е индивидуално, но то се осъществява от групата; продължаването на рода е социално, но то се осигурява от индивидуален импулс.
82:3.3 (915.6) Нравите, ако ги уважават, са достатъчно силни, за да сдържат половото влечение и да го управляват, както е потвърдено от всички раси. Брачните норми винаги са служили като истински показател за могъществото на нравите и функционалната цялостност на гражданското управление. Но ранните структури, регулиращи половите и брачни отношения, бяха натоварени с противоречиви и примитивни ограничения. Родителите, децата, роднините, обществото — във всички тези групи имаше противоречиви интереси при регулирането на съпружеските отношения. Но независимо от всичко това тези народи, които придаваха голямо значение на институцията на брака и я внедряваха на практика, по естествен начин се издигнаха на по-високи еволюционни нива и увеличиха броя на своето население.
82:3.4 (915.7) В първобитните времена бракът беше отплата за общественото положение; наличието на жена служеше като знак за отличие. За дивака денят на сватбата означаваше навлизане във време на отговорност и зрелост. В една епоха бракът се смяташе за обществен дълг, в друга — за религиозно задължение, в трета — за политическо изискване за осигуряване на граждани за държавата.
82:3.5 (916.1) Много древни племена изискваха дръзко похищаване на чуждо имущество за потвърждаване на готовността за съпружество; по-късните народи замениха тези грабителски набези с турнири и състезателни игри. Като висша награда победителите в такива състезания получаваха правото за избор на невеста от числото на най-добрите девойки. Според обичая на ловците на глави юношата имаше право да се жени едва след като придобиеше най-малко една глава, макар че понякога черепът можеше да се купи. С постепенното отмиране на обичая за купуване на жените тях започнаха да ги печелят на конкурси — практика, която все още се запазва при много групи на черния човек.
82:3.6 (916.2) С развитието на цивилизацията в някои племена жените започнаха да устройват сурови изпитания за мъжката издръжливост; така те можеха да отдадат предпочитание на тези мъже, които удостояваха със своя избор. Съпружеските изпитания включваха демонстрация на изкуството на ловеца и боеца, както и на способностите за осигуряване на семейството. В течение на дълго време от жениха се изискваше в продължение на минимум една година да бъде член на семейството на невестата; тук той живееше, трудеше се, доказвайки, че е достоен за жената, която искаше да вземе за съпруга.
82:3.7 (916.3) От жената се изискваше умение да извършва тежка работа и да ражда деца. Тя трябваше да се справи с определен обем селскостопанска работа за определено време. А ако детето се появеше преди омъжването, стойността на жената нарастваше още повече, тъй като тя потвърждаваше своята способност да ражда деца.
82:3.8 (916.4) Фактът, че да не се омъжиш древните смятаха за позор, дори за грях, обяснява произхода на детските бракове: щом като на човек му е съдено да живее в съпружество, колкото по-рано, толкова по-добре. Освен това битуваше и поверието, че неженените и неомъжените няма да попаднат в страната на духовете. Това беше още един довод в полза на детските бракове, сключвани още при раждането, а понякога и преди раждането, в зависимост от пола на детето. Древните вярваха в това, че даже покойниците трябва да сключат брак. За водене на преговорите за сключване на брак между мъртвите биваха наемани истински сватове. Някой от родителите се договаряше за участие на такива посредници за сключване на брак между умрелия син и умряла дъщеря от друго семейство.
82:3.9 (916.5) Сред по-късните народи бракът обикновено се сключваше с достигането на полова зрелост, но развитието на тази тенденция беше непосредствено свързано с прогреса на цивилизацията. Още на ранните етапи на социалната еволюция се появиха особени безбрачни категории както мъже, така и жени; те се формираха и поддържаха от индивиди, в една или друга степен лишени от нормално полово влечение.
82:3.10 (916.6) Много племена позволяваха на членовете на управляващия клан да имат полови отношения с невестата непосредствено преди тя да се отдаде на своя мъж. Всеки от тези мъже даваше на девойката подарък; такъв е произходът на обичая да се подаряват сватбени подаръци. В някои групи девойката трябваше да заработи своята зестра, която се състоеше от подаръци, представяни в изложбата на невестата и получени като възнаграждение за сексуални услуги.
82:3.11 (916.7) Някои племена женеха юношите за вдовици и по-възрастни жени, а впоследствие, когато на свой ред те самите оставаха вдовци, им позволяваха да вземат за жена девойка, обяснявайки, че в такъв случай и двамата съпрузи със сигурност няма да бъдат глупци — което, предполагаха те, би се случило, ако разрешаха в брак да встъпват юноши и девойки. Други племена ограничаваха брачните отношения с еднаква възрастова категория. Именно ограничаването на брака в определени възрастови групи породи идеята за кръвосмешение. (В Индия и досега няма възрастови ограничения за брака.)
82:3.12 (916.8) В някои култури жените смъртно се бояха от вдовството: вдовицата или я убиваха, или ú позволяваха да извърши самоубийство на гроба на съпруга, тъй като се смяташе, че тя трябва да влезе в страната на духовете заедно със своя мъж. Останалата жива вдовица практически винаги я обвиняваха за смъртта на нейния мъж. В някои племена вдовиците ги изгаряха живи. Ако вдовицата продължаваше да живее, нейният живот се превръщаше в непрекъснат траур и беше свързан с нетърпими социални ограничения, тъй като повторният брак се подлагаше на всеобщо осъждане.
82:3.13 (917.1) В древността се поощряваше много от това, което сега се смята за аморално. В първобитните времена жените нерядко изпитваха огромна гордост от връзките на своя мъж с други жени. Девическото целомъдрие беше истинско препятствие за сключването на брак; раждането на дете преди омъжването правеше девойката много по-желана като жена, тъй като мъжът беше уверен, че неговата спътница не е безплодна.
82:3.14 (917.2) Много първобитни племена разрешаваха изпитателния брак, който продължаваше дотогава, докато жената не забременееше, след което можеше да се проведе обичайната сватбена церемония. В други групи сватбата се правеше едва след раждането на първото дете. Ако жената се окажеше безплодна, родителите трябваше да я откупят, а бракът се обявяваше за недействителен. Нравите изискваха всяка двойка да има дете.
82:3.15 (917.3) Такъв първобитен изпитателен брак нямаше нищо общо с всезадоволеността; това беше само честно изпитание на плодовитостта. Встъпилите във връзка индивиди сключваха брак, щом се потвърдеше тяхната способност да имат деца. Когато съвременните двойки започват съпружески живот със задната мисъл за удобен развод, в случай че не бъдат напълно удовлетворени от съвместния живот, те по същество сключват подобие на изпитателен брак, при това със значително по-нисък статут, отколкото честните и смели опити на своите по-малко цивилизовани предци.
82:4.1 (917.4) Бракът винаги е бил свързан както със собствеността, така и с религията. Собствеността правеше брака устойчив, религията — нравствен.
82:4.2 (917.5) Първобитният брак представляваше инвестиция, икономическа сделка; той се основаваше повече на делови отношения, отколкото на сексуална заинтересуваност. Древните встъпваха в брак заради благополучието на групата; затова техните бракове се планираха и уреждаха от групата — от родителите и старейшините. И това, че нравите, регулиращи отношението към собствеността, действително укрепваха институцията на брака, се потвърждава от по-голямата устойчивост на брака в ранните племена, отколкото сред много съвременни народи.
82:4.3 (917.6) В зависимост от прогреса на цивилизацията и все по-голямото признаване на частната собственост най-голямото престъпление стана кражбата. Прелюбодеянието се смяташе за форма на кражба, за посегателство над правото на собственост на мъжа. Затова то не се споменава отделно в ранните кодекси и закони. До встъпването в брак жената беше собственост на своя баща, който предаваше своите права на нейния мъж и всички легализирани полови връзки произтичаха от тези априорни права на собственост. Старият Завет се отнася към жените като с разновидност на собствеността. Коранът учи, че жените са същества от втора категория. Мъжът притежаваше правото да заеме своята жена на приятел или на гост и този обичай и досега съществува сред някои народи.
82:4.4 (917.7) Съвременната полова ревност не е вродена; тя е резултат от еволюцията на нравите. Първобитният човек не ревнуваше своята жена; той просто охраняваше собствеността си. В полово отношение предявяването към жената на по-големи изисквания, отколкото към нейния мъж, се обясняваше с това, че нейната съпружеска невярност влече след себе си появата на наследник и предаването на собствеността по наследство. Още на най-ранните стадии от развитието на цивилизацията незаконно роденото дете се ползваше с лоша слава. Отначало само жената биваше наказвана за прелюбодеяние. Впоследствие нравите предписваха да бъде наказван също така и нейният партньор и в течение на много векове оскърбеният мъж или баща имаха пълното право да убият този, който навлезе в техните владения. В съвременните народи се запазиха тези нрави с техния неписан закон, разрешаващ така наречените “престъпления в защита на честта”.
82:4.5 (917.8) Тъй като изискването за непорочност се появи като един от аспектите на развитие на нравите, регулиращи отношенията към собствеността, то се разпространяваше в началото над омъжените жени, но не засягаше неомъжените девойки. Впоследствие от девствеността щеше да бъде заинтересуван повече бащата, отколкото женихът: непорочната девойка беше търговското имущество на бащата — това му даваше възможност да определя по-висока цена. С повишаването на търсенето на девственост се появи обичаят да се заплаща възнаграждение на бащата на невестата за това, че е отгледал непорочна девойка за нейния бъдещ съпруг. Веднъж възникнала, идеята за женската непорочност толкова завладя умовете, че девойките започнаха буквално да ги затварят и заточават за много години, за да се гарантира тяхната непорочност. Сравнително неотдавнашните морални и социални норми, а също така и проверките на девствеността автоматически породиха класата на професионалните проститутки; това бяха отхвърлени невести — жени, които при проверките, уреждани от майките на жениха, биваха признавани за лишени от девственост.
82:5.1 (918.1) Още в дълбока древност дивакът забеляза, че расовото смесване повишава качеството на потомството — не затова, защото ендогамията винаги довеждаше до лоши последствия, а защото екзогамията винаги даваше сравнително по-добри резултати. Затова нравите се стремяха да закрепят ограничения на половите отношения между близките и роднините. Беше признато, че екзогамията изключително повишава селективните възможности на еволюционното вариране и развитие. Появилите се в резултат от такива връзки индивиди бяха по-разностранни и притежаваха по-голяма способност за оцеляване във враждебно обкръжение; последователите на ендогамията, както и техните нрави, постепенно изчезнаха. Този процес беше бавен; дивакът не се замисляше над такива проблеми, за разлика от по-късните и прогресиращи народи, които при това забелязаха, че общата слабост понякога е следствие от прекомерното количество бракове между близки роднини.
82:5.2 (918.2) Докато при наличие на добра наследственост резултатът от ендогамията понякога беше успешно укрепване на силните племена, красноречивите случаи на печални последствия от ендогамията на наследствено непълноценни хора оказваха по-силно въздействие върху съзнанието на човека. Затова формирането на нравите се съпровождаше с появата на все нови и нови табута, забраняващи всякакви бракове между близки роднини.
82:5.3 (918.3) Религията отдавна служи като ефективна преграда за екзогамията; много религиозни учения обявиха брака с друговерците за нарушаване на закона. Жената обикновено беше последователка на ендогамията, а мъжът — на екзогамията. Собствеността винаги влияеше на брака и понякога — в опита си да закрепят собствеността в пределите на клана — се появяваха нрави, заповядващи на жените да избират мъже сред едноплеменниците на техния баща. Разпореждания от такъв род доведоха до огромна популярност на браковете между братовчеди. Освен това от ендогамията се ползваха в стремежа си да запазят тайните на майсторството: майсторите искаха изкуството на техния занаят да си остане в семейството.
82:5.4 (918.4) Оказвайки се в изолация, по-развитите групи винаги се връщаха към еднокръвните бракове. В течение на сто и петдесет хиляди години една от най-големите ендогамни групи бяха нодитите. Ендогамните нрави от по-късно време бяха в огромна степен укрепени от традициите на виолетовата раса, в която в брачни отношения отначало се налагаше да встъпват братя и сестри. Браковете между братя и сестри получиха също така разпространение в древен Египет, Сирия, Месопотамия и навсякъде, където обитаваха андити. Египтяните дълго се придържаха към такива бракове, опитвайки се да запазят чиста царската кръв — обичай, който още дълго време оставаше в сила в Персия. При месопотамците — до появата на Авраам, браковете с братовчеди бяха задължителни. Братовчедите се ползваха от преимуществени права за встъпване в брак със своите братовчеди. Самият Авраам се ожени за своята доведена сестра, но по-късните нрави на евреите забраняваха такива съюзи.
82:5.5 (919.1) Първото отстъпване от практиката на браковете между братя и сестри стана с появата на многоженството, тъй като сестрата-жена грубо потъпкваше другата жена или жени. Някои племенни нрави забраняваха на вдовицата на умрелия брат да се омъжва, изисквайки останалият жив брат да замени бащата на децата на покойния брат. Не съществува биологичен инстинкт, който не би позволил да се сключва брак при една или друга степен на родство. Такива ограничения са изключително следствие от табу.
82:5.6 (919.2) В резултат екзогамията преобладаваше, защото на нея отдаваха предпочитания мъжете: да намерят жена отвъд пределите на своята група означаваше да си осигурят по-голяма свобода от роднините на жената. Колкото по-отблизо познаваш, толкова по-малко почиташ. Затова когато в брачните отношения започна да преобладава индивидуалният избор, стана обичайно да се намират партньори отвъд пределите на племето.
82:5.7 (919.3) Съответно много племена забраниха браковете в пределите на клана. Други ограничиха брачните отношения до определени касти. Табуто над брака с жена със същия тотем доведе до обичая да се крадат жени от съседните племена. По-късно браковете се регулираха предимно по териториален, а не по родов признак. Преди ендогамията да се превърне в съвременна екзогамия, тя премина през цял ред еволюционни степени. Даже след като табуто се разпространи над еднокръвните бракове между простолюдието, на вождовете и царете се разрешаваше да се женят за своите роднини, което позволяваше да се избегне разреждането на царската кръв и да се запази нейната чистота. Нравите обикновено разрешаваха на монарсите някои волности в половия живот.
82:5.8 (919.4) Присъствието на по-късните андитски народи имаше по-голямо значение за усилването на желанията на сангикските раси да влизат в брачни отношения отвъд пределите на своите племена. Но екзогамията стана преобладаваща, едва след като съседните групи се научиха да живеят в относителен мир.
82:5.9 (919.5) Екзогамията сама по себе си спомагаше за укрепването на мира: междуплеменните бракове гасяха враждебните настроения. Екзогамията водеше към междуплеменно сътрудничество и военни съюзи; тя стана преобладаваща поради това, че осигуряваше голяма сила; тя създаваше нацията. В голяма степен за екзогамията спомага развитието на търговските връзки; пътешествията и изследванията внасяха своя принос в разширяването на географията на брачните отношения и в огромна степен съдействаха за взаимопроникването на расовите култури.
82:5.10 (919.6) Необяснимите по друг начин несъобразности на нравите, регулиращи расовите бракове, са основно следствие от влязлата в обичаите екзогамия, а също и в съпътстващата я кражба на невестата и покупката ú от други племена — всичко това доведе до обединяване на нравите на различни племена. Това, че тези засягащи ендогамията табута носеха социален, а не биологичен характер, добре се илюстрира със заповедта върху родствените бракове, под които попадаха много родственици от страна на жената или мъжа, които въобще нямаха отношение към кръвното родство.
82:6.1 (919.7) Сега в света няма чисти раси. От числото на изначалните еволюционни цветни раси в света се запазиха само две — жълтата и черната, но и тя включва в себе си много от кръвта на изчезналите цветни народи. Макар че така наричаната бяла раса основно произлезе от древния син човек, тя в по-голяма или по-малка степен е смесена с всички раси, което в значителна степен е вярно и за червения човек в Америка.
82:6.2 (919.8) От шестте цветни сангикски раси три бяха първични и три вторични. Макар че първичните раси — синя, червена и жълта, в много отношения превъзхождаха трите вторични, не следва да се забравя за това, че в тези вторични раси имаше много привлекателни черти, които можаха съществено да подобрят първичните раси, ако съществуваше възможност да асимилират по-добрите генотипи на вторичните.
82:6.3 (920.1) Днешните предразсъдъци против “метисите”, “хибридите” и тези със “смесената кръв” възникват поради това, че съвременните расови смесвания се извършват основно между изключително долнопробните генотипи на съответстващите раси. Неудовлетворително потомство се получава и при смесване на дегенеративните типове на една и съща раса.
82:6.4 (920.2) Ако съвременните раси на Урантия можеха да се освободят от бремето на низшия пласт на изродилите се, антисоциални, слабоумни и негодни екземпляри, щяха да съществуват твърде малко възражения против ограничените расови смесвания. А ако такива расови смесвания можеха да стават между висшите типове на няколко раси, то възраженията щяха да бъдат още по-малко.
82:6.5 (920.3) Тайната на създаването на нови и по-жизнеспособни генотипи се заключава в хибридизацията на най-добрите и несходни елементи. Това важи както за растенията и животните, така и за хората. Хибридизацията увеличава жизнеспособността и повишава плодовитостта. Расовите смесвания на средните и висши слоеве на различните народи изключително усилват съзидателния потенциал, което се демонстрира с примера за съвременното население на Съединените щати на Северна Америка. Когато таква брачни отношения се установяват между по-малоценните или низши слоеве, творческата способност намалява, както се вижда от примера със съвременните народи на Южна Индия.
82:6.6 (920.4) Расовите смесвания изключително спомагат за внезапната поява на нови качества, а ако такава хибридизация е съюз от най-добрите генотипи, то тези нови качества ще бъдат също превъзхождащи свойства.
82:6.7 (920.5) Дотогава, докато съвременните раси остават толкова претоварени от низши и дегенеративни генотипове, широкомащабното расово смесване би било крайно пагубно. Но повечето възражения против такива експерименти се обясняват по-скоро със социални и културни предразсъдъци, отколкото с биологични съображения. Даже средите на низшите родове хибриди често означават крачка напред в сравнение с техните предшественици. Хибридизацията води към подобряването на вида благодарение на ролята на доминантните гени. Расовите смесвания повишават вероятността за увеличаване в хибрида на броя на желателните доминанти.
82:6.8 (920.6) За последните сто години на Урантия имаше повече големи расови смесвания, отколкото за много хилядолетия. Опасността от поява на резки диспропорции в резултат от смесването на човешките раси е прекалено преувеличена. Основните проблеми, с които се сблъскваха “метисите”, се обясняват със социални предразсъдъци.
82:6.9 (920.7) Питкернският експеримент по смесването на бялата и полинезийската раси даде напълно удовлетворителни резултати благодарение на това, че белите мъже и полинезийските жени произхождаха от достатъчно добри родове. Смесените бракове между висшите типове бяла, червена и жълта раси можеха веднага да дадат много нови и биологически ефективни качества. Тези три народа принадлежат към първичните сангикски раси. Смесването на бялата и черната раси не дават толкова желателни непосредствени резултати, но мулатското потомство съвсем не е така осъдително, както се опитват да представят това социалните и расови предразсъдъци. Във физическо отношение такива хора са великолепни модели на човешкия род независимо от тяхната незначителна непълноценност в някои други отношения.
82:6.10 (920.8) Когато първична сангикска раса се смесва с вторична, последната съществено се подобрява за сметка на първата. Ако такова жертвено участие на първичните раси в подобряване на вторичните групи се извършва в неголям мащаб — и в течение на продължителен период от време, то не може да предизвика сериозни възражения. В биологичен аспект вторичните сангикски раси в известно отношение превъзхождаха първичните.
82:6.11 (921.1) В крайна сметка истинската опасност за хората лежи по-скоро в неограничената репродукция на низшите и дегенеративни типове на различните цивилизовани народи, отколкото в някаква мнима опасност от тяхното расово смесване.
82:6.12 (921.2) [Представено от главата на серафимите, разположени на Урантия.]
Книгата Урантия
Документ 83
83:0.1 (922.1) ТОВА е разказът за източниците на институцията на брака. Тази институция премина пътя на неотклонното развитие от случайното и безразборно съчетаване в стадото, през многобройните разновидности и адаптации, към тези норми на брака, венец на които съответно станаха чифтните съпружески отношения: съюзът на един мъж и една жена с цел създаване на семейство от висш социален тип.
83:0.2 (922.2) Бракът нееднократно биваше подлаган на опасност и нравите, регулиращи брачните отношения, търсеха сигурна опора както в собствеността, така и в религията. Но действителен фактор, неизменно охраняващ брака и възникващото в резултат семейство, е простият и вроден биологичен ефект на това, че мъжът и жената просто не могат да преживеят един без друг независимо от това дали са най-примитивните диваци или най-културните смъртни.
83:0.3 (922.3) Именно половото влечение превръща егоистичния човек в нещо повече от животно. Половите отношения, които се изграждат върху егоизма и самонаслаждението, влекат след себе си определени последствия, свързани със самоотречението и осигуряват приемане върху себе си на алтруистични задължения и многобройни семейни задължения, носещи полза на расата. В това отношение половият живот на дивака беше негов неосъзнат и неочакван цивилизатор, тъй като това полово желание автоматически и безпогрешно принуждава човека да мисли и в резултат го води към любовта.
83:1.1 (922.4) Бракът е обществен механизъм, предназначен за регулиране и управление на многобройните човешки отношения, които произтичат от физическия факт разнополовост. В качеството си на такава институция бракът функционира в две направления:
83:1.2 (922.5) 1. В регулирането на личните полови отношения.
83:1.3 (922.6) 2. В регулирането на предаването и получаването на наследството, приемствеността и обществения ред, което е неговата по-древна и изначална функция.
83:1.4 (922.7) Създаваното в брака семейство укрепва институцията на брака наред с нравите, регулиращи отношенията на собствеността. Към потенциалните фактори за устойчивост на брака се отнасят достойнството, тщеславието, рицарският дух, дългът и религиозните убеждения. Но макар че браковете могат да се одобряват или да не се одобряват свише, те едва ли се сключват на небесата. Човешкото семейство е явно изразена човешка институция, еволюционна придобивка. Бракът е обществена, а не църковна институция. Разбира се, религията трябва да оказва осезателно въздействие върху брака, но тя не трябва да се опитва да го постави под своето изключително управление и контрол.
83:1.5 (922.8) Примитивният брак беше основно производствена институция; та той и сега нерядко има социален или делови характер. В резултат на расови смесвания с андитите и благодарение на нравите на еволюиращата цивилизация в брака постепенно се появява все повече място за взаимозависимост, романтика, родителски чувства, поезия, нежност, етичност и даже идеализъм. Изборът на партньор и така наричаната романтична любов, обаче, не бяха характерни за примитивните брачни отношения. В дълбока древност мъжът и жената рядко биваха заедно; обикновено те даже се хранеха поотделно. Но личната привързаност на древните мъже и жени не беше здраво свързана с половото влечение; те се харесваха помежду си основно затова, защото живееха и работеха заедно.
83:2.1 (923.1) Примитивните бракове винаги се планираха от родителите на момчето и момичето. На преходния стадий между тези обичаи и свободен избор съществуваха брачни посредници или професионални сватове. Такива сватове в начало бяха бръснарите, а по-късно — свещениците. Първоначално бракът беше прерогатив на групата, след това — на семейството, и едва неотдавна стана лично дело.
83:2.2 (923.2) Средството на примитивния брак беше не влечението, а принудата. В древността жената изпитваше не равнодушие към половия живот, а само полова непълноценност, както ú се внушаване от съществуващите нрави. Както кражбата предшестваше продажбата, така и бракът по принуда предшестваше брака по съгласие. Някои жени помагаха на пленяването, за да се освободят от властта на старейшините; те предпочитаха да попаднат в ръцете на мъж на тяхната възраст от друго племе. Такова псевдобягство беше преходният стадий между хващането насила и завоюването на сърцето с помощта на личното обаяние.
83:2.3 (923.3) Древен вид сватбена церемония беше инсценираното бягство — нещо като репетиция за истинското бягство, който някога беше повсеместна практика. По-късно шеговитото похищаване на невестата стана част от сватбения обряд. Престорената съпротива на съвременните девойки на “похищението”, тяхната сдържаност по отношение на брака — всичко това са останки от древните обичаи. Пренасянето на невестата през прага води началото си от цял ред древни традиции, в това число и похищаването на невестата.
83:2.4 (923.4) В течение на дълго време жената беше лишена от възможността свободно да се разпорежда със себе си в брака, но на най-умните жени винаги се отдаваше да заобиколят това ограничение, умело ползвайки се от своята съобразителност. На стадия на ухажването активна страна обикновено е мъжът, но не винаги. Понякога в явна или неявна форма инициатива проявява жената и с развитието на цивилизацията жената играеше все по-забележима роля на всички стадии на ухажването и брака.
83:2.5 (923.5) Усилването на ролята на любовта, романтиката и личния избор в периода на предбрачните ухажвания е принос на андитите в световните раси. Отношенията между половете се развиват благоприятно. Много прогресиращи народи заменят мотивите на изгодата и собствеността с донякъде идеализирани представи за половата привлекателност. При избора на спътници в живота половото желание и чувството на любов започват да заменят хладните сметки.
83:2.6 (923.6) Някога сгодяването се приравняваше към брака; в древността половата връзка в периода на сгодяването беше нормално явление. В последните векове религията въведе табу на половите отношения в периода между годежа и брака.
83:3.1 (923.7) Древните хора не се доверяваха на любовните обещания. Те смятаха, че залог за сигурност в съюза трябва да бъде материализирана гаранция — собственост. Затова заплатената за жената сума се смяташе за конфискувана собственост, за залог, който мъжът неизбежно губеше в случай на развод или неизпълнение на своя дълг. В много племена мъжът, заплатил за невестата, имаше право да я дамгоса със своето клеймо. Африканците и досега купуват своите жени. Жената, взета по любов — или жената на белия човек, се сравнява с котката, защото тя нищо не струва.
83:3.2 (924.1) На сгледата на невестата позволяваха да се издокарват и гримират дъщерите за общия оглед, за да получат за тях голямо заплащане като жени. Но продажбата на жената се отличаваше от търговията с животните: в по-късните племена жената не можеше да преминава към друг собственик. Тази покупка не се свеждаше и до хладнокръвно заплащане на пари: при покупката на жени услугата се приравняваше към наличност. Ако мъжът беше подходящ във всички отношения, но не можеше да заплати за своята жена, получаваше възможността да се ожени, ставайки приемен син на бащата на момичето. А ако търсещият жена бедняк нямаше сумата, която искаше алчният баща, старейшините често оказваха върху родителя натиск, след който той намаляваше своите апетити — в противен случай момичето можеше да избяга от къщи.
83:3.3 (924.2) Цивилизацията се развиваше и бащите вече не искаха да изглеждат търговци на своите дъщери. Затова, продължавайки да приемат пари като заплащане за своите невести, те въведоха обичая да подаряват на съпружеската двойка ценни подаръци, които приблизително съответстваха на заплатената сума. А когато обичаят да се заплаща отиде в миналото, подаръците се превърнаха в зестра.
83:3.4 (924.3) Смисълът на зестрата се заключаваше в това, да се създаде дълбок разрив с тези времена, когато жените бяха робини, спътници в живота — собственост. Мъжът не можеше да се разведе с жената, без да ú изплати зестрата. В някои племена родителите на невестата и жениха правеха съвместна парична вноска; ако едната от страните оставеше другата, тя се лишаваше от своя дял, който по същество служеше за брачен залог. В периода на преход от покупка на жена към получаването на зестра, ако жената биваше закупена, децата принадлежаха на бащата, ако не — те принадлежаха на семейството на жената.
83:4.1 (924.4) Сватбената церемония възникна от факта, че сватбата изначално беше общинско дело, а не просто кулминацията на решение, взето от двама индивиди. Брачните отношения засягаха не само личността, но и групата.
83:4.2 (924.5) Целият живот на селските хора беше изпълнен с магии, ритуали, обреди; и бракът не правеше изключение. С развитието на цивилизацията колкото по-сериозно ставаше отношението към брака, толкова по-пищна ставаше сватбената церемония. Както и днес, в древността бракът беше един от факторите, влияещи върху отношенията на собствеността, което изискваше законна процедура, докато максимално широката публичност беше необходима за утвърждаване на социалния статут на бъдещите деца. Първобитните хора не водеха записки, затова при брака трябваше да присъстват колкото се може повече свидетели.
83:4.3 (924.6) Отначало сватбената церемония повече напомняше годеж и се заключаваше в публичното обявяване на намерението да живеят заедно; по-късно тя се превърна в съвместно хранене. В някои племена родителите просто отвеждаха дъщерята при мъжа. В други случаи единственият ритуал беше официалният обмен на подаръци, след което бащата на невестата я представяше на жениха. В много народи на Левант стана обичай да се оставят настрани формалностите, скрепявайки брака с полови сношения. За първи път по-усъвършенствана сватбена церемония се появи при червения човек.
83:4.4 (924.7) Хората прекомерно се бояха от бездетност, а тъй като безплодието се обясняваше с машинациите на духовете, то желанието да се гарантира плодовитост доведе до появата в сватбения обряд на някои магически и религиозни ритуали. С цел осигуряването на щастлив брак и способности за възпроизвеждане на потомството се използваха всевъзможни талисмани. Съветваха се даже с астролози, които трябваше да удостоверят щастливото за съчетаващите се страни разположение на звездите. Едно време на всички сватби на богати хора се принасяха човешки жертви.
83:4.5 (925.1) Сватбата се стремяха да отпразнуват в щастлив ден, за предпочитане в четвъртък, а особено благоприятно за брачната церемония се смяташе пълнолунието. Сред много народи на Близкия Изток имаше обичай да се обсипват младоженците със зърно — смяташе се, че този магически ритуал ги дарява със способността да имат деца. Някои източни народи използваха за такива случаи ориз.
83:4.6 (925.2) Огънят и водата се смятаха за най-добрите средства за защита от привидения и зли духове. Затова на сватбите обикновено се използваха огънят на жертвеника и свещи, а също така и поръсване със светена вода. В течение на дълго време съществуваше обичай да се назначава лъжлив ден за сватбата, а след това внезапно да се отлага празникът, за да бъдат объркани призраците и духовете.
83:4.7 (925.3) Дразненето на младоженците и шегите с тях по време на медения месец са останки от тези далечни дни, когато предполагаха, че е по-добре да се преструваш на беден и нещастен пред духовете, за да не предизвикваш тяхната завист. Булчинският воал е наследен от времената, когато се смяташе за необходимо да скриеш невестата, за да не могат да я познаят призраците, както и за това, да се скрие нейната красота от очите на ревнивите и завистливи духове. Преди началото на сватбената церемония краката на невестата не биваше да докосват земята. Даже в двадесети век се запазва християнският обичай да се постила килим от мястото на сватбения екипаж до църковния олтар.
83:4.8 (925.4) Един от най-древните видове сватбени церемонии беше освещаването от жреци на брачното ложе за осигуряване на способността за раждане на деца. Този обичай се оформи дълго преди появата на сватбения обряд. В онези времена поканените на сватбата хора трябваше да преминават нощем през спалнята, ставайки свидетели на законните брачни отношения.
83:4.9 (925.5) Елементът случайност — това, че независимо от всевъзможните предбрачни изпитания някои бракове се оказваха неуспешни, принуди първобитния човек да иска гаранции за нещастен брак, обръщайки се за помощ към жреците и магиите. Този стремеж доведе пряко до съвременното църковно венчаване. Но в продължение на много години се смяташе, че бракът се определя от решенията на родителите на жениха и невестата, а по-късно — от самите бъдещи съпрузи, докато в течение на последните петстотин години църквата и държавата си присвоиха съответните пълномощия и понастоящем приемат да обявяват за сключването на брака.
83:5.1 (925.6) На ранния етап от еволюцията неомъжените жени принадлежаха на мъжете на своето племе. По-късно по едно време жената имаше само един мъж. Тази практика — един-мъж-по-едно-време, беше първото отдръпване от безразборните стадни отношения. Докато на жената се позволяваше да има връзка само с един мъж, нейният съпруг можеше да прекъсва такива временни връзки по свое усмотрение. При все това тези слабо регулируеми връзки бяха първата крачка по пътя към отношенията по двойки в противоположност на отношенията в стадото. На този стадий на развитие на брака децата обикновено принадлежаха на майката.
83:5.2 (925.7) Следващата крачка в еволюцията на брачните отношения стана груповият брак. Този промеждутъчен общински стадий на брака беше принудителна мярка в развитието на семейството, тъй както нравите, регулиращи брачните отношения, бяха все още недостатъчно устойчиви, за да направят връзките по двойки постоянни. Към този тип се отнасяха браковете между братя и сестри; петима братя от едно семейство можеха да се оженят за петте сестри от друго. В целия свят по-свободните форми на общински брак постепенно се превръщаха в различни видове групов брак. И такива групови връзки основно се регулираха от тези нрави, които засягаха техния тотем. Семейният живот се развиваше бавно и уверено, тъй като осигурявайки запазването на голям брой деца, регулирането на брака и половия живот спомагаше за запазването на самото племе.
83:5.3 (926.1) В най-развитите племена груповите бракове постепенно отстъпиха място на практиката на полигамията — полигиния и полиандрия. Но полиандрията никога не беше разпространено явление, оставайки обикновено атрибут на кралете и богатите жени; освен това като правило тя се практикуваше вътре в семейството — една жена принадлежеше на няколко братя. Кастовите и икономически ограничения съответно принуждаваха няколко мъже да се задоволят с една жена. Но и в такива случаи жената се омъжваше само за един мъж, помирявайки се с останалите като с "чичовци" на съвместното потомство.
83:5.4 (926.2) Юдейският обичай, изискващ мъжът да вземе за жена вдовицата на брата с цел "да отгледа семето вместо своя брат" - т.нар. „левиратен брак”, беше разпространен сред повече от половината народи на древния свят. Това е остатък от времето, когато бракът беше по-скоро семеен въпрос, отколкото индивидуална връзка.
83:5.5 (926.3) В различните времена институцията полигиния признаваше четири типа жени:
83:5.6 (926.4) 1. Официални, или законни, жени.
83:5.7 (926.5) 2. Жени по любов и съгласие.
83:5.8 (926.6) 3. Наложници, договорни жени.
83:5.9 (926.7) 4. Робини.
83:5.10 (926.8) Истинската полигиния, когато всички жени и деца имаха еднакъв статут, беше много рядко явление. Обикновено даже в случай на многобрачие в дома домакинстваше главната жена — официален партньор. Само тя участваше в ритуала по сключването на брака и децата само на такава съпруга — закупена или получена заедно със зестрата, можеха да стават наследници, с изключение на случаите на специално съглашение с официалната жена.
83:5.11 (926.9) Официалната жена не беше задължително любимата жена; в древността като правило тя не беше такава. Любимите жени, или възлюбените, се появиха едва след значителния прогрес на расите, особено след смесването на еволюционните племена с нодитите и адамитите.
83:5.12 (926.10) Табуто, в съответствие с което мъжът можеше да има само една жена, доведе до появата на наложници. Наложничеството беше стъпало по пътя към моногамията, първата крачка, скъсваща с откровената полигамия. При евреите, римляните и китайците наложниците много често бяха слугините на жената. По-късно — например, при евреите, законната жена се смяташе за майка на всички деца, родили се на нейния мъж.
83:5.13 (926.11) Древните табу на половите отношения с бременна или кърмеща майка доведоха до широко разпространение на полигинията. Честите бременности в съчетание с тежкия труд бързо състаряваха първобитните жени. (Такава преуморена жена преживяваше само за сметка на това, че всеки месец за една седмица се изолираше от останалите — стига само да не беше бременна.) Нерядко, уморена от честите раждания, жената молеше своя мъж да си вземе друга, по-млада жена, която да може да ражда деца и да помага в домакинството. Половата ревност не съществуваше дори като помен.
83:5.14 (926.12) Броят на жените се ограничаваше само от възможностите на мъжа да ги осигури. Богатите и силни мъже желаеха многобройно потомство и тъй като детската смъртност беше много висока, за създаването на голямо семейство се изискваше голям брой жени. Много от тях бяха само работна сила, жени-робини.
83:5.15 (927.1) Човешките обичаи се усъвършенстват, но много бавно. Предназначението на харема беше създаването на силен и многоброен клан от кръвни родственици за поддръжка на трона. Веднъж даден вожд реши, че трябва да се задоволи с една жена и че не следва да държи харем, и веднага го разпусна. Недоволните жени отидоха по домовете си и техните оскърбени роднини се нахвърлиха на вожда и незабавно се разправиха с него.
83:6.1 (927.2) Моногамията е монопол; тя е добра за тези, които са достигнали това желателно състояние, но се превръща в биологична трудност за тези, които не са толкова успешни. Но напълно независимо от ефекта, който тя оказва на индивида, моногамията е несъмнено най-добрият дар за децата.
83:6.2 (927.3) Най-древната моногамия възникна под гнета на обстоятелствата — бедността. Моногамията е културна и социална, изкуствена и неестествена — тоест неестествена за еволюционния човек. Тя беше естествена за по-чистокръвните нодити и адамити и винаги е била огромна културна ценност за всички развити раси.
83:6.3 (927.4) Племената на халдейците признаваха на жената правото да изисква от своя бъдещ съпруг обещанието да не си взема втора жена или наложница; както гърците, така и римляните бяха привърженици на еднобрачието. Поклонението пред предците винаги укрепваше моногамията. Такова въздействие оказваше и християнството, което погрешно смята брака за свещен. Даже повишаването на нивото на живот неизменно въставаше против полигамията. Към времето на идването на Михаил на Урантия практически целият цивилизован свят се издигна до нивото на принципното признаване на моногамията. Но това пасивно еднобрачие не означаваше, че човечеството се е научило на истински брак по двойки.
83:6.4 (927.5) Стремейки се към моногамната цел на идеалния брак по двойки, който в крайна сметка е подобие на монополната полова връзка, обществото не трябва да си затваря очите пред тези нещастни мъже и жени, които не могат да си намерят място в този нов, усъвършенстван социален порядък — още повече ако са направили всичко възможно за подчинение на неговите изисквания. Неспособността за придобиване на партньор на социалната арена в условията на конкуренция може да се обясни с непреодолимите трудности или безкрайните ограничения, които се налагат на днешните нрави. Наистина моногамията е идеална за тези, които се придържат към нея, но тя неизбежно носи огромни тежести за тези, които са останали извън нея, в студа на самотното съществуване.
83:6.5 (927.6) Нещастното малцинство винаги е страдало в името на това, мнозинството да може да се развива в условията на еволюиращите нрави на прогресиращата цивилизация; но избраното мнозинство е длъжно да се отнася с неизменна доброта и съпричастие към своите по-малко щастливи другари, на които се налага да се разплащат за неспособността да образуват такива идеални полови съюзи, позволяващи да удовлетворяват всички биологични подбуди, одобрявани от висшите нрави на прогресиращата социална еволюция.
83:6.6 (927.7) Моногамията винаги е била, е и вечно ще бъде идеалистична цел на половата еволюция на човека. Този идел за истински брак по двойки предполага самоотречение и именно затова този брак толкова често се разпада само поради това, че на едната или и на двете страни не ú достига най-висшето от всички човешки достойнства — твърдото самообладание.
83:6.7 (927.8) Моногамията е това мерило, с което се измерва прогресът на социалната цивилизация в противоположност на чисто биологичната еволюция. Моногамията не задължително носи биологичен или природен характер, но тя е съвършено необходима за непосредственото запазване и по-нататъшното развитие на социалната цивилизация. Тя спомага за изискаността на чувствата, за очистването на нравствеността и духовния растеж, които са абсолютно невъзможни в полигамията. Жената не може да стане идеална майка, ако е принудена постоянно да се бори със съперници, домогвайки се до разположението на своя мъж.
83:6.8 (928.1) Бракът по двойки спомага и укрепва това близко разбиране и успешно сътрудничество, които са най-желателни за родителското щастие, благополучието на детето и социалната ефективност. Бракът, който започна с груба принуда, постепенно се превръща във великолепна институция за лична култура, сдържаност, самоизразяване и запазване на вида.
83:7.1 (928.2) На ранния етап от еволюцията на брачните нрави съпружеството беше свободен съюз, който можеше да се прекратява по желание, при което децата винаги оставаха при майката; майката и детето са свързани с инстинктивни връзки, които не зависят от развитието на нравите.
83:7.2 (928.3) Сред примитивните народи само всеки втори брак биваше успешен. Най-често съпрузите се развеждаха поради безплодие, вината за което се приписваше на жената; смяташе се, че в света на духовете бездетните жени стават на змии. При по-примитивните нрави правото на развод принадлежеше само на мъжа и при някои народи тези норми се запазиха чак до двадесети век.
83:7.3 (928.4) С развитието на нравите в някои племена се появиха две форми на брак: обикновеният, допускащ развод брак и бракът, сключен със свещеник, който не можеше да бъде разтрогнат. С появата на практиката покупка на жена и получаване на зестра наказанието за несполучилия брак — разплата със собственост, оказа голямо влияние за намаляването на разводите. И действително, този древен фактор на собственост циментира много съвременни съюзи.
83:7.4 (928.5) Социалният натиск под формата на обществено положение и имуществени привилегии винаги беше мощен фактор за запазването на табуто и нравите, регулиращи брака. В продължение на векове институцията на брака постоянно се усъвършенстваше и в съвременния свят той достигна високо ниво на развитие независимо от това, че над него е надвиснала сериозна опасност под формата на широко разпространено недоволство сред тези народи, за които доминиращ фактор е новият вид свобода — индивидуалният избор. Макар че тези трудности на растежа възникват при най-прогресивните раси вследствие ускорението на социалната еволюция, при по-малко развитите народи бракът продължава да процъфтява и бавно да се усъвършенства, ръководейки се от нравите в миналото.
83:7.5 (928.6) Новата и рязка замяна на стария, съществуващ от векове имуществен мотив с по-идеалния, но крайно индивидуалистичен чувствен мотив неизбежно доведе до временна нестабилност в институцията на брака. Човешките мотиви за сключване на брак винаги превишаваха значително битовия морал на съпружеския живот и в дванадесетия-двадесетия векове западните идеали за брака внезапно значително изпревариха егоцентричните и само частично контролируеми полови подбуди на расите. Във всяко общество присъствието на голям брой неангажирани в брак хора означава временно крушение или смяна на нравите.
83:7.6 (928.7) В продължение на векове истинско изпитание за брака беше постоянната близост, която е неизбежна във всеки семеен живот. Двама разглезени и покварени млади хора, приучени към постоянно снизходително отношение и към пълно удовлетворяване на собствените си тщеславие и егоизъм, едва ли могат да се надяват на голям успех в брака и семейния живот — на пожизнено партньорство, което предполага скромност, компромис, преданост и безкористно посвещаване на себе си на възпитаването на децата.
83:7.7 (929.1) Живото въображение и измислената романтика на стадия на ухажването е основна причина за увеличаването на броя на разводите сред съвременните западни народи, което още повече се усложнява с повишаването на личната и икономическа свобода на жените. Лесният развод, когато е следствие от недостиг на самообладание или на неспособност за нормално лично приспособяване, не е нищо друго освен най-краткия път назад, към тези примитивни стадии на развитие на обществото, които човекът е преодолял едва неотдавна, при това в резултат на толкова тежки лични мъчения и расови страдания.
83:7.8 (929.2) Докато в обществото няма нужното възпитание на децата и младежите, докато в него отсъства необходимата предбрачна подготовка, докато за арбитър при встъпането в брак служи неблагоразумният и незрял юношески идеализъм, дотогава разводът ще си остава разпространена практика. И дотогава, докато обществото не започне да дава на младите хора нужната и необходима за встъпване в брак подготовка, разводът ще си остава социален предпазен клапан, предотвратяващ по-нататъшното влошаване на положението в периодите на бързото развитие на еволюиращите нрави.
83:7.9 (929.3) Очевидно е, че древните се отнасяха към брака така сериозно, както и някои съвременни народи. И многото прибързани и неуспешни бракове в днешно време не свидетелстват за особен прогрес в сравнение с древната практика за проверка на юношите и девойките относно готовността им за брачни отношения. Огромното противоречие в съвременното общество се заключава в това, че то превъзнася любовта и идеализира брака, едновременно осъждайки изчерпателното изучаване на едното и другото.
83:8.1 (929.4) Бракът, венец на който е семейството, действително представлява най-възвишеният човешки институт, но той е дълбоко човешки по своята природа и никога не бива да бъде наричан свещен. Сифитските духовници превърнаха бракосъчетанието в религиозен обряд, но от времето на Едем в продължение на хилядолетия бракът си оставаше чисто социална и гражданска институция.
83:8.2 (929.5) Приравняването на човешките обединения към божествените е във висша степен неуместно. Съюзът на мъжа и жената, свързани в брачни и семейни отношения, е материална функция на смъртните и еволюционни светове. Разбира се, в резултат от искрения стремеж на мъжа и жената към прогрес може да се постигнат големи духовни успехи, но това не означава непременно, че бракът е свещен. Духовният прогрес е следствие на искреното усърдие в други области на човешките стремежи.
83:8.3 (929.6) Бракът не може да се сравнява нито с отношението на Настройчика към човечеството, нито с приятелските отношения на Христос Михаил към своите човешки събратя. Практически нищо в тези отношения не е съпоставимо с отношенията между мъжа и жената. Крайно прискръбно е, че погрешните възгледи на хората за тези взаимоотношения доведоха до такова объркване в разбирането на статута на брака.
83:8.4 (929.7) Прискъръбна е и представата на някои хора за това, че брачните отношения се осъществяват за сметка на божествено действие. Такива възгледи водят непосредствено към идеята за неразтрогваемостта на брачния договор, независимо от обстоятелствата или пожеланията на ангажираните в брак страни, макар че самият факт на разтрогване на брака свидетелства за това, че Божеството е непричастно към такива съюзи. Ако някога Бог е съединил някои две неща или личност, те ще си останат съединени, докато Божията воля не се разпореди за тяхното разединяване. По отношение на такава човешка институция като брака кой ще се наеме да съди за това, кои брачни съюзи се сключват с одобрението на вселенските наблюдатели, а кои са човешки по своята природа и произход?
83:8.5 (930.1) При все това в небесните сфери съществува идеален брак. В столицата на всяка локална система Материалните Синове и Дъщери на Бога действително олицетворяват висшите идеали на съюза на мъжа и жената, свързани с връзките на брака с цел продължаване на рода и възпитаване на потомство. В края на краищата идеалният брак на смъртните е по човешки свещен.
83:8.6 (930.2) Бракът винаги е бил и си остава висшата мечта на човека за временна идеалност. Макар че тази прекрасна мечта рядко се реализира в цялата си пълнота, тя продължава да живее като възвишен идеал, неизменно увличащ еволюиращото човечество и принуждаващ го да прилага все повече усилия за постигане на човешко щастие. Но необходимо е да учите девойките и младежите на някои реалности на брака дотогава, докато те се сблъскват със суровите изисквания, на които се натъкват съществуващите в семейството взаимоотношения; юношеският идеализъм трябва в известна степен да бъде намален от известна степен предбрачна разочарованост.
83:8.7 (930.3) Не следва обаче да пречите на юношеската идеализация на брака; подобни мечти рисуват във въображението целите на семейния живот. Такова отношение е както стимулиращо, така и полезно, стига само да не пречи на практическите и ежедневни изисквания на съпружеския и последващия семеен живот.
83:8.8 (930.4) В последно време идеалите на брака претърпяха огромен прогрес. В някои народи жената се ползва с практически равни права със своя съпруг. Макар че по принцип семейството се превръща в съюз на предани партньори, целта на които е възпитанието на децата при запазване на съпружеската вярност. Но даже този най-нов вариант на брака не трябва да стига до крайности — до предоставяне на пълен взаимен монопол над личността и индивидуалността. Бракът не е само индивидуален идеал; той е еволюиращо социално партньорство между мъжа и жената, съществуващо и функциониращо в условията на съвременните нрави, ограничавано от табу и регулирано от законите и от правилата на обществото.
83:8.9 (930.5) В сравнение с миналите епохи през двадесети век бракът се издигна на ново ниво независимо от това, че понастоящем институцията на семейството се подлага на сериозно изпитание поради проблеми, толкова внезапно стоварили се върху социалната организация в резултат на стремителната еманципация на жената — предоставянето ú на свободата, от която тя така дълго беше лишена в течение на бавната еволюция на нравите на миналите поколения.
83:8.10 (930.6) [Представено от главата на серафимите, разположени на Урантия.]
Книгата Урантия
Документ 84
84:0.1 (931.1) МАТЕРИАЛНАТА необходимост създаде брака, половото желание го украси, религията го санкционира и възвиси, държавата се нуждаеше от него и го регулира, а в последващите времена еволюиращата любов започва да узаконява и прославя брака като предшественик и създател на най-полезната и възвишена институция на цивилизацията — семейството. Създаването на семейство трябва да бъде централна част и същност на цялата възпитателна дейност.
84:0.2 (931.2) Съвкуплението е само акт за запазване на вида, свързан с една или друга степен на самонаслаждение; бракът, създаването на семейство в значителна степен се отнасят към самоосигуряването и подразбират еволюцията на обществото. Самото общество е съвкупна структура, състояща се от семейни единици. Индивидите са крайно преходни като планетарни фактори; само семейството е възобновяващо средство на социалната еволюция. Семейството — това е русло, по което реката на културата и знанието тече от едно поколение към друго.
84:0.3 (931.3) Семейството по принцип е социална институция. Бракът възникна от сътрудничеството в самосъхранение и съвместното продължаване на рода, при което елементът самонаслаждение беше в значителна степен случаен. При все това семейството действително обединява всичките три функции на човешкото съществуване, докато продължаването на живота го прави основна човешка институция, а половите отношения го отделят от всички останали видове социални дейности.
84:1.1 (931.4) Бракът не беше основан на половите сношения — те имаха второстепенно значение. Първобитният човек не се нуждаеше от брак, тъй като удовлетворяваше половата си страст свободно, без да се обременява с отговорността към жена, деца и дом.
84:1.2 (931.5) Поради физическата си и емоционална привързаност към своите деца жената зависи от сътрудничеството на мъжа, което я подбужда да търси надеждна защита в брака. Що се отнася до мъжете, то никаква представа за биологичното влечение не ги водеше към брак, а още повече — да ги задържа в него. Бракът стана привлекателен за мъжете не благодарение на любовта, а в резултат от глада, който за пръв път доведе дивака до жената — до това примитивно укритие, което тя делеше със своите деца.
84:1.3 (931.6) Причина за брака стана не осъзнаването на отговорностите, които се установяват от половите отношения. Първобитният човек не разбираше връзките между половия акт и последващото раждане на дете. Някога мнозина вярваха в това, че девственицата е способна да забременее. Още в дълбока древност в дивака се появи мисъл за това, че младенците се създават в света на духовете; смяташе се, че бременността е резултат от вселяването в жената на дух — на развиваща се душа. Освен това се смяташе и че бременността на девственицата или неомъжената жена може да се предизвика с диета и урочасване; впоследствие зараждането на живота започна да се свързва с дишането и слънчевата светлина.
84:1.4 (932.1) Много древни народи смятаха, че духовете са свързани с морето, затова девствениците бяха така жестоко ограничавани в къпането: младите жени много повече се бояха от къпането при прилив, отколкото от половите сношения. Уродите и недоносените се смятаха за потомци на животни, които са проникнали в тялото на жената вследствие на невнимателно къпане или в резултат на интригите на зли духове. Естествено, диваците, без да се замислят, душаха такива потомци при раждането им.
84:1.5 (932.2) Първата крачка по пътя към просвещението стана вярата в това, че половите отношения откриват пътя за проникване в жената на оплодотворяващия дух. Оттогава човекът откри, че бащата и майката в равна степен жертват живи наследствени фактори, водещи към зачатието на потомство. Но даже в двадесети век много родители в една или друга степен, както преди, се опитват да държат своите деца в неведение относно произхода на човешкия живот.
84:1.6 (932.3) Известно подобие на семейство се осигуряваше от факта, че репродуктивната функция влече след себе си отношенията между майката и детето. Майчинската любов е инстинктивна; за разлика от брака тя не се поражда от нравите. При всички млекопитаещи майчинската любов е вродено свойство, дар на спомагателните духове на разума на локалната вселена. По своята сила и преданост такава любов винаги е право пропорционална на продължителността на периода на безпомощност на детето.
84:1.7 (932.4) Отношенията между майката и детето са естествени, стабилни и устойчиви; природата на тези отношения е такава, че те принуждаваха първобитните жени да се подчиняват на много необичайни условия и да претърпяват неизказани трудности. Непреодолимото чувство на майчинска любов е препятствие, което винаги е поставяло жената в изключително неизгодно положение във всичките ú сблъсъци с мъжа. Но това не прави майчинския инстинкт на човека всесилен: него могат да го подтиснат честолюбието, егоизмът и религиозните убеждения.
84:1.8 (932.5) Макар че връзката майка и дете не е нито брак, нито семейство, тя е ядро, от което възникват и едното, и другото. Огромният прогрес в еволюцията на брачните отношения настъпи тогава, когато временните двойки започнаха да се запазват достатъчно дълго, за да отгледат потомство, тъй като това беше вече създаване на семейство.
84:1.9 (932.6) Независимо от антагонизма на тези ранни двойки, независимо от неустойчивостта на връзките партньорските отношения между мъже и жени значително повишиха шансовете за преживяване. В сътрудничество мъжът и жената, даже ако не се смятат семейството и потомството, в много отношения значително превъзхождат както двама мъже, така и две жени. Такова образуване на полови двойки подобри преживяемостта; именно с него започна човешкото общество. Освен това разделението на труда по полов признак повиши комфорта и направи хората по-щастливи.
84:2.1 (932.7) Още в дълбока древност периодичните кръвотечения при жените и загубата на нейната кръв при раждането внушиха мисълта за това, че кръвта е творец на детето (както и обител на душата), и породиха понятието за кръвно родство между хората. На ранния етап на еволюцията родословието се водеше само по майчина линия, тъй като само за едната страна на наследствеността можеше да се съди поне с някаква определеност.
84:2.2 (932.8) Първобитното семейство, произхождащо от инстинктивната и биологична кръвна връзка на майката с детето, неизбежно се основаваше на матриархата; и много племена дълго време се придържаха към тази практика. Матриархатът беше
84:2.3 (933.1) единственият възможен вариант за преход от стадния групов брак към по-късния и подобрен семеен живот на полигамния и моногамен патриархат. Матриархатът служеше за естествена биологична форма на семейство; патриархатът е нейната социална, икономическа и политическа форма. Дългото съществуване на матриархата при червения човек в Северна Америка е една от основните причини, обясняващи защо високоразвитите в останалите отношения ирокези така и не създадоха истинска държава. При матриархата от практически висшата власт в дома се ползваше майката на жената; даже братята на жената и техните синове вземаха по-активно участие във воденето на семейните дела, отколкото мъжът. Бащите често ги преименуваха в чест на собствените им деца.
84:2.4 (933.2) Най-древните раси почти не признаваха ролята на бащата, предполагайки, че детето произхожда изцяло от майката. Те смятаха, че децата напомнят на бащата поради близостта си с него, тъй като вярваха в това, че децата са «маркирани» така поради това, че майката иска те да приличат на бащата. По-късно, при прехода от матриархата към патриархата, цялата заслуга за появата на детето бащата започна да приписва на себе си и много табута, засягащи бременната жена, впоследствие се разпространиха и върху нейния мъж. Когато се приближаваше срокът за раждането, бъдещият баща спираше да работи, а с началото на раждането той, както и жената, лягаха в постелята, прекарвайки там три до осем дни. За разлика от жената, която можеше да стане на следващия ден, за да се заеме с тежка работа, мъжът оставаше в постелята и приемаше поздравления; всичко това беше част от ранните нрави, насочени към това, да се утвърди правото на бащата върху детето.
84:2.5 (933.3) Отначало мъжът обикновено отиваше да живее в клана на жената, но в по-късни времена — след като мъжът изплатеше назначената за невестата сума или я отработеше — той можеше да взема жената и децата в своя род. С прехода от матриархат към патриархат се обясняват изглеждащите в други условия безсмислени забрани на едни типове бракове между братовчеди, докато други бракове при такава степен на родство бяха разрешени.
84:2.6 (933.4) С отмирането на нравите от ловния период, когато занимаването със скотовъдство позволи на мъжа да контролира основния източник на храна, матриархатът бързо отмина в миналото. Така стана просто затова, защото матриархатът не можеше успешно да се конкурира с по-новата структура на патриархата. Властта на мъжете, явяващи се роднини на майката, не можеше да съперничи с властта, съсредоточена в мъжа-баща. На жената не беше по силите да съвместява бременността с всяко ръководство на текущите дела и нарастващите домашни пълномощия. Появата на практиките кражба, а по-късно — закупуване на жената, ускори отмирането на матриархата.
84:2.7 (933.5) Епохалният преход от матриархата към патриархата е едно от най-радикалните и резки преобразувания, осъществени някога от човешкия род. Тази промяна веднага доведе до усилването на социалната активност и ускори еволюцията на семейството.
84:3.1 (933.6) Възможно е инстинктът на майчинството да водеше жената до съпружеството, но именно голямата сила на мъжете в съчетание с въздействието на нравите фактически я принуждаваше да остава в брака. Пастирският начин на живот водеше към създаването на нова система от нрави — патриархалното семейство; и основа на единството на семейството в периода на господство на нравите, присъщи на епохата на скотовъдството и ранното земеделие, беше деспотичната и безпрекословна власт на бащата. Всяко общество, било то национално или родово, премина през стадия на автократичната патриархална власт.
84:3.2 (934.1) Слабото внимание, отделяно на женския пол в епохата на Стария Завет, е истинско отражение на нравите на скотовъдците. Всички древноеврейски патриарси бяха скотовъдци, което потвърждава фразата: “Господ е Пастир мой.”
84:3.3 (934.2) Но мъжът беше не повече виновен за невисокото мнение за жената, битуващо в миналите епохи отколкото самата жена. Тя не можа да завоюва социално признание в първобитните времена, тъй като не действаше в изключителни положения — не извършваше ефективни подвизи и не проявяваше героизъм в кризисни ситуации. Майчинството беше явно препятствие в борбата за оцеляване; майчинската любов правеше от жените лоши защитнички на племето.
84:3.4 (934.3) Освен това първобитната жена неосъзнато попадаше в зависимост от мъжа, възхищавайки се от неговата войнственост и мъжественост. Такова прославяне на война усилваше мъжкото тщеславие, в равна степен подтискайки тщеславието на жената и правейки я по-зависима. Военната униформа и днес предизвиква трепет в женското сърце.
84:3.5 (934.4) Сред най-развитите раси жените не са така едри и силни като мъжете. Бидейки по-слаба, жената ставаше по-тактична. Тя бързо се научи да използва своята полова привлекателност. Тя стана по-внимателна и консервативна, отколкото мъжът, макар и по-лекомислена. Мъжът превъзхождаше жената на бойното поле и в лова, но от памтивека губеше от жената в домашните сражения.
84:3.6 (934.5) Скотовъдеца го хранеше неговото стадо, но в продължение на пастирската епоха на жената ú се налагаше да осигурява растителна храна. Първобитният човек странеше от земята: тя беше твърде мирна, твърде непривлекателна. Освен това битуваше отдавнашното суеверие, съгласно което жената — като майка от майката природа, отглежда по-богата реколта. Днес в много от изостаналите племена мъжете приготвят месо, а жените — зеленчуци, и когато примитивните австралийски племена се намират на път, жените никога не се докосват до дивеч, а мъжете не се спират, за да изкопават корени.
84:3.7 (934.6) На жената винаги се е налагало да работи; поне до днешните времена жената беше истински производител. Мъжът обикновено избираше по-лесния път и това неравенство съществуваше в продължение на цялата история на човешкия род. На жените винаги лягаше тежък товар: те носеха семейната собственост и се грижеха за децата, освобождавайки мъжа за сражения или лов.
84:3.8 (934.7) Първото освобождаване на жената настъпи, когато мъжът се съгласи да обработва земята — съгласи се да изпълнява работа, която преди това се смяташе за женска. Огромна крачка напред беше направена тогава, когато пленниците от мъжки пол престанаха да ги убиват и започнаха да ги превръщат в роби — в селскостопански работници. Това доведе до освобождаване на жената, която получи възможност да отделя повече време за създаването на домашното огнище и възпитаване на децата.
84:3.9 (934.8) Осигуряването на по-малките деца с мляко от животните доведе до по-ранно отделяне от гърдата. По силата на това жените започнаха да раждат повече деца, тъй като майките се освобождаваха от настъпващото понякога временно безплодие. Освен това използването на краве и козе мляко рязко намали детската смъртност. До настъпването на пастирския период в развитието на обществото майките обикновено кърмеха детето със своето мляко, докато не навърши четири или пет години.
84:3.10 (934.9) Когато първобитните войни намаляха, започна да намалява неравенството в разделението на труда между мъжете и жените. Но жените както и преди трябваше да изпълняват истинската работа, докато мъжете стояха на пост. Нито един лагер или селище не можеше да бъдат оставени без охрана нито през деня, нито през нощта, но и в това дело на мъжете им помагаха опитомените кучета. Като цяло появата на земеделието повиши престижа и социалното положение на жената, поне докато мъжът сам не се превърна в земеделец. И още щом мъжът се зае с обработка на земята, незабавно се извърши радикално усъвършенстване на методите за водене на селското стопанство, което продължаваше сред следващите поколения. На лов и на война мъжът усвои значението на организацията и използва това знание в промишлеността, а по-късно, поемайки върху себе си значителна част от труда на жената, в огромна степен усъвършенства нейните примитивни методи на труд.
84:4.1 (935.1) Като цяло във всяка епоха жената е надежден критерий за еволюционния прогрес на брака като социална институция, докато прогресът на самия брак е достатъчно точен показател за развитието на човешката цивилизация.
84:4.2 (935.2) Положението на жената винаги е било социален парадокс, тя винаги изкусно управляваше мъжа, винаги използваше по-силното полово чувство на мъжа за своите интереси и за своето развитие. Умело използвайки половата привлекателност, на нея често ú се отдаваше да задържа мъжа в своя власт — даже тогава, когато беше негова пълна робиня.
84:4.3 (935.3) В древността жената беше за мъжа не приятелка, любима, любовница и партньор, а по-скоро — предмет на собственост, слугиня или робиня, а по-късно — икономически партньор, играчка и родилка. При все това необходимите и даващи удовлетворение полови отношения задължително включваха елемент на избор и сътрудничество от страна на жената и това винаги позволяваше на умната жена да влияе съществено върху своето непосредствено положение независимо от общото социално положение на слабия пол. Но недоверието на мъжа и неговата подозрителност съвсем не отслабваха от факта, че във всички времена на жената се налагаше да прибягва към хитрости в опита да облекчи своето робство.
84:4.4 (935.4) Мъжете и жените винаги се разбираха зле. На мъжа беше трудно да разбере жената, на която гледаше с причудлива смесица от невежо недоверие и боязливо очарование, ако не с подозрение и презрение. Много племенни и народни легенди вменяват вина на Ева, Пандора или още някоя представителка на женския пол. Тези повествувания винаги се изкривяваха така, че да представят жената като носеща на мъжа зло. Всичко това отразява недоверието към жената, което някога беше всеобщо. Като първа от причините, привеждани в защита на безбрачното духовенство, се посочваше поквареността на жената. Фактът, че повечето мними вещици бяха жени, не подобряваше традиционната представа за този пол.
84:4.5 (935.5) В течение на дълго време мъжете смятаха жените за странни, даже ненормални. Нещо повече — те вярваха, че жените нямат душа, и затова не им даваха име. В древността съществуваше огромен страх пред първото полово сношение с жена. Затова обикновено пръв с девственицата се съвкупляваше жрецът. За зловеща се смяташе даже сянката на жената.
84:4.6 (935.6) Някога битуваше мнението, че раждането на дете прави жената опасна и нечиста. И много племенни нрави изискваха след раждането майката да извършва сложни очистителни обреди. С изключение на тези групи, където в раждането вземаше участие мъжът, от раждащата се пазеха, оставяха я сама. Древните хора се стремяха да не допускат раждане в дома. В края на краищата на възрастните жени беше позволено да помагат на майката при раждане и тази практика доведе до появата на професионалните акушерки. По време на раждането, в опита да се облекчат страданията, се говореха и правеха много глупости. Според обичая новороденото го напръскваха със светена вода, за да възпрепятстват проникването на духове.
84:4.7 (935.7) В несмесените племена раждането на детето протичаше сравнително лесно и продължаваше не повече от два-три часа; в смесените раси то рядко бива толкова лесно. Ако жената умреше при раждане, особено при раждане на близнаци, смятаха я за виновна в прелюбодеяние с духове. Впоследствие по-развитите племена гледаха на смъртта при раждане като на воля на небесата; смяташе се, че такава майка е загинала за благородно дело.
84:4.8 (936.1) Така наричаната скромност на жената с оглед на дрехите и демонстрацията на нейната външност се породиха от смъртния страх, че може да бъде видяна по време на менструация. Това се смяташе за тежък грях, за нарушаване на табуто. Древните нрави изискваха всяка жена — от младостта ú до края на детеродния период, веднъж в месеца, в течение на една седмица, да се намира в пълна изолация от семейството и обществото. Всичко, до което можеше да се докосне, на което можеше да седне или легне, се смяташе за осквернено. В течение на дълго време се запазваше обичаят за жестоко пребиване на девойката след всяка менструация в стремеж да се изгони от нейното тяло злия дух. Но когато жената излизаше от възрастта на детераждането, обикновено ú отделяха повече внимание, предоставяйки ú големи права и привилегии. С оглед на всичко това презрителното отношение към жените не беше странно. Даже гърците смятаха жената в период на менструация за една от трите злини, при което двете други бяха свинското и чесънът.
84:4.9 (936.2) Независимо от цялата си нелепост тези древни поверия носеха определена полза, тъй като веднъж в месеца, поне докато бяха млади, изтощените жени получаваха една седмица за дългоочаквана почивка и полезни размишления. Благодарение на това те можеха да наострят своя ум, което в останалото време им помагаше да общуват с мъжете. Освен това карантината, на която се подлагаха жените, не позволяваше на мъжете да се отдават прекомерно на своето полово желание, което косвено спомагаше за ограничаване ръста на населението и за по-голяма сдържаност.
84:4.10 (936.3) Огромен напредък беше постигнат, след като мъжът беше лишен от правото да убива жена си по своя воля. Такава крачка напред стана правото на жената да притежава сватбени подаръци. По-късно тя получи законното право да владее и управлява собственост и даже да се избавя от нея, но в течение на дълго време тя не можеше да заема църковни или държавни постове. С жените винаги се отнасяха малко или много като със собственост, което продължава и през двадесетия век след Христос. В общосветовен мащаб жената още не се е освободила от сковаващата власт на мъжете. Даже при развитите народи стремежът на мъжете да защитят жената винаги представляваше утвърждаване на тяхното превъзходство.
84:4.11 (936.4) Но първобитните жени не изпитваха по отношение на себе си чувство на жалост, както това става с техните съвременни сестри. Независимо от всичко те бяха достатъчно щастливи и доволни; те не можеха дори да си представят по-добър или друг начин на съществуване.
84:5.1 (936.5) В запазването на вида жената има равни с мъжа права, но вземайки участие в самоосигуряването, тя се труди в явно неблагоприятни условия. И ограничението, което се налага от принудителното майчинство, могат да компенсират само просветените нрави на прогресиращата цивилизация, а също така и растящото чувство на лично придобита мъжка справедливост.
84:5.2 (936.6) С развитието на обществото сред жените се формираха по-високи стандарти на полов живот, тъй като те повече страдаха от последствията на нарушаването на нравите, регулиращи половите отношения. Нормите на сексуално поведение за мъжете се подобряват крайно бавно и под въздействието само на чувството за справедливост, необходимо за цивилизованите отношения. Природата не познава никаква справедливост — тя принуждава да страда от родилни мъки само жената.
84:5.3 (936.7) Съвременната идея за равенството на половете е прекрасна и достойна за прогресиращата цивилизация, но в природата тя липсва. Когато силата подменя правото, мъжът я налага на жената; когато в обществото се появят повече правосъдие, мир и справедливост, жената постепенно се освобождава от робство и забвение. Като цяло във всяка епоха социалното положение на жените е обратно пропорционално на нивото на войнственост на всяка нация.
84:5.4 (937.1) Но нещата не стояха така, че мъжът в началото да отнеме съзнателно и преднамерено правата от жените, а след това, постепенно и неохотно, да им ги отдаде; всичко това беше неосъзнат и незаплануван епизод от социалната еволюция. Когато за жената действително настана време за нови права, тя ги получи, при което съвсем независимо от съзнателното отношение на мъжете. Бавно, но сигурно нравите се изменяха така, че да осигурят социалните изменения, които са част от устойчивата еволюция на обществото. Благодарение на развитието на нравите отношението към жените постепенно се подобряваше. Племената, които упорстваха в своето жестоко отношение към жените, не се запазиха.
84:5.5 (937.2) Сред адамитите и нодитите жените се ползваха с все по-голямо уважение и ученията на Едем относно мястото на жените в обществото обикновено оказваха въздействие на тези групи, които се подлагаха на влиянието на мигриращите андити.
84:5.6 (937.3) Древните китайци и гърци се отнасяха към жените по-добре, отколкото повечето от обкръжаващите племена. Но юдеите се отнасяха към тях с изключителна подозрителност. На Запад доктрината на ап. Павел, ставайки част от християнството, усложни еманципацията на жените, макар че християнството действително спомагаше за развитие на нравите за сметка на предявяването на по-строги изисквания към половия живот на мъжете. В исляма — в условията на особеното унижение, присъщо на статута на жената, нейното съществуване е почти безнадеждно, а някои други източни религии ù отреждат още по-незавидна участ.
84:5.7 (937.4) Науката, а не религията, доведе до истинска еманципация на жените; именно съвременното производство позволи на жената в значителна степен да излезе извън пределите на семейството. В новия механизъм за осигуряване на средства за съществуване физическите способности на мъжете престанаха да бъдат задължително условие; науката така измени условията на живота, че превъзходството на мъжката сила над женската стана по-малко изразително.
84:5.8 (937.5) Тези промени спомагаха за освобождаване на жената от домашно робство и доведоха до такова изменение на нейния статут, че понастоящем нейната лична свобода и полова активност практически е равна на мъжката. Някога ценността на жената се заключаваше в нейните способности да произвежда храна, но изобретателността и богатството ú позволиха да създаде нов свят, нова сфера на действие — сферата на изящността и очарованието. Така промишлеността спечели несъзнателната и неумишлена борба за социална и икономическа еманципация на жените. Еволюцията за пореден път можа да се сдобие с това, което се оказа не по силите даже на откровение.
84:5.9 (937.6) По диаметралната противоположност на своите прояви реакцията на просветените народи спрямо несправедливите нрави, регулиращи положението на жените в обществото, действително напомня движението на махало. В промишлено развитите страни жената получи почти всички права и е освободена от много задължения, например — от служба в армията. Всяко отслабване на борбата за съществуване се отразяваше на еманципацията на жената, извличаща непосредствена полза от всяка крачка по посока на моногамията. Слабата страна винаги се сдобива с непропорционално голяма изгода при всяко усъвършенстване на нравите в процеса на постепенната еволюция на обществото.
84:5.10 (937.7) Говорейки за идеалния брак по двойки, накрая жената се сдоби с признание, достойнство, независимост, равенство и образование. Но ще бъде ли тя достойна за всички тези нови и безпрецедентни завоевания? Ще отговори ли съвременната жена на това велико социално освобождение с безделие, безразличие, бездетност и невярност? Днес, в двадесети век, жената се подлага на най-решаващото изпитание за цялата своя история!
84:5.11 (938.1) Като равен партньор на мъжете в продължаването на рода жената играе също толкова важна роля и в претворяването на расовата еволюция; затова еволюцията водеше към все по-голямо утвърждаване на правата на жените. Но правата на жените и правата на мъжете не са едно и също нещо. Жената е способна да преуспее за сметка на правата на мъжа не повече, отколкото мъжът — за сметка на правата на жената.
84:5.12 (938.2) Всеки пол има свои характерни сфери на съществуване заедно със своите собствени права в пределите на тази сфера. Ако жената се стреми да използва буквално всички права на мъжете, то рано или късно безжалостната хладна конкуренция задължително ще замени това рицарско отношение и особеното внимание, с което днес се ползват много жени и с което те едва неотдавна се сдобиха от мъжете.
84:5.13 (938.3) Цивилизацията никога няма да може да унищожи пропастта, съществуваща между поведението на половете. Нравите се изменят през вековете; инстинктът не се изменя никога. Вроденото майчинско чувство никога няма да позволи на еманципираната жена да стане сериозен съперник на мъжете в промишлеността. Всеки пол завинаги ще остане преобладаващ в своята собствена област — областта, предопределена за биологична диференциация и различен начин на мислене.
84:5.14 (938.4) Всеки пол винаги ще има своя собствена сфера, макар че те непрестанно ще се пресичат. Само в социално отношение мъжете и жените ще се конкурират на равни начала.
84:6.1 (938.5) Инстинктът за самосъхранение безпогрешно съединява мъжете и жените за продължаване на рода, но само това не може да ги принуди да останат заедно за взаимно сътрудничество — създаване на семейството.
84:6.2 (938.6) Във всяка успешна човешка институция присъстват противоречиви лични интереси, приспособени така, че да осигурят практическата работна хармония, и в това отношение създаването на семейство не е изключение. Бракът е основа на семейството — има по-висше проявление на това антагонистично сътрудничество, с което толкова често се характеризира съприкосновението на природата и обществото. Конфликтът е неизбежен. Половите отношения са вродени, естествени. Но бракът е не биологично, а социално явление. Страстта осигурява сближаването на мъжете и жените, но по-слабият родителски инстинкт и социални нрави ги удържат заедно.
84:6.3 (938.7) В практическо отношение мъжът и жената са две особени разновидности на един и същи вид, живеещи в тясно и интимно общуване. Техните възгледи и целият комплекс жизнени реакции са принципно различни; те са напълно неспособни до края и истински да се постигнат един друг. Пълното взаиморазбиране на половете е непостижимо.
84:6.4 (938.8) Очевидно жените притежават по-голяма интуиция от мъжете, но те, както е видно, не са толкова логични. При все това жената винаги беше носител на нравствени идеали и духовен лидер на човечеството. Ръката, която люлее люлката, както преди е на “ти” със съдбата.
84:6.5 (938.9) Различията в природата, реакциите, възгледите и мисленето между мъжете и жените в никакъв случай не трябва да предизвикват безпокойство: към тях следва да се отнасяте като към изключително полезни за човечеството както в индивидуален, така и в колективен аспект. Много категории вселенски създания се сътворяват в двойните фази на проявите на личността. При смъртните, Материалните Синове и мидсонитите тези различни типове се обозначават като мъжки и женски; сред серафимите, херувимите и Моронтийните Спътници те се определят като позитивен — или активен, и негативен — или пасивен. Такива двойни асоциации повишават изключително разностранността и преодоляват вродените ограничения — така, както и някои триединни обединения в системата Рай-Хавона.
84:6.6 (939.1) Мъжете и жените са нужни един на друг както в моронтийния и духовния, така и в смъртния живот. Различията във възгледите между половете се запазват и след първия живот, в течение на целия възход в локалната вселена и свръхвселената. И даже в Хавона тези странстващи, които някога са били мъж и жена, ще си помагат както преди един на друг при възхода им към Рая. Никога, даже в Корпуса за Завършилите, метаморфозата на даденото същество няма да стигне до това, да се изтрият тези личностни тенденции, които хората наричат мъжки и женски. Тези две разновидности на човека ще се увеличават, стимулират, въодушевяват и поддържат взаимно; те винаги ще зависят от взаимното сътрудничество в решаването на сложните вселенски проблеми и преодоляването на разнообразните космически трудности.
84:6.7 (939.2) Макар че мъжете и жените никога няма да могат да разчитат на пълно взаиморазбиране, те успешно се допълват един друг и независимо от по-голямата или по-малка антагонистичност тяхното сътрудничество е способно да поддържа и възпроизвежда обществото. Бракът е институция, призвана да изглажда половите различия и едновременно с това да осигурява запазването на цивилизацията и продължаването на рода.
84:6.8 (939.3) Бракът е източник на всички човешки институции, тъй като води непосредствено до създаване и поддържане на семейството — структурната основа на обществото. Семейството е неразривно свързано с механизма на самоосигуряването; то е единствената надежда за продължаване на рода в рамките на цивилизованите нрави и едновременно с това то с голям успех предлага и някои във висша степен удачни видове самонаслаждение. Семейството е най-великото чисто човешко постижение на хората, тъй като то съвместява еволюцията на биологичните отношения на мъжете и жените със социалните отношения на съпруга и съпругата.
84:7.1 (939.4) Половите отношения са инстинктивни и техен естествен резултат са децата; така автоматически възниква семейството. Каквито са системите на дадения народ или нация, такова е и обществото. Ако са благополучни семействата, благополучно е и обществото. Огромната културна устойчивост на еврейския и китайски народи се обяснява с устойчивостта на техните семейства.
84:7.2 (939.5) Инстинктът на любов и грижи за децата направи от жената страна, заинтересувана от появата на брак и първобитен семеен живот. Мъжът беше въвлечен в създаването на семейство под натиска на по-късните нрави и социалните съглашения. Интересът към създаване на институциите на брака и семейството се пробуждаше в мъжа бавно поради това, че за него половият акт не е свързан с някакви биологични последствия.
84:7.3 (939.6) Половата връзка е естествена, но бракът е социален и винаги се е регулирал от нравите. Нравите (религиозни, нравствени и етически), наред със собствеността, гордостта и рицарския дух, стабилизират институцията на брака и семейството. При всяко колебание на нравите се нарушава устойчивостта на брака и семейството. Понастоящем бракът излиза от стадия, на който се регулираше от отношенията на собствеността, и преминава в ерата на междуличностните отношения. По-рано мъжът защитаваше жената, тъй като тя беше неговото имущество, а жената му се подчиняваше по същата причина. Каквато и да биваше тази система по същество, тя осигуряваше стабилност. Днес жената вече не се смята за собственост и възникват нови нрави, предназначени за стабилизация на институцията на брака и семейството:
84:7.4 (939.7) 1. Новата роля на религиите — учението за важността на родителския опит, идеята за размножаване на гражданите на вселената, разширеното разбиране на привилегиите да се създава потомство — да се дават на Бащата синове.
84:7.5 (940.1) 2. Новата роля на науката — продължаването на рода става все по-доброволно, подчинено на контрола на човека. В древността неразбирането довеждаше до появата на деца без всякакво желание за това.
84:7.6 (940.2) 3. Ново предназначение получават съблазните на удоволствието — появява се нов фактор за оцеляване на расите: древните хора хвърляха ненужните деца, обричайки ги на смърт; съвременните хора се отказват да ги раждат.
84:7.7 (940.3) 4. Усилване на родителския инстинкт. Понастоящем всяко поколение се стреми да отстрани от своя репродуктивен поток тези индивиди, в които родителският инстинкт е недостатъчно силно развит, за да осигуряват раждането на деца — бъдещите родители на следващото поколение.
84:7.8 (940.4) Но семейството като институция — като партньорство на един мъж и една жена — придобива по-конкретни очертания от времето на Далмация преди около половин милион години; оттеглянето от моногамната практика на Андон и неговите преки потомци стана дълго преди това. При все това до появата на нодитите и по-късните адамити нивото на развитие на семейния живот оставаше незавидно. Адам и Ева оказаха устойчиво влияние на цялото човечество; за пръв път в историята на света можеше да се види как мъжете и жените работят рамо до рамо в Градината. Идеалът на Едем — цялото семейство в ролята на градинари, беше нова идея на Урантия.
84:7.9 (940.5) Ранното семейство представляваше работна група роднини и роби, всички членове на която живееха заедно. Бракът и семейния живот не винаги съвпадаха, но неизбежно бяха тясно свързани един с друг. Жената винаги се стремеше към отделно семейство и съответно се сдоби със своето.
84:7.10 (940.6) Любовта към децата е всеобща и има голямо значение за запазването на вида. Древните хора винаги жертваха интересите на майките заради благополучието на детето. Ескимоската майка и досега излизва своето дете вместо измиване. Но първобитните майки хранеха и се грижеха за своите деца, само докато те бяха малки. Както и животните, те ги изоставяха, веднага щом децата порастваха. Устойчивите и продължителни човешки асоциации никога не се основаваха само на едно биологично чувство. Животните обичат своите деца; човекът — цивилизованият човек — обича своите внуци. Колкото е по-висша цивилизацията, толкова е по-голяма радостта на родителите от постиженията и успехите на своите деца; така се появява новото и по-високо осъзнаване на фамилната гордост.
84:7.11 (940.7) В древността големите семейства не се основаваха непременно на любов. Голям брой деца бяха желателни по силата на много причини:
84:7.12 (940.8) 1. Те притежаваха стойност като работници.
84:7.13 (940.9) 2. Те служеха за застраховка при старост.
84:7.14 (940.10) 3. Дъщерите можеха да бъдат продавани.
84:7.15 (940.11) 4. Синовете осигуряваха закрила и защита.
84:7.16 (940.12) 5. Гордостта за семейството изискваше продължаване на рода.
84:7.17 (940.13) 6. Страхът от духове пораждаше страх от самотата.
84:7.18 (940.14) 7. Някои религии изискваха потомство.
84:7.19 (940.15) За тези, които се покланят на предците, неспособността да имат синове е висша и неизпълнима трагедия. Синовете им бяха нужни преди всичко, за да могат да изпълнят своите задължения по следсмъртните обреди — да извършат жертвоприношенията, необходими за еволюцията на духа в задгробния живот.
84:7.20 (941.1) Древните диваци приучваха своите деца на дисциплина от най-ранна възраст; детето бързо разбираше, че непослушанието означава за него неприятности или даже смърт точно така, както и за животните. Именно предпазването на детето от естествените последствия от неразумното поведение, осигурявано от цивилизацията, е толкова съществена причина за съвременното непослушание.
84:7.21 (941.2) Ескимоските деца прекрасно минават без особена дисциплина и наказания просто затова, защото по природа са послушни малки животинчета. Почти толкова послушни са и децата на червения и жълтия човек. Но в тези раси, които съдържат андитска наследственост, децата не са така спокойни: надарени с голямо въображение и страст към приключенията, те се нуждаят от по-голяма подготовка и дисциплина. Съвременните проблеми по възпитанието на децата постоянно се усложняват от различни обстоятелства:
84:7.22 (941.3) 1. Голяма степен на расови смесвания.
84:7.23 (941.4) 2. Изкуствено и повърхностно образование.
84:7.24 (941.5) 3. Невъзможност за възпитаване на детето чрез подражаване на родителите, които прекарват твърде много време извън семейството.
84:7.25 (941.6) В древността представите за семейна дисциплина бяха биологични, произтичащи от съзнанието, че родителите са творци на своето дете. Усъвършенстващите се идеали за семеен живот водят до представата за това, че вместо появата на определени родителски права въвеждането на детето в този свят влече след себе си висша отговорност, съществуваща в живота на човека.
84:7.26 (941.7) В цивилизованото общество на родителите се падат всички задължения, на детето — всички права. Уважението към родителите се появява в детето не от съзнанието за това, че то им е задължено за появата си на света, а като естествен отклик на грижата, възпитанието и привързаността, които се проявяват в любовта към него и в оказването на помощта, необходима за преодоляването на трудностите в живота. Истинският родител е неизменен помощник и опекун, което разумното дете с времето започва да разбира и цени.
84:7.27 (941.8) В условията на днешната индустриална и урбанистична ера институцията на брака се развива в съответствие с новите икономически тенденции. Семейният живот става все по-скъп, докато децата, които някога бяха графа приходи, се превърнаха в графа разходи. Но съдбата на самата цивилизация, както и преди, се определя от наличието в едно поколение на желанието да внесе своя принос в благополучието на следващото и бъдещите поколения. И всеки опит да се прехвърлят родителските права на държавата или църквата ще се окаже пагубен за благополучието и развитието на цивилизацията.
84:7.28 (941.9) Бракът, включително децата от последващия семеен живот, пробужда в човека висши потенциални възможности и едновременно с това указва идеалния път за изразяване на тези пробуждащи се атрибути на смъртната личност. Семейството осигурява биологичното продължаване на вида; то е естествената социална среда, където подрастващите деца могат да осъзнаят етиката на кръвното родство. Семейството е основна клетка за възпитаването на братски отношения, където родителите и децата усвояват уроците за издръжливост, алтруизъм, търпимост и снизходителност, които са толкова необходими за въплъщаване на братството на всички хора.
84:7.29 (941.10) Човешкото общество можеше да стане много по-добро, ако цивилизованите раси прибягваха по-често към андонитската практика на семейните съвети. При андитите нямаше патриархална или автократична форма на семейно управление. Те бяха дружелюбни и общителни, свободно и открито обсъждаха всяко засягащо семейството предложение и решение. Те поддържаха идеални братски отношения по всички въпроси, отнасящи се до управлението на семейството. В идеалното семейство както детската, така и родителската любов се усилват за сметка на братската преданост.
84:7.30 (942.1) Семейният живот е източник на истинска нравственост, той предшества осъзнаването на предаността към дълга. Укрепването на семейните връзки стабилизира личността и стимулира нейния растеж, волю-неволю принуждавайки я да се приспособява към други разнообразни личности. Нещо повече: истинското семейство — доброто семейство, разкрива на създалите го родители отношението на Създателя към своите деца, а за децата такива истински родители са едновременно и въплъщение на първия от дългия ред все по-големи разкрития на любовта на Райския родител към вселенските деца.
84:8.1 (942.2) Огромната опасност за семейния живот е заплашителното разпространяване на самонаслаждението, съвременната мания за получаване на удоволствие. Някога основанието на брака беше икономическият мотив; половото влечение имаше второстепенно значение. Бракът, основан на самоосигуряване, водеше до запазване на вида и едновременно до осигуряване на една от най-желателните форми на самонаслаждение. Бракът е единствената институция на човешкото общество, която обхваща и трите велики стимула на живота.
84:8.2 (942.3) Първоначално собствеността беше основната институция за самоосигуряване, а бракът функционираше като единствена институция за запазване на вида. Макар че удоволствието от храната, игрите и хумора, наред с периодическите любовни утехи, бяха средства за удовлетворяване на личните желания, следва да констатираме, че еволюиращите нрави така и не създадоха отделна институция за самонаслаждение. Именно отсъствието на специализирани методи за получаване на удоволствие доведе до това, че всички човешки институции са толкова обхванати от преследването на наслажденията. Натрупването на собственост става метод за още по-голямо самонаслаждение, а бракът често се разглежда само като средство за получаване на удоволствие. Тази прекомерност, тази широко разпространена мания за наслаждения понастоящем се оказва най-голямата опасност от всички, които някога са надвисвали над социалната еволюционна институция на семейството — домашното огнище.
84:8.3 (942.4) Виолетовата раса допълни емпиричния опит на човечеството с ново и не докрай реализирано свойство — игрови инстинкт в съчетание с чувство за хумор. Тези качества бяха в известна степен присъщи на сангикските раси и андонитите, но адамическата наследственост издигна тази примитивна наклонност до нивото на потенциален източник на удоволствия — нова, възвишена форма на самонаслаждение. Освен утоляването на глада основен тип самонаслаждение е половото удовлетворение и даденият вид чувствено удоволствие беше изключително усилен от смесването на сангикските раси с андитите.
84:8.4 (942.5) Свойственото на постандитските раси съчетание на нетърпеливост, любопитство, жажда за приключения и неуморна гонитба на удоволствия са наистина сериозна опасност. Духовният глад е невъзможно да се утоли с физически удоволствия; любовта към семейството и децата не се укрепва от неблагоразумна гонитба на наслаждения. Даже ако изчерпвате възможностите на изкуството, цвета, звука, ритъма, музиката и украшенията, вие не можете да се надявате, че ще се възвисите за сметка на своята душа или ще дадете храна на духа. Тщеславието и маниерността са лоши съветници по въпросите на създаването на семейството и възпитаването на децата; гордостта и съперничеството са безсилни да развият в следващите поколения качествата, необходими за запазването на живота.
84:8.5 (942.6) Всички прогресиращи небесни същества се възползват от отдиха и услугите на управляващите реверсията. Всякакви полезни развлечения и развиващи игри са добри; освежаващият сън, отдихът, възстановяването на силите и всяко прекарване на времето, спасяващи от скуката и еднообразието, си струват изразходването за тях време. Състезателните игри, устните разкази и даже вкусът на добрата храна могат да се използват за самонаслаждение. (Когато използвате сол, за да подправите храната, замислете се за това, че в продължение на почти един милион години единственият начин да се посоли храната беше тя да бъде потопена в пепел.)
84:8.6 (943.1) Нека човекът се радва на живота; нека хората намерят хиляда и един начина за получаване на удоволствие; нека еволюиращото човечество изпробва всички законни видове самонаслаждение — плодове на дългата биологична борба за повишаването на своя статут. Човекът безусловно заслужи някои от днешните си радости и удоволствия. Но не изпускайте от вниманието си крайната цел! Удоволствията са действително пагубни, ако им се отдаде да разрушат собствеността, ставаща институция за самоосигуряване, и самонаслаждението действително се оказва съдбовно, ако води до провал на брака, до упадък на семейството и унищожаване на домашното огнище — висшата еволюционна придобивка на човека и единствената надежда на цивилизацията за оцеляване.
84:8.7 (943.2) [Представено от главата на серафимите, разположени на Урантия.]
Книгата Урантия
Документ 85
85:0.1 (944.1) АКО не вземаме под внимание моралните връзки и не отчитаме всички духовни въздействия, то произходът на примитивната религия беше биологически и се определяше от естествения ход на еволюцията. Във висшите животни има страх, но няма илюзии, затова няма и религия. Човекът създава свои първобитни религии от своя страх и посредством своите илюзии.
85:0.2 (944.2) В процеса на еволюцията на човешките видове примитивните форми на поклонение се появяват дълго преди разума на човека да стане способен да формулира по-сложни представи за сегашния и отвъдния живот, заслужаващи названието религия. По своята природа ранната религия беше изцяло рационална и се основаваше само на асоциативни обстоятелства. Предметите на поклонение се подсказваха от самата обкръжаваща действителност, представяща природни обекти, които бяха или под ръка, или изглеждаха важни в ежедневния опит на недалечните първобитни урантийци.
85:0.3 (944.3) Щом религията преодоля поклонението пред природата, в нея се появиха духовни корени, но тя винаги се определяше от социалната среда. С развитието на поклонението пред природата в човека се образува представа за разделението на труда в свръхестествения свят: той смяташе, че природни духове има в езерата, дърветата, водопадите, дъжда и стотици други обикновени земни явления.
85:0.4 (944.4) В едно или друго време смъртният човек боготвореше всичко на земята, включително и самия себе си. Освен това, той се прекланяше на всичко, което можеше да си въобрази на небето или под повърхността на земята. Първобитният човек се боеше от проявлението на силите; той се покланяше на всяко природно явление, което не можеше да разбере. Наблюденията на могъщи природни сили като шормове, наводнения, земетресения, свличания, вулкани, пожари, жега и студ правеха огромно впечатление на еволюиращото човешко съзнание. И досега ставащите в живота необясними явления се наричат "деяния Божии" и ”мистериозни повели на съдбата”.
85:1.1 (944.5) Първият предмет, станал обект на поклонение за развиващия се човек, беше камъка. Народността Катери в южна Индия и многобройните племена на южна Индия и досега се покланя на камъни. За възглавница на Яков служеше камък, защото той му се покланяше и даже изливаше на него миро. Рахил криеше свещени камъни в своята шатра.
85:1.2 (944.6) Камъните първи поразиха древния човек със своята необикновеност поради внезапната си поява на повърхността на разораното поле или ливадите. Хората не бяха в състояние да вземат под внимание ерозията или последствията от обръщането на почвата. Освен това камъните правеха огромно впечатление на древните народи с честото си сходство с животните. Вниманието на цивилизования човек привличат многобройните каменни формации в планините така приличащи на мордите на животни и даже на човешки лица. Но най-дълбоко впечатление правеха метеоритните камъни. Първобитните хора виждаха как те със свистене прекосяват атмосферата в своето пламтящо великолепие. Падащата звезда внушаваше на древните хора ужас и на тях им беше лесно да повярват, че неговата горяща следа е оставена от устремен към земята дух. Не е чудно, че хората започнаха да се покланят на подобни явления, особено ако след това намираха и самите метеорити. Това водеше до още по-голямо почитание към всички останали камъни. Много жители на Бенгалия се покланят на мтеорита паднал на Земята през 1880 година след н.е.
85:1.3 (945.1) Древните кланове и племена имаха свои свещени камъни и повече то съвременни народи с огромно благоговение се отнасят към някои типове камъни, които се смятат за скъпоценни. В Индия почитаха група от пет камъка, в Гърция - от тридесет; червените хора обикновено почитаха камъните поставени в кръг. Предизвиквайки Юпитер, римляните винаги хвърляха камък във въздуха. В Индия до ден днешен камъка може да се използва като свидетел. На някои места камъка може да служи като талисман на законността - благодарение на престижа на камъка, правонарушителя може да бъде извикан в съда. Но простите смъртни не винаги отъждествяват Божеството с обекта на почитание. Такива фетиши нерядко са само символи на истинските обекти на поклонение.
85:1.4 (945.2) С особено уважение древните народи се отнасяха към дупките в камъните. Смяташе се, че такива порести камъни са необичайно ефикасни при лечение на заболявания. Ушите не ги пробиваха, за да окачват камъни, а самите камъни гипоставяха в ушите така, че дупката в ухото да остане открита. До ден днешен суеверните хора пробиват в монетите дупки. Африканските аборигени вдигат голям шум заради своите каменни фетиши. Фактически във всички останали племена и народи камъните и досега си остават обект на суеверно почитание. Поклонението пред камъни както преди си остава широко разпространено в света явление. Надгробният камък е дошъл до наши дни символ на изображенията и идолите, които изрязваха в камъните във връзка с вярата в призраци и духовете на починалите им събратя.
85:1.5 (945.3) След поклонението пред камъните се появи поклонение пред хълмовете и първите обекти на почитание станаха големите каменни формации. Скоро хората започнаха да вярват в това, че боговете обитават в планините; това стана една от причините за поклонение пред планинските върхове. С времето определени планинини започнаха да се свързват с определени богове, в резултат на което те станаха свещени. Невежите и суеверни аборигени вярваха, че пещерите водят към подземния свят обитаван от злите духове и демони в противоположност на планините, които се отъждествяваха с по-късните представи за добрите духове и божества.
85:2.1 (945.4) В началото растенията предизвикваха страх; по-късно станаха обект на поклонение, доколкото от тях започнаха да получават опияняващи течности. Първобитните хора вярваха, че опиянението прави човека божествен. Смяташе се, че в такъв опит се съдържа нещо необичайно и свято. Даже в наше време спиртните напитки ги наричат "духове".
85:2.2 (945.5) Древният човек гледаше на прорастващото зърно със суеверен и благоговеен страх. Апостол Павел не беше първият, който извлече дълбоки духовни уроци от прорастващото зърно и построи на него религиозното вероучение.
85:2.3 (945.6) Култовете на поклонение пред дървета се отнасят към най-древните религиозни явления. Всички ранни бракове се правеха под дърветата и когато жената искаше дете, съответно я намираха в гората, страстно прегръщаща могъщ дъб. Много растения и дървета биваха почитани поради действителните или въображаеми техни целителни свойства. Дивакът вярваше, че всички химически явления се обясняват с непосредственото действие на свръхестествени сили.
85:2.4 (945.7) Сред разни племена и народи съществуваха най-различни представи за дървесните духове. В някои дървета обитаваха добри духове, в други - кошмарни и жестоки. Финландците вярваха в това, че повечето дървета са обител на добри духове. Швейцарците дълго не се доверяваха на дърветата предполагайки, че в тях обитават хитри духове. Обитателите на Индия и източна Русия смятаха дървесните духове за зли. В Патагония и досега се покланят на дървета; такъв култ имаше у древните семити. В продължение на много години след като древните евреи престанаха да се покланят на дървета, те продължаваха да почитат своите различни богове в горичките. С изключение на Китай в целия свят някога е съществувал култ към дървото на живота.
85:2.5 (946.1) Вярата в това, че подземните скъпоценни метали или вода могат да се откриват с помощта на "вълшебната" лоза е останка от култа към дърветата. Майското дърво, новогодишната елха и суеверното почукване на дърво увековечиха някои древни обичаи на поклонение към дървета и по-късни култове към дърветата.
85:2.6 (946.2) Много от тези най-древни форми на преклонение пред природата се сляха с появилите се по-късно методи на поклонение, но най-ранните типове поклонение, активирани от спомагателни духове на разума, действаха дълго преди пробуждащата се религиозна природа на човечеството да стане напълно възприемчива към стимула на духовното въздействие.
85:3.1 (946.3) Първобитният човек изпитваше особено приятелско чувство към висшите животни. Неговите предци живееха и даже се съвокупляваха с тях. Още в древността в южна Азия вярваха в това, че душите на хората се връщат на земята като животни. Тази вяра беше остатък от още по-ранната практика на поклонение пред животните.
85:3.2 (946.4) Древните хора почитаха животните заради тяхната сила и хитрост. Те предполагаха, че острото обоняние и зрение на някои създания служат като признак за това, че им помагат духове. В едно или друго време всички раси се покланяха на животни. Сред обектите на поклонение бяха създания, които се смятаха за полухора и полуживотни - например кентаври и русалки.
85:3.3 (946.5) Древните евреи се покланяха на змиите чак до времената на Езекия, а индусите и днес поддържат дружески отношения със своите домашни змии. Поклонението на дракона сред китайците е остатък от култа към змията. Змийската мъдрост беше символ на гръцките лекари и досега служи като емблема на съвременната медицина. Изкуството на заклинанията на змиите се предава от времената на шаманките, привързани към култа на любов към змиите, в които в резултат на ежедневните змийски ухапвания се изработваше имунитет - фактически истинска зависимост към отровата, без която вече не можеха.
85:3.4 (946.6) Поклонението пред насекоми и други животни способства по-късно за грешно разбиране на златното правило - да се постъпва с другите (с всички форми на живот) така, както бихте искали да постъпват с вас. Някога древните хора вярваха в това, че вятъра се предизвиква от крилата на птиците и затова се бояха от всички крилати създания и им се покланяха. Древните скандинавци смятаха, че причината за затъмненията беше вълка, изяждащ част от слънцето или луната. Индусите често изобразяват Вишну с конска глава. Често символичното изображение на животното олицетворява забравен бог или изчезнал култ. Още на ранния стадий на развитието на еволюционната религия агнето стана типично жертвено животно, а гълъба - символ на мира и любовта.
85:3.5 (946.7) В религията символиката може да бъде полезна или вредна в зависимост от това доколко тя замества или не замества изначалната идея за поклонението. При това символиката не бива да се бърка с прякото идолопоклонство, при което материалният обект е непосредственият и действителен обект на поклонение.
85:4.1 (946.8) Човечеството се покланяше на земята, въздуха, водата и огъня. Първобитните раси почитаха ручеите и се покланяха на реките. В Монголия и досега процъфтява могъщия култ към реката. Умиването стана религиозен обред във Вавилон, а гърците ежегодно устройваха ритуално къпане. На древните хора беше лесно да си представят, че духовете обитават в ромолящия ручей, в бликащия фонтан, в течащата река и в бурния поток. Движещата се вода правеше силно впечатление на тези наивни създания внушавайки им вяра в това, че тя оживява под действието на духове и свръхестествени сили. Понякога на потъващия човек му отказваха помощ от страх, че ще оскърбят някой речен бог.
85:4.2 (947.1) В разни времена и в различните народи религиозни стимули бяха най-разнообразни предмети и събития. Много племена в Индия и досега се покланят на дъгата. И в Индия и в Африка хората предполагат, че дъгата е гигантска небесна змия; както юдеите, така и християните я смятат за "знамение на завета". Точно така влиянията, които на едно място се смятат за благотворни, на други места могат да се разглеждат като пагубни. В Южна Америка Източният вятър е благо, защото носи дъжд; в Индия той е дявол, тъй като носи прах и засушаване. Древните бедуини вярваха в това, че един от природните духове предизвиква пясъчни бури и даже във времената на Моисей вярата в природни духове беше достатъчно силна, за да ги увековечи в древноевропейската теология като ангели на огъня, водата и въздуха.
85:4.3 (947.2) Мъглата, дъждът и градушката бяха обекти на поклонение сред много първобитни племена и култове към природата. Бурите - с техния гръм и мълнии, внушаваха на ранния човек благоговеен страх. Него дотолкова го поразяваха тези стихийни вълнения, че той смяташе гърма за гласа на разгневен бог. Поклонението пред огъня и страха от мълнията бяха свързани едно с друго и широко разпространени сред много древни групи.
85:4.4 (947.3) В съзнанието на обхванатите от страх първобитни смъртни страхът от огъня се смесваше с магията. Поклонникът на магията живо помнеше един случай на положителен резултат от сътворението на магически заклинания, напълно забравяйки цял ред отрицателни резултати, пълни провали. Почитането на огъня достигна своя връх в Персия, където то се запази в течение на дълго време. Някои племена се покланяха на огъня като на същинско божество, други го почитаха като пламтящ символ на очистващия дух на почитаните от тях божества. Да следят за свещения огън поръчваха на весталките - и в двадесети век, както и преди, свещите горят като част от ритуала на много религиозни служби.
85:5.1 (947.4) Поклонението премина през естествен път на развитие - от камъните, хълмовете, дърветата и животните, през стадия на боязливото почитание пред стихиите, към обожествяването на слънцето, луната и звездите. В Индия и други места звездите се смятаха за прославени души на велики хора отишли си от живота в плът. Халдейските привърженици на култа към звездите се смятаха за деца на бащата-небе и майката-земя.
85:5.2 (947.5) Поклонението пред луната предшестваше поклонението пред слънцето. Почитанието на луната достигна своето висше развитие в ерата на лова, а поклонението пред слънцето стана главен религиозен обряд в последващата епоха на земеделие. За пръв път поклонението пред слънцето получи широко разпространение в Индия и тук то се запазваше по-дълго от всякъде. В Персия почитанието пред слънцето впоследствие породи култа към Митрата. В много народи слънцето се смяташе за прародител на техните царе. Халдеите поставяха слънцето в центъра на "седемте кръга на вселената". По-късните цивилизации наричаха в чест на слънцето първия ден от седмицата.
85:5.3 (947.6) За Бог на слънцето се смяташе мистичния баща на непорочно заченатите синове на предначертаната съдба; предполагаха, че такива синове периодически ги изпращат като спасители, като дар на избрани раси. Тези свръхестествени младенци винаги ги пускаха по течението на една от свещените реки, а след това по някакъв удивителен начин ги спасяваха, след което те израстваха, за да станат чудотворни личности и спасители на своите народи.
85:6.1 (948.1) Поклонил се на всичко и всички на земята и на небето, човекът без колебание удостои с такова обожание и самия себе си. Простодушният дивак не прави ясна разлика между животните, хората и боговете.
85:6.2 (948.2) В древността всички необичайни хора се смятаха за свръххора, които внушаваха такъв страх, че на тях гледаха с благоговеен ужас; до известна степен буквално им се покланяха. Даже раждането на близнаци се смяташе или за изключително щастливо, или за изключително нещастно събитие. Лунатиците, епилептиците и слабоумните често бяха обект на поклонение за своите нормални събратя, които предполагаха, че такива ненормални същества служат за обител на боговете. Покланяха се на жреците, царете и пророците; в древността вярваха, че святостта на благочестивите хора им е изпратена от божествата.
85:6.3 (948.3) Когато умираха племенните вождове, причисляваха ги към божествата. По-късно, когато изтъкнати души напускаха този свят, ги причисляваха към лика на светиите. Без странична помощ еволюцията никога не би пораждала богове, които да превъзхождат прославените, възвишени и високоразвити духове на починалите смъртни. В периода на ранната еволюция религията твореше своите собствени Богове. Еволюционната религия твори своите собствени богове по образ и подобие на смъртния човек; богооткровената религия се стреми към развитието и възвисяването на смъртния човек по образ и подобие на Бога.
85:6.4 (948.4) Боговете-духове, имащи привидно човешки произход, следва да се отличават от природните богове, тъй като поклонението пред природата действително доведе до появата на пантеон - природни духове, възвисени до положението на богове. Култовете към природата продължаваха да се развиват наред с появилите се по-късно култове към духовете, оказвайки си взаимно влияние. Много религиозни системи включваха двойнствена представа за божествата - природни богове и богове-духове. В някои теологии тези представи по заплетен начин се преплитат, което се вижда от примера с Тор - героят-дух, който също така бил и властелин на мълниите.
85:6.5 (948.5) Но поклонението пред човека достигна своя апогей, когато временните представители започнаха да изискват подобно благоговение от своите подчинени и, в потвърждение на такива изисквания, да заявяват за своя божествен произход.
85:7.1 (948.6) Може на някого да се стори, че поклонението пред природата е възникнало естествено и непроизволно в съзнанието на първобитните мъже и жени. Така беше. Но в течение на цялото това време в същото това примитивно съзнание действаше шестия спомагателен дух, посветен на тези народи като направляващо влияние на съответната степен на еволюцията на човека. Този дух постоянно пробуждаше в човешките раси стремеж към поклонението, колкото и примитивни да бяха първите му форми. Духът на поклонението положи явно начало на стремежа на човека към поклонение независимо от това, че подбуждащата сила на този стремеж беше животинския страх и че първите му проявления бяха съсредоточени върху обектите на природата.
85:7.2 (948.7) Вие трябва да помните, че направляващ и определящ фактор за всяко еволюционно развитие е чувството, а не мисълта. За примитивното съзнание чувствата на страх, опасност, почитание и поклонение се отличават слабо едно от друго.
85:7.3 (948.8) Когато стремежът към поклонение се наставлява и направлява от мъдростта - съзерцателното и емпирично мислене, тогава поклонението започва да се превръща във феномен на истинската религия. Когато служенето на седмия спомагателен дух - духът на мъдростта става ефективно, тогава в своето поклонение човекът започва да се отвръща от природата и природните обекти и обръща своя поглед към Бога на природата и вечния Създател на всички природни неща.
85:7.4 (949.1) [Представено от Ярка Вечерна Звезда на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 86
86:0.1 (950.1) ЕВОЛЮЦИЯТА на примитивното влечение към поклонението и превръщането му в религия не зависят от откровение. За осигуряването на такова развитие е напълно достатъчно нормално функциониране на човешкия интелект под направляващото въздействие на шестия и седмия спомагателни духове на разума, отнасящи се към всеобщото даряване с дух.
86:0.2 (950.2) В зависимост от персонализацията, одухотворяването и накрая — от обожествяването на природата в съзнанието на човека, най-древният дорелигиозен страх пред природните сили постепенно ставаше религиозен. Затова примитивната религия беше естествена биологична последица от психическата инерция на развиващия се животински разум, след като в този разум се появяха представи за свръхестественото.
86:1.1 (950.3) Освен естественото влечение към поклонението корените на ранната еволюционна религия произлизаха от съприкосновението на човека със случайността — така наричаната сполука, обикновени случайности. Първобитният човек ловуваше за препитание. Резултатите от лова не могат винаги да бъдат еднакви, което неизбежно води до появата в човека на опит, който се интерпретира от него като сполука и несполука. Малшансът играеше огромна роля в съдбите на мъжете и жените, чийто изпълнен с опасности и рискове живот постоянно се намираше на края на пропастта.
86:1.2 (950.4) Предвид ограничеността на интелектуалния кръгозор дивакът в такава степен съсредоточаваше своето внимание върху случайностите, че случайността се превръщаше в постоянен фактор на неговия живот. Първобитните урантийци се бореха за съществуване, а не за ниво на живот; в техния изпълнен с опасности живот важна роля играеше случайността. Като облак на отчаяние надвисваше над тези диваци вечният страх пред неизвестното и незримо бедствие, напълно затъмнявайки всички удоволствия. Те живееха в постоянен страх да не извършат нещо такова, което да повлече след себе си несполука. Суеверните диваци винаги се бояха от превратностите на сполуката: те смятаха такова провървяване за сигурен предвестник на беда.
86:1.3 (950.5) Този постоянен страх пред несполуката оказваше парализиращо въздействие. Защо да се стараеш да направиш нещо и да пожънеш плодовете на несполуката — нищо за нещо, когато можеш да плуваш по течението и да срещнеш сполуката — нещо за нищо? Лекомислените хора забравят сполуката, приемат я като разбираща се от само себе си; несполуката оставя в тяхната памет мъчителни спомени.
86:1.4 (950.6) Първобитният човек живееше в неувереност и постоянен страх пред случайността — несполуката. Животът беше игра на случая, хазартна игра. Не е чудно, че частично цивилизованите хора и досега вярват в случайността и проявяват дълбоко вкоренилата се склонност към хазартните игри. Първобитният човек се колебаеше между две могъщи влечения — страстното желание да получи нещо срещу нищо и страха да получи нищо срещу нещо. И този хазарт на живота беше основното влечение на варварина, което пленяваше неговия разум.
86:1.5 (951.1) По-късно към такива възгледи и сполука се придържаха скотовъдците, а появилите се по-късно земеделци все по-ясно осъзнаваха, че върху реколтата оказват непосредствено влияние много почти или напълно неподвластни на човека неща. Земеделецът ставаше жертва на засушавания, наводнения, жега и студове. И тъй като всички тези природни фактори влияеха на благосъстоянието на човека, той ги смяташе за сполука или несполука.
86:1.6 (951.2) Тази представа за случайността и сполуката пронизваше философията на всички древни народи. Даже в по-новите времена — в Мъдростите на Соломон, беше казано: “Обърнах се и видях, че не винаги печели най-бързият, не винаги получава богатството умният и не винаги получава похвала ловкият, но съдбата и случайността се падат на всекиго. Защото човекът не познава своята съдба; както рибите попадат в пагубната мрежа и както птиците се заплитат в примката, така и синовете човешки попадат в беда, когато тя неочаквано връхлети върху тях.”
86:2.1 (951.3) Безпокойството беше естественото състояние на разума на дивака. Когато мъжете и жените стават жертви на прекомерно безпокойство, те просто се връщат към естественото състояние на своите далечни предци; а когато безпокойството става действително мъчително, то подтиска активността и неизменно довежда до еволюционни изменения и биологични адаптации. Болката и страданието са принципно важни за постепенната еволюция.
86:2.2 (951.4) Борбата за съществуване е толкова мъчителна, че някои изостанали племена и досега стенат и скърбят при всяко ново изгряване на слънцето. Първобитният човек постоянно питаше: “Кой ме измъчва?” Не намирайки материален източник за своите нещастия, той се спря на духовното обяснение. И така се роди религията на страха пред тайнственото, трепетът пред незримото, ужасът пред неведомото. Така отначало случайността, а след това тайната доведоха до това, че страхът пред природата се превърна в един от факторите в борбата за съществуване.
86:2.3 (951.5) Примитивният интелект беше логичен, но не му достигаха идеи за установяване на разумните връзки; разумът на дивака беше необразован, абсолютно неизкушен. Ако едно събитие следваше след друго, дивакът ги смяташе за причина и следствие. Това, което цивилизованият човек разглежда като суеверие, за дивака беше само незнание. Човечеството бавно усвояваше истината, че между намерението и резултата може и да няма никаква връзка. Хората едва сега започват да разбират, че влиянието на битието възниква между действията и техните последствия. Дивакът се опитва да придаде личностна форма на всичко неосезаемо и абстрактно; така и природата, и случаят се олицетворяват като призраци — духове, а по-късно — като богове.
86:2.4 (951.6) По своята природа човекът се стреми да вярва в това, което смята за най-добро за себе си, с което са свързани неговите непосредствени или далечни интереси; личният интерес в значителна степен затъмнява логиката. Разумът на дивака се отличава от разума на цивилизования човек повече по съдържанието, отколкото по същността си; това е по-скоро разлика в степента, а не в качеството.
86:2.5 (951.7) Но да продължаваш да приписваш трудни за разбиране неща на свръхестественото — това е не повече от удобен и необременителен начин за избавление от всички видове тежък интелектуален труд. Случайността е само термин, измислен за обозначаване на непостижимото във всяка епоха съществуване на човека. Той обозначава тези явления, които хората се неспособни или не желаят да познаят. Случайността е дума, означаваща, че човекът е твърде невеж и твърде ленив, за да изясни причините. Хората смятат естественото събитие за случайност или за несполука едва тогава, когато са лишени от любопитство и въображение, когато на расите не им стигат инициатива и кураж. Рано или късно изследването на явленията на живота ще изкорени вярата на човека в случайността, в сполуката и в така наричаните случайности, заменяйки ги с вселенския закон и ред, където всяко следствие се предшества от определена причина. Така вместо страха от съществуването идва радостта от живота.
86:2.6 (952.1) Дивакът смяташе цялата своя природа за жива, намираща се в нечия власт. Цивилизованият човек и досега рита и обсипва с проклятия оказалия се на пътя му неодушевен предмет, в който се е спънал. За първобитния човек нищо и никога не беше случайно; винаги всичко беше преднамерено. Областта на съдбата, действието на случая, светът на духовете бяха за него такива неорганизирани и случайни, както и първобитното общество. На сполуката и несполуката се гледаше като на капризни и импулсивни реакции на света на духовете; по-късно — като на настроение на боговете.
86:2.7 (952.2) Но не всички религии възникнаха от анимизма. Едновременно с анимизма съществуваха и други представи за свръхестественото и тези вярвания също водеха към поклонение. Натурализмът не е религия, той е нейно производно.
86:3.1 (952.3) За еволюиращия човек смъртта беше висше разтърсване, най-загадъчното съчетание на случая и тайните. Не светостта на живота, а разтърсването от смъртта подбуди страха и стана мощен тласък за развитието на религията. Обичайната причина за смърт сред диваците беше насилието, затова ненасилствената смърт се превръщаше във все по-голяма тайна. Смъртта като естествен и очакван изход беше непонятна за самосъзнанието на примитивните хора и бяха необходими много векове преди човекът да осъзнае нейната неизбежност.
86:3.2 (952.4) Древният човек приемаше живота като даденост, смятайки смъртта за някакво наказание. Всички народи имат свои легенди за хора, които смъртта е подминала — преживяването на ранното отношение към смъртта. В съзнанието на човека вече съществуваше смътна представа за неопределен и неорганизиран свят на духовете — област, от която се появи всичко непостижимо в човешкия живот, и смъртта беше добавена към този дълъг списък с необясними явления.
86:3.3 (952.5) Отначало се смяташе, че всички човешки болести и естествената смърт се случват под влиянието на духовете. Даже днес някои цивилизовани народи предполагат, че заболяванията се навличат от “дявола” и търсят изцеление в религиозните обреди. Последващите и по-сложни теологични системи както преди приписват смъртта на действието на света на духовете; всичко това доведе до появата на такива доктрини като първородния грях и падението на човека.
86:3.4 (952.6) Именно осъзнаването на своята безпомощност пред могъщите сили на природата заедно с признаването на слабостта на човека пред лицето на болестите и смъртта подтикна дивака да проси помощ от свръхматериалния свят, който в неговите смътни представи беше източник на тези тайнствени превратности на живота.
86:4.1 (952.7) Представата за свръхматериалния аспект на смъртната личност се роди от неосъзнатите и напълно случайни асоциации с ежедневни събития, а също така и от суеверни сънища. Появата на мъртвия вожд в съня едновременно на няколко члена от неговото племе изглеждаше убедително доказателство за това, че предишният вожд действително се е върнал в някаква форма. Всичко това беше много реално за дивака, който се събуждаше от собствения си вик, треперейки и обливайки се в пот.
86:4.2 (953.1) Това, че вярата в задгробния живот се роди от сънищата, обяснява постоянния стремеж да си представяш незрими неща с езика на зримите неща. И скоро тази нова представа за бъдещия живот, възникнала под влиянието на видените насън призраци, започна успешно да неутрализира страха от смъртта, свързан с биологичния инстинкт за самосъхранение.
86:4.3 (953.2) Древният човек също така много се вълнуваше от своето дишане, особено в студения климат, когато при издишване от устата излизаше пара. Дъхът на живота се смяташе за този феномен, който отделя живите от мъртвите. Човекът знаеше, че неговото дихание е способно да напусне тялото, и виждайки се в съня си да извършва всевъзможни странни неща, той се убеждаваше в това, че в човека има нещо нематериално. Най-примитивната представа за човешката душа — призрака, възникна от системата от представи за дишането и сънищата.
86:4.4 (953.3) Всъщност дивакът си представяше себе си двойно: като тяло и като дихание. Диханието минус тялото представляваше дух, призрак. Макар че призраците или духовете имаха явно човешки произход, те биваха смятани за свръххора. Изглеждаше, че тази вяра в съществуването на безтелесните духове обяснява необичайните, изключителни, редки и необясними явления.
86:4.5 (953.4) Примитивната доктрина за продължаването на живота след смъртта не беше задължително вяра в безсмъртието. Съществата, способни да броят само до двадесет, мислеха не за безкрайността и вечността, които не можеха да постигнат, а за повтарящите се инкарнации.
86:4.6 (953.5) Оранжевата раса беше повече от другите склонна да вярва в преселението на душите и въплъщението. Мисълта за реинкарнацията,прераждането или превъплъщението възникна от наблюдаването на външното и вътрешно сходство между родители и деца. Обичаят да се кръщава детето в чест на баби и дядовци или други предци се обяснява с вярата в реинкарнацията. Някои последващи народи вярваха в това, че човекът умира от три до седем пъти. Това поверие (останало от ученията на Адам за обителските светове), точно както и много други останки от богооткровената религия, се среща сред иначе абсурдните учения на диваците от двадесети век.
86:4.7 (953.6) Древният човек нямаше представи за ада или за бъдещите наказания. За дивака бъдещият живот беше такъв, какъвто и този — като се изключат всички несполуки. По-късно се появи представата за различната съдба за добрите и лошите души — за небесата и ада. Но във връзка с това, че по мнението на древните човек встъпваше в следващия живот, още щом напуснеше този, те не виждаха смисъл в стареенето и изнемощяването. Възрастните хора предпочитаха да ги убиват, когато станат твърде немощни.
86:4.8 (953.7) Почти всяка група имаше своя представа за съдбата на призрака-душа. Гърците смятаха, че слабите хора имат слаби души. Затова те измислиха Ада — мястото, където се приемат такива анемични души. Също така се смяташе и че подобни хилави субекти хвърлят и по-къси сенки. Ранните андити вярваха в това, че техните души се връщат в родината на предците. Някога китайците и египтяните смятаха, че душата и тялото остават заедно. При египтяните това се прояви в грижливото устройство на гробниците и в усилията по консервацията на телата. Даже съвременните хора се стремят да преустановят разлагането на труповете. В представите на древните евреи безтелесният двойник на човека отиваше в Шеол, откъдето вече не можеше да се върне в света на живите. Това беше действително важна крачка напред в учението за еволюцията на душите.
86:5.1 (953.8) Нематериалната част от човека наричаха различно: призрак, дух, сянка, фантом, привидение и накрая — душа. За древния човек душата беше негов двойник, съществуващ в съня; тя напълно и във всички отношения съответстваше на самия смъртен, с изключение на това, че не реагираше на съприкосновение. Вярата в двойниците, съществуващи в съня, доведе непосредствено до представата за това, че всяко нещо — живо или неживо, има душа. Такива възгледи обясняват жизнеспособността на вярванията в природни духове; ескимосите и досега смятат, че всяко природно нещо има свой дух.
86:5.2 (954.1) Призракът-душа може да се чуе и види, но не да се докосне. Постепенно човешките сънища доведоха до такова развитие и разширяване на активността на еволюиращия свят на духовете, че смъртта започна да се вижда като “изпускане на духа”. Във всички първобитни племена, с изключение на тези, които се развиха малко над нивото на животните, се появи някаква концепция за душата. С напредъка на цивилизацията тази суеверна концепция за душата се разрушава и човекът започва напълно да зависи от откровенията и от личния религиозен опит за формиране на нова представа за душата като за съвместно творение на познаващия Бога разум и заселващия се в него божествен дух — Настройчика на Съзнанието.
86:5.3 (954.2) Древните смъртни обикновено не различаваха вселяващия се в човека дух и имащата еволюционен произход душа. Дивакът пребиваваше в пълно недоумение, не знаейки дали призракът-душа е някакво природно свойство на тялото или представлява външна субстанция, във владение на която се намира тялото. Отсъствието на рационални доводи в съчетание с разсеяността обяснява пълната несъстоятелност на възгледите на диваците за душата, призраците и духовете. Смяташе се, че душата се съотнася към тялото така, както ароматът — с цвета.
86:5.4 (954.3) Древните хора вярваха, че душата е способна да напуска тялото по различни начини:
86:5.5 (954.4) 1. Обикновена краткотрайна загуба на съзнанието.
86:5.6 (954.5) 2. Сън, естествени сънища.
86:5.7 (954.6) 3. Кома и загуба на съзнанието във връзка със заболявания и нещастни случаи.
86:5.8 (954.7) 4. Смърт — окончателно разделяне с тялото.
86:5.9 (954.8) Дивакът смяташе кихането за несполучлив опит на душата да напусне тялото. Тялото беше способно да попречи на такъв опит, когато се намираше в състояние на бодърстване и нащрек. Впоследствие кихането винаги се съпровождаше с някакъв религиозен израз, например: “Бог да те благослови!”
86:5.10 (954.9) Още в древността сънят се смяташе за потвърждение на това, че призракът-душа е способен да напуска тялото, и хората вярваха в това, че можеш да я върнеш, произнасяйки или извиквайки името на спящия. Предполагаха, че при други форми на безсъзнателно състояние душата отива още по-далеч, вероятно се опитва да се изплъзне завинаги, приближавайки се към смъртта. На сънищата гледаха като на впечатленията на душата, получени от нея по време на сън при временното ú пребиваване извън тялото. Дивакът смята своите сънища за също толкова реални, колкото и всички впечатления в състояние на бодърстване. Древните хора се стараеха да будят спящите постепенно, за да успее душата да се върне в тялото.
86:5.11 (954.10) Във всички епохи човекът биваше обхващан от благоговеен страх при появата на нощните видения и древните евреи не бяха изключение. Те действително вярваха в това, че Бог говори с тях в съня, независимо от предписанията на Мойсей, насочени против такива възгледи. И Мойсей беше прав, тъй като обичайните сънища не са този метод, към който прибягват личностите от духовния свят, когато се устремят да установят връзка с материалните същества.
86:5.12 (954.11) Древните хора вярваха в това, че душата може да се всели в животни и даже в неодушевени предмети. Кулминацията на тази представа стана вярата в таласъми — отъждествяването на хора с животни. През деня човекът можеше да е послушен гражданин, а през нощта, когато заспиваше, душата му можеше да се всели във вълк или в друго животно, бродейки наоколо и извършвайки опустошителни набези.
86:5.13 (955.1) Първобитните хора смятаха, че душата е свързана с диханието и че нейните свойства могат да се дават или пренасят чрез диханието. Храбрият вожд дишаше към новороденото, предавайки му смелост. Сред ранните християни процедурата по изливането на Светия Дух се съпровождаше с това, че на кандидатите им дишаха. Псалмопевецът каза: “От Божието слово е създадено небето, от диханието Му — цялото небесно войнство.” Дълго време съществуваше обичай, при който големият син се опитваше да улови последното дихание на умиращия си баща.
86:5.14 (955.2) Впоследствие наравно с диханието започнаха да се боят от и да почитат сянката. Понякога като доказателство за съществуването на двойник се смяташе отражението на човека във водата и огледалата предизвикваха суеверен трепет. И досега много цивилизовани хора обръщат огледалото към стената в случай на смърт. Някои изостанали племена както преди смятат, че картините, рисунките, моделите или изображенията извличат от тялото цялата душа или част от нея, поради което ги забраняват.
86:5.15 (955.3) Обикновено душата се отъждествяваше с диханието, но различните народи смятаха за нейно местонахождение също така главата, косите, сърцето, черния дроб, кръвта и тлъстините. Фразата “гласът на кръвта на Авел, крещящ от земята” отразява древната вяра в това, че душата се съдържа в кръвта. Семитите учеха, че душата се намира в телесните мазнини, и в много народи животинската мас беше забранена храна. Ловуването на глави и снемането на скалпове бяха особени начини за пленяване на вражеската душа. В последно време за прозорци на душата се смятат очите.
86:5.16 (955.4) Тези, които се придържаха към ученията за наличие на три или четири души, вярваха, че загубата на едната означаваше неразположение, на две — болест, на три — смърт. Едната душа живееше в дъха, другата — в главата, третата — в косите, четвъртата — в сърцето. На болните препоръчваха разходки на чист въздух с надеждата да върнат заблудилата се душа. Предполагаха, че великите шамани могат да заменят болната душа на заболелия човек с нова; това беше “ново раждане”.
86:5.17 (955.5) Сред децата на Бадонан се формира вярата в две души: дихание и тяло. Впоследствие тази философия на човешкото битие намери своето отражение във възгледите на гърците. Самите гърци вярваха в три души: растителната душа се намираше в стомаха, животинската — в сърцето, интелектуалната — в главата. Ескимосите вярват в това, че човекът се състои от три части: тяло, душа и име.
86:6.1 (955.6) Човекът наследи природната среда, придоби социалната среда и измисли средата на призраците. Държавата е реакцията на човека спрямо неговото природно обкръжение, семейството — спрямо социалното обкръжение, църквата — спрямо неговото илюзорно обкръжение на призраците.
86:6.2 (955.7) Още на най-ранния етап от историята на човечеството същностите на въображаемия свят на призраците и духовете получиха всеобщо признание и появилият се измислен свят на духовете се превърна в една от движещите сили на първобитното общество. С възникването на този нов фактор в мисленето и поведението на човека се измени целият интелектуален и нравствен живот на човечеството.
86:6.3 (955.8) Страхът на смъртния човек изпълни това илюзорно и невежо допускане със всякакви последващи суеверия и цялата религия на първобитните народи. Чак до появата на богооткровения в това се заключаваше единствената религия на човека и до ден днешен много народи разполагат само с тази примитивна еволюционна религия.
86:6.4 (955.9) С развитието на еволюцията сполуката започнаха да я свързват с добрите духове, а несполуката — с лошите. Неприятностите, с които бяха свързани принудителните приспособявания към изменящата се среда, смятаха за несполука, за недоволство на духовете-призраци. При първобитния човек религията се установяваше постепенно и се строеше върху вродения стремеж към поклонение и неправилно разбиране на случая. За преодоляването на случайността цивилизованият човек сключва застрахователен договор; вместо измислените духове и капризни богове съвременната наука предлага на знаещия математик статистика.
86:6.5 (956.1) Всяко ново поколение осмива нелепите предразсъдъци на своите предшественици, докато в своето собствено мислене и поклонение изпада в такива заблуждения, които ще предизвикат усмивката на просветените потомци.
86:6.6 (956.2) Но накрая съзнанието на първобитния човек беше обзето от мисли, излизащи извън пределите на всичките му вродени биологични подбуди; накрая човекът се приближи към създаването на изкуството на живота, в основата на което лежи нещо повече, отколкото реакции на материални стимули. Формираха се зачатъците на примитивното философско отношение към живота. Наближаваше появата на свръхматериални норми на живота, тъй като ако в гнева си духът-призрак навлича несполука, а в доброто разположение — сполука, то нужно е по съответен начин да се регулира човешкото поведение. Възникна представата за добро и зло. И всичко това стана дълго преди появата на Земята на каквото и да е откровение.
86:6.7 (956.3) С появата на тези понятия беше положено началото на дълга и изнурителна борба за усмиряване на вечно недоволните духове, робската зависимост от еволюционния религиозен страх — продължително изразходване на човешки сили за гробници, дворци, жертвоприношения и духовенство. Цената беше огромна и страшна, но резултатът си струваше всички тези загуби, тъй като така човек достига до естественото осъзнаване на доброто и злото: роди се човешката етика!
86:7.1 (956.4) Дивакът изпитваше потребност от безопасност и затова с готовност изплащаше обременителни вноски под формата на страх, суеверия, ужас и приношения на жреците по сметката на своята застрахователна полица — магическо застраховане от нещастия. Примитивната религия беше само внасяне на застрахователни вноски от опасностите за живота в гората; цивилизованият човек заплаща материални вноски, застраховащи от нещастни случаи в производството и от превратности на съвременния живот.
86:7.2 (956.5) Съвременното общество иззема застраховането от сферата на свещениците и религията, поставяйки го в сферата на икономиката. Религията все повече се занимава със застраховането на живота след смъртта. Съвременните хора — поне мислещите от тях, вече не заплащат несъразмерни застрахователни вноски за обуздаване на случая. Религията постепенно се издига към по-високи философски нива в противоположност на нейната предишна функция — застраховане от несполуки.
86:7.3 (956.6) Но тези по-древни представи за религията помагаха на хората да не се превръщат във фаталисти и в безнадеждни песимисти; хората вярваха, че са способни най-малкото да направят нещо, за да повлияят на своята съдба. Религията, която се основаваше на страха от призраци, внушаваше на хората, че те трябва да регулират своето поведение, че съществува свръхматериален свят, разпореждащ се с човешката съдба.
86:7.4 (956.7) Съвременните цивилизовани раси едва сега започват да се разделят със страха от призраците като обяснение на случайността и обичайното неравенство. Човечеството постепенно се освобождава от тази кабала, в която се намираше, обяснявайки своите злополучия с помощта на призраци и духове. При все това, отказвайки се от погрешната доктрина за това, че причината за превратностите на живота са духовете, човекът открива поразителна готовност да приема почти също толкова лъжливото учение, предлагащо да обясни всяко неравенство между хората с политическите злоупотреби, социалната несправедливост и промишлената конкуренция. Но новите закони, разширяването на филантропията и по-нататъшната реорганизация на промишлеността — колкото и благотворни да са сами по себе си, няма да изменят вродените качества и жизнените случайности. Само разбирането на обстоятелствата и мъдрото използване на законите на природата ще позволят на човека да се сдобие с желаното и да избегне нежелателното. Научното знание, водещо към научно обоснованите действия, е единственото средство за избавяне от така наричаните злополучия.
86:7.5 (957.1) Промишленото производство, войните, робовладеенето и гражданското управление се появиха в резултат от социалната еволюция на човека в неговата природна среда; така и религията възникна като реакция на хората спрямо измислената среда на въображаемия свят на призраците. Религията беше еволюционно следствие на стремежа към самоосигуряване и тя се справи със своята задача независимо от това, че изначално се строеше на погрешни представи и беше напълно лишена от логика.
86:7.6 (957.2) С помощта на могъщите, привеждащи в трепет сили на лъжливия страх примитивната религия подготви в човешкия разум почва за посвещаване на истинската духовна сила със свръхестествен произход — Настройчика на Съзнанието. И оттогава божествените Настройчици се стремят към това, да превърнат страха пред Бога в любов към Бога. Еволюцията може да е бавна, но тя е безпогрешно ефективна.
86:7.7 (957.3) [Представено от Вечерна Звезда на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 87
87:0.1 (958.1) КУЛТЪТ към духове се формира като средство за защита от нещастия; първобитните религиозни обреди на този култ възникнаха поради страха от несполуки и необичайния страх от мъртвите. Нито една от тези ранни религии нямаше каквото и да е отношение към признаването на Божествата или почитането на свръхестественото; такива обреди бяха основно негативни, насочени към това, да се избегнат, изгонят или принудят духовете. Култът към духовете беше само застраховка от нещастия; той нямаше никакво отношение към приноса, който се прави с оглед на по-висок приход в бъдеще.
87:0.2 (958.2) В продължение на дълго време човекът водеше ожесточена борба с култа към духове. Нищо в историята на цивилизацията не е способно да предизвика по-голямо съжаление, отколкото видът на човек, станал жалък роб пред страха от призраци. Именно от раждането си този страх на човечеството встъпи в пътя на религиозната еволюция. Човешкото въображение напусна брега на своето “аз” и сега вече не хвърля котва, докато не стигне до представата за истинското Божество, истинския Бог.
87:1.1 (958.3) Смъртта предизвикваше страх затова, защото означаваше освобождаване на поредния дух от неговото физическо тяло. Древните хора правеха всичко възможно, за да предотвратят смъртта, да избавят себе си от необходимостта да се борят с още един дух. Те се стремяха на всяка цена да принудят духа да напусне мястото на смъртта и да се отправи в задгробния свят. Най-силен страх духовете предизвикваха в периода между своята предполагаема поява в момента на смъртта и последващото отпътуване към своята родина, което беше смътна и примитивна представа за псевдонебесата.
87:1.2 (958.4) Макар че дивакът даряваше духовете със свръхестествени способности, той едва ли ги смяташе за притежатели на свръхестествен разум. Хората прибягваха към различни хитрости и уловки в опита си да изиграят и заблудят духовете. Цивилизованият човек и досега възлага големи надежди на това, че външната набожност ще може по някакъв начин да излъже даже всезнаещото Божество.
87:1.3 (958.5) Първобитните хора се опасяваха от болести, тъй като виждаха, че болестта нерядко е предвестник на смъртта. Ако на племенния шаман не се отдадеше да излекува страдащия човек, болния обикновено го пренасяха от семейното жилище в друго, по-малко, или го оставяха да умре в самота на открит въздух. Домът, в който някой умираше, обикновено биваше унищожаван, а когато това не станеше, такъв дом винаги го заобикаляха. Този страх пречеше на древния човек да издига по-големи жилища; той също така осуетяваше и строителството на постоянните селения и градове.
87:1.4 (958.6) Когато член на клана умираше, диваците по цяла нощ бодърстваха, разговаряйки помежду си, тъй като се опасяваха, че ако заспят близо до трупа, те също могат да умрат. Заразяването от трупа утвърждаваше страха пред покойниците и всички народи — в един или друг период, използваха сложен обряд, предназначен да очисти човека след контакта с покойния. Древните хора вярваха, че на трупа трябва да се осигури светлина; тялото на покойника никога не го оставяха на тъмно. В двадесети век край починалите както и преди горят свещи и хората и досега стоят край смъртния одър. Така наричаният цивилизован човек едва ли е изгонил страха от своята философия на живота.
87:1.5 (959.1) Но независимо от целия свой страх хората както преди се стремяха да излъжат духовете. Ако жилището, където умираше човек, не биваше унищожено, то трупа го изнасяха през отвор в стената, но в никакъв случай не през вратата. Тези мерки за безопасност се вземаха, за да объркат духа и да не му позволят да остане, и да се предпазят от неговото връщане. Освен това участниците в траурната церемония се връщаха от погребението по друг път, за да не може духът да ги последва. Връщането назад и множеството други начини се използваха, за да попречат на духа да се върне от гроба. За да излъжат духа, членовете на противоположните полове често си сменяха дрехите. Траурните дрехи трябваше да изменят външността на живите, а по-късно — да отдадат дан на уважение към мъртвия и така да удовлетворят исканията на духовете.
87:2.1 (959.2) Негативната програма за умиротворяване на духовете се появи в религията дълго преди позитивната програма за сдържане на духовете и отнасянето към тях с молби. Първите актове на поклонение бяха призвани да защитят и не бяха израз на почитание. Съвременният човек смята за разумно да се застрахова от пожар; така и за дивака висшата мъдрост се заключаваше в това, да се застрахова от навличаните от духове нещастия. Стремежът да се осигури тази защита се изразяваше в методи и обреди, използвани в култа към духовете.
87:2.2 (959.3) В древността хората вярваха в това, че най-голямото желание на духа е най-скорошното му “изгонване”, за да може спокойно да се отправи в задгробния свят. Всяко погрешно действие или нарушаване на процедурата, допуснато от живите при изпълнението на ритуала по изгонването на духа, неизбежно пречеше на прехода на духа в света на призраците. Смяташе се, че това не се харесва на духа, и разгневеният дух се представяше като източник на бедствия, несполуки и нещастия.
87:2.3 (959.4) Погребалната церемония възникна от стремежа на човека да принуди душата-призрак да отиде в бъдещата си обител, а заупокойната проповед от началото се предназначаваше да разкаже на новия дух как да попадне там. Съществуваше обичай да се оставят в гроба или близо до него храна и дрехи, необходими за неговото пътешествие. Диваците смятаха, че “изгонването на духа” с цел да го принудят да напусне околностите на гроба трае от три дни до година. Ескимосите и досега вярват в това, че душата пребивава редом с мъртвото тяло три дни.
87:2.4 (959.5) След смъртта съблюдаваха мълчание или оплакваха покойника, за да не привличат духа назад към къщи. Обичайната форма на оплакване бяха самоизтезанията — нанасянето на телесни рани. Много просветители безрезултатно се опитваха да сложат край на това. Смяташе се, че съблюдаването на пост и другите форми на самоотречение са в угода на духовете, които получават удоволствие от неприятностите, постигнали живите в преходния период, когато духовете се крият наблизо, преди да се отправят в задгробния свят.
87:2.5 (959.6) Дългите и чести периоди на бездейност в течение на траура по мъртвия бяха едно от основните препятствия за развитие на цивилизацията. Всяка година седмици и даже месеци минаваха буквално напразно в непродуктивно и безполезно оплакване на покойниците. Поканата на погребението на професионални оплаквачки показва, че оплакването беше ритуал, а не израз на скръб. Съвременните хора могат да оплакват покойния от уважение към него или от чувството на тежка загуба, но древният човек го правеше от страх.
87:2.6 (959.7) Имената на покойниците никога не се произнасяха на глас. Нещо повече, често те се изключваха от езика. Тези имена ставаха табу, което беше причина за постоянно обедняване на езиците. В края на краищата това доведе до разпространението на евфемизми и образни изрази, като “името или деня, които никога не се споменават”.
87:2.7 (960.1) В древността хората се стремяха на всяка цена да се избавят от духа и затова му предлагаха всичко, което може да се пожелае в течение на живота. На духа му бяха нужни жени и слуги; осигуреният дивак разчиташе на това, че като минимум една жена-робиня ще бъде погребана жива заедно с него. В съответствие с по-късния обичай жената се самоубиваше на гроба на мъжа. Ако умираше дете, то майката, лелята или бабата често ги удушаваха, за да може възрастният дух да съпровожда духа на детето и да се грижи за него. И тези, които по такъв начин се отказваха от живота, обикновено правеха това доброволно; действително, ако биха нарушили обичая, страхът да не разгневят духа би лишил техния живот даже от тези немного радости, които бяха достъпни за първобитните хора.
87:2.8 (960.2) Като правило голяма група хора ги екзекутираха за съпровождане на покойния вожд; робите ги убиваха, когато умираше техният господар, за да могат да му служат и в света на призраците. На остров Борнео и досега се придържат към този обичай: робите ги убиваха с копия, за да могат като духове да тръгнат на път заедно със своя стопанин. Смяташе се, че духовете на хора, умрели от насилствена смърт, са доволни, когато техни роби стават духовете на техните убийци; тази представа подтикваше хората да ловуват за глави.
87:2.9 (960.3) Смяташе се, че на духовете им харесва миризмата на храна; в древността подаванията на храна на погребения бяха повсеместна практика. Примитивната молитва се заключаваше в това, че преди да се пристъпи към трапезата, трябва да се хвърли малко храна в огъня за задоволяване исканията на духовете при едновременно мърморене на магически заклинания.
87:2.10 (960.4) Хората вярваха, че покойниците ще се възползват от призраците на принадлежащите им приживе оръдия на труда и оръжия. Да счупиш предмета, значеше да го “убиеш” и така да пуснеш неговия призрак за служене в света на духовете. Жертваха също така и имущество, което запалваха и закопаваха. В древността щетите от погребенията бяха огромни. По-късните раси изготвяха хартиени макети и рисунки, жертвайки ги вместо истинските предмети и хора. Огромна крачка напред в развитието на цивилизацията беше направена, когато вместо запалване и погребване на собствеността започнаха да я предават по наследство. Индианците ирокези проведоха много реформи за намаляване на свързаните с погребенията щети. Запазването на собствеността им позволи да станат най-могъщите от северните червени хора. Смята се, че съвременният човек не се бои от духове, но властта на обичая е силна: много земни богатства и досега отиват по ритуали и погребални обреди.
87:3.1 (960.5) Развитието на култа към духове неизбежно доведе до поклонение пред предците, тъй като то стана свързващо звено между обикновените призраци и по-висшите духове — предвестници на боговете. Ранните богове бяха просто отишли си хора, спечелили слава приживе.
87:3.2 (960.6) Първоначално поклонението пред предците беше по-близо до страха, отколкото до поклонението, но такива вярвания несъмнено спомагаха за по-нататъшното разпространяване на страха пред духовете и поклонението пред тях. Привържениците на древните култове на поклонение пред предците се бояха даже да се прозинат, за да не пуснат в този момент в своето тяло зловреден дух.
87:3.3 (960.7) Традицията да се осиновяват деца възникна от стремежа да се осигури увереност в това, че след смъртта ще има кой да извършва приношения в името на покоя и благополучието на душите. Дивакът живееше в страх пред духовете на своите съплеменници и прекарваше свободното си време, подготвяйки безопасното поведение за своя собствен дух след смъртта.
87:3.4 (960.8) Повечето племена отбелязваха празник на всички души най-малко веднъж годишно. Римляните имаха ежегодно дванадесет такива празника заедно със съпровождащите ги церемонии. Половината от всички дни в годината се посвещаваха на всевъзможни ритуали, свързани с тези древни култове. Един от римските императори се опита да реформира този обичай, намалявайки броя на празничните дни в годината до 135.
87:3.5 (961.1) Култът към духове постоянно се усъвършенстваше. Тъй като се смяташе, че духовете се издигат от стадия на несъвършеното битие на по-висока степен, то развитието на култа съответно доведе до поклонение пред небесните духове и даже богове. Но, независимо от различните вярвания в по-висши духове, всички племена и раси някога вярваха в призраци.
87:4.1 (961.2) Страхът пред духове беше източник на цялата световна религия; с векове много племена се придържаха към древната вяра в духове от един тип. Те учеха, че ако призракът е предразположен — човека го съпътства сполука, а ако е разсърден — го постига нещастие.
87:4.2 (961.3) С развитието на култа, основан върху страх пред духовете, се появи представа за духовете от по-висок порядък — духове, които е невъзможно да се отъждествят с някой конкретен човек. Това бяха висши, прославени духове, напуснали света на призраците и издигнали се в света на Духа.
87:4.3 (961.4) Представата за съществуването на два типа духове постепенно се разпространи в целия свят. Този нов дуалистичен спиритизъм не се наложи да бъде предаван от едно племе на друго — той възникна самостоятелно по целия свят. По своето въздействие на развиващия се еволюционен разум силата на някаква представа се съдържа не в неговата реалност или разумност, а в неговата ясност и възможности за всеобщото, бързо и просто използване.
87:4.4 (961.5) Още по-късно във въображението на човека се появи представата за добри и зли свръхестествени сили; някои призраци никога не се издигаха до нивото на добрите духове. Ранният моноспиритизъм, основан на страха пред духовете, постепенно се превръщаше в дуалистичен спиритизъм — нова представа за неизмеримото управление на земните дела. Накрая за сполука или несполука започнаха да разглеждат действието на съпътстващите сили. От тези два типа за по-активен и многочислен се смяташе този, който носеше нещастия.
87:4.5 (961.6) Окончателно формирайки се, доктрината за добрите и зли духове стана най-разпространеното и устойчиво от всички религиозни вярвания. Този дуализъм представляваше огромен религиозно-философски прогрес, тъй като той позволяваше на човека да обясни както сполуката, така и несполуката и едновременно да вярва в свръхматериалните същества, които бяха поне донякъде последователни в своето поведение. От духовете можеха да се очакват добри или зли постъпки; за разлика от ранните представи за призраците, присъщи на моноспиритизма на най-примитивните религии, тях не ги смятаха за намиращи се изцяло под властта на емоциите. Накрая за въображението на човека станаха достъпни свръхматериалните сили, които бяха логични в своето поведение, което се яви едно от най-знаменателните открития на истината за цялата история на еволюцията на религията и развитието на човешката философия.
87:4.6 (961.7) При все това еволюционната религия заплати огромна цена за концепцията на дуалистичния спиритизъм. Древната философия на човека можеше да съвмести постоянството на поведението на духовете с превратностите на земната съдба само за сметка на постулирането на два вида духове — добри и зли. И макар че съответното вероучение позволи на човека да съгласува тази игра на случая с представите за неизменните свръхматериални сили на цялото космическо единство, на боговете на еволюционната религия обикновено се противопоставяха силите на мрака.
87:4.7 (962.1) Трагедията на всичко това се заключаваше в това, че във времената, когато тези идеи се вкореняваха в примитивното съзнание на човека в целия свят, в действителност не съществуваха зли и внасящи раздор духове. Такова прискръбно положение се наложи едва след бунта на Калигастия и продължи само до Петдесетница. Представите за добро и зло като за равни космически начала са крайно характерни даже за човешката философия на двадесети век. Мнозинството урантийски религии и досега носят на себе си това родилно петно от културата на отдавна отминалите дни — периода на появата на култа към духове.
87:5.1 (962.2) Първобитните хора предполагаха, че духовете и призраците притежават неограничени права и нямат никакви задължения. Смяташе се, че духовете виждат в човека създание, обременено с многобройни задължения и лишено от каквито и да било права. Струваше им се, че духовете гледат с презрение на човека, който вечно не се справя със своите духовни задължения. На човечеството беше свойствено да вярва, че духовете облагат човечеството с постоянна дан, изисквайки слугуване като заплащане за невмешателството в хорските дела, и най-малкото непровървяване приписваха на действията на духове. Древният човек дотолкова се боеше от някакъв пропуск, че след принасянето на жертви на всичките известни му духове извършваше още един ритуал — за “неведомите богове” — само за да може напълно да се обезопаси.
87:5.2 (962.3) И, ето, вместо простия култ на призраците идват обредите на по-прогресивния и относително сложен култ на духовете-призраци — служенето и поклонението на по-висши духове, формирал се в примитивното въображение на човека. Религиозните обреди трябва да вървят в крак с еволюцията и духовния прогрес. Развиващият се култ представляваше само изкуство по самоосигуряване по отношение на вярата в свръхестествени същества, самоадаптацията и духовната среда. Промишлените и военни организации бяха средства за адаптация към естествената и социална среда. Подобно на това, както бракът възникна за удовлетворяване на потребностите на разнополовите същества, така и религиозната организация се появи в отговор на вярата във висши духовни сили и духовни същества. Религията представлява адаптацията на човека към своите илюзии относно тайните на случая. Страхът пред духове и последващото поклонение пред тях се използваха като гаранция спрямо нещастия, като метод за постигане на процъфтяване.
87:5.3 (962.4) В представите на дивака добрите духове се занимават със своята работа, почти нищо не изисквайки от хората. Именно на злите призраци и духове се налага да бъдат държани в благодушно разположение. Съответно първобитните народи отделяха много повече внимание на злите призраци, отколкото на милосърдните духове.
87:5.4 (962.5) Смяташе се, че особено дразнещо действаха завистливите и зли духове на преуспяващия човек чрез друг човек или с помощта на урочасване. В тази част на култа, която беше свързана с отклоняване от коварните замисли на духа, много внимание се отделяше на техниката на лошите очи. Страхът от урочасване стана почти всемирно явление. Красивите жени носеха воал за защита от урочасване; впоследствие и много жени, желаещи да ги смятат за красиви, започнаха да носят воал. Поради страх пред злите духове децата рядко излизаха от къщи след настъпването на мрака и древните молитви винаги включваха молбата “избави ни от лоши очи”.
87:5.5 (962.6) В Корана има цяла глава, посветена на лошите очи и магическите заклинания — в тях дълбоко вярваха и евреите. Целият фалически култ възникна като защита от урочасване. Репродуктивните органи се смятаха за единствения фетиш, който може да защити от урочасване. Лошите очи породиха първите суеверия, засягащи вътреутробните родилни петна при децата, майчинските белези — и в своето време този култ беше практически повсеместен.
87:5.6 (963.1) Завистта е дълбоко вкоренило се в човека качество; затова първобитният човек го приписваше на своите ранни богове. И доколкото в миналото човекът се опитваше да излъже призраците, скоро той започна да заблуждава духовете. Той казваше: “Щом духовете завиждат на нашата красота и благополучие, ние ще загрозяваме себе си и ще се изказваме пренебрежително за своя успех.” Затова в древността смиреността не беше принизено “аз”, а опит да бъдат изиграни и измамени завистливите духове.
87:5.7 (963.2) За да не събуждат в духовете завист към благополучието на хората, обсипваха с проклятия талисман, любима вещ или човек. Така се появи обичаят да се намали значението на приветствените забележки по адрес на семейството или по свой собствен адрес, което постепенно се превърна в скромността, сдържаността и учтивостта, присъщи на културния човек. По тази причина беше прието да изглеждаш некрасив. Красотата извикваше в духовете завист; тя издаваше позорната човешка гордост. Дивакът искаше да има некрасиво име. Този аспект на култа беше огромна пречка за развитието на изкуството. Заради него светът в течение на дълго време оставаше унил и неугледен.
87:5.8 (963.3) При култа на духовете животът беше в най-добрия случай хазартна игра, резултат от управлението на духовете. Бъдещето на човека беше плод на неговите усилия, трудолюбие или талант само в тази степен, в която те можеха да се използват за въздействие над духовете. Ритуалите по умиротворяване на духовете като тежко бреме лягаха на човека, правейки живота уморителен и фактически непоносим. От век на век, от поколение на поколение един народ след друг се опитваше да усъвършенства тази доктрина на висшите призраци, но все още нито едно поколение не се решаваше напълно да се откаже от нея.
87:5.9 (963.4) Намеренията и желанията на духовете се изучаваха с помощта на знамения, оракули и знаци. Такива съобщения, изпращани от духове, се тълкуваха посредством предсказания, прорицания, магии, “съд Божий” и астрология. Целият култ беше система, призвана да умиротвори, удовлетвори и да се откупи от духовете с помощта на този замаскиран подкуп.
87:5.10 (963.5) Така се установи новата и развита световна философия, включваща три понятия:
87:5.11 (963.6) 1. Дълг: това, което е необходимо да се прави за поддържане на благоприятно — или поне неутрално — разположение на духовете.
87:5.12 (963.7) 2. Добро: правилното поведение и ритуали, предназначени за активното привличане на духовете на своя страна.
87:5.13 (963.8) 3. Истина: правилно разбиране на духовете и съответното поведение по отношение на тях — а следователно и по отношение на живота и смъртта.
87:5.14 (963.9) Древните хора се стремяха да узнаят своето бъдеще не само от едното любопитство: те искаха да предотвратят нещастието. Предсказанията бяха само опит да избегнат неприятностите. В тези времена сънищата се смятаха за пророчески, а във всичко необичайно се виждаше знамение. Даже днес цивилизованите народи упорито вярват в знаци, знамения и прочее останки от суеверията, характерни за развитието на древния култ към духовете. Бавно, много бавно на човека предстои да се откаже от тези методи, с помощта на които той така дълго и така мъчително се издигаше по еволюционните стъпала на живота.
87:6.1 (963.10) Когато човекът вярваше само в призраци, религиозният ритуал беше по-личен, по-малко организиран, но с появата на вярата във висши духове възникна потребността от “възвишени духовни методи” на отношението към тях. Този опит да се усъвършенства и развие методът на умилостивяване доведе непосредствено до създаването на средства за защита от духове. Човекът наистина се чувстваше безпомощен пред лицето на безконтролните сили, действащи в земния живот, и чувството за непълноценност го тласкаше в търсене на компенсираща адаптация — метода, който би помогнал да се повишат шансовете на човека в неговата неравна схватка с Космоса.
87:6.2 (964.1) В зората на този култ стремежът на човека да повлияе на действията на призраците се свеждаше до умилостивяване, до опити да се откупи от злополуките за сметка на подкуп. Когато развитието на култа към призраците доведе до представата за добри и зли духове, тези ритуали придобиха по-позитивен характер — появи се стремеж да се сдобие със сполука. Създадената от човека религия сега вече не беше толкова негативистична, при което човекът не се задоволяваше само с единия стремеж да спечели сполука: скоро той започна да строи планове, с помощта на които можеха да бъдат склонени духовете към сътрудничество. Религиозният човек вече не се чувстваше беззащитен пред лицето на безкрайните изисквания на призраците — фантоми на собственото му въображение; дивакът започна да измисля средства, с помощта на които можеше да повлияе на действията на духовете и да ги подбуди към сътрудничество.
87:6.3 (964.2) Първите опити на човека да защити себе си бяха насочени против призраците. С течение на времето живите започнаха да измислят методи за съпротива спрямо мъртвите. Бяха разработени много техники за плашене и изгонване на призраци, сред които могат да бъдат отделени следните:
87:6.4 (964.3) 1. Отсичане на главата и вързване на телата в гроба.
87:6.5 (964.4) 2. Засипване с камъни на жилището на покойника.
87:6.6 (964.5) 3. Кастрация или пречупване на краката на трупа.
87:6.7 (964.6) 4. Погребване под камъни — един от източниците на съвременните надгробни паметници.
87:6.8 (964.7) 5. Кремация — по-късно изобретение за предотвратяване на неприятностите, навличани от духовете.
87:6.9 (964.8) 6. Изхвърляне на телата в морето.
87:6.10 (964.9) 7. Оставяне на телата да ги изядат дивите животни.
87:6.11 (964.10) Хората вярваха, че духовете ги тревожи и плаши шум; виковете, звънците и барабаните ги изгонваха от живите. Тези древни методи и досега се запазват в обичая “бдение” при гроба. За пропъждане на нежелани духове се използваше миризмата от лошо миришещо вариво. Изготвяха се отвратителни изображения на духове: виждайки себе си, духовете трябваше бързо да избягат. Смяташе се, че кучетата притежават способността да чувстват приближаването на призраците и да предупреждават за това със своя лай, а петлите започват да кукуригат. Ветропоказателите с формата на петел дължат своята поява на това суеверие.
87:6.12 (964.11) За най-добра защита от призраци се смяташе водата. Предпочитание се отдаваше на святата вода — тази, в която измиваха краката си жреците. Както огънят, така и водата се смятаха за непреодолими прегради за призраците. Древните римляни три пъти обикаляха трупа с вода; в двадесети век тялото го напръскват със светена вода, а умиването на ръцете на гробището, както и преди, е еврейски обряд. По-късно кръщението стана част от обряда умиване; първобитните къпания бяха религиозен обряд. Едва в последно време къпането стана санитарна практика.
87:6.13 (964.12) Но човекът не спря до изгонването на духовете: скоро с помощта на религиозните ритуали и други методи той се опита да принуди духовете да действат. Заклинанието беше използване на един дух за подчиняване или изгонване на друг. Същата тактика се използваше за плашене на призраците и духовете. Съществуващата в дуалистичния спиритизъм представа за добрите и злите сили даде на човека прекрасна възможност да се опита да сблъска тези сили една с друга, тъй като ако силният човек можеше да победи слабия, то могъщият дух със сигурност можеше да вземе връх над слабия призрак. Проклятията, произнасяни от първобитните хора, представляваха форма на принуда, предназначена за внушаване на благоговеен страх от низшите духове. По-късно този обичай се разпространи в произнасяне на проклятия над враговете.
87:6.14 (965.1) В течение на дълго време се смяташе, че връщайки се към обичаите, създадени от по-древни нрави, можеш да принудиш духовете и полубоговете да извършат желаните действия. Същата грешка допуска и съвременният човек. Вие се отнасяте един към друг, използвайки прост, ежедневен език, но започвайки да се молите, се връщате към по-древния стил на другото поколение — така наричания церемониален стил.
87:6.15 (965.2) С това се обясняват многобройните случаи на завръщане към религиозните обреди от сексуален характер, например, към храмовата проституция. Такива връщания към първобитните обичаи се смятаха за защита от много беди. В съзнанието на простодушните народи подобни действия бяха напълно лишени от това, което съвременните хора биха нарекли промискуитет.
87:6.16 (965.3) След това дойдоха ритуалните обещания, след които се появиха религиозните обети и свещени клетви. Повечето такива клетви се съпровождаха със самоизтезаване и самоосакатяване, а по-късно — с пост и молитва. Впоследствие за сигурен метод на принуда започнаха да смятат самопожертвуванието, особено отказа от полов живот. Така първобитният човек още на ранния етап на развитие стигна до ясно изразен аскетизъм в своята религиозна практика, вярвайки в ефективността на самоизтезанието и самоотречението като ритуали, способни да принудят неразположените духове да действат благоприятно в отговор на всичките му страдания и лишения.
87:6.17 (965.4) Съвременният човек вече не се опитва открито да принуждава духовете, макар че все още проявява склонност да се пазари с Божеството. Той и досега се кълне, чука на дърво, заключва се с пръсти и съпровожда с плюване някоя изтъркана фраза, която някога беше магическо заклинание.
87:7.1 (965.5) Жизнеспособността на култовия тип социална организация се обясняваше с това, че той даде символиката, необходима за запазване и поощряване на моралните възгледи и религиозните устои. Култът израсна от традициите на “древните кланове” и беше увековечен като призната институция; всички кланове изповядват някаква разновидност на култа. Всеки въодушевяващ идеал се стреми да придобие увековечаваща го символика — да намери метод за проява в културата, който би му осигурил съществуване и би разширил възможностите за неговата реализация. И култът постига това за сметка на поощряването и удовлетворяването на чувствата.
87:7.2 (965.6) Още от зората на цивилизацията всяко привлекателно движение в социалната култура или развитие на религията създаваше ритуал, символичен обряд. Колкото по-малко осъзнато беше развитието, довеждащо до появата на ритуал, толкова по-силно той привързваше към себе си своите привърженици. Култът запазваше възгледите и удовлетворяваше емоциите, но той винаги беше най-голямото препятствие на пътя към социалното преустройство и духовния растеж.
87:7.3 (965.7) Независимо от това, че култът неизменно забавяше социалния прогрес, прискръбно е, че толкова много съвременни хора, вярващи в нравствените норми и духовни идеали, нямат на свое разположение адекватна символика — култа, даващ взаимна поддръжка, това, което би им дало усещане за съпричастност. Но религиозният култ е невъзможно да се измисли; той трябва да възникне. Не съществуват две групи с идентични култове, ако техните ритуали не са сведени към единен стандарт с волево решение на властите.
87:7.4 (965.8) Ранният християнски култ беше най-ефективен, привлекателен и устойчив от всички създадени някога или измислени ритуали. Но във века на науката неговата ценност в значителна степен беше разрушена поради унищожаване на толкова много от неговите изначални основополагащи принципи. Християнският култ беше отслабен вследствие загубата на много принципни идеи.
87:7.5 (965.9) В миналото истината бързо растеше и свободно се развиваше, когато култът беше гъвкав, а неговата символика — изменчива. Неизчерпаемата истина и адаптируемият култ спомогнаха за бързо социално развитие. Безсмисленият култ профанира религията, стремейки се да изтласка философията и да пороби мисълта; истинският култ се развива.
87:7.6 (966.1) Независимо от своите недостатъци и ограничения всяко ново разкриване на истината пораждаше нов култ. Така и новата концепция за религията на Иисус трябваше да създаде друга, съответстваща ú символика. Съвременният човек трябва да намери адекватен израз за своите нови развиващи се идеи, идеали и устои. Такива възвишени символи трябва да произтичат от религиозния живот, от духовния опит. И тази висока символика на по-развитата цивилизация трябва да се основава на концепцията за Бащинството на Бога и да се изпълва с могъщи идеали на братството между хората.
87:7.7 (966.2) Старите култове бяха твърде егоцентрични; новите трябваше да бъдат породени от практическата любов. Както и старите култове, новият култ трябва да укрепва възгледите, да утолява чувствата и да поощрява предаността — но не само това: той трябва да спомага за духовния прогрес, да разширява космическите значения, да повишава нравствените ценности, да поощрява социалното развитие и да стимулира висок тип индивидуален религиозен живот. Новият култ е длъжен да предлага висшите цели на живота, които са както преходни, така и вечни — социални и духовни.
87:7.8 (966.3) Никакъв култ не е способен да се запази и да внесе принос в обществения прогрес и индивидуалното духовно развитие, ако не е основан на биологичното, социологично и религиозно значение на семейството. Устойчивият култ трябва да символизира постоянство в условията на непрекратяващи се изменения, да прославя обединяващото начало в потока разнообразни социални метаморфози. Той трябва да се опира на истинските значения, да възвисява красивите отношения и да прославя благите ценности, присъщи на истинското великодушие.
87:7.9 (966.4) Но огромната трудност по намирането на нова и удовлетворяваща символика се заключава в следното: като група съвременните хора се придържат към научното отношение, избягват суеверията и изпитват отвращение към невежеството, но индивидуално всички те копнеят за тайнственото и благоговеят пред неизвестното. Никакъв култ не може да се запази, ако не заключава в себе си някаква притегателна тайна и не съдържа някаква непостижима ценност. И при това новата символика трябва да има значение за групата, но да бъде понятна и за индивида. Всяка полезна символика трябва да се изразява в такива форми, които индивидът може да овладее по своя собствена инициатива и от които може да се възползва съвместно със своите другари. Ако новият култ можеше да бъде динамичен, а не статичен, той действително може да внесе ценен принос както в земния, така и в духовния прогрес на човечеството.
87:7.10 (966.5) Но култът — символичната система от ритуали, девизи или цели — няма да действа, ако се окаже твърде сложен. Освен това е необходимо самоотдаване — реакция, присъща на предаността. Всяка успешна религия задължително създава съответна символика и нейните последователи не трябва да допускат лишаване от жизненост на своя ритуал в сковаващите, изкривени и удушаващи стереотипни обреди, които са способни само да изкривят и забавят всеки социален, нравствен и духовен прогрес. Никакъв култ не може да се запази, ако забавя нравственото развитие и е неспособен да благоприятства духовния прогрес. Култът е този скелет, около който нараства живата и динамична плът на личния духовен опит — истинската религия.
87:7.11 (966.6) [Представено от Ярка Вечерна Звезда на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 88
88:0.1 (967.1) ПРЕДСТАВАТА за духа, вселяващ се в неодушевен предмет, животно или човек, е най-древното и достойно за уважение вярване, съществуващо откакто започна еволюцията на религията. Учението за обладаност от духа представлява фетишизъм. Дивакът не се прекланя непременно пред фетиша; той напълно закономерно се покланя и благоговее пред заключения във фетиша дух.
88:0.2 (967.2) Отначало пребиваващият във фетиша дух се смяташе за призрака на умрял човек; по-късно започнаха да предполагат, че във фетишите се вселяват по-висши духове. Съответно култът към фетишите обедини всички примитивни представи за призраци, души, духове и демонична обладаност.
88:1.1 (967.3) Първобитният човек се стремеше да направи фетиш от всичко необичайно; затова появата на много фетиши беше случайна. Човекът заболява, нещо се случва — и той оздравява. Същото се отнася и до репутацията на много лекарства и на случайните методи за лечение на заболяванията. Предметите, свързани със съновиденията, лесно се превръщаха във фетиши. Такива ставаха вулканите — но не планините, кометите — но не звездите. Древните хора смятаха падащите звезди и метеори за свидетелство за пристигането на Земята на духове-посетители.
88:1.2 (967.4) Първите фетиши бяха камъчета с необичайни отметки и оттогава човекът винаги търсеше “свещени камъни”. Някога огърлицата представляваше колекция от свещени камъни — цял набор от талисмани. Камъни-фетиши имаха много племена, но броени от тях се запазиха като такива, например, Каабският и Скунският камък. Водата и огънят също се отнасяха към древните фетиши. Поклонението пред огъня и вярата в святата вода съществуват до ден днешен.
88:1.3 (967.5) Фетишизацията на дърветата стана в по-късните времена, но сред някои племена поклонението пред природата доведе до вярата в талисмани, в които се вселяват различни природни духове. Когато растенията и плодовете ставаха фетиши, биваше забранявано да се ядат. Едни от първите в тази категория попаднаха ябълките — левантийските народи никога не ги употребяваха за храна.
88:1.4 (967.6) Ако животно се хранеше с човешка плът, то се превръщаше във фетиш. Така кучето стана свещеното животно на парсите. Ако фетишът е животно и в него постоянно пребивава дух, то фетишизмът може да въздейства на реинкарнацията. Диваците в много отношения завиждаха на животните. Те не чувстваха своето превъзходство и често получаваха имена в чест на любимите си зверове.
88:1.5 (967.7) Когато животното ставаше фетиш, на неговото месо налагаха забрана. Поради своето сходство с хората човекообразните маймуни и макаците още в древността станаха свещени животни; по-късно с такова отношение удостоиха змиите, птиците и свинете. Едно време фетиш беше кравата: над кравето мляко беше наложено табу, а нейните изпражнения се ползваха с голямо почитание. В Палестина съществуваше култ към змията, особено у финикийците, които наред с евреите смятаха змията за изразител на злите духове. Даже много съвременни хора вярват в магьосническите способности на влечугоподобните. Змията биваше почитана по цялото пространство между Аравия и Индия до племената на индианците хопи с техните танци на змията.
88:1.6 (968.1) Някои дни от седмицата бяха фетиши. От векове петъкът се смяташе за нещастен ден, а тринадесет — за злополучно число. Щастливите числа — три и седем, се появиха в резултат на последващите откровения; четири беше щастливото число при първобитния човек, който още в древността откри четирите страни на света. Смяташе се, че броенето на добитъка и другата собственост носи нещастие; древните хора винаги се противяха на “преброяването” на населението — “изчисляването на хората”.
88:1.7 (968.2) Първобитният човек не правеше ненужен фетиш от секса; репродуктивната функция привличаше само ограничено внимание. Отношението на дивака беше естествено; в него отсъстваха непристойността или похотливостта.
88:1.8 (968.3) Могъщ фетиш беше слюнката; плюейки на човека, от него можеше да изгониш дяволите. Старшият или знатен човек оказваше висша чест на този, когото плюеше. Някои части от човешкото тяло се смятаха за потенциални фетиши, особено косите и ноктите. Високо се ценяха дългите нокти, израснали на пръстите на вожда, а техните изрезки се превръщаха в могъщ фетиш. Фетишизацията на скалпове е една от главните причини за последващия лов на глави. Ценен фетиш беше пъпната връв; такова отношение и досега съществува в Африка. Първата играчка на човека беше запазената пъпна връв. Често украсявана с бисер, тя се превърна в първата огърлица.
88:1.9 (968.4) Гърбавите и сакати деца ставаха фетиши; смяташе се, че лунатиците са побъркани. Първобитният човек не отличаваше гения от безумния; идиотите или ги пребиваха до смърт, или ги почитаха като фетиши. Истерията все повече потвърждаваше разпространението на вярването в магьосничеството; епилептиците често ставаха жреци и шамани. На пиянството гледаха като на вид обладаност от духове: когато дивакът вземаше участие в гуляй, той поставяше в косите си лист, за да снеме от себе си отговорността за своите постъпки. Отровите и силните напитки станаха фетиши: смяташе се, че в тях се вселяват духове.
88:1.10 (968.5) Мнозина гледаха на гениите като на фетиши, обладани от мъдър дух. Тези надарени хора бързо се научиха да прибягват до измама и мошеничество за своите егоистични цели. Човекът-фетиш се смяташе за свръхчовек; той беше божествен и даже непогрешим. Затова вождовете, царете, жреците, прорицателите и църковните управители съответно придобиваха огромна неограничена власт.
88:2.1 (968.6) Смяташе се, че призраците предпочитат да се вселяват в един от предметите, принадлежали при живота в плът. С тази вяра се обяснява действеността на много съвременни реликви. Древните винаги почитаха костите на своите вождове и скелетните останки на светците и героите и досега довеждат много хора до суеверен трепет. До ден днешен се извършва поклонничество пред гробниците на великите хора.
88:2.2 (968.7) Вярата в светите мощи е останка от древния култ на фетишите. Светите мощи представляват опит на съвременните религии да рационализират фетишите на диваците и така да ги възвисят, правейки ги достойни и уважавани в съвременните религиозни системи. Вярата във фетиши и магия се смята за езичество, но поклонението пред светите мощи и вярата в чудеса не предизвикват възражения.
88:2.3 (969.1) Огънят — огнището, се превърна в някакво подобие на фетиша, в свещено място. Поначало светините и храмовете ставаха фетиши затова, защото тук погребваха мъртвите. Светилището на древните евреи беше възвисено от Мойсей до това положение, при което то стана вместилище на свръхфетиша — съществуващата в това време представа за закона Божий. Но израилтяните никога не се отказваха от особената ханаанска вяра в каменните жертвеници. “И този камък, който поставих на паметника, ще бъде дом Божий.” Те дълбоко вярваха в това, че Духът на техния Бог пребивава в такива каменни жертвеници, които фактически бяха фетиши.
88:2.4 (969.2) Най-древните изображения се създаваха за това, да запазят облика на прославените покойници и да увековечат тяхната памет; това бяха истински паметници. Идолите представляваха усъвършенстване на фетишизма. Първобитните хора вярваха в това, че под въздействието на обряда на освещаването духът прониква в изображението. Така, благославяйки определени предмети, ги превръщаха в талисмани.
88:2.5 (969.3) Мойсей се опита да обуздае поклонението пред фетишите сред древните евреи, допълвайки втората заповед на древния далматийски кодекс. Той предпазливо им предписа да не правят никакви изображения, които могат да се превърнат в свещени фетиши. Мойсей каза направо: “Не си правете идоли или изображения на това, което е горе на небето или долу на земята, или което е във водите земни.” Макар че тази заповед съществено забави развитието на изкуствата при евреите, тя действително намали поклонението пред фетишите. Но Мойсей беше твърде мъдър, за да се опита с един замах да изтласка древните фетиши, и затова се съгласи да помести в ковчега, който беше едновременно походен жертвеник и религиозна светиня, някои свети мощи наред със скрижалите.
88:2.6 (969.4) Съответно фетиши станаха и думите, особено такива, които се смятаха за слова Божии; така свещените книги на много религии се превърнаха във фетишистки затвор, сковаващ духовното въображение на човека. Неговата заповед впоследствие се използва, за да очернят изкуството и да възпрепятстват наслаждението и възхищението от прекрасното.
88:2.7 (969.5) В древността недопускащата възражение дума-фетиш беше внушаващата страх догма — най-страшният от всички тирани, поробващи човека. Догматичният фетиш довежда смъртния човек до самозаблуда, удържайки го в менгемето на сляпата вяра, фанатизма, суеверието, нетърпимостта и най-зверските форми на варварска жестокост. Съвременното уважение към мъдростта и истината е само неотдавнашно избавление от тенденцията към фетишизация, обръщането към по-високо ниво на мислене и логика. Що се отнася до събирането на фетишизирани писания, които за различните религиозни хора са свещени книги, то смята се, че не само съдържанието на такива книги е истинско, но и че те съдържат цялата истина. Ако в една от свещените книги бъде казано, че Земята е плоска, то в течение на много поколения здравомислещи по принцип мъже и жени ще отхвърлят явните свидетелства за това, че планетата е кръгла.
88:2.8 (969.6) Обичаят да се отваря една от свещените книги, за да се погледне първият попаднал ти откъс, следването на който може да стане определящо за вземането на важни жизнени решения или планове, не е нищо друго освен откровен фетишизъм. Да се полага клетва над “свещена книга” или да се кълнеш в предмет на най-висше почитание е вид изтънчен фетишизъм.
88:2.9 (969.7) Но преходът от страха, който внушаваха на дивака фетиши във вид на изрезки от ноктите на племенния вожд, поклонение пред грандиозното събиране на послания, закони, легенди, алегории, митове, поеми и хроники, отразяващи цялата поверена във вековете нравствена мъдрост, представлява истински революционен прогрес поне дотогава, докато тези писания не ги обединят в “свещена книга”.
88:2.10 (970.1) За да се превърнат във фетиш думите, трябваше да се смятат за спуснати и призоваването на такива предполагаемо свещени писания водеше непосредствено до установяването на властта на църквата, докато еволюцията на гражданските форми водеше до осъществяването на властта на държавата.
88:3.1 (970.2) Фетишизмът се наблюдаваше във всички първобитни култове — от най-древната вяра в свещените камъни до идолопоклонството, канибализма, обожествяването на природата и тотемизма.
88:3.2 (970.3) Тотемизмът е съчетание на социалните и религиозни обреди. Първоначално хората вярваха в това, че почтителното отношение към тотемното животно, смятащо се за биологичен предтеча, служи като гаранция за прехрана. Тотемът беше едновременно символ на групата и неин бог. Такъв бог беше персонификация на клана. Тотемизмът представляваше един от стадиите в опит да се социализира религията, която е по принцип лично дело. Съответно тотемът се превърна във флаг или националния символ на различни съвременни народи.
88:3.3 (970.4) Торбичката-фетиш, торбичката на шамана, представляваше чувалче, съдържащо предизвикващ уважение набор от изпълнени с призраци предмети, и древните шамани никога не позволяваха на своята кесийка — на този символ на тяхното могъщество, да се докосва до земята. Цивилизованите хора на двадесети век също следят техните флагове — емблемите на националното съзнание, никога да не се докосват до земята.
88:3.4 (970.5) Към емблемите на жреците и царете започнаха съответно да се отнасят като към фетиши и фетишът на висшия статут премина през многобройни стадии на развитие — от клановете към племената, от сюзеренитета към суверенитета, от тотемите — към флаговете. Фетишизираните царе царстваха по “божествено право” и възникваха много други форми на управление. Хората превърнаха във фетиш и демокрацията, възвисявайки и обожествявайки представите на обикновения човек, когато те в съвкупност се наричат “обществено мнение”. Само по себе си мнението на отделния човек се смята за нещо незначително, но когато много хора съвместно изпълняват функциите на демократичното общество, същото посредствено съждение става критерий за справедливост и еталон на праведност.
88:4.1 (970.6) Цивилизованият човек енергично се заема с решаването на проблема на реалната среда с помощта на науката; дивакът се опитваше да решава реалните проблеми на илюзорната среда на духовете с помощта на магиите. Магията беше метод за манипулиране на въображаемата среда на духовете, чиито машинации безкрайно обясняваха необяснимото. Тя беше изкуство за осигуряване на доброволно сътрудничество на духовете, а също така за принуждаването им към оказване на помощ чрез използването на фетиши или на други, по-могъщи духове.
88:4.2 (970.7) Целта на магиите, вълшебствата и магьосничеството беше двойна:
88:4.3 (970.8) 1. Предсказване на бъдещето.
88:4.4 (970.9) 2. Да се въздейства по благоприятен начин на средата.
88:4.5 (970.10) Науката си поставя същите цели, както и магията. Човечеството прогресира от магиите към науката не с помощта на медитации и разсъждения, а по-скоро за сметка на продължителния опит, постепенно и мъчително. Човекът бавно се отдръпваше към истината, започвайки с грешките, продължавайки грешките и накрая, достигайки прага на истината. Едва с появата на научните методи той се обръща с лице напред. Но на първобитния човек предстоеше да експериментира или да загине.
88:4.6 (970.11) Очарованието на древното суеверие породи научната любознателност. В тези примитивни суеверия се заключаваше прогресивната динамична емоция — страхът в съчетание с любопитството; древната магия съдържаше прогресивна движеща сила. Тези суеверия свидетелстваха за появата в човека на желание да познава и контролира планетарната среда.
88:4.7 (971.1) Магията оказваше толкова силно влияние върху дивака поради неговата неспособност да осмисли естествената смърт. Възникналата впоследствие представа за първородния грях помогна значително да се отслаби властта на магията над човека, тъй като тя обясняваше естествената смърт. По онова време десет невинни човека нерядко биваха лишавани от живот поради мнимата им отговорност за естествената смърт на един човек. Това е една от причините за бавния растеж на населението в древния свят, което важи и днес за някои африкански племена. Обвиняемият обикновено признаваше своята вина, даже ако това означаваше сигурна смърт.
88:4.8 (971.2) Магията е естествена за дивака. Той вярва, че врага действително можеш да го убиеш, правейки магия над кичур от неговите коси или изрезки от нокти. Смъртното действие на ухапванията на змията се приписваше на магията на магьосника. Трудността на борбата с магията се заключаваше в това, че страхът е способен да убие. Първобитните хора дотолкова се бояха от магията, че тя действително ги убиваше и такива последствия бяха достатъчно, за да укрепят тази погрешна вяра. В случай на неуспех винаги се намираше някакво правдоподобно обяснение; неудачната магия се поправяше с нова магия.
88:5.1 (971.3) Тъй като всичко, което имаше отношение към тялото, можеше да стане фетиш, най-древната магия използваше коси и нокти. Атмосферата на скритост, обкръжаваща физиологичното функциониране, произтичаше от страх пред врага, който можеше да завладее нещо, извлечено от тялото, и да се възползва от това за нанасяне на вреда с помощта на магиите. Затова всички изпражнения внимателно се закопаваха. Хората се стараеха да не плюят в присъствието на други, тъй като се бояха, че слюнката може да бъде използвана за вредоносна магия; плюнките винаги се прикриваха. Даже останките от храна, дрехи и украшения можеха да станат средства за магия. Дивакът никога не оставяше на масата след себе си огризки. И всичко това се правеше от опасение, че враговете могат да използват тези вещи за извършването на магически обреди, а не от осъзнаването на хигиенното значение на подобна практика.
88:5.2 (971.4) Магическите талисмани се приготвяха от най-разнообразни неща: човешка плът, голям зъб от тигър, зъби от крокодил, семена от отровни растения, змийска отрова и човешки коси. Голяма магическа сила притежаваха костите на покойници. В магиите можеше да се използва даже прахта, оставаща в следите от краката. Древните хора свято вярваха в любовните талисмани. Кръвта и другите видове телесни секрети можеха да осигурят магическо въздействие на любовта.
88:5.3 (971.5) Смяташе се, че в магиите могат с успех да се използват изображенията. Хората вярваха, че лошото или добро отнасяне с изготвената фигурка се отразява на реалния човек. Правейки покупки, суеверният човек дъвчеше парченце твърдо дърво, за да смекчи сърцето на продавача.
88:5.4 (971.6) Огромна магическа сила притежаваше млякото от черна крава; с такива свойства се отличаваха и черните котки. Магически бяха тоягата или пръчката наред с барабаните, звънчетата и възлите. Всички древни предмети бяха магически талисмани. Обичаите на новата или по-развита цивилизация се посрещаха с неодобрение поради привидно пагубните им магически свойства. В течение на дълго време такова беше отношението и към писмото, книгопечатането и картините.
88:5.5 (971.7) Първобитният човек смяташе, че към имената следва да се отнася с уважение, особено към имената на боговете. Името се смяташе за същност — за фактор, отличаващ се от физическата индивидуалност; почитаха го наравно с душата и сянката. Човекът залагаше своето име, когато вземаше назаем, и не можеше да се ползва от него, докато не го откупи, връщайки дълга. Днес хората подписват от свое име полици. Личното име бързо стана значителен фактор в магиите. Дивакът имаше две имена: главното име се смяташе за твърде свещено, за да може да се използва в обикновени ситуации; така се появи ежедневното име — прякорът. Дивакът никога не съобщаваше своето име на непознати хора. Всяко произшествие с необикновен характер го принуждаваше да взема ново име. Понякога причината за това беше опитът да излекува болест или да сложи край на несполуките. Дивакът получаваше ново име, купувайки го от вожда на племето; хората и досега влагат пари в звания и титли. Но сред най-примитивните племена — като африканските бушмени, имена не съществуват.
88:6.1 (972.1) С магия се занимаваха посредством вълшебни пръчици, знахарски обреди и магически формули и извършващият ритуала обикновено биваше разсъблечен. Сред първобитните магове имаше повече жени, отколкото мъже. За магиите знахарството означава тайнство, а не лечение. Дивакът никога не лекуваше самия себе си. Той използваше само тези лекарства, които го съветваха специалистите по магиите. Знахарите-шамани на двадесети век много приличат на древните магове.
88:6.2 (972.2) Магията можеше да бъде публична и частна. Магията, която се практикуваше от шаман или жрец, донасяше, както се предполагаше, полза на цялото племе. Вещиците, магьосниците и вълшебниците осъществяваха частна магия — личната и егоистична магия, която се използваше като принудителен метод за навличане на нещастие на враговете. Дуалистичният спиритизъм — представата за добри и зли духове, породи последващите вярвания в бялата и черна магия. И според еволюцията на религията магия започнаха да наричат такива въздействия на духовете, които ставаха отвъд рамките на своя култ, както и древните вярвания в призраци.
88:6.3 (972.3) Във висша степен магически бяха комбинациите от думи, ритуалните песнопения и заклинанията. Някои ранни заклинания се превърнаха съответно в молитви. Скоро се появи имитационната магия: молитвите се превръщаха в представи, а магическите танци бяха не нещо друго, а инсценирани молитви. Молитвата постепенно замени магията като част от ритуала на жертвоприношенията.
88:6.4 (972.4) Жестът — бидейки по-древен, отколкото речта, беше по-свят и магически и се смяташе, че голяма магическа сила притежават подражанията. Червените хора често устройваха танци на бизони: един от тях изобразяваше бизона, а ако го хванеха, то това обещаваше сполука в най-близкия лов. Сексуалните празненства на Първи май бяха само имитационна магия — недвусмислени призиви към сексуалните страсти на растителния свят. Куклата за пръв път се появи като магически талисман на безплодната жена.
88:6.5 (972.5) Магията беше тази странична клонка от дървото на еволюционната религия, която с времето донесе плодовете на научния век. Вярата в астрологията доведе до развитието на астрономията, вярата във философския камък — до изкуството в обработката на металите, докато вярата в магическите числа създаде математиката.
88:6.6 (972.6) Но в света имаше толкова талисмани, че това в значителна степен доведе до унищожаването на всяко честолюбие и инициативи. Плодовете от допълнителния труд или усърдие се преценяваха като резултати от магията. Ако на полето на един човек израстваха повече зърна, отколкото при неговия съсед, него можеха да го доведат при вожда и да го обвинят в примамване на изобилието от зърно от съседското поле. Действително, обширните познания бяха опасни в дните на варварството — такива хора винаги можеха да бъдат обвинени в черна магия и да ги екзекутират.
88:6.7 (972.7) Науката постепенно отстранява от живота елемента на хазартните игри. Но ако се случи така, че съвременните методи за образование претърпят крах — ще стане практически незабавно връщане към първобитната вяра в магията. Такива суеверия и досега си остават в съзнанието на много от така наречените цивилизовани хора. Езикът съдържа вкаменелости, които свидетелстват за това, че човешката раса в течение на дълго време беше потопена в суеверия; това са такива думи като “омагьосан”, “родил се под нещастна звезда”, “обладаност”, “вдъхновение”,“отвличам тайно”, “простодушие”, “омайващ”, “като поразен от гръм”, “удивен”. Разумните хора и досега вярват в сполуката, урочасването и астрологията.
88:6.8 (973.1) Древната магия беше този пашкул, от който се появи съвременната наука; тя беше необходима за своето време, но сега вече не носи полза. Фантомът на невежите суеверия тревожеше примитивния човешки ум, докато той не придоби способността да поражда научни представи. Днес Урантия преминава през междинен период от своята еволюция. Половината човечество се стреми към светлината на истината и към откриваните от науката факти, докато другата половина тъне в обятията на древните суеверия и само леко замаскираната магия.
88:6.9 (973.2) [Представено от Ярка Вечерна Звезда на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 89
89:0.1 (974.1) П ЪРВОБИТНИЯТ човек смяташе, че е в дълг на духовете и трябва да върне този дълг. В разбирането на дивака духовете имаха всички основания да му навлекат много повече нещастия. С времето тази представа се изля в доктрината за греха и спасението. Смяташе се, че душата идва в този свят опетнена — от първородния грях. Душата е необходимо да се откупи; за целта е нужен козел на изкуплението. Освен това, че ловецът на глави беше привърженик на култа на черепите, той можеше да замени своя живот с чужд — да намери човек на изкуплението.
89:0.2 (974.2) Още в древността дивакът беше дълбоко уверен в това, че духовете изпитват върховно удовлетворение, гледайки нещастието, страданията и униженията на хората. Първоначално човека го вълнуваше само грехът на действията, но впоследствие започна да го безпокои и грехът на бездействията. Около тези две понятия се формира цялата последваща система от жертвоприношения. Този нов ритуал се изразяваше в съблюдаване на обредите по умилостивяването. Първобитните хора смятаха, че с помощта на особени ритуални действия можеш да завоюваш разположението на боговете; само развитата цивилизация признава неизменния, спокоен и благословен Бог. Изкуплението беше по-скоро гаранция спрямо най-близките нещастия, отколкото принос за бъдещо блаженство. И всички ритуали на отклоняване, заклинания, принуда и умилостивяване се сливат един с друг.
89:1.1 (974.3) Съблюдавайки табуто, човекът се опитваше да се отклони от нещастията; избягвайки нещо, той се стремеше да се предпази от оскърбленията на духовете-призраци. Отначало табутата нямаха религиозен смисъл, но скоро започнаха да се одобряват от призраци или духове и, усилени по такъв начин, се превърнаха в създатели на законите и институциите. Табуто е източник на ритуални норми и предшественик на примитивно самообладание. Това беше най-древната и в течение на дълго време единствена форма на обществено регулиране. Тя и досега лежи в основата на регулиращата социална структура.
89:1.2 (974.4) Почтителното отношение, пробуждано от тези забрани в съзнанието на дивака, с точност съответстваше на неговия страх пред силите, които предполагаемо поставяха тези заповеди. За пръв път табутата възникваха поради случайни сблъсъци с несполуките. По-късно започнаха да ги въвеждат вождовете и шаманите — магьосници, които — както се смяташе — се ръководеха от духове-призраци и даже от богове. Страхът пред възмездието от духа беше толкова голям в съзнанието на първобитния човек, че съответно, нарушавайки табуто, той умираше от ужас и такива драматични епизоди укрепваха властта на табуто над живите.
89:1.3 (974.5) Сред първите забрани бяха ограниченията над присвояването на жени и друга собственост. С повишаването на значението на религиите в еволюцията на табуто предметът на забраната започна да се смята за нечист, а впоследствие — за дяволски. Писмените свидетелства на древните евреи изобилстват с напомняния за неща чисти и нечисти, свети и дяволски, но в това отношение техните вероучения бяха значително по-малко обременителни и пространствени, отколкото при много други народи.
89:1.4 (975.1) Седемте предписания на Далмация и Едем, точно както и Десетте Божии заповеди на древните евреи, бяха типично табу, всяко от които беше изразено в същата негативна форма, както и най-древните забрани. Но тези най-нови кодекси носеха явно освобождаване в този смисъл, че те дойдоха да сменят хиляди предишни табу. Нещо повече — тези заповеди определено обещаваха нещо в замяна на послушанието.
89:1.5 (975.2) Източник на древните табу над храната бяха фетишизмът и тотемизмът. Свинята беше свещено животно при финикийците, кравата — при индусите. Табуто над свинското сред египтяните беше увековечено от юдаизма и исляма. Една от разновидностите на табуто над храната беше вярата в това, че ако бременната жена мисли твърде много за определена храна, то родилото се дете ще бъде отражение на тази храна. Подобни блюда ставаха табу за такова дете.
89:1.6 (975.3) Скоро табуто се разпространи над маниера на ядене; така възникнаха древните и съвременни правила на етикета. Кастовите системи и социалните слоеве са изчезващи останки от древните забрани. Табутата бяха високо ефективни за формирането на обществата, но те бяха крайно обременителни. Системата на негативните забрани запазваше не само полезни и конструктивни правила, но също така и остарели безполезни табу.
89:1.7 (975.4) Но никое цивилизовано общество, заедно със своята критика на първобитния човек, нямаше да може да се появи без тези всеобхватни и разнообразни табу, а табуто никак нямаше да може да се съхрани, ако не бяха поддържащите предписания на първобитната религия. Много от най-важните фактори на човешката еволюция изискваха големи загуби и струваха огромни усилия, жертви и самоотречение, но тези постижения — проявление на самообладание, бяха стъпалата, по които човекът се изкачваше по възходящата стълба на цивилизацията.
89:2.1 (975.5) Страхът от случайностите и благоговейният страх пред нещастията буквално принудиха човека да измисли примитивната религия като предполагаемо спасение от тези бедствия. От магиите и призраците религията еволюира в посока към духовете, фетишите и табуто. Всяко първобитно племе имаше собствено дърво със забранени плодове, своя ябълка, състояща се, образно казано, от хиляди клонки, огъващи се под тежестта на всевъзможни табу. И забраненото дърво винаги казваше: “Не смей!”
89:2.2 (975.6) Когато разумът на дивака еволюира до това ниво, на което в него възникнаха представи за добрите и зли духове, а също така и когато табуто получи официалното одобрение на развиващата се религия, се установиха всички условия за появата на новата концепция за греха. Понятието за греха получи световно признание още преди настъпването на периода на богооткровената религия. Само с помощта на концепциите за греха примитивният разум можеше логически да обоснове естествената смърт. Грехът беше нарушаване на табуто, а смъртта — наказанието за извършения грях.
89:2.3 (975.7) Грехът се отличаваше с ритуалност, а не с рационалност; това беше деяние, а не мисъл. И цялата концепция за греха беше усилена от отдавнашните легенди за Дилмун и онези дни, когато на Земята беше малък рай. Освен това преданието за Адам и Едемската градина укрепиха мечтата за “златния век”, съществуващ в зората на човечеството. И всичко това потвърждаваше представите, изразени впоследствие във вярата в това, че човекът се е появил като особено творение, че той е тръгнал по своя път към съвършенството и че нарушаването на табуто — греха, принизи човека до последващото му печално състояние.
89:2.4 (976.1) Привичното нарушаване на табуто стана порок; първобитният закон смяташе порока за престъпление; в религията той стана грях. Сред ранните племена нарушаването на табуто беше съчетание между престъпление и грях. Общите бедствия винаги се разглеждаха като наказание за племенния грях. При тези, които предполагаха, че процъфтяването и праведността са неразделни, очевидното преуспяване на негодниците предизвикваше такова безпокойство, че се наложи да се измисли адът — като наказание за нарушителите на табуто; броят на местата за такива бъдещи наказания се колебаеше от едно до пет.
89:2.5 (976.2) Още на ранния етап от развитието на примитивната религия се появиха понятията за изповедта и прощаването. Хората предварително молеха прошка за греховете, които смятаха да извършат през следващата седмица. Изповедта беше само обряд за опрощаване на греховете, както и публично оповестяване на скверността, с ритуалните вопли: “Нечист, нечист!” След това се появиха всевъзможни ритуални системи за пречистване. Всички древни народи се ползваха от тези безбройни ритуали. Много обреди на древни племена, имащи на пръв поглед хигиенно значение, се използваха основно за ритуални цели.
89:3.1 (976.3) Следваща крачка в еволюционната религия стана самоотречението. Постенето беше всеобща практика. Скоро стана обичайно да се отказваш от много видове физически наслаждения, особено от наслажденията от сексуален характер. Съблюдаването на поста навлезе солидно в много древни религии и премина практически във всички съвременни теологични системи.
89:3.2 (976.4) Приблизително по времето, когато варварите се отърсваха от разорителната практика на изгаряне и погребване на собствеността заедно с покойника, когато започна да се формира икономическата структура на расите, се появи новата религиозна доктрина на самоотречението и десетки хиляди искрени душú започнаха да се стремят към бедността. Собствеността се разглеждаше като духовно препятствие. Тези представи за опасностите от владеенето на материална собственост получиха широко разпространение във времената на Филон (Александрийски — б.р.) и ап. Павел и оттогава оказват забележимо влияние върху европейската философия.
89:3.3 (976.5) Бедността беше само част от ритуала по умъртвяването на плътта, който за съжаление навлезе в писанията и ученията на много религии — особено в християнството. Покаянието е негативната форма на този често пъти нелеп ритуал на самоотречението. Но всичко това приучи дивака на самообладание, което беше забележителен прогрес в социалната революция. Самоотречението и самообладанието бяха двете най-големи социални завоевания на ранната еволюционна религия. Самоотречението и самообладанието дадоха на човека нова философия за живота; те го учеха на изкуството за увеличаване на дробта на живота за сметка на намаляване на знаменателя на личните изисквания, вместо вечните опити да се увеличи числителят на егоистичното самонаслаждение.
89:3.4 (976.6) Тези древни представи за самодисциплината включваха телесни наказания и всевъзможни видове физически изтезания. С особена активност жреците на култа на майката проповядваха ученията за благото на физическите страдания, като пример подлагайки се на кастрация. Древните евреи, индуси и будисти бяха убедени привърженици на доктрината за физическото унижение.
89:3.5 (976.7) Във всички древни епохи с помощта на тези методи хората се стремяха да получат допълнителен кредит в счетоводните книги на своите богове. Някога, в условията на емоционален стрес, беше обичайно да даваш клетва за самоотречение и самоизтезание. С времето тези клетви приеха форма на договор с боговете и в този смисъл представляваха истински еволюционен прогрес, тъй като се смяташе, че боговете бяха длъжни да извършат нещо определено в отговор на самоизтезаването и умъртвяването на плътта. Клетвите бяха както негативни, така и позитивни. Понастоящем най-последователните привърженици на такива вредни и екстремални обети са някои групи в Индия.
89:3.6 (977.1) Напълно естествено е, че култът към самоотречение и самоунижение не може да не обърне внимание на половото удовлетворение. Въздържанието възникна като обичай, към който се придържаха войниците пред боя; в по-късни времена то стана практика на “светците”. Този култ се примиряваше с брака само като с по-малкото зло, отколкото разврата. Много от великите световни религии изпитваха неблагоприятното въздействие на този древен култ, но най-дълбоки следи той остави върху християнството. Апостол Павел беше привърженик на този култ и неговите лични възгледи са отразени в ученията, налагани на християнската теология: “Най-добре е за мъжа да не се докосва до жена.”; “Аз бих искал всички хора да приличат на мен.” “На безбрачните и вдовиците казвам: за тях е най-добре, ако останат като мен.” Ап. Павел прекрасно знаеше: такива учения не са част от Евангелието на Иисус, което се потвърждава от следната негова фраза: “Това казвам като позволение, а не като заповед.” Но този култ доведе ап. Павел до високомерно отношение към жените. И най-обидното е в това, че дълго време неговото лично мнение оказваше влияние върху ученията на великата световна религия. Ако целият свят буквално последваше съвета на този изготвител на палатки и проповедник, то човечеството би стигнало до бърз и безславен край. Нещо повече, въвличането на религията в древния култ на въздържането направо води към война против брака и семейството — истински фундамент на обществото и основна институция на човешкия прогрес. Не е чудно това, че всички подобни вярвания спомагаха за появата на безбрачното духовенство в различните религии и народи.
89:3.7 (977.2) Някога на човека му предстои да се научи да се ползва от свобода без всепозволеност, от храна без преяждане, от удоволствие без разгул. Като метод за контрол на поведението самообладанието е по-добро от крайното самоотречение. Самият Иисус никога не е внушавал тези неразумни убеждения на Своите последователи.
89:4.1 (977.3) Като част от религиозните обреди жертвоприношението, наред с много други ритуали на поклонението, нямаше прост и единен източник. Тенденцията да се прекланяш пред могъществото и да падаш ничком в боготворящо обожание в присъствието на тайна загатва за раболепието на кучето пред своя стопанин. От порива към поклонението до акта на жертвоприношението има само една крачка. Първобитният човек измерваше ценността на своето жертвоприношение с изпитваната болка. Когато жертвоприношението за пръв път стана атрибут на религиозния обряд, за жертвоприношение се смяташе само това, което причиняваше болка. Към първите видове жертвоприношения се отнасяха такива действия като скубането на косите, разрязването на плътта, самоосакатяването, избиването на зъби и отрязването на пръсти. С развитието на цивилизацията тези примитивни представи за жертвоприношения бяха издигнати до нивото на ритуалите на самопожертвуванието, аскетизма, постничеството, лишенията и последващата християнска доктрина за очистване чрез страдания, мъки и умъртвяване на плътта.
89:4.2 (977.4) Още на ранния етап от развитието на религията в нея се появиха две концепции за жертвоприношения: представата за жертва-дар, което подразбираше отношение на благодарност, и жертва-дълг, което включваше понятието изкупление. Впоследствие се появи и представата за замяна.
89:4.3 (977.5) Още по-късно човекът започна да смята, че жертвата от всякакъв характер може да служи като средство за предаване на съобщенията на боговете. Тя може да бъде приятно благоухание в ноздрите на божеството. Така се появиха тамянът и другите естетически атрибути на жертвените ритуали, които впоследствие се превърнаха в религиозни празници, с времето ставащи все по-изискани и натруфени.
89:4.4 (978.1) С развитието на религията жертвените ритуали на примирението и умилостивяването дойдоха, за да сменят по-древните методи за отклонение, умиротворяване и заклинания.
89:4.5 (978.2) Съгласно най-древните представи жертвата беше подаяние, вземано от духовете в замяна на тяхното невмешателство. И чак по-късно се появи понятието за изкуплението. С отдалечаването на човека от представите за еволюционното възникване на човечеството и докато преданията за времето на Планетарния Принц и пребиваването на Адам се процеждаха през вековете, широко разпространение получи концепцията за греха и първородния грях, в резултат на което жертвите, принасяни за изкупление на случайни и лични грехове, започнаха да се разглеждат като жертвоприношения за изкупление на греха на целия човешки род. Изкуплението чрез жертвоприношение беше всеобхватна гаранция, покриваща негодуванието и ревността на даже неведоми богове.
89:4.6 (978.3) В обкръжението на такова количество обидчиви духове и алчни богове на първобитния човек му се налагаше да си има работа с цяло войнство божества-кредитори, затова в течение на целия си живот човекът се нуждаеше от многобройни жреци, ритуали и жертви, за да се избави от духовната задълженост. Поради доктрината за първородния грях или вродената вина на човешкия род всеки човек тръгваше по своя жизнен път под бремето на дълга пред духовните сили.
89:4.7 (978.4) Подаръци и подкупи се дават на хората; но когато те се предлагат на боговете, то за тях говорят като за посветени, станали свещени, или ги наричат жертвоприношения. Отречението беше негативна форма на умилостивяване; жертвоприношението стана неговата позитивна форма. Актът на умилостивяване включваше възхвала, прославяне, ласкателства и даже развлечение. Съвременните форми на божествено поклонение представляват останки от именно тези позитивни обреди от древния култ към умилостивяване. Настоящите форми на поклонение са просто ритуализация на древните жертвени методи за позитивно умилостивяване.
89:4.8 (978.5) Жертвоприношението на животни имаше за първобитния човек несравнимо по-голямо значение, отколкото за съвременните раси. Тези варвари действително смятаха животните за свои близки роднини. С времето човекът стана практичен по отношение на своите жертвоприношения и престана да принася в жертва работния си добитък. Отначало той жертваше най-добрата част от всичко, включително домашните си животни.
89:4.9 (978.6) Съвсем не е празна хвалба твърдението на един от управителите на Египет за това, че е пожертвал 113 433 роба, 493 386 глави добитък, 88 кораба, 2 756 златни изображения, 331 702 съда с мед и масло, 228 380 съда с вино, 680 714 гъски, 6 744 428 хляба и 5 740 352 чувала с монети. И за да има възможност да направи това, на него вероятно му се е наложило да събере жестока дан от своите подчинени, работещи с пот на лицето си.
89:4.10 (978.7) В края на краищата суровата необходимост принуди тези полуварвари да изяждат материалната част на своите жертви, след като боговете бяха успели да се насладят на душата на жертвените дарове. И древната свещена храна беше този предлог, който послужи като оправдание за обичая, който в съвременната църковна практика се превърна в причастие.
89:5.1 (978.8) Съвременните представи за ранния канибализъм в основата си са неверни; той беше част от нравите на древното общество. Макар че канибализмът традиционно предизвиква ужас сред съвременните цивилизовани хора, той беше съставна част от социалната и религиозна структура на първобитното общество. Практиката на канибализма беше продиктувана от групови интереси. Тя възникна под натиска на необходимостта и се поддържаше с робската зависимост от суеверията и невежеството. Това беше социален, икономически, религиозен и военен обичай.
89:5.2 (979.1) Древният човек беше човекоядец. Човешкото месо му харесваше и затова той го предлагаше като жертвена храна на духовете и на своите първобитни богове. Тъй като призраците-духове представляваха само видоизменени хора и тъй като храната беше първата потребност на човека, то тя трябваше да бъде такава и за духа.
89:5.3 (979.2) Някога канибализмът беше едва ли не всеобщо явление сред развиващите се раси. Той беше свойствен на всички сангикски раси, но първоначално отсъстваше сред андонитите, нямаше го и сред нодитите и адамитите. Сред андитите канибализмът се появи, едва след като те напълно се смесиха с еволюционните раси.
89:5.4 (979.3) Вкусът към човешкото месо нараства. Употребяването за храна на човешка плът — поради глада, като атрибут на приятелските отношения, от мъст или като част на религиозния ритуал — превърна канибализма в навик. Човекоядството възникна поради оскъдността на храна, макар че обикновено това не беше основна причина. При все това, с изключение на случаите на глад, ескимосите и ранните андонити рядко ставаха канибали. Червените хора, особено в Централна Америка, бяха човекоядци. Някога първобитните майки като обичайна практика убиваха и изяждаха собствените си деца, за да си възстановят силите, изгубени по време на бременността, а в Куинсленд и досега нерядко убиват и изяждат първото си дете. До сравнително неотдавна много африкански племена прибягваха преднамерено към канибализма — като към военна мярка за плашене на своите съседи.
89:5.5 (979.4) В някои случаи канибализмът се появяваше вследствие деградацията на някога развитите родове, но най-голямо разпространение той получи сред еволюционните раси. Човекоядството възникваше в тези времена, когато човек изпитваше остра ненавист към своите врагове. Яденето на човешка плът стана част от тържествената церемония на възмездието; смяташе се, че така можеш да унищожиш духа на врага или да го слееш с духа на изялия плътта човек. В своето време широко разпространение получи вярването в това, че магьосниците придобиват своите способности благодарение на канибализма.
89:5.6 (979.5) Някои групи канибали употребяваха за храна само членовете на своите племена. Такова псевдодуховно кръстосване предполагаемо подчертаваше племенната солидарност. Наистина, те също така ядяха и враговете си — от отмъщение към тях и с цел да си присвоят силата им. Смяташе се, че когато се изяжда тялото на приятел или на съплеменник, на неговата душа се оказва чест, докато изяждането на врага служеше като мярка за наказание. Разумът на примитивния човек не претендираше за логичност.
89:5.7 (979.6) В някои племена престарелите хора желаеха да бъдат изядени от собствените си деца; в други обикновено се въздържаха от изяждането на близки родственици — техните тела се продаваха или обменяха за чужди. Водеше се оживена търговия с жени и деца, угоени за клане. Когато болестите или войните не се справяха с ограничаването на раждаемостта, излишъкът безцеремонно се изяждаше.
89:5.8 (979.7) Канибализмът постепенно изчезваше под въздействието на редица фактори:
89:5.9 (979.8) 1. Понякога той се превръщаше в обща церемония, поемане на колективна вина за произнасяне на смъртно наказание над съплеменник. Кръвната вина престава да бъде престъпление, когато се раздели с всички, с обществото. Последните случаи на канибализъм в Азия се отнасяха към изяждането на екзекутирани престъпници.
89:5.10 (979.9) 2. Още в дълбока древност той се превърна в религиозен ритуал, но растящият страх пред духовете не винаги спомагаше за намаляване на канибализма.
89:5.11 (979.10) 3. В края на краищата той еволюира до това положение, при което за храна се използваха само определени части от тялото — такива, които предполагаемо съдържаха душата или части от духа. Получи разпространение традицията да пият кръв и стана обичайно явление да се смесват “ядивните” части от тялото с лекарства.
89:5.12 (980.1) 4. Той стана култ за мъжете; на жените се забраняваше да ядат човешка плът
89:5.13 (980.2) 5. На следващия етап той стана прерогатив само на вождовете, жреците и шаманите.
89:5.14 (980.3) 6. След това в по-развитите племена той се превърна в табу. Табуто над канибализма за пръв път се появи в Далматия и постепенно се разпространи по целия свят. Нодитите поощряваха кремацията като метод за борба с канибализма, тъй като някога беше обичайна практика да изкопават телата и да ги изяждат.
89:5.15 (980.4) 7. Човешките жертви възвестиха края на канибализма. Превръщайки се в храна за висшите хора — вождовете, плътта на човека започна съответно да се предназначава за още по-висши духове; така принасянето в жертва на хора можа да сложи край на канибализма, изключение представляваха само най-изостаналите племена. Когато човешките жертви станаха разпространена практика, канибализмът се превърна в табу; човешката плът се предназначаваше само за боговете. Човекът имаше право да изяжда само малко ритуално парче — да се причестява.
89:5.16 (980.5) Накрая общо разпространение получи използването за жертвоприношения на животни вместо хора и даже сред най-изостаналите племена употребяването на храна доведе до огромно намаляване на канибализма. Кучето беше първото одомашнено животно, което се ценеше високо и като такова, и като храна.
89:6.1 (980.6) Принасянето в жертва на хора беше косвен резултат от канибализма, точно както и средство за избавление от него. Обичаят да се изпращат духове заедно с покойника за съпровождането му в задгробния живот също доведе до отслабване на практиката на канибализма, тъй като не беше прието да се изяждат пожертваните хора. В една или друга форма, в един или друг период нито една раса не беше напълно свободна от тези човешки жертви, макар че в сравнение с другите андонитите, нодитите и адамитите се отличаваха с най-малко пристрастие към канибализма.
89:6.2 (980.7) Жертвоприношението на хора беше практически повсеместно. То се запазваше в религиозните обичаи на китайците, индусите, египтяните, древните евреи, месопотамци, гърци, римляни и много други народи и дори до неотдавна съществуваше сред изостаналите племена на Африка и Австралия. Цивилизацията на американските индианци от по-късния период започна с канибализма и затова потъна в човешките жертви, особено в Централна и Южна Америка. Халдеите първи се отказаха от принасянето в жертва на хората, в обичайни случаи заменяйки ги с животни. Преди около две хиляди години мекосърдечен японски император въведе в практиката глинените изображения, които принасяха в жертва вместо хора, но в Северна Европа жертвоприношението на хора изчезна едва преди по-малко от хиляда години. В някои изостанали племена хората и досега доброволно принасят себе си в жертва, което е разновидност на религиозното или ритуалното самоубийство. Някога шаманът на едно от племената заповяда да се принесе в жертва дълбоко уважаван старец. Хората се възмутиха и отказаха да се подчинят. Тогава старецът се лиши от живот чрез ръцете на собствения си син. Древните действително вярваха в този обичай.
89:6.3 (980.8) Историята не знае по-трагичен и трогателен случай, характерен за разкъсващите душата разногласия на древните и почитани от векове религиозни обичаи с противоположните изисквания на развиващата се цивилизация, от древноеврейското повествувание за Йефтай и неговата единствена дъщеря. Следвайки обичая и действайки, подтикван от благи намерения, този човек даде безразсъдна клетва, сключвайки съглашение с “бога на битките” и съгласявайки се да заплати определена цена за победата над своите врагове. Тази цена се заключаваше в това, да принесе в жертва първия, който излезе от вратите на неговия дом, за да го посрещне при връщането му у дома. Йефтай предполагаше, че ще може да се възползва от един от верните си роби, но се случи така, че да го поздрави по случай връщането му в къщи излезе неговата единствена дъщеря. И така, независимо че в този случай става дума за сравнително неотдавнашно време и, по общо мнение, за цивилизован народ, тази прекрасна девойка, след два месеца, прекарани в оплакване на своята съдба, действително беше принесена в жертва от своя баща, с одобрението на неговите съплеменници. И всичко това беше извършено независимо от факта, че Мойсей беше наложил забрана над принасянето в жертва на хора. Но мъжете и жените изпитват влечение към глупавите и ненужни клетви, а в тези времена хората смятаха всички такива обещания за истински свети.
89:6.4 (981.1) В древността, пристъпвайки към строителството на някакво значително здание, обикновено умъртвяваха човек като “жертва за основите”. Така се появяваше призракът-дух, охраняващ и защитаващ стоежа. Древните китайци, смятайки да отлеят камбана, трябваше да следват изискванията на обичая — да жертват като минимум една девойка за подобряване на качеството на камбанния звън; избраната девойка хвърляха жива в разтопения метал.
89:6.5 (981.2) Сред много групи съществуваше вековният обичай да зазиждат живи роби в имащи важно значение стени. В по-късни времена североевропейските племена започнаха да зазиждат сянката на някой минаващ, вместо да погребват живи хора в стените на нови здания. Китайците погребваха в стената тези работници, които са умрели при строителството.
89:6.6 (981.3) При издигането на стените на Йерихон палестинският цар “положи в основата първия си син Авирам, зазида във вратата по-малкия си син Сегуб”. Независимо че това стана сравнително неотдавна, този баща не само зазида двамата си синове живи в ниша в основите на градските врати, но и неговите действия се описват като извършени по “повеля на Господа”. Мойсей забрани такива жертви в основите, но скоро след неговата смърт израилтяните се върнаха към тях. Съществуващият в двадесети век ритуал по поставянето на дребни украшения и паметни знаци в крайъгълния камък на нов дом напомня първобитните жертви, зазиждани в основите.
89:6.7 (981.4) В течение на дълго време съществуваше обичай да се посвещават първите плодове на духовете. Всички тези обреди, понастоящем повече или по-малко символични, са останки от древните ритуали, включващи принасянето в жертва на хора. Жертването на първородното дете беше широко разпространено сред древните народи, особено сред финикийците, които последни се отказаха от тази практика. Принасяйки жертва, обикновено казваха “Живот за живот”. Сега, погребвайки тялото, вие казвате “Прах при праха”.
89:6.8 (981.5) Макар че зрелището на Авраам, принуден да лиши от живот своя син Исаак, е шокиращо за цивилизованите чувства, то не беше нещо ново или необичайно за хората от онази епоха. В продължение на дълго време бащите, следвайки обичая, в минути на огромно душевно напрежение жертваха своите първородни синове. Сред много народи има аналогични предания, тъй като някога съществуваше всемирна и дълбока вяра в това, че при всяко изключително или необикновено събитие е необходимо да се принесе в жертва човек.
89:7.1 (981.6) Мойсей се опита да сложи край на принасянето в жертва на хора, заменяйки го с откуп. Той въведе систематичен план, който позволи на неговия народ да се избави от най-лошите последствия от необмислени и безразсъдни клетви. Земята, собствеността и децата можеше да изкупиш за определена сума, която се изплащаше на жреците. Тези групи, които престанаха да принасят в жертва своите първородни, скоро получиха огромно предимство пред по-малко прогресивните съседи, продължаващи да извършват тези зверства. Много изостанали племена не само бяха изключително отслабени от загубата на синовете си, но често пъти при тях се прекъсваше даже приемствеността на вождовете.
89:7.2 (982.1) Вследствие на изчезващото жертвоприношение на хора беше обичай да се маже с кръв прагът за защита на първородния син. Често това се извършваше по време на един от свещените празници през годината. Някога ритуалът се изпълняваше в повечето региони на света — от Мексико до Египет.
89:7.3 (982.2) Даже след като повечето хора престанаха да извършват ритуални убийства на деца, съществуваше обичай да се захвърля младенецът на произвола на съдбата, оставяйки го в пустинята или на вода в неголяма лодка. Ако детето оцеляваше, смятаха, че това е станало благодарение на вмешателството на боговете. Така, съгласно легендите, боговете спасиха Саргон, Мойсей, Кир и Ромул. След това се появи обичаят да се превръщат първородните момчета в свещена жертва: оставяха ги да пораснат, след което, вместо да ги убиват, ги изгонваха от къщи. Такъв е произходът на колониите. Римляните се придържаха към този обичай в своята програма за колонизация.
89:7.4 (982.3) Жертвоприношението на хора доведе до появата на много причудливи съчетания на сексуалната разпуснатост с първобитното поклонение. В древността ако жената се сблъскваше с ловец на глави, тя можеше да си откупи живота, отдавайки му се. По-късно девойката, избрана за свещена жертва на боговете, можеше да вземе решението да откупи своя живот, посвещавайки своето тяло на пожизнена свещена сексуална служба в храма; така тя можеше да изработи пари за своя откуп. Древните смятаха за изключително облагородяващи половите отношения с жена, изкупваща по този начин своя живот. Връзката със свещената девойка беше религиозен ритуал, който, освен всичко, служеше като приемливо оправдание за получаването на обикновено сексуално удовлетворение. Това беше разновидност на ловка самозаблуда, на която с удоволствие се предаваха както девойките, така и тези, които се ползваха от техните услуги. Нравите винаги изостават от еволюционния прогрес на цивилизацията, одобрявайки по-древните и варварски сексуални обичаи на развиващите се народи.
89:7.5 (982.4) Съответно осветеният разврат се разпространи по цяла Южна Европа и Азия. Сред всички народи парите, заработени с храмова проституция, се смятаха за свещени — това беше висок дар, предлаган на боговете. Най-добрите типове жени се стичаха на пазарите на храмовия секс и посвещаваха своите заработки на всевъзможни свещени служби и обществено полезни дела. Много жени от висшите класи натрупваха своята зестра благодарение на временна сексуална служба в храмовете и повечето мъже предпочитаха да вземат за съпруги такива жени.
89:8.1 (982.5) Изкупителните жертви и храмовата проституция бяха в действителност видоизменени от жертвоприношенията на хора. След това се появи мнимото жертвоприношение на дъщери. Този ритуал се състоеше в кръвопускане с посвещаване на себе си на пожизнена девственост и беше морална реакция на по-древното храмово разпътство. Впоследствие девствениците посвещаваха себе си на служене, състоящо се в поддържането на свещения храмов огън.
89:8.2 (982.6) В края на краищата хората започнаха да допускат, че жертването на някаква част от тялото може да замени по-древната и пълна човешка жертва. Физическото осакатяване също се смяташе за приемлива замяна. Като жертва се предлагаха коси, нокти, кръв и даже пръсти на крака или ръката. По-късният и почти повсеместен ритуал по обрязването беше следствие от култа на частичната жертва; той носеше изключително жертвен характер, без каквито и да било хигиенни съображения. При мъжете обрязваха крайната плът, а при жените пробиваха ушите.
89:8.3 (983.1) Впоследствие, вместо да отрязват пръстите, започнаха да ги свързват заедно. Бръсненето на главите и подстригването на косите също бяха видове религиозно посвещаване. Първоначално превръщането на мъжете в евнуси беше видоизменение на представата за човешката жертва. Пробиването на носа и устните и досега се практикува в Африка, а татуировката е видоизменена художествена форма на по-древния и примитивен обичай да се оставят на тялото белези.
89:8.4 (983.2) Съответно под влияние на прогресивните учения обичаят за принасяне на жертви започна да се свързва с понятието завет. Накрая се появи представа за боговете, сключващи постоянен договор с човека, което стана важна крачка в стабилизиране на религията. Законът — завет, изтласква сполуката, страха и суеверието.
89:8.5 (983.3) Човекът не можеше даже да мечтае за сключването на договор с Божеството, докато неговата представа за Бога не достигна ниво, на което управителите на вселената се смятаха за заслужаващи доверие. Древната представа на човека за Бога беше дотолкова антропоморфична, че той беше неспособен да си представи надеждно Божество, докато сам не стана относително надежден, нравствен и етичен.
89:8.6 (983.4) Но накрая мисълта за съюз с боговете стана реалност. С времето еволюиращият човек придоби такова морално достойнство, че се осмели да сключва договори със своите богове. Така жертвоприношението постепенно се превърна в игра — във философска сделка с Бога. Всичко това беше нов начин за застраховане против нещастия или по-скоро усъвършенстван метод за по-определено придобиване на успех. Не се заблуждавайте, ранните жертвоприношения не бяха безвъзмезден дар към боговете, доброволен израз на признателност или благодарност; те не бяха и проява на истинско поклонение.
89:8.7 (983.5) Примитивните форми на молитва бяха не нещо друго, а търговия с духовете, спор с боговете. Това напомня разменната търговия, в която молбите и убежденията се предлагаха в обмен на нещо по-реално и скъпо струващо. Развитието сред хората на търговски отношения внедри духа на търговията и разви изкуството на стокообмена; сега тези черти започнаха да се проявяват в човешките методи на поклонение. И така, както едни хора умееха по-добре да търгуват, отколкото други, така и молитвите на едни хора се смятаха за по-добри, отколкото молитвите на други. С голямо уважение се ползваше молитвата на справедливия човек. Справедлив човек беше този, който се е разплатил с духовете, напълно е изпълнил всяко ритуално задължение по отношение на боговете.
89:8.8 (983.6) Ранната молитва едва ли беше поклонение; тя беше сделка-умоляване за здраве, богатство и живот. И в много отношения с течение на времето молитвите малко се измениха. Те както и преди се четат по книги, произнасят се проформа и се изписват за прикрепване на колела или за окачване по дърветата, за да може духането на вятъра да освободи човека от необходимостта да хаби собственото си дихание.
89:9.1 (983.7) Еволюцията на урантийските ритуали издигна жертвоприношението на хората от нивото на кървавото човекоядство до по-високи и символични нива. Древните ритуали по жертвоприношение породиха последващите ритуали на причастието. Още сравнително неотдавна само жрецът опитваше канибалската жертва или капка човешка кръв, след което всички останали ядяха заменящото човека животно. В по-късни времена тези древни представи за откупа, изкуплението и заветите се превърнаха в обреди по причестяването. И цялата тази еволюция на ритуалите оказа огромно социализиращо въздействие.
89:9.2 (984.1) Във връзка с култа към Божията майка в Мексико и на други места с времето започнаха да използват пречистването с колачета и вино, вместо с плът и кръв — атрибути от по-древното жертвоприношение на хора. В продължение на дълго време юдеите използваха този ритуал по време на празнуването на Пасха и именно от този обред впоследствие възникна християнската версия на причастието.
89:9.3 (984.2) Древните социални братства се основаваха на ритуала пиене на кръв; ранната еврейска община се скрепяваше с кървава церемония. Ап. Павел се готвеше да създаде нов християнски култ към “кръвта на вечния завет”. И макар че обремени християнството с ненужни учения за кръвта и жертвите, той действително веднъж и завинаги приключи с доктрините, които изповядваха изкупление посредством човешки или животински жертви. Неговите теологични компромиси показват, че даже откровението трябва да се подчинява на постепенното управление на еволюцията. Съгласно ап. Павел Христос стана последната изчерпваща жертва; и сега божественият Съдия е удовлетворен напълно и завинаги.
89:9.4 (984.3) Така, в продължение на много векове, култът към жертвоприношенията се превърна в култ към причастието. Затова причастията на съвременните религии са законни приемници на отблъскващите древни церемонии на жертвоприношенията на хора и още по-древните канибалски ритуали. Много и досега зависят от кръвта за спасение, но това в крайна сметка придоби образен, символичен и мистичен характер.
89:10.1 (984.4) Древният човек можеше да осъзнае разположението на Бога само чрез жертвоприношения. Съвременният човек е длъжен да си изработи нови методи за самоосъзнаване на спасението. Съзнанието за греха продължава да живее в разума на смъртните, но представите за спасение са отживели и остарели. Реалността на духовните потребности се запазва, но интелектуалният прогрес разруши предишните пътища за постигане на мир и утешение за разума и душата.
89:10.2 (984.5) Грехът трябва да бъде преосмислян като преднамерено нелоялно отношение към Божеството. Съществуват няколко степени на нелоялност: непълната лоялност или присъщата нерешителност; раздвоената лоялност, свойствена на конфликтността; изчезващата лоялност, присъща на безразличието; и загубата на лоялност, която се изразява в следване на безбожни идеали.
89:10.3 (984.6) Чувството или усещането за вина е осъзнаване на нарушаването на нравите; то не задължително е грях. Ако няма съзнателна нелоялност към Божеството, няма и истински грях.
89:10.4 (984.7) Възможността за осъзнаване на вината е знак за трансценденталното различие на човека. Този знак не заклеймява човека като подло същество, а обратно — отделя го като създание на потенциално величие и вечно възходяща слава. Такова чувство за недостойнство е начален стимул, призван бързо и успешно до доведе към тези завоевания на вярата, които извеждат смъртния разум към величествените нива на нравственото благородство, космическата проницателност и духовен живот; тъй като всички значения на човешкото съществуване се превръщат от временни във вечни и всички ценности се възвисяват от човешки до божествени.
89:10.5 (984.8) Покаянието — признаването на греха, е мъжествено съпротивляване на нелоялността, но то в никакъв случай не смекчава пространствено-времевите последствия от такава нелоялност. Но покаянието — искреното осъзнаване на природата на греха, е задължително за религиозния растеж и духовния прогрес.
89:10.6 (985.1) Опрощаването на греха от Божеството е възобновяване на отношението на лоялност, което следва след периода на осъзнаване от човека на прекратяването на тези взаимоотношения в резултат от съзнателен бунт. Опрощението не е нужно да се търси — достатъчно е то да се приеме като осъзнато възстановяване на отношенията на лоялност между създанията и Създателя. И всички верни Божии синове са щастливи, предани в служенето и постигат все нови успехи в своя възход към Рая.
89:10.7 (985.2) [Представено от Ярка Вечерна Звезда на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 90
90:0.1 (986.1) В СВОЯТА еволюция религиозните обреди изминаха пътя от примиренията, отклоненията, заклинанията, принужденията, умиротворяванията и умилостивяванията до жертвоприношенията, изкуплението и спасението. Методите на религиозните ритуали започнаха с примитивните култове, преминаха през стадия на фетишите и се издигнаха до магиите и чудесата; когато в отговор на по-нататъшното усложняване на представите на човека за свръхматериалните сфери ритуалът стана по-сложен, той не можеше да не се окаже във властта на знахарите, шаманите и жреците.
90:0.2 (986.2) Постепенно, с развитието на представите на първобитния човек, духовният свят започна да се смята за глух към обръщенията на простите смъртни. Само изключителните хора можеха да се удостоят с вниманието на боговете; само необикновеният мъж или необикновената жена можеха да бъдат чути от духовете. Така религията навлиза в нова фаза — този стадий, на който тя постепенно преминава в ръцете на посредници; между вярващите и обекта на поклонение непременно стои знахар, шаман или жрец. И днес повечето урантийски системи на организираната религиозна вяра преминават през това ниво на еволюционно развитие.
90:0.3 (986.3) Еволюционната религия се ражда от простия и всесилен страх — страха, който овладява човешкия разум при сблъскване с неизвестното, необяснимото или непостижимото. Съответно религията постига изключително простото осъзнаване на всемогъщата любов, която неудържимо изпълва човешката душа, пробудила се към разбирането за безграничността на чувствата на Всеобщия Баща към синовете на вселената. Но началото и завършването на религиозната еволюция отделят дългите векове на шаманите, които приемат да застанат между човека и Бога като посредници, тълкуватели и молители.
90:1.1 (986.4) Шаманът е високопоставен знахар, ритуален магьосник и централна фигура във всички обреди на еволюционната религия. В много племена шаманът изпревари по ранг военачалника, което положи началото на господството на църквата над държавата. Понякога шаманът действаше като жрец и даже като царстващ жрец. В някои последващи племена съществуваха както древни шамани-знахари (прорицатели), така и появилите се по-късно шамани-жреци. И в много случаи длъжността на шамана ставаше наследствена.
90:1.2 (986.5) Тъй като в древността всичко ненормално се обясняваше с обладаност, всяка поразяваща душевна или физическа ненормалност се смяташе като достатъчно основание за това да станеш знахар. Много от тези мъже бяха епилептици, много от жените — истерички, и в далечното минало на тези два типа се падаха множество случаи на инспирация, а също обладаност от духовете и дявола. Много от тези най-древни жреци се отнасяха към типа хора, които в по-късни времена наричаха параноици.
90:1.3 (987.1) Макар и способни на мошеничество в дреболиите, абсолютното мнозинство шамани вярваха във факта на своята обладаност от духове. Жените, способни да влизат в транс или каталептичен припадък, се превръщаха в могъщи шаманки; впоследствие такива жени ставаха прорицателки и спиритични медиуми. Техните каталептични трансове обикновено включваха мнимото общуване с духовете на умрелите. Много шаманки бяха и професионални танцьорки.
90:1.4 (987.2) Но не всички шамани бяха жертва на самоизмама; много от тях бяха ловки и умели мошеници. С развитието на този занаят от новака се изискваше десетгодишно ученичество — период на лишения и самоотречение, преди да стане знахар. Сред шаманите се установи професионален стил на обличане и тяхното поведение се отличаваше с тайнственост. Те често използваха наркотични средства, с помощта на които въвеждаха себе си в определени физически състояния, поразяващи и озадачаващи съплеменниците им. Ловките трикове изглеждаха на простите хора свръхестествени и хитрите жреци първи започнаха да се ползват от говорене чрез стомаха. Много от древните шамани непроизволно изпадаха в хипноза; други предизвикваха самохипноза, продължително взирайки се в своя пъп.
90:1.5 (987.3) Макар че много шамани прибягваха към подобни уловки и мошеничество, тяхната репутация като класа се основаваше все пак на очевидни постижения. Ако шаманът претърпеше несполука и не можеше да представи правдоподобно обяснение, то него или го понижаваха, или го убиваха. Затова честните шамани загиваха още в ранна възраст; оживяваха само хитрите актьори.
90:1.6 (987.4) Именно шаманизмът иззе цялостното управление на племенните дела от ръцете на най-старите и най-силните и го предаде на хитрите, умните и далновидните.
90:2.1 (987.5) Викането на духове представляваше крайно точна и изключително сложна процедура, сравнима със съвременните църковни обреди на древен език. Отдавна хората се стремяха към свръхчовешка помощ — откровение; и те вярваха, че шаманите действително получават такива откровения. Макар че шаманите използваха цялата сила на своето внушение, то беше почти винаги негативно; едва в последно време започна да се използва методът на положителното внушение. На ранния стадий от развитието на своя занаят шаманите започнаха да се специализират в области като сътворяване на дъжд, лечение на болести и разследване на престъпления. Но основната им функция се заключаваше не в лечението на заболявания, а по-скоро в знания и подчинение на себе си на съпровождащите живота опасности.
90:2.2 (987.6) Древната черна магия — както религиозна, така и светска — се наричаше бяла, когато с нея се занимаваха жреци, ясновидци, шамани и знахари. Тези, които практикуваха черна магия, се наричаха чародеи, вълшебници, магове, вещици, магьосници, некроманти, заклинатели и гадатели. С времето всички подобни контакти със свръхестествени сили започнаха да се отнасят или към магьосничеството, или към шаманството.
90:2.3 (987.7) Магьосничеството включваше магията, която се правеше от предишните, обикновени и непризнати духове; шаманството имаше работа с чудеса — дело на ръцете на обикновени и признати племенни богове. В по-късни времена магьосникът започна да се асоциира с дявола и така се установиха предпоставки за многобройни и сравнително неотдавнашни случаи на проява на религиозна нетърпимост. За много първобитни племена магьосничеството беше религия.
90:2.4 (987.8) Шаманите свято вярваха в значението на случая за разкриване волята на духовете; преди вземането на решение те често хвърляха жребий. Съвременните останки от тази тенденция са видни не само от примера на многото хазартни игри, но и в добре известното “броене”. В древността този, до когото завършваше броенето, трябваше да умре; по-късно той се превърна във водещ в някои детски игри. Това, което беше сериозна работа за първобитния човек, се превърна в развлечение за съвременното дете.
90:2.5 (988.1) Знахарите изцяло се доверяваха на знаци и знамения, например: “Когато чуеш как шумолят върховете на черничевите дървета, пробуди се за действие.” Още на ранния етап на съществуване на човешкия род шаманите обърнаха своето внимание към звездите. По целия свят започнаха да изповядват и практикуват първобитна астрология. Широко разпространение получи и тълкуването на сънищата. Скоро след това се появиха тези истерични шаманки, които заявяваха, че са способни да общуват с духовете на умрелите.
90:2.6 (988.2) Макар че сътворителите на дъжда или шаманите на времето се появиха още в древността, те се запазиха чак до наши дни. За ранните земеделци жестокото засушаване означаваше смърт; затова първобитната магия обръщаше повече внимание на управлението на времето. Времето и досега е обичайна тема за разговор на съвременните хора. Всички древни народи вярваха в способността на шамана да извиква дъжд. Но в случай на провал него като правило го убиваха, ако не успееше да представи за свое оправдание уважителна причина.
90:2.7 (988.3) Отново и отново императорите изгонваха астролозите, но те винаги се връщаха, защото народът вярваше в техните способности. Невъзможно беше да ги прогониш, а още в шестнадесети век след Христа църковните и държавни ръководители на Запада покровителстваха астрологията. Хиляди по общо мнение умни хора и досега вярват в това, че човек може да се роди под щастлива или нещастна звезда, че взаимното разположение на небесните светила определя изхода на различните земни начинания. Лековерните и досега са постоянни клиенти на гадателките.
90:2.8 (988.4) Гърците вярваха в силата на съвета на оракулите, китайците използваха магията за защита от демони, шаманството процъфтяваше в Индия и то и досега открито съществува в Централна Азия. В много райони на света от него се отказаха едва в последно време.
90:2.9 (988.5) От време на време се появяваха истински пророци и учители, осъждащи разобличаването на шаманизма. За последните сто години такъв пророк се появи даже сред изчезващите червени хора: това беше Тенскватава от племето Шони, предсказал слънчевото затъмнение през 1808 година и осъдил пороците на белия човек. Много истински учители се появяваха в различни племена и в различни раси през дългите векове на дългата история на еволюцията. И те винаги ще се появяват, за да могат във всяка епоха да отправят призив към тези шамани и жреци, които се противят на всеобщото образование и се опитват да спрат научния прогрес.
90:2.10 (988.6) С помощта на различни начини и нечестни методи древните шамани си създадоха репутацията на глашатаи на Бога и стражи на съдбата. Те ръсеха новородените с вода и им даваха имена; те обрязваха крайната плът при момчетата. Те възглавяваха погребалните процесии и обявяваха за успешното пристигане на покойника в света на духовете.
90:2.11 (988.7) Шаманстващите жреци и знахари нерядко ставаха много богати хора, които натрупваха състояние за сметка на различни възнаграждения, приемани под формата на пожертвувания пред духовете. Твърде често в ръцете на шамана преминаваше цялото материално богатство на неговото племе. След смъртта на богатия човек неговото имущество обикновено се разделяше по равно между шамана и някоя обществена или благотворителна организация. Такава практика и досега се съхранява в някои райони на Тибет, където половината от мъжкото население се отнася към тази непроизводствена класа.
90:2.12 (989.1) Шаманите се обличаха добре и обикновено имаха по няколко жени; свободни от всякакви племенни ограничения, те станаха първата аристокрация. Непрекъснато и навсякъде това бяха хора с неизменно съзнание и морал. Те се разправяха със своите съперници, обявявайки ги за вещици или магьосници, и често придобиваха такова влияние и власт, че подчиняваха на себе си вождовете или царете.
90:2.13 (989.2) Първобитните хора се отнасяха към шаманите като към неизбежно зло; от шаманите се бояха, но не ги обичаха. Древният човек уважаваше знанието; той почиташе и възнаграждаваше мъдростта. Шаманът беше на първо място мошеник, но преклонението пред шаманизма добре показва каква цена се наложи да се заплати за мъдростта в процеса на еволюцията на човечеството.
90:3.1 (989.3) Тъй като древният човек смяташе, че той и неговото материално обкръжение непосредствено реагират на капризите на духове и призраци, то не е удивително, че материалните въпроси заемаха особено място в неговата религия. Съвременният човек решава своите материални проблеми като такива; той разбира, че материята се подчинява на разумно управление от интелекта. Първобитният човек също се опитваше да видоизмени и даже да подчини на себе си физическите проявления на живота и енергията; и тъй като ограниченото разбиране на космоса го доведе до вярата в това, че призраците, духовете и боговете лично, непосредствено и изцяло контролират живота и материята, то той не можеше да не се опита да завоюва разположението и поддръжката на тези свръхчовешки сили.
90:3.2 (989.4) В тази светлина стават понятни много ирационални и необясними страни от древните култове. Култовите ритуали представляваха опит на първобитния човек да подчини на себе си този материален свят, в който той се оказа. И много от неговите усилия бяха насочени към продължаване на живота и осигуряване на здравето. Тъй като всички болести и самата смърт изначално се смятаха за духовни явления, то шаманите, изпълняващи задълженията на знахари и жреци, неизбежно ставаха също така лекари и хирурзи.
90:3.3 (989.5) Първобитният интелект може да бъде ограничен от недостиг на знания, но при всичко това той е логичен. Когато замислящите се хора наблюдават болестта и смъртта, те се стараят да разберат причината за тези нещастия и съгласно своето разбиране шаманите и жреците предлагаха свои теории за болестите:
90:3.4 (989.6) 1. Призраци — пряко въздействие на духовете. Първата хипотеза, издигната като обяснение на заболяванията и смъртта, се заключаваше в това, че духовете предизвикват болест, отклонявайки душата от тялото; ако на душата не се отдаде да се върне, настъпва смърт. Древните хора дотолкова се бояха от тези болестотворни призраци, че болните нерядко ги захвърляха даже без храна и вода. Независимо от това, че тези убеждения се градяха на погрешни възгледи, те осигуряваха надеждна изолация на поразените от недъг хора и предотвратяваха разпространението на инфекциозните заболявания.
90:3.5 (989.7) 2. Насилие — очевидни случаи. В някои случаи причините за травми или смърт биваха толкова очевидни, че те бяха скоро иззети от категорията на въздействие на духовете. Смъртта или раняването, получени в сражения или в схватка с животни, а също така и други лесно познаваеми фактори, се смятаха за естествени явления. Но в течение на дълго време хората вярваха, че духовете са все пак виновни за закъснялото лечение или за възпалилите се рани, даже ако те се бяха появили вследствие на “естествени” причини. Ако не им се отдаваше да открият естествения фактор, то за виновни за болестта и смъртта пак се смятаха призраците.
90:3.6 (990.1) И днес в Африка и на други места се срещат примитивни племена, които убиват някого от съплеменниците си при всяка насилствена смърт. Техните знахари показват виновните. Ако майката умира при раждане, то детето веднага го удушават — живот за живот.
90:3.7 (990.2) 3. Магия — влияние на враговете. Много болести се смятаха за резултат от магьосничество — урочасване и магически насочен лък. По едно време беше наистина опасно да сочиш някого с пръст. Соченето с пръст и досега се смята за невъзпитано. В случай на непонятно заболяване и смърт древните хора устройваха официално дознание, отваряха тялото и стигаха до някакви изводи относно причините за смъртта. В противен случай смъртта се приписваше на магьосничество, което изискваше екзекуция на виновния за него магьосник. Тези древни следствени аутопсии спасиха живота на много мними магьосници. В някои племена се смяташе, че човек може да умре в резултат от собственото си магьосничество и в такива случаи никой не се смяташе виновен.
90:3.8 (990.3) 4. Грях — наказание за нарушаване на табуто. Не чак толкова отдавна се смяташе, че болестта е наказание за грях — личен или родов. Сред народите, преминаващи този етап на еволюцията, преобладава теорията за това, че човек може да заболее само в резултат от нарушаването на табу. В такива поверия болестта и страданията “носят стрелите на Вседържителя”. В течение на дълго време китайците и месопотамците смятаха болестта за резултат от действията на зли демони, макар че в търсенето на причините за страданията халдейците гледаха и звездите. Дадената теория за заболяванията като следствия на божествения гняв и досега преобладава сред много смятащи се за цивилизовани групи урантийци.
90:3.9 (990.4) 5. Естествени причини. Човечеството крайно бавно проникваше в материалните тайни на взаимната връзка между причини и следствия във физическия свят на енергията, материята и живота. Древните гърци, съхранили традициите на учението на Адамсон, едни от първите разбраха, че всяко заболяване е следствие от естествени причини. Развитието на научната ера бавно и неотвратимо разрушава древните човешки теории за болестта и смъртта. Треската стана един от първите човешки недъзи, иззети от категорията на свръхестествените разстройства, и ерата на науката разбива все нови и нови окови на невежеството, така дълго лишили от свобода човешкия разум. Разбирането на стареенето и инфекциозните заболявания постепенно изтрива страха на човека пред призраците, духовете и боговете като лични виновници за човешките нещастия и душевни страдания.
90:3.10 (990.5) Еволюцията неизменно постига своята цел: тя изпълва човека със суеверен страх пред неизвестното и ужас пред невидимото, което служи за опора за създаването на концепцията за Бога. И засвидетелствайки раждането на развитата представа за Божеството, възникващо благодарение на координираното действие на откровението, същият еволюционен метод неизбежно привежда в движение тези сили на мислите, които безжалостно унищожават станалата ненужна опора.
90:4.1 (990.6) Целият живот на древните хора беше свързан с предпазването от опасности; тяхната религия в значителна степен беше метод за прекратяване на заболяванията. И независимо от погрешността на своите теории хората искрено ги приемаха на практика; те имаха безгранична вяра в своите методи на лечение, което само по себе си е могъщо лекарство.
90:4.2 (991.1) В края на краищата вярата, която се изискваше за оздравяване след безсмисленото лечение при древните шамани, не се отличаваше съществено от тази вяра, която е нужна, за да се получи излекуване след посещението на някои от техните днешни последователи, занимаващи се с ненаучно лекуване на заболяванията.
90:4.3 (991.2) Най-примитивните племена изключително много се бояха от болните и в продължение на много векове тях внимателно ги избягваха и срамно ги пренебрегваха. Това, че с развитието на шаманството се появиха жреците и знахарите, съгласяващи се да лекуват болести, беше огромен прогрес на хуманизма. По-късно целият клан започна да се събира при постелята на болния, за да помогне на шамана да изгони болестотворните призраци. Нерядко диагностициращият шаман беше жена, докато с лечението се занимаваше мъж. Обичаен метод за диагностика беше изследването на вътрешностите на някое животно.
90:4.4 (991.3) Болестта лекуваха с монотонно пеене, виене, полагане на ръце; на пациента му дишаха и ползваха много други начини. По-късно широко разпространение получи храмовият сън, по време на който предполагаемо настъпваше изцеление. С времето, във връзка с храмовия сън, знахарите започнаха да се залавят с истинска хирургия; една от първите операции беше трепанация на черепа за освобождаване на духа, предизвикващ главоболието. Шаманите се научиха да лекуват фрактури и дислокации, да отварят циреи и абсцеси; шаманките станаха прекрасни акушерки.
90:4.5 (991.4) Обичаен метод за лечение беше натъркването на заразен или увреден участък от тялото с магически предмет, след което талисманът се изхвърляше и човекът предполагаемо оздравяваше. Ако някой случайно вземеше използвания талисман, се смяташе, че веднага му се прехвърлят инфекцията или петното. Измина много време, преди хората да започнат да използват треви и други истински лекарства. Масажът се появи във връзка със заклинанието — “изтриването” на духа от тялото, и беше усъвършенстван благодарение на натриването на лекарство, подобно на съвременното втриване на мехлеми. Смяташе се, че поставянето на вендузи, изсмукването и кръвопускането, които се използваха на поразените места, спомагат да се избавиш от болестотворен дух.
90:4.6 (991.5) Тъй като водата беше могъщ фетиш, тя се използваше при лечението на много заболявания. В течение на дълго време хората вярваха, че болестотворният дух може да бъде изгонен с изпотяване. Високо се ценяха парните вани; скоро естествените горещи водоизточници се превърнаха в популярни курорти. Древният човек забеляза, че топлото премахва болката; той използваше слънчевата светлина, пресните органи на животни, горещата кал и горещите камъни и много от тези методи се използват и досега. Ритмичните удари служеха като средство за въздействие върху духовете; повсеместно се използваха тамтами.
90:4.7 (991.6) Някои народи предполагаха, че болестта е резултат от нечестивия сговор на духовете с животните. Така се породи вярата в това, че за лечение на всяко заболяване, предизвикано от животни, съществува целебно растение. Особено убедени последователи на тази теория за универсалните растителни лечебни свойства бяха червените хора; те винаги капваха кръв във вдлъбнатината, която оставаше на мястото на изтръгнатото растение.
90:4.8 (991.7) В лечението често се използваше постене, диета, ревулсивни средства. На голяма почит бяха течностите от човешкото тяло, определено притежаващи магически свойства; затова сред най-древните средства бяха кръвта и урината, към които скоро се прибавиха и корени и различни соли. Шаманите вярваха, че болестта може да се изгони с помощта на лекарства, притежаващи лоша миризма и вкус. Още в дълбока древност обичайно лечение стана изчистването на червата, а сред първите успехи на фармацевтиката беше откриването на ценните свойства на пресния кокос и хинина.
90:4.9 (992.1) Гърците първи разработиха действително рационални начини за лечение на болните. Както гърците, така и египтяните придобиха своите познания по медицина от обитателите на долината на р. Ефрат. Маслото и виното бяха най-древните средства за лечението на рани; бобровата мас и опиумът се използваха от шумерите. Много от тези тайни и ефективни лекарствени средства от древността загубиха своята сила, след като станаха известни; за успеха на мошеничеството и суеверията е необходим покровът на тайните. Само фактите и истината се стремят към ярката светлина на разбирането; само те приветстват образованието и просвещението, към които водят научните изследвания.
90:5.1 (992.2) Същността на ритуала е в съвършенството на неговото изпълнение; при диваците той трябва да се изпълнява с абсолютна точност. Само изпълненият по всички правила обряд притежава такава сила, която може да подчини духовете. Ако ритуалът е несъвършен, той е способен да предизвика само гнева и негодуванието на боговете. Доколкото бавно развиващият се разум на човека предполагаше, че начинът за изпълнение на ритуала е решаващ фактор за неговата ефективност, рано или късно древните шамани трябваше да се превърнат в духовенство, подготвящо ръководството на скрупульозни обреди. Така в продължение на десетки хиляди години безкрайните ритуали пречеха на развитието на обществото. Това проклятие на цивилизацията с непоносим товар утежняваше всяка жизнена крачка, всяко начинание на човешкия род.
90:5.2 (992.3) Ритуалът е начин за освещаване на обичая; ритуалите водят към създаване и увековечаване на митовете, а също така спомагат и за съхраняването на социалните и религиозни обичаи. От друга страна, самите ритуали се пораждаха от митове. Често ритуалите носят в началото социален, после икономически характер и накрая придобиват светостта и величието на религиозния обряд. Практиката на ритуала може да бъде лична или групова — или и едната, и другата, което се вижда от примера с молитвите, танца и драмите.
90:5.3 (992.4) Думите станаха част от ритуал, например, употребата на такива изрази като “амин” и “селах”. Навикът да се кълнеш, богохулството, е проституиране на отдавнашния ритуал за повтаряне на светите имена. Много древен ритуал е извършването на посещения на светите места. На следващия етап ритуалът се превърна в изискани обреди по очистване и канонизация. Обредите на посвещението на първобитните племена в действителност бяха примитивен религиозен ритуал. Методите на поклонение, които се използваха в тайните обреди на древните мистерийни култове, бяха не нещо друго, а непрекъснато изпълнение на разраснал се религиозен обряд. Накрая ритуалът се превърна в съвременни типове обществени церемонии и религиозно поклонение — служби, включващи молитви, песнопения, разпевно четене с отговори на хор и други индивидуални и групови духовни обреди.
90:5.4 (992.5) Еволюцията на свещенослужителите започна с шаманите и премина през стадиите на оракули, прорицатели, певци, танцьори, създатели на време, пазители на религиозни реликви, опекуни на храмове и предсказатели — до действителни ръководители на религиозно поклонение. Съответно службата стана наследствена; появи се постоянната каста на свещенослужителите.
90:5.5 (992.6) С развитието на религията духовниците започнаха да се специализират съгласно своите дарования или особени наклонности. Едни ставаха певци, други отслужваха молебени, трети извършваха обредите по жертвоприношенията. По-късно се появиха ораторите — проповедниците. А когато религията се превърна в институция, тези свещенослужители започнаха да твърдят, че те “държат ключа от небето”.
90:5.6 (992.7) Духовниците винаги се стремяха да поразят простите хора и да извикат у тях благоговение, използвайки за провеждането на религиозните ритуали един от древните езици и изпълнявайки различни магически пасове, призвани дотолкова да мистифицират вярващите, че да усилят в тях съзнанието за благочестието и авторитета на свещениците. Във всичко това се съдържа голяма опасност от подмяна на религията с ритуал.
90:5.7 (993.1) Духовенството направи много, за да задържи развитието на науката и да възпрепятства духовния прогрес; от друга страна, то помогна да се укрепи цивилизацията и да се усъвършенстват някои области на културата. Но много съвременни свещенослужители престанаха да ръководят ритуала на поклонението пред Бога, превключвайки своето внимание към теологията — опита да дадеш определение на Бога.
90:5.8 (993.2) Духовниците несъмнено бяха камък на шията на човечеството, но неоценимо е значението на истинските религиозни вождове, показващи пътя към по-висши и по-добри реалности.
90:5.9 (993.3) [Представено от Мелхиседек от Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 91
91:0.1 (994.1) МОЛИТВАТА като религиозно средство възникна от предшестващите я монологични и диалогични изрази с нерe лигиозен характер. Неизбежно следствие от постигнатото от първобитния човек самосъзнание стана осъзнаването от него на външния свят, придобиването на двойната способност за социална реакция и осъзнаване на Бога.
91:0.2 (994.2) Най-древните молитви не се отнасяха към Божеството. Тези изрази много напомняха думите, с които общувате един с друг, захващайки се за важно дело: "Пожелай ми късмет!" Първобитният човек беше роб на магията; случаят — сполука и несполука — се намесваше във всички сфери на живота. Отначало такива молби за късмет бяха монолози, приличащи на размишляване на глас на човека, извършващ магически обред. На следващия етап тези вярващи в случая хора си осигуряваха поддръжката на своите приятели и семейства и скоро те вече изпълняваха някакво подобие на обред с участието на целия клан или племе.
91:0.3 (994.3) С появата на представите за призраци и духове тези молби започнаха да се отправят към свръхчовешките същества, а след това, когато човекът осъзна съществуването на боговете, подобни изрази достигнаха нивото на сегашните молитви. Например, примитивната религиозна молитва на някои австралийски племена предшестваше вярата в духове и свръхчовешки личности.
91:0.4 (994.4) Днес към такъв обичай се придържа индийското племе Тода, чиито молитви нямат конкретен адресат. Така постъпваха и ранните народи, докато в тях се пробуди религиозно съзнание. Наистина, за племето Тода този факт свидетелства за това, че тяхната израждаща се религия регресира до това примитивно ниво. Днешните ритуали на млекарите жреци на това племе изобщо не са религиозен обред, тъй като тези неличностни молитви никак не спомагат за съхраняването или подобряването на социалните, морални или духовни ценности.
91:0.5 (994.5) Дорелигиозните молитви бяха често ритуалите мана при меланизийците, вярата в удах при африканските пигмеи и поклоненията маниту при африканците. Африканските племена Баганда едва неотдавна се разделиха с молитвите, свързани с вярата в мана. Забърквайки се в дебрите на ранната еволюция, човекът се молеше на местни и национални богове, фетиши, амулети, призраци, владетели и обикновени хора.
91:1.1 (994.6) Функцията на ранната еволюционна религия се заключава в съхранение и укрепване на постепенно формиращите се основни социални, морални и духовни ценности. Тази мисия на религията не се осъзнава от човечеството, но тя се осъществява основно за сметка на молитвите. Молитвата символизира непреднамерения, но при все това личен и колективен опит на всяка група да осигури (да реализира) запазването на висши ценности. Но ако не беше защитната сила на молитвите, всички свети дни бързо щяха да се превърнат в обикновени дни на отдих.
91:1.2 (995.1) Религията и нейните средства, главното от които е молитвата, се обединяват само с тези ценности, които се признават от обществото и се одобряват от групата. Затова, когато първобитния човек се опитваше да удовлетвори своите най-неизменни емоции или да постигне откровено егоистични цели, той се лишаваше от утешението, което дава религията, и поддръжката, която предлага молитвата. Ако стремежите на индивида имаха антисоциален характер, на него му се налагаше да търси помощта на нерелигиозната магия, да се обръща към магьосници и така да се лишава от помощта на молитвата. Затова молитвата още в дълбока древност стана могъща опора на социалната еволюция, моралния прогрес и духовните постижения.
91:1.3 (995.2) Но разумът на първобитния човек не се отличаваше нито с логичност, нито с последователност. Ранният човек не разбираше, че материалният свят не се отнася към компетенцията на молитвите. Тези простодушни души предполагаха, че храната, кръвта, дъждът, плячката и други материални неща подобряват общественото благополучие, и затова започнаха да се молят за физически блага. Макар че беше извращение на молитвата, това съдействаше на стремежа да се сдобиваш с материални цели за сметка на социални и етически действия. Независимо от това, че такова проституиране на молитвата понижаваше духовните ценности на народите, то въпреки това непосредствено повишаваше техните икономически, социални и етически нрави.
91:1.4 (995.3) Молитвата е монологична само в разума от най-примитивен тип. Още на ранния етап тя се превръща в диалог и бързо достига нивото на групово поклонение. Молитвата означава, че догматичните заклинания на примитивната религия са достигнали такова ниво, на което човешкият разум осъзнава реалността на благотворителните сили или същества, способни да повишат социалните ценности и да разширят нравствените идеали, както и това, че тези сили са свръхчовешки и различни от вътрешното “аз” на самоосъзнаващия се човек и неговите смъртни събратя. Затова истинската молитва възниква, едва след като факторът на религиозната помощ започне да се осъзнава като личностен.
91:1.5 (995.4) Молитвата почти не е свързана с анимизма, но такива вярвания могат да съществуват наред с религиозните чувства. В много случаи религията и анимизмът имаха религиозни източници.
91:1.6 (995.5) Тези смъртни, които не са се освободили от примитивните окови на страха, ги заплашва истинска опасност; тя се заключава в това, че всичките им молитви могат да доведат само до болезнено чувство за греховност — реална или измислена. Но в съвременния свят малцина прекарват в молитви толкова време, че да стигнат до това пагубно размишление за собствената недостойност или греховност. Опасностите, свързани с изкривяването и извращаването на молитвата, се заключават в невежество, суеверия, кристализиране, загуба на жизнеспособност, меркантилност и фанатизъм.
91:2.1 (995.6) Първите молитви бяха само изричане на желания, изразяване на искрени желания. На следващия етап молитвата се превърна в метод, позволяващ да влезеш във взаимодействие с духове. След това тя се издигна до по-висока функция — помощ на религията в запазването на всички истински ценности.
91:2.2 (995.7) Както молитвата, така и магията се появиха в резултат на адаптационните реакции на човека в урантийската среда. Но — с изключение на това свойство — те имат малко общи неща. Молитвата винаги служеше като признак за позитивно въздействие на молещото се “аз”; тя винаги беше психично явление и понякога — духовно. Магията обикновено означаваше опит да се манипулира реалността, без да се засяга “аз”-ът на въздействащия субект — на този, който я практикува. Независимо от самостоятелния произход на магиите и молитвите те често бяха взаимосвързани на по-късните стадии от своето развитие. Понякога, възвисявайки своите цели, магията се издигаше от магически формули — чрез ритуали и заклинания, към преддверието на истинската молитва. Понякога молитвата ставаше твърде меркантилна, деградирайки и превръщайки се в псевдомагически метод на отклоняване от загуба на усилията, необходими за решаването на земните проблеми.
91:2.3 (996.1) Когато човекът разбра, че молитвата е неспособна да принуди боговете, тя започна повече да напомня молба, стремеж да спечели разположение. Но в своето висше проявление молитвата е истинско общуване на човека със своя Творец.
91:2.4 (996.2) Във всяка религия появата на идеята за жертвоприношението неизбежно намалява висшата ефективност на истинската молитва, тъй като човекът се опитва да предложи материални жертви вместо пожертването на своята воля, посветена на изпълнението на волята на Бога.
91:2.5 (996.3) Когато религията е лишена от личността на Бога, нейните молитви преминават на нивото на теологията и философията. Когато висшата проява на религията е концепцията за безликото Божество, както например в пантеистичния идеализъм, такава представа, създавайки основа за някои форми на мистичното общуване, се оказва при все това пагубна за ефективната истинска молитва, която винаги символизира общуването на човека с личностно и висше същество.
91:2.6 (996.4) Както на ранните периоди от еволюцията на човешките раси, така и в настояще време в ежедневния опит на обикновения смъртен молитвата в значителна степен е феномен на общуване на молещия се със собственото си подсъзнание. Но съществува и такава област от молитвата, в която интелектуално активният и духовно прогресиращ индивид постига по-голям или по-малък контакт с нивата на свръхсъзнание в човешкия разум — областта на пребиваващия в него Настройчик на Съзнанието. Освен това съществува явен духовен аспект на истинската молитва, свързан с нейното приемане и признаване на духовните сили на вселената, което коренно се отличава от всяко човешко и интелектуално общуване.
91:2.7 (996.5) Молитвата внася огромен принос в развитието на религиозното чувство на развиващия се човешки разум. Тя е могъщ фактор, който спомага за предотвратяване изолацията на човешката личност.
91:2.8 (996.6) Молитвата представлява единствения метод, свързан с естествените религии на расовата еволюция, който представлява съставна част от емпиричните ценности на висшите религии на етическо съвършенство — религията на откровението.
91:3.1 (996.7) Когато децата едва започват да се ползват от езика, за тях е типично да мислят на глас, да изразяват своите мисли с думи, дори ако наоколо няма никой, който да може да ги чуе. С развитието на творческото въображение в тях се появява тенденция да разговарят с въображаеми събеседници. Така събуждащото се “аз” се стреми да установи връзка с въображаемото второ “аз”. С помощта на този метод детето бързо се учи да превежда своята монологична реч в псевдодиалози, в които неговото второ “аз” отговаря на изречените на глас мисли и желания. Ставащото на ум размишление на възрастния човек основно протича в разговорна форма.
91:3.2 (996.8) Ранните и примитивни форми на молитвата много напомняха полумагическите речитативи на съвременното племе Тода — молитви, ненасочени към никого конкретно. Но с възникването на представите за второто “аз” такива молитви придобиха тенденцията да се превръщат в диалогичен вид общуване. С времето концепцията на второто “аз” се въздига във висш статут на божествено величие и като средство на религията се появява молитвата. На този примитивен вид молитва предстои да премине многобройни стадии на дълъг еволюционен процес преди да достигне нивото на разумната и истински етична молитва.
91:3.3 (997.1) В разбиранията на сменящите се едно друго поколения молещи се смъртни второто “аз” еволюира през стадия на призраците, фетишите и духовете към политеизма и накрая, към Единия Бог — божественото Същество, олицетворяващо висшите идеали и най-възвишените помисли на възнасящото молитвите “аз”. Така молитвата действа като най-могъщото средство на религията за съхраняване на висшите ценности и идеали на молещите се. От момента на появата на представите за второто “аз” и чак до възникването на концепциите за божествения и небесен Баща молитвата неизменно укрепваше социалността, нравствеността и духовността.
91:3.4 (997.2) Простата, произтичаща от вярата молитва служи за доказателство за могъщата еволюция на човешкия опит, благодарение на която древните беседи с измисления символ на второто “аз”, свойствени на примитивните религии, се възвисиха до нивото на общуване с Духа на Безкрайното и до истинското осъзнаване на реалността на вечния Бог — Райския Баща на цялото разумно творение.
91:3.5 (997.3) Освен всичко онова, което съставлява свръхличностното съдържание на молитвения опит, е необходимо да се помни, че етичната молитва е прекрасен път за възвисяване на “аз”-а и укрепването му за по-съвършен живот и високи постижения. Молитвата подбужда човешкото “аз” да търси помощ от две страни: материална помощ — от намиращия се в подсъзнанието резервоар на смъртния опит; вдъхновение — от граничещите със свръхсъзнанието области, където става контакт с духовността, Тайнствения Наставник.
91:3.6 (997.4) Молитвата винаги е била и ще бъде двуединен човешки опит: психологическа процедура, взаимосвързана с духовния метод. И тези две функции на молитвата никога няма да могат напълно да се отделят една от друга.
91:3.7 (997.5) Просветената молитва е длъжна да осъзнава не само външния и личностен Бог — тя предполага осъзнаването на вътрешна и неличностна Божественост, на пребиваващия в човека Настройчик. Напълно уместно е молещият се човек да се опитва да постигне концепцията на Всеобщия Баща в Рая; но за повечето практически цели по-ефективен метод би бил да се обърнеш към представата за намиращото се наблизо второ “аз”, както би направил това примитивният разум, след което да осъзнаеш, че идеята на това второ “аз” се превърна от чиста фикция в истина за Бога, Който действително се вселява в смъртния човек като Настройчик, за да може човекът да говори като че ли лице в лице с истинското, автентично и божествено второ “аз”, пребиваващо в него и явяващо се самото присъствие и същност на живия Бог — Всеобщия Баща.
91:4.1 (997.6) Никоя молитва не може да бъде етична, ако молителят се стреми към егоистично превъзходство над своите другари. Егоистичната и меркантилна молитва е несъвместима с етичните религии, които са основани на алтруистична и божествена любов. Всяко моление, лишено от етичност, е връщане към примитивните нива на псевдомагията и е недостойно за прогресиращите цивилизации и просветени религии. Егоистичната молитва нарушава духа на всяка етика, основана на милосърдна справедливост.
91:4.2 (997.7) Молитвата никога не бива да се извращава дотолкова, че да замени действието и ръководния принцип в последователната борба за идеалистични цели — постигането на свръх-“аз”-а.
91:4.3 (998.1) Във всички свои молитви бъдете безпристрастни; не очаквайте от Бога пристрастност, не очаквайте да ви обича повече от останалите свои деца — вашите другари, съседи и даже врагове. Но в естествените или еволюционни религии молитвата поначало е етична, каквато става тя в последващите богооткровени религии. Всяко молене — както индивидуално така и групово — може да бъде егоистично или алтруистично. Тоест молитвата може да бъде съсредоточена към самия себе си или към другите. Когато молитвата не моли нищо за молещия се или за неговите другари, такива състояния на душите водят до нивата на истинското поклонение. Егоистичните молитви включват изповеди и моления и често се изразяват в молбите за материални блага. Молитвата става толкова по-етична, когато има отношение към прощаването и търси мъдрост за по-добро самообладание.
91:4.4 (998.2) Докато неегоистичният тип молитва укрепява и утешава, меркантилната молитва непременно води до разочарование и изтрезняване, тъй като развитието на науката показва, че човек живее във физическата вселена на закона и реда. За ранния период в развитието на индивида или расите са характерни примитивните, егоистични и меркантилни молитви. И в известен смисъл всички подобни прошения се оказват ефективни, тъй като те неизбежно водят към тези опити и усилия, които помагат да се получи отговор на такива молитви. Истинската молитва, основана на вярата, винаги съдейства за подобряване на начина на живот, даже ако такива молби не заслужават духовно признание. Но духовно развитият човек трябва да проявява огромна предпазливост, опитвайки се да отучи от такива молитви примитивния или незрял разум.
91:4.5 (998.3) Помнете, даже ако самата молитва не изменя на Бога, тя много често довежда до огромни и продължителни изменения в такъв човек, който се моли с вяра и твърда надежда. За много мъже и жени от еволюцията на прогресиращите раси молитвата предвещаваше душевен мир, добро настроение, спокойствие, мъжество, самообладание и възвишеност на съжденията.
91:5.1 (998.4) В поклонението на предците молитвата води към култивиране на идеалите от миналото. Ако молитвата е един от аспектите на поклонение на Божеството, тя превъзхожда всяка подобна практика, тъй като води към култивирането на божествени идеали. Когато второто “аз” на молещия се започва да се възприема като висше и божествено начало, идеалите на човека се възвисяват от чисто човешки до най-висши божествени нива и резултат от всички такива молитви е усъвършенстването на човешкия характер и всестранното обединение на човешката личност.
91:5.2 (998.5) Но молитвата не трябва задължително и винаги да е лична. Груповото или колективно молене е изключително ефективно според своите социални последствия. Когато група хора е въвлечена в съвместно молене за получаване на морална поддръжка и духовен подем, такива молитви се отразяват на индивидите, съставляващи дадената група; всички те стават по-добре благодарение на своето участие. Такива молитвени обреди могат да помогнат даже на цял град или нация. Изповедта, покаянието и молитвата са повдигали отделни хора, градове, нации и цели раси за титанични преобразуващи усилия, подвизи, водещи към доблестни дела.
91:5.3 (998.6) Ако действително искате да се избавите от навика да критикувате своя другар, най-бързият и надежден метод за постигането на такава промяна в отношението е да възприемете като правило да се молите за този човек всеки ден от своя живот. Но социалните последствия от подобни молитви зависят основно от две условия:
91:5.4 (998.7) 1. Човекът, за когото се молите, трябва да знае за това.
91:5.5 (999.1) 2. Молещият се човек трябва да се намира в тесен социален контакт с този, за когото се моли.
91:5.6 (999.2) Молитвата е този метод, който рано или късно превръща всяка религия в институция. С времето молитвата започва да се асоциира с многобройни производни средства, някои от които полезни такива като свещениците, свещените книги, ритуалните поклонения и обреди, а други са явно вредни.
91:5.7 (999.3) Но разумът, в голяма степен озарен от духа, трябва да прояви сдържаност и търпимост по отношение на по-слабо озарените умове, на които е нужна символика за мобилизация на своето слабо духовно зрение. Силните не трябва да гледат с презрение на слабите. Тези, чието богосъзнание не се нуждае от символи, не трябва да лишават от великодушната помощ на символа тези, на които им е трудно да се покланят на Божеството и да почитат истината, красотата и добродетелта, без да прибягват към формата на ритуала. В молитвеното поклонение за повечето смъртни присъства символичния образ на обекта и целите на техните моления.
91:6.1 (999.4) Молитвата е неспособна да окаже непосредствено въздействие върху физическата среда на молещия се, с изключение на случаите, в които тя се съгласува с волята и действията на личностните духовни сили и материалните наблюдатели на сферите. Макар че съществуват явни ограничения, засягащи компетенцията на изразените в молитвата прошения, такива ограничения не се разпространяват по равно спрямо вярата на молещите се.
91:6.2 (999.5) Молитвата не е метод за лечение на истински органични заболявания, но в огромна степен хората могат да се наслаждават на прекрасно здраве и да се избавят от многобройни психически, емоционални и нервни разстройства благодарение на молитвата. И даже в случай на истински инфекциозни заболявания молитвата нееднократно усилваше действеността на другите методи за лечение. Молитвата превърна много раздразнени и вечно недоволни инвалиди в образци на издръжливост, направи ги пример за подражание в очите на другите страдащи хора.
91:6.3 (999.6) Колкото и трудно да беше да се примирят научните съмнения в ефективността на молитвата с постоянния стремеж за помощ и водителство от божествените сили, никога не забравяйте за това, че искрената вяра на вярващия човек е могъщо средство, спомагащо за личното щастие и самообладание, за социална хармония, морален прогрес и духовни постижения.
91:6.4 (999.7) Молитвата — даже като чисто човешка практика, като диалог с второто “аз”, е метод за най-ефективно пробуждане на тези скрити сили на човека, които са заложени в човешкия разум и се пазят в областта на подсъзнанието. Молитвата е благотворна психологична практика покрай нейното религиозно значение и духовен смисъл. Това, че мнозинството хора, попадайки в трудно положение, по един или друг начин се обръщат към молитвата и молят за помощ някакъв източник, е факт от човешкия опит.
91:6.5 (999.8) Не бъдете толкова нехайни, че да молите Бога да реши вашите трудности, а винаги, без да се колебаете, се обръщайте към Него за мъдрост и устойчивост на духа, които да ви водят и поддържат, докато вие решително и мъжествено решавате възникващите проблеми.
91:6.6 (999.9) Молитвата беше необходим фактор за прогреса и запазването на религиозната цивилизация; тя и днес може да внесе огромен принос в по-нататъшното укрепване и развитие на духовността на обществото, ако само тези, които възнасят своите молитви, правят това в светлината на научните факти, философията на мъдростта, интелектуалната честност и духовната вяра. Молете се така, както съветваше своите ученици Иисус — искрено, неегоистично, честно и без съмнения.
91:6.7 (1000.1) Но ефективността на молитвата в личния и духовен опит на молещия се в никаква степен не зависи от умственото разбиране, философската проницателност, социалното ниво, културния статут или другите смъртни придобивки на човека. Психичните и духовни явления, съпътстващи молитвата на вярващия човек, са непосредствени, лични и емпирични. Не съществуват много начини, с помощта на които всеки човек, независимо от всички останали присъщи смъртни постижения, да може толкова ефективно и непосредствено да се доближи до прага на тази област, където е способен да се обръща към Твореца и където съзнанието се докосва до реалността на Създателя — вътрешния Настройчик на Съзнанието.
91:7.1 (1000.2) Мистицизмът като метод, позволяващ на човека да осъзнае присъствието в себе си на Божеството, заслужава пълно одобрение, но когато такава практика води до социална изолация и се превръща в религиозен фанатизъм, тя е достойна само за порицание. Твърде често това, което възбуденият мистик приема за божествено вдъхновение, е проява на неговото подсъзнание. Макар че религиозното съзерцание нерядко помага за връзката на смъртния разум с вътрешния Настройчик, често с това спомага за беззаветното и предано служене и безкористна помощ на своите събратя.
91:7.2 (1000.3) Великите религиозни учители и пророци на миналото не бяха крайни мистици. Тези познали Бога мъже и жени по най-добрия начин служеха на своя Бог, оказвайки безкористна помощ на своите събратя. Иисус често се уединяваше със Своите апостоли за кратко, за да се отдаде на размишления и молитва, но Той правеше така, за да може по-голяма част от времето да прекарва в общуване с хората и в служене на тях. Човешката душа се нуждае както от духовна дейност, така и от духовна храна.
91:7.3 (1000.4) Религиозният екстаз е разрешен, когато е резултат от здрави предпоставки, но такъв опит най-често от всичко представлява продукт на емоционално въздействие, а не проява на истински духовен характер. Религиозните хора не трябва да разглеждат всяко остро психологично предчувствие и всяко силно емоционално преживяване като божествено откровение или духовно общуване. Истинският духовен екстаз обикновено се съчетава с най-дълбоко външно спокойствие и почти пълно самообладание. Но истинската пророческа визия е свръхпсихологично предчувствие. Такова преживяване не е псевдохалюцинация, както не е и приличащ на състояние на транс екстаз.
91:7.4 (1000.5) Човешкият разум е способен да действа в отговор на така нареченото вдъхновение, когато е чувствителен или към пробуждането на подсъзнанието, или към въздействието на свръхсъзнанието. Във всеки случай такива разширения на съзнанието се представят на индивидите като повече или по-малко чужди. Безконтролното мистично въодушевление и буйният религиозен екстаз не са потвърждение на привидното божествено вдъхновение.
91:7.5 (1000.6) Практическото изпитание на всички тези необичайни религиозни преживявания на мистицизма, екстаза и вдъхновението се заключава в това, да се изясни помагат ли те на индивида да се сдобие със следните резултати:
91:7.6 (1000.7) 1. Да придобие по-добро и по-пълноценно физическо здраве.
91:7.7 (1000.8) 2. Да действа по-ефективно и с голяма полза в сферата на умствената дейност.
91:7.8 (1000.9) 3. По-пълно и с по-голяма радост да споделя своя религиозен опит с другите.
91:7.9 (1000.10) 4. Да достигне още по-голяма духовност в своя ежедневен живот и заедно с това честно да изпълнява прозаичните си задължения, свързани с обикновеното смъртно съществуване.
91:7.10 (1001.1) 5. Повече да обича и цени истината, красотата и добродетелта.
91:7.11 (1001.2) 6. Да пази признатите социални, морални, етически и духовни ценности.
91:7.12 (1001.3) 7. Да разширява своята духовна проницателност — богосъзнанието.
91:7.13 (1001.4) Но молитвата не притежава реална връзка с тези изключителни видове религиозен опит. Когато молитвата става излишно естетична, когато се състои почти изцяло от прекрасно и блажено съзерцание на Райската божественост, тя в значителна степен губи своето социализиращо въздействие и може да отведе своите привърженици към мистицизма и самоизолацията. Прекомерната склонност на молещия се в уединение носи със себе си определена опасност, което се поправя и предотвратява при груповото колективно молене.
91:8.1 (1001.5) На молитвата е свойствена истинска спонтанност, тъй като първобитният човек започна да се моли дълго преди в него да се появи макар и най-малката представа за Бога. Обикновено древният човек се молеше в две противоположни ситуации: остро нуждаейки се, той изпитваше подбуда да се обърне за помощ; ликувайки, той се отдаваше на импулсивна проява на радост.
91:8.2 (1001.6) Молитвата не е продължение на магията; и едната, и другата възникнаха независимо една от друга. Магията беше опит да се приспособи Божеството към някакви условия; молитвата е стремеж да се приспособи личността към волята на Божеството. Истинската молитва е и морална, и религиозна; магията не се отличава нито с едното, нито с другото.
91:8.3 (1001.7) Молитвата може да стане общоприет обичай; мнозина се молят затова, защото така правят другите. Други се молят поради страх от нещо ужасно, което може да се случи, ако те престанат да се обръщат със своите редовни смирени молитви.
91:8.4 (1001.8) За някои хора молитвата е израз на тиха благодарност, за други — колективна похвала, социален израз на религиозно чувство. Понякога тя е подражание на религията на друг човек, докато в истинската молитва се извършва искрено и доверително обръщане на духовната същност на създанието към вездесъщото присъствие на Духа на Създателя.
91:8.5 (1001.9) Молитвата може да бъде спонтанен израз на богосъзнението или безсмислено повторение на теологични щампи. Тя може да бъде възторжена похвала на позналата Бога душа или робска покорност на скования от страх смъртен. Понякога тя е патетичен израз на духовните стремежи, понякога креслив, показен израз на набожност. Молитвата може да бъде радостна похвала или смирена молба за прошка.
91:8.6 (1001.10) Молитвата може да бъде детска молба за невъзможното — или зряла молба за нравствен растеж и духовна сила. Тя може да моли за хляба насъщен — или да заключава в себе си чистосърдечния стремеж да намериш Бога и да изпълниш Неговата воля. Това може да бъде изцяло егоистична молба — или истинска и величествена крачка към въплъщение на безкористното братство.
91:8.7 (1001.11) Молитвата може да бъде гневен призив за мъст или милосърдно застъпничество за своите врагове. Тя може да е израз на надеждата да измениш на Бога или могъща техника за изменение на собственото “аз”. Тя може да е раболепната молба на пропадналия грешник пред привидно непреклонните Съдии или радостното излияние на освободения син на милосърдния небесен Баща.
91:8.8 (1001.12) Съвременния човек го довежда до недоумение идеята за изцяло лично общуване с Бога. Много хора престанаха да се молят редовно; те се обръщат към молитва едва тогава, когато изпитват особени затруднения, когато се оказват в изключителни ситуации. Човекът не бива да се бои да говори с Бога, но само инфантилният човек може да се опитва да уговаря Бог или да предполага, че е способен да Го измени.
91:8.9 (1002.1) Но истинската молитва действително постига реалността. Даже надигащият се въздушен поток няма да помогне на птицата да набере височина, ако тя не разтвори своите крила. Молитвата възвисява човека, защото е метод за постигане на прогрес за сметка на използването на възходящите духовни потоци на вселената.
91:8.10 (1002.2) Истинската молитва помага на духовния растеж, изменя възгледите и носи това удовлетворение, което дава общуването с божествеността. Тя е самопроизволен поток богосъзнание.
91:8.11 (1002.3) Бог отговаря на молитвите на човека, като разширява неговото разбиране за истината, подобрява възприятието на красотата и задълбочава представата за добродетелите. Молитвата е субективна постъпка, но тя влиза в съприкосновение с могъщите обективни реалности на духовните нива на човешкия опит. Тя е значителен стремеж на човека към свръхчовешки ценности. Молитвата е най-мощният стимул за духовен растеж.
91:8.12 (1002.4) Думите са несъществени за молитвата — те са само интелектуалното русло, по което може да отправи своето течение реката на духовната молба. Словесното значение на молитвата при нейното индивидуално възнасяне се заключава само в самовнушение, а при съвместни моления — в групови внушения. Бог отговаря не на думите, а на състоянието на душата.
91:8.13 (1002.5) Молитвата не е метод за избавяне от конфликти, а по-скоро стимул за растеж в самата конфликтна ситуация. Молете се само за ценности, а не за вещи; за израстване, а не за удовлетворение.
91:9.1 (1002.6) Ако искате вашите молитви да бъдат ефективни, трябва да помните законите, определящи успеха на моленията:
91:9.2 (1002.7) 1. За да станат вашите молитви убедителни, трябва да се научите искрено и мъжествено да гледате в очите проблемите на вселенската реалност. Трябва да притежавате космическа устойчивост.
91:9.3 (1002.8) 2. Вие трябва предварително да изчерпите своите адаптационни възможности. Трябва да проявите усърдие.
91:9.4 (1002.9) 3. Вие трябва да посветите всяко желание на своя разум и всеки стремеж на своята душа към преобразяващите обятия на духовен растеж. Трябва да изпитате разширение на значението и възвишените ценности.
91:9.5 (1002.10) 4. Вие трябва беззаветно да изберете изпълнението на божествената воля. Трябва да напуснете мъртвата зона на нерешителността.
91:9.6 (1002.11) 5. Вие не само признавате волята на Отеца и решавате да я изпълните, но също така и безусловно и енергично посвещавате себе си на действително изпълнение волята на Отеца.
91:9.7 (1002.12) 6. В своята молитва вие трябва да молите само за божествена мъдрост за решаване на свойствените на човека проблеми, с които ще се срещате при възхода си към Рая — придобиване на божествено съвършенство.
91:9.8 (1002.13) 7. Вие трябва да имате вяра — жива вяра.
91:9.9 (1002.14) [Представено от главата на промеждутъчните създания на Урантия.]
Книгата Урантия
Документ 92
92:0.1 (1003.1) РЕЛИГИЯТА на естествения произход беше част от еволюционния опит на човека дълго преди появата на Урантия на някакви систематични откровения. Но тази естествено образувала се религия беше, в своята същност, резултат от свръхживотинските способности на човека. Постепенното установяване на еволюционната религия на човека, протичащо в продължение на хилядолетния емпиричен път, ставаше благодарение на помощта на някои вътрешни фактори, въздействащи на дивака, варварина и цивилизования човек:
92:0.2 (1003.2) 1. Спомагателен дух на поклонението — появата в животното на съзнание със свръхживотински потенциали за възприемане на реалността, което може да се нарече първична човешка способност за възприемане на Божеството.
92:0.3 (1003.3) 2. Спомагателен дух на мъдростта — проява на тенденцията в прекланящия се разум да намира по-високи форми за изразяване на своето поклонение, да ги приближава до постоянно разширяващата се представа за реалността на Божеството.
92:0.4 (1003.4) 3. Свети Дух — изначален дар на свръхразума, неизбежно появяващ се във всички пълноценни човешки личности. Това служене на жадуващия поклонение и мъдрост разум създава способността за осъзнаване на постулата за продължаването на човешкия живот — както под формата на теологична концепция, така и в неподправения личностен опит.
92:0.5 (1003.5) Съгласуваното действие на тези трима божествени опекуни е напълно достатъчно за зараждане и растеж на еволюционната религия. Впоследствие тези влияния се усилват от Настройчиците на Съзнанието, серафимите и Духа на Истината, при което всички те ускоряват темповете на еволюционно развитие. Тези сили вече отдавна действат на Урантия и те ще продължават да функционират тук дотогава, докогато тази планета остава обитаема сфера. Значителна част от потенциала на тези божествени сили засега още не е могла да се прояви. Много неща ще намерят своето изражение в бъдещите епохи с възхода на религията на все по-нови нива, към небесните висоти на моронтийните ценности и духовните истини.
92:1.1 (1003.6) Еволюцията на религията започва от ранните страхове и призраци и преминава през много последващи стадии на развитие, включително опитите първо да принудиш, а по-късно и да уговориш духовете. Племенните фетиши се превърнаха в тотемни и племенни богове; магическите заклинания — в съвременни молитви. Обрязването на крайната плът, първоначално явяващо се жертва, се превърна в хигиенна мярка.
92:1.2 (1003.7) Варварското детство на човешкия род се съпровождаше с развитието на религията от поклонението пред природата към поклонение пред призраци и фетишизъм. Със зараждането на цивилизацията човекът започна да се придържа към по-мистични и символични вярвания, докато днес, в навечерието на своята зрелост, човечеството започва да става готово за възприемането на истинската религия и даже за началото на разкриването на самата истина.
92:1.3 (1004.1) Религията възниква като биологична реакция на разума спрямо духовните вярвания и обкръжението; във всеки народ тя умира или се изменя последна. Във всички епохи религията е приспособяване на обществото към загадъчното. Като социална институция тя включва ритуали, символи, култове, свещени писания, жертвеници, светини и храмове. На всички религии са свойствени светената вода, светите мощи, фетишите, талисманите, филоните, камбаните, барабаните и духовенството. Чисто еволюционната религия не може напълно да се освободи нито от магията, нито от магьосничеството.
92:1.4 (1004.2) Тайната и могъществото винаги са пробуждали религиозни чувства и страх, докато емоциите във всички епохи са били могъщ фактор, определящ тяхното развитие. Основен религиозен стимул винаги е бил страхът; страхът рисува боговете на еволюционната религия и мотивира религиозните ритуали на първобитните вярващи. С развитието на цивилизацията страхът се видоизменя под действието на благоговението, възторга, уважението и съчувствието и в бъдеще още повече се обуславя от разкаянието и покаянието.
92:1.5 (1004.3) Сред един от азиатските народи съществуваше учението за това, че “Бог е големият страх”; това е продукт на чисто еволюционната религия. Иисус, разкриването на религиозен живот от висш тип, провъзгласи, че “Бог е любов”.
92:2.1 (1004.4) Религията е най-устойчивата и най-неподатливата от всички човешки институции, но все пак, макар и със закъснение, тя се приспособява към измененията в обществото. В края на краищата еволюционната религия действително започва да отразява изменящите се нрави, които на свой ред можеха да се подложат на въздействието на богооткровената религия. Бавно и неизбежно, макар и с неохота, религията (поклонението) следва мъдростта — знанието, направлявано от емпиричния разум и озарявано от божественото откровение.
92:2.2 (1004.5) Религията се придържа към нравите; това, което е било, е древно и се смята за свято. По силата именно на тази и никаква друга причина каменните оръдия се запазиха още дълго след настъпването на бронзовия и железния векове. Известно е следното твърдение: “Ако ми правите олтара от камъни, не вземайте камъни дялани, защото ако използвате свои оръдия при направата му, те ще го осквернят.” Индусите и досега запалват своя жертвен огън с помощта на примитивни пръчици. В историята на еволюционната религия новаторството винаги се е смятало за светотатство. За принасянето на свещена жертва следваше да се използва не съвременна и преработена храна, а най-примитивната, тоест “месо, изпечено на огъня, с пресен хляб и горчиви треви”. Всички социални обичаи и даже правови процедури се придържат към старинните форми.
92:2.3 (1004.6) Когато съвременният човек с удивление открива в свещените писания на различните религии толкова много от онова, което може да се смята за оскърбително, той трябва да се замисли за това, че сменящите се едно друго поколения се бояха да унищожат нещо, което е било свято и свещено за техните предци. Много неща, които на едно поколение изглеждат неприлични, в предшестващите поколения се смятаха за част от общопризнатите нрави и даже от общоприетите религиозни ритуали. Безкрайните опити да се съгласуват древните, но заслужаващи порицание обичаи с нови постижения на мисълта, да се намерят удовлетворителни теории, призвани да оправдаят запазването на древните и остарели обичаи в рамките на вярата, послужиха като причина за много спорове.
92:2.4 (1004.7) Нелепи обаче са опитите за внезапно ускоряване на религиозния прогрес. Даден народ или нация могат да усвоят от прогресивната религия само това, което в разумни предели се съгласува и е съвместимо с еволюционния статут и съответства на нейните способности за адаптация. Социалните, климатични, политически и икономически условия — всичко това влияе върху определени направления и развитие на религиозната еволюция. Социалната етика не зависи от религията — еволюционната религия; по-скоро всички форми на религията се диктуват от морала на хората.
92:2.5 (1005.1) Хората приемат необичайната и нова религия само формално. В действителност те я приспособяват към своите нрави и предишни религиозни традиции. Това добре се вижда от примера с едно новозеландско племе, чиито жреци след формалното приемане на християнството заявиха, че са получили откровение непосредствено от архангел Гавраил, съобщаващ, че това племе е станало богоизбран народ и че на него му е позволено свободно да практикува безразборни сексуални връзки, точно както и многобройни други достойни за порицание древни обичаи. И всички тези новоизпечени християни веднага се обърнаха към тази нова и по-малко взискателна версия на християнството.
92:2.6 (1005.2) По едно или друго време религията допускаше всевъзможни прояви на своенравното и непоследователно поведение и някога одобряваше практически всичко, което понастоящем се смята за безнравствено или греховно. Съзнанието, което не е възпитано от опита и лишенията с помощта на разума, никога не е било и никога няма да бъде надежден и непогрешим показател за поведението на човека. Съзнанието не е божествен глас, обърнат към човешката душа; това е само съвкупното морално и етическо съдържание на нравите на всеки стадий от съществуването; съзнанието представлява само човешка представа за идеалното реагиране на всяка съвкупност от обстоятелства.
92:3.1 (1005.3) Изучаването на човешката религия е изследване на социалните слоеве, съдържащи изкопаеми остатъци от минали епохи. Нравите на антропоморфичните богове са точно изражение на морала на тези хора, които за пръв път измислиха такива божества. Древните религии и митологии достоверно предават вярванията и легендите на народи, отдавна преминали в небитието. Старинните култови обреди се съхраняват наред с новите икономически обичаи и успехи на социалната еволюция и, разбира се, изглеждат съвсем безсмислени. Останките от култа дават истинската картина на расовите религии на миналото. Винаги помнете това, че култовете се създават не заради търсенето на истината, а за разпространението на съответните убеждения.
92:3.2 (1005.4) Религията винаги в значителна степен се изразяваше в обреди, ритуали, обичаи, церемонии и догми. Като правило нея я разваляше неизменното пагубно заблуждение — илюзията за избраността на народа. Принципните религиозни понятия — заклинание, инспирация, откровение, умилостивяване, живот след смъртта, тайнство, ритуал, изкупление, спасение, избавление, завет, скверност, очистване, пророчество, първороден грях, — всички те водят началото си от ранните времена на изначалния страх от призраци.
92:3.3 (1005.5) Първобитната религия представлява не нещо друго, а продължаване на борбата за материално съществуване в задгробния живот. Привързаността към такива убеждения означаваше разпространение на борбата за самоосигуряване в областта на въображаемия свят на призраците и духовете. Но, изпитвайки съблазънта да критикувате еволюционната религия, бъдете внимателни. Помнете: това, което е било, е исторически факт. И също така си спомнете, че силата на всяка идея се заключава не толкова в нейната достоверност или истинност, а по-скоро — в нейната способност да пробудиш жив интерес в хората.
92:3.4 (1006.1) Еволюционната религия не допуска изменения или ревизия; за разлика от науката тя не предвижда постепенно самокоригиране. Формиращата се религия внушава уважение затова, защото нейните привърженици вярват в нея като в Истината; на теория “вярата, която някога е предадена на светците”, трябва да бъде толкова окончателна, колкото и непогрешима. Култът се противи на развитието, тъй като истинският прогрес непременно води до видоизменение или унищожение на самия култ; затова ревизията винаги трябва да му бъде налагана със сила.
92:3.5 (1006.2) Само два фактора са способни да модифицират и възвисят догмите на естествената религия: натискът на бавно усъвършенстващите се нрави и периодическите просвещения — епохалното откровение. И не е удивително, че прогресът беше бавен: в древността прогресивния и изобретателен човек го убиваха като магьосник. Култът бавно се развива на периоди, обхващащи много поколения — вековни цикли. И при все това той се усъвършенства. Еволюционната вяра в призраците заложи фундамента за философията на богооткровената религия, която с времето ще разруши суеверието, породило еволюционната религия.
92:3.6 (1006.3) Религията препятстваше социалното развитие по много начини, но без нея нямаше да има нито устойчив морал, нито етика, нито някаква значителна цивилизация. Религията породи много видове светска култура: скулптурата възникна от изготвянето на идоли, архитектурата — от строителството на храмове, поезията — от заклинанията, музиката — от религиозните песнопения, драмата — от ритуалните действия за получаване на помощ от духовете, танците — от сезонните празници.
92:3.7 (1006.4) Но отдавайки дължимата роля на религията в развитието и запазването на цивилизацията, следва да се отбележи, че естествената религия направи също така много и за нанасяне на вреда и ущърб на същата тази цивилизация, която в останалото укрепваше и поддържаше. Религията препятстваше промишлената активност и икономическото развитие; тя прахосваше работната сила и пилееше пари; тя не винаги носеше полза на семейството; тя недостатъчно поощряваше мира и добрата воля; понякога пренебрегваше образованието и забавяше развитието на науката; тя прекомерно обедняваше живота в името на мнимото обогатяване след смъртта. Еволюционната религия — човешката религия — действително беше виновна за тези и много други грешки, заблуди и пропуски. При все това тя поддържаше културната етика, цивилизования морал и социалното единение, подготви почвата за последващата богооткровена религия, способна да компенсира тези многобройни еволюционни недостатъци.
92:3.8 (1006.5) Еволюционната религия беше най-скъпоструващата, макар и несравнимо ефективна, институция на човека. Човешката религия може да бъде оправдана само в светлината на еволюционната цивилизация. Ако човекът не беше усъвършенстващ се продукт на животинската еволюция, то такъв път на еволюционното развитие нямаше да има оправдание.
92:3.9 (1006.6) Религията спомагаше за натрупване на капитал; тя поощряваше някои видове труд; свободното време на духовниците съдейства за развитието на изкуството и натрупването на знания; съответно човешкият род извлече голяма полза от всички тези ранни грешки на етическия метод. Шаманите — честни и нечестни, струваха изключително скъпо, но си струваха всички тези разходи. Учените, както и самата наука, се появиха в средата на паразитиращото духовенство. Религията укрепваше цивилизацията и осигуряваше приемствеността в обществото; във всички времена тя изпълняваше функцията на полиция на нравите. Благодарение на религията в хората се появи дисциплина и самообладание, подготвили почвата за мъдростта. Религията е ефективен източник на еволюцията, безжалостно подгонващ ленивото и страдащо човечество, пребиваващо в естественото си състояние на интелектуална инерция, напред и нагоре, към по-високите нива на разума и мъдростта.
92:3.10 (1006.7) Еволюционната религия — това свещено наследство за възходящите създания с животински произход, трябва постоянно да се подобрява и облагородява за сметка на очистващото действие на богооткровената религия и огненото огнище на истинската наука.
92:4.1 (1007.1) Откровението е еволюционно, но то е винаги прогресивно. По цялото продължение на многовековната история на обитаемия свят религиозните откровения стават все по-мащабни и непрекъснато набират все по-голяма просветителска сила. Откровението е призвано да класифицира и очиства сменящите се едни други еволюционни религии. Но за да възвисят еволюционните енергии и да ги издигнат на ново ниво, такива божествени откровения трябва да излагат учения, не твърде далечни от образа на мисли и реакции на съответната епоха. Затова откровението не може да не се съотнася с еволюцията.
92:4.2 (1007.2) Но независимо от техните външни връзки или произход богооткровената религия неизменно се характеризира с вяра в някакво Божество, имащо висша ценност, и в една от концепциите за запазване на личната индивидуалност след смъртта.
92:4.3 (1007.3) Еволюционната религия е чувствена, а не логична. Тя е реакцията на човека спрямо вярата в хипотетичния свят на призраците и духовете, спрямо човешкия религиозен рефлекс, който се възбужда от осъзнаването на неведомия страх пред него. Богооткровената религия се издига от реалния духовен свят; тя е отговор от свръхинтелектуалния космос на потребността на човека да вярва във вселенските Божества и да разчита на тях. Еволюционната религия изобразява лъкатушното блуждаене на човечеството в търсенето на истината; богооткровената религия е тази истина.
92:4.4 (1007.4) В историята е имало много случаи на религиозни откровения, но само пет от тях имаха епохално значение. Те бяха следните:
92:4.5 (1007.5) 1. Ученията на Даламатия. За пръв път истинската концепция за Първия източник и Център беше провъзгласена на Урантия от корпуса от стоте члена на телесния персонал на Принц Калигастия. Това разкриване на Божеството се задълбочаваше в течение на повече от триста хиляди години, докато не беше прекъснато от планетарното въстание и краха на просветителския режим. С изключение на дейността на Ван, далматийското откровение премина безследно практически за целия свят. Даже нодитите забравиха тази истина към времето на пристигането на Адам. От всички раси, възприели ученията на стоте, най-дълго ги запази червеният човек, но в религията на америндите идеята за Великия Дух беше само мъглява представа, която значително се проясни и укрепи след съприкосновението с християнството.
92:4.6 (1007.6) 2. Ученията на Едем. Адам и Ева отново запознаха еволюционните народи с представата за Всеобщия Баща. Крахът на първия Едем прекъсна адамическото откровение още преди то да успее истински да се състои. Но претърпелите несполука учения на Адам бяха продължени от сифитските свещеници и някои от тези истини никога не умираха на Урантия. Ученията на сифитите измениха целия ход на развитието на религията в Леванте. И все пак към 2500 година до н.е. човечеството в значителна степен изгуби откровението, появило се в епохата на Едем.
92:4.7 (1007.7) 3. Мелхиседек Салимски. Изключителният Син на Небадон положи началото на третото разкриване на истината на Урантия. Основните заповеди в неговото учение бяха доверието и вярата. Той учеше хората да се доверяват ва всемогъщото милосърдие на Бога и провъзгласи, че вярата е този акт, благодарение на който човек се сдобива с Божието благоволение. Неговите учения постепенно се смесиха с вероученията и обредите сред различните еволюционни религии и съответно се превърнаха в тези теологични системи, които съществуваха на Урантия в началото на първото хилядолетие от християнската ера.
92:4.8 (1008.1) 4. Иисус от Назарет. Христос Михаил за четвърти път разкри на Урантия понятието за Бога като за Всеобщ Баща и оттогава това учение като цяло остава в сила. Същността на това учение бяха любовта и служенето — изпълненото с любов поклонение, което създанието-син по собствена воля изразява в знак на признаване на преданата опека на Бога-Баща и като отговор на тази опека; доброволното служене, което такива създания-синове посвещават на своите братя, радвайки се на съзнанието за това, че при това те също така служат и на Бога-Баща.
92:4.9 (1008.2) 5. Урантийските документи. Истинските документи, в това число и настоящият, представляват най-последното изложение на истината пред смъртните на Урантия. Тези документи се отличават от всички предидущи откровения, тъй като те не са подготвени само от една вселенска личност, а от много същества. Но изчерпващо откровение може да бъде само достигането на Всеобщия Баща. Всички останали видове небесна помощ са не повече от частични, преходни и практически приспособени към локалните условия във времето и пространството. Макар че такива признания може би намаляват непосредственото въздействие и авторитетност на всички откровения, на Урантия настана време, когато подобни откровени заявления стават целесъобразни, даже ако са свързани с риска да бъдат отслабени бъдещото въздействие и авторитетност на това най-последно от всички разкрития на истината пред смъртните раси на Урантия.
92:5.1 (1008.3) В еволюционната религия боговете се представят като подобни на човека. В богооткровената религия хората ги учат, че те са Божии синове — крайно въплъщение на божествеността. В синтетическите учения, съставени от ученията на богооткровения и продукти на еволюцията, концепцията за Бога е съчетание на следните фактори:
92:5.2 (1008.4) 1. Предшестващите идеи на еволюционните култове.
92:5.3 (1008.5) 2. Възвишените идеали на богооткровената религия.
92:5.4 (1008.6) 3. Личните възгледи на великите религиозни вождове, пророци и учители на човечеството.
92:5.5 (1008.7) Началото на много религиозни епохи беше положено с живота и ученията на изтъкнати хора; мнозинството значителни нравствени движения в световната история беше породено от техните вождове. И хората винаги бяха склонни да се покланят пред вожда, даже ако при това страдаха неговите учения; да се покланят на личността на вожда, даже ако забравяха провъзгласяваните от него истини. За това има основания: в еволюционния човек живее инстинктивният стремеж към помощ свише и отвън. Този горещ стремеж е призван да изпревари появата на Земята на Планетарния Принц и последващите Материални Синове. На Урантия човекът беше лишен от тези свръхчовешки вождове и управители и затова се опитваше да попълни тази загуба, обкръжавайки своите човешки вождове с легенди за техния свръхестествен произход и чудотворен живот.
92:5.6 (1008.8) Много раси смятаха, че техните вождове са се родили от девственици. Животът на такива хора изобилства с чудеса и всяка група неизменно вярва в завръщането на своя вожд. Племената на Централна Азия и досега очакват завръщането на Чингиз хан; в Тибет, Китай и Индия такава личност е Буда; в исляма — това е Мохамед; сред америндите такъв беше Хесунанин Онамоналонтон; древните юдеи, в мнозинството си, очакваха завръщането на Адам като материален управител. Във Вавилон бог Мардук представляваше увековечената легенда за Адам — представата за Божия син, свързващото звено между човека и Бога. След появата на земята на Адам така наричаните Божии синове станаха обичайно явление между планетарните раси.
92:5.7 (1009.1) Но независимо от суеверния и благоговеен страх, който извикваха тези учители, те действително бяха онези временни личностни опори, с помощта на които лостовете на богооткровената истина усъвършенстваха човешката нравственост, философия и религия.
92:5.8 (1009.2) За милион години от своята история човечеството издигна не една стотица религиозни лидери — от Онагар до Гуру Нанак. Неведнъж приливът на религиозна истина и духовна вяра се сменяше с отлив и в миналото всяко възраждане на урантийската религия се отъждествяваше с живота и ученията на някакъв религиозен вожд. Говорейки за учителите от последния период, може да се окаже полезно те да се обединят в седем основни религиозни епохи на постадамическата Урантия:
92:5.9 (1009.3) 1. Сифитски период. Сифитските свещеници, възродили се под ръководството на Амосад, станаха велики учители в постадамическата епоха. Те проповядваха във всички андитски земи и най-дълго тяхното влияние се чувстваше сред гърците и шумерите, а също и индусите, сред които те се съхраниха до наши дни като индуските брамини. Сифитите и техните последователи съумяха частично да съхранят разкритата от Адам представа за Троицата.
92:5.10 (1009.4) 2. Ерата на мисионерите на Мелхиседек. Възраждането на урантийската религия стана възможно в значителна степен благодарение на усилията на проповедниците, подготвени от Макивента Мелхиседек, който живееше и учеше в Салим почти две хиляди години до Христа. Тези мисионери провъзгласиха, че вярата е отплата за божествено благоволение, и макар че техните учения не доведоха до непосредствената поява на новите религии, те станаха това основание, върху което на последващите учители на истината беше съдено да създадат религията на Урантия.
92:5.11 (1009.5) 3. Постмелхиседекската ера. Макар че в този период проповядваха както Аменемоп, така и Ехнатон, изтъкнат религиозен гений на постмелхиседекската ера стана Мойсей — вождът на една от групите от левантийски бедуини и основател на юдейската религия. Мойсей учеше на монотеизъм. Той каза: “Слушай, Израилю: Господ, Бог наш, е един Господ”, “Господ е Бог и няма друг Бог освен Него”. Той упорито се стремеше да изкорени от своя народ останките от култа към духовете и даже изискваше смъртно наказание за неговите привърженици. Монотеизмът на Мойсей беше фалшифициран от неговите приемници, но впоследствие те действително се върнаха към много от неговите учения. Величието на Мойсей се заключава в неговата мъдрост и прозорливост. Много хора притежаваха по-висша представа за Бога, но никой никога не е постигал такъв успех в обръщането на голям брой хора в толкова прогресивна вяра.
92:5.12 (1009.6) 4. Шести век до Христа. В течение на този век — един от най-великите периоди на религиозното пробуждане за цялата история на Урантия, се появиха много провъзгласяващи истината хора. Сред тях е необходимо да споменем Гаутама, Конфуций, Лао Цзъ, Заратустра и учителите на джайнизма. Ученията на Гаутама получиха широко разпространение в Азия и милиони хора го почитат като Буда. Конфуций беше за китайския морал това, което беше Платон за гръцката философия, и макар ученията и на единия, и на другия да оказаха въздействие на религията, строго погледнато, нито един от тях не беше проповедник; Лао Цзъ долови повече от Бога в Дао, отколкото Конфуций в хуманността или Платон в идеализма. Заратустра, макар и попаднал под силното влияние на господстващата представа за двойствеността на духовния свят, неговите добро и зло начала, заедно с това определено възвиси идеята за единното и вечно Божество и окончателните победи на светлината над тъмнината.
92:5.13 (1010.1) 5. Първи век след Христа. Като религиозен учител Иисус Назарянин започна своя път от култа, създаден от Йоан Кръстител, и доколкото можа, се отдалечи от съблюдаването на постите и външната обредност. Освен Иисус много велики учители в тази ера бяха Павел Тарсянин и Филон Александрийски. Техните религиозни представи изиграха главна роля в еволюцията на вярата, която носи името на Христа.
92:5.14 (1010.2) 6. Шести век след Христа. Мохамед основа религия, превъзхождаща много учения от това време. Той излезе с протест против социалните изисквания, които се съдържаха във вероученията на чуждоземците, и против необрязаността на религиозния живот на своя собствен народ.
92:5.15 (1010.3) 7. Петнадесети век след Христа. Този период се ознаменува с две религиозни движения: разкол на християнството на Запад и поява на новата синтетическа религия на Изток. В Европа формализираното християнство достигна такава степен на негъвкавост, при която по-нататъшният растеж беше несъвместим с единството. На Изток Нанак и неговите последователи обединиха ученията на исляма, индуизма и будизма в сикхизма — една от най-прогресивните религии в Азия.
92:5.16 (1010.4) Бъдещето на Урантия несъмнено е свързано с появата на учители за религиозната истина — Бащинството на Бога и братството на всички създания. Остава само да се надяваме на това, че страстните и чисти сърца на тези бъдещи пророци ще бъдат посветени не толкова на укрепването на междурелигиозните бариери, колкото на разширяването на религиозното братство между вярващите в духа — многобройни привърженици на различни интелектуални богословски теории, които са толкова характери за Урантия и Сатания.
92:6.1 (1010.5) Урантийските религии на двадесети век представляват интересен материал за изследване на социалната еволюция на религиозното влечение при човека. Много вероучения почти не се измениха от времето на култа към духовете. Като класа африканските пигмеи нямат религиозни реакции, макар че някои от тях в някаква степен вярват в духовната среда. Днес те се намират на този стадий на развитие, на който беше първобитният човек в началото на еволюцията на религията. Основата на примитивната религия беше вярата в живота след смъртта. Поклонението на личностния Бог свидетелства за еволюционния прогрес, даже първия етап на откровението. Сред даяките се развиха само най-примитивните религиозни обреди. Още сравнително неотдавна най-неопределените представи за Бога съществуваха сред ескимосите и америндите, които вярваха в духове и имаха смътна представа за живота след смъртта. Сред съвременните австралийски аборигени има само страх пред духовете, боязън от тъмнината и примитивно поклонение пред предците. При зулусите едва сега се появява религия, основана на страха пред духовете и на жертвоприношенията. Много африкански племена освен тези, които изпитаха влиянието на християнските и мюсюлмански мисионери, още не са се издигнали в своето религиозно развитие над нивото на фетишите. Но някои групи отдавна се придържат към идеите на монотеизма, като например потомците на древните тракийци, които вярваха също в безсмъртието.
92:6.2 (1010.6) На Урантия еволюционната и богооткровена религия се развива рамо до рамо, обединявайки се и сраствайки се с разнообразните теологични системи, съществуващи в света от времето на съставяне на настоящите документи. Може да се предложи следният списък на тези религии на Урантия от двадесети век:
92:6.3 (1011.1) 1. Индуизъм — най-древната.
92:6.4 (1011.2) 2. Юдаизъм.
92:6.5 (1011.3) 3. Будизъм.
92:6.6 (1011.4) 4. Конфуциански учения.
92:6.7 (1011.5) 5. Даоски вероучения.
92:6.8 (1011.6) 6. Зороастризъм.
92:6.9 (1011.7) 7. Шинтоизъм.
92:6.10 (1011.8) 8. Джайнизъм.
92:6.11 (1011.9) 9. Християнство.
92:6.12 (1011.10) 10. Ислям.
92:6.13 (1011.11) 11. Сикхизъм — най-новата.
92:6.14 (1011.12) Най-развитите религии на древността бяха юдаизмът и индуизмът и всяка от тях оказа огромно влияние върху историята на развитието на религията на Изтока и Запада. Както индусите, така и юдеите вярваха в боговдъхновеността и богооткровеността на своите религии и смятаха, че всички останали учения са изкривени форми на единствената истинска вяра.
92:6.15 (1011.13) Индия е разделена между привържениците на индуизма, сикхизма, исляма и джайнизма, при което всяка изобразява Бога, човека и вселената в свое, отличаващо се от другите разбиране. Китай се придържа към даоските учения и конфуцианството; в Япония почитат шинтоизма.
92:6.16 (1011.14) Велики междунационални и междурасови учения са юдаизмът, будизмът, християнството и ислямът. Регионите, обхванати от будизма, се простират от о. Цейлон до Бирма — през Тибет и Китай, до Япония. Будизмът не можа да се приспособи към нравите на много народи и в това отношение е сравним само с християнството.
92:6.17 (1011.15) Древноеврейската религия заключава в себе си философския преход от политеизма към монотеизма; тя е еволюционно свързващо звено между религиите на еволюцията и религиите на откровенията. Древните евреи са единственият от народите на Запада, преминал целия път от ранните еволюционни богове чак до Бога на откровението. Но широко разпространение тази истина получи само в дните на пророк Исая, който за пореден път учеше на смесена представа, обединяваща националното божество и Всеобщия Творец: “О, Господ Саваот, Бог на Израил, Ти, Боже, само Ти един; Ти сътвори небесата и земята.” В своето време надеждата за спасение на западната цивилизация се свързваше с възвишените древноеврейски концепции за добродетелите и прогресивните елински представи за красотата.
92:6.18 (1011.16) Християнската религия е религия за живота и ученията на Христос, основана на юдаизма, модифицирана чрез усвояване на някои учения на зороастризма и гръцката философия и формулирана предимно от трима индивиди: Филон, Петър и Павел. От времето на Павел тя претърпя цял ред еволюционни изменения и дотолкова се проникна от западния дух, че много неевропейски народи съвсем естествено гледат на християнството като на чуждо откровение на чуждороден Бог и за чужденци.
92:6.19 (1011.17) Ислямът е религиозно-културна общност в Северна Африка, Левант и Югоизточна Азия. Именно еврейската теология в съчетание с последващите християнски учения превърна исляма в монотеистична религия. Привържениците на Мохамед бяха озадачени от напредничавите учения за Троицата; за тях беше непонятна доктрината за трите божествени личности като едно Божество. Опитът внезапно да бъде склонен еволюционният разум към възприемането на прогресивната богооткровена религия на истината винаги е съпроводен с големи трудности. Човекът е еволюционно създание и трябва да придобие своята религия основно с помощта на еволюционни методи.
92:6.20 (1012.1) В своето време поклонението пред предците е било явен прогрес в религиозната еволюция, но толкова удивителен, колкото и печален е фактът, че тази примитивна идея се запазва в Китай, Япония, Индия наред с изобилието от относително по-прогресивни възгледи, например, будизма и индуизма. На Запад поклонението пред предците прерасна в преклонение пред националните богове и почитание пред народните герои. В двадесети век тази националистична религия на преклонението пред героите се проявява в различните радикални и националистически светски течения, характерни за много нации и народи на Запада. Сходно отношение се среща в знаменитите университети и големи промишлени общности на англоезичните народи. Не е твърде далечна от тези представи идеята за това, че религията е само “общ стремеж към щастлив живот”. “Националните религии” са не повече от връщане към древноримското поклонение пред императора и към шинтоизма, поклонението пред държавата в образа на императорското семейство.
92:7.1 (1012.2) Религията никога няма да може да стане научен факт. Философията действително е способна да се опира на научна основа, но религията винаги ще бъде или еволюционна, или богооткровена, или тяхното възможно съчетание, каквото е тя в днешния свят.
92:7.2 (1012.3) Новите религии не се изобретяват — те или съзряват, или възникват като внезапно откровение. Всички нови еволюционни религии са само развиващи се отражения на древните вероучения, нови адаптации и приспособления. Старото не спира да съществува; то се слива с новото, подобно на това, както сикхизмът се зароди и разцъфтя на почвата и от формите на индуизма, будизма, исляма и другите култове от това време. Първобитната религия се отличаваше с по-голяма демократичност: дивакът с лекота заимстваше и споделяше. Едва с появата на богооткровената религия възниква теологичният егоизъм с неговото диктаторство и нетърпимост.
92:7.3 (1012.4) Всички многобройни религии на Урантия са добри в тази степен, в която довеждат човека до Бога и позволяват на човека да осъзнае Отеца. За всяка религия би било заблуда да се смята, че нейните положения са Истината; такива възгледи говорят повече за теологично невежество, отколкото за убеденост на вярата. Не съществува нито една урантийска религия, която да не би могла с полза за себе си да изучава и усвоява най-добрите от истините, съдържащи се във всички други вероучения, тъй като всички те съдържат истината. Вярващите биха се сдобили с по-голям успех, заимствайки най-доброто от живата духовна вяра на своите ближни, отколкото понасяйки онова по-лошо, което и досега присъства в техните суеверия и изживели себе си ритуали.
92:7.4 (1012.5) Всички тези религии са се появили в резултат на различни интелектуални реакции на хората спрямо еднакво духовно ръководство. Те никога няма да се сдобият с еднообразието на ученията, догматите и ритуалите, тъй като всичко това е интелектуално. Но те са способни да достигнат и някога ще постигнат единството на истинското поклонение на вселенския Отец, тъй като то е духовно, а в духа — и такава е извечната истина — всички хора са равни.
92:7.5 (1012.6) Ценностите, осъзнавани от примитивната религия, в много отношения бяха материални, но цивилизацията възвисява религиозни ценности, тъй като истинската религия е посвещаването на “аз”-а на съществени и висши ценности. Според развитието на религията етиката става философия на морала, а моралът — средство за самодисциплина, опираща се на критериите за висшите значения и ценности, божествените и духовни идеали. Така религията става стихийна и изтънчена страст, този жив опит, който се отдава на предаността на любовта.
92:7.6 (1013.1) Качеството на религията се определя от следните фактори:
92:7.7 (1013.2) 1. Еднакви ценности — преданост.
92:7.8 (1013.3) 2. Дълбочина на значението — способност на индивида за идеалистично възприемане на тези висши ценности.
92:7.9 (1013.4) 3. Интензивност на посвещението — степен на привързаността към тези божествени ценности.
92:7.10 (1013.5) 4. Свободен прогрес на личността по космическия път на идеалистичния духовен живот, осъзнаване статута на Божия син и нескончаемото развитие в статута гражданин на вселената.
92:7.11 (1013.6) Развитието на религиозните значения в самосъзнанието на детето се извършва тогава, когато то прехвърля своите представи за всемогъщество от своите родители на Бога. И целият религиозен опит на такова дете зависи от това, което е преобладавало в неговите отношения с родителите: страх или любов. На робите винаги им беше изключително трудно да превърнат своя страх пред господаря в любов към Бога. Цивилизацията, науката и прогресивните религии трябва да освободят човечеството от тези страхове, породени от благоговейния ужас, който предизвикваха природните явления. Затова просвещението трябва да избави образованите смъртни от всякаква зависимост от посредниците в общуването с Божеството.
92:7.12 (1013.7) Тези промеждутъчни стадии на идолопоклоннически колебания в преноса на благоговение от човешкото и видимото към божественото и невидимото са неизбежни, но до тяхното намаляване трябва да доведе осъзнаването на помощта, която оказва вътрешният божествен дух. При все това огромно влияние на човека оказваха не само неговата представа за Божеството, но и характерът на героите, избрани от него за почитание. Крайно прискърбно е, че тези, които стигнаха до поклонение пред божествения и възкръснал Христос, не забелязаха човека, доблестния и храбър герой — Йешуа бен Йосиф.
92:7.13 (1013.8) Съвременният човек притежава адекватно религиозно съзнание, но неговите вероизповедни обичаи са объркани и дискредитирани от ускорените социални метаморфози и безпрецедентното развитие на науката. Мислещите мъже и жени имат нужда от преосмислена религия и това изискване ще принуди религията да направи преоценка на своите ценности.
92:7.14 (1013.9) На съвременните хора се налага да коригират човешките ценности в живота на едно поколение в по-голяма степен, отколкото това беше правено за последните две хиляди години. Всичко това влияе на общественото отношение към религията, тъй като религията винаги е и начин на живот и начин на мислене.
92:7.15 (1013.10) Истинската религия винаги е длъжна едновременно да бъде и вечен фундамент, и пътеводна звезда за всички устойчиви цивилизации.
92:7.16 (1013.11) [Представено от Мелхиседек от Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 93
93:0.1 (1014.1) МЕЛХИСЕДЕК са широко известни като изключителни Синове предвид поразителния спектър от задачи изпълнявани от тях в световете на локалната вселена. При възникването на всяка извънредна ситуация, или при необходимост да се предприеме нещо необичайно, с изпълнението на задачата често се залавя един от Мелхиседек. Отличителното свойство на синовете от тази категория е способността да действат в изключителни обстоятелства и на най-различни нива на вселената чак до физическото ниво на проява на личността. Такава широка способност за функционално изменение на личността притежават в известна степен само Носителите на Живота.
93:0.2 (1014.2) Вселенските Синове от категорията Мелхиседек бяха необичайно активни на Урантия. Корпус от дванадесет синове Мелхиседек служеше тук заедно с Носителите на Живота. Следващият корпус от дванадесет Синове започна да изпълнява задълженията на планетарни попечители скоро след бунта на Калигастия и остана на власт чак до пристигането на Адам и Ева. След падението на Адам и Ева тези дванадесет Мелхиседек се върнаха на Урантия и продължиха да служат като планетарни попечители дотогава, докато Иисус Назарянин, като Син Човешки, стана фактическият Планетарен Принц на Урантия.
93:1.1 (1014.3) В течение на хилядолетията, последвали провала на мисията на Адам на Урантия, съществуваше опасност от пълна загуба на богооткровената истина. Независимо от своя интелектуален прогрес човешките раси постепенно регресираха в духовно отношение. Около 3 000 години до н.е. представата за Бога стана крайно разтеглива в съзнанието на човека.
93:1.2 (1014.4) Дванадесетте попечителски Мелхиседек знаеха за предстоящото посвещаване на Михаил на тяхната планета, но не знаеха колко скоро ще стане това; затова, след сериозно съвещание, те изпратиха до Всевишните на Едемия молба за вземане на мерки за запазването на Урантия на светлината на истината. Тяхната молба беше отхвърлена със заповед, гласяща, че “воденето на всички дела на 606-тата планета на Сатания се намира в ръцете на попечителските Мелхиседек”. След това попечителите се обърнаха за помощ към Бащата-Мелхиседек, но им се наложи да се задоволят със съвета да действат по свое усмотрение, подкрепяйки истината по най-приемливия начин чак “до пристигането на посвещенческия Син”, който “ще възстанови планетарните права и приключи с безправието и неопределеността”.
93:1.3 (1014.5) Именно поради това, че на Мелхиседек им се наложи изцяло да разчитат на собствените си сили, един от планетарните попечители — Макивента Мелхиседек, доброволно се зае да извърши това, което беше извършвано само шест пъти за цялата история на Небадон: да се въплъти на Земята като смъртен обитател на дадения свят, да се посвети на оказването на планетарна помощ в ролята на извънреден Син. Салвингтонските власти дадоха своето съгласие и в Палестина, недалеч от това място, където предстоеше да се появи град Салим, стана физическата инкарнация на Макивента Мелхиседек. Цялата процедура по материализацията на този Син-Мелхиседек беше изпълнена от планетарните попечители при участието на Носителите на Живота, някои Главни Физически Регулатори и други небесни личности намиращи се на Урантия.
93:2.1 (1015.1) Макивента беше посветен на човешките раси на Урантия 1 973 години преди раждането на Иисус. Неговата поява беше незабележителна; неговата материализация премина незабелязано за човешките очи. За пръв път смъртен човек го видя в този паметен ден, когато той влезе в палатката на Амдон — халдейски пастир с шумерски произход. Той обяви за своята мисия с простите думи, отправени към този пастир: “Аз съм Мелхиседек, свещеник на Ел-Елион, Всевишния и единствен Бог”.
93:2.2 (1015.2) Когато пастирът дойде на себе си от изумление, той засипа непознатия с въпроси, след което помоли Мелхиседек да сподели с него трапезата му. И за пръв път за целия си дълъг път във вселената Макивента вкуси материалната храна, която предстоеше да го поддържа в продължение на деветдесет и четири годишния му живот като материално същество.
93:2.3 (1015.3) В тази нощ, докато си говореха под звездите, Мелхиседек пристъпи към своята мисия по разкриването на истината за реалността на Бога, когато, махвайки широко с ръка, той се обърна към Амдон и каза: “Ел-Елион, Всевишният — е създател на звездите и небосвода, точно както и на тази земя, на която живеем и той е също така висшия Бог на небесата”.
93:2.4 (1015.4) За няколко години Мелхиседек събра около себе си група ученици последователи и вярващи, които образуваха ядрото на бъдещата салимска община. Скоро по цяла Палестина той вече беше известен като свещеника Ел-Елион, Всевишният и салимският мъдрец. В обкръжаващите племена често го наричаха салимски шейх, или цар. Салим беше това място, което след изчезването на Мелхиседек се превърна в град Йевус, впоследствие наречен Йерусалим.
93:2.5 (1015.5) По своята външност Мелхиседек напомняше представител на смесените нодитски и шумерски народи на това време; той достигаше около сто и осемдесет сантиметра на височина и имаше внушителен вид. Той говореше на халдейски и владееше половин дузина други езици. По своя маниер да се облича той приличаше на ханаанските свещеници с изключение на това, че на гърдите си носеше емблема с три концентрични кръга — приетият в Сатания символ на Райската Троица. В течение на неговото служене тази емблема стана за неговите последователи дотолкова свещена, че те не смееха да я използват и след няколко поколения тя беше забравена.
93:2.6 (1015.6) Макар че по своя начин на живот Макивента приличаше на мъж от дадения свят, той не се ожени, но и не можеше да остави на Земята потомство. Независимо от това, че неговото тяло напомняше на тялото на човек от мъжки пол, то в действителност се отнасяше към този тип специално създадени тела, от които се ползваха стоте материализирани члена на персонала на Принц Калигастия с изключение на това, че то не съдържаше в себе си жизнената плазма на някоя от човешките раси. Нямаше го на Урантия и дървото на живота. Ако Макивента беше останал на Земята дълго време, неговият физически механизъм щеше да започне постепенно да се разрушава. Но той завърши своята посвещенческа мисия на възраст деветдесет и четири години — дълго преди да започне дезинтеграцията на неговото материализирано тяло.
93:2.7 (1016.1) Инкарнираният Мелхиседек получи Настройчик на Съзнанието, който пребиваваше в тази свръхчовешка личност като временен наблюдател и възпитател на плътта, набирайки опит и практически запознавайки се с урантийските проблеми и методиката на пребиваване в инкарниран Син. Именно този опит позволи на този дух на Отеца доблестно да функционира в човешкия разум на последващия Син Божий, Михаил, когато той се появи на Земята в плът. Това е единственият Настройчик на Съзнанието, който е действал в разума на две същества на Урантия, но и двата разума бяха както божествени, така и човешки.
93:2.8 (1016.2) По време на своята инкарнация в плът Макивента поддържаше пълноценна връзка с единадесетте члена на корпуса на планетарните попечители, но той не можеше да общува с другите категории небесни личности. С изключение на контактите с попечителските Мелхиседек, възможностите на Макивента да установява връзка със свръхчовешките разумни същества не се отличаваха от възможностите на човека.
93:3.1 (1016.3) След изминаването на десет години Мелхиседек създаде свои училища в Салим, вземайки за образец древната система изработена от сифитските свещеници на втория Едем. Даже понятието десетина, въведено по-късно от новообърнатия във вярата Авраам, беше също така почерпено от оцелелите предания, разказващи за методите на древните сифити.
93:3.2 (1016.4) Мелхиседек учеше на концепцията за единния Бог, всеобщото Божество, но позволяваше на хората да свържат това учение с Бащата на Съзвездие Норлатиадек, когото той нарече Ел-Елион — Всевишния. Мелхиседек пазеше почти пълно мълчание по отношение на статута на Луцифер и положението на делата в Йерусем. Едва след като завърши посвещението на Михаил, Ланафорг - Властелинът на Системата, започна активно да се занимава с проблемите на Урантия. За повечето ученици на Салим Едемия беше небесата, а Всевишният - Бога.
93:3.3 (1016.5) Трите концентрични кръга, взети от Мелхиседек като символ на своето посвещение, от повечето ученици бяха изтълкувани като символ на трите царства: на хората, ангелите и Бога. На тях им беше позволено да си останат с това убеждение; за цялото пребиваване на Мелхиседек на Земята само няколко от неговите последователи узнаха, че тези три кръга символизират безкрайността, вечността и всеобщността на Райската Троица - източникът на божествена поддръжка и ръководство; даже Авраам беше склонен да смята, че тази емблема обозначава тримата Всевишни на Едемия и на него му беше казано, че Тримата Всевишни действат като един. Обучавайки на концепцията за Троицата, символично изразена в тази емблема, Мелхиседек обикновено я съотнасяше с тримата представители на категорията Ворондадек от съзвездие Норлатиадек.
93:3.4 (1016.6) Общувайки със своите неизкушени последователи Мелхиседек ограничаваше своето учение до факта на управлението на Всевишните на Едемия - Боговете на Урантия. Но някои хора той учеше на по-сложната истина, разказвайки им за ръководството и организацията на локалната вселена, а на своя блестящ последовател Нордан, който беше кенеанин и на неговата увлечена група, той разкриваше истината за свръхвселената и даже за Хавона.
93:3.5 (1016.7) Членовете на семейството Катро, в което Мелхиседек преживя повече от тридесет години, знаеха много от по-висшите истини и ги пазеха в своя род чак до раждането на техния прославен потомък Мойсей, който наследи от тях увлекателното предание за времената на Мелхиседек. Това предание се предаваше от поколение на поколение от страна на бащата, а също така и от други източници — от страна на майката.
93:3.6 (1016.8) Мелхиседек учеше своите последователи на всичко това, което можеха да възприемат и усвоят. Даже много съвременни идеи за небесата и земята, за човека, за Бога и ангелите, не са се отдалечили много от тези учения на Мелхиседек. Но този велик учител подчини всички на доктрината за единния Бог — вселенското Божество, небесния Създател, божествения Баща. Поставяйки акцент именно на това учение, Мелхиседек апелира към човешката потребност от поклонение, а също така готвеше пътя и за последващата поява на Михаил като Син на същия този Всеобщ Баща.
93:3.7 (1017.1) Мелхиседек учеше, че в определения час друг Син Божий ще дойде, както него, в плът, но че той ще бъде роден от жена. Именно затова многобройните последващи учители смятаха, че Исус е свещеник или свещенослужител “навеки подобен на Мелхиседек”.
93:3.8 (1017.2) Така Мелхиседек прокара пътя и подготви полето за дейност за световното разпространение на монотеизма, необходими за посвещаване на истинския Райски Син на Единния Бог, толкова ярко описан им като Отецът на всичко съществуващо и представен на Авраам като Бог, готов да приеме човека с единственото условие за лична вяра. И когато Михаил се появи на Земята, той потвърди всичко, на което учеше Мелхиседек по отношение на Райския Баща.
93:4.1 (1017.3) Обредите на салимското вероизповедание бяха много прости. Всеки човек, поставил своя подпис или личен знак на глинените таблички — списъците на паството на Мелхиседек, заучаваше и приемаше следното вероучение:
93:4.2 (1017.4) 1. Вярвам в Ел-Елион, Всевишния Бог, единствения Всеобщ Баща и Създател на всичко съществуващо.
93:4.3 (1017.5) 2. Приемам завета на Мелхиседек от Всевишния, който ме дарява с Божието благоволение заради моята вяра, а не заради жертвоприношенията или изгорените приношения.
93:4.4 (1017.6) 3. Обещавам да изпълнявам седемте заповеди на Мелхиседек и да разказвам на всички хора благата вест за този завет с Всевишния.
93:4.5 (1017.7) В това се заключаваше символа на вярата на салимската община. Но даже такава кратка и проста декларация за вяра беше прекалено сложна и прогресивна за хората от онова време. Те просто не можеха да разберат как може да се получи божествено благоволение за нищо — с помощта на вярата. Те бяха напълно уверени в това, че човек се ражда длъжник пред боговете. Прекалено дълго и твърде убедено те бяха принасяли своите жертви и дарове на жреците, за да са способни да разберат благата вест: спасението - божественото благоволение, е безплатен дар за всички онези, които вярват в завета на Мелхиседек. Даже това, което Авраам, макар и не до край, вярваше, “му вмениха в праведност”.
93:4.6 (1017.8) Седемте заповеди, провъзгласени от Мелхиседек, бяха съставени в духа на древния висш закон на Далматия и много напомняха седемте наставления, които се изучаваха в училищата на втория Едем. Ето как звучаха заповедите на религията на Салим:
93:4.7 (1017.9) 1. Не се покланяй на никакъв Бог освен на Висшия Създател на небесата и земята.
93:4.8 (1017.10) 2. Не се съмнявай в това, че вярата е единственото условие за вечно спасение.
93:4.9 (1017.11) 3. Не произнасяй лъжливо свидетелство.
93:4.10 (1017.12) 4. Не убивай.
93:4.11 (1017.13) 5. Не кради.
93:4.12 (1018.1) 6. Не прелюбодействай.
93:4.13 (1018.2) 7. Почитай своите родители и по-възрастните.
93:4.14 (1018.3) Макар че в общината жертвоприношението се забраняваше, Мелхиседек добре разбираше колко трудно се изкореняват старите обичаи и благоразумно предложи на тези хора хляб и вино вместо предишното жертвоприношение от плът и кръв. Написано е: “Мелхиседек, царят Саламски, изнесе хляб и вино.” Но даже това предпазливо нововъведение не се увенча с пълен успех; в покрайнините на Салим всяко от различните племена имаше свои допълнителни центрове, където те извършваха жертвоприношения и изгаряха дарения. Даже Авраам прибягна към тази варварска практика след победата на Кедорлаомер: той просто не можеше а се успокои, докато не принесе традиционната жертва. И Мелхиседек така и не успя напълно да изкорени тази склонност към жертвоприношенията от религиозните обреди на своите последователи, даже и на Авраам.
93:4.15 (1018.4) Както и Иисус, Мелхиседек строго се придържаше към своята посвещенческа мисия. Той не се опита да измени нравите и обичаите на света, да усъвършенства хигиеничните норми или научните истини. Той дойде, за да изпълни две задачи: да запази истината за единния Бог и да подготви пътя за последващото смъртно посвещение на Райския Син на този Всеобщ Баща.
93:4.16 (1018.5) В продължение на деветдесет и четири години Мелхиседек учеше в Салим на основите на богооткровената истина и в течение на това време Авраам три пъти посети занятията в неговото училище. Накрая той се обърна във вероучението на Салим, ставайки един от най-блестящите ученици и последователи на Мелхиседек.
93:5.1 (1018.6) Макар че да се говори за “избран народ” може да е заблуждение, няма да е грешка да наречем Авраам избран човек. Мелхиседек действително възложи на Авраам отговорността за запазването на истината за единния Бог в противоположност на господстващата вяра в множество божества.
93:5.2 (1018.7) Изборът на Палестина като място на дейност на Мелхиседек отчасти се обяснява с желанието му да влезе в контакт със семействата, в които може да се роди бъдещият вожд. По времето на инкарнацията на Мелхиседек на Земята имаше много семейства така добре подготвени за възприемането на салимското учение, както и семейството на Авраам. Не по-малко надарени семейства съществуваха сред червените и жълти хора, а също така и сред потомците на андитите на запад и север. От друга страна, обаче, нито един от тези райони не беше толкова благоприятно разположен за бъдещата поява на Мелхиседек на земята, както източното крайбрежие на Средиземно море. Мисията на Мелхиседек в Палестина и последващата поява на Михаил сред евреите в огромна степен се определяха от географията — от разположението на Палестина в центъра на търговията, пътешествията и цивилизацията на тази епоха.
93:5.3 (1018.8) Известно време попечителските Мелхиседек изучаваха предшествениците на Авраам и бяха уверени в това, че в едно от поколенията ще се появят потомци, отличаващи се с ум, инициативност, прозорливост и прямота. Децата на Фарра — бащата на Адам, отговаряха на всички тези очаквания. Именно възможността да се установи връзка с тези разностранни деца имаше голямо значение за появата на Макивента в Салим, а не в Египет, Китай, Индия, или сред северните племена.
93:5.4 (1019.1) Фарра и неговото семейство бяха колебливи сторонници на религията на Салим, която се проповядваше в Халдея. Те разбраха за Мелхиседек от проповедта на Овид — финикийски учител, възвестяващ салимските вероучения в Ур. Те излязоха от Ур с намерението да стигнат до Салим, но братът на Авраам, Нахор, който не беше виждал Мелхиседек, не прояви особен ентусиазъм и ги уговори да останат в Харан. Измина много време от тяхното пристигане в Палестина преди те да се съгласят да унищожат всички донесени със себе си домашни богове; бавно и постепенно те замениха множеството месопотамски богове с единния Бог от Салим.
93:5.5 (1019.2) Няколко седмици след смъртта на бащата на Авраам, Фарра, Мелхиседек изпрати един от своите ученици, Ярам Хетенянин, за да може той да предаде на Авраам и Нахор следната покана: “Заповядайте в Салим, за да чуете нашите учения — истината за вечния Творец; и във вашето, братя, благословено потомство ще бъде благословен целия свят”. Нахор, не приел изцяло евангелието на Мелхиседек, остана; той построи силен град-държава, наречен на негово име. Но племенникът на Авраам, Лот, реши да отиде заедно със своя чичо в Салим.
93:5.6 (1019.3) След пристигането в Салим, Авраам и Лот се установиха в крепостта, намираща се във възвишенията недалеч от града. Тук те можеха да се защитят от многобройните неочаквани набези на северните племена. В тези времена хеттеите, асирийците, филистимляните и други групи постоянно нападаха племената в централна и южна Палестина. От своето укрепление Авраам и Лот извършваха чести странствания в Салим.
93:5.7 (1019.4) Скоро след като Авраам и Лот се установиха недалеч от Салим, те тръгнаха към долината на река Нил, за да се запасят с храна, тъй като в това време в Палестина имаше суша. По време на тяхното кратко посещение в Египет Авраам откри, че на египетския трон седи негов далечен роднина и възглави два триумфални похода на този цар. Последният период на пребиваване в Египет Авраам и неговата жена Сара живееха с двора, а преди да напуснат Египет той получи полагащата му се част от трофеите, взети във военните походи.
93:5.8 (1019.5) От Авраам се изискваше огромна решителност, за да се откаже от почестите в египетския двор и да се върне към по-духовния труд започнат от Макивента. Но Мелхиседек го почитаха и в Египет и когато фараонът чу подробния разказ на Авраам, той се обърна към него с настоятелния съвет да се върне, за да изпълни своята клетва — да служи на делото на Салим.
93:5.9 (1019.6) Авраам имаше величествени и честолюбиви планове и връщайки се от Египет, запозна Лот със своя замисъл: да подчини целия Ханаан и да доведе неговите народи под властта на Салим. Лот беше по-склонен към делови живот; затова, след едно от поредните разногласия, той се върна в Содом, за да се заеме с търговия и животновъдство. На Лот не му харесваха нито военния, нито пастирския живот.
93:5.10 (1019.7) Връщайки се със своето семейство в Салим, Авраам пристъпи към внимателна подготовка на военните планове. Скоро той беше признат за граждански управител на територията на Салим - под неговото ръководство се намираше конфедерация от седем съседни племена. С голям труд на Мелхиседек се отдаде да удържи Авраам, който гореше от желание да върви напред и с помощта на меча да обедини съседните племена, за да могат те по-бързо да узнаят истината на Салим.
93:5.11 (1019.8) Мелхиседек поддържаше мирни отношения със всички съседни племена; той не беше привърженик на военните мерки и нито веднъж не беше атакуван от армиите, които се движеха в различни направления. Той напълно се съгласяваше с това, че Авраам следва да измисли отбранителна политика за Салим подобна на тази, която беше приета по-късно, но не споделяше стигащите далеч завоевателски планове на своя ученик; затова техните отношения се прекъснаха, макар че те се разделиха като приятели и Авраам отиде в Хеврон, който той смяташе да превърне в своя военна столица.
93:5.12 (1020.1) Благодарение на близките отношения с Мелхиседек Авраам се ползваше с огромно предимство пред обкръжаващите незначителни царе; всички те почитаха Мелхиседек и изключително много се бояха от Авраам. Авраам знаеше за техния страх и само чакаше удобен случай, за да атакува своите съседи; такъв повод стана нападението на някои от тези управители над владенията на племенника на Авраам, Лот, който живееше в Содом. Чувайки за това, Авраам, начело на седемте съюзни племена, настъпи срещу врага. Дойде реда на неговата армия, която наброяваше над 4 000 човека; командните постове заемаха 318 от неговите лични гвардейци.
93:5.13 (1020.2) Когато Мелхиседек узна за обявената от Авраам война, той тръгна на път, за да го разубеди, но срещна своя бивш ученик едва тогава, когато той се връщаше с победа от бойното поле. Авраам твърдеше, че Бога на Салим му е донесъл победата над враговете и настоя за отделянето на една десета част от трофеите в салимската хазна. Останалите деветдесет процента той премести в своята столица Хеврон.
93:5.14 (1020.3) След това сражение в Сидимската долина Авраам стана вожд на втората конфедерация от единадесет племена и не само плати една десета на Мелхиседек, но и следеше за това така да постъпят и всички околни племена. Неговите дипломатически отношения с царя на Содом, както и този страх, който той навсякъде предизвикваше доведоха до това, че содомските и други царе се присъединиха към военната хевронска конфедерация; Авраам беше действително близо до своята цел — създаването на могъща държава в Палестина.
93:6.1 (1020.4) Целта на Авраам беше покоряването на Ханаан. Неговата решимост беше разколебавана само от това, че Мелхиседек не одобряваше този замисъл. Но, когато Авраам вече съвсем твърдо беше решил да пристъпи към осъществяването на своето начинание, той започна да се терзае от мисълта за това, че няма син, който би могъл да стане наследник на бъдещото царство. Той се договори за нова среща с Мелхиседек; и именно в хода на тази среща салимският свещеник, зримият Син Божий, убеди Авраам да се откаже от своите стремежи към материални завоевания и от тленната власт и да се обърне към духовна представа за небесното царство.
93:6.2 (1020.5) Мелхиседек обясни на Авраам цялата безсмисленост на борбата с конфедерацията на амореите, но недвусмислено даде да се разбере, че безразсъдните обичаи на тези изостанали племена ги водят към самоунищожение, в резултат на което след няколко поколения те ще бъдат толкова отслабени, че към това време те, нараствайки по брой, ще могат лесно да ги победят.
93:6.3 (1020.6) Тук, в Салим, Мелхиседек официално сключи завет с Авраам. Той каза на Авраам: “Погледни в небето и преброй звездите, ако можеш да ги преброиш; толкова потомци ще имаш”. И Авраам повярва на Мелхиседек и “това му беше вменено в праведност”. И тогава Мелхиседек разказа на Авраам за бъдещото покоряване на Ханаан от неговите потомци след тяхното временно пребиваване в Египет.
93:6.4 (1020.7) Заветът, който Мелхиседек сключи с Авраам, представлява велик урантийски договор между божествеността и човешкия род, в което Бог се съгласява да изпълни всичко ; човекът се съгласява само да вярва в обещанията на Бога и да следва неговите повели. Досега се е смятало, че спасение може да се постигне само с дела — жертви и дарове; и ето, Мелхиседек отново възвести на Урантия благата вест за това, че спасението - благоволение на Бога, се постига с вяра. Но това евангелие на простата вяра в Бога беше твърде напредничаво; последващите семитски племена предпочетоха да се върнат към по-древната практика на жертвоприношенията и изкуплението на греховете чрез проливане на кръв.
93:6.5 (1021.1) Скоро след сключването на този завет, в съответствие с обещанието на Мелхиседек, на Авраам му се роди син Исаак. С раждането на Исак, Авраам започна да се отнася към своя договор с Мелхиседек изключително сериозно и отиде в Салим, за да формулира завета в писмен вид. Именно във връзка с това публично и официално приемане на завета Аврам измени своето име на Авраам.
93:6.6 (1021.2) Повечето салимски вярващи практикуваха обрязването на крайната плът, макар че Мелхиседек никога не вменяваха това в задължение. И макар че Авраам винаги беше яростен противник на обрязването, той реши да придаде на своя договор с Мелхиседек особена тържественост, официално одобрявайки ритуала на обрязването като знак за потвърждаване на салимския завет.
93:6.7 (1021.3) Именно след този искрен публичен отказ на Авраам от личните си амбиции в името на по-значителните планове на Мелхиседек, три небесни същества се явиха пред него в долината на Мамр. Това събитие е факт, независимо от неговата връзка с по-късните измислици, имащи отношение към естественото унищожение на Содом и Гомор. Легендите за събитието от тези дни показват колко изостанали бяха морала и етиката даже в толкова неотдавнашни времена.
93:6.8 (1021.4) След тържественото сключване на завета Авраам и Мелхиседек напълно възстановиха своите отношения. Авраам отново стана граждански и военен представител на салимската колония, броят на която достигна сто хиляди члена от братството на Мелхиседек, редовно плащащи десятък. Авраам значително подобри салимския храм и осигури цялото училище с нови палатки. Той не само разшири системата на десятъка, но и усъвършенства много методи на организация на занятията в училището, в добавка към своя огромен принос в подобряване на ръководството на мисионерската служба. Освен това той направи много за повишаване на главите добитък и реорганизация на млечното производство в Салим. Авраам беше трезв и умел бизнесмен, богат човек за своето време; той не се отличаваше с особена набожност, но беше абсолютно искрен и вярваше в Макивента Мелхиседек.
93:7.1 (1021.5) В продължение на няколко години Мелхиседек продължаваше за възпитава своите ученици и да готви онези салимски мисионери, които проникнаха във всички съседни племена, особено в Египет, Месопотамия и Мала Азия. С течение на времето тези проповедници се отделяха все повече от Салим, носейки със себе си евангелието на Макивента — вярата в Бога и доверието към него.
93:7.2 (1021.6) Потомците на Адамсон, чиито селища се разполагаха около езерото Ван, охотно слушаха хетейските проповедници на салимския култ. От тези места, където някога се намираше центъра на андитска култура, проповедниците отиваха в отдалечени райони на Европа и Азия. Салимските мисионери проникнаха във всички региони на Европа и достигнаха даже Британските острови. Една група се добра до андитите на Исландия през Фарерските острови, докато друга пресече Китай и достигна източните острови, обитавани от японците. Животът и опита на изтъкнатите мъже и жени, отправили се на път от Салим, Месопотамия и от бреговете на езерото Ван за просвещаване на племената от източното полукълбо, представляват героична страница в историята на човешкия род.
93:7.3 (1022.1) Но задачата беше толкова огромна, а племената - толкова изостанали, че резултатите бяха неясни и неопределени. От поколение на поколение на различни места евангелието на Салим попадаше на благодатна почва, но с изключение на Палестина, идеята за единен Бог така и не можа да завоюва устойчиво признание в цяло племе или народ. Дълго преди идването на Иисус ученията на ранните салимски мисионери се оказаха като цяло разтворени в древните и по-широко разпространени суеверия и поверия. Изначалното евангелие на Мелхиседек беше почти изцяло погълнато от вярванията във Великата Майка, Слънцето, а също и в други древни култове.
93:7.4 (1022.2) Вие, които се ползвате днес от предимствата на книгопечатането, зле разбирате колко нелеко беше поддържането на истината в тези древни времена, с каква лекота едно поколение забравяше новите учения на своите предшественици. Съществуваше неизменна тенденция новите доктрини да се подчиняват на по-древните учения и магии. Новото откровение винаги се осквернява от предишните еволюционни вярвания.
93:8.1 (1022.3) Скоро след разрушаването на Содом и Гомор Мелхиседек реши да завърши своето изключително посвещение на Урантия. Решението за завършването на пребиваването му в плът беше взето под въздействието на цяла поредица обстоятелства, главното от които беше нарастващата тенденция на обкръжаващите племена и даже на най-близките му съратници да се отнасят към него като към полубог, като към свръхестествено същество, каквото той беше; но в тяхното отношение се появи прекомерно благоговение и огромен суеверен страх. В допълнение към тези причини Мелхиседек искаше своевременно да напусне мястото на своя земен труд, за да може до смъртта на Авраам истината за единния и единствен Бог да успее да се укрепи в умовете на неговите последователи. Затова една вечер Мелхиседек се оттегли за почивка в своята шатра, пожелавайки на своите спътници лека нощ и когато дойдоха при него на следващата сутрин, той вече не беше там, тъй като неговите приятели го бяха взели.
93:9.1 (1022.4) Внезапното изчезване на Мелхиседек стана огромно изпитание за Авраам. Независимо от това, че Макивента недвусмислено предупреждаваше своите последователи за това, че един ден на него ще му се наложи да изчезне така, както някога се е появил, те не можеха да се появят със загубата на своя изумителен вожд. Огромната организация, създадена в Салим, почти напълно изчезна, макар че именно на преданията за тези времена се опираше Моисей извеждайки евреите-роби от Египет.
93:9.2 (1022.5) Загубата на Мелхиседек опечали сърцето на Авраам и тази печал не го остави до самата му смърт. Той напусна Хеврон, отказвайки се от своите планове за създаване на материално царство, а сега, загубвайки своя съратник по създаването на царството на духа, той напусна Салим отправяйки се на юг, за да живее по-близо до своите предприятия в Херара.
93:9.3 (1022.6) Веднага след изчезването на Мелхиседек Авраам беше обхванат от страх и боязън. Пристигайки в Херара, той скри своето име, в резултат на което Авимелех си присвои неговата жена. (Веднъж през нощта, скоро след своята женитба за Сара, Авраам подслуша заговорници, канещи се да го убият, за да вземат неговата великолепна жена. Този страх постоянно преследваше Авраам — вожда, отличил се с неизменна храброст и безстрашие; през целия си живот той се боеше, че ще го убият тайно, за да завладеят Сара. Това обяснява защо в три отделни случая този мъжествен човек прояви истинска страхливост.)
93:9.4 (1023.1) Но нищо не можеше да спре Авраам от изпълнението на неговата мисия като приемник на Мелхиседек. Скоро при него се появиха новообърнати във вярата сред филистимляните и поданиците на Авимелех и сключвайки с тях договор, той на свой ред прие от тях много суеверия, в частност - порочната практика за принасяне в жертва на първородния син. Така Авраам отново стана велик палестински лидер. Пред него се прекланяха всички групи, почитаха го всички царе. Той беше духовен вожд на всички обкръжаващи племена и продължаваше да оказва влияние в течение на известно време даже след своята смърт. В последните години на живота си се върна в Хеврон — в местата на своята пожизнена дейност, където се труди заедно с Мелхиседек. Последната постъпка на Авраам беше изпращането на доверени слуги в намиращия се на границата с Месопотамия град на неговия брат, Нахор, за да потърсят сред роднините невеста за сина на Авраам — Исаак. В течение на дълго време членовете на този клан се придържаха към обичая да сключват брак със своите брато чеди. Авраам умря с твърдата вяра в Бога — тази вяра, на която го научи Мелхиседек в изчезналите училища на Салим.
93:9.5 (1023.2) На новото поколение не му беше лесно да разбере разказа за Мелхиседек; не минаха и петстотин години и мнозина започнаха да смятат цялото това повествувание за измислица. Исаак достатъчно точно се придържаше към учението на своя баща и запазваше вярност към евангелието на салимската община, но на Яков му беше по-трудно да постигне смисъла на тези предания. Йосиф твърдо вярваше в Мелхиседек и основно поради тази причина се ползваше сред своите братя с репутацията на мечтател. Почестите, оказани на Йосиф в Египет, в голяма степен се обясняваха с паметта за неговия прадядо Авраам. Йосиф получи предложение да оглави египетските армии, но предвид своята дълбока привързаност към традициите на Мелхиседек и последващите учения на Авраам и Исаак, той реши да служи като граждански управител бидейки уверен в това, че така ще може да донесе повече полза за приближаването на небесното царство.
93:9.6 (1023.3) Учението на Мелхиседек беше пълно и изчерпващо, но писмените свидетелства за тези времена впоследствие се струваха на древноеврейските свещеници невероятни и фантастични, макар че мнозина от тях в някаква степен разбираха тези записи, поне до времето, когато във Вавилон бяха внесени многобройни изменения в текста на Стария Завет.
93:9.7 (1023.4) Това, което в Стария Завет е представено като беседи на Авраам с Бога, в действителност бяха разговорите на Авраам с Мелхиседек. Последващите преписвачи смятаха, че “Мелхиседек е синоним на Бога”. Споменаването на многобройните срещи на Авраам с “ангела Господен” се отнасяше до честите му посещения при Мелхиседек.
93:9.8 (1023.5) Древноеврейските разкази за Исаак, Яков и Йосиф са много по-достоверни от разказите за Авраам, макар че и тук има много изкривени факти — умишлени и неумишлени изменения, внесени при съставянето на тези повествувания от еврейските свещеници по време на вавилнския плен. Кеттура не беше жена на Авраам; както и Агар, тя беше само наложница. Цялата собственост на Авраам премина на Исаак, сина на Сара - неговата законна жена. Авраам не беше в толкова преклонна възраст, както се говори в писмените свидетелства, а неговата жена беше значително по-млада. Тяхната възраст беше преднамерено изменена, за да може впоследствие да се представи раждането на Исаак като чудо.
93:9.9 (1023.6) Националната гордост на евреите беше изключително подтисната от вавилонския плен. Не желаейки да се помири с чувството за национална непълноценност, те отидоха в другата крайност — национален и расов егоизъм, изкривявайки и извращавайки своите традиции с намерението да възнесат себе си като богоизбран народ над другите. Във връзка с това те внимателно поправиха всички свои свидетелства, за да поставят Авраам и другите национални герои значително над всички останали лица, включително над самия Мелхиседек. Затова древноеврейските преписвачи унищожиха всички намиращи се в тяхно разпореждане напомняния за този важен период, запазвайки само разказа за срещата на Авраам с Мелхиседек след сиддимското сражение, което - както смятаха, обви Авраам със слава.
93:9.10 (1024.1) Така, забравяйки Мелхиседек, те забравиха и учението на този извънреден Син за духовната мисия на обещания посвещенчески Син; забвението на характера на тази мисия беше толкова пълно и окончателно, че едва немного от техните потомци можаха или пожелаха да узнаят и приемат Михаил, когато той се появи на Земята в плът, както и беше предсказано от Мелхиседек.
93:9.11 (1024.2) Но един от авторите на “Послания до Евреите” разбра мисията на Мелхиседек, защото е казано: “Този Мелхиседек, свещеник на Всевишния, беше и цар на света; без баща, без майка, без родословие, нямащ нито начало на дните, нито край на живота, но подобен на Божия Син, той си остава свещеник во веки веков.” Този автор нарече мисията на Мелхиседек разновидност на последващото посвещение на Михаил потвърждавайки, че Иисус е бил “свещени, навеки подобен на Мелхиседек”. Макар че това сравнение не е съвсем удачно, реален факт е това, че Христос получи временни права над Урантия “по разпореждане на дванадесетте попечителски Мелхиседек”, изпълняващи своите задължения по време на неговото посвещение в този свят.
93:10.1 (1024.3) В течение на инкарнацията на Макивента съветът на попечителските Мелхиседек на Урантия функционираше в състав единадесет члена. Когато Макивента стигна до заключението, че неговата мисия като извънреден Син е наближила своя край, той съобщи за това на своите единадесет партньори, които веднага се приготвиха да използват метода, с помощта на който му предстоеше да се освободи от плът и благополучно да възстанови изначалното си, присъщо на Мелхиседек, състояние. И на третия ден след изчезването от Салим той се появи сред своите единадесет приятели по служене на Урантия и възобнови прекъснатата си дейност като един от планетарните попечители на 606-тата планета от системата на Сатания.
93:10.2 (1024.4) Макивента завърши своето посвещение като създание от плът и кръв така внезапно и просто, както я започна. Нито появата, нито заминаването на Мелхиседек се съпровождаха с някакви необичайни оповестявания или знамения; неговата поява на Урантия не беше отбелязана, нито огласена от възкръснали, нито от извършване на планетарен съден период, тъй като това посвещение беше извънредно. Но Макивента завърши своето пребиваване в плът едва тогава, когато беше надлежно освободен от изпълнението на своите задължения от Бащата-Мелхиседек и информиран за това, че неговото извънредно посвещение е одобрено от главата на изпълнителната власт на Небадон, Гавраил Салвингтонски.
93:10.3 (1024.5) Макивента Мелхиседек продължаваше да проявява огромен интерес към делата на потомците на тези хора, които приеха неговото учение в течение на живота му в плът. Но сродилите се с кенеяни, наследници на Авраам и Исак, бяха единствената линия, в която в продължение на дълго време се запазваше повече или по-малко ясна представа за салимските учения.
93:10.4 (1024.6) Все същият Мелхиседек в продължение на деветнадесет последващи века продължаваше да сътрудничи с много пророци и гадатели, стремейки се да запази салимските истини, докато не удари часа за поява на земята на Михаил.
93:10.5 (1025.1) Макивента остана на длъжността планетарен попечител чак до триумфалното посвещение на Михаил на Урантия. Впоследствие, той беше прикрепен към урантийската служба в Йерусем като един от двадесет и четирите управляващи и едва неотдавна беше повишен до положението на личен посланик на Сина-Създател в Йерусем с длъжност Заместник на Планетарния Принц на Урантия. Ние предполагаме, че пълното завръщане на Макивента Мелхиседек към задълженията, присъщи за дадената категория синовство, няма да стане дотогава, докато Урантия остава обитаема планета и че той ще продължава да се проявява, изразявайки се с категорията време, като вечен планетарен попечител, представлявайки Христос Михаил.
93:10.6 (1025.2) Предвид това, че посвещението на Макивента носеше извънреден характер, в архивите няма указания за неговата бъдеща съдба. Може би корпусът на Мелхиседек на Небадон е изгубил завинаги един от своите членове. Неотдавнашните решения на Всевишните на Едемия, потвърдени впоследствие от Извечно Древните на Уверса, дават всички основания да се предполага, че на този посвещенчески Мелхиседек е съдено да заеме мястото на падналия Планетарен Принц Калигастия. Ако нашите предположения в това отношение са верни, то напълно е възможно Макивента Мелхиседек отново да се яви лично на Урантия в някакъв друг вид и да поеме върху себе си задълженията на детронирания Планетарен Принц, представлявайки Христос Михаил, който понастоящем фактически притежава правата на Планетарен Принц на Урантия. Макар че на нас все още съвсем не ни е ясно каква може да бъде съдбата на Макивента, станалите съвсем неотдавна събития убедително свидетелстват в полза на това, че подобни предположения вероятно не са далеч от истината.
93:10.7 (1025.3) Ние добре разбираме как Михаил, благодарение на своя триумф на Урантия, стана приемник и на Калигастия и на Адам — как той стана Планетарен Принц на Мира и втория Адам. И сега ние виждаме как на този Мелхиседек се присъжда званието Заместник на Планетарния Принц на Урантия. Ще бъде ли назначен той и за заместник на Материалния Син на Урантия? Възможно ли е да стане безпрецедентно и неочаквано събитие — връщане на планетата на Адам и Ева или на част от тяхното потомство като представители на Михаил, с права на заместници на втория Адам на Урантия?
93:10.8 (1025.4) Всички тези предположения свързани с увереността в бъдещото появяване както на Син-Арбитър, така и на Троичен Син-Учител, а също така и предвид недвусмисленото обещание на Сина-Създател да се върне, превръща Урантия в планета с неопределено бъдеще и в една от най-интересните и загадъчни сфери в цялата вселена Небадон. Напълно е възможно в една от бъдещите епохи, с приближаването на Урантия към ерата на светлината и живота и завършването на разглеждането на обстоятелствата около бунта на Луцифер и предателството на Калигастия от съдебните инстанции, да станем свидетели едновременно на присъствието на Урантия на Макивента, Адам, Ева и Христос Михаил, както и на Син-Арбитър или на Троични Синове-Учители.
93:10.9 (1025.5) Съществата от нашата категория отдавна смятат, че присъствието на Макивента в състава на йерусемския корпус на управляващите на Урантия - съвета на двадесет и четирите, е достатъчно свидетелство за потвърждаване на нашата увереност в това, че на него му е съдено и по нататък да съпровожда смъртните на Урантия, съгласно вселенския план за развитие и възход чак до Райския Корпус за Завършилите. Ние знаем, че този път е подготвен за Адам и Ева, които ще се присъединят към своите земни другари в техния подвиг за възход към Рая след като Урантия се утвърди в светлината и живота.
93:10.10 (1025.6) Преди по-малко от хиляда години все същият Мекивента Мелхиседек, бил някога салимския мъдрец, в течение на сто години незримо присъстваше на Урантия на длъжността управляващ тази планета; и ако днешната система на ръководство на планетарните дела се запази, на него му предстои да се върне тук със същия статут след малко повече от хиляда години.
93:10.11 (1026.1) Такъв е разказът за Макивента Мелхиседек — една от най-уникалните фигури в историята на Урантия, на личността на когото вероятно предстои да изиграе важна роля в бъдещите събития на вашия необичаен и удивителен свят.
93:10.12 (1026.2) [Представено от Мелхиседек на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 94
94:0.1 (1027.1) ДРЕВНИТЕ проповедници на салимската религия достигаха до най-отдалечените племена на Африка и Евразия, неизменно проповядвайки евангелието на Макивента за вярата в единния вселенски Бог и доверието към него като единствената цена за заплащане на божественото благоволение. Цялата ранна мисионерска дейност на салимския и други центрове се строеше по образеца на завета на Мелхиседек с Авраам. Нито една урантийска религия не разполагаше с такива увлечени и енергични мисионери, както тези благородни мъже и жени, които носеха ученията на Мелхиседек във всички ъгълчета на източното полукълбо. Тези мисионери, набрани сред много народи и раси, разпространяваха своите учения основно чрез местните прозелити. На много места те създаваха училища, в които посвещаваха местните жители в салимската религия и назначаваха тези ученици като учители сред своите народи.
94:1.1 (1027.2) Във времената на Мелхиседек Индия беше космополитична страна, която недълго преди това се оказа под политическото и религиозно господство на арийско-андитските нашественици нахлули тук от север и запад. В това време само северните и западни части на полуострова представляваха райони на пълно разпространение на арийците. Тези ведически пришълци донесоха със себе си многобройни племенни божества. Техните религиозни обреди напомняха ритуалите на техните по-древни андитски предци: бащата както и преди действаше като жрец, майката - като жрица, а семейното огнище служеше като жертвеник.
94:1.2 (1027.3) В това време ведическият култ се развиваше и видоизменяше под ръководството на кастата брахмани — учители-жреци, постепенно подчиняващи на себе си разширяващия се култов ритуал. Процесът на сливане на съществуващите някога тридесет и три арийски божества вървеше с пълен ход, когато салимските мисионери проникнаха северната част на Индия.
94:1.3 (1027.4) Политеизмът на тези арийци представляваше деградация на техния по-ранен монотеизъм, което стана след разделянето на племена, всяко от които се покланяше пред своя бог. В течение на първите векове на второто хилядолетие до Христа прераждането на изначалния монотеизъм и тринитарността на андитска Месопотамия преминаваше стадий на повторен синтез. Многобройните богове бяха организирани в пантеон под триединното начало на Дяус-баща — владетелят на небесата, Индра — буйната владетелка на атмосферата, и Агни — триглавия бог на огъня, владетеля на земята и остатъчен символ от по-древната представа за Троицата.
94:1.4 (1027.5) Явните генотеистични тенденции проправяха пътя за развития монотеизъм. Най-древното от божествата — Агни, нерядко ставаше баща-глава, върховен бог на целия пантеон. Принципът на бащата-божество, понякога наричан Праджапати, понякога наричан Брахман, изчезна в последващата теологична борба на брахманските жреци със салимските проповедници. Брахман се представяше като принцип на енергията-божественост, активиращ целия ведически пантеон.
94:1.5 (1028.1) Салимските мисионери проповядваха за единния Бог Мелхиседек, Всевишния на небесата. Такава представа не се разминаваше с появяващата се концепция за Бащата-Брахман като източник на всички богове, но салимската доктрина беше неритуалистична и затова беше в разрез с догмите, традициите и ученията на брахманското духовенство Брахманските жреци никога не биха могли да приемат салимското учение за спасение чрез вярата, за благоволението на Бога без ритуали и жертвоприношения.
94:1.6 (1028.2) Отказът от евангелието на Мелхиседек за доверието към Бога и спасението чрез вярата изигра решаваща роля в историята на Индия. Салимските мисионери направиха много за развенчаването на вярата във всички древни богове на ведизма, но вождовете — ведическите жреци, се отказаха да приемат учението на Мелхиседек за единния Бог и единната проста вяра.
94:1.7 (1028.3) За борбата със салимските проповедници брахманите избраха част от своите свещени писания на това време и тази компилация, в нейната по-късна редакция, стигна до съвременността като Риг-веда — една от най-древните свещени книги. След нея последваха втората, третата и четвъртата Веди, тъй като брахманите се стремяха да закрепят, формализират и увековечат ритуалите на поклонението и жертвоприношенията на народите от това време. По красота и истинност на постижението най-добрите от тези писания са равни на всеки друг сбор от текстове със сходен характер. Но с проникването в тази по-развита религия на хиляди и хиляди суеверия, култове и ритуали на южна Индия, тя все повече се превръщаше в най-разнообразната теологична система, създавана някога от смъртен човек. Изучаването на ведите разкрива някои от най-високите и най-низките представи за Божеството известни в историята на религията.
94:2.1 (1028.4) С проникването на салимските мисионери на юг, в заселения с дравиди Декан, те се натъкнаха на нарастващата кастова система, създадена от арийците за предотвратяване на загубите на националната самобитност поради наплива на вторичните сангикски народи. Предвид това, че самата същност на тази система беше каста брахмански жреци, това социално устройство изключително много забави успехите на салимските проповедници. Кастовата система не можа да спаси арийската раса, но на нея й се отдаде да увековечи брамините, които на свой ред запазиха своята религиозна хегемония в Индия чак до днешните времена.
94:2.2 (1028.5) И сега, с отслабването на ведизма поради отказ от по-висшата истина, култа на арийците започна да се подлага на все по-големи посегателства от страна на Декан. В отчаян опит да сдържи тази вълна, заплашваща да ги унищожи като раса и да предаде на забвение тяхната религия, кастата на брахманите се опита да се възнесе над всички останали. Те учеха, че жертвоприношението на божеството е всесилно и всемогъщо по своята ефективност. Те провъзгласиха два основополагащи божествени принципа на вселенското божество Брахма и на жреците-брахмани. Сред никой друг народ на Урантия, жреците не се осмеляваха да се възнесат даже над своите богове, да си присвоят почестите, падащи се на техните богове. Но в своите претенциозни утвърждения те отидоха толкова далеч, че цялата тази съмнителна система рухна под натиска на примитивните култове на обкръжаващите по-слабо развити цивилизации. Неблагоразумното високомерие на жреците въвлече цяла Индия в бездната на инерцията и песимизма, погълнала и самото огромно ведическо жречество.
94:2.3 (1029.1) Прекомерното съсредоточаване на “аза” неизбежно доведе до страх пред нееволюционното увековечаване на “аза” в безкрайния кръговрат на последователни инкарнации в образа на човек, звяр или растение. От всички пагубни вярвания, които можеха да бъдат прикрепени към това, което може би беше зараждащ се монотеизъм, нито едно не беше толкова затъпяващо, колкото вярата в реинкарнацията на душите, привнесена от дравидския Декан. Тази вяра в повтарящите се, уморителни и унили преселения лиши борещите се смъртни от тяхната отдавнашна и съкровена надежда за придобиване в смъртта на освобождението и духовния прогрес, които бяха част от тяхната по-древна ведическа вяра.
94:2.4 (1029.2) Скоро след това водещо към философска безпомощност учение се появи доктрината за вечното спасение от “аза” чрез потопяване във вселенския покой и мир в абсолютно единение с Брахман — свръхдушата на цялото творение. Човешките желания и стремежи бяха всъщност отнети от хората и практически унищожни. В продължение на повече от две хилядолетия най-добрите умове на Индия се стремяха да се освободят от всички желания, което широко разтвори вратата пред толкова по-късни култове и учения, които фактически заключиха душите на много индийски народи в оковите на духовната безнадеждност. От всички цивилизации ведо-арийската заплати най-страшната цена за отказа си от салимското евангелие.
94:2.5 (1029.3) Само едната кастовост не можа да увековечи религиозно-културната система на арийците и с проникването на низшите религии на Декан на север настъпи век на отчаяние и безнадеждност. Именно в този мрачен период се появи и досега съществува култа към неубиване. Много от новите култове бяха открито атеистични и утвърждаващи, че спасението, доколкото е възможно, се достига само за сметка на собствените самостоятелни усилия на човека. Но в много положения на тази злополучна философия могат да бъдат открити остатъци от изкривявания на ученията на Мелхиседек и даже на Адам.
94:2.6 (1029.4) Това беше времето на съставянето на последните свещенически книги на индуизма — брахманите и упанишадите. Отхвърлящи ученията за личната религия чрез опита на личната вяра в единния Бог, осквернени от потоците на разлагащите се и отслабващи култове и вероучения на Декан с техния антропоморфизъм и реинкарнации, брахманското жречество излезе с бурен протест против тези развращаващи вярвания; появи се явен стремеж към търсене на истинска реалност. Брахманите се заеха да освобождават индийската концепция за божеството от антропоморфизма, но при това изпаднаха в тежко заблуждение, лишавайки своята представа за Бога от личностния аспект, в резултат на което вместо величествения духовен идеал за Всеобщия Баща в тях се установи смътна метафизична представа за всеобхватния Абсолют.
94:2.7 (1029.5) В своя стремеж към самосъхранение брахманите отхвърлиха единния Бог на Мелхиседек, оставайки с хипотезата за съществуването на Брахмана — това неопределено и измамливо философско “аз”, това неличностно и безсилно то, поради което духовният живот на Индия от онези прискърбни дни пребиваваше в състояние на безпомощност и подтиснатост чак до двадесети век.
94:2.8 (1029.6) Именно в периода на създаването на упанишадите в Индия се появи будизма. Но, независимо от неговия хилядолетен успех, той не можеше да се състезава с появилия се по-късно индуизъм. Въпреки своя по-висок морал неговите ранни изображения на Бога бяха даже по-малко определени, отколкото в индуизма, който признаваше по-малък брой Божества, притежаващи при това и личностни качества. В резултат, в северна Индия будизмът отстъпи място на войнствения ислям с неговите точни представи за Аллах като за върховен Бог на вселената.
94:3.1 (1030.1) Макар че висшият стадий на брахманизма едва ли представляваше религия, тя наистина стана едно от най-възвишените достижения на смъртния разум в областта на философията и метафизиката. Отправяйки се в търсене на крайната реалност, индийския разум не се спря, докато не засегна практически всички аспекти на теологията, с изключение на най-важните двойни концепции на религията: съществуването на Всеобщия Баща на всички вселенски създания и реалности на опита по възхода във вселената на тези създания, стремящи се да достигнат вечния Баща, който им беше повелил да бъдат така съвършенни, както е самия той.
94:3.2 (1030.2) В концепцията на брахмана умовете от това време действително се захванаха за идеята за някакъв вездесъщ Абсолют, тъй като този постулат едновременно се отъждествяваше със съзидателната енергия и космическа реакция. Смяташе се, че Брахманът не се поддава на някакво определение и може да бъде разбран само с помощта на последователното отрицание на всички крайни свойства. Макар че концепцията на Брахмана несъмнено е вяра в абсолютното и даже безкрайно същество, дадената представа беше по принцип лишена от личностни атрибути и затова не можеше да бъде възприета чрез личния опит на вярващите.
94:3.3 (1030.3) Брахман-Нараяна се преставяше за Абсолютът, безкрайното ТО Е, изначалната съцидателна сила на потенциалния космос, Всеобщото “Аз”, съществуващо в статично и потенциално състояние в продължение на цялата вечност. Ако философите от това време бяха способни да направят следващата крачка в създаването на своята концепция за божество, ако те можеха да представят Брахман като асоциативно и творческо начало, като личност, познаваема от създадени и еволюиращи същества, то такова учение би могло да стане най-развитата урантийска представа за Божеството, тъй като то включваше в себе си петте нива на функциониране на всеобхватното божество и би могло евентуално да предвиди останалите две.
94:3.4 (1030.4) В някои свои фази концепцията за Единната Всеобща Свръхдуша като всеобхватна съвкупност на съществуване на всички създания плътно подведе индийските философи към истината за Висшето Същество, но тази истина не им донесе полза, тъй като те не можаха да разработят някакъв обоснован или личностен подход към достигането на своята теоретична монотеистична цел — Брахман-Нараяна.
94:3.5 (1030.5) От своя страна, принципът на кармата — принцип на непрекъснатостта на причинността, е най-близък към истината за отражателния синтез на всички пространствено-временни действия във Висшето Божество. Но този постулат предвижда не равноправно и личностно достижение на Божеството на индивидуалните вярващи, а само поглъщане, в крайна сметка, на всяка личност от Всеобщата Свръхдуша.
94:3.6 (1030.6) Освен това философията на брахманизма плътно се приближи до осъзнаването на вътрешния Настройчик на Съзнанието, което, обаче, доведе само до изврращаването на тази истина поради погрешността на нейното разбиране. Учението за това, че душата е вселилия се в човека Брахман, можеше да разчисти пътя за прогресивната религия, ако тази представа не беше изцяло изкривена от вярата в това, че човешката индивидуалност не съществува отделно от пребиваващата в нея Всеобща Индивидуалност.
94:3.7 (1030.7) В докртината за сливането на индивидуалната душа със Свръхдушата, индийските теолози не оставиха място за спасение на нещо човешко, нещо ново и неповторимо, нещо такова, което щеше да се ражда от съюза на волята на човека с волята на Бога. Учението за възвръщането на душата при Брахман е съзвучно с истината за завръщането на Настройчика в лоното на Всеобщия Баща, но има нещо, което се различава от Настройчика, което също продължава да живее — моронтийното въплъщение на човешката личност. И тази жизнено важна представа по фатален начин отсъстващше във философията на брахманизма.
94:3.8 (1031.1) Философията на брахманизма се доближи към много факти на вселената и се приближи към многобройните космически истини, но тя твърде често ставаше жертва на неспособността да се направи разлика между няколко нива на реалността, такива, като абсолютното, трансценденталното и крайното. Тя не можа да вземе под внимание факта, че явяващото се крайно-илюзорно на абсолютно ниво може да бъде абсолютно реално на крайно ниво. Освен това, тя не обърна никакво внимание на основополагащата личност на Всеобщия Баща, с който може да се поддържа лична връзка на всички нива — от нивото на еволюционно създание, с неговия ограничен опит за общуване с Бога, до нивото на Вечния Син, притежаващ неограничен опит за общуване с Райския Баща.
94:4.1 (1031.2) С течение на времето, населението на Индия отчасти се върна към древните ритуали на ведите, модифицираните учения на мисионерите на Мелхиседек и закрепени впоследствие от брахманските жреци. Тази най-древна и най-космополитическа от световните религии претърпя понататъшни изменения под влияние на будизма и джайнизма, а също така последващите въздействия на мюсюлманството и християнството. Но към времето на своята поява в Индия ученията на Иисус дотолкова се просмукаха от културата на Запада, че станаха “религията на белия човек” и оттам чужда на индуисткото съзнание.
94:4.2 (1031.3) Понастоящем индуистката теология описва четири низходящи нива на божеството и божествеността:
94:4.3 (1031.4) 1. Брахманът: Абсолютът, Безкрайното, ТО Е.
94:4.4 (1031.5) 2. Тримурти: върховната триада на индуизма. В това обединение първият член на триадата, Брахма, се представя като самосъздаден от Брахман — безкрайността. Ако не беше тясната връзка с пантеистичното Безкрайно, Брахма можеше да стане основа за концепцията на Всеобщия Баща. Брахма също така се отъждествява със съдбата.
94:4.5 (1031.6) Поклонението на втория и трети член на триадата Шива и Вишну възникна в първото хилядолетие след Христа. Шива е владетел на живота и смъртта, бог на плодородието и върховен разрушител. Вишну е изключително популярен благодарение на вярата в това, че той периодически се въплъщава в човешка форма. Така във въображението на индийците Вишну става реален и жив. Някои хора смятат за висше божество Шива или Вишну.
94:4.6 (1031.7) 3. Ведически и постведически божества. Много от древните арийски богове като Агни, Индра, Сома, се запазиха като второстепенни по отношение на тримата члена на Тримурти. От времето на древна ведическа Индия се появиха многобройни допълнителни богове, които също влязоха в индуисткия пантеон.
94:4.7 (1031.8) 4. Полубожествата: свръххора, полубогове, герои, демони, призраци, зли и добри духове, чудовища, гоблини и светци от по-късни култове.
94:4.8 (1031.9) Макар че индуизмът вече отдавна е неспособен да вдъхне нов живот в индийския народ тази религия обикновено се отличавае с търпимост. Великата сила на индуизма е във факта, че той се оказа най-адаптивната и аморфна религия от всички появили се на Урантия религии. Той е способен практически на безкрайни изменения и лесно се приспособява в необичайно широки предели — от високите и полумонотеистични разсъждения на интелектуалния брахман до неприкрития фашизъм и примитивните култови обреди на унижените и угнетени класове невежи вярващи.
94:4.9 (1032.1) Индуизмът оцеля затова, защото в своята същност беше неотменима част от основата на обществения строй на Индия. В него я няма огромната йерархия, която можеше да бъде разтревожена или унищожена; той е тясно свързан с начина на живот на народа. Неговата способност да се приспособява към изменящите се условия превъзхожда всички останали култове, а неговото отношение към другите религии се отличава с търпимост и готовност да заимства техните елементи: Гаутама Буда и даже самият Христос се смятаха за въплъщения на Вишну.
94:4.10 (1032.2) Днес в Индия съществува огромна потребност от евангелието на Иисус — Бащинството на Бога и синовството, както и произтичащото от него братство на всички хора, което на лично ниво се проявява в преданата опека и общественото служене. В Индия има философска структура и система на вероизповедания; не достига само пробуждащата се искра, която е динамичната любов, описана в изначалното евангелие на Сина Човешки — евангелие очистено от западните догми и доктрини, превръщащи посвещенческия живот на Михаил в религия на белия човек.
94:5.1 (1032.3) С придвижването на салимските мисионери в Азия, разпространявайки учението за Всевишния Бог и спасението чрез вярата, те поглъщаха много аспекти на философските и религиозни мисли на различните страни. Но учителите изпратени от Мелхиседек и неговите приемници не измениха на своя дълг: те действително достигнаха всички народи на Евразия и в средата на второто хилядолетие до Христа преди да пристигнат в Китай. В течение на повече от сто години в своя център в района на Си-Фук посланниците на Салим готвеха китайските учители, които проповядваха по цялата територия на обитание на жълтата раса.
94:5.2 (1032.4) Пряко следствие от това учение стана възникването в Китай на най-древната форма на даоизма — религия напълно отличаваща се от тази, която носи това име днес. Ранният даоизъм, или протодаоизмът, беше смес от различни положения:
94:5.3 (1032.5) 1. Остатъчните учения на Синглангтон, за които се запази представа за Шан-ди, Бога на Небесата. Във времената на Синглангтон китайският народ практически премина към монотеизма, съсредоточавайки своето учение около поклонението ва Единната Истина, по-късно известна като Духът на Небесата, управителят на вселената. И жълтата раса никога не загуби напълно своята древна представа за Божеството, макар че в последващите векове в тяхната религия постепенно проникнаха много второстепенни богове и духове.
94:5.4 (1032.6) 2. Религията на Салим за Бсевишното Божество-Създател, готово да дари човека със своето благоволение в отговор на неговата вяра. Но безспорен факт е това, че към времето на проникване на мисионерите в земите на жълтата раса тяхната проповед значително се отличаваше от простите салимски учения съществуващи във времената на Макивента.
94:5.5 (1032.7) 3. Концепцията за Брахмана-Абсолют на индийските философи в съчетание със стремежа да се избавиш от всяко зло. Възможно най-силното външно влияние на салимската религия при нейното разпространение на изток оказаха индийските проповедници на ведизма, които въведоха в салимската идея за спасението своята представа за Брахман-Абсолюта.
94:5.6 (1033.1) Това смесено вероучение се разпространи по всички територии заселени с жълтата и кафяви раси, ставайки основополагащ фактор за тяхната религиозно-философска мисъл. В Япония този протодаоизъм беше известен като синтоизъм и народът на тази страна, намиращ се на огромно разстояние от палестинския Салим, узна за инкарнацията на Макивента Мелхиседек, който живя на земята за да не забрави човечеството името на Бога.
94:5.7 (1033.2) В Китай всички тези вероучения бяха впоследствие объркани и смесени с постоянно растящия култ на поклонение пред предците. Но от времето на Синглангтон китайците никога не бяха ставали безпомощни роби на духовенството. Жълтата раса първа премина от кабалата на варварството към организираната цивилизация, тъй като тя първа придоби някаква степен на свобода от малодушния страх пред боговете; даже страхът пред духовете на покойниците тук не беше така силен, както при другите раси. Поражението на Китай се обяснява с това, че той не отиде по-далеч от освобождението от жреците и се сблъска с почти толкова пагубно заблуждение — поклонение пред предците.
94:5.8 (1033.3) Но усилията на посланниците на Салим не бяха напразни. Именно върху фундамента на техните евангелия построиха своите учения великите китайски философи от шести век. Нравствената атмосфера и духовните възгледи на епохата на Лао-Цзъ и Конфуций израстнаха от ученията на салимските мисионери от по-ранния период.
94:6.1 (1033.4) Приблизително шестотин години преди пристигането на Михаил, на Мелхиседек, отдавна вече завършил своето пребиваване в плът започна да му се струва, че чистотата на оставеното от него на земята учение го заплашва твърде голяма опасност поради повсеместното му смесване с по-древни урантийски вярвания. Известно време се оформяше впечатлението, че неговата мисия - мисията на предшественик на Михаил може да завърши с неуспех. И в шести век до Христа, благодарение на необичайното въздействие на духовни сили, не до край разбрано даже от планетарните наблюдатели, Урантия стана място на действително необичайно изложение на разнообразни религиозни истини. С помощта на няколко човешки учители салимското евангелие беше възстановено и придоби нов живот и в тази си форма то в значителна степен се запази чак до времето на съставяне на настоящите документи.
94:6.2 (1033.5) В целия цивилизован свят това уникално столетие на духовен прогрес се характеризира с появата на велики учители в областта на религията, морала и философията. В Китай двама изтъкнати учителя бяха Лао-Цзъ и Конфуций.
94:6.3 (1033.6) Лао-Цзъ се опираше непосредствено на понятията на салимската традиция, провъзгласявайки Дао за Единната Първопричина на цялото творение. Лао беше човек с огромна духовна проницателност. Той учеше, че “извечната цел на човека е вечен съюз с Дао — Висшия Бог и Всеобщ Цар”. Неговото разбиране на пределната причинност се отличаваше с дълбочина на постиженията, тъй като той пишеше: “Единството възниква от Абсолютното Дао и от Единството възниква космическото Двуединство и от такова Двуединство се ражда Триединството и Триединството е първоизточникът на цялата реалност”. “Цялата космическа реалност пребивава в състояние на постоянно равновесие между потенциалното и актуалното и духа на божествеността извечно съгласува тези начала”.
94:6.4 (1033.7) Лао-цзъ също беше един от първите, който изложи учението за въздаянието на добро и зло: “Добродетелта поражда добродетел, но за истински добродетелния човек злото също поражда добродетел”.
94:6.5 (1033.8) Той учеше, че създанието се връща към Създателя и представяше живота като възникването на личност от космически потенциали, сравнявайки смъртта със завръщането на това създание в къщи. Той притежаваше необичайна представа за истинската вяра, която също сравняваше с “отношението на малко дете”.
94:6.6 (1034.1) Лао-цзъ добре рабираше вечната цел на Бога, тъй като казваше: “Абсолютното Божество не прилага усилия, но винаги тържествува; то не принуждава човечеството, но винаги е готово да откликне на неговите истинни желания; волята на Бога е вечна в своето търпение и вечна в неизбежността на своето изражение”. Изразявайки истината за това , че е по-блажено да даваш, отколкото да вземаш, той каза за истинно вярващите: “Добродетелният човек се стреми да не задържа истината за себе си, а да посвети това богатство на своите приятели, тъй като именно в това се заключава претворяването на истината. Волята на Абсолютния Бог винаги облагодетелства и никога не разрушава; целта на истинно вярващия е винаги да действа, но никога не принуждава”.
94:6.7 (1034.2) Учението на Лао за несъпротивляването и за това различие, което той прекарваше между действието и принудата по-късно бяха извратени, превръщайки се в принципа “да видиш, да направиш и да не мислиш за нищо”. Но Лао никога не учеше на такива лъжливи представи макар че неговата концепция за несъпротивляването изигра своята роля в последващото развитие на пацифистките тенденции сред народите на Китай.
94:6.8 (1034.3) Но популярният даоизъм на Урантия прз двадесети век има много малко общо с възвишените възгледи и космически представи на древния философ, учещ на своето разбиране на истината, което се заключаваше в следното: вярата в Абсолютния Бог е източник на тази божествена енергия, която ще възроди света и с помощта на която човекът възхожда към духовно единение с Дао — Вечното Божество и Създателя-Абсолют на вселените.
94:6.9 (1034.4) Конфуций (Кунг-Фу-цзъ) беше по-млад съвременник на Лао в Китай през шести век. Конфуций положи в основата на своята доктрина най-добрите нравствени традиции, почерпени от дългата история на жълтата раса. Освен това върху него оказаха известно влияние запазилите се предания за салимските мисионери. Неговият главен труд представляваше сбор от мъдри изречения на древни философи. Този учител беше отхвърлен приживе, но оттогава неговите писания и учения оказват огромно въздействие в Китай и Япония. Конфуций отправи предизвикателство към шаманите, заменяйки магията с морал. Но той се престара, превръщайки порядъка в нов фетиш и учредявайки уважение към древния етикет, който почитат в Китай и досега — времето на написване на настоящите повествувания.
94:6.10 (1034.5) Конфуцианската проповед на морала се основаваше на теорията за това, че земният път е изкривена сянка на небесния път; че истинският модел на преходната цивилизация е огледално изображение на вечния порядък на небесата. Потенциалната концепция за Бога беше почти напълно подчинена в конфуцианството на това особено значение, което се придаваше на Небесния Път, космическия модел.
94:6.11 (1034.6) С изключение на немногобройните привърженици Изтокът забрави ученията на Лао, но трудовете на Конфуций оттогава са основен компонент на морала в културата на почти една трета Урантийци. Макар че конфуцианските заповеди увековечаваха това по-добро, което беше в миналото, в определен смисъл те противоречаха на самия китайски дух на изследванията, който доведе до постижения предизвикващи такова поклонение. На влиянието на тези доктрини безуспешно се опитваха да противостоят имперските стремежи на Цин Ши Хуанг Ди и ученията на Мо Ди провъзгласиха, че братството може да бъде основано не на етически дълг, а на любов към Бога. Той се стремеше да възроди древното търсене на нова истина, но неговите учения претърпяха неуспех поради решителната съпротива на учениците на Конфуций.
94:6.12 (1034.7) Подобно на много други учители по духовност и морал и Конфуций и Лао-цзъ с времето започнаха да бъдат обожествявани от своите последователи в епохата на духовния упадък, който настъпи в Китай в периода между деградацията и извращенията на даоизма и идването на будистките мисионери от Индия. В течение на тези вредни в духовно отношение векове религията на жълтата раса се изроди в жалка теология, която гъмжеше от дяволи, дракони и зли духове - всичко това свидетелстваше за завръщане на страховете на непросветения смъртен разум. И Китай, някога възглавяващ човешкия род благодарение на своята прогресивна религия, изостана — изостана поради временната си неспособност да тръгне по истински път на развитие на това богосъзнание, което е непременно условие за истинския прогрес не само на отделен смъртен, но и на забърканите и сложни цивилизации, характерни за развитието на културата и обществото на еволюционната пространствено-времева планета.
94:7.1 (1035.1) Едновременно с Лао-цзъ и Конфуциий в Китай, в Индия се появи още един велик учител на истината. Гаутама Сидхартха се роди в шести век в северната индийска провинция Непал. По-късно неговите последователи превърнаха Гаутама в сина на неизказано богат управител, макар че в действителност той беше наследник на незначителен вожд, който управляваше благодарение на покорността на обитателите на отдалечената планинска долина в Южните Хималаи.
94:7.2 (1035.2) След шест години безуспешно практикуване на йога Гаутама формулира положенията, от които израстна философията на будизма. Сидхартха встъпи в решителна, макар и напразна борба с усилването на кастовата система. Този млад пророк се отличаваше с възвишена искреност и удивително безкористие, изключително привличащи хората от това време. Той призоваваше да се откажат от търсенето на индивидуално спасение чрез физически лишения и лични страдания. И той призоваваше своите последователи да разнесат неговото евангелие по целия свят.
94:7.3 (1035.3) На фона на обърканите и изобилстващи с крайности култове на Индия живителна промяна станаха по-трезвите и умерени учения на Гаутама. Той осъждаше боговете, жреците и техните жертвоприношения, но не съумя да види личността на Единния Всеобщ. Невярвайки в съществуването на индивидуалната човешка душа Гаутама разбира се героично се бореше с осветените традиции на вярването в преселение на душите. Той предприе благородния опит да освободи хората от страха, да им позволи да се чувстват непринудено в своя дом — голямата вселена, но не му се отдаде да им укаже пътя водещ към реалния небесен дом на възходящите смъртни — Раят, и към разширяващото се служене на вечния живот.
94:7.4 (1035.4) Гаутама беше итински пророк и ако се беше вслушал съветите на отшелника Годад щеше да успее да пробуди в цяла Индия това въодушевление, което би донесло възраждане на салимското евангелие — спасението чрез вяра. Годад беше родом от семейство пазещо традициите на мисионерите на Мелхиседек.
94:7.5 (1035.5) Гаутама основа своето училище във Варнаси. На втората година от неговото съществуване един от учениците, Баутан, сподели с учителя преданието на салимските мисионери за завета на Мелхиседек с Авраам. И макар че Сидхартха не притежаваше ясна представа за Всеобщия Баща, той стана последовател на прогресивните възгледи за спасение чрез вяра, проста вяра. Обявявайки за това на своите последователи, той започна да отправя групи свои ученици по шестдесет човека във всяка за провъзгласяване на народа на Индия на “благата вест за свободното спасение, за това, че всички хора - и висши и низши, могат да придобият блаженство благодарение на вярата в праведността и справедливостта”.
94:7.6 (1035.6) Жената на Гаутама вярваше в евангелието на своя мъж и основа орден на монахини. Неговият син стана приемник на Отеца и значително разшири култа; той разбра новата идея за спасение чрез вяра, но в последните години от своя живот, бидейки вече на преклонна възраст, прояви нерешителност по отношение на салимското евангелие за постигането на божествено благоволение с помощта само на едната вяра и неговите предсмъртни слова бяха: “Творете своето спасение”.
94:7.7 (1036.1) Когато евангелието на Гаутама беше възвестявано в своя висш вид, неговата проповед за вселенско спасение свободна от жертвоприношения, изтезания, ритуали и жреци беше революционно и удивително за своето време учение. Това учение стигна поразително близо до това да стане възраждене на салимското евангелие. Много отчаяни души намериха в него свое пристанище и независимо от неговото гротескно извращение в последващите векове то и досега си остава надежда за милиони хора.
94:7.8 (1036.2) В доктрините на Сидхартха имаше много по-големи истини, отколкото в съвременните култове, носещи неговото име. Съвременният будизъм също така малко напомня за ученията на Гаутама Сидхартха, както християнството — за учението на Иисус Назарянин.
94:8.1 (1036.3) За да стане будист човек трябваше само публично да заяви за своята вяра, повтаряйки словата на Утешението: “Аз намирам своето утешение в Буда; аз намирам своето утешение в Учението; аз намирам своето утешение в Братството”.
94:8.2 (1036.4) Будизмът беше породен от историческо лице, а не от мит. Последователите на Гаутама го наричаха Шаста, което означава “учител”. Макар че тои не претендираше за свръхчовешки произход, учениците на Гаутама скоро започнаха да го наричат просветлен, Буда, а впоследствие — Шакямуни Буда.
94:8.3 (1036.5) Изначалното евангелие на Гаутама се основаваше на четири благородни истини:
94:8.4 (1036.6) 1. Благородната истина на страданието.
94:8.5 (1036.7) 2. Причината за страданието.
94:8.6 (1036.8) 3. Освобождението от страдания.
94:8.7 (1036.9) 4. Пътят, водещ към освобождението от страдания.
94:8.8 (1036.10) С доктрината за страданието и освобождаването от него беше тясно свързана философията на Осемкратния Път: правилните възгледи, стремления, реч, поведение, средства за съществуване, усилия, грижливост и съзерцание. В намеренията на Гаутама не влизаше унищожаването на всяко усилие, желания и страст за освобождаване от страдание. Неговото учение беше отправено по-скоро към това да покаже на смъртния разум колко напразно е да свързва своите надежди и стремежи само с едни временни и материални цели. Въпросът беше не толкова да се избягва любовта на своите другари, колкото за това взорът на истински вярващия да бъде обърнат също отвъд пределите на връзките с материалния свят, към реалностите на вечното бъдеще.
94:8.9 (1036.11) В проповедите на Гаутама съществуваха пет морални заповеди:
94:8.10 (1036.12) 1. Не убивай.
94:8.11 (1036.13) 2. Не кради.
94:8.12 (1036.14) 3. Не бъди непристоен.
94:8.13 (1036.15) 4. Не лъжи.
94:8.14 (1036.16) 5. Не пий опияняващи напитки.
94:8.15 (1036.17) Съществуваха няколко допълнителни или второстепенни заповеди, съблюдаването на които не беше задължително за вярващите.
94:8.16 (1036.18) Сидхартха едва ли вярваше в безсмъртието на човешката личност; неговата философия признаваше само нещо като функционална непрекъснатост. Той нито веднъж не даде ясно определение на това какво именно включва в учението за нирвана. Този факт, че теоретически тя можеше да бъде изпитана в течение на смъртното съществуване говори за това, че тя не се разглеждаше като състояние на пълно унищожение. Под нирвана се подразбираше висше просветление и небесно блаженство, когато се рушат всички връзки, свързващи човека с материалния свят; появява се свобода от желание за смъртен живот и освобождаване от всяка опасност от повторно преживяване на инкарнация.
94:8.17 (1037.1) В съответствие с изначалните учения на Гаутама спасението, покрай божествената помощ, се постига за сметка на човешките усилия; тук няма място за спасителната вяра или за молитвите обърнати към свръхчовешките сили. В своя опит да сведе до минимум суеверията на Индия Гаутама се стремеше да отврати хората от вулгарните твърдения на магическото спасение. И в това той остави на своите приемници широко поле за погрешни тълкувания на своето учение и им позволи да твърдят, че всеки опит на човека да постигне нещо е неприятен и болезнен. Неговите последователи не забелязаха, че висшето щастие е свързано с разумен и увлечен стремеж към достойни цели и че такива постижения са истински прогрес в космическото самопознание.
94:8.18 (1037.2) Великата истина на учението на Сидхартха беше тезисът за вселената на абсолютната справедливост. Това беше най-добрата философия без Бог, създадена някога от смъртния човек. Тя представляваше идеален хуманизъм, лишил от всякакви основания суеверията, магическите ритуали и страха от призраци и демони.
94:8.19 (1037.3) Огромната слабост на изначалното евангелие на будизма се заключаваше в това, че то не създаде религия на безкористното обществено служене. В течение на дълго време будисткото братство беше не братство на вярващи, а по-скоро община на тези, които се готвеха за ролята на учители. Гаутама им забраняваше да получават пари при това опитвайки се да предотврати нарастването на йерархичните тенденции. Дейността на самия Гаутама се отличаваше с огромна социална насоченост; наистина, неговия живот беше значително повече от неговите проповеди.
94:9.1 (1037.4) Будизмът получи широко разпространение затова, защото предлагаше спасение чрез вяра в Буда, просветленият. Той повече съответстваше на истините на Мелхиседек, отколкото на която и да е друга религиозна система в цяла източна Азия. Но като религия Будизмът получи широко признание едва след като беше приет принадлежащият към низшата каста властник Ашока, който, след египетския Еханатон, беше един от най-изумителните граждански управители в периода между Мелхиседек и Михаил. Ашока създаде великата китайска империя благодарение на проповядването на будизма от неговите мисионери. В течение на двадесет и пет години той подготви и изпрати в най-отдалечените ъгълчета на известния по това време свят повече от седемнадесет хиляди мисионери. За едно поколение той превърна будизма в господстваща религия на половината от целия свят. Скоро будизмът се утвърди в Тибет, Кашмир, Цейлон, Бирма, Ява, Сиам, Корея, Китай и Япония. Като цяло тази религия неизмеримо превъзхождаше тези, които изтласкваше или усъвършенстваше.
94:9.2 (1037.5) Разпространението на будизма от неговата родина по цяла Азия е едно от най-завладяващите повествувания за духовната преданост и мисионерска настойчивост на искрено вярващите. Проповедниците на евангелието на Гаутама не само мъжествено гледаха в очите опасностите, дебнещи ги по сухопътните керванни пътища, но и рискуваха своя живот в китайските морета, продължавайки своята мисия извън пределите на азиатския континент и донасяйки до всички народи идеите на своята вяра. Но този будизъм вече не беше простото учение на Гаутама: той се превърна в евангелие, което придоби свръхестествени черти и направи Сидхартха бог. И колкото повече се отдалечаваше будизмът от своята високопланинска родина в Индия, толкова по-малко той напомняше ученията на Гаутама и толкова повече подхождаше на тези религии, които изтласкваше.
94:9.3 (1038.1) Впоследствие голямо внимание върху будизма оказаха даоизмът в Китай, синтоизмът в Япония и християнството в Тибет. В Индия след хиляда години, будизмът просто загуби силата си и угасна. Той се проникна от брахманизма и впоследствие напълно отстъпи своите позиции на исляма, докато в много други източни страни се изроди в ритуал, който Гаутама Сидхартха никога не би признал.
94:9.4 (1038.2) На юг фундаменталисткия стереотип на ученията на Сидхартха се съхрани в Цейлон, Бирма и Индокитай. Тази клонка на будизма — хинаяна, се придържа към по-древна или асоциална доктрина.
94:9.5 (1038.3) Но още преди краха на будизма в Индия китайските и североиндийски групи- последователи на Гаутама, започнаха да развиват учението махаяна за “Големият Път” към спасението — за разлика от пуристите на юга, които бяха привърженици на хинаяна, или “Малкия Път”. Последователите на махаяна се освободиха от социалните ограничения присъщи на будистката доктрина и оттогава тази северна клонка продължава да се развива в Китай и Япония.
94:9.6 (1038.4) Днес будизмът е жива развиваща се религия тъй като успява в значителна степен да запази високите нравствени ценности на своите привърженици. Той поощрява спокойствието и самообладанието, повишава безметежността и щастието и помага да се предотвратят мъката и скръбта. Тези, които вярват в тази философия, живеят по-щастлив живот, отколкото много от онези, който не вярват в нея.
94:10.1 (1038.5) В Тибет може да се срещне най-причудливото съчетание на ученията на Мелхиседек с будизма, индуизма, даоизма и християнството. Когато будистките мисионери достигнаха Тибет, те се сблъскаха с примитивно варварство, което много напомняше това състояние, в което християнските мисионери завариха северните племена на Европа.
94:10.2 (1038.6) Тези простодушни тибетци не желаеха напълно да се разделят със своята древна магия и талисмани. Изучаването на религиозните обреди, влизащи в съвременните тибетски ритуали, показва прекомерно разраснало се братство на жреците с бръснати глави, които се възползват от претрупан ритуал, включващ звънчета, песнопения, благовония, процесии, броеници, идоли, талисмани, скулптурни изображения, светена вода, ярки одежди и сложни хорове. Те се отличават със сковани догми и застинали символи на вярата, мистичните ритуали и специалните постове. Тяхната йерархия включва монаси, монахини, абати и Великия Лама. Те се молят на ангелите, светците, Светата Майка и боговете. Те практикуват изповеди и вярват в чистилището. Техните манастири са огромни, техните събори са величествени. Те се занимават с безкрайно повторение на свещени ритуали и вярват в това, че такива обреди донасят спасение. Текстовете на молитвата се привързват към колело и те вярват, че въртенето на колелото придава на техните молби сила. Нито в един друг народ от съвременността не невъзможно да се срещнат толкова изобилни заимствания от толкова различни религии; такава съвкупна литургия неизбежно става необичайно тежка и непоносимо обременителна.
94:10.3 (1038.7) Сред тибетците има нещо от всички водещи религии, с изключение на простото учение на евангелието на Исус за човека като за Божий син, братството на хората и възхода на все по-високи нива на гражданството и вечната вселена.
94:11.1 (1038.8) В Китай будизмът се появи в първото хилядолетие след Христа и той се вписваше добре в религиозните традиции на жълтата раса. Покланяйки се на предците, в течение на дълго време жълтите хора се молеха на своите покойници; сега те можеха да се молят и за тях. Будизмът бързо се смеси с остатъците от ритуалните обреди на разрушаващият се даоизъм. Скоро тази нова синтетическа религия, с нейните храмове и стройни религиозни обреди, стана общопризнат култ на народите на Китай, Корея и Япония.
94:11.2 (1039.1) Макар че в някои отношения е прискърбно, че будизмът получи широко разпространение едва след като последователите на Гаутама дотолкова извратиха култовите традиции и учения, че го превърнаха в божество, при все това този мит за човешкия живот на Буда - при положение, че беше украсен от множество чудеса, се оказа изключително привлекателен за последователите на северното евангелие на будизма или на махаяна.
94:11.3 (1039.2) Някои от последващите привърженици на Шакямуни Буда учеха, че неговият дух периодически се връща на земята като жив Буда. Това откри пътя за безкраен поток от статуи и храмове на Буда, будистки ритуали и самозванци, наричащи себе си “живия Буда”. Така религията на великия индийски протестант се оказа объркана от същите тези ритуални обреди и заклинания, с които той толкова безстрашно се бореше и които толкова героично осъждаше.
94:11.4 (1039.3) Огромният прогрес на будистката философия се заключаваше в нейното разбиране на относителността на всяка истина. Тази хипотеза позволи на будистите да съгласуват и свързват заедно разминаванията в своите собствени религиозни писания точно както и различията между своите и много други писания. Те учеха, че малката истина е за малките умове, а голямата истина — за великите умове.
94:11.5 (1039.4) Също така, съгласно тази философия, ввъ всеки човек е заключена присъщата на Буда (божествена) същност, че човекът, благодарение на своите собствени усилия, може да стигне до реализация на своята вътрешна божественост. Това учение е едно от най-ясните изложения на истината за вътрешните Настройчици правено някога от урантийска религияи.
94:11.6 (1039.5) Заедно с това огромният недостатък на изначалното евангелие на Сидхартха в този вид, в който то беше изтълкувано от неговите последователи се заключава в това, че то се опитваше да завърши освобождението на човешкото “аз” от всички ограничения на смъртната същност чрез изолацията на “аза” от обективната реалност. Истинската космическа самореализация е следствие от отъждествяването с космическата реалност и с крайния космос на енергията, разума и духа, свързани в пространството и обусловени във времето.
94:11.7 (1039.6) Но макар че церемониите и външните ритуали на будизма бяха в огромна степен изкривени от обредите и ритуалите на тези страни, където той получи разпространение, това израждане нямаше толкова явен характер в мъдрия живот на великите мислители, които от време на време приемаха тази система от мисли и вяра. Повече от две хилядолетия усилията на много от най-добрите умове на Азия бяха съсредоточени върху проблема за изясняването на абсолютната истина и истината за Абсолюта.
94:11.8 (1039.7) Развитието на представата за Абсолюта стана възможно благодарение на използването на много канали на мисли и сложна аргументация. Усъвършенстването на доктрината за безкрайността не получи толкова ясно определение, както еволюцията на концепцията за Бога - в юдейската теология. При все това може да се отделят няколко общи нива, които будистките умове постигнаха, на които те се задържаха и които те преминаха по своя път към създаването на представи за Първоизточника на вселените.
94:11.9 (1039.8) 1. Легендата за Гаутама. В основата на тази представа лежеше историческия факт за живота и ученията на Сидхартха — индийският принц-пророк. Преминавайки през вековете и просторите на Азия, тази легенда все повече се превръщаше в мит. В резултат тя престана да бъде представа за Гаутама като просветлен и започна да придобива допълнителни черти.
94:11.10 (1040.1) 2. Многото Буди. Изтъкваше се аргумента за това, че ако Гаутама дойде сред народите на Индия, то в далечно бъдеще човешките раси трябваше да бъдат и несъмнено ще бъдат благословени и с други учители на истината. Това породи представата, че съществува неограничен, безкраен брой Буди и даже за това, че всеки човек може да се стреми да стане Буда — да придобие неговата божественост.
94:11.11 (1040.2) 3. Абсолютният Буда. Когато броят на Будите започна да се приближава към безкрайност, мислителите от онова време стигнаха до необходимостта от повторно обединение на тази обременителна представа. Съгласно новото учение всички Буди бяха проявление на някаква висша същност, някакъв Вечен, притежаващ безкрайно и неопределено съществуване, някакъв Абсолютен Източник на цялата реалност. От това време будистката концепция за Божеството — в своята висша форма, се отделя от човешката личност на Гаутама Сидхартха и се освобождава от сковаващите я антропоморфични ограничения. Окончателната концепция за Вечния Буда напълно позволява да го отъждествиш с Абсолюта, а понякога — даже с безкрайното АЗ СЪМ.
94:11.12 (1040.3) Независимо от това, че тази идея за Абсолютното Божество никога не стана особено популярна сред народите на Азия, тя все пак позволи на мислещите хора от тези страни да обединят своята философия и да съгласуват своята космология. Концепцията за Абсолютния Буда понякога е квазиличностна, понякога — напълно безличностна и достига даже до представата за безкрайността на съзидателната сила. Макар че такива идеи са полезни за философията, те не са принципни за религиозното развитие. Даже антропоморфичният Яхве представлява по-голяма религиозна ценност, отколкото безкрайно далечния Абсолют на будизма и брахманизма.
94:11.13 (1040.4) Понякога Абсолютът се представяше даже за заключен в безкрайното АЗ СЪМ. Но такива разсъждения бяха слабо утешение за страдащите маси, които се надяваха да чуят думите на надеждата, да чуят простото евангелие на Салим гласящо, че вярата в Бога ще донесе божествено благоволение и вечен живот.
94:12.1 (1040.5) Огромната слабост на космологията на будизма беше в две неща: в нейната замърсеност от многобройните суеверия на Индия и Китай и в нейното възвисяване на Буда — отначало като просветлен, а след това като Вечен Буда. Точно както и християнството, пострадало от усвояването на много погрешни философски възгледи на човека, будизмът носи в себе си следи от човешки произход. Но в продължение на последните две и половина хилядолетия ученията на Гаутама продължаваха да се развиват. За просветения будист Буда е толкова далеч от човешката личност на Гаутама, колкото Йехова на просветения християнин — от духа-демон Хорив. Терминологичната оскъдност в съчетание със сантименталното запазване на древните наименования често води до неспособност да се разбере истинското значение на еволюцията на религиозните представи.
94:12.2 (1040.6) Постепенно в будизма започна да се формира концепцията за Бога, противопоставяна на Абсолюта. Нейните източници започват от онези далечни времена, когато сред последователите на Буда възникна разделение на “Малкия Път” и “Големия Път”. Именно в “Големия Път” окончателно съзря дуалистичната концепция за Бога и Абсолюта. Крачка след крачка, век след век, представата за Бога се развиваше, докато с появата в Япония на ученията на Рионин, Хонен Шонин и Шинран то донесе, накрая, своите плодове: вярата в Амида Буда.
94:12.3 (1041.1) Привържениците на това учение смятат, че след смъртта, преди да потъне в нирвана - висшето възможно съществуване, душата може да избере пребиваване в Рая. Те провъзгласяват, че новото спасение се постига благодарение на вярата в божественото милосърдие и любвеобилната грижа на Амида — Бога на Рая, намиращ се на запад. В своята философия амидаистите постулират Безкрайната Реалност, която напълно излиза извън пределите на крайното човешко разбиране; в своята религия те се придържат към вярата в милостивия Амида, коъто толкова обича този свят, че няма да понесе дори само един смъртен, призоваващ негово име с истинска вяра и имащ чисто сърце, да не може да постигне небесно щастие в Рая.
94:12.4 (1041.2) Великата сила на будизма се заключава в това, че неговите последователи са свободни да избират истината от всички религии; Урантийските религии рядко се отличават с такава свобода на избора. В това отношение японската секта Шин стана една от най-протресивните религиозни групи на света; тя възроди древният мисионерски дух на последователите на Гаутама и започна да насочва учителите към другите народи. Готовността да се ползва от истината от всякакви и всички източници е действително достойна за одобрение тенденция сред вярващите от първата половина на двадесетото столетие след Христа.
94:12.5 (1041.3) Самият будизъм преживява ренесанс през двадесети век. Съприкосновението с християнството съществено усили социалните аспекти на будизма. В сърцата на монасите-свещеници — членовете на братството, отново се възроди стремежа към знания и широкото разпространение на образованието сред привържениците на тази вяра непременно ще доведе до нови постижения в еволюционната религия.
94:12.6 (1041.4) Днес, когато се пишат настоящите повествувания, значителна част от Азия възлага своята надежда на будизма. Ще успеят ли привържениците на тази благородна вяра, проявили такова мъжество в течение на мрачните векове на миналото, още веднъж да чуят истината за разширените космически реалности — така, както някога учениците на великия индийски учител чуха провъзгласената от него нова истина? Ще може ли тази древна вяра още веднъж да откликне на вдъхновяващото въздействие на новите концепции за Бога и Абсолюта, които те така дълго търсеха?
94:12.7 (1041.5) Цялата Урантия чака провъзгласяването на облагородяващата проповед на Михаил, свободна от доктрините и догмите, натрупали се в продължение на деветнадесет века контакт с религиите от еволюционен произход. Настана време да се запознаят привържениците на будизма, християнството, индуизма и на другите религии не с евангелието за Иисус, а с живата духовна реалност на евангелието на Иисус.
94:12.8 (1041.6) [Представено от Мелхиседек на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 95
95:0.1 (1042.1) КАКТО Индия породи много религии и философии в Източна Азия, така и Левант стана родина на вероученията на Запада. Салимските мисионери се разпространиха по цяла Югозападна Азия — Палестина, Месопотамия, Египет, Иран и Арабия, навсякъде провъзгласявайки благата вест за евангелието на Макивента Мелхиседек. В някои от тези страни техните учения донесоха плодове; в други мисионерската дейност протичаше с временен успех. В едни случаи неуспехите се обясняваха с недостатъчно мъдрост, а в други — с независещи от тях обстоятелства.
95:1.1 (1042.2) Към началото на второто хилядолетие до н.е. ученията на сифитите практически изчезнаха от религиите на Месопотамия, които в значителна степен попаднаха под влиянието на примитивните вярвания на две нахлули тук групи: семитските бедуини, проникнали от западната пустиня, и конните варвари, дошли от север.
95:1.2 (1042.3) Но обичаят на ранните адамически народи — съблюдаване на седмия ден от седмицата, в една или друга форма се запази в Месопотамия. Само че в епохата на Мелхиседек седмият ден се смяташе за най-проклетия. В злополучния седми ден действаха множество табу: беше противозаконно да тръгваш на път, да готвиш храна или да разпалваш огън. Връщайки се в Палестина, евреите донесоха със себе си много месопотамски табу, свързани със съблюдаването във Вавилон на седмия ден — събота.
95:1.3 (1042.4) Макар че салимските проповедници съществено подобриха и усъвършенстваха религията на Месопотамия, на тях не им се отдаде да се сдобият с признание на различните народи на единия Бог. Тяхното учение господстваше в течение на повече от сто и петдесет години, след което то постепенно отстъпи място на по-древната вяра в множествеността на божествата.
95:1.4 (1042.5) Салимските проповедници значително съкратиха месопотамския пантеон; имаше време, когато останаха седем главни божества: Бел, Шамаш, Набу, Ану, Ейя, Мардук и Син. В периода на разцвет на новото учение те възнесоха трима богове над останалите. Така се появи вавилонската триада: Бел, Ейя и Ану — боговете на земята, морето и небето. На другите места се появиха свои триади, всяка от които напомняше троичните учения на андитите и шумерите и се основаваше на вярата в посланиците на Салим в трите кръга — емблемата на Мелхиседек.
95:1.5 (1042.6) На Салимските проповедници така и не им се отдаде да преодолеят популярността на Иштар — майката на боговете и духа на сексуалната плодовитост. Те направиха много за това, да облагородят поклонението пред тази богиня, но вавилоняните и техните съседи не можаха напълно да се откажат от замаскираните форми на сексуално поклонение. По цялата Месопотамия жените се придържаха към разпространения обичай поне един път в младостта си да се отдадат на непознат. Те предполагаха, че именно това изисква от тях Иштар, и вярваха, че тяхната плодовитост зависи основно от тази сексуална жертва.
95:1.6 (1043.1) Разпространението на ученията на Мелхиседек даваше прекрасни резултати, докато Набодад — главата на училището в Киш, не реши да организира широко настъпление над господстващата практика на храмовата проституция. Но на салимските мисионери не се отдаде да проведат своя социална реформа и под отломките от това начинание бяха погребани и всички техни други по-важни духовни и философски учения.
95:1.7 (1043.2) Веднага след поражението на салимското учение се извърши широко разпространение на култа към Иштар — ритуала, който към това време вече завоюва Левант. В Палестина това беше Ашторет, в Египет — Изида, в Гърция — Афродита, при северните племена — Астарта. Именно във връзка с възраждането на поклонението към Иштар вавилонските жреци отново станаха звездобройци; астрологията преживяваше своя последен разцвет в Месопотамия, излезе на мода предсказването на съдбата и започна многовековно израждане на свещенослужителите.
95:1.8 (1043.3) Мелхиседек призоваваше своите последователи да разказват за единия Бог, Баща и Творец на всяка същност, и да не се проповядва нищо освен евангелието за божественото благоволение, за спечелването на което е достатъчна само вяра. Но обичайната грешка на учителите на новата истина се състоеше в това, че те се опитваха да постигнат невъзможното, стремейки се да заменят постепенната еволюция с внезапна революция. Мисионерите на Мелхиседек издигнаха моралните изисквания в Месопотамия на твърде голяма за хората висота; те искаха твърде много и техните благородни стремежи завършиха с поражение. Те бяха насочени като проповедници на конкретното евангелие, провъзгласяващо истината за реалността на Всеобщия Баща, но прекомерно се увлякоха от несъмнено благородното дело за поправяне на нравите и тяхната велика мисия, лишена от своя главен ориентир, завърши практически с пълно поражение и забвение.
95:1.9 (1043.4) След едно поколение салимският център в Киш престана да съществува и пропагандата на вярата в Единия Бог по същество се прекрати в цяла Месопотамия. Но остатъците от салимските училища оцеляха. Неголеми отделни групи хора продължаваха да вярват в единия Създател и се бореха против идолопоклонството и аморалността на месопотамските жреци.
95:1.10 (1043.5) Именно салимските мисионери написаха много от псалмите на Стария Завет в периода, настъпил след отказа от тяхното учение. Псалмите, изсечени върху камъни, впоследствие бяха открити от пленени древноеврейски свещеници и включени от тях в сборник църковни химни, авторството на които се приписваше на евреите. Тези прекрасни псалми от Вавилон не бяха написани в храмовете на Бел-Мардук; те бяха творение на потомците на по-ранните салимски мисионери и поразително се отличават от магическите конгломерации на вавилонските жреци. Книгата на Йов достатъчно добре отразява ученията на салимската школа в Киш и в цяла Месопотамия.
95:1.11 (1043.6) Значителна част от религиозната култура на Месопотамия попадна в древноеврейската литература и обредите на богослужението чрез Египет благодарение на Аменемоп и Ехнатон. Египтяните удивително точно запазиха ученията за обществения дълг, които бяха заимствани от ранните месопотамски андити и впоследствие в много отношения забравени от вавилонците, заемащи долината на р. Ефрат.
95:2.1 (1043.7) По същество най-дълбоки корени изначалните учения на Мелхиседек пуснаха в Египет, откъдето впоследствие се разпространиха в Европа. Еволюционната религия по долината на Нил периодически се усъвършенстваше благодарение на пристигането тук на най-добрите групи нодити, адамити и по-късно андити от долината на Ефрат. От време на време сред гражданските управители на Египет се появяваха много шумери. Ако Индия от това време се отличаваше с най-голямото взаимопроникване на световните раси, то Египет спомагаше за развитието на най-смесения тип религиозна философия на Урантия, разпространена от долината на Нил в много части на света. Евреите получиха своите представи за произхода на света в значителна степен от вавилонците, но понятието за божественото Провидение те наследиха от египтяните.
95:2.2 (1044.1) Именно политическите и морални, а не философските или религиозни тенденции правеха Египет по-благоприятно от Месопотамия място за разпространение на салимските учения. Пробивайки си път до трона, всеки египетски племенен вожд се стремеше да увековечи собствената си династия, провъзгласявайки своя бог за изначалното божество и създател на всички други богове. Така египтяните постепенно привикнаха към идеята за свръхбог, за промеждутъчна степен на пътя към последващата доктрина за всеобщото съзидателно Божество. В течение на много векове идеята за монотеизма претърпяваше в Египет възходи и падения, вярата в единия Бог винаги срещаше поддръжка, но никога не господстваше над развиващите се представи за политеизма.
95:2.3 (1044.2) Векове наред египетските народи се покланяха на природни богове. По-точно, всяко от четиридесетте отделни племена имаше свой групов бог: едно племе почиташе бика, друго — лъва, трето — овена, и така нататък. Още по-рано те представляваха тотемни племена, напомнящи америндите.
95:2.4 (1044.3) С времето египтяните забелязаха, че мъртвите тела, поместени в гробове, изкопани направо в земята, се запазват — балсамират, за сметка на действието на пясъка, наситен с натриев карбонат, докато труповете, оставени в тухлени гробници, се разлагаха. Тези наблюдения доведоха до експерименти, в резултат на които се появи практиката на балсамирането на покойниците. Египтяните вярваха, че такова запазване на телата помага за преминаването през бъдещия живот. За да може в далечно бъдеще, след разлагането на тялото, човекът да може да бъде надеждно разпознат, заедно с трупа в гробницата поставяха и статуя на покойника и изрязваха неговото изображение върху ковчега. Изготвянето на такива статуи в огромна степен усъвършенства египетското изкуство.
95:2.5 (1044.4) Векове наред египтяните вярваха в гробниците като гаранция за безопасност на тялото и приятно продължаване на живота след смъртта. Последващата еволюция на магическите обреди — макар и обременяващи живота от люлката до гроба — се оказа ефективно средство, избавящо от религията на гробниците. Жреците нанасяха на гроба магически текст, който трябваше да защитава “човека от вземането на сърцето му в подземния свят”. Скоро се появи сбор от разнообразни магически текстове, запазил се като „Книга на мъртвите”. Но магическият ритуал от долината на Нил още на ранния стадий от своето развитие засягаше съвестта и моралния облик, и то в такава степен, в каквато не често се постигаше от ритуалите в онези дни. И впоследствие тези нравствени и етически идеали станаха по-верен залог за спасение, отколкото изкусно направените гробници.
95:2.6 (1044.5) Добра илюстрация на суеверията от това време е повсеместната вяра в ефективността на слюнката като ефективно целително средство. Тази представа възникна в Египет и се разпространи оттам в Арабия и Месопотамия. В легендарното сражение на Хор със Сет младият бог си загуби окото, но след поражението на Сет мъдрият бог Тот плю на раната и изцели Хор, връщайки му окото.
95:2.7 (1044.6) В течение на дълго време египтяните вярваха, че звездите, проблясващи в нощното небе, означават спасилите се души на достойните покойници. Те предполагаха, че други спасили се души се поглъщат от Слънцето. По едно време слънцепоклонството стана разновидност на поклонението на предците. Наклоненият вход на голямата пирамида сочеше точно Полярната звезда, за да може душата на царя, издигаща се от гробницата, да може да се отправи направо към състоящите се от неподвижни звезди устойчиви и неизменни съзвездия, които се смятаха за обители на царете.
95:2.8 (1045.1) Косите лъчи на Слънцето, пронизващи облачния покров на Земята, се смятаха за признак за спускането на Земята на небесната стълба за възход на небето пред царя и другите праведни души. “Възползвайки се от това сияние като от стълба, цар Пепи се изкачи по него към своята майка.”
95:2.9 (1045.2) Когато Мелхиседек се яви в плът, религията на египтяните превъзхождаше с много религията на окръжаващите народи. Те вярваха, че лишавайки се от тяло, душата, надлежно въоръжена с магически формули, може да се изплъзне от преграждащите пътя ú зли духове и да достигне съдната зала на Озирис, където душата, невиновна в “убийство, грабежи, лъжи, прелюбодеяния, кражба и егоизъм”, биваше допускана в царството на блаженството. Ако измерената на везните душа се окажеше непълноценна, изпращаха я в ада, в Мястото за Изгаряне. В сравнение с вярванията на много съседни народи това беше относително прогресивна представа за бъдещия живот.
95:2.10 (1045.3) Концепцията за следсмъртен съд за греховете, извършени по време на живота на Земята в плът, попадна в юдейската теология от Египет. В целия еврейски Псалтир думата “съд” се употребява само веднъж и именно този псалом беше написан от египтянин.
95:3.1 (1045.4) Макар че културата и религията на Египет бяха главно наследени от месопотамските андити и предадени на последващите цивилизации основно чрез древните евреи и гърци, социалният и етически идеализъм на египтяните се появи в долината на Нил като чисто еволюционно явление. Независимо от това, че много истини и културни ценности бяха заимствани от андитите, в епохата до посвещението на Михаил нравствената култура като чисто човешко явление достигна в Египет по-голямо развитие, отколкото в който и да е друг ограничен регион, където съществуваха аналогични естествени процеси.
95:3.2 (1045.5) Нравствената еволюция не се определя само с откровения. Високите морални критерии се извеждат от собствения опит на човека. Благодарение на присъствието на вътрешния божествен дух човекът е способен да развие в себе си даже духовни качества и космическа проницателност. Такава естествена еволюция на съвестта и моралните качества спомагаха също така и за периодическите идвания на учителите на истината: в древността — от втория Едем, а впоследствие — от салимския център на Мелхиседек.
95:3.3 (1045.6) Хиляди години преди салимското евангелие да проникне в Египет духовните лидери на Египет учеха хората да бъдат справедливи, честни и да избягват алчността. Три хилядолетия преди появата на древноеврейските свещени писания девиз на египтяните бяха думите: “Твърдо стои на краката си само този, чийто образец е праведността и който върви по предначертания от нея път.” Те учеха на мекост, умереност и благоразумие. “Постъпвайте правилно и се отнасяйте справедливо с всички” — гласеше заповедта на един от великите учители на тази епоха. Египетската триада на този век беше Истина — Справедливост — Праведност. От всички чисто човешки религии на Урантия нито една не надмина социалните идеали и нравственото величие на този древен хуманизъм от долината на Нил.
95:3.4 (1045.7) Такива еволюиращи етически идеи и нравствени идеали се оказаха благодатна почва за запазилите се учения на салимската религия. Понятията „добро” и „зло” бързо намериха отклик сред народа, който вярваше, че „животът се дава на умиротворените, смъртта — на виновните”. “Умиротворен е този, чиито постъпки предизвикват любов; виновен е този, чиито постъпки извикват ненавист.” Векове наред обитателите на долината на Нил следваха в своя живот тези развиващи се етически и социални норми, докато не приеха по-късните представи за добро и лошо — представите за доброто и злото.
95:3.5 (1046.1) Египет се отличаваше със своята интелектуалност и нравственост, но не с твърде голяма духовност. За шест хиляди години в средата на египтяните се появиха само четири велики пророка. В течение на известно време те следваха Аменемоп; Охбан убиха; Ехнатон приеха, но не изцяло и само за кратко; Мойсей отхвърлиха. И отново, само по силата на политически, а не на религиозни причини, на Авраам и по-късно на Йосиф се отдаде да окажат огромно влияние върху целия Египет като проповедници на салимските учения за единия Бог. Но когато салимските мисионери за пръв път достигнаха Египет, те откриха, че тази високоетична еволюционна култура беше смесена с по-малко строгите нравствени норми на месопотамските емигранти. Тези древни проповедници от долината на Нил първи провъзгласиха, че съвестта е повеля на Бога, глас на Божеството.
95:4.1 (1046.2) С течение на времето в Египет се появи учител, когото мнозина наричаха “синът човешки”, а други — Аменемоп. Този пророк издигна съвестта до положението на висш съдия, различаващ доброто и злото; той призоваваше да се наказва за греховете и провъзгласи спасение чрез обръщане към слънчевото божество.
95:4.2 (1046.3) Аменемоп учеше, че богатствата и успехът са Божий дар, и тази идея беше проникната в цялата появила се впоследствие юдейска философия. Този благороден учител вярваше, че богосъзнанието е определящ фактор на всяко поведение, че всеки момент трябва да се преживява в осъзнаване присъствието на Бога и отговорността пред Него. Ученията на този мъдрец бяха впоследствие преведени на иврит и станаха свещена книга за древните евреи дълго преди Старият Завет да се появи в писмен вид. Основната проповед на този благодетелен човек беше свързана с наставленията, дадени на неговия син — да бъде прям и честен на отговорна държавна служба, и тези благородни възгледи от далечното минало биха направили чест на всеки съвременен държавен деятел.
95:4.3 (1046.4) Този нилски мъдрец учеше, че “богатствата се губят, придобиват крила и отлитат.”, че всичко земно е ефимерно. Неговата най-велика молитва беше “да се избавим от страха”. Той призоваваше всички да се отвърнат от “словата хорски” към “делата Божии”. Всъщност той учеше: човек предполага, но Бог разполага. Преведени на иврит, неговите учения определиха философията на книгата с притчи от Стария Завет. Преведени на гръцки, те наложиха отпечатък върху цялата последваща гръцка религиозна философия. Александрийският философ от по-късни времена — Филон, имаше екземпляр от „Книгата на Премъдростите”.
95:4.4 (1046.5) Аменемоп се стремеше да запази етиката на еволюцията и нравствеността на откровенията и в своите съчинения ги предаде както на древните евреи, така и на гърците. Той не беше най-великият от религиозните учители на своето време, но стана най-влиятелният от тях предвид това, че наложи отпечатък на последващите идеи на двете най-важни за растежа на западната цивилизация свързващи звена: древните евреи, достигащи върха на западната религиозна вяра, и гърците, издигнали чисто философската мисъл до висшето европейско ниво.
95:4.5 (1046.6) В еврейската „Книга на притчите” глава петнадесета, седемнадесета и двадесета, както и от седемнадесетия стих на двадесет и втора глава до двадесет и втория стих на двадесет и четвърта глава, са взети почти дословно от „Премъдростите на Аменемоп”. Първият псалом от еврейския Псалтир беше написан от Аменемоп и е самата същност на ученията на Ехнатон.
95:5.1 (1047.1) Въздействието на ученията на Аменемоп върху египтяните постепенно отслабваше, когато благодарение на влиянието на някакъв египетски лекар, привърженик на салимската доктрина, една от представителките на царското семейство се увлече от ученията на Мелхиседек. Тази жена убеди египетския фараон Ехнатон да приеме доктрината за Единия Бог.
95:5.2 (1047.2) За цялото време, преминало оттогава, когато Мелхиседек прекрати своето съществуване в плът, нито един човек нямаше толкова ясна представа за богооткровената религия на Салим, както Ехнатон. В някои отношения този млад египетски цар беше една от най-необикновените личности в историята на човечеството. В това време — времето на все по-голяма духовна депресия в Месопотамия, той запази в Египет учението за Ел-Елион, по този начин съхранявайки философския източник на монотеизма, жизнено необходим като религиозна предпоставка за бъдещото посвещение на Михаил. В признание на този подвиг, както и по силата на други причини, детето Иисус беше отведено в Египет, където някои духовни приемници на Ехнатон го видяха и отчасти разбраха някои аспекти на неговата божествена мисия на Урантия.
95:5.3 (1047.3) Мойсей — най-голямата фигура между Мелхиседек и Иисус — беше съвместен дар на света от древните евреи и египетското царско семейство. И ако Ехнатон притежаваше многостранността и способностите на Мойсей, ако той беше демонстрирал политически гений, равен на неговия талант като религиозен вожд, то Египет можеше да стане великата монотеистична нация на това време; ако се беше случило така, напълно бе възможно Иисус да преживее голяма част от своя смъртен живот в Египет.
95:5.4 (1047.4) Никога, за цялата история, нито един цар не е обръщал цялата нация от политеизъм в монотеизъм с такава методичност, както този необикновен Ехнатон. Наистина поразяваше решимостта, с която този млад управител скъса с миналото, измени своето име, напусна своята столица, построи напълно нов град и създаде ново изкуство и литература за целия народ. Но той действаше твърде бързо; той създаде твърде много — повече, отколкото можеше да се запази след неговата смърт. В допълнение на него не му се отдаде да осигури материалното благополучие и процъфтяване за своя народ, който единодушно въстана против религиозните учения, когато нещастията и тиранията нахлуха впоследствие в Египет.
95:5.5 (1047.5) Ако този човек, надарен с поразителна яснота на вижданията и необикновена целеустременост, притежаваше политическата прозорливост на Мойсей, той можеше да измени цялата история на еволюцията на религията и разкриването на истината в западния свят. В течение на своя живот той съумя да обуздае жреците, на които като правило не се доверяваше, но те тайно запазваха своите култове и преминаха към активни действия, още щом младият цар се лиши от власт. И те не пропуснаха възможността да свържат последващите нещастия на Египет с установяването на монотеизма в периода на неговото управление.
95:5.6 (1047.6) Ехнатон много мъдро се стремеше към установяването на монотеизма чрез образа на бога-слънце. Решението да се премине към поклонение на Всеобщия Баща чрез поглъщане на всички богове от поклонението пред слънцето беше прието след съвет, даден му от лекар-салимит. Ехнатон взе общите положения на съществуващата в това време вяра в Атон, засягаща бащинството и майчинството на Божеството, и създаде религия, която признаваше съкровеното отношение на поклонението между човека и Бога.
95:5.7 (1048.1) Ехнатон беше достатъчно мъдър, за да запази външното поклонение на Атон, бога-слънце, и едновременно да поведе своите другари към тайното поклонение на Единия Бог — Създателя Атон и Висшия Баща на всичко съществуващо. Този млад учител-цар беше плодовит писател, автор на трактата “Единият Бог” — книга, състояща се от тридесет и една глави, напълно унищожена от жреците, след като те се върнаха на власт. Освен това Ехнатон написа сто тридесет и седем химна; деветнадесет от тях са включени в Псалтира на Стария Завет и тяхното авторство се приписва на древните евреи.
95:5.8 (1048.2) В ежедневния живот думата за религията на Ехнатон беше “праведност”, но той бързо разшири понятието за праведните постъпки, включвайки в него както интернационална, така и национална етика. Това беше поколение на поразително лично благочестие, което се характеризираше с истински стремеж на най-разумните мъже и жени да намерят Бога и да Го познаят. В онези дни социалният статут или богатството не даваха на никого от египтяните каквото и да е предимство пред закона. Семейният живот на Египет направи много за запазване и развитие на нравствената култура и стана вдъхновяващ пример за последващия възвишен семеен живот на евреите в Палестина.
95:5.9 (1048.3) Фаталната слабост на евангелието на Ехнатон се заключаваше в неговата най-голяма истина — учението за това, че Атон беше създател не само на Египет, но и на “целия свят, хора и зверове и всички други земи, даже Сирия и Куш, покрай египетската земя. Той на всички намира място, утолява нуждите на всички хора”. Тези представи за Божеството бяха високи и възвишени, но те не бяха националистически. Такава интернационалност на религията не можа да укрепи морала на египетската армия на бойното поле, в същото време оказвайки се ефективно оръдие, обърнато против младия цар и неговата нова религия. Неговата концепция за Божеството значително превъзхождаше последващата представа на евреите, но тя беше твърде прогресивна, за да служи на задачите за формиране на нацията.
95:5.10 (1048.4) Макар че монотеистичният идеал пострада със заминаването на Ехнатон, представата за Единия Бог се запази в съзнанието на много групи. Зетят на Ехнатон се присъедини към жреците, върна се към поклонение на предишните богове и, изменяйки своето име, започна да се нарича Тутанкамон. Тива отново стана столица; жреците заграбваха все нови земи и в края на краищата завладяха една седма част от целия Египет; скоро един от представителите на тази каста жреци реши да завладее короната.
95:5.11 (1048.5) Но жреците не можаха напълно да се справят с монотеизма. Все по-често те бяха принудени да обединяват своите богове и да пишат техните имена с тире; египетският пантеон продължаваше да се топи. Ехнатон свърза горещия небесен диск със Създателя Бог и този образ продължаваше да гори в сърцата на хората, даже на жреците, още дълго след като младият реформатор премина в отвъдния свят. Идеята на монотеизма никога не е умирала в сърцата на хората в Египет и в света. Тя се запазваше чак до пристигането на Сина-Създател на този божествен Баща — единия Бог, да се покланя на когото Ехнатон страстно призоваваше целия Египет.
95:5.12 (1048.6) Слабостта на доктрината на Ехнатон се заключаваше в провъзгласяването на толкова прогресивна религия, че само образованите египтяни можеха напълно да постигнат нейния смисъл. Простите земеделци никога истински не разбираха това евангелие и затова бяха готови да се върнат към жреците — към предишното поклонение пред Изида и нейния съпруг Озирис, който като по чудо възкръсна, след като беше зверски убит от Сет — бога на тъмнината и злото.
95:5.13 (1049.1) Учението за безсмъртието на всички хора беше твърде прогресивно за египтяните. Възкресението беше привилегия само за царете и богатите; затова техните тела биваха така внимателно балсамирани и запазвани в гробниците в очакване на съдния ден. Но в края на краищата демократичността на спасението и възкресението, както учеше Ехнатон, възтържествува; впоследствие египтяните започнаха да вярват даже в продължаването на живота на безсловесните животни.
95:5.14 (1049.2) Макар че опитът на този египетски управител да наложи на своя народ поклонение пред единия Бог се оказа неуспешен, следва да се отбележи, че последствията от неговата работа се чувстваха векове наред както в Палестина, така и в Гърция и че така Египет стана свързващо звено, предаващо както еволюционната култура на Нил, така и богооткровената религия на Ефрат на всички последващи народи на Запада.
95:5.15 (1049.3) Славата на тази велика ера на нравствено развитие и духовен растеж по долината на Нил започна бързо да запада приблизително по това време, когато започна да се заражда националният живот на древните евреи, и след пристигането в Египет тези бедуини отнесоха със себе си много от ученията на Ехнатон и увековечиха неговите доктрини в своята национална религия.
95:6.1 (1049.4) Напускайки Палестина, някои мисионери на Мелхиседек пресякоха Месопотамия и стигнаха до огромното Иранско плато. Повече от петстотин години салимските проповедници успешно действаха в Иран и вече цялата нация клонеше към религията на Мелхиседек, когато смяната на властващите доведе до жестоки преследвания, фактически слагащи край на монотеизма на салимския култ. Учението за завета на Авраам почти напълно изчезна в Персия, когато във великия век на нравствения ренесанс — шести век до Христа, се появи Заратустра, раздухвайки тлеещите въглени на салимското евангелие.
95:6.2 (1049.5) Основателят на новата религия беше енергичен и смел юноша. По време на своето първо странстване в месопотамския Ур той се запозна с преданията за Калигастия и бунта на Луцифер, които заедно с много други разкази оказаха огромно влияние върху неговата религиозна натура. И, ето, под впечатлението на видян в Ур сън той реши да се върне в своята северна родина и да измени из основи религията на своя народ. Той попи древноеврейската идея за Бога на правосъдието — представата на Мойсей за божествеността. В неговото съзнание съществуваше ясната концепция за върховния Бог; всички останали богове той смяташе за дяволи и ги свали до положението на демоните, за които слушаше в Месопотамия. В Ур той се запозна с древното предание за Седемте Главни Духа и в съответствие с него създаде плеяда от седем върховни богове начело с Ахура-Мазда. Подчинените богове той свърза с идеализацията на Справедливия Закон, Благата Мисъл, Благородното Управление, Светия Характер, Здравето и Безсмъртието.
95:6.3 (1049.6) Тази нова религия беше религия на действието, на труда, а не на молитвите и ритуалите. Нейният Бог беше същество с висша мъдрост и покровител на цивилизацията; това беше активна религиозна философия, която поемаше върху себе си смелостта да се сражава със злото, бездействието и изостаналостта.
95:6.4 (1049.7) Заратустра не проповядваше поклонение пред огъня, но се стремеше да използва пламъка като символ на чистия и мъдър Дух на всеобщото и висшето господство. (Печално, но факт е, че късните му последователи почитаха този символичен огън и се молеха на него.) Накрая, след обръщането в тази религия на иранския принц, тя започна да се разпространява с меч. И Заратустра загина геройски в сраженията за това, което той смяташе за “истина за Господа на светлината”.
95:6.5 (1050.1) Зороастризмът е единствената урантийска религия, в която са увековечени далматийските и едемически учения за Седемте Главни Духа. Макар че това вероучение не създаде концепция за Троицата, то в известна степен се приближи до учението за Бог-Седмократния. Изначалният зороастризъм не беше чист дуализъм; макар че ранните учения изобразяваха злото като съществуващо във времето наравно с доброто, то определено се поглъщаше във вечността от пределната реалност на доброто. Едва в последвалите времена хората започнаха да вярват в това, че доброто и злото си съперничат при равни условия.
95:6.6 (1050.2) Макар че традиционните представи на евреите за небесата и ада, точно както и доктрината за дяволите — в този вид, в който тя съществува в техните свещени книги, се срещаха в древните предания за бунта на Луцифер и Калигастия, основно те бяха заимствани от зороастризма в онези времена, когато евреите се намираха под политическото и културно господство на персите. Подобно на египтяните, Заратустра проповядваше за “Съдния ден”, но той свързваше това събитие с края на света.
95:6.7 (1050.3) Даже религията, която дойде в Персия, за да смени зороастризма, изпита върху себе си забележимото влияние на това учение. Когато иранското духовенство реши да унищожи учението на Заратустра, то възкреси древното поклонение пред Митра. Митраизмът се разпространи в цял Левант и средиземноморския регион и в течение на известно време съществуваше наред с юдаизма и християнството. Така ученията на Заратустра последователно оставиха следа на трите велики религии: юдаизма, християнството и чрез тях — на исляма.
95:6.8 (1050.4) Но огромна пропаст лежи между възвишените учения и благородни псалми на Заратустра и съвременните изкривявания на неговите учения от парсите с техния огромен страх пред покойниците и вярата в небивалици, до които никога не се е принизявал Заратустра.
95:6.9 (1050.5) Този велик човек принадлежеше на уникалната група хора, която се появи в шести век до Христа, за да запази светлината на Салим — да не даде напълно и окончателно да угасне този огън, който със слаба светлина светеше в мрака на света, показвайки на човека пътя към вечния живот.
95:7.1 (1050.6) Ученията на Мелхиседек за единия Бог се вкорениха в Арабската пустиня сравнително неотдавна. Така както в Гърция, салимските мисионери претърпяха неуспех и в Арабия затова, защото неправилно изтълкуваха инструкциите на Мелхиседек относно прекомерната организация. Но разбраното по своему предупреждение на Мелхиседек — да се въздържат от всякакви опити да разпространяват евангелието с помощта на военна сила или гражданска принуда, не ги спря.
95:7.2 (1050.7) Даже в Китай или Рим ученията на Мелхиседек не претърпяха такъв пълен провал, както в този пустинен регион в съседство със самия Салим. В продължение на още много години след като повечето народи на Изтока и Запада започнаха да изповядват съответно будизма и християнството, Арабската пустиня оставаше такава, каквато беше в продължение на хилядолетия. Всяко племе се покланяше на своя древен фетиш и в много семейства имаше домашни богове. Дълго време продължи борбата между вавилонската Иштар, древноеврейския Яхве, иранския Ахура и християнския Отец на Господ Иисус Христос. Нито веднъж нито една от техните концепции не можа напълно да измести другите.
95:7.3 (1051.1) В различни места на Арабската пустиня обитаваха семейства и кланове, които се придържаха към смътната представа за единия Бог. Такива групи свято пазеха преданията за Мелхиседек, Авраам, Мойсей и Заратустра. Съществуваха много центрове, които можеха да се отзоват на евангелието на Иисус, но за разлика от отстъпчивите и изобретателни мисионери, действащи в средиземноморските страни, християнските мисионери от Арабската пустиня бяха сурови и непреклонни хора. Ако последователите на Иисус се бяха отнесли по-сериозно към повелята “идете по целия свят и проповядвайте евангелието” и ако бяха по-снизходителни в своите проповеди и по-малко взискателни във второстепенните, измислени от тях социални изисквания, много земи с радост щяха да възприемат простото евангелие на сина на дърводелеца — в това число и Арабия.
95:7.4 (1051.2) Независимо от факта, че на великите монотеистични вероучения на Левант не се отдаде да се закрепят в Арабия, тази пустиня успя да създаде религията, която като по-малко строга в своите социални изисквания беше все пак монотеистична.
95:7.5 (1051.3) Примитивните и неорганизирани вярвания на пустинята се отличаваха само с един фактор, характерен за цялото племе, раса или нация, а именно — със своеобразното и повсеместно уважение, с което почти всички арабски племена се отнасяха към някакъв черен каменен фетиш в един от храмовете на Мека. Тази точка на съприкосновение и общо поклонение впоследствие доведе до появата на исляма. Това, което Яхве — духът на вулкана, беше за еврейските семити, Каабският камък стана за техните арабски роднини.
95:7.6 (1051.4) Силата на исляма е в неговото ясно и отчетливо изображение на Аллах като единственото единно тройнствено Божество, неговата слабост — в използването на военна сила за разпространяване на вярата и във влошаването на положението на жената. Но ислямът последователно се придържаше към своята представа за Едното Всеобщо Божество на всичко съществуващо, “който познава незримото и зримото. Той е милосърден и състрадателен”. “Наистина Бог е изобилен в Своето великодушие към всички хора.” “И когато съм болен, именно Той ще ме изцели.” “Защото всеки път, когато трима водят беседа, Бог присъства като четвърти”, тъй като нима Той не е първият и последният, видимият и потайният?
95:7.7 (1051.5) [Представено от Мелхиседек от Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 96
96:0.1 (1052.1) ПОСТИГАЙКИ Божеството, човек в началото включва в своята представа за него всички богове, след това започва да подчинява всички чужди богове на племенното божество и накрая изключва всички освен единия Бог, притежаващ крайна и висша ценност. Евреите съединиха всички богове в своята по-възвишена концепция за Господ Бога на Израил. Индусите също обединиха своите разнообразни божества в “единна духовност на боговете”, представена в Риг-Веда, докато месопотамците в това време сведоха своите богове до по-централизираната представа за Бел-Мардук. Тези монотеистични идеи съзряха в целия свят, скоро след като Макивента Мелхиседек се появи в палестинския Салим. Но концепцията на Мелхиседек се отличаваше от еволюционната философия включване, подчиняване и изключване; тя се основаваше само на съзидателната сила и много скоро оказа въздействие върху висшата представа за божеството на Месопотамия, Индия и Египет.
96:0.2 (1052.2) Кенеите и някои други ханаански племена традиционно почитаха салимската религия. В това се заключаваше една от целите на инкарнацията на Мелхиседек — да се укрепи религията на единия Бог дотолкова, че да се подготви пътят за посвещение на Земята на Сина на единия Бог. Михаил едва ли можеше да пристигне на Урантия преди тук да се е формирал вярващ във Всеобщия Баща народ, сред който той да може да се появи.
96:0.3 (1052.3) Палестинските кенеи продължаваха да изповядват салимската религия като своя вяра. Тази религия — във вида, в който тя беше впоследствие приета от древните евреи — отначало изпита въздействието на нравствените учения на Египет, по-късно — теологията на Вавилон, и накрая — представите за добро и зло, съществуващи в Иран. Фактически древноеврейската религия е основана на завета на Авраам с Макивента Мелхиседек. В еволюционен аспект тя е продукт на много уникални ситуативни обстоятелства, но от гледна точка на културата съдържа многобройни заимствания от религията, морала и философията на целия Левант. Именно чрез юдейската религия значителна част от нравственото наследство и религиозна мисъл на Египет, Месопотамия и Иран беше предадена на народите на Запада.
96:1.1 (1052.4) Ранните семити смятаха, че всяко нещо има свой дух. Това бяха духове от животинския и растителния свят; годишни духове, владетели на потомството; духове на огъня, водата и въздуха. Това беше истински пантеон на духове, от които се бояха и на които се покланяха. И учението на Мелхиседек за Всеобщия Създател не можа напълно да унищожи вярата в подчинените духове или природнити богове.
96:1.2 (1052.5) Прогресът на древните евреи — от политеизма, през хенотеизма, към монотеизма, не беше непрестанно и непрекъснато концептуално развитие. В еволюцията на своите представи за Божеството те неведнъж се връщаха назад, докато във всяка епоха сред различните групи вярващи семити съществуваха различни понятия за Бога. В техните концепции за Бога периодически се използваха многобройни термини и за предотвратяване на объркването тези различни наименования на Божеството ще бъдат определени съгласно тяхното място в еволюцията на еврейската теология:
96:1.3 (1053.1) 1. Яхве беше бог на южните палестински племена, които свързваха тази представа за божеството с планината Хорив, синайския вулкан. Яхве беше само един от стотиците и хиляди природни богове, които завладяха вниманието и изискваха поклонение от семитските племена и народи.
96:1.4 (1053.2) 2. Ел-Елион. В продължение на много векове след пристигането на Мелхиседек в Салим неговото учение за Божеството съществуваше в различни варианти, но обикновено се означаваше с думите Ел-Елион — Всевишният Бог на небесата. Много семити, в това число и непосредствените потомци на Авраам, в различни периоди се покланяха и на Яхве, и на Ел-Елион.
96:1.5 (1053.3) 3. Ел-Шаддай. Трудно е да се обясни какво именно означава Ел-Шаддай. Тази представа за Бога беше сложен резултат на заимстване от ученията, изложени от Аменемоп в Книгата на Мъдростта, изменени от Ехнатон в доктрината за Атон и претърпели по-нататъшно изменение под влиянието на ученията на Мелхиседек, въплътени в представите за Ел-Елион. Но с проникването на образа на Ел-Шаддай в съзнанието на древните евреи в него започнаха да се появяват много черти, свойствени на вярата в Яхве, която изповядваха обитателите на пустинята.
96:1.6 (1053.4) Една от господстващите религиозни идеи на това време беше египетската концепция за божественото Провидение — учението за това, че материалният разцвет е награда за служенето на Ел-Шаддай.
96:1.7 (1053.5) 4. Ел. Сред целия този хаос от термини и неопределени понятия много благочестиви вярващи искрено се стремяха към поклонение пред всички тези формиращи се представи за божественост; така, имайки предвид съставното Божество, започнаха да използват името Ел. Този термин включваше и други природни богове на бедуините.
96:1.8 (1053.6) 5. Елохим. Дълго време в Киш и Ур съществуваха шумеро-халдейски групи, които проповядваха триединната концепция за Бога, основана на преданията за времената на Адам и Мелхиседек. Това учение премина в Египет, където на Троицата се покланяха под името Елохим, или в единствено число Елоах. Египетските, а по-късно александрийските философи с юдейски произход учеха на това единство на множеството Богове и във времената на Изхода [бягството от Египет — б.р.] много съветници на Мойсей вярваха в тази Троица. Но концепцията за тринитарния Елохим стана действителна част от древноеврейската теология, едва след като евреите се оказаха под политическото влияние на Вавилон.
96:1.9 (1053.7) 6. Иносказателни имена. Семитите не обичаха да наричат своето Божество по име. Затова понякога прибягваха към многобройни иносказания като Божия Дух, Господ, Ангел Господен, Всемогъщия, Святия, Всевишния, Адонай, Извечно Древния, Господ Бог на Израил, Създателя на Небето и Земята, Кириос, Ях, Господ Саваот и Отец Небесен.
96:1.10 (1053.8) Йехова е термин, използван от неотдавна за обозначаване на завършеността на представата за Яхве, която окончателно се установи в процеса на дългата история на евреите. Но името Йехова влезе в употреба едва хиляда и петстотин години след времената на Иисус.
96:1.11 (1054.1) Приблизително до 2000 година до н. е. планината Синай периодически се превръщаше в действащ вулкан и редки изригвания ставаха още в периода на пребиваването на израилтяните в този регион. Огънят и димът, заедно с оглушителните взривове, които съпровождаха изригванията на тази вулканчна планина, поразяваха обитаващите наблизо бедуини и ги довеждаха в състояние на благоговеен ужас и огромен страх пред Яхве. Впоследствие духът на планината Хорив стана бог на древноеврейските семитски племена, които започнаха да вярват в неговата върховност по отношение на всички останали богове.
96:1.12 (1054.2) Хананеите отдавна се покланяха на Яхве и макар че много кенеи в голяма или малка степен вярваха в Ел-Елион — свръхбога на салимската религия, повечето хананеи не се разделиха със своите племенни божества. Те не бързаха да се отказват от своите национални божества заради междунационалния, а още по-малко — заради междупланетен Бог. Те не бяха склонни да вярват във всеобщото божество и затова тези племена продължаваха да се покланят на своите племенни божества, включително на Яхве, както и на сребърния и на златния телци, които символизираха представата на пастирите-бедуини за духа на синайския вулкан.
96:1.13 (1054.3) Макар че сирийците се покланяха на своите богове, те също така вярваха в древноеврейския бог Яхве, тъй като пророците казаха на сирийския цар: “Техните богове са богове на планината; затова надделяха над нас. Хайде да се сражаваме с тях в равнината и тогава ние със сигурност ще победим.”
96:1.14 (1054.4) С развитието на човешката култура второстепенните богове се подчиняват на върховното божество; великият Юпитер остава само във възклицанията. За монотеистите подчинените богове се превръщат в духове, демони, орисници, нереиди, феи, духчета, гноми, предсмъртни привидения и лоши очи. Древните евреи преминаха през хенотеизма и в течение на дълго време вярваха в съществуването на духовете на боговете, различни от Яхве, но все повече клоняха към вяра в това, че тези чуждородни божества са подчинени на Яхве. Те се съгласяваха с реалността на бога на амореите Хамос, но твърдяха, че той е подвластен на Яхве.
96:1.15 (1054.5) От всички представи за Бога, които възникваха сред смъртните, идеята за Яхве претърпя най-големи изменения. Нейната постепенна еволюция може да се сравни само с метаморфозите на концепцията за Буда в Азия, които съответно доведоха до представата за Всеобщия Абсолют, тъй както концепцията за Яхве доведе до идеята за Всеобщия Баща. Но исторически факт си остава обстоятелството, че макар че евреите да измениха своите представи за Божеството, превърнало се от племенен бог на планината Хорив в любвеобилния и милосърден Бог-Създател от по-късните времена, те не промениха неговото име; в продължение на цялата история на развитието на своята представа за Божеството те го наричаха с едно и също име — Яхве.
96:2.1 (1054.6) Семитите на Изтока бяха добре организирани и добре управляеми ездачи, които нахлуваха в източните региони на плодородния полумесец, където се обединиха с вавилонците. Халдеите, живеещи в близост до Ур, се отнасяха към най-развитите племена на източните семити. Финикийците бяха високоразвита и добре организирана група от смесени семити, владеещи западната част на Палестина покрай средиземноморското крайбрежие. В расово отношение семитите принадлежаха към най-смесените народи на Урантия и притежаваха наследствени фактори, получени почти от всичките девет световни раси.
96:2.2 (1054.7) Отново и отново аравийските семити със сила си проправяха път в северната Обетована земя — земята, в която течеше “мляко и мед”, но всеки път ги изтласкваха по-организираните и цивилизовани северни семити и хети. По-късно, по време на необичайно жестокия глад, много от тези чергарски бедуини пристигнаха в Египет като наемни работници за участие в строителните работи, но само за да изпитат горчивата участ на робите, тежкия ежедневен труд на прости и унизени работници по долината на Нил.
96:2.3 (1055.1) Едва след епохата на Макивента и Авраам някои семитски племена, поради своите своеобразни вярвания, започнаха да се наричат деца на Израил, а по-късно — юдеи, евреи и “избран народ”. Авраам не беше бащата на цялата еврейска нация. Той не беше даже прародител на всички тези семитски бедуини, които бяха държани в плен в Египет. Наистина, неговите потомци, пришълци от Египет, действително образуваха ядрото на бъдещия еврейски народ, но абсолютното мнозинство мъже и жени, влизащи в колената на Израил, никога не са били в Египет. Те бяха само чергари, които бяха решили да приемат Мойсей като свой вожд, когато децата на Авраам и техните семитски съратници от Египет пресякоха Северна Арабия.
96:2.4 (1055.2) Учението на Мелхиседек за Ел-Елион, Всевишния, и обещанието за божествено благоволение чрез вярата бяха в голяма степен забравени към времената на поробване от египтяните на семитските племена, на които скоро предстоеше да образуват еврейската нация. Но в течение на целия свой плен тези аравийски чергари, следващи древните традиции, пазеха вярата в Яхве като за свое национално божество.
96:2.5 (1055.3) Повече от сто различни аравийски племена се покланяха на Яхве и ако не се смятат отгласите от изложената от Мелхиседек концепция за Ел-Елион, получила разпространение сред повече образовани египетски прослойки, включително смесените египетски и древноеврейски кланове, то религията на простите роби — пленените евреи, беше видоизменен вариант на стария ритуал на поклонение пред Яхве, основан на магии и жертвоприношения.
96:3.1 (1055.4) Началото на еволюцията на древните представи и идеали за Висшия Създател е свързано с изхода на семитите от Египет под ръководството на великия вожд, учител и организатор — Мойсей. Неговата майка произхождаше от царско египетско семейство; баща му-семит служеше като посредник между властите и пленените бедуини. Затова Мойсей притежаваше качества, наследени от най-добрите расови източници; неговите предци бяха дотолкова смесени, че е невъзможно да го причислим към някаква определена расова група. Ако той принадлежеше към този смесен тип, то никога нямаше да може да прояви необикновената разностранност и способност към адаптация, които му позволиха да се справи с тази разнообразна орда, присъединила се към семитските бедуини, избягали под негово предводителство от Египет в Арабската пустиня.
96:3.2 (1055.5) Независимо от съблазнителността на културата на нилското царство Мойсей реши да сподели съдбата с народа, на когото принадлежеше неговият баща. Докато този велик организатор разработваше планове за освобождението на народа на неговия баща, бедуинските пленници имаха жалко подобие на религия. Всъщност те нямаха истинска представа за Бога, нито надежда в този свят.
96:3.3 (1055.6) Нито един вожд не се е залавял с превъзпитанието и възвисяването на по-жалка, подтисната, угнетена и невежа група хора. Но в кръвта на тези роби се таяха скрити възможности за развитие и в тяхната среда имаше достатъчен брой създадени предводители, обучени от Мойсей при подготовката на бунта и порива към свобода, за да образуват група от способни организатори. Тези по-развити хора служеха като местни надзорници над своите съплеменници. Те получиха известно образование благодарение на авторитета на Мойсей сред управителите на Египет.
96:3.4 (1056.1) Мойсей се опита да се договори за свободата на своите събратя-семити по дипломатически път. Заедно със своя брат той сключи с египетския цар договор, който им даваше правото мирно да напуснат долината на Нил и да отидат в Аравийската пустиня. За своята дълга служба в Египет те трябваше да получат неголямо заплащане в пари и имущество. От своя страна евреите се задължаваха да поддържат дружески отношения с фараоните и да не влизат в каквито и да било антиегипетски съюзи. Но по-късно царят сметна за възможно да се откаже от този договор под предлог, че шпиони са му донесли за вероломството на бедуинските роби. Той твърдеше, че те се стремят към свобода с цел да вдигнат чергарите от пустинята на борба с Египет.
96:3.5 (1056.2) Но Мойсей не униваше. Той чакаше своя час и след по-малко от година, когато цялата египетска армия беше заета едновременно с отразяването на ливийското настъпление на юг и с нахлуването на гърците по море на север, този безстрашен организатор, чрез дръзко нощно бягство, изведе своите съотечественици от Египет. Този порив към свободата беше внимателно планиран и умело изпълнен. И те се сдобиха с успех независимо от това, че по петите ги преследваше фараонът с неголям отряд. Всички египтяни паднаха от ръцете на отбраняващите се бегълци, оставяйки множество трофеи. Тази плячка беше умножена с ограбваното от напредващата армия от избягали роби по пътя към пустинната родина на предците им.
96:4.1 (1056.3) Еволюцията и възвишените учения на Мойсей оказаха влияние върху почти половината от целия свят. Това влияние се запазва и през двадесети век. Макар че Мойсей разбираше по-прогресивната египетска религиозна философия, бедуинските роби почти нищо не знаеха за тези учения, но все още помнеха бога на планината Хорив, когото техните предци наричаха Яхве.
96:4.2 (1056.4) Мойсей беше слушал за ученията на Макивента Мелхиседек както от баща си, така и от майка си и именно с общността на религиозните възгледи се обяснява необичайният съюз на жените от царското семейство и мъжете от рода на пленниците. Тъстът на Мойсей беше кеней, вярващ в Ел-Елион, но родителите на освободителя вярваха в Ел-Шаддай. Затова Мойсей беше възпитан в шаддаизма; под влиянието на своя тъст той стана ел елионист; а към времето на създаването на еврейския лагер в планината Синай след бягството от Египет формулира нова и разгърната концепция за Божеството (с използване на всички предшестващи вероучения), която той благоразумно реши да провъзгласи на своя народ като разширена представа за техния древен племенен бог — Яхве.
96:4.3 (1056.5) Мойсей се опита да запознае тези бедуини с идеите за Ел-Елион, но още преди да напуснат Египет той се убеди, че те никога няма да успеят истински да разберат това учение. Затова той съзнателно реши да направи компромис — да превърне племенния бог на пустинята в единен и единствен бог на своите последователи. В ученията на Мойсей нямаше определени твърдения, че сред другите народи и нации няма други богове, но той решително настояваше на това, че Яхве е над всички и е по-висш от всички — особено за евреите. Но той винаги се чувстваше неловко, когато се опитваше да изложи на тези невежи роби новата и по-висша идея за Божеството под древното име Яхве, извечен символ на което беше златният телец на бедуинските племена.
96:4.4 (1056.6) Обстоятелството, че Яхве беше бог на спасилите се с бягство древни евреи, обяснява защо те така дълго оставаха в района на планината Синай и защо получиха именно тук Десетте Заповеди, провъзгласени от Мойсей от името на Яхве — бога на Хорив. В течение на това дълго пребиваване на Синай стана по-нататъшното усъвършенстване на религиозните обреди на новоразвилата се юдейска религия.
96:4.5 (1057.1) Едва ли Мойсей щеше някога да се сдобие с успех при създаването на този в известен смисъл прогресивен ритуален култ и да съхрани своите последователи цели и невредими в продължение на четвърт век, ако не беше мощното изригване на планината Хорив на третата седмица от тяхното почтително пребиваване в нейното подножие. “Планината на Яхве беше в огън и се издигаше дим като дим от пещ и цялата планина потрепери.” Вземайки под внимание този катаклизъм, не е странно, че на Мойсей се отдаде да внуши на своите събратя учението за това, че техният Бог е “голям, ужасен унищожителен огън, страшен и всемогъщ”.
96:4.6 (1057.2) Мойсей провъзгласи Яхве за Господ Бог на Израел, избрал евреите за свой народ; Мойсей създаваше нова нация и постъпваше мъдро, придавайки на своето религиозно учение национален характер и говорейки на своите последователи, че Яхве е суров надзирател, “ревнив Бог”. При все това той се стремеше да разшири тяхната представа за божествеността, внушавайки им, че Яхве е “Бог на духовете на всяка плът”, че “вечният Бог е твое убежище, неговата власт е непреходна”. Мойсей учеше, че Яхве е верен на Завета, че той „няма да ви остави, няма да ви погуби и няма да забрави Завета с вашите бащи, защото Господ ви обича и ще удържи своето обещание, дадено на вашите предци”.
96:4.7 (1057.3) Мойсей предприе героичен опит да издигне образа на Яхве до положението на висше Божество, представяйки го като “Бога на истината, непорочен, справедлив и праведен във всичките свои пътища”. Но независимо от това възвишено учение ограничеността на разбиране на неговите последователи принуди Мойсей да говори за подобие на Бога на човека, за неговата склонност към пристъпи на ярост, гняв и жестокост и даже за неговата отмъстителност и чувствителност към поведението на хората.
96:4.8 (1057.4) В ученията на Мойсей този племенен природен бог Яхве стана Господ Бог на Израел, който беше заедно с евреите в пустинята и даже в изгнанието, където скоро се появи представата за него като за Бог на всички народи. Последващият плен, който направи евреите роби във Вавилон, окончателно освободи формиращата се представа за Яхве като за монотеистичната роля на Бог на всички нации.
96:4.9 (1057.5) Най-уникалната и поразителна черта на религиозната история на древните евреи е тази постоянна еволюция на концепцията за Божеството; започвайки с примитивния бог на планината Хорив и еволюирайки в ученията на цял ред духовни лидери, тя достигна високо ниво на развити,е отразено в доктрините за Божеството на двамата Исая, които провъзгласиха величествената концепция за любвеобилния и милосърден Бог-Създател.
96:5.1 (1057.6) В Мойсей по необикновен начин се съчетаваха качествата на военен лидер, обществен деятел и религиозен учител. Той беше най-важният от всички световни учители и лидери в периода между Макивента и Иисус. Мойсей се опитваше да проведе в Израел много реформи, за които няма писмени свидетелства. За времето на един човешки живот той избави многоезичната орда от така наричаните древни евреи от робство и нецивилизовано скитничество, едновременно полагайки основата за последващото раждане на нацията и запазване на расите.
96:5.2 (1057.7) За огромната дейност на Мойсей са се запазили толкова малко свидетелства защото във времената на Изхода древните евреи нямаха писменост. Повествуванието за епохата и дейността на Мойсей беше съставено въз основа на преданията, съществуващи след изминаването на над хиляда години от смъртта на великия вожд.
96:5.3 (1058.1) Освен това много от усъвършенстванията, внесени от Мойсей в религията на египтяните и окръжаващите ги левантийски племена, се обясняваха с кенейските традиции, възхождащи до епохата на Мелхиседек. Без учението на Макивента, предадено на Авраам и неговите съвременници, древните евреи биха излезли от Египет лишени от всякаква надежда. Мойсей и неговият тъст Йотор събраха останките от традициите на Мелхиседек; от тези учения, съединени с образоваността на египтяните, се ръководеше Мойсей при създаването на усъвършенстваната религия и обреди на израилтяните. Мойсей беше организатор; той избра най-доброто от религиите и нравите на Египет и Палестина и свързвайки тези обичаи с традициите на ученията на Мелхиседек, създаде системата от религиозни обреди на древните евреи.
96:5.4 (1058.2) Мойсей вярваше в Провидението; увличаха го египетските учения, отнасящи се до свръхестественото управление на Нил и други природни стихии. Той притежаваше възвишена представа за Бога, но беше пределно искрен, когато учеше евреите, че ако се покоряват на Бога, то “Той ще ви възлюби и благослови, ще направи многоброен вашия народ. Той ще размножи плода от вашата утроба и плода на вашата земя — хляба, виното, маслото и вашите стада. Благословенията ваши ще надминат благословенията на всички други народи и Господ, вашият Бог, ще отведе от вас всички болести и няма да допусне до вас нито една от ужасните болести на Египет”. Той даже каза: “Помнете Господа, вашия Бог, защото това ще ви даде сила да придобиете богатство.” “И вие ще давате назаем на много народи, а самите вие назаем няма да вземате.” Вие ще господствате над много народи, но те няма да господстват над вас.”
96:5.5 (1058.3) Но беше наистина тъжно да се гледа как великият разум на Мойсей се стараеше да приспособи възвишената представа за Ел-Елион към разбиранията на неграмотните и невежи евреи. На събранието на своите вождове той гръмогласно завеща: “Има само един Господ, вашият Бог, и няма друг Бог освен Него”, докато на разноликата тълпа той заявяваше: “Кой ще се сравни с вашия Бог сред всички богове?” Мойсей мъжествено и отчасти успешно се обяви против фетишите и идолопоклонството, заявявайки: “В този ден, когато вашият Бог говореше с вас на планината Хорив от огъня, Бог нямаше образ.” Освен това той забрани да се правят каквито и да било идоли.
96:5.6 (1058.4) Мойсей се боеше да провъзгласи милосърдието на Яхве и предпочиташе да внуши благоговеен страх пред Божието правосъдие, говорейки: “Господ, вашият Бог, е Бог на боговете, Владетел на владетелите, великият Бог, могъщият и страшен Бог, в очите на Когото всички са равни.” Опитвайки се да обуздае буйните кланове, той заявяваше: “Вашият Бог умъртвява, когато Го напуснете; той изцелява и оживява, когато Му се покорявате.” Но Мойсей учеше тези племена, че те ще станат избран народ Божий, само при условие че “изпълняват всичките Му заповеди и съблюдават всичките Му закони”.
96:5.7 (1058.5) В онези древни времена евреите почти не ги учеха за милосърдието на Бога. Те познаваха Бога като “Всемогъщия; Господ — великият Войн, Бог на сраженията, славен в Своето могъщество, разбиващ Своите врагове”. “Господ, твоят Бог, е с теб в твоя стан, за да те спаси.” Израилтяните вярваха, че техният Бог ги обича, но че Той също така е и този, който е „ожесточил сърцето на фараона” и “проклел техните врагове”.
96:5.8 (1058.6) Макар че Мойсей даде на децата на Израил някаква представа за всеобщото и благотворно Божество, като цяло, в тяхното ежедневно възприятие, Яхве слабо се отличаваше от племенните богове на съседните народи. Тяхната представа за Бога беше примитивна, груба и антропоморфична. След кончината на Мойсей тези бедуински племена бързо се върнаха към своите полуварварски идеи — предишните богове на Хорив и пустинята. Разширеното и по-възвишено виждане на Бога, периодически излагано от Мойсей пред своите предводители, скоро бе забравено, докато мнозинството хора се обърнаха към поклонението пред своите фетиши — златните телци, символизиращи Яхве в очите на палестинските пастири.
96:5.9 (1059.1) Когато Мойсей предаде евреите под командването на Иисус Навин, от него вече бяха събрани хиляди непреки потомци на Авраам, Нахор, Лот и други представители на родствени племена, превърнати в самостоятелна и отчасти самоуправляваща се нация от войни-чергари.
96:6.1 (1059.2) След смъртта на Мойсей неговата възвишена представа за Яхве започна бързо да се изражда. Иисус Навин и вождовете на Израил почитаха Мойсеевите традиции за премъдрия, благотворен и всемогъщ Бог, но простият народ скоро се върна към по-древния образ на Яхве, който се установи някога в пустинята. И тази постепенна деградация на концепцията за Божеството се задълбочаваше при сменящите се управления на различните племенни шейхове, така наричаните Съдии.
96:6.2 (1059.3) Обаянието на необикновената личност на Мойсей поддържаше в сърцата на неговите последователи увлечение към все по-разширяващата се представа за Бога; но достигайки плодородната земя на Палестина, те бързо се превърнаха от пастири-чергари в уседнали и, в известна степен, улегнали земеделци. Тази еволюция на начина на живот и изменението на религиозните възгледи изискваха повече или по-малко пълна промяна в тяхната представа за същността на техния Бог Яхве. На първия етап от превръщането на суровия, груб, взискателен и гневен пустинен Бог на планината Синай в по-късната представа за Бога на любовта, правосъдието и милосърдието евреите почти напълно забравиха възвишените учения на Мойсей. Те едва не изгубиха всяка представа за монотеизма, едва не пропуснаха възможността да станат жизнено важно свързващо звено в духовната еволюция на Урантия на тази общност от хора, която запази ученията на Мелхиседек за единия Бог чак до инкарнацията на посвещенческия Син на този Баща на всички същества.
96:6.3 (1059.4) Отчаяните опити на Иисус Навин да запази представата за върховния Яхве в съзнанието на съплеменниците си станаха причина за оповестяването: “Аз ще бъда с теб, както бях с Мойсей, и няма да отстъпя от теб, и няма да те изоставя.” Иисус Навин смяташе, че на този маловерен народ, твърде разположен към своята древна национална религия, но неразположен да върви напред по пътя на религията на вярата и праведността, е необходимо сурово евангелие. Основната мисъл на учението на Иисус Навин станаха думите: “Яхве е Бог свети, Бог ревнив; той няма да търпи беззаконието ваше и греховете ваши.” Най-висшата представа на това време изобразяваше Яхве като “Бог на силата, правосъдието и справедливостта”.
96:6.4 (1059.5) Но даже в този мрачен период от време на време се появяваха учители- самотници, провъзгласяващи идващото от Мойсей видение за божествеността: “Вие, деца на порока, не можете да служите на Господа, тъй като Той е Бог свети.” “Може ли смъртният човек да бъде по-справедлив от Бога? Можеш ли, човече, да бъдеш по-чист от твоя Творец?” “Можеш ли да откриеш Бога? Можеш ли в съвършенство да постигнеш Вседържителя? Да, Бог е велик и ние не Го познаваме. Докосвайки се до Вседържителя, ние не Го постигаме.”
96:7.1 (1060.1) Под ръководството на шейхове и свещеници древните евреи донякъде укрепиха своите позиции в Палестина. Но скоро се оттеглиха назад към изостаналите вярвания на пустинята и приеха от хананеите техните по-малко прогресивни религиозни обреди. За тях станаха свойствени идолопоклонството и всезадоволеността, а тяхната представа за Божеството падна значително под египетската и месопотамската концепция за Бога, които се поддържаха от няколко оцелели салимски групи и са описани в някои псалми от така наричаната „Книга на Йов”.
96:7.2 (1060.2) Псалмите са произведения на десетки или повече автори; много от тях бяха написани от египетски и месопотамски учители. Във времената, когато Левант се покланяше на природните богове, съществуваха достатъчно много хора, вярващи във върховността на Ел-Елион, Всевишния.
96:7.3 (1060.3) Нито един друг религиозен труд не изразява такава дълбока набожност и такова изобилие на вдъхновените идеи за Бога, както Псалтирът. И читателят би могъл да получи голяма полза, ако, четейки внимателно тази прекрасна сбирка на религиозни съчинения, обръща внимание на източника и хронологията на всеки отделен химн, изпълнен с възхвали и поклонения, и помни, че нито един друг сборник от текстове не обхваща толкова огромен промеждутък от време. Псалтирът е изложение на различните представи за Бога, към които се придържаха привържениците на салимската религия на цялата територия на Левант, и обхваща целия период от Аменемоп до Исая. В псалмите Бог е представен във всички фази на разбиране — от примитивната идея за племенно божество до изключително разширения идеал на по-късните евреи, в който Яхве бива изобразен като любвеобилен Управител и милосърден Баща.
96:7.4 (1060.4) При такъв подход Псалтирът представлява най-ценният и полезен набор от религиозни възгледи, събирани някога от човек, чак до двадесети век. Боготворящият дух на този сборник от химни превъзхожда всички останали свещени книги на света.
96:7.5 (1060.5) В продължение на почти триста години множество религиозни учители на Месопотамия създаваха многоликия образ на Божеството, представен в Книгата на Йов. Запознавайки се с възвишената представа за божествеността, от която е проникнат този сборник от месопотамски вероучения, ще видите, че в периода на духовен упадък на Палестина истинската представа за Бога най-добре се запази именно в околностите на Ур в Халдея.
96:7.6 (1060.6) Обитателите на Палестина често постигаха мъдростта и вездесъщността на Бога, но рядко — Неговата любов и милосърдие. Яхве от това време “изпраща зли духове за покоряване на душите на Неговите врагове”; Той благоприятства Своите собствени послушни деца, проклинайки и сурово осъждайки всички останали. “Той спира замислите на лукавите и хваща мъдрите в собствените им капани.”
96:7.7 (1060.7) Само в Ур се появи човек, заявил на всеослушание за милосърдието на Бога: “Той ще се моли на Бога и ще придобие Неговото благоволение, и с радост ще се взира в Неговото лице, тъй като Бог ще възвърне на човека божествената праведност.” Така се проповядва от Ур спасението, божественото благоволение чрез вяра: “Той ще прояви милосърдие над каещите се и ще каже: “Спаси го от смърт, защото Аз открих как да платя неговите грехове.” Ако някой каже: “Аз греших и изменях на правдата и това не ми донесе полза”, Бог ще спаси неговата душа от преизподнята и той ще види светлината”. Нито веднъж от времената на Мелхиседек Левант не е чувал толкова гръмки и въодушевляващи проповеди за спасение на човека, както това необикновено учение на Елиуй — пророк от Ур и свещеник на салимските вярващи, представляващи това, което е останало от колонията на Мелхиседек в Месопотамия.
96:7.8 (1061.1) Така останките от салимските мисионери на Месопотамия пазеха светлината на истината в периода на разединение на древноеврейските народи чак до появата на първия от дългата поредица учители на Израил. Без да скръстват ръце, тези учители създаваха една представа след друга, докато не достигнаха до идеала за Всеобщия Баща-Създател на всички същества — най-висшата представа за Яхве.
96:7.9 (1061.2) [Представено от Мелхиседек на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 97
97:0.1 (1062.1) ДУХОВНИТЕ вождове на древните евреи направиха това, което никога и никой преди тях не беше успявал — те лишиха своя Бог от човешки качества, без да Го превръщат в абстрактно Божество, понятно само на философите. Даже простите хора бяха способни да се отнасят към формиращия се образ на Яхве като към Баща — ако не на индивида, то поне на нациите.
97:0.2 (1062.2) Представата за личността на Бога, ясно изложена в салимските учения във времената на Мелхиседек, беше мъглява и неясна в дните на бягството от Египет и само постепенно, от поколение на поколение, се формира в съзнанието на древните евреи в отговор на ученията на техните духовни вождове. Осъзнаването на личността на Яхве беше доста по-продължително в своята постепенна еволюция, отколкото осъзнаването на много други атрибути на Божеството. От Мойсей до Малахия в съзнанието на древните евреи продължаваше почти непрекъснатото възвисяване на личността на Бога и в резултат тази представа беше издигната на нова висота и прославена от ученията на Иисус за небесния Отец.
97:1.1 (1062.3) Враждебният натиск на околните палестински народи скоро принуди древноеврейските водачи да разберат, че надеждата за спасение е само в конфедеративен съюз на племена, подчинени на централната власт. И тази централизация на административната власт създаде по-благоприятни условия за просветителската и реформаторска дейност на Самуил.
97:1.2 (1062.4) Самуил беше пришълец от древен род салимски учители, запазили истините на Мелхиседек като част от своята религия. Този пророк беше мъжествен и решителен човек. Само огромната преданост в съчетание с необикновена целеустременост му позволиха да издържи почти всеобщата съпротива, на която се натъкна, опитвайки се да върне целия Израил към поклонението пред върховния Яхве от времената на Мойсей. Но и той се сдоби само с частичен успех; успя да обърне към служене на по-висшата представа за Яхве само най-интелектуалната половина на древните евреи; останалите продължаваха да се покланят на племенните богове на своята страна и да се придържат към по-примитивни представи за Яхве.
97:1.3 (1062.5) Самуил се отнасяше към типа грубовати, но дейни хора и беше практически реформатор, който заедно със своите другари можеше за един ден да разруши десетки изображения на Ваал. Той се сдобиваше с прогрес само за сметка на сила и принуда; почти не проповядваше, още по-малко учеше, но наистина действаше. Днес той можеше да издевателства над жрец на Ваал; утре — да съсече пленен цар. Той изцяло вярваше в единия Бог и притежаваше ясна представа за този един Бог като създател на небето и земята. “Основата на земята е в Господ и Той утвърди на нея света.”
97:1.4 (1063.1) Но големият принос на Самуил в развитието на концепцията за Божеството стана неговото гръмогласно провъзгласяване на неизменността на Яхве — вечно въплъщение на постоянното съвършенство и божественост. В тези времена Яхве се представяше като променлив, ревнив и своенравен Бог, вечно съжаляващ за една или друга своя постъпка; Сега, за пръв път от толкова време, откакто древните евреи излязоха от Египет, те чуха поразителните слова: “Опората на Израил няма да каже неистина и няма да се разкае, тъй като Той не е човек, за да се разкайва.” Беше провъзгласено постоянство в отношенията с Божествеността. Самуил отново повтори, че Мелхиседек е сключил с Авраам завет, и заяви, че Господ, Бог на Израил, е източникът на всяка истина, устойчивост и постоянство. Древните евреи винаги гледаха на своя Бог като на човек, свръхчовек, прославен дух с неизвестен произход. Сега те чуха за това, че предишния дух на Хорив се е възвисил до положението на неизменен Бог, притежаващ съвършенството на създател. Самуил помогна на еволюиращата представа за Бога да се издигне над променливия човешки разум и превратностите на смъртното съществуване. В неговото учение започна възходът на Бога на древните евреи от идеята, съставляваща нивото на племенните богове, към идеала за всемогъщия и неизменния Създател и Блюстител на цялото творение.
97:1.5 (1063.2) Той отново проповядваше искреността на Бога, неговата вярност към завета. Каза Самуил: “Господ няма да остави своя народ.” „Той сключи с нас вечен завет, твърд и ненарушим”. Така по цялата Палестина прозвуча призивът да се върне към поклонението пред върховния Яхве. Този енергичен учител извечно провъзгласяваше: “Велик си ти, Господи, Боже, тъй като няма никой подобен на тебе, както няма друг Бог освен тебе.”
97:1.6 (1063.3) По-рано древните евреи съдеха за благоволението на Яхве основно от гледна точка на материалното благополучие. Огромно сътресение за Израил стана смелото изявление на Самуил, което едва не му струва живота: “Господ лишава от средства и донася богатство, той уважава и възвисява. Той издига от праха бедните и възвисява просяците до нивото на велможите, давайки им в наследство престола на славата.” За пръв път от времето на Мойсей бяха провъзгласени толкова утешителни обещания към унижените и ощетените и хиляди отчаяли се бедняци получиха надежда за това, че и те ще могат да подобрят своя духовен статут.
97:1.7 (1063.4) Но Самуил съвсем малко се отдалечи от представите за племенния бог. Той провъзгласяваше Яхве, който сътвори всички хора, но на първо място се грижеше за евреите, своя избран народ. Независимо от това тази концепция за Бога, както и в дните на Мойсей, изобразяваше свято и справедливо Божество. “Няма Бог, толкова свят като Господ. Кой ще се сравни с този свят Господ Бог?”
97:1.8 (1063.5) С годините посивелият стар вожд усъвършенства своето разбиране за Бога, тъй като заяви: “Господ е Бог знаещ и делата му са премерени. Господ ще съди във всички краища на земята, постъпвайки милосърдно с милосърдните, честно с честните.” Тук вече се виждат проблясъците на милосърдието, макар че то е ограничено до милосърдните. По-късно той отиде още по-далеч, когато в часа на народното нещастие призова своя народ: “Да се отдадем на волята на Господа, защото велико е неговото милосърдие.” “За Господа е лесно да спаси малцина или много.”
97:1.9 (1063.6) Постепенното развитие на представите за характера на Яхве продължаваше с усилията на приемниците на Самуил. Те се стремяха да представят Яхве като верен на завета на Бога, но не им се отдаде така бързо да вървят напред, както на Самуил. Те не можаха да продължат развитието на идеята за Божието милосърдие в сравнение с представите, които се оформиха у по-късния Самуил. Извършваше се постоянно движение назад — връщане към признаването на други богове, независимо от утвърждаването на върховността на Яхве. “Царството принадлежи на Теб, о, Господи, Ти, глава и владетел над всички.”
97:1.10 (1064.1) Лайтмотивът на тази ера беше божественото могъщество; пророците на тази епоха проповядваха религия, призвана да укрепи царя на еврейския трон. „На Теб, о, Господи, принадлежат величието, могъществото, славата, победата и честта. В твоите ръце са могъществото и силата, Ти всекиго можеш да направиш велик и могъщ.” Такава беше представата за Бога във времената на Самуил и неговите непосредствени приемници.
97:2.1 (1064.2) В десети век до Христа древноеврейската нация се раздели на две царства. Във всяко от тези държавни образувания много проповедници на истината се стремяха да сдържат реакционната вълна на духовното разложение, което започна и катастрофално нарастваше след войната, завършвайки с разделянето на държавата. Но тези усилия по развитието на древноеврейската религии се увенчаха с успех, едва след като със своето учение се появи решителен и безстрашен борец за праведност — Илия. Той възстанови в северното царство понятие за Бога, сравнимо с това, което съществуваше в дните на Самуил. Илия почти нямаше възможност да предложи прогресивна концепция за Бога. Както и Самуил, той беше зает с отхвърляне на олтарите на Ваал и разрушаването на идеалите на лъжебоговете. Независимо от противодействието на идолопоклонническия монарх той продължаваше своите реформи. Неговата задача беше още по-голяма и трудна, отколкото тази, която стоеше пред Самуил.
97:2.2 (1064.3) Когато Илия беше отзован, неговият верен сподвижник Елисей продължи неговия труд и с безценната помощ на малко известния Михей запази светлината на истината в Палестина.
97:2.3 (1064.4) Но това време не се съпровождаше с прогрес в представите за Божеството. Древните евреи още не се бяха издигнали даже до идеала на Мойсей. Ерата на Илия и Елисей завърши със завръщането на най-добрите класове към поклонението пред върховния Яхве и възстановяването на идеята за Всеобщия Създател приблизително в това състояние, в което я остави Самуил.
97:3.1 (1064.5) Продължителният спор между вярващите в Яхве и последователите на Ваал се обясняваше по-скоро със социално-икономически сблъсък на идеологии, отколкото с различия в религиозната вяра.
97:3.2 (1064.6) Обитателите на Палестина се отличаваха със своето отношение към частното земевладеене. За южните, или чергарски, аравийски племена (яхвеитите) земята беше неотчуждаема — като дар на Божеството на клана. Те смятаха, че земята не трябва да се продава или залага. “Рече Яхве, казвайки: “Не трябва да продавате земята, тъй като земята принадлежи на мен.”
97:3.3 (1064.7) Северните и по-уседнали хананеи (ваалитите) свободно купуваха, продаваха и залагаха своите земи. Думата „Ваал” означава “собственик”. Култът към Ваал се основаваше на две основни доктрини. Първата се заключаваше в легализацията на обмена на собственост, контракти и договори — права за покупка и продажба на земята. Второ, смяташе се, че Ваал изпраща дъжд — той беше бог на плодородието на земята. Добрата реколта зависеше от благосклонността на Ваал. Този култ основно беше свързан със земята — владеенето на земята и нейното плодородие.
97:3.4 (1065.1) Като цяло последователите на Ваал притежаваха домове, земи и роби. Това бяха аристократи-земеделци, които живееха в градовете. Всеки Ваал имаше светиня, жречество и “святи жени” — ритуалните проститутки.
97:3.5 (1065.2) Това принципно разминаване в отношението към земята доведе до остро противоборство на социалните, икономически, морални и религиозни възгледи на ханаанците и юдеите. Социално-икономическите противоречия прераснаха в определен религиозен спор едва от времето на Илия. С появата на този енергичен пророк борбата около този въпрос премина в по-религиозно русло — Яхве против Ваал — и завърши с триумф на Яхве и последващо развитие към монотеизма.
97:3.6 (1065.3) В противоречието между Яхве и Ваал Илия направи изместване към религиозен, а не земеделски аспект на юдейската и ханаанска идеология. Когато Ахав изтреби семейството на Навутей в резултат на заговор с цел да завладее тяхната земя, Илия превърна старите неписани поземлени закони в нравствен проблем и поведе решителна борба с ваалитите. Това беше също така борба на селските жители против доминирането на градовете. Превръщането на Яхве в Елохим стана основно при Илия. Този пророк започна своето служене като привърженик на поземлената реформа и го завърши с възвисяване на Божеството. Вааловци имаше много, а Яхве беше един — монотеизмът удържа връх над политеизма.
97:4.1 (1065.4) Огромна крачка при прехода от племенния бог — Яхве на ранните евреи, на когото в течение на толкова дълго време служеха с помощта на жертвоприношения и ритуали, към Бога, наказващ престъпленията и аморалноста даже в средата на своя народ, направи Амос — родом от хълмистия юг, той дойде като изобличител на престъпността, пиянството, тиранията и аморалността на северните племена. Никога от времето на Мойсей в Палестина не са били провъзгласявани толкова безпощадни истини.
97:4.2 (1065.5) Амос не беше просто реставратор или реформатор — той откри нови представи за Божеството. Той провъзгласи много от това, за което заявяваха неговите предшественици, и поведе смела атака срещу вярването в едно Божествено Същество, което подкрепяше греха в своя така наречен избран народ. За пръв път от времето на Мелхиседек човекът подлагаше на осъждане двойния стандарт на националното правосъдие и морал. За пръв път в своята история евреите чуха, че техният собствен Бог Яхве ще бъде така нетърпим към греха в техния живот, както и в живота на всеки друг народ. Амос създаде образа на суровия и справедлив Бог от Самуил и Илия, но той видя също така и Бога, неправещ различие между евреите и който и да е друг народ, когато работата опира до наказание за престъпления. Това беше пряка атака срещу егоистичната доктрина за “избрания народ”, дълбоко възмутила много евреи от онова време.
97:4.3 (1065.6) Каза Амос: “Търсете този, който направи горите и създаде вятъра, който създаде седемте звезди и Орион, който превръща тъмнината в ясно утро, а деня прави тъмен като нощ.” Разобличавайки полурелигиозните, приспособяващи се и понякога аморални събратя, той се стремеше да опише небратимото правосъдие на неизменния Яхве, когато каза за злодеите: „Даже ако те се скрият в преизподнята, ще ги извлече оттам моята ръка; даже ако се издигнат към небесата, ще ги сваля оттам.” “И даже ако ги поведат в плен враговете, ще заповядам на меча на правосъдието и той ще ги срази.” Амос още повече порази своите слушатели, когато, насочвайки към тях обвиняващ пръст, провъзгласи от името на Яхве: “Аз няма да забравя никога и нищо, направено от вас.” “Аз ще разсипя дома на Израил по всички народи, както се изсипват зърна в сито.”
97:4.4 (1066.1) Амос провъзгласи Яхве за “Бог на всички народи” и предупреди израилтяните, че ритуалът не трябва да заменя праведността. И преди този храбър учител да бъде убит с камъни, посетите от него семена на истината успяха да спасят учението за върховния Яхве; той осигури по-нататъшната еволюция на откровението на Мелхиседек.
97:4.5 (1066.2) Осия — последовател на Амос и неговата доктрина за всеобщия Бог на правосъдието, възроди представата на Мойсей за Бога на любовта. Той проповядваше прощаване чрез разкаяние, а не чрез жертвоприношение. Той провъзгласи евангелието на любовта и божественото милосърдие, казвайки: “Аз навеки ще се сгодя с теб; да, Аз ще се сгодя с теб по правда и справедливост, с любов и милосърдие. И Аз ще се сгодя с теб във вярност.” “Ще благоволя да ги обичам свободно, защото Аз вече не им се гневя.”
97:4.6 (1066.3) Осия беше верен продължител на моралните предупреждения на Амос, говорейки за Бога: “По желание свое ще ги накажа.” Но израилтяните прецениха неговите слова като жестокост, граничеща с предателство, когато той каза: “Ще кажа на тези, които не са били мой народ: “Ти си моят народ”, а той ще каже: “Ти си моят Бог.” Той продължи проповедта за разкаянието и прощаването, казвайки: “Аз ще ги изцеля от вероотстъпничеството, ще благоволя да ги обичам, тъй като вече не им се гневя.” Осия винаги провъзгласяваше надеждата и прощаването. Неговата основна мисъл неизменно се заключаваше в следните думи: “Ще бъда милосърден към своя народ. Те няма да познават друг Бог освен мен, защото няма друг спасител освен мен.”
97:4.7 (1066.4) Амос пробуди националното съзнание на евреите, признали, че Яхве не затваря очи пред техните престъпления и грехове само заради предполагаемата богоизбраност, докато Осия взе първите ноти в бъдещите милосърдни акорди на божественото състрадание и любов, толкова възвишено възпети от Исая и неговите сподвижници.
97:5.1 (1066.5) Това беше време, когато едни обявяваха за заплахите от наказания за лични грехове и национални престъпления на северните колена, а други предсказваха нещастия като въздаяние за простъпките на южното царство. Именно върху вълната на пробуждането на съвестта и съзнанието на древноеврейските племена се появи първият Исая.
97:5.2 (1066.6) Исая продължи проповедта за вечната природа на Бога, неговата безкрайна мъдрост, неговото неизменно съвършенство и надеждност. Той представи Бога на Израил, като каза: “И ще превърна правосъдието в мерило, а добродетелта във везни.” “Господ ще те избави от твоята скръб и от твоя страх, и от тежкия гнет, с който ти беше поробен.” “И зад гърба си ще чуеш глас, който ще каже: “Ето пътя, върви по него.” “Ето Бог, моето спасение; на него ще се уповавам и няма да се боя, тъй като Господ е моята сила и моята песен.” “Елате и ще разсъдим, казва Господ. — Ако вашите грехове са като пурпур, ще побелеят като сняг; ако са пурпурно-червени, ще ги избеля като вълна.”
97:5.3 (1066.7) Обръщайки се към обхванатите от страх и малодушие евреи, този пророк каза: „Станете и се радвайте, защото дойде вашата светлина и славата на Господа се издигна над вас.” “Духът на Господа е над мен, защото Господ ме помаза да благовестявам на бедните; той ме изпрати да изцелявам съкрушени сърца, да възвестявам свободата на пленените и да освобождавам духовните пленници.” “С радост ще се радвам за Господа, ще се развесели душата ми за моя Бог, защото даде ми той одеждите на спасението, облече ме в ризата на праведността.” “Във всички беди той беше заедно с нас и ангелът на неговото присъствие ги спасяваше. Със своята любов и благосърдие той ги изкупваше.”
97:5.4 (1067.1) След първия Исая се появиха Михей и Авдий, които потвърдиха неговото утоляващо душата евангелие и привнесоха в него още по-голяма красота. Тези двама храбри посланика смело разобличаваха подчинения на духовенството еврейски ритуал и безстрашно осъждаха цялата система на жертвоприношения.
97:5.5 (1067.2) Михей разобличаваше “управителите, които вземат подкупи, и свещениците, които учат за заплата, и пророците, които гадаят за пари”. Той учеше, че ще настане ден, свободен от суеверия и духовенство, казвайки: “Но всеки ще седи под своята собствена лоза и няма да се бои от никого, защото всеки човек ще живее съгласно собственото си разбиране за Бога.”
97:5.6 (1067.3) Същността на проповедите на Михей винаги оставаше неизменна: “Ще се представя ли пред Бога с изгорени приношения? Ще бъде ли доволен Господ, ако му принеса хиляда овена или десет хиляди реки масло? Да принеса ли моята първа рожба като изкупление за моето престъпление, плод от утробата ми за греха на моята душа? Той ми показа, човече, какво е добро и какво иска от теб Господ: да действаш справедливо, да обичаш милосърдието и да живееш смирено пред твоя Бог.” Това беше велика епоха; беше наистина поразително време, когато преди повече от две и половина хиляди години смъртните хора слушаха толкова спасителни проповеди и някои им вярваха. И ако не беше упоритата съпротива на духовенството, тези учители щяха да могат да унищожат цялата кървава обредност на еврейския религиозен ритуал.
97:6.1 (1067.4) Въпреки че няколко учители продължаваха да развиват евангелието на Исая, именно на Йеремия беше съдено да направи следващата дръзновена крачка в интернационализацията на Яхве — Бога на евреите.
97:6.2 (1067.5) Йеремия безстрашно провъзгласи, че Яхве не стои на страната на евреите в тяхната въоръжена борба с други нации. Той заяви, че Яхве е Бог на цялата земя, на всички нации и народи. Учението на Йеремия беше пик на нарастващата вълна на интернационализацията на Бога на Израил. Веднъж и завинаги този неустрашим проповедник провъзгласи, че Яхве е Бог на всички нации, че не съществува Озирис за египтяните, Бел за вавилонците, Ашура за асирийците или Дагон за филистимците. Така древноеврейската религия даде приноса си в това всемирно възраждане на монотеизма, което започна приблизително от това време. Представата за Яхве се издигна най-после до нивото на Божество с планетарно и даже космическо значение. Но на многото сподвижници на Йеремия беше трудно да си представят Яхве отделно от еврейската нация.
97:6.3 (1067.6) Йеремия проповядваше също така и за справедливия и любвеобилен Бог, описан от Исая, провъзгласявайки: “Да, с любов вечна Аз ви възлюбих и затова простирам към вас благоволение.” “Защото не по волята на сърцето си наказва Той синовете човешки.”
97:6.4 (1067.7) Каза този безстрашен пророк: “Праведен е нашият Господ, Той замисля и извършва велики дела. Той вижда всичко, което правят хората, за да въздаде на всеки по пътя му и според неговите заслуги.” Но като богохулна измяна бяха възприети неговите слова, казани при обсадата на Йерусалим: “Сега Аз отдадох всички тези страни на Навуходоносор, царя на Вавилон, моя роб.” А когато Йеремия посъветва градът да бъде предаден, свещениците и гражданските управители го хвърлиха в помийната яма на една мрачна тъмница.
97:7.1 (1068.1) Крахът на древноеврейската нация и месопотамският плен можеха да донесат огромна полза на нейната развиваща се теология, ако не бяха активните действия на еврейските свещеници. Вавилонските армии разбиха тяхната нация, интернационалните проповеди на духовните вождове нанесоха вреда на техния националистически Яхве. Именно горчивината от загубата на своя национален бог принуди еврейското духовенство да включи в древноеврейскатта история маса небивалици и привидно чудодейни случаи в опит да възстанови евреите в статута на избран от Бога народ и даже в неговото ново и разширено разбиране като интернационален Бог на всички нации.
97:7.2 (1068.2) По време на плена голямо влияние върху евреите оказаха вавилонските предания и легенди. Наистина следва да се отбележи, че пленниците неизменно подобряваха нравствения характер и духовно значение на тези халдейски разкази, които приемаха независимо от това, че те непременно изкривяваха тези легенди така, че да въздадат нужното на предшествениците на Израил и да обгърнат със слава неговата история.
97:7.3 (1068.3) За древноеврейските свещеници и книжовници съществуваше само една цел: възраждането на еврейската нация, прославата на древноеврейската традиция, възвеличаването на своята расова история. Ако някой изпитва негодувание поради това, че тези свещеници наложиха своите погрешни идеи над толкова значителна част от западния свят, то такъв човек следва да помни, че те не правеха това преднамерено. Те твърдяха, че пишат по усет; те не заявяваха, че пишат свещена книга. Те само съставяха книга за укрепването на угасващото мъжество на своите събратя по плен. Те съвсем определено се стремяха към повишаване на националния дух и морал на своите съотечественици. Превръщането на тези и други писания в ръководство, състоящо се от привидно безупречни учения, беше вече дело на хора от по-късните времена.
97:7.4 (1068.4) След пленяването еврейското духовенство широко се възползва от тези писания, но тяхното въздействие върху събратята им по плен беше изключително затруднено от присъствието на младия и неукротим пророк — Исая втори, който напълно прие учението на по-възрастния Исая за Бога на справедливостта, любовта, праведността и милосърдието. Както и Йеремия, той вярваше в това, че Яхве е станал Бог на всички народи. Той проповядваше тези истории за Бога с такава убедителност, че обръщаше в новата вяра както евреите, така и техните поробители. Този млад пророк остави писмено изложение за своите учения, които враждебните и злопаметни свещеници се стремяха да представят като нямащи никакво отношение към него, макар че чистото уважение към красотата и величието на тези учения стана причина да ги включат в книга първа на Исая. Затова писанията на този втори Исая могат да бъдат намерени в едноименната книга от четиридесета до петдесет и пета глава включително.
97:7.5 (1068.5) Нито един пророк или религиозен учител между Макивента и Иисус не е постигал такава висока представа за Бога, когото Исая втори възвести в дните на плена. Провъзгласеният от този духовен вожд Бог не беше ограниченото и антропоморфно създание на човека. “Погледни, Той повдига островите като песъчинки.” “И както небето е по-високо от земята, така моите пътища са по-висши от вашите пътища и моите мисли са по-висши от вашите мисли.”
97:7.6 (1069.1) Накрая Макивента Мелхиседек видя как човешките учители провъзгласяват пред смъртния човек истинския Бог. След Исая първи този вожд проповядваше Бога като всеобщ създател и вседържител. “Аз създадох земята и утвърдих на нея човека. Аз я сътворих не напразно, а за да бъде населена.” “Аз съм първият и последният, няма друг Бог освен мен.” Говорейки от името на Господ, Бог на Израил, този нов пророк каза: “Небесата могат да изчезнат и земята да остарее, но моята праведност ще пребъде вечно, моето спасение — во веки веков.” “Не бой се, защото аз съм с теб; не се безпокой, защото аз съм твоя Бог.” “Няма друг Бог освен мен — Бог справедлив и спасител.”
97:7.7 (1069.2) И утешение за еврейските пленници, както и за много хиляди оттогава, беше да слушат думи, подобни на тези: “Така казва Господ: Аз те сътворих, аз те изкупих, аз те нарекох; ти си мой.” “Когато прекосяваш реката, аз съм с теб, защото ти си скъп за моите очи.” “Може ли жената да забрави своето кърмаче, да не пожали сина, излязъл от нейната утроба? Да, тя може да забрави, но аз няма да забравя своите деца, защото погледнете: аз ги начертах на своите длани, аз даже покрих сянката им със своята ръка.” „Нека нечестивите хора оставят своите пътища, а неправедните — своите помисли, и нека отново дойдат до Господа, защото той е многомилостив.”
97:7.8 (1069.3) Вслушайте се още веднъж в проповедта за новото разкритие на Бога на Салим: “Както пастир ще пасе Той стадото свое; агънцата ще взема на ръце и носи на гърдите си. Той връща на уморения силата и дарява крепкост на изнемогващите. Вярващите в Господа отново придобиват сила, разтварят крила като орли; те бягат и не слабеят, вървят и умора не знаят.”
97:7.9 (1069.4) Този Исая широко разпространи евангелието, разширявайки представата за върховния Яхве. Той съперничеше на Мойсей по красноречие, изобразявайки Господ, Бог на Израел, като Всеобщ Създател. Неговото описание на безкрайните атрибути на Всеобщия Баща се отличаваше с поетичност. Никой и никога не е произнасял нищо по-прекрасно за небесния Баща. Както и псалмите, писанията на Исая принадлежат към числото на най-възвишените и верни изображения на духовната концепция за Бога, чути някога от смъртния човек до пристигането на Михаил на Урантия. Вслушайте се в това изображение на Божеството: “Аз съм висок и възвишен, аз обитавам във вечността.” “Аз съм първият и последният и няма друг Бог освен мен.” “Ръката на Господа не се скъси, за да не може Той да спасява, и ухото му не натежа, за да не може Той да слуша.” Нова за еврейството доктрина стана настойчивата проповед за божественото постоянство, за предаността на Бога на този милосърден, но мъжествен пророк. Той заяви, че “Бог няма да ви забрави, няма да ви остави”.
97:7.10 (1069.5) Този изтъкнат учител провъзгласи, че човек и Бог са свързани с най-тясна връзка, казвайки: “Всеки, който се нарича с моето име, Аз сътворих за слава моя и те ще възвестяват моята възхвала. Аз, аз сам отпускам греховете твои заради самия себе си и греховете твои няма да помня.”
97:7.11 (1069.6) Вслушайте се в това, как този велик евреин разрушава учението за националния Бог, прославяйки божествеността на Всеобщия Баща, за когото той казва: “Моят трон са небесата, земята е подножие за моите нозе.” И заедно с това Бог на Исая беше свят, величав, справедлив и непостижим. Почти напълно изчезна представата за гневния, отмъстителен и ревнив Яхве, на когото се покланяха бедуините в пустинята. Новата концепция за върховния и всеобщ Яхве се появи в съзнанието на смъртните хора, за да не изчезне вече никога от тяхното полезрение. Претворяването на божествената справедливост положи началото на разрушаването на примитивната магия и биологическия страх. Накрая човекът се запозна с вселената на закона и порядъка, с вселенския Бог, притежаващ надеждни и неизменни атрибути.
97:7.12 (1070.1) И този проповедник на небесния Бог никога не преставаше да провъзгласява своя Бог на любовта: “Аз живея на високо свято място с тези, чийто дух е съкрушен и смирен.” Все нови думи на утешение намираше този велик учител за своите съвременници: “И Господ ще ви води винаги и ще насища вашите души. Вие ще бъдете като напоена с вода градина, като ручей, който никога не пресъхва. И ако врагът придойде като река, духът Господен ще въздигне преграда.” И отново разрушаващото страха евангелие на Мелхиседек и раждащата доверие религия на Салим засияха с ярка светлина за благото на човечеството.
97:7.13 (1070.2) Осъщественото от този далновиден и мъжествен Исая, възвишеното изображение на величието и универсалното могъщество на върховния Яхве — Бога на любовта, управителя на вселената и нежния Баща на цялото човечество, напълно затъмни националистическия Яхве. От тези богати на събития дни висшата западна концепция за Бога винаги включваше всеобща справедливост, божествено милосърдие и вечна праведност. На превъзходен език, с несравнимо достойнство този велик учител описа всемогъщия Създател като вселюбящ Баща.
97:7.14 (1070.3) Този пророк от периода на вавилонския плен проповядваше на своя народ и на представителите на много други народи, слушащи го на бреговете на реките във Вавилон. И този втори Исая направи немалко, за да неутрализира множеството лъжливи и национал-егоистични представи за явяването на обещания Месия. Този опит успя не напълно. Ако свещениците не бяха насочили своите усилия към построяване на лъжлив национализъм, ученията на първия и втория Исая щяха да създадат условия, които биха позволили да познаят и приемат обещания Месия.
97:8.1 (1070.4) Традицията, в съответствие с която фактите от жизнения опит на древните евреи се разглеждат като свещена история, а събитията в останалия свят — като светска история, в значителна степен обяснява това объркано положение, в което попада човешкият разум при интерпретацията на историята. Причина за това е отсъствието на светска история на евреите. След като свещениците от вавилонския плен подготвиха ново изложение на привидно чудодейните отношения на Бога с древните евреи, тоест създадоха свещената история на Израил в този вид, в който тя съществува в Стария Завет, те старателно и напълно унищожиха съществуващите паметници на древноеврейската история — такива книги като “Деянията на царете израилски” и “Деяния на царете юдейски”, наред с някои други повече или по-малко точни изложения на древноеврейската история.
97:8.2 (1070.5) За да разберем защо пленените и зависими евреи до такава степен се страхуваха от разрушителния натиск и неизбежното насилие на светската история, че се заеха с пълното преписване и поправка на своята история, необходимо е накратко да погледнем фактите от техния объркан национален опит. Следва да помним, че евреите не са създали адекватна нетеологическа философия на живота. Те се бореха със своите начални, почерпани от Египет представи за божественото възнаграждение за праведност в съчетание със страшните наказания за греховете. Драмата на Йов беше нещо като протест против тази погрешна философия. Откровеният песимизъм на Еклисиаст беше мъдра земна реакция спрямо тази свръхоптимистична вяра в Провидението.
97:8.3 (1071.1) Но петстотинте години господство на чуждоземни управители бяха твърде дълъг срок даже за търпеливите и многострадални евреи. Пророците и свещениците заридаха: “Дълго ли, Господи, дълго ли?” Честните евреи търсеха отговор в Писанията, но ги обземаше още по-голямо смущение. Един от прорицателите на древността обеща, че Бог ще защити и освободи своя “избран народ”. Амос заплашваше, че Бог ще се отвърне от Израил, ако неговият народ не се върне към своите предишни критерии за праведност. Авторът на Второзаконието представи Великия избор между доброто и злото, благословението и проклятието. Първият Исая проповядваше милосърдния цар-освободител. Йеремия провъзгласи ерата на съкровена праведност — завет, начертан върху скрижалите на сърцето. Вторият Исая говореше за спасението чрез жертвоприношение и изкупление. Йезекиил провъзгласи освобождението чрез служене във вярата, а Ездра обеща благополучие чрез законопослушание. Независимо от всичко това евреите продължаваха да остават в робство а тяхното освобождение се отлагаше. Тогава се яви Даниил със своята драма на неминуемата “криза” — крушението на огромния образ и незабавното установяване на вечното царството на праведността, царството на Месията.
97:8.4 (1071.2) И всички тези напразни надежди доведоха до толкова дълбоко национално разочарование и безизходност, че смутените еврейски вождове не познаха и не приеха божествения Райски Син, който скоро им се яви в плът — в облика на Сина Човешки.
97:8.5 (1071.3) Всички съвременни религии изпадат в дълбоко заблуждение, давайки чудотворно обяснение на някои епохи от човешката история. Макар да е вярно, че Бог действително нееднократно се намесваше със своята съдбовна Бащинска ръка в потока от хорски дела, погрешно е да се смятат теологичните догми и религиозни суеверия за свръхестествена утайка, възникваща в този поток на човешката история под действието на чудотворни процеси. Фактът, че “Всевишните управляват в царството на хората”, още не превръща светската история в така наричаната свещена история.
97:8.6 (1071.4) Авторите на Новия Завет и последващите християнски писатели още повече изкривиха еврейската история със своите благонамерени опити да придадат на древноеврейските пророци трансцендентален смисъл. Така използването на древноеврейската история и от еврейските, и от християнските писатели доведе до пагубни последствия. Светската история на древните евреи беше напълно догматизирана. Тя се превърна в измислена свещена история и сложно се преплете с моралните представи и религиозни учения на така наричаните християнски народи.
97:8.7 (1071.5) Кратко изложение на основните моменти от древноеврейската история ще покаже как историческите факти бяха дотолкова изменени във Вавилон от еврейските духовници, че обикновената светска история на техните народи се превърна в измислена свещена история.
97:9.1 (1071.6) Никога не са съществували дванадесет израилски племена. В Палестина се заселиха само три или четири племена. Древноеврейската нация се появи в резултат от съюза на така наричаните израилтяни с хананейци. “И живяха синовете на Израил сред хананейци.” Древните евреи никога не са гонили хананейците от Палестина независимо от това, че свещениците без колебание твърдят обратното.
97:9.2 (1071.7) Националното съзнание на израилтяните произлезе от възвишенията на Ефрем; по-късното еврейско съзнание възникна в южния клан на Юда. Евреите (юдеи) винаги се стараеха да очернят и оклеветят историята на северните израилтяни (ефремци).
97:9.3 (1072.1) Претенциозната история на древните евреи започва с повествуванието за това, как Саул събирал северните колена за отразяване на нападението на амонитците над дружеските племена на галаадяните на изток от р. Йордан. Заставайки като глава на армията, наброяваща малко повече от три хиляди човека, той разби врага и именно след този подвиг ефремците го направиха свой цар. Преиначавайки разказа за този епизод, пленените свещеници увеличиха числеността на армията на Саул до 330 000 човека и добавиха “мъжете Юдини” към списъка на племената, участващи в сражението.
97:9.4 (1072.2) Веднага след поражението на амонитците Саул беше избран за цар по общо решение на своята войска. Никой от свещениците или пророците не взе участие в това. Но впоследствие свещениците записаха, че Саул бил коронован от пророк Самуил по повеля на небесата. Те направиха това, за да положат началото на “божествена наследствена линия” за царстването на Давид в Юдея.
97:9.5 (1072.3) Най-значителните изкривявания на еврейската история засягат Давид. След победата на Саул над амонитците (която той приписа на Яхве) филистимците се разтревожиха и започнаха да нападат северните племена. Давид и Саул никога не са намирали общ език. Давид заедно с отряд от шестстотин човека влезе в пределите на филистимския съюз и, вдигайки се по крайбрежието, излезе при долината на Ездрелон. Недалеч от Гет, филистимците заповядаха на Давид да отстъпи; те се опасяваха, че той ще се съедини със Саул. Давид се оттегли, филистимците атакуваха и разбиха Саул. Те нямаше да могат да направят това, ако Давид беше останал верен на Израил. Армията на Давид представляваше многоезично сборище от бунтари, в голямата си част представляващи останки от общества и хора, бягащи от правосъдието.
97:9.6 (1072.4) Поради трагичното поражение на Саул от филистимците при Гелвуя Яхве падна в очите на ханаанците в сравнение с другите богове. В обичайния случай поражението на Саул щеше да бъде приписано на отстъпничество от Яхве, но този път юдейските редактори го обясниха с отстъпления от ритуала. Легендата за Саул и Самуил им беше необходима като предпоставка за царуването на Давид.
97:9.7 (1072.5) Давид, заедно с неголяма войска, устрои своята столица в нееврейския град Хеврон. Скоро неговите съотечественици го провъзгласиха за цар на новото царство Юдейско. Юдея се състоеше основно от нееврейски елементи: кенеи, халевеи, йевусеи и други хананеи. Бидейки чергари-пастири, те бяха предани на юдейската идея за земевладеенето. Тези племена се придържаха към идеологията на клановете, обитаващи в пустинята.
97:9.8 (1072.6) Различието на свещената история от светската добре се илюстрира от два различни разказа за короноването на Давид, които се привеждат в Стария Завет. По недоглеждане на свещениците се запази част от светския разказ за това как най-близките последователи на Давид (неговата войска) го направиха цар; по-късно свещениците съчиниха пространното и скучно изложение на свещената история, където се описва как пророк Самуил, по повеля на небесата, избра Давид сред неговите братя и официално, със сложна и тържествена церемония, го помаза да царства над евреите, след което го провъзгласи за приемник на Саул.
97:9.9 (1072.7) Неведнъж се случваше така, че свещениците, съчинявайки своите измислени разкази за чудодейните отношения на Бога с Израил, забравяха напълно да изтрият недвусмислените изложения на фактите, вече съществуващи в хрониките от това време.
97:9.10 (1072.8) Стремейки се да си създаде политическа репутация, Давид отначало се ожени за дъщерята на Саул, после — за вдовицата на богатия идумеянин Навал, а след това — за дъщерята на Талмай, царя Гесурски. Той си взе за съпруги шест йевуски жени, без да се брои Вирсавия — жената на хетееца Урия.
97:9.11 (1073.1) Именно с такива методи и от такива хора Давид създаде измислицата за божественото царство — Юдея — като приемник на славата и традициите на изчезващото северно царство на ефремците — Израил. Разнообразната Юдея на Давид беше повече нееврейска, отколкото еврейска; независимо от това старейшините ефремци дойдоха при него и “помазаха Давид за цар на Израил”. Предвид военната заплаха Давид сключи договор с йевусейците, а столица на единното царство направи Йевус (Йерусалим) — града-крепост, намиращ се на половината път между Юдея и Израил. Осъзнавайки ставащото, филистимците нападнаха Давид. След ожесточено сражение те бяха разбити и за пореден път Яхве стана “Господ Бог Саваот”.
97:9.12 (1073.2) Но Яхве не можа да сподели част от своята слава с ханаанските богове, тъй като основната част от армията на Давид беше нееврейска. Така във вашите писания (по недоглеждане на юдейските редактори) се появи красноречиво свидетелство: “Яхве разби враговете мои пред мен. Затова това място беше назовано Ваал-Перацим.” Те направиха така, защото осемдесет процента от войните на Давид се покланяха на Ваал.
97:9.13 (1073.3) Давид обясни поражението на Саул при Гелвуя с това, че Саул нападна ханаанския град Гаваон, чиито жители имаха мирен договор с ефремците. Поради това Яхве се отвърна от него. Даже във времената на Саул Давид защитаваше ханаанския град Кеил от филистимците, а впоследствие направи един от ханаанските градове своя столица. Верен на политиката на компромисите с хананеите, Давид издаде седем потомъка на Саул на гаваонците, които ги екзекутираха.
97:9.14 (1073.4) След поражението на филистимците Давид завладя “ковчега на Яхве”, пренесе го в Йерусалим и направи поклонението на Яхве официална религия на своето царство. Като следваща крачка той започна да взема високи подкупи от идумейците, моавитяните, амонитците и сирийците.
97:9.15 (1073.5) В нарушение на древноеврейските нрави продажните чиновници на Давид започнаха да придобиват за лично ползване северните земи и скоро взеха под свой контрол караванните мита, които преди това вземаха филистимците. След това стана серия жестокости, кулминацията на които беше убийството на Урия. Всички съдебни апелации се разглеждаха в Йерусалим; “старейшините” повече не можеха да извършват правосъдие. Не е чудно, че избухна бунт. Днес Авесалом може да бъде наречен демагог; неговата майка беше хананейка. Освен сина на Вирсавия, Соломон, съществуваха и половин дузина други претенденти за трона.
97:9.16 (1073.6) След смъртта на Давид Соломон напълно очисти своята държавна машина от северните влияния, но запази цялата тирания и налогооблагане, съществуващи при режима на неговия баща. Разкошният двор на Соломон и широката програма за строителство разориха страната: бяха построени Ливанският дом, дворецът на дъщерята на фараона, храмът на Яхве, царския дворец и бяха възстановени стените на много градове. Соломон построи огромен еврейски флот, който под управлението на сирийски моряци търгуваше с целия свят. Неговият харем наброяваше почти хиляда [седемстотин жени и триста наложници — ІІІ Цар. 113; б.р.].
97:9.17 (1073.7) Към това време храмът на Яхве в Силом беше дискредитиран и център на целия религиозен живот на нацията стана пищният дворцов параклис в Йевус. Северното царство се върна към поклонението пред Елохим. То беше под покровителството на фараоните, които по-късно поробиха Юдея и наложиха на южното царство данък.
97:9.18 (1073.8) Периоди на подем се сменяха с периоди на упадък — войни на Израил и Юдея. След четири години гражданска война и смяна на три династии Израил се оказа под властта на градските деспоти, които започнаха да търгуват със земя. Даже цар Амврий се опита да купи имението на Семир. Но смъртна опасност надвисна, когато Салманасар III реши да разпространи своята власт над средиземноморското крайбрежие. Царят на ефремците Ахав се обедини с десет други групи и води битка при Каркар. Сражението завърши наравно. Асириецът беше спрян, но множество воини от съюзната армия останаха на бойното поле. Това голямо сражение даже не се споменава в Стария Завет.
97:9.19 (1074.1) Нови неприятности възникнаха, когато Ахав се опита да купи земя от Навутей. Неговата жена-финикийка подправи подписа на Ахав на документи, в които се отдаваше разпореждане да се конфискува земята на Навутей, обвинен в оскверняване на имената на “Елохим и царя”. Навутей и неговите синове бяха веднага екзекутирани. На мястото на събитията се появи решителният Илия, обвинявайки Ахав в убийството на Навутеите. Така Илия, един от най-големите пророци, започна своите проповеди със защита на предишното отношение към земята — против търгуващите със земя поклонници на Ваал, против стремежите на градовете към господство над провинцията. Но тази реформа се увенча с успех, едва след като провинциалният земевладелец Ииуй обедини своите сили с селския вожд Йонадав, унищожавайки пророците на Ваал (търговци на недвижими имоти) в Самария.
97:9.20 (1074.2) Новият живот започна, след като Йоахас и неговия син Йеровоам избавиха Израил от враговете. Но в това време в Самария вече управляваше престъпната аристокрация, съперничеща си по своите безчинства с династията на Давид от предишните дни. Държавата и църквата действаха ръка за ръка. Опитът да подтиснат свободата на словото застави Илия, Амос и Осия да пишат тайно, което действително положи началото на еврейската и християнската Библии.
97:9.21 (1074.3) Но северното царство изчезна, едва след като царят на Израил, сключвайки договор с царя на Египет, отказа да плати данък на Асирия. Последва тригодишна обсада, завършила с пълното унищожаване на северното царство. Така изчезна Ефрем (Израил). Юдея — тоест евреите, “остатъкът от Израил” — започна да съсредоточава земя в ръцете на шепа хора, както каза Исая, “прибавяйки дом към дома и поле към полето”. Скоро в Йерусалим, наред с храма на Яхве, се появи храм на Ваал. Краят на тази власт на терор беше положен от монотеистичното въстание, вдигнато от непълнолетния цар Йоас, който в течение на тридесет и пет години отстояваше вярата в Яхве.
97:9.22 (1074.4) Източник на неприятности за следващия цар, Амасия, станаха обложените с данък и въстанали идумейци и техните съседи. След блестяща победа Амасия тръгна назад, за да нападне своите северни съседи, но претърпя също толкова съкрушително поражение. След това избухна селски бунт. Въстаналите убиха царя, а на трона поставиха неговия шестнадесетгодишен син. Това беше Азария, когото Исая нарича Озия. След Озия делата тръгнаха все по-зле и в течение на сто години Юдея плащаше данък на асирийските царе. Исая първи обеща, че Йерусалим, градът на Яхве, ще стои вечно. Но Йеремия не се побоя да предскаже неговото падане.
97:9.23 (1074.5) Причината за действителния крах на Юдея стана кликата на богатите и продажни политици, действащи в управлението на непълнолетния цар Манасий. Изменението на условията спомогна за връщането към култа към Ваал, разрешаващ да се търгува със земята, което противоречеше на идеологията на Яхве. Падението на Асирия и усилването на Египет за известно време донесоха на Юдея избавление и народът взе властта в свои ръце. При Йосия той приключи с йерусалимската клика продажни политици.
97:9.24 (1074.6) Но тази ера завърши с трагедия, когато Йосия реши да встъпи в бой с Нехао, опитвайки се да спре неговата огромна армия, придвижваща се из Египет край брега на морето, на помощ на сражаващите се с Вавилон асирийци. Йосия започна да плаща данък на Египет. В Йерусалим политическата партия на Ваал се върна към властта и това беше началото на действителната зависимост от Египет. В последвалия след това период от време ваалитите контролираха както съдиите, така и духовенството. Поклонението на Ваал представляваше икономическа и социална система, имаща отношение както към правата за собственост, така и към плодородието на земята.
97:9.25 (1075.1) След свалянето на Нехао от Навуходоносор Юдея попадна под властта на Вавилон и беше оставена в покой десет години, но скоро въстана. Когато Навуходоносор застана против Юдея, нейните жители, за да повлияят на Яхве, започнаха да провеждат социални реформи, в частност — освобождаване на робите. След временното извеждане на вавилонската армия евреите се зарадваха, повярвали в това, че реформата им е донесла избавление. Именно тогава Йеремия ги предупреди за надвисналата опасност и скоро Навуходоносор се върна.
97:9.26 (1075.2) Краят на Юдея дойде внезапно. Градът беше разрушен, а народът изгонен във Вавилон. Противопоставянето на Яхве и Ваал завърши с плен и пленът стана това сътресение, което доведе останките от Израил към монотеизъм.
97:9.27 (1075.3) Във Вавилон евреите стигнаха до извода, че не могат да съществуват в Палестина във вид на неголяма група със своите особени социални и икономически обичаи и че тяхната идеология може да възтържествува само в случай на обръщане в нея на друговерци. Така се роди новата представа за съдбата — идеята за това, че евреите са длъжни да станат избраните слуги на Яхве. Еврейската религия на Стария Завет истински се формира в годините на плен.
97:9.28 (1075.4) Доктрината за безсмъртието също се формира във Вавилон. По-рано евреите смятаха, че идеята за бъдещ живот намалява значението на техните евангелия на социалната справедливост. Сега теологията за пръв път измести социологията и икономиката.
97:9.29 (1075.5) Така истината за еврейския народ показва, че свещената история в значителна степен се оказва само хроника на обикновената светска история. Юдаизмът беше тази почва, върху която израсна християнството, но евреите не бяха свръхестествен народ.
97:10.1 (1075.6) Израилските вождове внушаваха на израилтяните, че те са избран народ не заради особени привилегии и изключително божествено благоволение, а в името на особено служене — да носят истината за единия Бог на всички хора. Те обещаха на евреите, че ако изпълнят даденото им предназначение, ще станат духовни вождове на всички хора и бъдещият Месия ще управлява тях и всички хора като Княз на Мира.
97:10.2 (1075.7) Получавайки от персите свобода, евреите се върнаха в Палестина, но само за да попаднат в кабалата на собствените си закони, жертвоприношения и ритуали, подчинени на свещениците. И тъй както еврейските племена отхвърлиха чудесния разказ за Бога, с който към тях се обърна в своята прощална реч Мойсей, в полза на ритуалите по жертвоприношенията и епитимиите, така и останките от тази древноеврейска нация отхвърлиха величествената представа за Бога на втория Исая, отдавайки предпочитание на правилата, предписанията и ритуалите на все по-многобройното духовенство.
97:10.3 (1075.8) Националният егоизъм, лъжливата вяра в неправилно представяния обещан Месия, усилването на кабалата и тиранията на духовенството — всичко това накара да замлъкнат техните духовни лидери (с изключение на Даниил, Йезекиил, Агей и Малахия); и от това време до идването на Йоан Кръстител целият Израил преживяваше все по-голям духовен упадък. Но евреите никога не изгубиха своята представа за Всеобщия Баща; те продължават да следват тази концепция за Божеството и в края на двадесети век след Христа.
97:10.4 (1076.1) От Мойсей до Йоан Кръстител се проточи непрекъснат ред правоверни учители, които предаваха факела на монотеизма от едно поколение на друго, неизменно порицавайки безсъвестните управители, разобличавайки меркантилното духовенство и призовавайки хората да бъдат предани на върховния Яхве — Господ Бог на Израил.
97:10.5 (1076.2) Като нация евреите с времето загубиха своята политическа индивидуалност, но древната еврейска религия, основана на искрената вяра в единия и всеобщ Бог, продължава да живее в сърцата на разпръснатите изгнаници. И тази религия е жива затова, защото ú се отдаде да запази висшите ценности на своите последователи. Еврейската религия действително запази народните идеали, но тя не можа да стане двигател на прогреса и вдъхновител на творческите открития на философията в сферите на истината. Еврейската религия има много слаби страни — например, недостатъчността на философията и почти пълно отсъствие на естетически качества, но тя действително запази нравствените ценности; затова тя се съхрани. В сравнение с други концепции за Божеството представата за върховния Яхве беше определена, жива, личностна и нравствена.
97:10.6 (1076.3) Немного народи обичаха справедливостта, мъдростта, истината и праведността както евреите, но от всички народи те в най-малка степен допринесоха за интелектуално осмисляне и духовно разбиране на тези божествени качества. Макар че теологията на юдаизма се отказа да разшири своите граници, тя изигра важна роля в развитието на две други световни религии — християнството и исляма.
97:10.7 (1076.4) Еврейската религия се запази и благодарение на своите институции. За религията е трудно да оцелее като частна практика на изолирани индивиди. Извечната грешка на религиозните вождове се заключава в това, че виждайки злото в институционална религия, те се стремят да унищожат самия метод на групови действия. Те биха могли да се сдобият с повече, реформирайки ритуалите, а не унищожавайки ги. В това отношение Йезекиил беше по-мъдър от своите съвременници; макар че той се присъедини към тях в изискванията за лична морална отговорност, неговата цел беше също така създаването и безупречното изпълнение на по-съвършен и чист ритуал.
97:10.8 (1076.5) Така, сменящи се един друг, учителите на Израил извършиха най-големия подвиг за цялата история на еволюцията на религията на Урантия: постепенната, но непрекъсната трансформация на варварската представа за свирепия демон Яхве — ревнивия и жесток бог-дух на сипещия огън и жупел синайски вулкан, в последващата величествена и божествена концепция за върховния Яхве, създателя на всичко съществуващо, любвеобилния и милосърден Баща на цялото човечество. И тази древноеврейска концепция за Бога оставаше висшата човешка представа за Всеобщия Баща, чак докато тя получи ново и толкова съвършено развитие в личните учения и жизнен пример на неговия Син — Михаил Небадонски.
97:10.9 (1076.6) [Представено от Мелхиседек на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 98
98:0.1 (1077.1) УЧЕНИЯТА на Мелхиседек достигаха до Европа по най-различни пътища, но главно през Египет. Те станаха съставна част на западната философия, след като напълно се пропиха с елински, а по-късно — с християнски дух. Идеалите на западния свят бяха основно наследени от Сократ, а последващата религиозна философия на Запад стана философията на Иисус, модифицирана и изкривена в процеса на съприкосновение с развиващата се западна философия и религия; кулминационен пункт на целия този процес стана създаването на християнската църква.
98:0.2 (1077.2) В течение на дълго време салимските мисионери продължаваха своята дейност в Европа, постепенно вливайки се в много периодически възникващи култови и ритуални групи. Сред тези, които съхраняваха ученията на Салим в най-чист вид, следва да отбележим циниците. Тези проповедници на вярата в Бога и доверие в него все още действаха в Европа в епохата на Римската империя в първи век след Христа и впоследствие взеха участие в създаването на новоформиращата се християнска религия.
98:0.3 (1077.3) Салимското учение се разпространяваше в Европа в значителна степен благодарение на еврейските наемници, които участваха в безброй сражения за западния свят. В древни времена евреите се славеха с героизма си на бойното поле не по-малко, отколкото със своеобразието на теологията си.
98:0.4 (1077.4) В своята същност основните доктрини на гръцката философия, еврейската теология и християнска етика бяха отражение на предшестващото ги учение на Мелхиседек.
98:1.1 (1077.5) Салимските мисионери биха могли да създадат сред гърците обширна религиозна структура, ако не беше тяхната строга интерпретация на клетвата, полагана при посвещаването в духовен сан: въведеният от Мелхиседек обет забраняваше формирането на особени конгрегации за вероизповедания и изискваше от всеки учител обещанието никога да не изпълнява задълженията на свещеника, никога да не получава заплащане за религиозна служба — само храна, дрехи и подслон. Когато проповедниците на Мелхиседек проникнаха в доелинска Гърция, те срещнаха там народ, който все още не се придържаше към традициите, съществуващи във времената на Адамсон и андитите. Но тези учения бяха грубо изкривени от понятията и поверията, привнесени от ордите на слаборазвитите роби, във все по-големи количества доставяни при бреговете на Гърция. В резултат от тези фалшификации стана връщане към примитивния анимизъм и кървавите ритуали, при което низшите класи превърнаха в особен ритуал даже екзекуцията на осъдените престъпници.
98:1.2 (1077.6) Първоначалното влияние на салимските учители беше почти изцяло сведено до нула от така наричаното арийско нахлуване от Южна Европа и Изтока. Тези елински завоеватели донесоха със себе си антропоморфически концепции за Бога, приличащи на тези, с които техните събратя, арийците, запознаха Индия. Това заимстване положи началото на развитие на гръцкото семейство на боговете и богините. Новата религия частично се основаваше на култовете към навлизащите елински варвари, но тя също така използваше и митовете на по-древните обитатели на Гърция.
98:1.3 (1078.1) Виждайки, че преимуществен култ на Средиземноморието е култът към Богинята-Майка, елинските гърци наложиха на тези народи своя мъжки бог — Деус-Зевс, който — подобно на Яхве при хенотеистичните семити — към това време вече стана глава на целия гръцки пантеон на подчинените му богове. Придържайки се към концепцията за Зевс, гърците можеха с времето да стигнат до истински монотеизъм, ако Съдбата не беше останала въплъщение на висшето управляващо начало. Бог, имащ крайна ценност, трябва сам по себе си да е извършител и творец на съдбата.
98:1.4 (1078.2) Скоро тези фактори на религиозната еволюция доведоха до раждането на разпространеното вярване в безгрижните богове-олимпийци, притежаващи по-скоро човешки, отколкото божествени качества, и никога не предизвикващи сред разумните гърци особено сериозно отношение към себе си. Тези божества, създадени от тях самите, не събуждаха в тях нито голяма любов, нито голям страх. Зевс и неговото семейство от полухора-полубогове пораждаха патриотични и национални чувства, които обаче едва ли имаха отношение към почитанието или поклонението.
98:1.5 (1078.3) В съзнанието на елините дотолкова се опорочиха доктрините на ранните салимски учители, насочени против духовенството, че в Гърция никога не се появи някакво значително свещеничество. Даже създаването на изображения на боговете се отнасяше повече към изкуството, отколкото към поклонението.
98:1.6 (1078.4) Олимпийските богове са типичен пример за антропоморфизъм. Но гръцката митология се отличава повече с естетичност, отколкото с етичност. Ценността на гръцката религия се заключаваше в това, че тя изобразяваше вселенска, управляема група божества. И все пак в своето развитие гръцкият морал, етика и философия скоро далеч надминаха представата за Бога и този дисбаланс между интелектуалния и духовен растеж беше толкова опасен за Гърция, какъвто се оказа и за Индия.
98:2.1 (1078.5) Ако не предизвиква към себе си сериозно отношение, повърхностната религия не може да оцелее, особено ако е лишена от духовенство, което би укрепило нейните външни проявления и би изпълвало сърцата на нейните привърженици със страх и благоговение. Олимпийската религия не обещаваше спасение, както и не утоляваше духовната жажда на своите вярващи; затова тя нямаше бъдеще. Не минаха и хиляда години от момента на нейното възникване и тя практически изчезна и гърците останаха без национална религия, тъй като най-добрите умове престанаха да се интересуват от боговете на Олимп.
98:2.2 (1078.6) Такова беше положението, когато в течение на шести век до Христа Изтокът и Левант преживяха възраждане на духовното съзнание и ново пробуждане на интереса към монотеизма. Но Западът оставаше встрани от този процес; нито Европа, нито Северна Африка взеха участие в религиозното възраждане. При все това гърците се сдобиха действително с великолепни резултати в интелектуалното развитие. Те започнаха да побеждават страха и вече не разглеждаха религията като противоотрова на страха, но не видяха, че истинската религия е лекарство за разяждащите душата съмнения, духовните терзания и нравственото отчаяние. Те се стремяха да утешат душата с дълбокомислие — с философия и метафизика. От размишления за самосъхранение — спасение, те преминаха към самоосъзнаване и самопознание.
98:2.3 (1078.7) Със строгостта на мисленето гърците се стремяха да постигнат такова осъзнаване на увереността, което би заменило вярата в спасението, но техните усилия се оказаха напразни. Само най-разумните представители на висшите класове елински народи можеха да постигнат ново учение; обикновените хора — потомци на робите на предишните поколения, бяха неспособни да възприемат този нов заместител на религията.
98:2.4 (1079.1) Философите презираха всякакви форми на поклонение независимо от това, че всички те в една или друга степен се придържаха към салимската доктрина — вярата във “вселенския Разум”, “идеята за Бог” и “Великия Източник”. В степента, в която гръцките философи признаваха божественото и свръхкрайното, те бяха откровени монотеисти; те се отнасяха без особено почитание към плеядата богове и богини на Олимп.
98:2.5 (1079.2) Гръцките поети от пети и шести век пр. Хр., особено Пиндар, се опитваха да реформират гръцката религия. Те възвисиха нейните идеали, но си оставаха повече служители на изкуството, отколкото на религията. На тях не им се отдаде да създадат метод, който би спомогнал за развитието и запазването на висшите идеали.
98:2.6 (1079.3) Ксенофан проповядваше за единия Бог, но в неговите представи божеството беше твърде пантеистично, за да стане личностен Баща на смъртния човек. По своите убеждения Анаксагор беше механист, ако не се смята това, че той признаваше Първопричината — Изначалния Разум. Сократ и неговите последователи Платон и Аристотел учеха, че добродетелта е знание, великодушието — здраве на душата, че е по-добре да страдаш от несправедливост, отколкото да бъдеш виновен за нея, че е порочно да плащаш за злото със зло и че боговете са мъдри и добри. В тяхното разбиране основни добродетели бяха мъдростта, мъжеството, въздържанието и справедливостта.
98:2.7 (1079.4) Еволюцията на религиозната философия сред елинските и древноеврейски народи е нагледен пример за противоположната дейност на църквата като институция, определяща културния прогрес. В Палестина човешкото мислене беше дотолкова подчинено на духовници и се контролираше от религиозни книги, че религията и моралът изцяло погълнаха философията и естетиката. В Гърция, предвид почти пълното отсъствие на свещеници и “свещени писания”, човешкият разум си оставаше свободен и нескован, което позволи да се постигне поразителна дълбочина на мисълта. Но религията като личен опит изостана от интелектуалните изследвания на същностите и реалностите на космоса.
98:2.8 (1079.5) В Гърция вярата беше подчинена на мисленето; в Палестина мисленето се намираше в подчинение на вярата. Силата на християнството в значителна степен се обяснява с неговите широки заимствания както от еврейския морал, така и от гръцката мисъл.
98:2.9 (1079.6) В Палестина религиозната догма закостеня дотолкова, че се превърна в заплаха за по-нататъшното развитие; в Гърция човешката мисъл стана толкова абстрактна, че концепцията за Бога се изля в мъгляви пантеистични разсъждения, в които имаше много общо с неличностната Безкрайност на брахманските философи.
98:2.10 (1079.7) Но простите хора от това време не разбираха гръцката философия с нейните идеи за самопостигане и абстрактното Божество и не проявяваха към нея особен интерес; те по-скоро жадуваха обещания за спасение, стремяха се към личностния Бог, Който може да чуе техните молитви. Те изгонваха философите и преследваха оцелелите привърженици на салимския култ — двете доктрини в значителна степен се сляха и бяха готови за диво оргиастично потопяване в безразсъдството на материалните култове, разпространяващи се по това време в Средиземноморието. Елевсинските мистерии се развиваха заедно с пантеона олимпийци и представяха гръцката версия на поклонението пред плодовитостта; в образа на Дионис процъфтяваше поклонение пред природата. Най-добрият от култовете беше орфическото братство, чиито нравствени проповеди и обещания за спасение привличаха към себе си много хора.
98:2.11 (1080.1) Цяла Гърция използваше тези нови начини за придобиване на спасение, тези буйни емоционални ритуали. Нито една нация не е постигала такива висоти на художествената философия за толкова кратко време; нито една не е създавала толкова прогресивна система на етика, практически незнаеща Божеството и напълно лишена от обещания за човешкото спасение; нито една нация не се е потопявала толкова стремително, толкова дълбоко и с такава неистовост до подобни дълбини на интелектуалната изостаналост, нравствената развала и духовната нищета, както тези гръцки народи, хвърлили се в безумния водовъртеж на мистерийните култове.
98:2.12 (1080.2) Религиите можеха в течение на дълго време да съществуват без философска поддръжка, но рядко някоя философия като такава може дълго да се запази без каквото и да е отъждествяване с религията. Философията се съотнася с религията така, както мисленият образ — с действието. Но идеално за човека е това положение, при което философията, религията и науката са слети в изпълнение на смисъла на единно цяло посредством съвместното действие на мъдростта, вярата и опита.
98:3.1 (1080.3) Последващата религия на латинските народи, стигаща в своите корени до ранните форми на поклонение на семейните богове и превръщаща се в племенно почитание на бога на войната Марс, по естествен начин напомняше по-скоро политически обряд, отколкото интелектуална система — подобие на гръцка или брахманска, или по-духовната религия на някои други народи.
98:3.2 (1080.4) В епохата на великото монотеистично възраждане на евангелието на Мелхиседек в шести век до Христа само редки салимски мисионери съумяваха да се доберат до Италия, а тези, на които това се отдаваше, се оказаха неспособни да преодолеят влиянието на бързо разпространяващото се етруско духовенство с неговата нова плеяда богове и храмове, обединени в държавните религии на Рим. В противоположност на религията на гърците религията на латинските племена не беше незначителна и продажна, а в сравнение с древноеврейската тя не се отличаваше със суров и тираничен характер. Основно тя се ограничаваше със съблюдаването на церемонии, клетви и табу.
98:3.3 (1080.5) Огромно влияние върху римската религия оказаха културните заимствания от Гърция. Съответно, повечето олимпийски богове бяха пренесени на римска почва и влязоха в римския пантеон. В течение на дълго време гърците се покланяха на домашното огнище — богинята на огнището беше целомъдрената Хестия; римската богиня на семейното огнише беше Веста. Зевс стана Юпитер, Афродита — Венера; аналогични паралели се появиха и при много други олимпийски божества.
98:3.4 (1080.6) Религиозните инициации на римските юноши се съпровождаха с тържествено посвещение на служене на държавата. Полагането на клетви и приемането на поданство по същество бяха религиозни обреди. Латинските народи строяха храмове, олтари и светини, а във времената на кризи прибягваха към помощта на оракули. Те пазеха останките на героите, по-късно — мощите на християнските светии.
98:3.5 (1080.7) Този формален и безстрастен вид псевдорелигиозен патриотизъм беше обречен на крах — така, както високоинтелектуалното и художествено поклонение на гърците падна пред пламенното и дълбоко емоционално поклонение, свойствено на мистерийните култове. Най-големият от тези разрушителни култове беше тайната религия на сектата „Божията Майка”, седалището на която тогава се намираше точно на мястото, където днес е катедралата „Свети Петър” в Рим.
98:3.6 (1080.8) Младата римска държава провеждаше политика на завоевания, но тя на свой ред беше завоювана от култове, ритуали, мистерии и концепции за Бога, заимствани от Египет, Гърция и Левант. Тези привнесени култове продължаваха да процъфтяват по цялата територия на Римската империя чак до възцаряването на Август, който — изключително по политически и граждански мотиви — извърши героичен и в известен смисъл успешен опит да приключи с мистериите и да възроди по-древната политическа религия.
98:3.7 (1081.1) Един от жреците на държавната религия разказа на Август за древните опити на салимските учители да разпространят доктрината за единия Бог — крайното Божество, имащо власт над всички свръхестествени същества. Тази идея толкова увлече императора, че той построи множество дворци, украси ги с прекрасни изваяния, проведе реорганизация на държавното жречество, възроди държавната религия, назначи себе си за върховен жрец на всички хора и, като император, без колебание провъзгласи себе си за върховен бог.
98:3.8 (1081.2) По време на живота на Август неговата нова религия процъфтяваше, към нея се придържаха по цялата империя, с изключение на Палестина — родината на евреите. И тази ера на човешките богове продължаваше дотогава, докато броят на самопровъзгласените богове в официалната римска религия не превиши две десетици, при което всеки от тях заявяваше за своето чудотворно раждане и други свръхчовешки атрибути.
98:3.9 (1081.3) Последната съпротива на намаляващата група салимски вярващи беше появата на група убедени проповедници — циници, призоваващи римляните да се откажат от своите диви и безсмислени религиозни ритуали и да се върнат към вероизповеданието, включващо евангелието на Мелхиседек в неговото видоизменено и изкривено състояние, до което то достигна след съприкосновението с философията на гърците. Но повечето от хората отхвърлиха циниците; те предпочитаха да се отдават на ритуалите на мистериите, които не само даваха надежда за лично спасение, но също така удовлетворяваха и страстта към развлеченията, острите усещания и увеселения.
98:4.1 (1081.4) Повечето народи на гръко-латинския свят, изгубили своите примитивни семейни и държавни религии и неспособни или нежелаещи да проникнат в същността на гръцката философия, обърнаха своя взор към зрелищните и емоционално наситени мистерийни култове, заимствани от Египет и Левант. Простите хора жадуваха обещания за спасение — религиозно утешение в този живот и гаранция за надеждата за задгробен живот.
98:4.2 (1081.5) Най-разпространените мистерийни култове бяха три:
98:4.3 (1081.6) 1. Фригийски култ на Кибела и нейния син Атис.
98:4.4 (1081.7) 2. Египетски култ към Озирис и неговата майка Изида.
98:4.5 (1081.8) 3. Ирански култ към поклонение на Митра като спасител и изкупител на греховното човечество.
98:4.6 (1081.9) Фригийските и египетски мистерии учеха, че божественият син (съответно Атис и Озирис) е преживял смъртта и е бил възкресен с помощта на божествените сили, а също така и че всеки човек, преминал съответния обряд на посвещение в мистерията и благоговейно отбелязващ годишнината от смъртта и възкресението на бога, се причислява по такъв начин към неговата божествена природа и безсмъртие.
98:4.7 (1081.10) Фригийските ритуали бяха впечатляващи, но унизителни. Техните кървави празненства показват колко изродили се и примитивни са станали тези мистерии на Левант. Най-святият ден беше Черният Петък — “денят на кръвта”, който се отбелязваше в памет на самоубийството на Атис. Тридневното прославяне на жертвите и смъртта на Атис се сменяха с веселие в чест на неговото възкресение.
98:4.8 (1082.1) В сравнение с фригийския култ ритуалите за поклонение пред Изида и Озирис се отличаваха с по-голяма изтънченост и изразителност. Източник на египетския ритуал стана легендата за древния бог Нил — умрелия и възкръснал бог, представата за когото възникна от наблюденията на ежегодното повяхване на растителния свят, сменящо се с пролетното възраждане на всички живи растения. Безумието на тези мистерийни култове и оргиите, с които се съпровождаха техните ритуали и които сякаш водеха към екстаз познанията за божественост, понякога имаха крайно отблъскващ характер.
98:5.1 (1082.2) С времето фригийските и египетски мистерии отстъпиха пред най-великите от мистерийните култове — поклонението към Митра. Култът към Митра импонираше на най-широките слоеве хора и постепенно изтласка и двата свои предшественика. Митраизмът се разпространи из цялата Римска империя благодарение на римските легиони, които бяха набрани в Левант, където тази религия се ползваше с популярност, и накъдето и да се отправяха легионерите, те навсякъде носеха своята вяра. В сравнение с по-ранните мистерийни култове новият религиозен ритуал беше огромна крачка напред.
98:5.2 (1082.3) Култът към Митра се появи в Иран и дълго време съществуваше в своята родина независимо от яростната съпротива от страна на последователите на Заратустра. Основно именно чрез култа към Митра религията на Заратустра оказа влияние нърху появилото се по-късно християнство.
98:5.3 (1082.4) Култът към Митра изобразяваше войнствен бог, родил се от огромна скала, извършващ героични постъпки и с удара на своите стрели каращ от камъка да рукне вода. Този култ разказва за потопа, по време на който се е спасил само един човек в специално построен съд, и за прощалната трапеза, която Митра разделил с бога-слънце, преди да се възнесе на небето. Този бог-слънце, Sol Invictus, беше дегенерация на Ахура-Мазда — представите за божество в зороастризма. Митра се смяташе за спасил се поборник на бога-слънце в неговата борба с бога на тъмнината. След убийството на митическия свещен бик Митра бил признат за безсмъртен, възвисен до положението на застъпник на човешкия род пред небесните богове.
98:5.4 (1082.5) Привържениците на този култ извършваха своите обреди в пещерите и други тайни места, пееха химни, мърмореха магически заклинания, ядяха плътта на заклани животни и пиеха тяхната кръв. Поклоненията се извършваха три пъти на ден. С най-изискан ритуал се съпровождаше ежегодният празник на Митра, който се отбелязваше на двадесет и пети декември. Хората вярваха в това, че вкусвайки жертвена плът, човек придобива вечен живот и след смъртта може веднага да попадне в лоното на Митра, където ще пребивава в блаженство чак до съдния ден. В съдния ден Митра ще отключи със своите ключове от небето вратата на Рая и ще пусне тук благочестивите, след което всички непричестили се — и живи, и мъртви — ще бъдат унищожени при завръщането на Митра на Земята. Този култ учеше, че след смъртта човек ще застане пред Митра за произнасяне на присъда и че с настъпването на края на света Митра ще призове всички мъртви от гроба за Страшния съд. Грешниците ще изгорят в огън, а праведниците ще царуват заедно с Митра.
98:5.5 (1082.6) Отначало това беше религия само за мъже и съществуваха седем ордена, в които можеха последователно да се посвещават вярващите. По-късно жените и дъщерите на вярващите започнаха да допускат в храмовете Великата Майка, присъединяваща се към храмовете на Митра. Женският култ представляваше смесване на ритуалите на митраизма и фригийския култ към Кибела — майката на Атис.
98:6.1 (1083.1) До появата на мистерийните култове и християнството личната религия като отделна институция практически не съществуваше в цивилизованите страни на Северна Африка и Европа; религията беше повече дело на семейството и на градовете-държави, политическо и имперско дело. Сред елинските гърци така и не възникна централизирана религиозна система; техните ритуали имаха местно значение, те нямаха духовенство и “свещени книги”. На техните религиозни институции не им достигаше мощната и подбуждаща сила, способна да запази висшите нравствени и духовни ценности. В това отношение Гърция имаше много общо с Рим. Макар да е вярно, че формализацията на религията обикновено намалява нейната духовност, също толкова верен е и фактът, че досега още на нито една религия не се е отдало да се запази без помощта на формалната организация в един или друг вид, в една или друга степен.
98:6.2 (1083.2) Затова западната религия продължаваше да чезне, докато не настана времето на скептиците, циниците, епикурейците и стоиците, но преди всичко докато не започна великото състезание на митраизма и новата религия — християнството на ап. Павел.
98:6.3 (1083.3) В течение на трети век след Христа митраистките и христиаянските църкви твърде много си приличаха една на друга — и външно, и по характера на своите ритуали. Местата за вероизповедание в по-голямата си част се намираха под земята; и в двата култа се използваха олтари, на фона на които се намираха различни изображения на страданията на спасителя, принесъл избавление на прокълнатото за своите грехове човечество.
98:6.4 (1083.4) При влизането в храма митраистите винаги топяха пръсти в светена вода. И тъй като на някои места се срещаха хора, които едновременно изповядваха и двете религии, то въведоха този обичай в повечето християнски църкви, намиращи се близо до Рим. И в двете религии се използваше умиване, както и причастие с хляб и вино. Ако не говорим за Митра и Иисус, най-голямото различие на митраизма от християнството беше това, че първият поощряваше войнствеността, а на второто беше свойствено свръхмиролюбието. Търпимостта на митраизма към другите религии (с изключение на късното християнство) доведе до пълното му изчезване. Но решаващ фактор в борбата между тях беше приемането на жените като пълноправни членове в християнската вяра.
98:6.5 (1083.5) Накрая номиналната християнска вяра стана господстваща на Запад. Гръцката философия ú даде историческите ценности, митраизмът — религиозните обреди, християнството като такова — метода за запазване на нравствените и социални ценности.
98:7.1 (1083.6) Синът-Създател се въплъти в образа на смъртен човек и посвети себе си на човешкия род на Урантия не за умиротворяване на гневния Бог, а за да убеди цялото човечество да осъзнае любовта на Отеца и своя статут на деца Божии. В края на краищата даже великият защитник на доктрината за изкуплението (ап. Павел — б.р.) частично разбра тази истина, провъзгласявайки, че “Бог в Христа примири света със Себе Си”.
98:7.2 (1084.1) Въпросът за произхода и разпространението на християнската религия излиза извън рамките на настоящия документ. Достатъчно е да се каже, че тя е построена около личността на Иисус Назарянин — небадонския Син-Михаил, въплътил се в образа на човек и известен на Урантия като Христос, Помазаника. Християнството се разпространяваше в Левант и на Запад от последователите на този галилеец, мисионерският плам на когото не отстъпваше на старанието на знаменитите му предшественици — сифитите и салимитите, а също и на техните убедени азиатски съвременници, проповедниците на будизма.
98:7.3 (1084.2) Като урантийска система на вярване християнската религия възникна чрез съединяване на ученията, влиянията, култовете и индивидуалните отношения на отделните личности:
98:7.4 (1084.3) 1. Ученията на Мелхиседек, които са основополагащ фактор за всички религии на Запада и Изтока, появили се за последните четири хиляди години.
98:7.5 (1084.4) 2. Древноеврейската система на морал, етика, теология и вяра както в Провидението, така и във върховния Яхве.
98:7.6 (1084.5) 3. Ученията на зороастризма за борбата между космическото добро и зло, което към това време вече остави своята следа в юдаизма и митраизма. В резултат на продължителните сблъсъци на митраизма с християнството в периода на борба между двете религии доктрината на иранския пророк стана мощен фактор при определянето на теологичния и философски тип и структура на ученията, догмите и космологията на елинизираните и латинизирани версии на ученията на Иисус.
98:7.7 (1084.6) 4. Мистерийни култове — особено митраизмът, но също така и поклоненията пред Великата Майка във фригийския култ. Даже легендите за раждането на Иисус на Урантия се смесваха с римската версия за чудотворното раждане на иранския герой-спасител Митра, чието явяване на Земята е било предполагаемо засвидетелствано само от няколко пастири, които, узнавайки за предстоящото събитие от ангелите, принесли своите дарове.
98:7.8 (1084.7) 5. Историческият факт за човешкия живот на Йешуа Бен Йосиф — реалното съществуване на Иисус Назарянин като прославения Христос, Божия Син.
98:7.9 (1084.8) 6. Личните възгледи на Павел Тарсянин. Следва да се отбележи, че в годините на неговата младост митраизмът беше господстващата религия на Тарс. Павел не предполагаше, че неговите благонамерени послания към своите прозелити ще станат за последващите християни “слово Божие”. Такива учители действат от най-добри подбуди и не бива да ги смятаме отговорни за това, как се използват техните писания от потомците им.
98:7.10 (1084.9) 7. Философската мисъл на елинистичните народи на Александрия, Антиохия, Гърция, Сиракуза и Рим. Гръцката философия по-добре се съчетаваше с предложената от Павел версия на християнството, отколкото с която и да е друга съвременна религиозна система, и стана много важен фактор за успеха на християнството на Запад. Заедно с теологията на Павел гръцката философия и досега е основа на европейската етика.
98:7.11 (1084.10) Според своето проникване на Запад изначалните учения на Иисус придобиваха все повече западен характер и с това изгубваха своята потенциална притегателност за всички раси и всички типове хора. Днес християнството се превърна в религия, добре приспособена към социалните, икономически и политически нрави на белите раси. То отдавна престана да бъде религията на Иисус, макар че за тези индивиди, които искрено се стремят да следват това учение, то и досега е доблестно изложение на прекрасната религия, разказваща за Иисус. То прослави Иисус като Христос, месиански Божий помазаник, но в значителна степен забрави личното евангелие на Учителя — бащинството на Бога и братството на всички хора.
98:7.12 (1085.1) С това завършва дългият разказ за ученията на Макивента Мелхиседек на Урантия. Изминаха повече от четири хиляди години от времето, когато този изключителен Син се посвети на Урантия, и за това време ученията на свещеника Ел-Елион, “Всевишния Бог”, станаха достояние на всички раси и народи. Макивента достигна целта на своето необичайно посвещение: когато Михаил се готвеше за поява на Урантия, в сърцата на мъжете и жените вече съществуваше представата за Бога — същата представа за Бога, която отново и отново пламти в живия духовен опит на разнообразните деца на Всеобщия Баща в техния увлекателен временен живот на окръжаващите планети на пространството.
98:7.13 (1085.2) [Представено от Мелхиседек на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 99
99:0.1 (1086.1) РЕЛИГИЯТА постига своето висше социално служене, когато е най-малко свързана със светските институции на обществото. В миналите векове, предвид на това, че социалните реформи основно се ограничаваха в сферата на нравствеността, на религията не ú се налагаше да се приспособява към радикалните изменения в икономическата и политическа система. Главният проблем на религията беше стремежът да замени злото с добро в пределите на съществуващия социален порядък на политическата и икономическа култура. Затова религията косвено спомагаше за запазване на установилия се в обществото ред, за укрепване на съществуващия тип цивилизация.
99:0.2 (1086.2) Но религията няма нужда да има непосредствено отношение към създаването на нови социални системи, нито към запазването на стари. Истинската религия действително се противи на насилието като метод за социална еволюция, но тя не се противи на разумните опити на обществото да адаптира своите обичаи и да приспособи своите институции към нови икономически условия и културни изисквания.
99:0.3 (1086.3) В миналото религията понякога действително одобряваше социалните реформи, но в двадесети век на нея ú се налагаше да се сблъсква с необходимостта от приспособяване към широкомащабно и продължително социално преустройство. Условията за живот се изменят толкова стремително, че е необходимо значително да се ускори преобразуването на обществените институции. Затова религията трябва бързо да се адаптира към този нов и постоянно изменящ се социален ред.
99:1.1 (1086.4) Техническите изобретения и разпространението на знания видоизменят цивилизацията; някои икономически приспособления и социални промени са задължителни за предотвратяването на културната катастрофа. Ще е необходимо хилядолетие преди този нов, бъдещ социален ред да стане устойчив. Хората трябва да се примирят с процеса на промените, адаптациите и повторните адаптации. Човечеството се намира на пътя на нова, неразкрита планетарна съдба.
99:1.2 (1086.5) Религията трябва да стане осезателен и динамичен фактор за морална устойчивост и духовен прогрес, действащ в условията на постоянно изменящите се обстоятелства и нескончаемите икономически преобразувания.
99:1.3 (1086.6) Урантийското общество не може да се надява на това, че ще му се отдаде да остане в устойчиво състояние така, както това ставаше в предишните векове. Социалният кораб излезе от тихите заливи на устойчивите традиции и се отправи в плаване по бурните морета на еволюционната съдба; и както никога преди в световната история, човешката душа трябва точно да разгледа навигационните карти на морала и задължително да следва компаса на религията. Висшата мисия на религията като социален фактор е стабилизацията на идеалите на човечеството в това опасно време на преход от един стадий на цивилизацията към друг, от едно ниво на култура към друго.
99:1.4 (1087.1) В религията няма да се появят нови задължения, но неотложната ú задача се състои в това, да действа като мъдър ръководител и опитен съветник във всички тези нови и бързо изменящи се ситуации. Обществото става по-механично, по-тясно, по-сложно, а взаимозависимостта на неговите отделни части е по-опасна. Задачата на религията е да не допусне тези взаимовръзки да доведат до взаимен регрес или дори до унищожение. Религията трябва да служи като космическа сол, непозволяваща на ферментите на развитието да унищожат културния аромат на цивилизацията. Само с помощта на религията тези нови социални отношения и икономически катаклизми могат да доведат до устойчиво братство.
99:1.5 (1087.2) Отричащият Бога хуманизъм е по човешки благороден жест, но истинската религия е единствената сила, способна да доведе до устойчиво повишаване на чувствителността на една специална група към нуждите и страданията на други. В миналото институционалната религия можеше да остава пасивна, когато горните слоеве на обществото бяха глухи за страданията и угнетеното състояние на безпомощните низши слоеве, но днес низшите социални класи вече не са нито толкова откровено невежи, нито толкова политически безпомощни.
99:1.6 (1087.3) Религията не трябва да се занимава непосредствено със светската задача за социално преустройство и икономическа реорганизация. Но тя трябва активно да върви в крак с всички успехи на цивилизацията, ясно и решително потвърждавайки своите нравствени и духовни пълномощия и духовни заповеди, своята прогресивна философия на човешкия живот и трансценденталното спасение. Духът на религията е вечен, но формата на нейното изражение трябва отново да се определя при всяко обновление на речника на човешкия език.
99:2.1 (1087.4) Институционалната религия е неспособна да стане вдъхновител и ръководител на това надигащо се всемирно социално преустройство и икономическа реорганизация, тъй като за съжаление тя — в по-голяма или по-малка степен — стана органична част от соцално-икономическата система, на която е съдено да бъде преобразувана. Само истинската религия, основана на личен духовен опит, е способна да изпълнява полезна и съзидателна функция в условията на днешната криза на цивилизацията.
99:2.2 (1087.5) Институционалната религия се оказа в безизходно положение, в омагьосан кръг. Тя е неспособна да преустрои обществото, без първоначално да преустрои себе си; но явявайки се толкова неотменна част от съществуващия ред, тя е неспособна да преустрои себе си, докато не бъде радикално преустроено обществото.
99:2.3 (1087.6) Вярващите трябва да функционират в обществото, промишлеността и политиката като индивиди, а не като групи, партии или институции. Религиозната група, която позволява на себе си да действа като такава отделно от религиозната дейност, веднага става политическа партия, икономическа организация или социална институция. Религиозният колективизъм трябва да ограничи своите усилия в съдействието на религиозни цели.
99:2.4 (1087.7) В социалното преустройство вярващите — в сравнение с невярващите хора — представляваха голяма ценност само дотолкова, доколкото религията разшири тяхната далновидност и ги снабди с тази висша социална мъдрост, която се ражда от искреното желание да обичаш Бога с висша любов и да обичаш всеки човек като свой брат в Царството небесно. Идеалният социален ред е този, в който всеки човек обича своя ближен така, както обича себе си.
99:2.5 (1087.8) Възможно е в миналото институционалната църква действително да изглеждаше, че служи на обществото, прославяйки съществуващите политически и икономически процедури, но ако иска да се запази, тя трябва колкото се може по-бързо да се откаже от тази роля. Единствено подобаващо отношение на църквата е проповядването на отказ от насилието, доктрината за мирната еволюция, вместо насилствена революция — мира на Земята и добрата воля сред хората.
99:2.6 (1088.1) На съвременната религия ú е трудно да измени своето отношение към стремителните социални промени само затова, защото се оказа скована от своята институционалност, традиции и догми. На религията, основана върху живия опит, не ú е трудно да запази преднината си пред тези промени и икономически разтърсвания, когато със своите действия тя неизменно укрепва морала и е социален ръководител и духовен кормчия. Истинската религия пренася от една епоха в друга това ценно нещо, което съществува в културата, а също и тази мъдрост, която се ражда в опита на хората, познали Бога и стремящи се да станат като Него.
99:3.1 (1088.2) Ранното християнство беше напълно свободно от каквито и да е граждански задължения, социални задължения и икономически обединения. Едва най-късното християнство, превръщайки се в институт, стана органическа част от политическата и социална структура на западната цивилизация.
99:3.2 (1088.3) Небесното царство не е нито социален, нито икономически принос; то представлява изключително духовно братство на позналите Бога индивиди. Разбира се, такова братство само по себе си е нов и удивителен социален феномен, който влече след себе си поразителни политически и икономически последствия.
99:3.3 (1088.4) Вярващият не е глух за болестите на обществото, невнимателен към гражданската справедливост, неспособен за икономическо мислене или равнодушен към политическата тирания. Религията непосредствено влияе на социалното преустройство затова, защото дарява индивидуалния гражданин с дух и идеал. Отношението на такива индивидуални вярващи косвено въздейства върху културната цивилизация според това, как те стават активни и влиятелни членове на различни социални, морални, икономически и политически групи.
99:3.4 (1088.5) Постигането на висока културна цивилизация предполага: първо, наличието на идеален тип гражданин; и второ — на идеални и адекватни социални механизми, с помощта на които тези граждани биха могли да контролират икономическите и политически интитуции на такова развито човешко общество.
99:3.5 (1088.6) Поради преувеличена лъжлива сантименталност църквата в течение на дълго време опекунстваше нямащите и нещастните и всичко това се смяташе за благо дело; но същата тази сантименталност доведе до неразумно запазване на изродилите се в расово отношение елементи, което изключително много забави прогреса на цивилизацията.
99:3.6 (1088.7) Много реорганизатори на обществото яростно нападат институционалната религия, но те самите всъщност са дълбоко религиозни в разпространяването на своите социални реформи. Излиза, че религиозната мотивация — лична и повече или по-малко неосъзната, играе огромна роля в съвременната програма за социално преустройство.
99:3.7 (1088.8) Огромната слабост на цялата тази непризната и безсъзнателна религиозна дейност се заключава в това, че тя е неспособна да извлече полза от откритата религиозна критика и така да се издигне до полезните нива на самокоригирането. Истина е, че религията не се развива, ако не е дисциплинирана от конструктивна критика, не е усилена от философията, не е очистена от науката и не е възпитана от предано приятелство.
99:3.8 (1088.9) Винаги съществува огромна опасност от изкривяване и извращаване на религията за постигане на лъжливи цели — както това става по време на война, когато всяка от противоборстващите страни проституира своята религия, превръщайки я във военна пропаганда. Лишеното от любов старание винаги е във вреда на религията, докато притесненията направляват религиозната дейност към постигането на някаква социологическа или теологическа цел.
99:3.9 (1089.1) Религията може да се огради от участие в нечестивите светски съглашения само чрез следните средства:
99:3.10 (1089.2) 1. Критическа и коригираща философия.
99:3.11 (1089.3) 2. Неучастие в каквито и да било социални, икономически и политически съюзи.
99:3.12 (1089.4) 3. Творчески, утещаващи и развиващи любов приятелства.
99:3.13 (1089.5) 4. Последователно задълбочаване на духовната проницателност и възприемане на космическите значения.
99:3.14 (1089.6) 5. Предотвратяване на фанатизма чрез уравновесяващо влияние на рационалното и научно отношение.
99:3.15 (1089.7) Като група вярващите трябва да имат отношение само към религията, макар че като отделен гражданин всеки вярващ може да стане изтъкнат лидер на някакво движение за социално, икономическо или политическо преустройство.
99:3.16 (1089.8) Задачата на религията е да създава, поддържа и стимулира в индивидуалния гражданин такава космическа преданост, която ще го доведе до успех в развитието на всички тези трудни, но желателни видове обществено служене.
99:4.1 (1089.9) Истинската религия прави вярващия социално значим и го дарява със способност за постигане на самата същност на другарството между хората. Но формализацията на религиозните групи нерядко разрушава същите тези ценности, заради съдействието на които се създава. Човешката дружба и божествената религия са взаимополезни и в значителна степен поучителни при балансираното и съгласувано развитие на всяка от тях. Религията изпълва с ново значение всички групови обединения — семейства, училища и клубове. Тя придава нов смисъл на отдиха и възвисява истинския хумор.
99:4.2 (1089.10) Духовното постижение трансформира ръководството на обществото; религията не позволява на колективните движения да забравят своите истински цели. Заедно с децата религията е велик обединител на семейството, при условие че представлява жива и растяща вяра. Семейният живот е невъзможен без деца; той може да мине без религия, но подобно препятствие многократно умножава трудностите на този съкровен човешки съюз. След личния религиозен опит семейният живот в първите десетилетия на двадесети век повече от всичко страда от упадъка, настъпил в резултат на прехода от религиозното послушание към формиращите се нови значения и ценности.
99:4.3 (1089.11) Истинската религия е изпълненият със смисъл път на динамичния живот в условията на обикновената реалност на ежедневното съществуване. Но за да може религията да поощрява индивидуалното развитие на характера и да повишава интегрирането на личността, не следва да я стандартизирате. За да може тя да стимулира оценката на опита и да бъде притегателна ценност, не бива да я превръщате в стереотип. За да спомага за висша преданост, не следва да я формализирате.
99:4.4 (1089.12) Каквито и сътресения да съпровождат социалното и икономическо развитие на цивилизацията, религията си остава истинска и полезна, ако развива в индивида опит, в който господстват истината, красотата, добродетелта, тъй като такава е истинската духовна концепция на висшата реалност. Чрез любовта и поклонението тази концепция придобива смисъл като братско отношение на човек към човека и синовно отношение на човека към Бога.
99:4.5 (1090.1) В края на краищата именно това, в което човек вярва, а не това, което знае, определя неговото поведение и лични действия. Знаенето само на фактите оказва съвсем незначително въздействие на обикновения човек, ако не е активизирано от емоциите. Но религиозната активация е свръхемоционална, религията обединява целия човешки опит на трансцендентални нива, докосвайки се до и освобождавайки присъстващите в смъртния живот духовни енергии.
99:4.6 (1090.2) В условията на психологически неустойчивия двадесети век с неговите икономически сътресения, противоречиви морални доктрини и социални вълнения, характерни за циклоничните преходни периоди на научната ера — хиляди и хиляди мъже и жени по човешки се отклониха от пътя; те изпитват тревога, вълнение, страх, неувереност и безпокойство; както никога преди това те се нуждаят от утешението и устойчивостта, които може да им даде разумната религия. На фона на безпрецедентния научен прогрес и развитие на техниката съществуват духовна стагнация и философски хаос.
99:4.7 (1090.3) Не съществува опасност от това, религията да се превръща все повече и повече в частен въпрос — личен опит, при условие че не губи мотивацията си за неегоистично и предано обществено служене. Религията беше подложена на много второстепенни въздействия: внезапно сливане на културите, смесване на вероизповеданията, отслабване на властта от църквата, промени в семейния живот, а също така и на урбанизацията и механизацията.
99:4.8 (1090.4) Най-голямата духовна опасност за човека е в частичния прогрес — сложната ситуация на незавършения растеж: отказ от еволюционните религии на страха без незабавно обръщане към богооткровената религия на любовта. Съвременната наука, особено психологията, отслаби само тези религии, които в голяма степен зависят от страха, суеверията и емоциите.
99:4.9 (1090.5) Преходният период винаги се съпровожда с объркване и спокойствието ще надделее в религиозния свят едва тогава, когато завърши великата борба на трите съревноваващи се с философията религии:
99:4.10 (1090.6) 1. Присъщата на много религии спиритическа вяра (в едно провиденциално Божество).
99:4.11 (1090.7) 2. Присъщите на много философии хуманистична и идеалистична вяра.
99:4.12 (1090.8) 3. Присъщите на много науки механистични и идеалистични концепции.
99:4.13 (1090.9) И тези три частични подхода към реалността на космоса съответно трябва да бъдат съгласувани с богооткровено изложение на религията, философията и космологията, изобразяващо триединното съществуване на духа, разума и енергията, произлизащи от Райската Троица и постигащи пространствено-времево обединение в Божеството Бог-Върховния.
99:5.1 (1090.10) Макар че религията е изключително личен духовен опит, познаването на Бога като Баща, следствието на този опит — тоест познаването на хората като свои братя, изисква приспособяването на своето “аз” към “аз”-а на другите хора, което предполага съществуването на социален или групов аспект на религиозния живот. Религията отначало се заключава във вътрешната или лична адаптация, след което става дело на социално служене или адаптация към групата. Появата на религиозната група е неизбежно следствие от човешката общителност. По-нататъшната съдба на тези религиозни групи в значителна степен зависи от мъдростта на техните ръководители. В примитивното общество религиозната група обикновено слабо се отличава от икономическите или политически групи. Религията винаги е охранявала нравите и укрепвала обществото. Това остава вярно и досега, въпреки ученията на много съвременни социалисти и хуманисти.
99:5.2 (1091.1) Винаги помнете: истинската религия се заключава в това, да познаваш Бога като свой Баща и човека — като свой брат. Религията не е робската вяра в заплахата с наказание или в магическите обещания за бъдещи тайнствени награди.
99:5.3 (1091.2) Религията на Иисус е най-динамичното влияние от всички, които са оказвали въздействие върху човешкия род. Иисус разби традицията, унищожи догмата и призова човечеството към постигането на неговите най-висши идеали във времето и вечността — да станеш съвършен, както е съвършен небесният Отец.
99:5.4 (1091.3) Религията е способна истински да действа, едва след като религиозната група се отдели от всички религиозни групи; така се появява социалното обединение на духовните членове на небесното Царство.
99:5.5 (1091.4) Доктрината за пълната греховност на човека в значителна степен унищожи потенциалната способност на религията да оказва възвисяващо и вдъхновяващо социално въздействие. Иисус се стремеше да възстанови достойнството на човека, когато заяви, че всички хора са деца на Бога.
99:5.6 (1091.5) Всяка религиозна вяра, способна да одухотвори вярващия, задължително влече след себе си дълбоки последствия в социалния живот на такъв вярващ. Религиозният опит неизменно донася “плодовете на духа” в ежедневния живот на водения от духа смъртен.
99:5.7 (1091.6) Така неизбежно, както наличието в хората на обща вяра, е създаването на някои религиозни групи, определящо с времето общи цели. Някога вярващите ще се съберат заедно и действително ще започнат да си сътрудничат, изхождайки от единството на идеалите и намеренията, вместо да се опитват да се сдобият с това, изхождайки от психологическите мнения и теологичните възгледи. Вярващите хора трябва да ги обединяват не символите на вярата, а целите. Предвид това, че истинската религия е дело на личния духовен опит, всеки отделен вярващ неизбежно ще има свое собствено и индивидуално тълкуване на реализацията на този духовен опит. Нека терминът “вяра” означава отношението на индивида към Бога, а не догматични формулировки за това, за което някои групи смъртни са могли да се договорят като за общ религиозен възглед. “Имаш ли вяра? Имай я в себе си.”
99:5.8 (1091.7) Това, че вярата има отношение само към постигането на идеалните ценности, е показано в определенията, които се привеждат в Новия Завет; той провъзгласява, че вярата е същност на очакваното и потвърждение на невидимото.
99:5.9 (1091.8) Първобитният човек малко се стремеше към това,да предаде своите религиозни убеждения с думи. Неговата религия се изразяваше повече в танца, отколкото в мислите. Съвременните хора измислиха множество символи на вярата и създадоха многобройни изпитания на религиозната вяра. Вярващите хора на бъдещето са длъжни да живеят религиозен живот, изцяло да посвещават себе си на служенето на братството между хората. За човека отдавна е време да придобие религиозен опит, толкова личен и толкова възвишен, че да може да се реализира и изрази само с „чувства, твърде дълбоки за думите”.
99:5.10 (1091.9) Иисус не изискваше от своите последователи да се събират периодически за церемониално произнасяне на слова, демонстриращи общата вяра. Той им предписваше да се събират заедно, за да могат действително да направят нещо — да вземат участие в общата вечеря в памет на неговия посвещенчески живот на Урантия.
99:5.11 (1091.10) Колко неправи са християните, когато, представяйки Христос като висш идеал за духовен вожд, смеят да изискват от осъзналите Бога мъже и жени да отхвърлят историческото ръководство на тези познали Бога хора, които са спомогнали за тяхното специфично национално или расово просвещение в отминалите епохи.
99:6.1 (1092.1) Сектантството е болест на институционалната религия, догматизмът — поробване на духовната природа. Много по-добре е да имаш религия без църкви, отколкото църкви без религия. Религиозното брожение на двадесети век само по себе си още не говори за духовен упадък. Объркване предшества както растежа, така и разрушението.
99:6.2 (1092.2) Социализацията на религията преследва реална цел. Задачата на груповата религиозна дейност — да се преобразува религиозната преданост; да се умножава привлекателността на истината, красотата и добродетелта; да се усилва притегателността на висшите ценности; да се усъвършенства служенето в духа на алтруистичното приятелство; да се прославят потенциалните възможности на семейния живот; да се развива религиозното образование; да се предоставят мъдрите съвети и духовното наставничество; и да се поощрява груповото поклонение. И всички живи религии поощряват човешката дружба, запазват нравствеността, спомагат за добросъседските отношения и улесняват разпространението на най-важното евангелие, заключено в съответните проповеди за вечно спасение.
99:6.3 (1092.3) Но с превръщането на религията в обществена институция нейната способност да твори добро се намалява, докато възможността да носи зло многократно нараства. Към опасностите от формализираната религия се отнасят: появата на строги и вкаменели възгледи; придобиването на все по-големи имуществени права при усилване на секуларизацията; тенденцията към стандартизация и закостеняване на истината; отклонение на религията от служенето на Бога в полза на служенето на църквата; склонност на ръководителите да се превръщат в администратори вместо в духовници; тенденция към образуването на секти и конкуриращи се течения; установяване на деспотична власт на духовенството; създаване на аристократичното отношение на “избрания народ”; поощряване на лъжливите и преувеличени идеи за святост; превръщането на религията във всекидневие и лишаване от жизненост на поклонението; тенденция към преклонение пред миналото и пренебрегване на изискванията на днешния ден; неспособност да се предложи съвременно тълкуване на религията; въвличане във функцията на светските институции; такава религия създава порочно деление на религиозни касти и става нетърпим ортодоксален съдия; тя е неспособна да задържи интереса на авантюристичния младеж и постепенно губи спасителния смисъл на евангелието за вечното спасение.
99:6.4 (1092.4) Формалната религия сдържа хората в тяхната лична духовна дейност, вместо да ги освобождава за по-активно служене като строители на царството.
99:7.1 (1092.5) Макар че църквата и другите религиозни групи трябва да странят от всяка светска дейност, религиите не следва да предприемат нищо, което би могло да възпрепятства или забави социалната координация на човешките институции. Животът трябва да продължава да се изпълва с все по-голям смисъл, човекът трябва да продължава да реформира своята философия и да очиства своята религия.
99:7.2 (1092.6) Политическата наука трябва да преобразува икономиката и промишлеността с помощта на методите, които заимства от обществените науки, както и благодарение на интуицията и подбудите, които изхождат от религиозния живот. Във всяко социално преобразувание религията привнася укрепваща преданост на трансценденталния обект — неизменната цел, намираща се отвъд пределите на и над непосредствената преходна цел. В хаотичните условия на бързо променящото се обкръжение на смъртния човек му е необходима поддръжката на широката космическа перспектива.
99:7.3 (1093.1) Религията вдъхновява човека да живее мъжествено и радостно в този свят; тя обединява търпението със страстта, проницателността с устрема, съчувствието с могъществото и идеалите с енергията.
99:7.4 (1093.2) Човекът никога няма да може мъдро да реши мирските въпроси или да преодолее егоизма на личните интереси, ако не се предаде на медитативно размишление в присъствието на владичеството на Бога и ако не отчете реалностите на божествените значения и духовни ценности.
99:7.5 (1093.3) Икономическата взаимозависимост и социалното другарство с времето ще доведат до братство. Човекът по природа е мечтател, но науката го отрезвява дотолкова, че активизацията на човека от религията вече не е свързана до такава степен с риска от прибързани, неадекватни реакции. Икономическата необходимост привързва човека към действителността и личният религиозен опит поставя този човек лице в лице с вечните реалности на едно неизменно разширяващо се космическо гражданство.
99:7.6 (1093.4) [Представено от Мелхиседек на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 100
100:0.1 (1094.1) ОПИТЪТ на динамичния религиозен живот превръща посредствения индивид в личност, снабдена с идеалистично могъщество. Религията спомага за прогреса на всички, благоприятствайки прогреса на всеки индивид, а прогресът на всеки се усилва благодарение на постиженията на всички.
100:0.2 (1094.2) Духовният растеж се стимулира взаимно от тясното общуване с други вярващи. Пораждайки обективно влечение вместо субективно наслаждение, любовта е тази почва, на която се извършва религиозният растеж — още повече че тя носи висше субективно удовлетворение. И религията облагородява обикновеното ежедневно съществуване.
100:1.1 (1094.3) Макар че религията осигурява развитието на значенията и растежа на ценностите, възвисяването на чисто личните оценки до абсолютни нива винаги води до зло. Детето оценява своя опит по наличието в него на удоволствия; степента на зрелост е право пропорционална на замяната на личните удоволствия с висши значения — преданост на най-висшите представи за разнообразните жизнени ситуации и космически отношения.
100:1.2 (1094.4) Някои хора са твърде заети да растат и подлагат себе си на огромната опасност от духовен застой. Необходимо е да се създават условия за израстване на ценностната система в различните векове, в сменящите се една друга култури и преходните стадии на еволюиращата цивилизация. Основни забавители за растежа са предубеждението и невежеството.
100:1.3 (1094.5) Дайте на всяко дете възможност да придобие собствен духовен опит, не му налагайте готовия опит на възрастния човек. Помнете, че ежегодният прогрес в съществуващата система на образование може още да не означава интелектуален прогрес, а още по-малко — духовен растеж. Разширяването на речника не свидетелства за развитие на характера. Истински показател на растежа е не толкова резултата, колкото прогреса. Признаците за действителен растеж в образованието служат на по-високи идеали, на разширеното осъзнаване на ценностите, на новите значения на ценностите и на повишаване предаността на висшите ценности.
100:1.4 (1094.6) Устойчиво действие върху детето оказва само предаността на окръжаващите го възрастни; наставленията, или даже примерът, не притежават продължително въздействие. Преданите хора са растящи хора, а растежът представлява вълнуваща и въодушевяваща реалност. Живейте предано днес — растете и утрешният ден сам ще се погрижи за себе си. Най-бързият път за превръщането на поповата лъжичка в жаба е всеки миг да бъдеш верен на себе си като попова лъжичка.
100:1.5 (1094.7) Почвата, необходима за религиозен растеж, предполага живот, характеризиращ се с последователно самопретворяване, съгласуване на естествените наклонности, любознателност и разумен риск, чувство на удовлетворение, стимулиращо въздействие на страха, пробуждащо внимателност и предпазливост, стремеж към необичайното и естествено осъзнаване на своята ограниченост — скромността. Освен това основание за растежа е откриването на своята индивидуалност, съпровождано със самокритика, основаваща се на собствена система от ценности и лични идеали.
100:1.6 (1095.1) Съществено въздействие върху религиозния опит оказват физическото здраве, наследеният темперамент и социалната среда. Но тези преходни условия не възпрепятстват вътрешния духовен прогрес на душата, стремяща се да изпълни волята на небесния Баща. Във всички нормални смъртни присъстват определени вътрешни стимули за растеж и самопретворяване, ако не са подтиснати по особен начин. Верен метод за развитие на това определящо качество — способността за духовен растеж, е запазването на отношенията на беззаветна преданост към висшите ценности.
100:1.7 (1095.2) Религията е невъзможно да се посвети, получи, заеме, научи или изгуби. Тя е личен опит, който нараства пропорционално на растящия стремеж към крайните ценности. Така космическият растеж съпровожда натрупването на значения и непрестанно възвисяване на ценностите. Но растежът на самото великодушие е винаги неосъзнат.
100:1.8 (1095.3) Склонността към религиозно мислене и постъпки помагат на духовния растеж. В човека може да се появи предразположение към положителни реакции на духовните подбуди — нещо като условен духовен рефлекс. Към качествата, благоприятстващи религиозния растеж, се отнасят тънката чувствителност към божествените ценности, признанието на религиозния живот в другите хора, медитативното размишление за космическите значения, религиозното решаване на проблемите, посвещаването на собствения си духовен живот на събратя, отклонението от егоизма, отказът да се разчита на божественото милосърдие, животът, преминаващ сякаш в присъствието на Бога. Факторите за религиозен растеж могат да бъдат осмислени, но самият растеж е неосъзнат.
100:1.9 (1095.4) При все това безсъзнателността на религиозния растеж не означава, че сферата на тази активност са предполагаемо подсъзнателните нива на човешкия интелект; по-скоро тя означава, че тази дейност протича на свръхсъзнателните нива на смъртния разум. Опитът по осъзнаване на реалността на безсъзнателния религиозен растеж е единственото положително потвърждение на функционалното съществуване на свръхсъзнанието.
100:2.1 (1095.5) Духовното развитие зависи — първо, от поддържането на жива духовна връзка с истинските духовни сили; и второ, от постоянното принасяне на духовни плодове: служене на своите събратя, дарявайки ги с това, което е било получено от собствените духовни благотворители. Духовният прогрес е основан върху интелектуално осмисляне на духовната бедност в съчетание с осъзнаването у себе си на жаждата за съвършенство, желанието да познаеш Бога и да станеш такъв като Него, с беззаветен стремеж да изпълняваш волята на небесния Баща.
100:2.2 (1095.6) Първият етап на духовния растеж е разбирането на потребностите, вторият — постигането на средствата, третият — разкриването на ценностите. Свидетелство за истинското духовно развитие е появата на такава човешка личност, която се подбужда от любовта, движима от алтруистичната помощ и изцяло посветена на чистосърдечното поклонение на съвършените идеали на божествеността. И целият този опит е реалността на религията за разлика от чисто теологическите вероучения.
100:2.3 (1095.7) Религията е способна да се издигне до такова ниво на опита, на което тя става просветен и мъдър метод за духовна реакция на вселената. Такава възвишена религия може да функционира на трите нива на човешката личност: интелектуално, моронтийно и духовно — в разума, развиващата се душа и заедно с вътрешния дух.
100:2.4 (1096.1) Духовността става едновременно показател за близостта на човека към Бога и мярка на неговата полезност за своите ближни. Духовността повишава способността да виждаш красотата в материалното, да познаваш истината в значенията и да откриваш добродетели в ценностите. Духовното развитие се определя от способността за него и е право пропорционално на отстраняването на егоистичните свойства на любовта.
100:2.5 (1096.2) Действителният духовен статут е мярка за постигането на Божеството, за съзвучието с Настройчика. Постижението на пределната духовност е еквивалентно на постигането на максималната реалност — максималното богоподобие. Вечният живот е нескончаемо търсене на безкрайните ценности.
100:2.6 (1096.3) Целта на самопретворяването на човека трябва да бъде духовна, а не материална. Единствените реалности, достойни да се стремите към тях, са божествени, духовни и вечни. Смъртният човек има правото да получава физически удоволствия и удовлетворение от любовта; той извлича полза от верността на човешките съобщества и преходните институции; но всичко това не е този вечен фундамент, на който се гради безсмъртната личност, призвана да излезе извън пределите на пространството, да преодолее времето и да постигне вечната цел — божественото съвършенство и служенето като завършил.
100:2.7 (1096.4) Иисус описваше най-дълбоката увереност на позналия Бога човек, когато казваше: “Даже ако всичко земно рухне, какво значение има това за богопозналия, вярващ в Царството човек?” Временната безопасност е уязвима, но духовната увереност е непревземаема. Когато прииждащите вълни на човешките напасти егоизъм, жестокост, ненавист, злоба и ревност се лутат из смъртната душа, вие можете да бъдете напълно уверени в това, че съществува един абсолютно непристъпен вътрешен бастион — цитаделата на духа; в крайна сметка това важи за всеки човек, който е поверил опазването на своята душа на пребиваващия в него дух на вечния Бог.
100:2.8 (1096.5) След такава духовна придобивка — независимо дали тя е следствие от постепенен растеж или от специфична криза, се извършва нова ориентация на личността и развитие на новия стандарт ценности. Мотивацията на такива родени в духа индивиди се изменя дотолкова, че те са способни невъзмутимо да гледат как загиват техните най-съкровени мечти и най-дълбоки надежди; те действително знаят, че такива катастрофи са само насочващи по нов път катаклизми, които разрушават временните творения на човека, преди да възпитат по-величествените и трайни реалности на новото и по-възвишено ниво на вселенски постижения.
100:3.1 (1096.6) Религията не е метод за постигане на покой и умиротворение; тя е импулс, организиращ душата за динамично служене. Тя е посвещение на самия себе си на преданото служене — любов към Бога и служене на човека. Религията заплаща всяка цена, необходима за постигане на висшата цел — наградата на вечността. Религиозната лоялност е присъща на осветената завършеност, която се отличава с величествено благородство. Такива чувства на преданост дават социален ефект и развиват духа.
100:3.2 (1096.7) За вярващия думата “Бог” става символ на приближаването към висшата реалност и осъзнаването на божествената ценност. Доброто и злото не се определят от човешките симпатии и антипатии; моралните ценности не израстват от изпълнението на желанията или от чувството на разочарование и безизходност.
100:3.3 (1096.8) Размишлявайки за ценностите, вие трябва да отличавате това, което е ценност, от това, което притежава ценност. Вие трябва да виждате зависимостта, която съществува между приятната дейност и нейната осмислена интеграция и разширена реализация на все по-високи и по-високи нива на човешкия опит.
100:3.4 (1097.1) Значението е нещо, прибавяно от опита към ценностите; то е правилното осъзнаване на ценностите. Изолираното и чисто егоистично удоволствие може да означава практическа девалвация на значенията, безсмислено развлечение, граничещо с относително зло. Ценностите са емпирични тогава, когато реалностите са осмислени и интелектуално асоциирани, когато такива отношения се осъзнават и по достойнство се оценяват от разума.
100:3.5 (1097.2) Ценностите никога не са статични; реалността означава изменение, растеж. Изменението без растеж — без разширяване на значенията и повишаване на ценностите — не съдържа в себе си ценности и е потенциално зло. Колкото по-голяма е способността за космическа адаптация, толкова по-големи значения се съдържат във всеки опит. Ценностите не са концептуални илюзии; те са реални, но те винаги зависят от отношенията. Ценностите винаги са и актуални, и потенциални — не това, което е било, а това, което е и което ще бъде.
100:3.6 (1097.3) Обединяването на актуалното и потенциалното тъждество на растежа е емпирична реализация на ценностите. Но растежът не е просто прогрес. Прогресът винаги има значение, но без растежа той е относително лишен от стойност. Висшата ценност на човешкия живот се заключава в растежа на ценностите, в развитието на значенията и в реализация на космическата взаимосвръзаност на всеки от тези видове опит. Такъв опит е еквивалентен на богосъзнание. Притежаващ такова съзнание смъртен, без да е свръхестествен, наистина става свръхчовек — в него се развива безсмъртна душа.
100:3.7 (1097.4) Човекът е неспособен да предизвиква растеж, но е способен да създаде благоприятни условия за това. Растежът е винаги безсъзнателен — независимо дали е физически, интелектуален или духовен. Така расте любовта: не е възможно да я създадеш, произведеш или купиш; тя трябва да израсте. Еволюцията е космически метод за растеж. Социалният растеж е невъзможно да се осигури със закони, а нравствен растеж не се постига с усъвършенстване на управлението. Човекът може да създаде машина, но нейната истинска ценност трябва да се определи от човешката култура и личното възприятие. Единственият принос на човека за растежа е мобилизацията на всички възможности на своята личност — живата вяра.
100:4.1 (1097.5) Религиозният живот е посветен живот, а посветеният живот е живот творчески — неподправен и спонтанен. Новите религиозни прозрения се раждат в сблъсъци, вследствие на които човек започва да избира нови, по-добри навици на реагиране и оставя предишните, по-лоши начини. Новите значения възникват само в конфликтни ситуации, а конфликтите се запазват само поради отказа да се поддържат по-високите ценности, стоящи зад висши значения.
100:4.2 (1097.6) Религиозните дилеми са неизбежни; растежът е невъзможен без психически конфликт и духовно вълнение. Формирането на философска норма на живот предполага сериозно сътресение във философските сфери на разума. Предаността към великото, добродетелното, истинното и благородното не се появява без борба. Ясността на духовното видение и усилването на космическата проницателност изискват усилия. И човешкият интелект протестира, когато го отучват да живее за сметка на недуховните енергии на временното съществуване. Ленивият животински разум ще въстане против тези усилия, които са необходими за решаването на космическите проблеми.
100:4.3 (1097.7) Но големият проблем на религиозния начин на живот се заключава в задачата по обединението на душевните сили на личността под ръководството на любовта. Здравето, умствената ефективност и щастието възникват вследствие обединяването на физическите системи, системите на разума и системите на духа.Човекът добре разбира какво е здраве и здравомислие, но той наистина няма практически никаква представа за това какво е щастие. Висшето щастие е неразривно свързано с духовния прогрес. Духовният растеж донася устойчива радост, покой, който надхвърля всякакво разбиране.
100:4.4 (1098.1) Във физическия живот органите на чувствата съобщават за присъствието на вещите; разумът открива реалностите на значенията; но духовният опит разкрива на индивида истинските ценности на живота. Тези високи нива на човешки живот се постигат във висшата любов към Бога и безкористната любов към човека. Ако обичате вашите ближни, то вие със сигурност сте открили за себе си тяхната ценност. Иисус се отнасяше към хората с такава любов, защото толкова високо ги ценеше. Най-добрият начин да откриете ценността на вашите ближни е да узнаете техните мотиви. Ако някой ви дразни, предизвиква във вас неприязън, следва да се опитате благожелателно да застанете на неговата гледна точка, да разберете какво е станало причина за толкова нежелателно поведение. Ако веднъж разберете своя ближен, вие ще станете търпим и тази търпимост ще се превърне в дружба и ще прерасне в любов.
100:4.5 (1098.2) В своето въображение си представете един от вашите първобитни предци от пещерния период — кроткия, уродлив, отвратителен, озъбен дивак, който — разкрачил крака и размахвайки тоягата — гледа пред себе си, дишайки ненавист и злоба. Такова зрелище едва ли ще демонстрира божественото достойнство на човека. Но позволете ни да раздалечим рамките. Пред този възбуден човек, привел се към земята, има саблезъб тигър, а зад него — жена с две деца. Вие веднага разбирате, че подобна картина отразява зараждането на много прекрасни и благородни човешки качества, макар че и в двата случая пред вас стои един и същи човек — единствената разлика се заключава в това, че във втория случай са ви позволили да разширите перспективата си. Затова ви става понятна мотивацията на този еволюиращ смъртен. Неговото отношение става похвално, защото вие го разбирате. Ако само можехте да си представите мотивите на своите ближни — колко по-добре щяхте да започнете да ги разбирате! Ако само бихте познали своите събратя, щяхте да ги заобичате.
100:4.6 (1098.3) Вие не можете истински да обичате своите събратя за сметка само на волево усилие. Любовта се ражда само от дълбокото разбиране на мотивите и чувствата на ближния. Важно е не толкова да обичате всички хора днес, колкото всеки ден да се учите да обичате още един човек. Ако всеки ден или всяка седмица започвате да разбирате още един свой събрат — и ако такъв е пределът на вашите способности, то в този случай се извършва действителна социализация и истинско одухотворяване на вашата личност. Любовта е заразителна, а когато човешкото чувство е разумно и мъдро, любовта става по-привлекателна от ненавистта. Но само истинската и безкористна любов действително се предава на другите. Ако всеки смъртен можеше да стане средоточие на динамичното чувство, милосърдният вирус на любовта скоро щеше да запълни чувствения поток на човешките емоции дотолкова, че цялата цивилизация щеше да бъде обхваната от любов — и това би станало съвършено братство на хората.
100:5.1 (1098.4) Светът е пълен с изгубени души — изгубени не в теологичен смисъл, а в смисъл на направлението, тоест души, които в ерата на философското разочарование се хвърлят от един “изъм” и култ към друг. Малцина се научиха да заменят авторитета на религиите с философията на живота. (Символите на социализираната религия не бива да се отхвърлят като път за растежа, макар че руслото на реката все още не е самата река.)
100:5.2 (1098.5) Еволюцията на религиозния растеж води от застоя, през противоречията — към координацията, от неувереността към непоколебимата вяра, от объркването на космическото съзнание към обединяването на личността, от временната цел към вечната, от оковите на страха към свободата на божественото синовство.
100:5.3 (1099.1) Следва веднага да кажем, че заявленията за преданост към висшите идеали — психическото, емоционално и духовно усещане на богосъзнанието, може да бъдат следствие от някои критични ситуации, например, в случай на криза. Апостол Павел изпита такова внезапно и поразило го обръщане в оня знаменателен ден на пътя, водещ към Дамаск. През аналогичен опит премина Гаутама Сидхарта в онази нощ, когато, седейки в самота, се опитваше да проникне в тайната на окончателната истина. Сходен опит имаха и много други хора, но мнозина искрено вярващи прогресираха в духа без внезапни обръщания.
100:5.4 (1099.2) Повечето впечатляващи феномени, свързани с така наречените религиозни обръщания, имат изключително психологически характер, но понякога действително стават обръщания, имащи и духовен произход. Много често, при всеобхватната умствена мобилизация на всяко ниво от психическия стремеж нагоре и духовното обръщане, при съвършенство на човешката мотивация — преданост на божествената идея, вътрешният дух внезапно се съединява с нижележащия разум за синхронизация с целеустремената и посветена воля, присъща на свръхсъзнателния разум на вярващия смъртен. Именно в такъв опит — обединение на интелектуални и духовни явления, се заключава обръщането, определяно от фактори, които се намират отвъд пределите и по-високо от чисто психологическото ниво.
100:5.5 (1099.3) Заедно с това, само едната емоция е лъжливо обръщане: човек трябва не само да чувства, но и да вярва. Дотолкова, доколкото психическата мобилизация е частична, а мотивацията на човешката преданост — непълна, дотолкова опитът от обръщането ще остава съчетание с интелектуалната, емоционална и духовна реалност.
100:5.6 (1099.4) Ако човек е готов да признае теоретическия подсъзнателен разум като практическа работна хипотеза в рамките на принципно единния интелектуален живот, то в такъв случай, за да бъде последователен, той трябва съответно да постулира аналогична област на възходящата интелектуална активност като свръхсъзнателно ниво — зоната на непосредствен контакт с вътрешната духовна същност, Настройчика на Съзнанието. Огромната опасност във всякакви подобни умозрителни разсъждения за психиката се заключава в това, че виденията и други така наричани мистични преживявания, наред с обичайните сънища, могат да се сметнат за божествени съобщения, възприемани с разума. В миналото божествените същества откриваха себе си на някои богопознали личности не поради мистични трансове или болезнени видения, а въпреки всякакви подобни феномени.
100:5.7 (1099.5) В противоположност на стремежа към обръщането най-добрият подход към моронтийните зони на подобен контакт с Настройчика на Съзнанието е живата вяра и искреното поклонение, чистата и безкористна молитва. Твърде често спомените, изтласквани на безсъзнателното ниво на човешкия разум, погрешно се приемаха за божествени откровения и духовни наставления.
100:5.8 (1099.6) Съществува огромна опасност, свързана с вкоренилата се практика на религиозното мечтателство. Мистицизмът може да стане начин за бягство от реалността, макар че понякога той служи като средство за истинско духовно общуване. Кратковременното излизане от суетата на живота не може да представлява сериозна опасност, но продължителната изолация на личността е крайно нежелателна. При никакви обстоятелства не следва да се развива изолираното призрачно съзнание като вид религиозен опит.
100:5.9 (1099.7) Признаци за мистичното състояние са разсеяното съзнание с ярки островчета съсредоточено внимание при сравнително пасивен интелект. Всичко това приближава съзнанието по-скоро към безсъзнателната област, отколкото към зоната на духовен контакт — свръхсъзнателната област. Много мистици довеждаха умствената дисоциация до нивото на аномалните умствени проявления.
100:5.10 (1100.1) По-здравото отношение към духовното съзерцание са изпълненото с размисъл поклонение и благодарствените молитви. Непосредственото общуване с Настройчика на Съзнанието — подобно на това, което се наблюдаваше в последните години от живота на Иисус в плът, не следва да се бърка с така наричания мистичен опит. Факторите, които водят към началото на мистичното общуване, свидетелстват за опасността от подобни психически състояния. Мистичното състояние се благоприятства от такива неща като физическа умора, постене, психична разсеяност, дълбоки естетически преживявания, силни сексуални импулси, страх, безпокойство, ярост, бясно танцуване. Много от това, което възниква в резултат на подобна предварителна подготовка, се ражда в подсъзнателния разум.
100:5.11 (1100.2) Колкото и благоприятни да са условията за мистични явления, следва ясно да се помни, че Иисус Назарянин никога не е прибягвал към подобни методи за общуване с Райския Баща. При Иисус нямаше подсъзнателни халюцинации или свръхсъзнателни видения.
100:6.1 (1100.3) Еволюционните религии и богооткровените религии могат съществено да се отличават по метода си, но в своите мотиви те в много отношения си приличат. Религията не е специфична функция на живота. Тя по-скоро е начин на живот. Истинската религия е беззаветна преданост на някаква реалност, която вярващият смята за висша ценност за себе си и цялото човечество. И първостепенните характеристики на всички религии са безусловната привързаност и беззаветната преданост към висшите ценности. Такава религиозна преданост към висшите ценности се проявява по отношение на предполагаемо невярващата майка към своето дете и в горещата привързаност на невярващия човек към своето дело.
100:6.2 (1100.4) Приетата от вярващите висша ценност може да бъде недостойна или даже лъжлива, но тя си остава религиозна. Религията е неподправена само дотолкова, доколкото ценността, която се смята за висша, представлява истинска космическа реалност, изпълнена с неподправена духовна значимост.
100:6.3 (1100.5) Човешкото реагиране на религиозния импулс се характеризира с благородство и величие. Искрено вярващият съзнава своя статут на гражданин на вселената и знае, че влиза в контакт със свръхчовешки сили. Той изпитва трепет и се изпълва с енергия от увереност в причастността към висшето и прославено приятелство с Божиите синове. Съзнанието за собствената ценност на такъв човек се е разширило за сметка на стимула, който придава стремеж към изпълнение на най-висши вселенски задачи — стремежа към висши цели.
100:6.4 (1100.6) Вътрешното “аз” е отстъпило под напора на всеобхватната мотивация, укрепваща самодисциплината, намаляваща емоционалния конфликт и правеща смъртния живот действително достоен. Болезненото признаване на човешката ограниченост се сменя с естественото осъзнаване на недостатъците на смъртното същество заедно с решимостта и духовния стремеж към висши вселенски и свръхвселенски цели. И този упорит стремеж към постигане на свръхсмъртни идеали винаги се характеризира с повишено спокойствие, сдържаност, устойчивост и търпимост.
100:6.5 (1100.7) Но истинската религия е жива любов, живот в служене. Изолираността на религиозния човек от много чисто временни и незначителни неща никога не го води до социална изолация и не трябва да унищожава чувството му за хумор. Без да изключва нещо от човешкия опит, истинската религия придава нови значения на всичко в живота. Тя изработва нов тип увлеченост, устрем и мъжество. Тя може дори да пробуди духа за борба с вярата, нещо, представляващо огромна опасност, когато не се контролира от духовно проникновение и привързаност към ежедневните социални задължения, основани на човешката преданост.
100:6.6 (1101.1) Една от най-поразителните особености на религиозния живот е динамичният и възвишен покой — този покой, който е по-високо от всяко човешко разбиране, това космическо самообладание, което говори за отсъствието на съмнения и объркване. Такива нива на духовната устойчивост не знаят разочарования. Такива вярващи са подобни на апостол Павел, казващ: “Аз съм убеден, че нито смъртта, нито животът, нито ангелите, нито духовете висши, нито силите, нищо в настоящето и нищо в бъдещето, нищо над нас и нищо под нас, и нищо друго не може да ни отнеме Божията любов.”
100:6.7 (1101.2) Чувството на увереност, свързано със съзнанието за тържествуващо блаженство, не напуска човека, който е постигнал реалността на Висшето и върви към своята цел — Пределното.
100:6.8 (1101.3) В това, което се отнася до предаността и величието, еволюционната религия е също така изпълнена с всички тези качества, тъй като тя е истински опит. Но богооткровената религия е толкова ненадмината, колкото и истинска. Новата преданост, представляваща разширение на духовното зрение, създава нови нива на любовта и привързаността, служенето и приятелството; и цялата тази подобрена социална перспектива разширява съзнанието за Бащинството на Бога и братството между хората.
100:6.9 (1101.4) Характерното отличие на богооткровената религия от еволюционната става ново качество на божествената мъдрост, което се прибавя към чисто емпиричната човешка мъдрост. Но именно опитът на човешката религия изработва способност за по-нататъшно възприятие на разширяващите се посвещения на божествената мъдрост и космическа проницателност.
100:7.1 (1101.5) Макар че обичайният смъртен на Урантия е неспособен да постигне това висше съвършенство на характера, който притежаваше Иисус Назарянин в своя живот в плът, всеки вярващ смъртен е напълно способен да придобие силна и обединена личност, подражавайки на безупречната личност на Иисус. Уникалното качество на личността на Учителя беше не толкова неговото съвършенство, колкото неговата симетрия, неговата съвършена и балансирана ценност. Най-удачната характеристика на Иисус се заключава в словата на този, който, показвайки Учителя, стоящ пред своите обвинители, каза: “Ето Човека!”
100:7.2 (1101.6) Неизчерпаемата доброта на Иисус трогваше сърцата на хората, но непоколебимата сила на характера поразяваше неговите последователи. Той беше действително искрен; в него нямаше никакво лицемерие. На него му беше чужда изкуствеността, той беше неизменно въплъщение на живителна неподправеност. Никога не си служеше с лицемерие, никога не прибягваше към мистификации. Той живееше истината точно такава, каквато я проповядваше. Той беше истината. Беше принуден да провъзгласи спасителната истина на своето поколение, макар че такава прямота понякога предизвикваше болка. Той беше безусловно предан на всяка истина.
100:7.3 (1101.7) Но Учителят беше толкова благоразумен, толкова достъпен в общуването. Цялото му служене се отличаваше с огромна практическа насоченост, докато всеки негов план се характеризираше с толкова осветен здрав смисъл. Той беше напълно лишен от каквито и да било причудливи, ексцентрични наклонности или странности. Той никога не биваше капризен, своенравен или истеричен. Във всички свои учения и дела той неизменно се отличаваше с възвишена проницателност в съчетание с необикновено разбиране за това какво е уместно и какво — не.
100:7.4 (1102.1) Синът Човешки винаги се отличаваше с високо самообладание. Даже враговете се отнасяха към него с неподправено уважение; самото му присъствие им внушаваше страх. Иисус не познаваше страха. Той беше изпълнен с божествено въодушевление, но никога не ставаше фанатичен. Беше емоционално активен, но никога не ставаше вятърничев. Той притежаваше въображение, но винаги беше практичен. Искрено гледаше в очите реалностите на живота, но никога не биваше унил или скучен. Той беше храбър, но никога не ставаше безразсъден. Беше благоразумен, но никога не биваше страхлив. Той беше отзивчив, но не сантиментален; необикновен, но не ексцентричен. Беше набожен човек, но не лицемерно набожен. Той се отличаваше с толкова високо самообладание благодарение на съвършената цялостност на своята натура.
100:7.5 (1102.2) Самобитността на Иисус не беше ограничена с нищо. Той не беше свързан с обичаи или скован от поробваща низка традиционност. Неговата реч се отличаваше с непоколебима увереност, неговите учения — с абсолютна неопровержимост. Но неговата величествена самобитност не закриваше от взора му бисерите от истината в ученията на неговите предшественици и съвременници. И най-самобитното в неговите учения беше поставянето на преден план на любовта и милосърдието вместо страха и жертвоприношенията.
100:7.6 (1102.3) Иисус се отличаваше с изклюителна широта на възгледите. Той учеше своите последователи да проповядват Евангелието на всички народи. На него му бяха чужди каквито и да било предразсъдъци. Отзивчивото му сърце прегръщаше цялото човечество — даже вселената. Неговата неизменна покана беше: “Нека този, който копнее, да дойде.”
100:7.7 (1102.4) За Иисус вярно беше казано: “Той се уповаваше на Бога.” Като човек сред хората, той се отнасяше към небесния Баща с необикновено, възвишено доверие. Той се доверяваше на Отеца така, както детето се доверява на своя земен родител. Неговата вяра беше съвършена, но тя никога не беше безцеремонна. Колкото и жестока да беше природата, колкото и безразлично да беше нейното отношение към благополучието на човека на Земята, вярата на Иисус оставаше непоколебима. На него му беше непознато разочарованието, той си оставаше невъзприемчив към преследванията. Него не го обиждаше очевидното поражение.
100:7.8 (1102.5) Той обичаше хората като братя и в същото време виждаше колко различни бяха те по своите вътрешни дарования и придобити качества. “Той ходеше, творейки добро.”
100:7.9 (1102.6) Иисус беше необикновено жизнерадостен човек, но той не беше сляп или безразсъден оптимист. Неговото неизменно наставление беше: “Не падайте духом!” Той беше способен да запазва своето уверено отношение благодарение на непоколебимото доверие в Бога и твърдата увереност в човека. Той беше винаги трогателно състрадателен към всички хора, защото ги обичаше и вярваше в тях. Заедно с това той беше неизменно верен на своите убеждения и величествено твърд в своята привързаност към изпълнението на волята на Отеца.
100:7.10 (1102.7) Учителят винаги беше щедър. Той неуморно повтаряше: “По-блаженно е да даваш, отколкото да взимаш.” Той каза: “Даром получихте, даром давайте.” И заедно с това, при цялата му неограничена щедрост, той никога не се отличаваше с разточителност или екстравагантност. Той учеше, че за придобиване на спасение е необходимо да вярваш. “Защото всеки молещ ще получи.”
100:7.11 (1102.8) Той беше прям, но неизменно добър. Казваше: “Ако това не беше така, щях да ви кажа.” Той беше искрен, но винаги дружелюбен. Открито говореше за своята любов към грешника и своята ненавист към греха. Но в цялата му поразително искреност той беше безупречно справедлив.
100:7.12 (1102.9) Иисус се отличаваше с жизнерадостност, макар че понякога му се налагаше да изпие от чашата хорската тъга. Той безстрашно посрещаше реалността на битието и при все това с огромно въодушевление се отнасяше към Евангелието на царството. Но той управляваше своето въодушевление, никога то не управляваше него. Той беше безусловно предан на “делото на Отеца”. Това божествено въодушевление караше неговите духовни събратя да мислят, че той не беше на себе си, но гледащата отстрани вселена го оцени като образец на благоразумие и висша смъртна преданост към благородните изисквания на духовния живот. И неговият сдържан ентусиазъм заразяваше; другарите му не можеха да не споделят неговия божествен оптимизъм.
100:7.13 (1103.1) Този галилеец не беше печален човек; неговата душа умееше да се радва. Той винаги повтаряше: “Радвайте се и ликувайте!” Но когато дългът изискваше това, беше готов мъжествено да върви през “тъмната долина на смъртта”. Той беше радостен и заедно с това смирен.
100:7.14 (1103.2) Неговото мъжество можеше да се сравни само с неговото търпение. Когато го подтикваха към извършване на несвоевременно действие, той само отговаряше: “Моето време още не е дошло.” Никога не бързаше; запазваше величествено спокойствие. Но него често го възмущаваше злото, той беше нетърпим към греха. Нерядко чувстваше огромната вътрешна подбуда да възпрепятства това, което пречеше на благополучието на неговите земни деца. Но възмущението му от греха никога не се проявяваше в гневно отношение към грешника.
100:7.15 (1103.3) Неговата храброст възхищаваше, но на него му беше непознато безразсъдството. Негов девиз бяха думите: “Не се страхувайте”. Храбростта му беше възвишена, неговото безстрашие нерядко се отличаваше с героизъм. Но тази храброст се съчетаваше с благоразумие и се подчиняваше на разума. Това беше мъжеството родено от вяра, а не безразсъдността на сляпата самонадеяност. Той беше истинно храбър, но никога не ставаше дързък.
100:7.16 (1103.4) Учителят беше образец на благоговение. Още от младите му години неговата молитва започваше с думите: “Татко наш небесен, да бъде свято името Ти.” Той се отнасяше с уважение даже към несъвършената религия на своите другари. Но това не му попречи да подлага на критика религиозните традиции или рязко да атакува заблужденията на човешката вяра. Той почиташе истинската святост и при все това можеше справедливо да каже, обръщайки се към своите последователи: “Кой от вас би ме обвинил в грях?”
100:7.17 (1103.5) Иисус беше велик със своята добродетелност и заедно с това намираше общ език с малките деца. Той беше мек и непретенциозен в своя личен живот и заедно с това беше най-съвършеният човек във вселената. Неговите другари го наричаха „Учителя” по собствена воля.
100:7.18 (1103.6) Иисус беше абсолютно цялостна човешка личност. И днес, както някога в Галилея, той продължава да обединява човешкия опит и да координира човешките стремежи. Той обединява живота, облагородява характера и прави понятен опита. Той влиза в човешкия разум, за да го възвиси, трансформира и преобрази. Буквално вярно е, че: “Ако някой е в Христа, то той е ново творение. Старото умира, вижте: всичко става ново.”
100:7.19 (1103.7) [Представено от Мелхиседек на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 101
101:0.1 (1104.1) КАТО вид човешки опит религията обхваща и първобитното робство, на което еволюиращият дивак обрича своя страх, и възвишената прекрасна свобода, която носи вярата на цивилизованите смъртни, притежаващи висше съзнание за своя статут като деца на вечния Бог.
101:0.2 (1104.2) Религията е предшественица на развитите етика и нравственост, възникващи в процеса на постепенната социална еволюция. Но като такава религията не е чисто морално движение, макар че етическият и морален импулс на човешкото общество оказват огромно въздействие върху външното и социално проявление на религията. Религията винаги въодушевява еволюиращата човешка природа, но тя не е тайната на тази еволюция.
101:0.3 (1104.3) Религията — убедеността и вярата в личността, винаги тържествува над повърхностната и противоречива логика на отчаянието, породено от невярващия материален разум. Истинският и неподправен вътрешен глас, тази “истинска светлина, освещаваща всеки човек, който се появява в този свят”, действително съществува. И това духовно ръководство се отличава от етическото подбуждане на човешкото съзнание. Чувството на религиозна увереност е нещо повече от емоционално чувство. Религиозната увереност излиза извън пределите на доводите на интелекта и даже на логиката на философията. Религията е вяра, доверие и увереност.
101:1.1 (1104.4) Истинската религия не е система на философско вероучение, към която може да се стигне по логически път и която може да се обоснове с естествени доказателства — тя не е и фантастичен и митичен опит на неописуемите екстатични чувства, достъпни само за романтичните привърженици на мистицизма. Религията не е продукт на рационални аргументации, но при поглед отвътре тя е напълно обоснована. Религията не е производна на логиката на човешката философия, но като нравствен опит тя е напълно логична. Религията е преживяване на божествеността в съзнанието на нравствено еволюиращото смъртно същество; тя изразява истинския опит на вечните реалности на времето, духовното удовлетворение на създанието още при живота му в плът.
101:1.2 (1104.5) Настройчикът на Съзнанието не разполага с някакъв особен механизъм, посредством който да достига до самоизражение; не съществува някаква мистична религиозна способност за възприемане или изразяване на религиозните чувства. Такъв опит става възможен благодарение на естествения предопределен механизъм на смъртния разум. И в това се заключава едно от обясненията на трудностите, с които се сблъсква Настройчикът при непосредствено общуване с материалния разум — мястото на неговото постоянно пребиваване.
101:1.3 (1104.6) Божественият дух установява връзка със смъртния човек не в сферата на чувствата или емоциите, а в областта на висшето и най-одухотворено мислене. Именно вашитем и сли, а не чувства, ви водят към Бога. Божествената същност може да се види само с очите на разума. Но този разум, който действително постига Бога, който слуша вътрешния Настройчик, е разум чист. “Без святост никой няма да види Господа.” Цялото това вътрешно духовно общуване се нарича духовна проницателност. Такъв религиозен опит е следствие от съвкупното влияние на разума на Настройчика и Духа на Истината, функциониращи и въздействащи в средата на идеи, идеали, прозрения и духовни стремежи на еволюиращите Божии синове.
101:1.4 (1105.1) Следователно религията живее и се развива не за сметка на зрението и чувствата, а за сметка на прозрението и вярата. Тя се заключава не в откриването на нови факти или в придобиване на уникален опит, а в откриването на нови и духовни значения на вече известни на човечеството факти. Висшият религиозен опит не зависи от предшестващото проявление на вярата, от следване на традициите и от подчинение на авторитета. Не е религия и пораждането на възвишени чувства и на чисто мистични преживявания. По-скоро тя представлява най-дълбокият действителен опит на духовно общуване с въздействащите върху човека духовни същности, пребиваващи в човешкия разум, и в тази степен, в която подобен опит е определим в термините на психологията, религията е просто опит за преживяване на реалността на вярата в Бога като реалността на такъв чисто личен опит.
101:1.5 (1105.2) Макар че религията не е продукт на рационалистически спекулации с материалната космология, тя при все това е резултат от всецяло умствено постижение, водещо началото си от опита на човешкия разум. Религията не се ражда нито от мистично съзерцание, нито от отделни размишления, макар че тя винаги остава в по-голяма или по-малка степен загадка, извечно неопределима и необяснима в термините на чисто интелектуалните обосновавания и философската логика. Бисерите на истинската религия се зараждат в областта на нравственото съзнание на човека и се проявяват в процеса на растежа на неговата духовна проницателност — тази способност на човешката личност, която се появява благодарение на присъствието на разкриващия Бога Настройчик на Съзнанието в жадуващия Бога смъртен разум.
101:1.6 (1105.3) Вярата обединява нравствената проницателност със способността съзнателно да се различават ценностите, а предшестващото по-рано еволюционно чувство за дълг завършва родословната истинска религия. С времето религиозният опит се проявява в известно осъзнаване на Бога и безспорната увереност в спасението на вярващата личност.
101:1.7 (1105.4) Както е видно, природата на религиозните стремежи и духовни подбуди не е такава, че да принуди човека само да желае да вярва в Бога; по-скоро тяхната същност и могъщество оставят в човека дълбоки следи — убеждението, че той би следвало да вярва в Бога. Чувството за еволюционен дълг и задълженията, появяващи се вследствие на озарението, което идва заедно с откровението, правят толкова дълбоко впечатление на нравствената природа на човека, че той окончателно постига това състояние на разума и това отношение на душата, при които достига до извода, че той няма право да не вярва в Бога. Накрая висшата и свръхфилософска мъдрост на такива просветени и дисциплинирани индивиди ги учи на това, че да се съмняваш в Бога или да не се доверяваш на Неговите добродетели би означавало да се окажеш неверен по отношение на най-реалната и най-дълбока същност, съдържаща се в човешкия разум и душа — неговия божествен Настройчик.
101:2.1 (1105.5) Действителността на религията като цяло се заключава в религиозния опит на обикновените разумни хора. И само в този смисъл религията може да се отнесе към областта на науката или психологията. Доказателството за това, че откровението е откровение, се заключава във все този факт на човешкия опит: в това, че откровението действително синтезира външното различие на естествените науки и религиозната теология в последователната и логична философия на вселената — съгласуваното и ненадминато обяснение както на науката, така и на религията, създаващо хармония на разума и удовлетворяващо духа, отговарящо в човешкия опит на тези въпроси на смъртния разум, чрез които той се стреми да узнае по какъв начин Безкрайното претворява своята воля и замисли в материята заедно с разума и съобразно с духа.
101:2.2 (1106.1) Аргументацията е метод на науката; вярата е метод на религията; логиката е изпробван метод на философията. Откровението компенсира отсъствието на моронтийна гледна точка, предоставяйки метод за достигането на единство в разбирането на реалността и отношенията на веществото и духа благодарение на посредничеството на разума. Истинското откровение никога не е за науката неестествено, за религията — необосновано, или за философията — алогично.
101:2.3 (1106.2) Опирайки се на научните изследвания, аргументацията може да доведе назад — чрез природата, към Първата Причина, но е нужна религиозна вяра, за да преобразува Първата Причина на науката в Бога на спасението; а за обосноваването на такава вяра и такава духовна проницателност се изисква също така и откровение.
101:2.4 (1106.3) Съществуват две основни причини за вярата в Бога, благоприятстващи човешкото спасение:
101:2.5 (1106.4) 1. Човешкият опит, личната увереност, по някакъв начин регистрируемите надежда и доверие, пораждани от Настройчика на Съзнанието.
101:2.6 (1106.5) 2. Откриването на истината — било то чрез непосредствено лично служене на Духа на Истината, чрез планетарно посвещение на божествените Синове или чрез писмени откровения.
101:2.7 (1106.6) Науката завършва своите търсения на причини в хипотезата за Първата Причина. Религията не се спира в своя порив към вярата дотогава, докато не придобие увереност в съществуването на Бога на спасението. Изтънченото научно изследване логически предполага реалността и съществуването на Абсолюта. Религията безрезервно вярва в съществуването и реалността на Бога, Който благоприятства спасението на личността. Това, което се оказва съвършено недостъпно за метафизиката и частично недостъпно за философията, е достъпно за религията — тя потвърждава, че Първата Причина в науката и Богът на спасението в религията са едно и също Божество.
101:2.8 (1106.7) Аргументацията служи като доказателство в науката, вярата е доказателство в религията, логиката — доказателство във философията, но откровението се потвърждава само в човешкия опит. Науката дава знания; религията дава щастие; философията дава единство; откровението потвърждава емпиричната съгласуваност на този триединен подход към вселенската реалност.
101:2.9 (1106.8) Съзерцаването на природата е способно да разкрие само Бога на природата, Бога на движението. В природата се откриват само вещество, движение и одушевеност — живот. При определени условия веществото, в съчетание с енергията, се проявява като живи форми, но докато естественият живот е непрекъснат като явление, той е съвършено мимолетен за индивидуалните форми. Природата не дава основание за логическа вяра в спасението на човешката личност. Религиозният човек, който намира Бога в природата, вече — и на първо място, е намерил такъв личен Бог в своята собствена душа.
101:2.10 (1106.9) Вярата разкрива Бога в душата. Откровението, заменящо в обикновения еволюционен свят моронтийната проницателност, позволява на човека да види в природата този Бог, Когото вярата показва в душата му. Така откровението успешно прокарва мостове между материалното и духовното, между съ зданието и Съ здателя, между човека и Бога.
101:2.11 (1107.1) Действително съ зерцанието на природата логически показва, че нея я управлява разумът, че тя се намира под наблюдение на живото съ щество, но това ни най-малко не разкрива удовлетворителен образ на личностния Бог. От друга страна, природата не открива нищо, което да позволи да се гледа на нея като на произведение на Бога на религията. Бог е невъзможно да бъде намерен само чрез природата, но ако човек вече е намерил Бога, то изследването на природата напълно се съгласува с едно по-високо и по-духовно тълкуване на вселената.
101:2.12 (1107.2) Като епохално явление откровението е периодично; като личен човешки опит то е непрекъснато. Божествеността действа в личността на смъртния човек като Настройчика — дара на Отеца, в качеството на Духа на Истината — дара на Сина, и в качеството на Светия Дух — дара на Вселенския Дух, докато и трите тези свръхсмъртни дара се обединяват в емпиричната еволюция на човека в служене на Бога-Висшия.
101:2.13 (1107.3) Истинската религия е проникване в реалността — роденото във вяра дете със смъртно съзнание, а не просто интелектуален възход към някаква система от догматични доктрини. Истинската религия се заключава в опита на това, което “самият Дух потвърждава на нашия дух — че ние сме деца Божии”. Религията се заключава не в теологични твърдения, а в духовно проникновение и възвишено доверие на душата.
101:2.14 (1107.4) Вашата най-дълбока същност — божественият Настройчик, пробужда във вас жажда към праведност, уверен стремеж към божествено съвършенство. Религията е осъзнаване във вярата на този вътрешен стремеж към постигането на божествеността; така се появяват това доверие и тази увереност на душата, които вие ще осъзнавате като път за спасение — метод за оцеляване на личността и на всички тези ценности, които вие смятате на истински и добродетелни.
101:2.15 (1107.5) Осъзнаването на религията никога не е зависело и никога няма да зависи от голямата образованост или изкусната логика. То се заключава в духовната проницателност и именно по силата на тази причина някои от най-великите религиозни учители и даже пророци демонстрираха толкова малко мирска мъдрост. Религиозната вяра в равна степен е достъпна както за образованите, така и за необразованите хора.
101:2.16 (1107.6) Религията винаги трябва да бъде свой собствен критик и съдия; нея е невъзможно да я научиш, още по-малко — да я разбереш отстрани. Единствената ви гаранция за личностния Бог е вашето собствено постижение на своята вяра в духовните същности, както и на свързания с тях опит. На никого от вашите ближни, притежаващи аналогичен опит, не са необходими доказателства за личността или реалността на Бога, докато в същото време за всички други хора, непритежаващи такава увереност в Бога, нито един от възможните доводи няма да е напълно убедителен.
101:2.17 (1107.7) Психологията действително може да се опита да изучи феномените на религиозните реакции на социалното обкръжение, но тя няма ни най-малка надежда някога да познае действителните вътрешни мотиви и въздействие на религията. Само теологията — област на вярата и метод на откровението, е способна на някаква разумна оценка на природата и съдържанието на религиозния опит.
101:3.1 (1107.8) Религията е толкова жизнеспособна, че се съхранява при отсъствие на знания. Тя продължава да живее независимо от привнасянето на погрешна космология и лъжливи философии; тя преживява даже хаоса на метафизиката. Във всички тези исторически превратности на религията в нея неизменно се запазва това, което е неотменимо от прогреса и оцеляването на човека: етичната съвест и нравственото съзнание.
101:3.2 (1108.1) Проницателността на вярата или духовната интуиция е способност, с която космическият разум, заедно с Настройчика на Съзнанието, дарява човека — дарът на Отеца. Духовният разум — интелектът на душите, е дарът на Светия Дух, дар от Съзидателния Дух — на човека. Духовната философия — мъдростта на реалностите на духа, се дарява от Духа на Истината, съвместен дар от посвещенческите Синове на човешките деца. Координацията и взаимовръзката на тези духовни способности образува духовната личност на човека в нейната потенциална съдба.
101:3.3 (1108.2) Именно тази духовна личност в примитивна и зачатъчна форма преживява естествената смърт на плътта, пребивавайки във владение на Настройчика. Тази сложна духовна същност в съвкупност с човешкия опит е способна, следвайки живия път, указан от божествените Синове (и намирайки се под опеката на Настройчика), да преживее разрушаването на материалната индивидуалност на разума и материята, когато такова временно партньорство на физическото и духовното се разтрогва при прекратяването на необходимото за живота движение.
101:3.4 (1108.3) Чрез религиозната вяра душата на човека разкрива себе си и демонстрира потенциалната божественост на своята формираща същност по характерен начин, който заставя смъртната личност да реагира на някои ситуации, мъчителни в интелектуално отношение и представляващи изпитания в социален план. Автентичната духовна вяра (истинско нравствено съзнание) се разкрива в това, че тя:
101:3.5 (1108.4) 1. Подбужда етиката и нравите да се развиват независимо от неблагоприятните наследствени животински наклонности.
101:3.6 (1108.5) 2. Поражда възвишеното доверие към добродетелността на Бога даже пред лицето на жестоки разочарования и съкрушителни поражения.
101:3.7 (1108.6) 3. Генерира дълбоко мъжество и увереност независимо от враждебните природни обстоятелства и физическите бедствия.
101:3.8 (1108.7) 4. Демонстрира непостижима уравновесеност и неизменно спокойствие независимо от трудно излечимите заболявания и даже острата физическа болка.
101:3.9 (1108.8) 5. Демонстрира загадъчно спокойствие и самообладание независимо от лошото отношение и въпиющата несправедливост.
101:3.10 (1108.9) 6. Запазва божествената вяра в окончателната победа независимо от жестокостта на привидно сляпата съдба и пълното безразличие на природните сили към човешкото благополучие.
101:3.11 (1108.10) 7. Съхранява непоколебима вяра в Бога независимо от всякакви логически доказателства за противоположното и успешно противостои на всяка друга интелектуална софистика.
101:3.12 (1108.11) 8. Продължава несъкрушимо да вярва в спасението на душата независимо от измамните учения на лъжливата наука и мнимите увещания на порочната философия.
101:3.13 (1108.12) 9. Живее и тържествува независимо от съкрушаващия натиск на сложните и непропорционално развити цивилизации на съвременността.
101:3.14 (1108.13) 10. Допринася за запазване на алтруизма независимо от човешкия егоизъм, социалните антагонизми, промишлената алчност и политическите грешки.
101:3.15 (1108.14) 11. Целенасочено се придържа към възвишената вяра във вселенското единство и божественото ръководство независимо от смущаващото присъствие на злото и греха.
101:3.16 (1108.15) 12. Продължава, независимо от всичко, да се покланя на Бога. Смее да заяви: “Даже ако Той ме убие, аз ще Му служа.”
101:3.17 (1108.16) Следователно ние можем да съдим за божествения дух или духове, пребиваващи в човека, по три феномена: първо, по неговия личен опит — религиозната вяра; второ, по откровението — лично и общочовешко; и трето, по удивителното проявление на тези необикновени и неестествени реакции на неговото материално обкръжение, илюстрация на което служат дванадесетте гореизложени вида духовно отношение в действителните, тежки условия на реалното човешко съществуване. Освен тях има и други.
101:3.18 (1109.1) Именно такава жизнетворяща и енергична дейност на вярата в областта на религията дава на смъртния човек правото да утвърждава, че религиозният опит — този увенчаващ човешката природа дар — е негово лично притежание и духовна реалност.
101:4.1 (1109.2) Предвид това, че вашият свят като правило не знае изворите — даже физическите извори, се оказа, че има смисъл от време на време да ви просвещаваме в областта на космологията. И това винаги е създавало неприятности за бъдещето. Законите на откровенията ограничаващо ни свързват със своята забрана за предаване на незаслужени и преждевременни знания. На всяка космология, представена като част от богооткровената религия, е съдено в най-кратък срок да остарее. Затова в бъдеще, запознавайки се с такова откровение, хората ще бъдат склонни да отхвърлят заключения в него елемент на неподправена религиозна истина поради грешки, открити при буквалното тълкуване на свързаната с такова откровение космология.
101:4.2 (1109.3) Човечеството трябва да разбере, че ние — тези, които вземаме участие в разкриването на истината — сме изключително ограничени от строгите инструкции на висшестоящите същества. Ние нямаме право да предвиждаме научните открития за хиляда години напред. Авторите на откровения са длъжни да се придържат към тези инструкции, които са част от съответния мандат. Ние не виждаме възможност да преодолеем тази трудност — нито сега, нито когато и да е в бъдещето. Макар историческите факти и религиозните истини в тази поредица откровения да остават в сила много векове, ние напълно си даваме сметка за това, че много от нашите изявления за физическите науки скоро ще се нуждаят от преразглеждане в съответствие с по-нататъшното развитие на науката и новите открития. Още сега ние предвиждаме тези нови разкрития, но на нас ни е забранено да включваме такива неизвестни на човека факти в материалите на откровенията. Следва с пълна степен на определеност да заявим, че откровенията не винаги са непременно инспирирани. Космологията на настоящите откровения не е инспирирана. Тя е ограничена с разрешението, получено от нас за координиране и систематизация на съвременните знания. Докато божествената или духовна проницателност е дар, човешката мъдрост трябва да еволюира.
101:4.3 (1109.4) Истината винаги е откровение: самооткровение, когато тя възниква в резултат на дейността на вътрешния Настройчик; епохално откровение, когато тя се претворява в действие от някаква небесна сила, група или личност.
101:4.4 (1109.5) В крайна сметка религията трябва да се оценява по нейните плодове — в съответствие с това, как и в каква степен тя демонстрира своето собствено неотменимо божествено съвършенство.
101:4.5 (1109.6) Истината може да бъде само относително свещена независимо от това, че откровението неизменно е духовно явление. Макар че изявленията, отнасящи се към космологията, никога не са инспирирани, такива откровения представляват огромна ценност, тъй като те, макар и временно, усъвършенстват знанието за сметка на следните фактори:
101:4.6 (1109.7) 1. Отстраняване на объркванията благодарение на компетентното премахване на заблужденията.
101:4.7 (1109.8) 2. Съгласуване на фактите и наблюденията — известни или такива, на които предстои да станат известни в най-близко бъдеще.
101:4.8 (1110.1) 3. Възстановяване на важни изгубени сведения за епохални процеси от далечното минало.
101:4.9 (1110.2) 4. Осигуряване на информация за запълване на най-важните празнини в знанията, които в останалите аспекти са придобити.
101:4.10 (1110.3) 5. Представяне на космически сведения по такъв начин, който позволява да бъдат осветени духовните учения, съдържащи се в съпровождащото откровение.
101:5.1 (1110.4) Откровението е метод, който позволява да се икономисат безброй векове принудителен труд — извличане на придобиваните в процеса на духовното развитие истини и очистването им от грешките на еволюционното развитие.
101:5.2 (1110.5) Науката се занимава с факти, религията има отношение само към ценностите. С помощта на просветлената философия разумът се стреми да обедини значенията както на фактите, така и на ценностите, благодарение на което той стига до концепцията за всецяла реалност. Помнете, че науката е област от знанието, философията — сфера на мъдростта, а религията — област на опита на вярата. При все това религията съществува в две фази на проявление:
101:5.3 (1110.6) 1. Еволюционна религия. Опитът на примитивно поклонение, религията, която е производна на разума.
101:5.4 (1110.7) 2. Богооткровена религия. Вселенският светоглед, който е производен на духа; увереност и вяра в запазването на вечните реалности, в спасението на личността и в бъдещото придобиване на космическото Божество, чието предназначение е направило всичко това възможно. Богооткровената религия е част от вселенския план, който се заключава в това, че рано или късно на еволюционната религия е съдено да претърпи духовно разширение за сметка на откровение.
101:5.5 (1110.8) Както науката, така и религията започват с допускане на някои общоприети основи за логическа постройка. Затова философията също е длъжна да започне своя път с признаване на реалността на три неща:
101:5.6 (1110.9) 1. Материалното тяло.
101:5.7 (1110.10) 2. Свръхматериалния аспект на човека — душата или неговия вътрешен дух.
101:5.8 (1110.11) 3. Човешкия разум — механизма на взаимообщуване и взаимовръзка на духа и материята, на областта на материалното и областта на духовното.
101:5.9 (1110.12) Учените събират факти, философите координират идеи, пророците извисяват идеали. Чувствата и емоциите са неизбежни спътници на религията, но те не са религия. Религията може да бъде чувстването на опита, но тя едва ли е опит на чувстването. Нито логиката (рационализирането), нито емоцията (чувството) са неотменима част от религиозния опит, макар че и двете могат да бъдат различно свързани с вярата при задълбочаване на духовното проникване в реалността, при което всичко това става в съответствие със статута и особеностите на темперамента на индивидуалния разум.
101:5.10 (1110.13) Еволюционната религия е творение на спомагателния дух на разума, отнасящо се към локалната вселена и отговарящо за създаването и развитието в еволюиращия човек на способност към поклонение. Такива примитивни религии имат непосредствено отношение към етиката и морала — чувството за човешки дълг. Те са основани на фундамента на съвестта и водят към стабилизиране на относително етични цивилизации.
101:5.11 (1111.1) Религиите, разкривани лично, се появяват при съдействието на посвещенческите духове, представляващи трите лица на Райската Троица, и те преди всичко са свързани с разпространението на истината. Еволюционната религия довежда до съзнанието на индивида идеята за личния дълг; богооткровената религия поставя все по-голям акцент върху любовта, златното правило.
101:5.12 (1111.2) Еволюционната религия е основана само на вярата. Откровението дава допълнителна увереност, защото то се опира на разширяването на излагането на истините, разкриващи божествеността и реалността, и също така на все по-ценното свидетелство за действителния опит, който се натрупва вследствие на практическия съюз между, еволюционната вяра и богооткровената истина. Такъв практически съюз на човешката вяра и божествената истина е признак на характера уверено вървящ към действителното придобиване на моронтийна личност.
101:5.13 (1111.3) Еволюционната религия дава само убедеността, произтичаща от вярата, и увереността, пораждана от съзнанието, богооткровената религия — в допълнение към убедеността на вярата — дава тази истина, която е присъща на живото емпирично познание на реалността на откровението. Третата степен в религията, или третата фаза в опита на религията, има отношение към моронтийното състояние, задълбоченото постижение на мота. Истините на богооткровената религия продължават да се разширяват според придвижването по моронтийния път; вие все по-дълбоко ще постигате истините, разкриващи висши ценности, божествени добродетели, вселенски отношения, вечни реалности и пределни цели.
101:5.14 (1111.4) С напредъка по моронтийния път увереността, пораждана от истината, все повече заменя със себе си увереността, произтичаща от вярата. Когато бъдете окончателно приети в действителния духовен свят, увереността, явяваща се следствие на чисто духовна проницателност, ще действа вместо вярата и истината — или по-скоро, заедно с тях, допълвайки тези предишни методи на придобиване на лична увереност и наслагвайки се върху тях.
101:6.1 (1111.5) Моронтийната фаза на богооткровената религия е свързана с опита за продължаване на живота и нейна огромна подбуда е постигането на духовно съвършенство. Тук влиза и висшият мотив на поклонение заедно с подбуждащия призив към разширяване на етическото служене. Моронтийната проницателност се изразява в постоянно растящо съзнание за Седмократния, Висшия и даже Пределния.
101:6.2 (1111.6) В течение на цялото натрупване на религиозен опит, започвайки с неговото най-древно зараждане на материално ниво и чак до времето на придобиване на пълен духовен статут, Настройчикът остава тайна на личното претворяване на реалноста на съществуването на Висшия; същият този Настройчик пази и тайните на вашата вяра в трансценденталното придобиване на Пределния. Емпиричната личност на еволюиращия човек, обединена със заключената в Настройчика същност на екзистенциалния Бог, създава потенциална възможност за завършване на висшето съществуване и по същността си е основа за свръхкрайното възникване на трансцендентална личност.
101:6.3 (1111.7) Нравствената воля включва решения, произтичащи от аргументирано знание, разширени от мъдрост и утвърдени от религиозна вяра. Такива решения са актове на нравствената природа и свидетелстват за съществуването на нравствена личност — предшественика на моронтийна личност и, в крайна сметка, на истински духовен статут.
101:6.4 (1111.8) Еволюционният тип знания е само натрупване на протоплазмен материал на паметта; той е най-примитивната форма на съзнание в създаденото същество. Мъдростта включва идеите, формулирани от използването на протоплазмената памет в процеса на асоциациите и рекомбинациите, и такива явления отличават човешкия разум от чисто животинския разум. Животните притежават знания, но само на човека е присъща мъдрост. Истината става достъпна на дарения с мъдрост индивид благодарение на посвещаването на такъв разум на духовните същности на Бащата и Синовете — Настройчика на Съзнанието и Духа на Истината.
101:6.5 (1112.1) По време на посвещението си на Урантия Христос Михаил се намираше под властта на еволюционната религия чак до своето кръщение. От момента на кръщението и чак до разпятието той продължаваше своя труд под обединеното начало на еволюционната и богооткровената религия. От утрото на своето възкресение и чак до своето възнесение той премина през многобройните фази на моронтийния живот, предназначени за преход на смъртните от света на материята в света на духа. След възнесението си Михаил постигна съвършенство в опита на Върховността — реализацията на Висшия; и бидейки единственото същество в Небадон, притежаващо неограничена способност за опитно постигане на реалността на Висшия, той веднага постигна висшия статут — положението на пълновластен управител в своята локална вселена и по отношение на нея.
101:6.6 (1112.2) Що се отнася до човека, то бъдещото сливане и произтичащото от това единство с вътрешния Настройчик — синтез на личността на човека със същността на Бога — го прави, в потенциал, жива частица от Бога-Висшия и дава на това някога смъртно същество вечно наследствено право за безкрайни стремежи към завършеност на вселенското служене на Висшия и заедно с Висшия.
101:6.7 (1112.3) Откровението учи човека, че за да започне грандиозното и увлекателно пътешествие в пространството с помощта на прогреса във времето, той следва отначало да организира знанията в идеи-решения; след това да поръча на мъдростта непрестанно да се труди над благородната задача да превръща абстрактните идеи във все по-практични, но при все това възвишени идеали — такива концепции, които са толкова разумни като идеите и толкова логични като идеалите, че Настройчикът се залавя за такова тяхно съчетание и одухотворяване, при което да може да ги асоциира крайният разум, и то да ги асоциира дотолкова, че да могат да станат действително човешко допълнение, готово, по такъв начин, за действието на Духа на Истината на Синовете — пространствено-времевите проявления на истините на Рая — всеобщата истина. Координацията на идеи-решения, логически идеали и божествени истини съставлява праведността на характера — предпоставката за допуск на смъртното същество в неизменно разширяващите се и все по-духовни реалности на моронтийните светове.
101:6.8 (1112.4) Ученията на Иисус станаха първата урантийска религия, в която хармоничното съчетание на знания, мъдрост, вяра, истина и любов се осъществи с такава всеобхватност, че позволи едновременно и изцяло да осигури временния покой, интелектуалната увереност, нравствената просветеност, философската устойчивост, етичната чувствителност, богосъзнанието и твърдата увереност в продължаването на личния живот. Вярата на Иисус посочи пътя към окончателното спасение на хората — към пределното постижение за смъртните във вселената, тъй като тя осигуряваше следното:
101:6.9 (1112.5) 1. Спасение от материалните окови в личното претворяване на синовството по отношение на Бога, Който е Дух.
101:6.10 (1112.6) 2. Спасение от интелектуалните връзки — човекът ще познае истината и истината е призвана да го направи свободен.
101:6.11 (1112.7) 3. Спасение от духовната слепота — човешката реализация на братството между смъртните същества и свойственото на моронтийните същества осъзнаване на братството между всички вселенски създания; откриването на духовните реалности и разкриването на добродетелите на духовните ценности в помощта и служенето.
101:6.12 (1113.1) 4. Спасение от непълнотите на “аз”-а посредством постигането на духовните нива на вселената и крайната реализация на хармонията на Хавона и съвършенството на Рая.
101:6.13 (1113.2) 5. Спасение от “аз”-а: освобождаване от ограниченото самосъзнание чрез постигане на космическите нива на Висшия разум и за сметка на координация с постиженията на всички останали самосъзнаващи се същества.
101:6.14 (1113.3) 6. Спасение от времето: достигането на вечен живот, нескончаемото движение напред в осъзнаването на Бога и служенето на Него.
101:6.15 (1113.4) 7. Спасение от крайното: достигане на единство с Божеството във Висшия и чрез него, създаващо възможност за трансцендентално откритие на Пределния на постзавършителните нива на абсонитното.
101:6.16 (1113.5) Такова седмократно спасение е еквивалентно на завършеността и съвършенството на реализацията на пределния опит на Всеобщия Баща. И всичко това потенциално се съдържа в реалността на вярата, присъща на религиозния опит на човека. Това е възможно, защото вярата на Христа използваше и разкриваше реалности, излизащи даже извън рамките на пределното. Вярата на Иисус се приближаваше към статута на вселенския Абсолют дотолкова, доколкото този феномен е възможен в еволюиращия пространствено-времеви космос.
101:6.17 (1113.6) Приемайки вярата на Иисус, смъртният човек е способен да предвкуси във времето реалностите на вечността. Иисус откри в човешкия опит Крайния Баща и неговите смъртни братя в плът могат, следвайки го, да придобият същия опит в откриването на Отеца. Даже в своя днешен статут те са способни да постигнат в този опит такова удовлетворение, каквото постигна Иисус в своя статут. След завършващото посвещение на Михаил във вселената Небадон се извърши актуализация на новите потенциали, един от които стана новата светлина, озарила пътя, водещ всички същества към Отеца — пътя, който могат да преодолеят даже смъртните от плът и кръв в течение на своя изначален живот на планетите на пространството. Иисус беше и е новият жив път, заставайки на който, човек може да придобие божественото наследство, което ще му принадлежи, ако той само пожелае това. Животът на Иисус е неизчерпаема демонстрация както на началата, така и на пределите на вероизповедния опит на човека — в това число на божествения човек.
101:7.1 (1113.7) Идеята е само теоретичен план за действие, докато положителното решение е утвърден план за действие. Стереотипът е план за действие, приет без утвърждаване. Този материал, от който се строи личната философия на религията, се извлича както от вътрешния, така и от външния опит на индивида. Социалният статут, икономическите условия, образователните възможности, нравствените течения, институционалните влияния, политическите събития, расовите тенденции и религиозните учения на съответното време и място — всичко това има значение при определяне личната философия на религията. Природният темперамент и интелектуални влечения също съществено влияят на типа религиозна философия. Професията, семейството и роднините — всичко това влияе на еволюцията на личните жизнени ценности.
101:7.2 (1113.8) Философията на религията произтича от основополагащия растеж на идеи и от емпиричния живот, при което и едното, и другото се модифицират от тенденцията за подражаване на партньорите. Основателността на философските изводи зависи от дълбокото, искрено и проницателно мислене в съчетание с възприемчивостта към значенията и точността на оценките. Моралните страхливци никога не постигат висотата на философската мисъл; за да се издигнат на нови нива на опита и да се опитат да изследват неизследваните области на интелектуалния живот, се изисква мъжество.
101:7.3 (1114.1) И веднага се появяват нови системи от ценности; по новому се определят принципите и нормите; преразглеждат се обичаите и идеалите; постига се някаква идея за Бога, която се съпровожда с разширяващи се представи за отношението към Него.
101:7.4 (1114.2) Огромното различие между религиозната и нерелигиозна философия на живота се заключава в природата и нивото на осъзнаване на ценностите, а също така и в това, което е обект на предано отношение. Съществуват четири фази в еволюцията на религиозната философия. Такъв опит може да стане чисто конформистки, подчиняващ се на традициите и властите. Или той може да се удовлетворява с незначителни постижения, достатъчни само за това, да осигури устойчивостта на всекидневното съществуване, и затова бързо се спира на това случайно ниво. Такива смъртни смятат, че всичко ще се нареди от само себе си. Третата група се издига до нивото на логическата интелектуалност, където обаче се спира в своето развитие вследствие на робската зависимост от културата. Наистина е обидно да се види как гигантският интелект здраво удържа жестоко надмощие над културната кабала. Толкова печално е да бъдат наблюдавани тези, които заменят своята зависимост от културата на материалистичните окови за това, което погрешно се нарича наука. Четвъртото ниво на философията постига свобода от всякакви обикновени и традиционни ограничения и се решава да мисли, действа и живее честно, предано, безстрашно и правдиво.
101:7.5 (1114.3) Пробен камък на всяка религиозна философия е нейната способност или неспособност да различава реалностите на материалния и духовния светове при едновременно осъзнаване на техните обединения в интелектуалните усилия и социалното служене. Благоразумната философия не смесва Божието с кесаревото. Тя не признава като заместител на религията и естетическия култ, ако е основан само на чудеса.
101:7.6 (1114.4) Философията преобразува примитивната религия, която в значителна степен беше приказка, породена от съзнанието, в жив опит във възходящите ценности на космическите реалности.
101:8.1 (1114.5) Вярването достига нивото на вярата, когато започва да мотивира живота и да определя начина на живот. Приемането на едно учение за вярно не е вяра; това е само вярване. Точно така не са вяра и увереността или убедеността. Състоянието на разума достига нивото на вяра само тогава, когато тя оказва решаващо влияние върху начина на живот. Вярата е жив атрибут на неподправен личностен религиозен опит. Човекът вярва в истината, възхищава се от красотата и почита добродетелта, но не им се покланя; такова присъщо на спасителната вяра отношение е съсредоточено само върху Бога, Който е олицетворение на всички тези атрибути и безкрайно повече.
101:8.2 (1114.6) Вярването винаги е ограничаващо и свързващо; вярата — разширяваща и освобождаваща. Вярването задържа, вярата освобождава. Но живата религиозна вяра е нещо повече от съвкупност от благородни вярвания; тя е нещо повече от възвишена философска система: тя е жив опит, свързан с духовни значения, божествени идеали и висши ценности, тя е знание за Бога и служене на човека. Вярването може да стане принадлежност на групата, но вярата трябва да бъде лична. Теологичните вярвания могат да бъдат внушени на групата, но вярата може да се пробуди само в сърцето на индивидуалния вярващ.
101:8.3 (1114.7) Вярата фалшифицира оказаното ú доверие, когато си позволява да отрича реалността и да натрапва на своите привърженици измислено знание. Вярата става изменница, когато поощрява предателството на интелектуалната цялостност и принизява верността на висшите ценности и божествени идеали. Вярата никога не се отдръпва от необходимото решаване на проблемите на смъртния живот. Живата вяра не поощрява фанатизма, гоненията и нетолерантността.
101:8.4 (1115.1) Вярата никога не сковава творческото въображение; тя е свободна от неразумното и предвзето отношение към научните открития. Вярата вдъхва живот на религията и принуждава религиозния човек геройски да върви през живота, запазвайки вярност към златното правило. Пламенността на вярата се определя от знанията, а нейните усилия са прелюдията към възвишения покой.
101:9.1 (1115.2) Никакво религиозно откровение не може да се смята за автентично, ако не признава налаганите от етическите задължения изисквания, създадени и развити от предшестващата еволюционна религия. Откровението неизменно разширява етическия хоризонт на еволюционната религия и така неизменно разширява нравствените задължения на всички предишни откровения.
101:9.2 (1115.3) Когато вие събирате смелост да критикувате примитивната религия на човека (или религията на примитивния човек), следва да помните, че трябва да съдите за такива диваци и да оценявате техния религиозен опит в съответствие с тяхната просветеност и ниво на съзнание. Би било грешка да съдите за религиите на другите хора през призмата на своите собствени критерии за знания и истина.
101:9.3 (1115.4) Истинската религия е тази възвишена и дълбока увереност на душата, която настоятелно убеждава човека в погрешността на неверието в моронтийните реалности, съставящи неговите висши етически и нравствени представи, неговото висше тълкуване на най-големите ценности на живота и на най-дълбоките реалности на вселената. И такава религия е просто опит за подчиняване на интелектуалната привързаност към висшите повели на духовното съзнание.
101:9.4 (1115.5) Стремежът към прекрасното е част от религията само дотолкова, доколкото е етичен и в тази степен, в която той обогатява представата за нравственото. Изкуството е религиозно само тогава, когато е проникнато от цел, породена от висока духовна мотивация.
101:9.5 (1115.6) Просветленото духовно съзнание на цивилизования човек има отношение не толкова към някакво специфично интелектуално вярване или особен начин на живот, колкото към откриването на истината на живота, добродетелния и правилен метод на реагиране на повтарящи се ситуации от смъртното съществуване. Нравственото съзнание е само название за признаване на осъзнаването от човека на тези физически и формиращи се моронтийни ценности, на всекидневното управление и ръководство на които човекът е длъжен да се подчинява поради повелята на чувството за дълг.
101:9.6 (1115.7) Макар и признавайки несъвършенството на религията, можем да открием минимум две практически проявления на нейната природа и функции:
101:9.7 (1115.8) 1. Тенденцията на духовното пробуждане и философско въздействие на религията принуждават човека да пренесе оценката на нравствените ценности непосредствено във външната среда, в делата на своите ближни; това е етическата реакция на религията.
101:9.8 (1115.9) 2. Религията създава в човешкия разум одухотвореното съзнание за божествената реалност, основано на предшестващите концепции за нравствените ценности и извлечено от тях с помощта на религиозната вяра, а също и съгласувано с наложените над тях представи за духовните ценности. Така религията става блюстител на смъртните дела, форма на възвишено нравствено доверие и увереност в реалността, усъвършенстваните реалности на времето и безсмъртните реалности на вечността.
101:9.9 (1116.1) Религиозната вяра се превръща в свързващото звено между нравственото съзнание и духовните представи за вечната реалност. Религията се превръща в пътя за освобождаване на човека от ограниченията на временния и естествен свят и придобиване на небесните реалности на вечния и духовен свят, използвайки метода за спасение — постепенната моронтийна трансформация.
101:10.1 (1116.2) Разумният човек знае, че той е дете на природата, частица от материалната вселена; подобно на това той не вижда съхраняването на индивидуалната личност в движенията и напреженията, присъщи на математическото ниво на енергийната вселена. Човек няма да може някога да постигне духовна реалност и чрез изучаването на физическите причини и следствия.
101:10.2 (1116.3) Освен това човек знае, че е част от космоса на идеите, но макар идеята да може да преживее смъртния живот, в самата идея няма нищо, което да свидетелства за продължаване живота на човека, притежаващ такава идея. Така, даже изчерпвайки възможностите на логиката и рационалните аргументи, логикът или рационалистът никога няма да могат да разкрият вечната истина за спасението на личността.
101:10.3 (1116.4) Материалното ниво на закона осигурява непрекъснатост на причинността — нескончаемото противодействие, което е следствие на предшестващото действие; нивото на разума предполага увековечаване на непрекъснатостта на идеята — нескончаемия поток концептуални потенции, излизащи от предшестващите представи. Но нито едно от тези вселенски нива не разкрива на любознателния смъртен човек пътя към спасението от частичността на статута и непоносимата неопределеност, причината за която се заключава в усещането на преходността на своята реалност във вселената, тленността на своята личност, обречена на унищожение след изтощаването на ограничените запаси от жизнена енергия.
101:10.4 (1116.5) Само следвайки моронтийния път, водещ към духовна проницателност, човек е способен да разбие оковите, присъщи на неговия смъртен статут във вселената. Енергията и разумът действително изхождат от Рая и Божеството, но нито енергийните, нито интелектуалните способности на човека изхождат непосредствено от Райското Божество. Само в духовен смисъл човекът е дете Божие. Това е вярно поради факта, че понастоящем Райският Баща дарява човека и пребивава в него само в духовен смисъл. Човечеството никога няма да може да открие божествеността, освен като следва пътя на религиозния опит и истинската религиозна вяра. Вероизповедното приемане на истината за Бога позволява на човека да се освободи от строгите рамки на материалните ограничения и му дава обоснована надежда за уверен преход от материалния свят, където настъпва смърт, в духовния свят, където животът е вечен.
101:10.5 (1116.6) Предназначението на религията не е в това, да удовлетвори любопитството, което извиква Бог, а по-скоро в това, да даде интелектуално постоянство и философска надеждност, да стабилизира и обогати човешкия живот за сметка на сливането на смъртното с божественото, частичнот о със съвъ ршеното, човека с Бога. Именно в религиозния опит представите на човека за идеалното се изпълват с реалност.
101:10.6 (1116.7) Не е възможно нито научно, нито логическо доказателство за божествеността. Само с единия разум е невъзможно да се обосноват ценностите и добродетелите на религиозния опит. Но извечна истина е: този, който желае да изпълни волята на Бога, ще разбере състоятелността на духовните ценности. Това е предел за онова, което може да бъде предложено на смъртно ниво като доказателства за реалността на религиозния опит. Такава вяра предлага единственото спасение от захвата на механичния свят и лъжливите представи, възникващи поради несъвършенствата на интелектуалния свят; в това, което се отнася до продължаване на съществуването на индивидуалната личност, тя е единственият открит изход от задънената улица на смъртното мислене. Тя е единственият път за завършване на реалността, ключът към вечния живот във вселенското творение на любовта, закона, единството и постепенното придобиване на Божеството.
101:10.7 (1117.1) Религията успешно излекува човека от чувството на идеалистична изолация или духовна самота; тя приема вярващия като Божий син, гражданин на нова, изпълнена със смисъл вселена. Религията убеждава човека в това, че следвайки светлината на праведността, която той чувства в своята душа, той с това отъждествява себе си с плана на Безкрайния и предназначенията на Вечния. Такава освободена душа веднага започва да възприема тази нова вселена като свой дом.
101:10.8 (1117.2) Когато преживеете подобна трансформация във вярата, вие преставате да бъдете покорна частица на математическия космос и ставате притежаващ воля син на Всеобщия Баща. Такъв освободен син вече не е самотен в своето сражение с непоносимата съдба — прекратяването на временното съществуване; той вече не се бори с цялата природа без никакви надежди за успех; него вече не го изважда от равновесие парализиращият страх от това, че може би се е доверил на безнадежден фантом или е свързал своите надежди с причудливо заблуждение.
101:10.9 (1117.3) Oбратното — сега синовете на Бога съвместно встъпват в сражение в името на тържеството на реалностите над сенките на незавършеността на битието. Най-после всички създания разбират факта, че в небесната борба за придобиване на вечен живот и божествен статут Бог и цялото божествено войнство на практически безкрайната вселена са на тяхна страна. Такива освободени от вяра синове несъмнено са встъпили в протичащата във времето борба на страната на висшите сили и божествените личности на вечността; за тях сега се сражават даже летящите по своите орбити звезди; най-после те гледат вселената отвътре, от гледната точка на Бога — и неопределеността на материалната изолация се преобразува в увереността на вечното духовно развитие. Даже самото време става само сянка на вечността, хвърляна от Райските реалности върху движещото се одеяние на пространството.
101:10.10 (1117.4) [Представено от Мелхиседек на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 102
102:0.1 (1118.1) ЗА НЕВЯРВАЩИЯ материалист човекът е само еволюционна случайност. Неговите надежди за продължаване на живота са плод на смъртното въображение; неговите страхове, любов, желания и убеждения са само реакция на случайни съчетания на някои безжизнени атоми на материята. Никаква проява на енергия или изражение на доверието няма да могат да го пренесат отвъд гроба. Благочестивият труд и въодушевяващият гений на най-добрите представители на човечеството са обречени на унищожение чрез смъртта — дългата и самотна нощ на вечното забвение и гибелта на душата. Неизразимото отчаяние е единствената награда на човека за живота му, преживян в труд под временното слънце на смъртното съществуване. Всеки нов ден бавно и вярно затяга примката на безжалостната съдба, която по решение на враждебната и безпощадна материална вселена ще бъде завършващо оскърбление на всичко прекрасно, благородно, възвишено и добродетелно в човешките желания.
102:0.2 (1118.2) Но пределът на човека в неговото вечно предназначение не е в това; такова видение е само вик на отчаяние на заблудилата се душа, отклонила се от пътя в духовен мрак, продължаваща своята борба пред лицето на механистичната софистика на материалната философия и ослепена от объркванията и изкривяванията, с които е изпълнено сложното знание. И цялата тази съдба на безизходността, цялата тази съдба на отчаянието завинаги се разсейва от едно смело усилие на вярата, произлизащо от най-скромното и необразовано от Божиите деца на Земята.
102:0.3 (1118.3) Тази спасителна вяра се ражда в човешкото сърце, когато нравственото съзнание на човека разбира, че човешките ценности могат да бъдат преобразувани в смъртен опит от материални в духовни, от човешки в божествени, от временни във вечни.
102:1.1 (1118.4) Превръщането на примитивното и еволюционно чувство за дълг на човека в по-високата и надеждна вяра във вечните реалности на откровението се обяснява с дейността на Настройчика на Съзнанието. За да може човекът да разбере пътя на вярата — път, водещ към висше постижение, неговото сърце трябва да жадува за съвършенство. Всеки човек, решил да изпълнява божествената воля, познава пътя на истината. Буквално вярно е: “Човешкото е нужно да го познаеш, за да го обикнеш, но божественото трябва да го обичаш, за да го познаеш.” Но честните колебания и искрени съмнения не са грях; такова отношение само задържа постепенното движение към придобиването на съвършенство. Детската доверчивост е ключът към царството на небесния възход, но прогресът като цяло зависи от енергичното проявление на твърдата и дълбока вяра на зрелия човек.
102:1.2 (1119.1) Научните доводи са основани на емпиричните факти на времето; религиозната вяра строи своите доводи от позицията на духовната програма на вечността. Истинската мъдрост ни убеждава да позволим на вярата чрез религиозна проницателност и духовна трансформация да направят за нас това, в което са безсилни знанията и разсъжденията.
102:1.3 (1119.2) Разкриването на истината на Урантия, обречена на изолация след бунта, твърде често се смесваше с изявленията на частични и преходни космологии. Истината остава неизменна от поколение на поколение, но съпътстващите учения за физическия свят се изменят от ден на ден, от година на година. Не следва да се омаловажава вечната истина само поради това, че тя се оказва в съседство с остарели идеи, засягащи материалния свят. Колкото повече научни факти знаете, толкова по-малка може да бъде вашата увереност; колкото по-религиозни ставате, толкова по-голяма става вашата убеденост.
102:1.4 (1119.3) Научната достоверност води своето начало изцяло от интелекта; религиозната убеденост изхожда от самите основи на цялата личност. Науката апелира към разбирането на ума; религията апелира към лоялността и предаността на тялото, разума и духа — към цялата личност.
102:1.5 (1119.4) Бог е толкова всецяло реален и абсолютен, че никой материален признак или демонстрация на така нареченото чудо не могат да служат като потвърждение на неговата реалност. Ние винаги ще Го познаваме затова, защото Му се доверяваме и нашата вяра в Него е изцяло основана на нашето лично участие в божествените проявления на неговата безкрайна реалност.
102:1.6 (1119.5) Вътрешният Настройчик на Съзнанието неизбежно пробужда в душата на човека истинската и търсеща жажда за съвършенство заедно с ненаситно любопитство, което може адекватно да се удовлетвори само в общуване с Бога — божествения Източник на този Настройчик. Жадуващата човешка душа не е съгласна на по-малко от лично познаване на живия Бог. Бог може да бъде колкото искате по-голям от висшата и съвършена нравствена личност, но за нашата ненаситна и крайна представа Той не може да бъде нещо по-малко.
102:2.1 (1119.6) Наблюдателните умове и проницателните души ще познаят религията, срещайки я в живота на своите ближни. Религията не изисква определение; ние всички знаем нейните социални, интелектуални, нравствени и духовни плодове. И всичко това произлиза от факта, че религията е достояние на човечеството; тя не е плод на културата. Разбира се, субективната представа за религията продължава да запазва човешки черти, изпълнена с кабалата на невежеството, робската зависимост от суеверията, лъжите на софистиката и заблужденията на лъжливата философия.
102:2.2 (1119.7) Една от характерните особености на истинската религиозна убеденост се заключава в това, че независимо от абсолютността на утвърдената и непоколебима позиция духът на нейното изражение е толкова сдържан и умерен, че тя никога няма да остави ни най-малкото впечатление за самоувереност или егоистична екзалтация. Мъдростта на религиозния опит е парадоксална с това, че тя недвусмислено е рожба и на човека, и на Настройчика. Религиозната сила не е продукт на лични привилегии на индивида, а следствие от възвишеното партньорство на човека и вечния източник на всяка мъдрост. Затова думите и действията на истинската и честна религия стават непреодолим авторитет за всички просветени смъртни.
102:2.3 (1119.8) Факторите на религиозния опит лошо се поддават на определение и анализ, но не е трудно да забележимо, че хората, за които религията е станала втора природа, живеят и действат така, сякаш се намират в присъствието на Вечния. Вярващите хора реагират на този временен живот така, сякаш безсмъртието вече се намира в пределите на тяхната власт. В живота на такива смъртни има здрава самобитност и спонтанност на изражението, завинаги отделяща ги от техните събратя, които са попили в себе си само мъдростта на света. Създава се впечатлението, че вярващите успешно се освобождават от изнурителното бързане и мъчителния стрес, с които се съпровождат злополучията, присъщи на скоротечните потоци на времето; устойчивостта на тяхната личност и спокойствието на характера са необясними за законите на физиологията, психологията и социологията.
102:2.4 (1120.1) Времето е постоянен фактор в придобиването на знания; даровете на религията са достъпни веднага, независимо от важността на растежа в благодат — явния прогрес във всички аспекти на религиозния опит. Знанието е вечно търсене; вие винаги научавате нещо ново, но сте неспособни някога да стигнете до пълно знание на абсолютната истина. Единствено само знанието не дава абсолютна увереност — само все по-голяма вероятност за приближение; но духовно озарената религиозна душа знае, при това знае сега. И при все това тази най-дълбока и положителна увереност не довежда до това, здравомислещият вярващ да започне да проявява по-малки интереси към излитанията и паданията по пътя на развитието на човешката мъдрост, материалната страна на която се ограничава с постиженията на бавно прогресираща наука.
102:2.5 (1120.2) Даже научните открития не са истински реални в емпиричното съзнание на човека, докато не им бъде дадено обяснение и не бъде открита тяхната взаимовръзка, докато техните съществени факти не станат действително значение благодарение на включването в мисловните потоци на разума. Смъртният човек гледа даже на своето физическо обкръжение от нивото на разума, в перспективата на психологическото възприятие. Затова не е удивително, че предлагайки изключително цялостно тълкуване на вселената, човек се стреми да отъждестви това енергийно единство на своята наука с духовното единство на своя религиозен опит. Разумът е единство; смъртното създание съществува на нивото на разума и възприема вселенските реалности през призмата на умствените си способности. Гледната точка на разума не разкрива екзистенциалното единство на източника на реалността — Първия Източник и Център, но тя е способна да предаде и някога ще предаде на човека емпиричния синтез на енергията, разума и духа като Висшето Същество. Но разумът никога няма да се сдобие с успех в това обединение на разнообразните проявления на реалността, не притежавайки ясно съзнание за материалните неща, интелектуалните значения и духовните ценности; само в хармония с триединството на функционалната реалност има единство и само в единството има лично удовлетворение от реализацията на космическото постоянство и последователност.
102:2.6 (1120.3) В човешкия опит единството най-добре се изразява във философията. И макар че плътта на философската мисъл трябва винаги да се основава на материалните факти, душата и енергията на истината на истинските движещи сили на философията е духовна проницателност на смъртните.
102:2.7 (1120.4) По своята природа еволюционният човек не намира удоволствия в упорития труд. За да не изостава жизненият опит на човека от настойчивите изисквания и подбуди на растящия религиозен опит, е необходима постоянна активност в областта на духовния растеж, интелектуалното развитие, разширяването на фактическите знания и социалното служене. Истинската религия е невъзможна отделно от високата активност на личността. Затова най-ленивите хора често бягат от строгостта на истинската религиозна дейност с помощта на изкусна самозаблуда, стремейки се да намерят убежище в лъжливото укритие на стереотипните доктрини и догми. Но истинската религия е жива. Интелектуалното закостеняване на религиозните концепции е равносилно на духовна смърт. Вие сте неспособни да си съставите представа за религията без идеи, но когато религията се свежда само до идеи, тя престава да бъде религия и става само разновидност на човешката философия.
102:2.8 (1121.1) Има и други типове неустойчиви и недисциплинирани души, готови да използват сантименталните религиозни идеи за бягство от дразнещите изисквания на живота. Когато някои нерешителни и покорни смъртни се опитват да се избавят от непоносимия гнет на еволюционния живот, на тях им се струва, че религията — такава, каквато я виждат те, предлага най-близкото убежище, най-краткия път за спасение. Но мисията на религията се заключава в това, да подготви човека за смело и даже героично противостоене на превратностите на живота. Религията е висше дарование на еволюционния човек — единственото, което му позволява да живее и “да бъде твърд, сякаш виждайки Този, Който е невидим”. Що се отнася до мистицизма, то той често бива сходен с оттегляне от живота и се приема от тези хора, на които не е по душа по-трудоемката религиозна дейност, присъща на открития религиозен живот в общуването с хората. Истинската религия трябва да действа. Поведението ще бъде следствие на религията, когато човекът действително я овладее, или по-точно, когато на религията бъде позволено да овладее човека. Религията никога няма да се удовлетвори само с едното разсъждение или пасивното чувстване.
102:2.9 (1121.2) Ние не си затваряме очите пред факта, че религията често пъти действа неразумно, даже не религиозно, но тя действа. Религиозните заблуждения водеха до кървави преследвания, но от памтивека религията се отличаваше с дейност; тя е активна!
102:3.1 (1121.3) Непълноценността на интелекта или оскъдността на образованието са неизбежно препятствие за високите религиозни постижения, тъй като толкова мизерно духовно обкръжение лишава религията от нейния главен канал за философско съприкосновение със света на научното знание. Интелектуалните фактори на религията са важни, но тяхното прекомерно развитие е не по-малък ограничаващ и сдържащ фактор. Религията трябва постоянно да се труди в условията на един принудителен парадокс: необходимостта от ефективно използване на мисълта, в същото време съмнявайки се в духовната полза от всяко мислене.
102:3.2 (1121.4) Религиозните спекулации са неизбежни, но винаги пагубни; спекулацията неизменно фалшифицира своя обект. Спекулацията се стреми да превърне религията в нещо материално или хуманистично и така, по пътя на прякото вмешателство в ясността на логическите мисли, косвено принуждава религията да се представи като функция на временния свят — същия този свят, на който тя трябва да служи като вечно противопоставяне. Затова религията винаги ще се характеризира с парадокси, причината за които се заключава в отсъствието на емпирична връзка между материалните и духовни нива на вселената — моронтийните мота, свръхфилософската възприемчивост и разпознаването на истината и усещането на единство.
102:3.3 (1121.5) Материалните чувства — човешките емоции, водят непосредствено към мирни действия, егоистични актове. Религиозната проницателност, духовните мотивации водят непосредствено към религиозни действия — безкористни актове на социалното служене и алтруистичното човеколюбие.
102:3.4 (1121.6) Религиозната страст е неутолимо търсене на божествена реалност. Религиозният опит е осъзнаването на това, че си придобил Бога. А когато човек действително намери Бога, душата му се препълва с толкова неописуемия и неудържим възторг на откриването, че го овладява потребност от любвеобилно служене и общуване със своите по-малко просветлени събратя — не за да разказва, че е открил Бога, а за да излее над тях препълващата душата му вечна добродетел, да оживи и облагороди с нея своите ближни. Неподправената религия води до разширяване на социалното служене.
102:3.5 (1122.1) Науката, знанието води до фактическо осъзнаване; религията, опитът води към ценностно осъзнаване; философията, мъдростта води към координирано осъзнаване; откровението (заменящо моронтийните мота) води към осъзнаването на истинската реалност; координацията на съзнанието, отразяващо факти, ценности и истинска реалност, е осъзнаването на реалността на личността, максималността на битието, заедно с вярата във възможността за оцеляване на дадената конкретна личност.
102:3.6 (1122.2) Знанието води до разделение на хората, пораждайки социални слоеве и касти. Религията води към служене на хората, създавайки етика и алтруизъм. Мъдростта води към по-високо и успешно съдружие както на идеи, така и на хора. Откровението освобождава хората и им помага да застанат на пътя на вечния подвиг.
102:3.7 (1122.3) Науката класифицира хората, религията обича хората — такива като вас; мъдростта различава хората по достойнство, откровението прославя човека и разкрива неговата способност да бъде партньор на Бога.
102:3.8 (1122.4) Науката напразно се опитва да създаде братство на културата; религията поражда братството на духа. Философията се стреми към братството на мъдростта; откровението изобразява вечното братство — Райския Корпус на Завършилите.
102:3.9 (1122.5) Знанията пораждат гордост от факта на личността; мъдростта е осъзнаване на значението на личността; религията е опит за познаване на ценността на личността; откровението е увереността в запазването на личността след смъртта.
102:3.10 (1122.6) Науката се опитва да идентифицира, анализира и класифицира отделните части на безкрайния космос. Религията обхваща идеята за цялото, целия космос. Философията се опитва да свърже материалните части на науката с постиганата от духа концепция за цялото. Там, където такъв опит е недостъпен за философията, откровението се сдобива с успех, потвърждавайки, че космическият кръг е всеобщ и вечен, абсолютен и безкраен. Следователно този космос на Безкрайния АЗ СЪМ е безпределен, безграничен и всеобхватен — извънвремеви, извънпространствен и безусловен. И ние свидетелстваме, че Безкрайното АЗ СЪМ е и Бащата на Михаил Небадонски, и Богът на човешкото спасение.
102:3.11 (1122.7) Науката показва Божеството като факт; философията представя идеята за Абсолюта; религията вижда Бога като любяща духовна личност. Откровението потвърждава единството и факта на Божеството, идеите за Абсолюта и духовната личност на Бога и освен това представлява тази концепция в качеството на нашия Баща — всеобщия факт на съществуването, вечните идеи на разума и безкрайния дух на живота.
102:3.12 (1122.8) Стремежът към знания е наука; стремежът към мъдрост е философия; любовта към Бога е религия; жаждата за истина е откровение. Но именно вътрешният Настройчик на Съзнанието съединява в човека чувството за реалност с духовното вникване в космоса.
102:3.13 (1122.9) В науката идеята предшества нейното осъзнато изражение; в религията, опитът за осъзнаване предшества изразяването на идеята. Съществува огромно различие между еволюционната воля да вярваш и творението на просветения ум, религиозната проницателност и откровение — волята, която вярва.
102:3.14 (1122.10) В процеса на еволюцията религията често води човека към създаване на собствени представи за Бога; откровението демонстрира феномена на Бога, развиващ самия човек, докато в земния живот на Христос Михаил ние виждаме феномена на Бога, разкриващ Себе Си на човека. Еволюцията се стреми да направи Бога човекоподобен; откровението се стреми да направи човека Богоподобен.
102:3.15 (1122.11) Науката бива удовлетворявана само от първопричини, религията — от върховна личност, философията — от единство. Откровението утвърждава единството и благотворността и на трите. Вечната реалност е благо за вселената, а не лъжливи временни представи за пространственото зло. В духовния опит на всички личности е извечна истината за това, че реалното е доброто и че доброто е реалното.
102:4.1 (1123.1) Благодарение на присъствието във вашия разум на Настройчика на Съзнанието познаването на разума на Бога за вас не е по-голяма тайна, отколкото осъзнаването на своята способност да се познае всеки друг разум — човешки или свръхчовешки. В религията и общественото съзнание има обща черта — те се основават върху осъзнаване на съществуването на други интелекти. Методът, с помощта на който сте способни да възприемете нечия идея като ваша собствена, е същият този метод, с помощта на който можете да “позволите на разума, който е бил в Христа, да бъде също така и във вас”.
102:4.2 (1123.2) Какво е човешкият опит? Това е просто взаимодействие между активното и питащо “аз” и всяка друга активна и външна реалност. Голямата част от опита се определя от дълбочината на представите и мярката за всеобхватност на възприятието на реалностите на външния свят. Движението на опита е равно по сила на изчакващото въображение и остротата на сензорното откритие на външните качества на възприемаемата реалност. Фактът на опита е открит в самосъзнанието и в наличието на други реалии — други неща, други разуми и други духове.
102:4.3 (1123.3) Още на най-ранния етап човекът осъзнава, че не е самотен в света или във вселената. В него се изработва естествено спонтанно самосъзнание за съществуването и на други интелекти в средата, окръжаваща неговото собствено “аз”. Вярата преобразува този естествен опит в религия, във възприемане на Бога като реалност — източник, същност и цел, на друга разумност. Но такова познаване на Бога винаги и извечно е реалност на личния опит. Ако Бог не беше личност, той нямаше да може да стане жива част от реалния религиозен опит на човешката личност.
102:4.4 (1123.4) Елементът на заблуждение, присъстващ в религиозния опит на човека, е право пропорционален на съдържанието в него на материализъм, оскверняващ духовната концепция за Всеобщия Баща. Преддуховното придвижване на човека във вселената се заключава в опита за освобождаване на себе си от такива погрешни идеи за същността на Бога и за реалността на чистия и истински дух. Божеството е нещо повече от духа, но духовният подход е единствено възможен за възходящия човек.
102:4.5 (1123.5) Молитвата действително е част от религиозния опит, но съвременните религии ù отделят твърде много внимание, при това нерядко забравяйки за по-същественото общуване — поклонението. Поклонението задълбочава и разширява способността на разума за рефлексия. Молитвата може да обогати живота, но именно поклонението озарява съдбата.
102:4.6 (1123.6) Богооткровената религия представлява обединяващия елемент на човешкото битие. Откровението обединява историята, координира геологията, астрономията, физиката, химията, биологията, социологията и психологията. Духовният опит е истинската душа на човешкия космос.
102:5.1 (1123.7) Макар че установяването на факта на вярването не е еквивалентно на установяването на факта за това, което е обект на вярването, при все това еволюционното развитие на примитивния живот до статута на личността действително демонстрира факта на изначалното съществуване на потенциала на личността. Във времевите вселени потенциалното винаги превъзхожда актуалното. В еволюиращия космос потенциално е това, което трябва да бъде, а това, което трябва да бъде, е постепенното разкриване на целенасочените повели на Божеството.
102:5.2 (1124.1) Същата тази целенасочена върховност се проявява в развиващата се в човешкия разум способност за формиране и възприемане на идеите — превръщане на примитивния животински страх във все по-благоговейно отношение към Бога и все по-дълбок трепет пред вселената. При първобитния човек религиозният страх превъзхождаше вярата и господстващото положение на потенциалните същности на духа по отношение на актуалните същности на разума се проявява тогава, когато този малодушен страх се преобразува в жива вяра — вяра в духовните реалности.
102:5.3 (1124.2) Психологизацията е приложима към еволюционната религия, но не към духовната по своята природа религия на личния опит. Човешкият морал е способен да признава ценности, но само религията може да запази, възвиси и одухотвори такива ценности. Но независимо от подобни действия религията е нещо повече от имащ емоционален характер морал. Религията се отнася към морала така, както любовта към дълга, както синовството към служенето, както същността към субстанцията. Моралът разкрива един всемогъщ Извършител — Божество, на Което служат; религията разкрива един любвеобилен Баща — Бога, на Когото се покланят и Когото обичат. Това е така, защото духовната потенциалност на религията преобладава над актуалността на дълга на еволюционния морал.
102:6.1 (1124.3) Философското унищожаване на религиозния страх и постоянният прогрес на науката в огромна степен спомагат за отмирането на лъжливите богове; и макар че такива загуби от измислените от човека божества могат за известно време да затъмнят духовния взор, те унищожават това невежество и суеверие, които в течение на толкова дълго време скриваха образа на живия Бог на вечна любов. Отношението между създанието и Създателя е жив опит, динамична религиозна вяра, неподдаваща се на точно определение. Да бъде изолирана част от живота и да бъде наречена тя религия, означава да бъде разрушен животът и да бъде изкривена религията. Именно затова Богът на поклонението изисква или пълна преданост, или никаква.
102:6.2 (1124.4) Боговете на примитивните хора бяха само техни собствени сенки; живият Бог е божествената светлина, временните прекъсвания на която образуват извънпространствените сенки на цялото творение.
102:6.3 (1124.5) Религиозният човек на философското постигане вярва в личностния Бог на личното спасение — нещо повече от реалност, ценност, ниво на постижение, възвишен процес, преобразуване, пространствено-времеви предел, идеализация, персонализацията на енергията, същността на гравитацията, човешка проекция, идеализацията на "аз”-а, природния стремеж нагоре, склонността към добродетели, постъпателното движение на еволюцията или съвършената хипотеза. Религиозният човек вярва в Бога на любовта. Любовта е същността на религията и източникът на високоразвитата цивилизация.
102:6.4 (1124.6) В религиозния опит на индивида вярата преобразува философския Бог на възможностите в спасителния Бога на увереността. Скептицизмът може да отправя предизвикателства към теологичните теории, но увереността в надеждността на личния опит укрепва истинността на това вероучение, което е прераснало във вяра.
102:6.5 (1124.7) Убеденото отношение към Бога може да бъде резултат от разумна аргументация, но индивидът познава Бога само чрез вярата, чрез личния опит. В много от това, което се отнася до живота, е необходимо да се отчита и възможността, но влизайки в съприкосновение с космическата реалност, може да се усети увереност, когато такива значения и ценности се постигат с жива вяра. Позналата Бога душа има смелостта да каже “аз знам”, даже ако невярващият се съмнява в това знание за Бога, отричайки такава увереност поради това, че тя не до край се подкрепя от интелектуалната логика. На всеки такъв съмняващ се вярващ може само да се отговори: “Ти откъде знаеш, че аз не знам?”
102:6.6 (1125.1) Макар че разумът винаги може да се усъмни във вярата, вярата винаги може да допълни и разума, и логиката. Разумът създава вероятност, която вярата е способна да трансформира в нравствена увереност и даже в духовен опит. Бог е първата истина и последният факт, затова цялата истина произлиза от Него, докато всички факти съществуват по отношение на Него. Бог е абсолютната истина. Можеш да познаеш Бога като истина, но за да разбереш — да обясниш Бога, е необходимо да изучиш факта на вселената на вселените. Само живата вяра е способна да прекоси огромната пропаст между опита на истината на Бога и невежеството по отношение на факта на Бога. Само единият разум е неспособен да постигне хармония между безкрайната истина и вселенския факт.
102:6.7 (1125.2) Вярването може да бъде неспособно да се бори с нерешителността и да се справя със страха, но вярата неизменно удържа победа над съмнението, тъй като тя винаги е и положителна, и жива. Положителното винаги притежава предимство пред отрицателното, истината — пред заблуждението, опитът — пред теорията, духовните реалности — пред изолираните факти на времето и пространството. Убедителното свидетелство за тази духовна увереност са социалните плодове на духа — истинският духовен опит на вярващите хора. Иисус каза: “Ако се обичате един друг, както ви обичам Аз, то всеки ще знае, че вие сте Мои ученици.”
102:6.8 (1125.3) За науката Бог е възможност, за психологията — желателност, за философията — вероятност, за религията — увереност, действителност на религиозния опит. Разумът изисква философията, неспособна да намери Бога на вероятността, да се отнася с голямо уважение към тази религиозна вяра, която е способна да намери и намира Бога на увереността. Науката също не следва да пренебрегва религиозния опит на това основание, че той се строи върху доверчивост — поне дотогава, докато тя продължава да изхожда от предположението, че интелектуалните и философски дарования на човека се предшестват от дълъг ред намаляващи интелектуални способности, започвайки с примитивния живот, изцяло лишен от някакво мислене и чувства.
102:6.9 (1125.4) Фактите на еволюцията не следва да се противопоставят на истината, заключваща се в реалността на увереността, която се ражда в духовния опит на религиозния живот на богопозналия смъртен. Разумният човек е длъжен да престане да разсъждава като дете и да се опита да се обърне към последователната логика на възрастните хора — логика, която допуска представа за истината наред с наблюдаването на факта. Научният материализъм доказа своята несъстоятелност, тъй като всеки път, сблъсквайки се с периодично възникващото вселенско явление, той повтаря своите обикновени възражения, смятайки това, което бива признавано за висшестоящо, като следствие на това, което бива признавано за по-долу стоящо. Последователността изисква признаване на целенасочена дейност на Създателя.
102:6.10 (1125.5) Органичната еволюция е факт; целенасочената, или постепенна, еволюция е истина, правеща състоятелни противоречивите феномени на възходящите постижения на еволюцията. Колкото по-високо стига всеки ученик в своята наука, толкова повече той ще се отказва от теорията на материалистичния факт в полза на космическата истина за преобладаването на Висшия Разум. Материализмът понижава цената на човешкия живот; евангелието на Иисус в огромна степен възвисява и божествено възвеличава всеки смъртен. Смъртното съществуване следва да се представя като очарователен опит от осъзнаването на тази реалност, която се заключава в срещата между възходящото човешко начало и низходящото и спасително божествено начало.
102:7.1 (1126.1) Бидейки самосъществуващ, Всеобщият Баща е също така и самотълкуващ; Той действително живее във всеки разумен смъртен. Но вие не можете да бъдете уверени в съществуването на Бога, докато не Го познаете; синовството е единственият опит, който прави бащинството несъмнено. Вселената повсеместно се изменя. Една изменящата се вселена е зависима вселена; такова творение не може да бъде нито окончателно, нито абсолютно. Една крайна вселена изцяло зависи от Пределното и Абсолютното. Бог и вселената не са идентични: едното е причина, другото — следствие. Причината е абсолютна, безкрайна, вечна и неизменна; следствието е пространствено-времево и трансцендентално, но вечно изменящо се, вечно растящо.
102:7.2 (1126.2) Бог е единственият самопричинен факт в цялата вселена. В Него е отгатването на последователността, плана и предназначението на цялото творение на неща и същества. Повсеместно изменящата се вселена се регулира и стабилизира от абсолютно неизменни закони — навиците на неизменния Бог. Фактът на Бога — божественият закон, е постоянен; истината за Бога — Неговата връзка с вселените, е относително откровение, постоянно приспособявано към непрекъснато развиващата се вселена.
102:7.3 (1126.3) Тези, които биха искали да измислят религия без Бог, приличат на хората, желаещи да събират плодове без дървета, да имат деца в отсъствие на родители. Следствие без причина е невъзможно; безпричинно е само АЗ СЪМ. Фактът на религиозния опит предполага Бог и такъв Бог на личния опит трябва да бъде личностно Божество. Вие не можете да се молите на химическа формула, да умолявате математическо уравнение, да се покланяте на хипотеза, да се облягате на постулат, да общувате с процес, да служите на абстракции или нежно да дружите със закон.
102:7.4 (1126.4) Разбира се, много явно религиозни черти могат да имат нерелигиозни корени. Човек може с разума си да отрича Бога и да бъде морално добродетелен, предан, да почита родителите си, да бъде честен и даже идеалистичен. Човекът е способен да прояви в своята дълбочинно-духовна основа множество чисто хуманистични качества и така, явно, да докаже истинността на своите твърдения, представени в защита на безбожната религия, но такъв опит е лишен от спасителни ценности — познаване на Бога и възход към Него. Такъв смъртен опит донася само социални, а не духовни плодове. Присадката определя същността на плода независимо от това, че жизнените сокове постъпват от корените на изначалните божествени способности както на разума, така и на духа.
102:7.5 (1126.5) Интелектуалният признак на религията е увереността, философската характеристика — последователността, социалните плодове са любовта и служенето.
102:7.6 (1126.6) Позналият Бога индивид не е този, който е сляп за трудностите или който не мисли за последствията, стоящи на пътя на откриването на Бога в лабиринта на суеверията, традициите и материалистичните тенденции на съвременността. Той се сблъсква с всички тези неблагоприятни обстоятелства, но удържа над тях победа, преодолява ги с помощта на живата вяра, и независимо от тях постига висотите на духовния опит. Но много хора, притежаващи вътрешна увереност в Бога, действително се боят да заявят за своето чувство на увереност поради многобройността и хитростта на тези, които събират възражения и преувеличават трудностите, свързани с вярата в Бога. За да се търсят недостатъци, да се задават въпроси или да се изтъкват възражения, не се изисква голям ум. Но наистина блестящ ум е нужен, за да отговори на тези въпроси и да разрешава подобни трудности; вярата определено е най-прекрасният метод за разрешаване на всякакви повърхностни спорове.
102:7.7 (1127.1) Ако науката, философията или социологията са готови да прибегнат към догматизъм в спора с пророците на истинската религия, то позналите Бога хора са длъжни да отговорят на такова необосновано доктринерство с помощта на този по-прозорлив догматизъм, който се ражда от несъмнеността на личния духовен опит. “Аз зная какво съм изпитал, защото съм син на АЗ СЪМ.” Ако на личния опит на вярващия противостои догма, то този син на вярата в емпирично познаваемия Баща може да отговори с тази неопровержима догма — изявлението за това, че той е свързан с Всеобщия Баща чрез синовство.
102:7.8 (1127.2) Последователно догматична може да бъде само безусловната реалност, само Абсолютът. Този, който застава на пътя на последователния догматизъм, рано или късно трябва да се окаже във властта на Абсолюта на енергията, Всеобщността на истината и Безкрайността на любовта.
102:7.9 (1127.3) Ако тези, които се придържат към нерелигиозен подход и космическа реалност, си позволяват да оспорват несъмнеността на вярата въз основа на нейната недоказаност, то притежаващият духовен опит човек може по същия начин да се обърне към догматичното възражение против фактите на науката и убежденията на философията, позовавайки се на това, че те също не са доказани; и те са такива емпирични явления в съзнанието на учения или философа.
102:7.10 (1127.4) От всички видове вселенски опит ние можем да бъдем повече от всичко уверени в Бога — най-неизбежното от всички присъствия, най-реалният от всички факти, най-живата от всички истини, най-любящият от всички приятели и най-божествената от всички ценности.
102:8.1 (1127.5) Най-висшето доказателство за реалността и ефективноста на религията се заключава във факта на човешкия опит, а именно в това, че плашливият и подозрителен по природа човек, от раждането си надарен със силен инстинкт за самосъхранение и жадуващ спасение след смъртта, е готов напълно да се довери на своите най-дълбоки интереси по отношение на настоящата и бъдеща опека и ръководство на тази сила и същество, което в своята вяра той назовава Бог. В това се заключава най-важната истина на всяка религия. Що се отнася до изискванията, предявявани от тази сила или същество към човека в отговор на загрижеността и окончателното спасение, то няма две религии, които да се придържат към еднакви възгледи; фактически всички те в една или друга степен се различават в мненията си.
102:8.2 (1127.6) Оценявайки статута на всяка религия по еволюционната стълбица, най-добрият критерий за нея могат да бъдат нейните нравствени възгледи и етически норми. Колкото по-висш е типът религия, толкова по-голямо е взаимното поощрение, от една страна, от религията и, от друга — от постоянно усъвършенстващия се социален морал и етическа култура. Ние не можем да съдим за религията по състоянието на съпътстващата я цивилизация; по-верен път за оценка на истинската природа на цивилизацията е да се погледне на нея през призмата на чистотата и благородството на нейната религия. Много от най-забележителните религиозни учители бяха практически неграмотни. Мъдростта на света не е задължителна за спасителната вяра във вечните реалности.
102:8.3 (1127.7) Различията между религиите на разни епохи изцяло се определят от това, че хората различно разбират реалността и нееднакво възприемат нравствените ценности, етическите отношения и духовните реалности.
102:8.4 (1127.8) Етиката е вечното социално или расово огледало, достоверно отразяващо иначе незабележимия, по принцип вътрешен духовен и религиозен прогрес. Човекът винаги мислеше за Бога, ползвайки се от най-добрите известни му категории — своите най-дълбоки идеи и най-висши идеали. Даже историческата религия създаваше свои концепции за Бога и върху основата на най-висшите признати ценности. Всяко разумно създание нарича Бога най-добрата и най-висшата известна му същност.
102:8.5 (1128.1) Всеки път, когато религията се свеждаше до разсъдъчни категории и интелектуално изражение, тя си позволяваше да критикува цивилизацията и еволюционния прогрес, оценявайки ги в съответствие със своите собствени критерии за етическа култура и морален прогрес.
102:8.6 (1128.2) Макар че личната религия предшества еволюцията на човешкия морал, налага се да признаем, че институционалната религия неизменно изоставаше от постепенно изменящите се нрави на човешките раси. Организираната религия доказа своята консервативна мудност. Пророците обикновено водеха хората напред по пътя на религиозното развитие; теолозите обикновено ги задържаха. Предвид това, че религията е свързана с вътрешния или личен опит, тя е неспособна да изпревари съществено интелектуалната еволюция на расите.
102:8.7 (1128.3) Но религията никога не се подобрява с обръщането към така наречените чудеса, стремежът към които е връщане към примитивните религии на магиите. Истинската религия няма никакво отношение към мнимите чудеса и богооткровената религия никога не се позовава на чудеса в потвърждение на своите права. Религията винаги израства от личния опит и се опира на него. И вашата най-висша земна религия, животът на Иисус, беше именно такъв личен опит: човекът, смъртният човек, търсещ Бога и намиращ Го в цялата пълнота в течение на един кратък живот в плът, докато в този човешки опит се появи Бог, търсещ човека и намиращ го за пълно удовлетворение на съвършената душа, характеризирана от безкрайната върховност. И това е религия, макар най-висшата от религиите, и все пак разкрита във вселената Небадон — земният живот на Иисус от Назарет.
102:8.8 (1128.4) [Представено от Мелхиседек на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 103
103:0.1 (1129.1) ВСИЧКИ истински религиозни реакции на човека се инициират на ранния етап на неговото развитие от спомагателните духове на поклонението и се контролират от спомагателния дух на разума. Първият свръхразумен дар на човека се заключава в съединяването на личността с контура на Светия Дух — пораждането на Съзидателния Дух на вселената; и дълго преди посвещенията на божествените Синове или вселенското посвещение на Настройчиците задача на това въздействие става разширяването на възгледа човека за етиката, религията и духовността. След посвещението на Райските Синове, освободилият се Дух на Истината внася огромен принос в повишаването на човешката способност да възприема религиозните истини. С прогреса на еволюцията в обитаемия свят нараства ролята на Настройчиците на Съзнанието във формирането на религиозна интуиция от по-висок тип. Настройчикът на Съзнанието е космическият прозорец, през който крайното създание, благодарение на проницателността на вярата, е способно да види несъмнеността и божествеността на безкрайното Божество — Всеобщият Баща.
103:0.2 (1129.2) Религиозните тенденции се присъщи на човешкия род; те се проявяват повсеместно и имат явно естествен произход; примитивните религии са винаги еволюционни в своето възникване. С развитието на естествения религиозен опит иначе бавното протичане на планетарната еволюция периодически се прекъсва от откровения на истината.
103:0.3 (1129.3) Понастоящем на Урантия съществуват четири вида религии:
103:0.4 (1129.4) 1. Естествена или еволюционна религия.
103:0.5 (1129.5) 2. Свръхестествена или богооткровена религия.
103:0.6 (1129.6) 3. Практическа или ежедневна религия — различни степени на съчетаване на естествената и свръхестествената религия.
103:0.7 (1129.7) 4. Философски религии — изкуствени или философски теологически доктрини и религии породени от разсъдъка.
103:1.1 (1129.8) Единството на религиозния опит сред членовете на социалната или религиозната група се обяснява с еднаквата същност на пребиваващите в индивида частици на Бога. Именно това божествено начало в човека поражда безкористна заинтересованост от благополучието на другите хора. Но предвид това, че личността е неповторима — не съществуват двама еднакви смъртни, не може да има и двама души еднакво интерпретиращи водителството и подбудите на живеещия в техния разум дух на божествеността. Група смъртни е способна да изпитва духовно единство, но такива създания никога няма да могат да постигнат философско еднообразие. Разнообразието в интерпретацията на религиозната мисъл и опит се демонстрира от факта, че теолозите и философите на двадесети век са дали повече от петстотин различни определения на религията. В действителност всеки човек определя религията изхождайки от своето собствено емпирично разбиране на божествените импулси изпращани от пребиваващия в него дух на Бога и затова такива интерпретации задължително ще бъдат уникални и съвършено неприличащи на религиозната философия на всички останали хора.
103:1.2 (1130.1) Когато един смъртен е напълно съгласен с религиозната философия на друг смъртен, то такова явление означава, че две такива същества притежават еднакъв религиозен опит по тези въпроси, на които те дават еднакво философско-религиозно тълкуване.
103:1.3 (1130.2) Макар че вашата религия е основана на личния опит, изключително важно е да знаете огромно множество други примери за религиозен опит (различните тълкувания предлагани от различни смъртни), за да не позволите на своя собствен религиозен живот да стане егоцентричен — ограничен, егоистичен и асоциален.
103:1.4 (1130.3) Рационализмът греши, когато предполага, че религията в началото e примитивно вярване в нещо, което бива последвано от преследване на ценности. Религията е на първо място стремеж към ценности, след което се формира система на обяснителни вярвания. За хората е много по-лесно да стигнат до съгласие по отношение на религиозни ценности — цели, отколкото по отношение на вярвания — интерпретации. С това се обяснява факта, че в религията може да съществува съгласие по отношение на ценностите и целите и едновременно да се наблюдава обезкуражаващото явление: запазване на вярването в стотици противоречащи си едно на друго религиозни течения. По силата на тази причина даденият човек може да запазва своя религиозен опит отхвърляйки или изменяйки много от своите религиозни вярвания. Религията продължава да съществува независимо от революционните промени в религиозните вярвания. Не теологията създава религията, а религията е тази, която създава теологическата философия.
103:1.5 (1130.4) Това, че религиозните хора вярваха в много неща, които беше лъжливи, не лишава религията от състоятелност, тъй като тя е основана на признаването на ценностите и се потвърждава от вярата опираща се на личен религиозен опит. Така религията е основана на опита и религиозната мисъл, а теологията — философия на религията, е добросъвестен опит за интерпретация на този опит. Такива обяснителни вярвания могат да бъдат истински или лъжливи, или могат да съчетават истината със заблуждението.
103:1.6 (1130.5) Осъзнаването на признаването на духовните ценности е опит излизащ извън рамките на понятийната сфера. В нито един човешки език няма думи, с които да може да се изрази това “чувство”, “усещане”, “интуиция” или “опит” — това, което ние решихме да наричаме Бого-съзнание. Пребиваващият в човека дух на Бога не е личностен — Настройчикът е доличностен, но този Наставник представлява ценност, разпространява аромата на божественост, която е личностна в най-висшия и безкраен смисъл. Ако Бог не беше поне личностен, той не би могъл да притежава съзнание, а ако нямаше съзнание, щеше да стои по-ниско от човека.
103:2.1 (1130.6) Религията функционира в разума на човека и се реализира в опита преди да се появи в човешкото съзнание. Детето успява да преживее около девет месеца преди да изпита раждането. Но “раждането” на религията не е внезапно: то представлява постепенно формиране. И все пак рано или късно идва “денят на раждането”. Вие встъпвате в небесното царство само “родени отново” — родени в Духа. Много духовни раждания се съпровождат със силно терзание на духа и сериозно възбуждане на психиката подобно на това както много физически раждания се характеризират с “бурни и мъчителни родилни болки” и други аномалии при “освобождаването от бременността”. В други случаи духовното раждане е следствие от естествен и нормален растеж в процеса на възприемането на висшите ценности и усъвършенствания на духовния опит, макар че религиозното развитие е невъзможно без съзнателно усилие, без позитивни и лични стремежи. Религията никога не е пасивен опит, отрицателно отношение. Това, което е наречено “раждане на религията” няма пряка връзка с така наречения опит с обръщането, с който обикновено се характеризират религиозните епизоди случващи се с възрастта в резултат на разстройство на психиката, подтискане на емоциите и кризи на характера.
103:2.2 (1131.1) Но хората, възпитани от своите родители в съзнание за това, че те самите са деца на любвеобилния небесен Баща, не са длъжни да гледат подозрително на своите смъртни другари, които са могли да постигнат такова съзнание за дружеска връзка с Бога едва след психична криза, емоционален стрес.
103:2.3 (1131.2) Еволюционната почва в разума на човека, в която израстват семената на богооткровената религия, са тази нравствена природа, която още на най-ранния си етап поражда обществено съзнание. Първите подбуди на нравствената природа на детето имат отношение не към пола, чувството за вина, или самолюбието, а към импулсите на справедливостта, честността и желанието за доброта — оказването на полезна помощ на своите другари. И възпитанието на такива ранни прояви на нравственост води до постепенно развитие на религиозен живот относително свободен от конфликти, сътресения и кризи.
103:2.4 (1131.3) Още в началото на своя живот всеки човек изпитва нещо като конфликт между егоистичността и алтруистичните пориви и често първият опит за богосъзнание идва в резултат на търсенето на свръхчовешка помощ за разрешаването на такива нравствени конфликти.
103:2.5 (1131.4) Психологията на детето по природа е позитивна, а не негативна. В много случаи причината за негативизма на смъртния човек се заключава във възпитанието им. Когато се казва, че детето е позитивно, се имат предвид неговите нравствени подбуди — тези сили на разума, появата на които сигнализира пристигането на Настройчик на Съзнанието.
103:2.6 (1131.5) Ако обучението на детето не се извращава, неговият разум се развива позитивно и според проявата на религиозно съзнание води към праведност и социално служене, а не негативно - далеч от греха и вината. Развитието на религиозния опит може да доведе или да не доведе до конфликт, но в него винаги присъстват неизбежни решения, усилия и функция на човешката воля.
103:2.7 (1131.6) Нравственият избор винаги се съпровожда с по-голям или по-малък нравствен конфликт. И първият такъв конфликт в съзнанието на детето възниква между егоистичните подбуди и алтруистичните пориви. Настройчикът на Съзнанието не пренебрегва личностните ценности на егоистичния мотив, но той оказва своето въздействие така, че известно предпочитание да се окаже на алтруистичния импулс водещ към човешкото щастие и радостите на небесното царство.
103:2.8 (1131.7) Когато нравственото същество избира безкористността независимо от подбудите към егоизъм, то това е елементарен религиозен опит. Нито едно животно не е способно на такъв избор; подобно решение е както човешко, така и религиозно. То включва факта на богосъзнанието и проявява порив към социално служене — основата на човешкото братство. Когато разумът прави правилен нравствен избор посредством действията на свободната воля, то такова решение представлява религиозен опит.
103:2.9 (1131.8) Но преди детето да се е развило достатъчно, за да бъдат формирани нравствени качества позволяващи му да прави избор в полза на алтруистичното служене, в него е успял да се развие силен и монолитен егоистичен характер. Именно тази реална ситуация поражда теорията на борбата между “висшата” и “низшата” природа между “предишния човек на греха” и “новия човек” на благодатта. Още в най-ранна възраст нормалното дете започва да усвоява това, че е “по-блажено да даваш, отколкото да вземаш”.
103:2.10 (1131.9) Обикновено човек свързва стремежа към удовлетворяването на собствените потребности със своето его — собственото “аз”. В противовес на това той е склонен да свързва своите алтруистични желания с някакво външно въздействие — Бога. Такъв възглед е съвършено верен, тъй като всички неегоистични желания действително са следствие от направляващото въздействие на вътрешния Настройчик на Съзнанието, а Настройчикът е частица от Бога. Импулсът на Духовния Наставник се възприема в човешкото съзнание като подбуда към алтруизъм, отзивчиво отношение към своите другари. Във всеки случай такъв е ранният и основополагащ опит в съзнанието на детето. Ако растящото дете е неспособно да обедини своята личност, хипертрофираният алтруистичен порив може да нанесе сериозен ущърб на благополучието на вътрешното “аз”. Въведеното в заблуждение съзнание става причина за много конфликти, безпокойства, преживявания и безкрайни човешки нещастия.
103:3.1 (1132.1) Макар че вярата в духове, сънища, а също и в различни суеверия изиграха роля в процеса на еволюцията на примитивните религии, вие не следва да забравяте за влиянието на клановия или племенния дух на солидарност. Именно взаимоотношенията в групата доведоха до тази социална ситуация, която предложи алтернатива на конфликта на егоистичните и алтруистичните наклонности в нравственото съзнание на първобитния човек. Независимо от вярата им в духове, съсредоточаването на религията на примитивните австралийци и досега си остава клана. Като тенденция такива религиозни представи с времето се персонализират — в началото във вид на животни, по-късно — като свръхчовек и Бог. Даже примитивните африкански бушмени, поверията на които и досега се намират на ниските нива на тотемизма, осъзнават различието между лични и групови интереси, а това е елементарната способност да различаваш световните ценности от свещените. Но социалната група не е източникът на религиозния опит. Независимо от влиянието на всички тези първобитни фактори за развитието на религията в древния човек източникът на истински религиозен импулс както преди е присъствието на истинските духовни сили, подбуждащи волята към приемането на безкористни решения.
103:3.2 (1132.2) По-късната религия се предзнаменува от примитивни вярвания в природни чудеса и тайни, в неличностен авторитет. Но рано или късно еволюиращата религия изисква от индивида той да принесе на олтара на групата лична жертва — да направи нещо за това другите хора да станат по-щастливи и по-добри. Крайното призвание на религията е да служи на Бога и човека.
103:3.3 (1132.3) Религията е призвана да измени обкръжаващата човека среда, но тази религия, която съществува понастоящем в смъртните, в значителна степен е неспособна да се справи с тази задача. Твърде често средата е подчинявала религията.
103:3.4 (1132.4) Помнете, че във всички векове най-важният религиозен опит бяха чувствата, в които се пробуждаха нравствените ценности и социалните значения, а не разсъжденията относно теологичните догми или философските теории. Религията се развива благоприятно според това как елемента на магията се изтласква от представите за морала.
103:3.5 (1132.5) Преминавайки в своето развитие през суеверията на свръхестественото излъчване, магията, поклонението пред природата, страха от духове и поклонението пред животните, човекът премина към различни ритуали, посредством които религиозното отношение на индивида се превърна в групови реакции на клана. Впоследствие такива обреди бяха съсредоточени и закрепени в племенните вярвания, а с времето тези страхове и поверия се персонализираха в богове. Но в цялата тази религиозна еволюция присъстваше някакъв нравствен елемент. Импулсът, съобщаван на човека от вътрешния Бог, винаги е притежавал сила. И тези могъщи въздействия — едното от които човешко, а другото — божествено, осигуриха запазването на религията в продължение на векове независимо от това, че тя неведнъж се намираше на ръба на гибел поради многобройните пагубни тенденции и непремирими противоречия.
103:4.1 (1133.1) Характерното различие на светското събиране от религиозната среща се състои в това, че в сравнение със светската, религиозната среща е проникната от атмосфера на общуване. Така в човешката група се изработва чувството за приятелски взаимоотношения с божественото, с което започва груповото поклонение. Най-древният вид социално общуване беше участието в общата трапеза и затова в древните религии някаква част от обредната жертва трябваше да се изяжда от вярващите. Тази форма на духовно общуване се запазва и в християнското причастие. Атмосферата на общуване предоставя живителен и успокоителен период на примирие между своето користно “аз” и алтруистичното подбуждане на вътрешния Духовен Наставник и е предверие на истинското поклонение — практиката на присъствието на Бога, която води до появата на братството на хората.
103:4.2 (1133.2) Когато първобитният човек чувстваше, че неговото общуване с Бога е прекъснато, той прибягваше към жертвоприношения в опит да се сдобие с примирение, да възстанови дружеските отношения. Жаждата за праведност води до откриване на истината, а истината повишава идеалите, което създава нови проблеми за индивидуалния вярващ, тъй като нашите идеали имат тенденцията да нарастват в геометрична прогресия, а нашата способност да живеем съгласно тези идеали се подобрява само в аритметична прогресия.
103:4.3 (1133.3) Чувството за вина (не съзнанието за греха) произхожда или от прекъснатото духовно общуване, или от понижаване нивото на нравствените идеали на индивида. Изходът от това неприятно положение е само в осъзнаването на това, че висшите нравствени идеали на човека не задължително означават Божията воля. Човекът не може да се надява на това, че неговият живот ще съответства на неговите най-висши идеали, но той може да бъде верен своята цел: да търси Бога, постепенно придобивайки все по-голямо сходство с него.
103:4.4 (1133.4) Иисус отхвърли всички ритуали на жертвоприношението и изкуплението. Той разруши основата за всеки подобен измислен страх и чувство на изолация във вселената като провъзгласи, че човекът е дете Божие; отношението на създанието и Създателя се постави на основата на отношенията дете-родител. Бог става любящ Баща по отношение на своите смъртни синове и дъщери. Навечно се отменят всякакви ритуали, които не са законна част на тези съкровени семейни отношения.
103:4.5 (1133.5) Отношението на Бога-Баща към своето дете се определя не от действителната добродетел или достойнство на създанието, а от признаването на мотивацията на детето — от неговите цели и намерения. Такива взаимоотношения са отношения между родител и дете движени от божествената любов.
103:5.1 (1133.6) Ранният еволюционен разум поражда чувството за социален дълг и морални задължения извлечени основно от емоционален страх. По-позитивната подбуда към социалното служене и безкористният идеализъм възниква като непосредствен импулс на божествения дух пребиваващ в човешкия разум.
103:5.2 (1133.7) Идеята-идеал за правене на добро на други хора - импулсът, подбуждащ да си откажеш нещо заради своя ближен отначало е крайно ограничен. Първобитният
103:5.3 (1134.1) човек смята за свои ближни само тези, които са близки до него, тези, които се отнасят към него дружелюбно; с развитието на религиозната цивилизация представата за ближния се разширява и включва клана, племето и нацията. По-късно Иисус включи в него цялото човечество, като ни поръча да обичаме даже своите врагове. И във всеки нормален човек има нещо, което му говори за нравствеността, за справедливостта на това учение. Даже тези, които по-малко от всичко следват този идеал признават, че на теория той е правилен.
103:5.4 (1134.2) Всички хора осъзнават нравственото начало на тази всеобща човешка подбуда към безкористност и алтруизъм. Хуманистът приписва тази подбуда на естествената дейност на човешкия разум; вярващият е по-близко до истината признавайки, че истински безкористният стимул на смъртния разум е реакция на вътрешното духовно ръководство на Настройчика на Съзнанието.
103:5.5 (1134.3) Но не винаги може да се разчита на човешката интерпретация на тези ранни конфликти — желанието да служиш на своето “аз” и на “аз-а” на другите. Само достатъчно монолитната личност е способна да бъде арбитър в многообразните сблъсъци на егоистичните стремежи и пробуждащото се социално съзнание. “Аз”-ът има такива права каквито и ближните. Нито едната от тези две страни не притежава изключителни права над вниманието на индивида и неговото служене. Неспособността да разреши този проблем води до най-древната разновидност на чувството за вина на човека.
103:5.6 (1134.4) Човекът постига щастие едва тогава, когато егоистичното желание на “аз” (божествения дух) се координират и примиряват с обединената воля на интегриращата и координираща личност. Разумът на еволюционния човек винаги се сблъсква с трудния проблем на разрешаването на спора между естествения растеж на емоционалните импулси и нравствения растеж на безкористните подбуди, основани на духовната интуиция — истинската религиозна рефлексия.
103:5.7 (1134.5) Опитът да се осигури еднаква полза за себе си и за най-голям брой други хора представлява проблем, който не винаги може да се реши удовлетворително в пространствено-времевия контекст. В аспекта на вечния живот такива антагонизми са разрешими, но те са непримирими в течение на краткия човешки живот. Иисус е имал предвид този парадокс, когато е казвал: “Този, който запази своя живот, ще го загуби, а този, който отдаде живота си за царството, ще го придобие”.
103:5.8 (1134.6) Следването на идеала — стремежът да бъдеш подобен на Бога, не се прекратява както до смъртта, така и след нея. В своята същност животът след смъртта не се отличава от смъртното съществуване. Цялото благо, извършвано от нас в този живот, пряко спомага за усъвършенстването на бъдещия живот. Истинската религия не поощрява моралното безделие и духовната леност, не поощрява напразната надежда за това, че резултатът от преминаването през вратата на естествената смърт ще бъде даряване с всички добродетели, присъщи на благодатния характер. Истинската религия не намалява стремежа на човека да се сдобие с прогрес в течение на дадения му живот. Всяко постижение на смъртния е пряк принос към обогатяването на първите етапи на опита от безсмъртния живот.
103:5.9 (1134.7) Когато на човека се внушава, че неговите алтруистични пориви са не повече от развит природен стаден инстинкт, това погубва неговия идеализъм. Но когато човек научи, че тези висши подбуди на душата произхождат от пребиваващите в неговия смъртен разум духовни сили, това го облагородява и пробужда в него огромна енергия.
103:5.10 (1134.8) Когато човек истински осъзнае, че в него живее и действа нещо вечно и божествено, той се възвисява над своето “аз”, излиза извън неговите предели. Така живата вяра в свръхчовешкия източник на нашите идеали става потвърждение на нашата вяра в това, че ние сме Божии синове и прави истински нашите алтруистични убеждения — чувството за братство между хората.
103:5.11 (1135.1) В областта на своя дух човек действително притежава свободна воля. Смъртният човек не е нито безпомощен роб на неумолимото владичество на всемогъщия Бог, нито жертва на сляпата фаталност на механистичния и космически детерминизъм. Наистина, човек сам е твореца на своята вечна съдба. Но спасението и облагородяването на човека не се извършва по принуда. Духовният растеж възниква в недрата на развиващата се душа. Принудата може да деформира личността, но никога не стимулира растежа. Даже тази принуда, която осъществява образованието, помага само негативно — в този смисъл, че то може да спомага за предотвратяване на гибелния опит. Най-голям духовен растеж се извършва при минимално външно въздействие. “Където е духът господен, там има свобода”. Човекът се развива най-добре тогава, когато натискът от страна на семейството, обкръжението, църквата и държавата е най-малко. Но това не следва да се разбира, че в прогресивното общество няма място за семейство, социални институти, църква и държава.
103:5.12 (1135.2) Когато член на социална религиозна група удовлетворява изискванията на такава група, следва да се поощрява неговото религиозно право свободно да изразява личните тълкувания на истината на религиозната вяра и фактите на религиозния опит. Увереността на религиозната група в бъдеще зависи от духовното единство, а не от теологичното еднообразие. Религиозната група трябва да бъде в състояние да използва правото на свободомислие без да се превръща в “група от свободомислещи”. Всяка църква, която се покланя на живия Бог, утвърждава братството на хората и има смелост да освободи своите членове от всеки догматичен натиск, може с надежда да гледа в бъдещето.
103:6.1 (1135.3) Теологията изучава действията и реакциите на човешкия дух; тя никога няма да се превърне в наука, тъй като трябва в по-голяма или по-малка степен да се обединява с психологията в личното си изразяване и с философията в своето систематично изложение. Теологията е винаги изучаване на вашата религия; изучаването на религията на друг човек е психология.
103:6.2 (1135.4) Когато човекът пристъпва към изучаване и изследване на своята вселена отвън, той създава различните физически науки; когато пристъпва към изследване на себе си и на вселената отвътре, той поставя началото на теологията и метафизиката. Последващото изкуство на философията се развива в стремеж да се хармонизират множеството несъответствия, отначало неизбежно възникващи между откритията и ученията на тези две диаметрално противоположни пътища за приближаване към вселената на неща и същества.
103:6.3 (1135.5) Религията е свързана от духовна гледна точка с осъзнаване на вътрешния характер на човешкия опит. Духовната природа на човека му позволява да обърне външната страна на вселената навътре. Затова е вярно, че при изключително вътрешен поглед от позицията на опита на личността, цялото творение се представя като духовно по своята природа.
103:6.4 (1135.6) Когато човек аналитично изследва вселената с помощта на своите материални способности — физическите органи на чувствата и свързаното с тях умствено възприятие, космосът изглежда механичен и енергийно-материален. Такъв метод на изследване на реалността представлява обръщане на вътрешната страна на вселената наопаки.
103:6.5 (1135.7) Логичната и последователна представа за вселената не може да бъде построена на постулатите на материализма или спиритизма, тъй като тези две системи на мислене, въздигнати в абсолют, неизбежно изкривяват представата за космоса, при което първата има работа с вселена вътрешната страна на която става външна, а втората изразява вселена външната страна на която става вътрешна. По този начин няма ни най-малка надежда науката или религията самостоятелно да могат да постигнат адекватно разбиране на вселенските истини и отношения без ръководство от страна на човешката философия и разяснения от страна на божественото откровение.
103:6.6 (1136.1) В своето изражение и самопостижение вътрешният дух на човека неизбежно зависи от устройството и от начина на действие на разума. Така външното емпирично постижение на човека в материалната реалност трябва да се основава на умственото осъзнаване на придобиващата опит личност. Затова духовният и материален, вътрешен и външен човешки опит винаги се съпоставя с функцията на разума и в това, което засяга тяхното съзнателно постигане, той се обуславя от неговата дейност. Човекът усеща материята в своя разум; той изпитва духовната реалност в душата си, но осъзнава този опит в своя разум. Разумът е вечният съгласуващ, обуславящ и определящ съвкупното съдържание на смъртния опит. Както енергийните същности, така и духовните ценности се изменят в процеса на интерпретацията, която се осъществява в съзнанието посредством разума.
103:6.7 (1136.2) Причината за трудността, с която се сблъсквате в стремежа си към по-съгласувана координация на науката и религията се заключава в това, че вие сте напълно незапознати с промеждутъчната област — моронтийния свят на неща и същества. Локалната вселена е представена от три степени или стадии на проявление на реалността: материя, моронтия и дух. Моронтийният подход снема всички отклонения между откритията на физическите науки и функционирането на духа на религията. Познавателният метод на науката е аргументацията; интуитивният метод на религията е вярата; методът на моронтийното ниво са мотата. Мота — това е възприемчивостта към свръхматериалната реалност започваща да компенсира незавършеността на растежа благодарение на това, че нейна субстанция е знанието-разум, а нейна същност — вярата-интуиция. Мота — това е свръхфилософско съгласуване на възприятията на разноплановата реалност непостижимо от материалните личности; частично се определя от опита на преживелите материалния живот в плът. Но много смъртни съзнаваха желателността на някакъв метод за осигуряване на съгласуваното взаимодействие на полярните области — наука и религия; и метафизиката е резултат от безуспешния опит на човека да запълни тази добре известна празнота. Но човешката метафизика се оказа повече плашеща, отколкото разясняваща. Метафизиката символизира добронамерен, но напразен опит на човека да компенсира отсъствието на мотата на моронтия.
103:6.8 (1136.3) Метафизиката претърпя поражение; мотата за човека са недостъпни. Откровението е единственият метод способен да компенсира отсъствието в материалния свят на възприемчивостта към истината, присъща на мотата. Откровението решително отстранява бъркотията, към която разсъдъчната метафизика довежда в еволюционния свят.
103:6.9 (1136.4) Науката е опит на човека да изучи своето физическо обкръжение, света на енергията-вещество; религията е човешкия опит за постижение на космоса на духовните ценности; философията възникна вследствие стремежа на човешкия разум да организира и съотнесе получените от тези противоположни представи данни в някакво подобие на разумно и цялостно отношение към космоса. Философията, очистена чрез откровение, функционира удовлетворително в отсъствието на мота и в условията на криза и провал на нейната рационална човешка замяна — метафизиците.
103:6.10 (1136.5) Древният човек не правеше разлика между енергийните и духовни нива. Първи да разделят математиката и волята се опитаха виолетовата раса и нейните андитски приемници. Все повече цивилизовани хора повтаряха пътя на древните гърци и шумери отличаващи неодушевеното и одушевеното. С развитието на цивилизацията на философията ще бъде все по-трудно да прехвърля мост през пропастта разделяща понятията дух и енергия. Но в пространство-времето тези разминавания се съвместяват с Висшия.
103:6.11 (1137.1) Науката винаги трябва да се основава на разума макар че въображението и догадките спомагат да се разширят нейните граници. Религията извечно зависи от вярата макар че разумът е стабилизиращ фактор и полезен слуга. Винаги ги е имало и винаги ще ги има въвеждащи в заблуждение тълкувания на явленията както на естествения, така и на духовния свят погрешно наричани науки и религии.
103:6.12 (1137.2) Човекът се опитваше да построи своята философска система в условията на непълно овладяване на науката, лошо разбиране на религиите и неуспехи в метафизиката. И на съвременните хора действително би се отдало да създадат достойна и привлекателна философия за човека и своята вселена, ако не беше разрива на принципно важната и задължителна метафизическа връзка между световете на материята и духа — ако не беше безсилието на метафизиците не съумели да прехвърлят мост през моронтийната пропаст, разделяща физическото и духовното. В смъртния човек няма представа за моронтийния разум и материалното; откровението е единственият метод компенсиращ недостатъка на понятийните данни крайно необходими на човека за създаване на логическа философия на вселената и удовлетворително разбиране на своето надеждно и постоянно място в тази вселена.
103:6.13 (1137.3) Откровението е единствената надежда на човека да може да премине през пропастта на моронтия. Без помощта на мотата вярата и разума са неспособни да постигнат и построят логическа вселена. Без интуицията на мота смъртният човек не е в състояние да познае добродетелта, любовта и истината в явленията на материалния свят.
103:6.14 (1137.4) Когато човешката философия започне твърде много да клони към света на материята, тя става рационалистична или натуралистична. Когато философията особено започне да клони към духовното ниво, тя става идеалистична или даже мистична. Когато философията е толкова неудачна, че да клони към метафизиката, тя неизбежно става скептична, забъркана. В миналите векове мнозинството човешки знания и интелектуални оценки се падаха на един от трите вида изкривено възприятие. За философията е непозволено да изразява своите интерпретации на реалността в линейния стил на логиката; тя е длъжна извечно да се съобразява с елиптичната симетрия на реалността и същественото изкривяване на всякакви представи за връзките.
103:6.15 (1137.5) Висшата постижима за смъртния човек философия трябва логически да се основава на доводите на науката, религиозната вяра и проникването в истината, което става възможно благодарение на откровението. С помощта на този съюз, човекът е способен отчасти да компенсира своя неуспех в създаването на адекватна метафизика и своята неспособност да разбере мотата на моронтия.
103:7.1 (1137.6) Науката се поддържа от разума, религията — от вярата. Макар че вярата не се опира на разума, тя се поддава на обосноваване; не бидейки зависима от логиката, тя при все това се поддържа от убедителна логика. Вярата не може да бъде подхранвана даже от идеалната философия; в действителност — наред с науката, тя сама е източник на такава философия. Надеждно ръководство за вярата, човешката религиозна интуиция, може да стане само откровението; надеждно средство за възвишената вяра може да бъде само личния смъртен опит заедно с присъствието на духовен Настройчик — Бога, който е дух.
103:7.2 (1137.7) Истинското спасение е метод за божествена еволюция на смъртния разум от нивото на отъждествяване с материята чрез свързващите сфери на моронтия, към високия вселенски статут на съотнасяне с духа. И така, както материалният интуитивен инстинкт в процеса на земната еволюция предшества появата на разумно знание, така проявата на интуитивната духовна проницателност предшества последващата поява на моронтиен и духовен разум и опит в божествената програма на небесната еволюция — превръщането на потенциалите на човека тленен в действителността и божествеността на човека вечен, Райският завършил.
103:7.3 (1138.1) Но според това как възходящият човек се стреми към центъра — към Рая и познаването на Бога, той едновременно се стреми и навън, в пространството — към енергийното разбиране на материалния космос. Развитието на науката не е ограничено от земния живот на човека; неговият опит за възход във вселената и свръхвселената не на последно място ще се заключава в изучаване на превращенията на енергията и метаморфозата на веществата. Бог е дух, но Божеството е единство, а единството на Божеството не само обхваща духовните ценности на Всеобщия Баща и Вечния Син, но също така обхваща и енергийните факти на Всеобщия Властелин и Райския Остров, докато тези две фази на вселенска реалност са съвършено съотнесени в интелектуалните взаимовръзки на Съвместния Извършител и обединени на крайното ниво във формиращото се Божество на Висшето Същество.
103:7.4 (1138.2) Обединението на научното отношение и религиозното постижение с помощта на емпиричната философия е част от дългия човешки опит от възхода към Рая. Приближенията на математиката и несъмнеността на интуицията винаги ще се нуждаят от съгласуваща функция — логиката на разума на всички нива на опита, чак до максималното придобиване на Висшия.
103:7.5 (1138.3) Но логиката е неспособна да съгласува данните на науката и прозренията на религията, ако и научната и религиозната страна на личността не се подчиняват на истината, ако отсъства искрено желание да се следва истината където и да изведе тя, на каквито и изводи да се натъкне.
103:7.6 (1138.4) Логиката е метод на философията - метод за нейното изразяване. В пределите на истинската наука аргументацията винаги се поддава на подобряване посредством истинската логика; в пределите на истинската религия, вярата, изхождайки от вътрешната гледна точка, винаги е логична, даже ако изглежда съвършено необоснована при научен поглед отвън. При поглед отвън навътре, вселената може да ви се стори материална; ако я погледнете отвътре навън, същата тази вселена може да изглежда съвършено духовна. Рационалната аргументация израства от материалното съзнание, вярата — от духовното съзнание, но с помощта на философията, усилена от откровението, логиката е способна да потвърди както вътрешния, така и външния погледи, с това укрепвайки както науката, така и религията. Така, чрез общата връзка с логиката на философията и науката и религията могат да стават все по-търпими една към друга, проявявайки все по-малко скептицизъм.
103:7.7 (1138.5) Това, което е необходимо и на развиващата се наука и на религията, - е по-взискателна и смела самокритика, по-голямо разбиране на незавършеността на еволюционния статут. Нерядко и религиозните и научните учители са твърде самоуверени и догматични. Научната и религиозна самокритика може да се отнася само към фактите. Достатъчно е човек да отстъпи от фактите, и неговият разум губи своето оглавяващо положение, или бързо се изражда в подобие на лъжлива логика.
103:7.8 (1138.6) Истината — разбирането на космическите отношения, вселенските факти и духовните ценности — се открива най-добре чрез служенето на Духа на Истината и се подлага на най-добра критическа оценка в откровения. Но откровението не се поражда нито от науката, нито от религията; неговата функция се заключава в координирането на науката и религията с истинската реалност. В отсъствието на откровения, или в случай на неспособност да го приеме или разбере, смъртният човек винаги е прибягвал към внимателни търсения в областта на метафизиката — единственото човешко подобие на откровение на истината или на мотата на моронтийната личност.
103:7.9 (1139.1) Науката на материалния свят позволява на човека да контролира и в някаква степен да подчинява себе си на физическата среда. Религията на духовния опит е източник на приятелския порив, позволяващ на хората да живеят заедно в сложните условия на цивилизацията на научния век. Метафизиката, и в още по-голяма степен откровението, се явяват свързващо звено както за научни, така и за религиозни открития, което позволява на човека да се опитва логически да съотнесе тези отделни, но взаимосвързани области на мисли във възвишената философия, която би се отличавала с устойчивост на науката и увереност в религията.
103:7.10 (1139.2) В условията на смъртното съществуване абсолютните доказателства са невъзможни; и науката и религията са основани на допускания. На моронтийно ниво постулатите - както на науката, така и на религията, се поддават на частичното потвърждение от логиката на мотата. На духовно ниво — нивото на постигане на материален статут, потребността от крайно доказателство постепенно отстъпва пред действителния опит на реалността и причастността към реалността; но и тогава много от това, което лежи отвъд пределите на крайното остава недоказано.
103:7.11 (1139.3) Всички области на човешката мисъл са основани на някакви допускания, които се приемат, макар и без доказателства, благодарение на принципната възприемчивост към реалността свойствена на разума на човека. Науката тръгва по своя прехвален път на рационална аргументация като започва с допускането на реалността на три неща: материя, движение и живот. Религията започва с допускането на действителността на три неща: разум, дух и вселена — Висшето Същество.
103:7.12 (1139.4) Науката става област на мислите обхващаща въпросите на математиката, енергията и материята във времето и пространството. Религията включва в своята сфера не само крайния и временен дух, но и духа на вечността и върховността. Само благодарение на въздействието на продължителния опит мотата на тези две противоположни възприятия на вселената могат да стигнат до аналогични интерпретации на причините, функциите, отношенията, реалностите и целите. Максималното съгласуване на различията на енергията и духа се постига в контура на Седемте Главни Духа; тяхното първо обединение — в Божеството на Бога-Висшия; тяхното окончателно единство е в безкрайността на Първия Източник и Център, АЗ СЪМ.
103:7.13 (1139.5) Съждението е признаване на изводите на съзнанието по отношение на опита на физическия свят на енергията и материята и причастността към този свят. Вярата е акта на признаване на обосноваността на духовното съзнание — същността, която няма други смъртни доказателства. Логиката е синтетичното развитие на единството на вярата и съжденията в търсене на истината и е основана на принципните интелектуални свойства на смъртните същества, на вътрешното осъзнаване на неща, значения и ценности.
103:7.14 (1139.6) Присъствието на Настройчика на Съзнанието е действително потвърждение на духовната реалност, но истинността на това присъствие е невъзможно да се демонстрира на външния свят — тя е достъпна само за този, който по такъв начин постига пребиваващия в него Бог. Съзнанието за присъствието на Настройчик е основано на интелектуалното възприемане на истината, на свръхразумното осъзнаване на добродетелите и личностна подбуда към любов.
103:7.15 (1139.7) Науката открива материалния свят, религията го оценява, философията се опитва да интерпретира неговите значения, координирайки научния материален възглед с религиозна духовна представа. Но историята е област, в която науката и религията могат никога да не стигнат до пълно съгласие.
103:8.1 (1140.1) Макар че науката и философията могат да допускат вероятността за Бог с помощта на своите аргументи и логика, само личният религиозен опит на водения от духа човек може да потвърди несъмнеността на такова висше личностно Божество. В резултат от подобна инкарнация на живата истина на философската хипотеза, вероятността за Бога става религиозна реалност.
103:8.2 (1140.2) Бъркотията съпровождаща емпиричното постигане на несъмнеността на Бога е следствие от различните интерпретации и изложения на такъв опит от различни индивиди и раси. Опитът от Бога може да бъде изцяло достоверен, но разсъжденията относно Бога — бидейки интелектуални и философски, се различават едно от друго и често биват непоследователни и погрешни.
103:8.3 (1140.3) Добрият и благороден човек може дълбоко да обича своята жена, но да бъде напълно неспособен удовлетворително да издържи писмен изпит по психология на съпружеската любов. Друг човек, почти или съвсем необичащ своята съпруга, може много успешно да издържи такъв изпит. Несъвършенството на проникването на обичащия човек в истинския характер на своята любима в никаква степен не намалява реалността или искреността на неговата любов.
103:8.4 (1140.4) Ако вие действително вярвате в Бога — познали сте го чрез вяра и го обичате, не допускайте каквото и да било принизяване или отслабване на реалността на такъв опит от инсинуациите на съмняващата се наука, интригите на логиката, постулатите на философията или ловките предложения на благонамерените души готови да създадат религия без Бог.
103:8.5 (1140.5) Неувереността на съмняващия се материалист не трябва да тревожи увереността на богопозналия вярващ; обратното, основаната на опита дълбока вяра и непоколебима увереност на вярващия са длъжни да хвърлят могъщо предизвикателство към съмненията на невярващия.
103:8.6 (1140.6) За да може философията да донесе най-голяма полза и на науката и на религията, тя трябва да избягва крайностите както на материализма, така и на пантеизма. Само такава философия, която признава реалността на личността — постоянството сред измененията, може да има нравствена ценност за човека, може да служи като свързващо звено между теориите на материалната наука и духовната религия. Откровението е компенсация за недостатъците на еволюиращата философия.
103:9.1 (1140.7) Теологията се занимава с интелектуалното съдържание на религията, метафизиката (откровението) — с нейните философски аспекти. Религиозният опит е духовното съдържание на религията. Независимо от митологичните приумици и психологическите илюзии, характерни за интелектуалното съдържание на религията, независимо от погрешните метафизични допускания и водещите към самозаблуда методи, независимо от политическите изкривявания и социално икономическите извращения на философското съдържание на религията, духовният опит на личната религия остава неподправен и действителен.
103:9.2 (1140.8) Религията има отношение не само към мисленето, но и към чувствата, действията и начина на живот. Мисленето е по-тясно свързано с материалния живот и трябва — като цяло, но не напълно, да се подчинява на разума и фактите на науката, а също така, в своите нематериални стремежи към сферите на духа — на истината. Колкото и илюзорна и погрешна да е теологията на индивида, неговата религия може да бъде абсолютно неподправена и извечно истинска.
103:9.3 (1141.1) В своята изначална форма будизмът представляваше една от най-добрите религии без Бог за цялата еволюционна история на Урантия, макар че с развитието на това вероучение в него се появи Бог. Религия без вяра е противоречие; без Бога тя е философски непоследователна и интелектуално абсурдна.
103:9.4 (1141.2) Магическият и митологичен произход на естествената религия не принизява реалността и истинността на последващите богооткровени религии и съвършенствата на спасителното евангелие на Иисус. Животът на Иисус и неговите учения окончателно освободиха религията от суеверието на магията, илюзията на митологията и оковите на традиционния догматизъм. Но тази древна магия и митология крайно ефективно проправиха пътя към последващата и по-съвършена религия благодарение на това, че допускаха съществуването и реалността на свръхматериалните ценности и същества.
103:9.5 (1141.3) Макар че религиозният опит е чисто субективен духовен феномен, подобен опит включва позитивното и живото, присъщо на вярата отношение към висшите сфери на обективната вселенска реалност. Идеалът на религиозната философия — такава вяра-доверие, която би помогнала на човека безусловно да се облегне на абсолютната любов на безкрайния Баща на вселената на вселените. Такъв истински религиозен опит значително превъзхожда философското обективиране на идеалистичното желание; той действително приема спасението за даденост и се съсредоточава само върху познаването на волята на Райския Баща и нейното изпълнение. Отличителни признаци на такава религия са: вяра във висшето Божество, надежда за вечен живот и любов — на първо място, любовта към ближните.
103:9.6 (1141.4) Когато теологията поробва религията, религията умира; тя се превръща в доктрина, а не в живот. Задачата на теологията е само да помогне на човека да осъзнае личния си духовен опит. Теологията представлява религиозен опит да определи, проясни, развие и обоснове емпиричните твърдения на религията, които в крайна сметка могат да бъдат обосновани само от живата вяра. Във висшата философия на вселената мъдростта, както и разума, става съюзница на вярата. Разумът, мъдростта и вярата представляват най-висшите човешки постижения на хората. Разумът запознава човека със света на фактите, с нещата; мъдростта го запознава със света на истината, с отношенията, вярата го въвежда в света на божествеността, духовния опит.
103:9.7 (1141.5) Вярата е винаги готова да води след себе си разума, докато не се изчерпят неговите способности; тя продължава пътя заедно с мъдростта, докато не изчерпи философските възможности; и след това тя намира в себе си мъжеството да продължи безкрайния и вечен вселенски път, съпровождана само от истината.
103:9.8 (1141.6) Науката (знанието) се опира на неотменимото (спомагателния дух) допускане, че разумът е действителен и че вселената може да бъде разбрана. Философията (координираното постижение) се опира на неотменимото (духът на мъдростта) допускане, че мъдростта е действителна, че материалната вселена може да бъде съгласувана с духовната. Религията (истината за личния духовен опит), се основава на неотменимото (Настройчика на Съзнанието) допускане, че вярата е действителна, че Бог е познаваем и постижим.
103:9.9 (1141.7) Пълното осъзнаване на реалността на смъртния живот се заключава във все по-голямата готовност да вярвате в тези допускания на разума, мъдростта и вярата. Такъв живот се подбужда от истината и е изпълнен с любов; в това се състоят идеалите на обективната космическа реалност, съществуването на която е материално недоказуемо.
103:9.10 (1142.1) Научавайки се да разпознава доброто и злото разумът проявява мъдрост; когато мъдростта избира между доброто и злото, истината и заблуждението, тя показва, че я ръководи духът. Така функцията на разума, душата и духа извечно се намират в тясно обединение и функционална взаимовръзка. Разумът е свръзан с фактическо знание, мъдростта — с философията на откровението, вярата — с живия духовен опит. Чрез истината човек придобива красота, благодарение на духовната любов той възхожда към добродетели.
103:9.11 (1142.2) Вярата води към познаване на Бога, а не само към мистичното усещане на божественото присъствие. Вярата не трябва да се подлага на прекомерно въздействие на своите емоционални последствия. Истинската религия е опит на вярата и знанието, точно както и удовлетворяване на чувствата.
103:9.12 (1142.3) Реалността на религиозния опит е пропорционална на неговата духовност и такава реалност излиза от пределите на разума, науката, философията, мъдростта, и всички останали човешки постижения. Убежденията от такъв опит са неопровержими; логиката на религиозния живот е неоспорима; увереността на такова знание е свръхчовешка, удовлетворението е благородно и божествено, смелостта е неукротима, привързаността е несъмнена, предаността е съвършена, целите са окончателни — вечни, пределни и всеобщи.
103:9.13 (1142.4) [Представено от Мелхиседек на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 104
104:0.1 (1143.1) КОНЦЕПЦИЯТА за Троицата в богооткровената религия не следва да се смесва с триадните вярвания, присъщи на еволюционните религии. Идеите за триадата възникнаха по аналогия с много неща, но основно поради трите стави на пръстите, поради това, че за устойчивост на табуретката са ú необходими поне три крака, поради това, че палатка може да се укрепи на три точки; освен това в течение на дълго време първобитният човек умееше да брои само до три.
104:0.2 (1143.2) С изключение на някои естествени двойки като минало и настояще, ден и нощ, топло и студено, мъж и жена, човекът обикновено е склонен да мисли с триади: вчера, днес, утре; съмване, среда на деня, залез; баща, майка и дете. Победителя го приветстват с трикратно «ура». Покойниците ги погребват на третия ден, а духа го умиротворяват с три умивания.
104:0.3 (1143.3) Вследствие на тези естествени асоциации в човешкия опит триадата се появи в религията и това стана дълго преди Райската Троица на Божествата, или поне някой от нейните представители, да бъде разкрита на човечеството. По-късно триадни богове се появиха при персите, индусите, гърците, египтяните, вавилонците, римляните и скандинавците, но това все още не бяха истински троици. Всички триадни богове имаха естествен произход и по едно или друго време се появиха сред мнозинството разумни народи на Урантия. Понякога концепцията за еволюционна триада се смесва с концепцията за Троицата, разкрита в откровенията; в такива случаи често е невъзможно да ги отличим една от друга.
104:1.1 (1143.4) Първото урантийско откровение, водещо към постигането на Райската Троица, осъществи персоналът на Принц Калигастия преди около половин милион години. Тази най-древна представа за Троицата се запази в смутните времена, настъпили след планетарното въстание.
104:1.2 (1143.5) За втори път тази идея беше изложена от Адам и Ева в първата и втората градини. Остатъци от това учение съществуваха още във времената на Макивента Мелхиседек приблизително тридесет и пет хиляди години по-късно, тъй като сифитската концепция за Троицата се запазваше и в Месопотамия, и в Египет, но особено в Индия, където в течение на дълго време тя живееше в образа на Агни — триглавия ведически бог на огъня.
104:1.3 (1143.6) Третото разкриване на Троицата беше представено от Макивента Мелхиседек и символ на неговото учение станаха трите концентрични кръга, изобразени на гърдите на салимския мъдрец. Но на Макивента му беше много трудно да разкрие на палестинските бедуини Всеобщия Баща, Вечния Син и Безкрайния Дух. Мнозинството от неговите ученици предполагаха, че Троицата се състои от тримата Всевишни на Норлатиадек; някои смятаха, че в Троицата влизат Властелините на Системи, Бащата на Съзвездието и Божеството-Създател на локалната вселена; и само у малцина възникна смътната представа за Райската взаимовръзка на Бащата, Сина и Духа.
104:1.4 (1144.1) Благодарение на усилията на салимските мисионери ученията на Мелхиседек за Троицата постепенно се разпространиха над голяма част от Евразия и Северна Африка. Често е трудно да се направи разлика между триадите и троиците, съществуващи в по-късния андитски период и в епохата след Мелхиседек, когато двете концепции в определена степен се смесиха и сраснаха.
104:1.5 (1144.2) Тринитарната представа на индусите се изразяваше като Същество, Разум и Радост. (По-късно в Индия се оформи представата за Брахма, Шива и Вишну.) Макар че ранни описания на Троицата се появиха в Индия заедно със сифитските свещеници, последващите идеи за Троицата, привнесени от салимските мисионери, бяха развити от местните индийски мислители благодарение на съединяването на тези доктрини с еволюционните представи за триадите.
104:1.6 (1144.3) Будизмът създаде две доктрини с тринитарен характер. В по-ранната влизаха Учителят, Законът и Братството; такава беше представата на Гаутама Сидхарта. По-късната идея, получила разпространение сред представителите на северното разклонение на будизма, включваше Висшия Господ, Светия Дух и Въплътения Спасител.
104:1.7 (1144.4) Тези представи на индусите и будистите бяха истински тринитарни постулати, тоест идеята за тройственото проявление на един монотеистичен Бог. Истинската тринитарна концепция не е просто съединяване на трима отделни богове в една група.
104:1.8 (1144.5) Древните евреи знаеха за Троицата от преданията на кенеите, възникнали в епохата на Мелхиседек, но монотеистичното старание, с което те изповядваха единия Бог — Яхве, дотолкова засенчи всички останали учения, че към времето на появата на Иисус доктрината за Елохим практически изчезна от еврейската теология. Съзнанието на древните евреи не можа да примири тринитарната концепция с монотеистичната вяра в Единия Господ, Бога на Израил.
104:1.9 (1144.6) Последователите на исляма също не можаха да обхванат идеята за Троицата. На развиващия се монотеизъм винаги му е трудно да се примири с тринитарността в условията на борба с политеизма. Идеята за Троицата най-добре се придобива в тези религии, където съществува здрава монотеистична традиция в съвкупност с доктринална гъвкавост. На големите монотеисти — ревнивите евреи и мюсюлмани, им беше трудно да направят разлика между поклонение на трима богове — политеизъм и тринитарност, и поклонение на едно Божество, съществуващо в триединно проявление на божественост и личност.
104:1.10 (1144.7) Иисус учеше своите апостоли на истината за ипостасите на Райската Троица, но те мислеха, че той се изразява образно и символично. Възпитани в юдейски монотеизъм, те възприемаха зле каквото и да било вероучение, което — както им се струваше — противоречеше на тяхната господстваща представа за Яхве. И ранните християни наследиха от древните евреи предубедено отношение към концепцията за Троицата.
104:1.11 (1144.8) Първата християнска Троица беше провъзгласена в Антиохия и беше представена като Бог, Неговото Слово и Неговата Мъдрост. На ап. Павел му беше известна Райската Троица на Бащата, Сина и Духа, но той рядко Я проповядваше, споменавайки за нея само в някои от своите послания до новосъздаваните църкви. Впрочем Павел, както и неговите събратя-апостоли, прие Иисус, Сина-Създател на локалната вселена, за Второто Лице на Божеството, Вечния Син на Рая.
104:1.12 (1144.9) Християнската концепция за Троицата, която започна да завоюва признание към края на първи век след Христа, включваше Всеобщия Баща, Сина-Създател на Небадон и Божествената Попечителка на Салвингтон — Майчинския Дух на локалната вселена и съзидателната съпруга на Сина-Създател.
104:1.13 (1145.1) От времето на Иисус и чак до настоящото откровение фактическият състав на Троицата (като се изключат няколко индивида, на които това беше специално разкрито) не беше известен на Урантия. Но макар че християнската представа за Троицата беше погрешна по отношение на факта, тя беше практически вярна по отношение на духовните връзки. Озадачаваха само философските изводи и космологичните последствия: на много от тези, чийто разум притежаваше космическа насоченост, им беше трудно да повярват в това, че второто лице на безкрайната Троица някога е пребивавало на Урантия; и макар че в духа това е вярно, то не е факт от реалността. Създателите-Михаиловци напълно въплъщават в себе си божествения Вечен Син, но те не са абсолютната личност.
104:2.1 (1145.2) Монотеизмът се появи като философски протест против несъстоятелността на политеизма. В началото той се развиваше под формата на пантеистични обединения, в които свръхестествените способности се разпределяха сред членовете на пантеона, след това — чрез гностично въздигане на един бог над другите, и накрая, чрез изключване на всички богове освен Единия Бог, изразяващ крайна ценност.
104:2.2 (1145.3) Учението за троичността израства от емпиричния протест против невъзможността да се представи единичността на изключителното, лишено от човешки черти Божество, несъотносимо по своето значение с нищо във вселената. При наличие на достатъчно време философията по-скоро се стреми да извлече личните качества от чисто монотеистичната концепция за Божеството, понижавайки така дадената идея за несъотнесения Бог до статута на пантеистичен Абсолют. Винаги е било трудно да се разбере личността на Бога, при Когото няма равноправни личностни отношения с други равни на Него личностни същества. Категорията на личността в Божеството предполага съществуването на такова Божество по отношение на друго и равно на него личностно Божество.
104:2.3 (1145.4) Чрез осъзнаване на концепцията за Троицата човешкият разум придобива надежда за частичното разбиране на взаимовръзката между любовта и закона в пространствено-времевите творения. Благодарение на духовната вяра човек постига любовта на Бога, но скоро установява, че тази духовна вяра не влияе върху предопределените закони на материалната вселена. Независимо от устойчивостта на вярата на човека в Бога като негов Райски Баща разширяващите се космически хоризонти изискват също така осъзнаване на реалността на Райското Божество като универсален закон, осъзнаване на присъщата на Троицата върховна власт, която, простирайки се извън Рая, засенчва дори еволюиращите локални вселени на Синовете-Създатели и Съзидателните Дъщери на трите вечни лица, чийто съюз в Божеството е факт, реалност и вечна неделимост на Райската Троица.
104:2.4 (1145.5) И същата тази Райска Троица е реална същност — макар и не личност, но истинска и абсолютна реалност, съвместима със съществуващите личности на Бащата, Сина и Духа. Троицата е свръхсумарна реалност на Божеството — реалност, възникваща от съвместяването на трите Райски Божества. Качествата, свойствата и функциите на Троицата не са простата сума от атрибутите на трите Райски Божества; функциите на Троицата са нещо уникално, оригинално и неподдаващо се на изчерпващо предсказване върху основата на анализ на атрибутите на Бащата, Сина и Духа.
104:2.5 (1146.1) Ще приведем пример: в течение на своето пребиваване на земята Учителят внушаваше на своите последователи, че правосъдието никога не е личен акт; то винаги е функция на групата. Така и Боговете, като отделни същества, не раздават правосъдие. Но именно тази функция те изпълняват като единно цяло — като Райската Троица.
104:2.6 (1146.2) Концептуалното разбиране на троичното обединение на Бащата, Сина и Духа подготвя човешкия разум за последващо възприемане на някои други тройствени отношения. Теологичният подход може напълно да бъде удовлетворен от концепцията за Райската Троица, но философският и космологичният подходи изискват осъзнаване на други триединни асоциации на Първия Източник и Център, тези триединства, в които Безкрайното функционира в различни универсално проявявани, неприсъщи на Отеца качества — отношенията на Бога на силата, енергията, причинността, реакцията, потенциалността, актуалността, гравитацията, напрежението, еталона, принципа и единството.
104:3.1 (1146.3) Макар че в някои случаи човечеството стигаше до разбирането на Троицата, образувана от трите лица на Божеството, за съблюдаване на последователността човешкият разум е длъжен да осъзнава наличието на определени отношения между всичките седем Абсолюта. Но всичко това, което е вярно за Райската Троица, не е задължително вярно за триединството, макар че триединството е нещо различно от троичността. В някои функционални аспекти триединството може да бъде аналогично на троичността, но по своята същност то никога не съответства на троичността.
104:3.2 (1146.4) Смъртният човек преживява велика урантийска епоха, белязана с разширяване на кръгозора и развиване на представите, и неговата философия за космоса трябва да се развива с по-бързи темпове, за да не изостава от разширяването на интелектуалната арена на човешката мисъл. Развивайки своето космическо съзнание, смъртният човек разбира взаимосвързаността на всичко, което му се открива в материалната наука, интелектуалната философия и духовните постижения. Но при своята вяра в единството на космоса човекът осъзнава многообразието на битието. Независимо от всевъзможните концепции, говорещи за неизменността на Божеството, човек разбира, че живее във вселена на постоянно изменение и емпиричен растеж. Осъзнавайки запазването на духовните ценности, човек заедно с това трябва постоянно да се съобразява с математиката и предматематиката на силата, енергията и мощността.
104:3.3 (1146.5) В един или друг вид вечната изпълненост на безкрайността трябва да бъде съгласувана с временния растеж на еволюиращите вселени и незавършеността на техните емпирични обитатели. Идеята за всеобхватната безкрайност трябва да бъде по някакъв начин сегментирана и обусловена, за да могат смъртният интелект и моронтийната душа да постигнат тази концепции, имаща крайна ценност и одухотворяващо значение.
104:3.4 (1146.6) Докато разсъдъкът изисква монотеистично единство на космическата реалност, крайният опит се нуждае от постулата на множествените Абсолюти и от тяхната координация в космическите взаимоотношения. Без координирано съществуване е невъзможна появата на разнообразието на абсолютните отношения, няма шанс за действието на диференциращите, вариращи, модифициращи, отслабващи, определящи и намаляващи фактори.
104:3.5 (1146.7) В настоящите документи всеобхватната реалност (безкрайност) е представена в този вид, в който тя съществува в седемте Абсолюта:
104:3.6 (1146.8) 1. Всеобщият Баща.
104:3.7 (1146.9) 2. Вечният Син.
104:3.8 (1146.10) 3. Безкрайният Дух.
104:3.9 (1147.1) 4. Райският Остров.
104:3.10 (1147.2) 5. Божеството-Абсолют.
104:3.11 (1147.3) 6. Всеобщият Абсолют.
104:3.12 (1147.4) 7. Безусловният Абсолют.
104:3.13 (1147.5) Първият Източник и Център, който е Баща за Вечния Син, служи и като Еталон за Райския Остров. Той е личност, безусловно въплътена в Сина, но в Божеството-Абсолют той е личност, изразена в потенциал. Отецът е енергия, разкрита в системата Рай-Хавона, и едновременно с това енергия, скрита в Безусловния Абсолют. Безкрайният извечно проявява Себе Си в непрестанните действия на Съвместния Извършител, докато Той вечно функционира в компенсиращите, но неведоми действия на Всеобщия Абсолют. Такива са връзките на Отеца с шестте равноправни Абсолюта и така всичките седем обхващат кръга на безкрайността чрез нескончаемите цикли на вечността.
104:3.14 (1147.6) Явно триединството на абсолютните отношения е неизбежно. Личността се стреми към обединяване с други личности както на абсолютно, така и на всички останали нива. Обединяването на трите Райски личности увековечава първото триединство — личностния съюз на Бащата, Сина и Духа. Защото, когато тези три лица — като лица — се съединяват за съвместно действие, те образуват триединство на функционалната цялостност, което, не явявайки се троична органична същност, при все това представлява триединство — тройствено функционално съвкупно единение.
104:3.15 (1147.7) Райската Троица не е триединство. Тя не е функционално единение, представлявайки неразделно и неделимо Божество. Бащата, Синът и Духът (като лица) могат да поддържат отношение с Райската Троица, тъй като Троицата е за тях неразделно Божество. Бащата, Синът и Духът не поддържат подобно лично отношение с първото триединство, тъй като то е техен функционален съюз, който те образуват като три лица. Само като Троица, като неразделно Божество — те поддържат съвместно външно отношение с триединството на тяхната лична съвкупност.
104:3.16 (1147.8) Затова Райската Троица заема уникално положение сред абсолютните взаимоотношения — съществуват няколко екзистенциални триединства, но само една екзистенциална Троица. Триединството не е същност. То е функционално, а не органично. Неговите членове са партньори, а не съставни части. Съставните части на триединството могат да бъдат същности, но само триединството е обединение.
104:3.17 (1147.9) При все това в едно отношение триединството и троичността са сравними едно с друго: както едното, така и другото се проявяват във функции, представляващи нещо различно от видимите суми на атрибутите на съставните части. Но макар че те са сравними от функционална гледна точка, в останалото те не показват категориална връзка. Те се съотнасят приблизително така, както функцията към структурата. Но функцията на триединното обединение не е функцията на троичната структура или същност.
104:3.18 (1147.10) И все пак триединствата са реални; съвършено реални. В тях се извършва функционализация на всеобхватната реалност и чрез тях Всеобщият Баща осъществява непосредствено и лично управление на основните функции на безкрайността.
104:4.1 (1147.11) Предприемайки опит за описване на седемте триединства, е необходимо да подчертаем, че Всеобщият Баща е първичният член на всяко от тях. Той е, бил е и вечно ще бъде: Първият Всеобщ Баща-Източник, Абсолютен Център, Първо-причина, Всеобщ Властител, Безграничен Активизатор, Изначално Единство, Безусловен Вседържител, Първото Лице на Божеството, Изходният Космически Еталон и Същността на Безкрая. Всеобщият Баща е лична причина за Абсолютите; той е Абсолют на Абсолютите.
104:4.2 (1148.1) Характерът и смисълът на седемте триединства може да се представи по следния начин:
104:4.3 (1148.2) Първото триединство е личностно-целенасочено триединство. Това обединение включва личността на три Божества:
104:4.4 (1148.3) 1. Всеобщия Баща.
104:4.5 (1148.4) 2. Вечния Син.
104:4.6 (1148.5) 3. Безкрайния Дух.
104:4.7 (1148.6) Тройственият съюз на любовта, милосърдието и служенето е целенасочено и личностно обединение на трите вечни Райски личности. Това обединение се характеризира с божествени отношения на братство, любов към създанията, бащини деяния и съдействие на възхода. Божествените личности на това първо триединство са Богове, които даряват с личност, посвещават дух и даряват разум.
104:4.8 (1148.7) Даденото триединство се отличава с безкрайно волеизявление; то действа по цялото протежение на вечното настояще и по минало-настоящо-бъдещото течение на времето. Това обединение поражда безкрайност на волеизявлението и предлага такива методи, посредством които личностното Божество се саморазкрива пред създанията на еволюиращия космос.
104:4.9 (1148.8) Второто триединство е триединство на силата и еталона. Независимо дали това е мъничък ултиматон, сияйна звезда или въртяща се мъглявина, даже централна вселена или свръхвселена, физическият еталон — космическата конфигурация на всяка материална организация, от най-малката до най-голямата, винаги се извежда от функцията на това триединство. Тази група се състои от:
104:4.10 (1148.9) 1. Баща-Син.
104:4.11 (1148.10) 2. Райски Остров.
104:4.12 (1148.11) 3. Съвместен Извършител.
104:4.13 (1148.12) Енергията е организирана от космическите посредници на Третия Източник и Център; различните форми на енергията се появяват в съответствие с еталоните на Рая — абсолютната материализация; но зад всички тези нескончаеми превръщания се намира присъствието на Бащата-Сина, чийто съюз за пръв път е активирал еталона на Рая в появата на Хавона вследствие раждането на Безкрайния Дух — Съвместния Извършител.
104:4.14 (1148.13) В своя религиозен опит създанията влизат в съприкосновение с Бога, Който е любов, но подобно духовно проникване никога не трябва да засенчва разумното признаване на вселенския факт на еталона, който е Раят. Райските личности си осигуряват доброволното поклонение на създанията за сметка на неотразимата сила на божествената любов и водят всички такива родени в духа личности към небесно наслаждение — нескончаемото служене в качеството на завършили Божии синове. Второто триединство е създател на пространствената арена, върху която се разгръщат тези процеси; то определя типовете космическа конфигурация.
104:4.15 (1148.14) Любовта може да характеризира първото триединство, но еталонът е галактическото проявление на второто триединство. Това, което е първото единство за еволюиращите личности, е второто единство за еволюиращите вселени. Еталонът и личността са две велики проявления на деянията на Първия Източник и Център; но колкото и да е трудно това за разбиране, истината е, че еталонът на могъществото и любвеобилната личност са една и съща всеобща реалност; Райският Остров и Вечният Син са равни, но противоположни разкрития на непостижимата същност на Всеобщия Баща-Сила.
104:4.16 (1149.1) Третото триединство е духовно-еволюционно триединство. Цялата съвкупност от духовни проявления започва и свършва в това обединение, състоящо се от:
104:4.17 (1149.2) 1. Всеобщия Баща.
104:4.18 (1149.3) 2. Сина-Дух.
104:4.19 (1149.4) 3. Божеството-Абсолют.
104:4.20 (1149.5) От духовната потенция до Райския Дух, проявлението на всеки дух в реалността се осъществява в това триединно обединяване на чисто духовната същност на Отеца, активните духовни ценности на Сина-Духа и неограничените духовни потенциали на Божеството-Абсолют. Това триединство включва изначалното възникване, изчерпващото проявление и крайната цел на екзистенциалните ценности на духа.
104:4.21 (1149.6) Отецът съществува преди духа; Синът-Дух функционира като активен съзидателен дух; Божеството-Абсолют съществува като всеобхватен дух и даже излиза извън пределите на духа.
104:4.22 (1149.7) Четвъртото триединство е триединството на безкрайността на енергията. В пределите на това триединство се увековечават началата и завършеците на цялата енергийна реалност — от пространствената потенция до монота. Тази група обхваща следното:
104:4.23 (1149.8) 1. Бащата-Дух.
104:4.24 (1149.9) 2. Райския Остров.
104:4.25 (1149.10) 3. Безусловния Абсолют.
104:4.26 (1149.11) Раят е центърът на енерго-силовата активация на космоса — вселенското местоположение на Първия Източник и Център, космическият център на Безусловния Абсолют и източникът на цялата енергия. В това триединство екзистенциално присъства енергийният потенциал на безкрайния космос, само частично проявление на който са голямата вселена и съществуващият всемир.
104:4.27 (1149.12) Четвъртото триединство осъществява абсолютно управление на основните единици космическа енергия, освобождавайки ги от господството на Безусловния Абсолют, право пропорционално на проявлението в емпиричните Божества на субабсолютната способност да контролират и стабилизират видоизменящия се космос.
104:4.28 (1149.13) Това триединство е сила и енергия. Безпределните възможности на Безусловния Абсолют са съсредоточени около абсолутума на Райския Остров, откъдето излизат невъобразими възбуждения на обикновено статичната неподвижност на Безусловния. И нескончаемото биене на материалното сърце на Рая в безкрайния космос се съгласува с непостижимия еталон и неизповедимите планове на Безкрайния Активизатор — Първия Източник и Център.
104:4.29 (1149.14) Петото триединство е триединство на реактивната безкрайност. Тази група се състои от:
104:4.30 (1149.15) 1. Всеобщия Баща.
104:4.31 (1149.16) 2. Всеобщия Абсолют.
104:4.32 (1149.17) 3. Безкрайния Абсолют.
104:4.33 (1149.18) Тази група увековечава функционалната реализация в безкрайността на всичко, което се поддава на актуализация в пределите на божествената реалност. Това триединство проявява способност за неограничено реагиране на волевите, причинните, напрягащите и еталонните действия и присъствия на другите триединства.
104:4.34 (1150.1) Шестото триединство е триединство на космически обединеното Божество. Тази група се състои от:
104:4.35 (1150.2) 1. Всеобщия Баща.
104:4.36 (1150.3) 2. Божеството-Абсолют.
104:4.37 (1150.4) 3. Всеобщия Абсолют.
104:4.38 (1150.5) Това обединение на съществуващото в космоса Божество изразява иманентността на Божеството в съчетание с трансценденталността на Божеството. Това е последното “протягане” на божествеността на нивата на безкрайността към тези реалности, които се намират отвъд пределите на обожествената реалност.
104:4.39 (1150.6) Седмото триединство е триединството на безкрайното единство. Този претворяем в безкрайността съюз функционално се проявява във времето и вечността, изразявайки равно обединение на актуалности и потенциалности. Тази група се състои от:
104:4.40 (1150.7) 1. Всеобщия Баща.
104:4.41 (1150.8) 2. Съвместния Извършител.
104:4.42 (1150.9) 3. Всеобщия Абсолют.
104:4.43 (1150.10) Съвместният Извършител осъществява всеобща интеграция на различните функционални аспекти на цялата претворена реалност на всички нива на проявление — от крайните, през трансценденталните и чак до абсолютните. Всеобщият Абсолют в съвършенство компенсира различията, присъщи на разнообразните аспекти на незавършената реалност — от неограничените потенциали на активно-волевата и причинна реалност на Божеството до безграничните възможности на статичната, реактивна, не отнасяща се към Божеството реалност в непостижимите сфери на Безусловния Абсолют.
104:4.44 (1150.11) Функционирайки в това триединство, Съвместният Извършител и Всеобщият Абсолют реагират еднакво на присъствието на отнасящите се и неотнасящи се към Божеството реалности, точно както и Първият Източник и Център, който в това отношение по същество е концептуално неотличим от АЗ СЪМ.
104:4.45 (1150.12) Тези приближения са достатъчни, за да се поясни концепцията за триединствата. Не познавайки пределното ниво на триединствата, вие сте неспособни докрай да разберете първите седем от тях. Приемайки за неразумно да се заемаме с по-нататъшни уточнения, ние все пак можем да съобщим, че съществуват петнадесет триединни обединения на Първия Източник и Център, осем от които не са разкрити в настоящите документи. Тези неразкрити обединения имат отношение към реалностите, актуалностите и потенциалностите, намиращи се отвъд пределите на емпиричното ниво на върховността.
104:4.46 (1150.13) Триединствата са функционалният балансьор на безкрайнстта, обединението на уникалността на Седемте Абсолюта на Безкрайността. Именно екзистенциалното присъствие на триединствата позволява на Бащата-АЗ СЪМ да изпитва функционално единение в безкрайността независимо от разнообразното проявление на безкрайността в седем Абсолюта. Първият Източник и Център е обединяващият член на всички триединства; в Него всичко има своето безусловно начало, вечно съществуване и безкрайна цел — “в Него се заключава всичко”.
104:4.47 (1150.14) Макар че тези обединения са неспособни да увеличат безкрайността на Бащата-АЗ СЪМ, изглежда, че именно благодарение на Него за тях стават възможни суббезкрайните и субабсолютните проявления на Неговата реалност. Седемте триединства умножават многостранността, увековеч ават нови дълбини, изпълват божествеността с нови ценности, откриват нови възможности, разкриват нови значения и всички тези разнообразни проявления във времето и пространството, и вечния космос съществуват в хипотетичната неподвижност на изначалната безкрайност на АЗ СЪМ.
104:5.1 (1151.1) Съществуват някои други триединни взаимовръзки, невключващи Отеца, но те не са истински триединства и винаги се разглеждат отделно от триединствата на Отеца. Те имат различни названия: спомагателни триединства, еднородни триединства и тройствени съюзи. Те са следствие от съществуването на триединствата. Две от тези обединения имат следния строеж:
104:5.2 (1151.2) Тройственият Съюз на Актуалността е представен от взаимоотношенията на трите абсолютни актуални същности:
104:5.3 (1151.3) 1. Вечния Син.
104:5.4 (1151.4) 2. Райския Остров.
104:5.5 (1151.5) 3. Съвместния Извършител.
104:5.6 (1151.6) Вечният Син е абсолютът на реалността на духа, абсолютната личност. Райският Остров е абсолютът на реалността на космоса, абсолютният еталон. Съвместният Извършител е абсолютът на реалността на разума, равноправният партньор на абсолютната реалност на духа и екзистенциалният синтез на личността и енергията в Божеството. Това тройствено обединение привежда в координация цялата съвкупна актуализирана реалност — реалността на духа, космоса или разума. То е безусловно в актуалността.
104:5.7 (1151.7) Тройственият Съюз на Потенциалността представлява обединение на трите Абсолюта на потенциалността:
104:5.8 (1151.8) 1. Божеството-Абсолют.
104:5.9 (1151.9) 2. Всеобщия Абсолют.
104:5.10 (1151.10) 3. Безусловния Абсолют.
104:5.11 (1151.11) Такава е взаимовръзката на резервоарите на безкрайността, които са вместилища на цялата латентна енергийна реалност — реалността на духа, разума или космоса. Това обединение осъществява интеграцията на цялата скрита енергийна реалност. То е безкрайно в потенциал.
104:5.12 (1151.12) Както триединствата на първо място са свързани с функционалното обединение на безкрайността, така и тройствените съюзи участват в космическото проявление на емпиричните Божества. Ако връзката на триединствата с емпиричните Божества — Висш, Пределен и Абсолютен, е опосредствана, то за тройните съюзи тази връзка е непосредствена. Тройствените съюзи се образуват в разкриващия се енерго-личностен синтез, в който се формира Висшето Същество. И за времевите създания на пространството Висшето Същество е разкриване на единството на АЗ СЪМ.
104:5.13 (1151.13) [Представено от Мелхиседек на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 105
105:0.1 (1152.1) ДАЖЕ висшите категории на населяващите вселената разумни същества са способни само частично да постигнат безкрайността и само относително да разберат крайността на реалността. В опита да проникне в тайните на вечността на всичко това, което се нарича реално, човешкият разум, разглеждайки дадения проблем, може с полза за себе си да си представи вечността-безкрайността като почти неограничена елипса, явяваща се следствие на една абсолютна причина и функционираща по целия този безкраен разнообразен вселенски кръг в извечния стремеж към някаква абсолютна и безкрайна потенциалност на предназначението.
105:0.2 (1152.2) Когато смъртният интелект се опитва да постигне концепцията за тоталната реалност, такъв краен разум се сблъсква лице в лице с реалността на безкрайността; тоталността на реалността е безкрайност и затова няма да може да бъде изчерпващо разбрана от разума, чиято способност за концептуално постижение е суббезкрайна.
105:0.3 (1152.3) Човешкият разум едва ли е способен да си състави адекватна представа за вечните съществувания, а без това е невъзможно да изложим даже нашите концепции за тоталността на реалността. При все това можем да се опитаме да се заемем с това, макар прекрасно да разбираме, че нашите понятия неизбежно ще бъдат подложени на съществено изкривяване в процеса на тълкуването и модификациите, разчетени за нивото на разбиране на смъртния разум.
105:1.1 (1152.4) Философите на вселените отнасят изначалната причинност на безкрайността към Всеобщия Баща, функциониращ като безкрайното, вечното и абсолютното АЗ СЪМ.
105:1.2 (1152.5) Съществуват много опасности, свързани с излагането пред смъртния интелект на тази идея за безкрайното АЗ СЪМ, тъй като дадената концепция е толкова далеч от емпиричното човешко разбиране, че е съпроводена със сериозно изкривяване на значенията и неправилно разбиране на ценностите. При все това философската концепция АЗ СЪМ действително предлага на крайните същества някакъв фундамент в опита им да постигнат частично разбиране на абсолютните източници и безкрайните предназначения. Но необходимо е ясно да заявим, че във всички наши усилия да хвърлим светлина върху произхода и претворяването в реалността на концепцията АЗ СЪМ е — във всякакви личностни значения и ценности — синоним на Първото Лице на Божеството, Всеобщия Баща на всички личности. Но този постулат АЗ СЪМ е невъзможно толкова ясно да се идентифицира в пределите на небожествената вселенска реалност.
105:1.3 (1152.6) АЗ СЪМ е Безкрайното; АЗ СЪМ също така е и безкрайността. От гледна точка на последователността на времето цялата реалност води своето начало от безкрайното АЗ СЪМ, чието изключително съществуване в миналата безкрайна вечност трябва да бъде за крайното създание първият философски постулат. Кон цепцията за АЗ СЪМ подразбира безусловна безкрайност — недиференцираната реалност на всичко, което е могло някога да се появи в цялата безкрайна вечност.
105:1.4 (1153.1) Като екзистенциална концепция АЗ СЪМ не е обожествено или необожествено, нито е актуално или потенциално, личностно или безличностно, статично или динамично. Никакво определение не е приложимо към Безкрайното. Може само да се констатира, че АЗ СЪМ съществува. Философският постулат за АЗ СЪМ е единственото вселенско понятие, което в известен смисъл е по-сложно за разбиране, отколкото концепцията за Безусловния Абсолют.
105:1.5 (1153.2) На Крайния разум му е необходимо начало и макар че действително начало реалността никога не е имала, при все това съществуват някои отношения на причинността, чрез които реалността е свързана с безкрайността. Предреалността — изначалната, вечностна ситуация — можем да си представим като нещо, подобно на следното: в някакъв безкрайно далечен хипотетичен момент на вечното минало АЗ СЪМ е въобразимо едновременно като субстанция и несубстанция, причина и следствие, волеизявление и реакция. В този хипотетичен вечностен момент диференциация няма никъде в цялата безкрайност. Безкрайността е изпълнена с Безкрайното; Безкрайното обхваща безкрайността. Това е този хипотетичен статичен момент от вечността, когато актуалното е все още заключено в потенциалите, а потенциалите още не са се проявили в безкрайността на АЗ СЪМ. Но даже в тази предполагаема ситуация ние трябва да допуснем съществуването на възможността за лична воля.
105:1.6 (1153.3) Винаги помнете това, че човешкото разбиране за Всеобщия Баща е личен опит. Като духовен Баща Бог е достъпен за вашето разбиране и за разбирането на другите смъртни, но вашата емпирична вероизповедна представа за Всеобщия Баща винаги ще бъде по-малко от вашия философски постулат за безкрайността на Първия Източник и Център, АЗ СЪМ. Когато говорим за Отеца, имаме предвид Бога, който може да бъде разбран от своите създания — както висши, така и низши, но в Божеството е скрито много повече от това, което е недостъпно за разбирането на вселенските създания. Бог — ваш и мой Баща, е този аспект на Безкрайното, който възприемаме в нашите личности като действителна емпирична реалност, но АЗ СЪМ извечно остава наша хипотеза за всичко това, което, както ние чувстваме, е неизповедимо в Първия Източник и Център. И даже тази хипотеза може би е далеч от предаването на непостижимата безкрайност на изначалната реалност.
105:1.7 (1153.4) Вселената на вселените, с неизброимото множество на населяващите я личности, е обширен и сложен организъм, но Първият Източник и Център е безкрайно по-сложен от вселените и личностите, ставащи реални в отговор на неговото волеизявление. Когато ви обхваща благоговеен трепет, внушаван от величието на света, замислете се, че това невъобразимо творение може да бъде само частично изражение на Безкрайното.
105:1.8 (1153.5) Безкрайността е действително далечна от емпиричното ниво на смъртното разбиране, но даже в тази урантийска епоха вашите представи за безкрайното растат и те ще продължават да растат в течение на целия ви нескончаем път, отиващ напред — в безкрайността на бъдещето. За крайните създания безусловната безкрайност е лишена от смисъл, но безкрайността е способна на самоограничаване и е изразима в реалността на всички нива на съществуване във вселената. И това лице, което Безкрайното обръща към всички вселенски личности, е лицето на Баща — Всеобщия Баща на любовта.
105:2.1 (1153.6) Разглеждайки произхода на реалността, винаги помнете това, че цялата абсолютна реалност е от вечността, че нейното съществуване няма начало. Говорейки за Абсолютната реалност, ние имаме предвид трите екзистенциални лица на Божеството, Райския Остров и трите Абсолюта. Тези седем реалности са еднакво вечни независимо от това, че ние използваме пространствено-времеви подход, разказвайки на хората за техния последователен произход.
105:2.2 (1154.1) Следвайки хронологичното описание на произхода на реалността, е необходимо да постулираме теоретичния момент на “първото” изявление на волята и “първата” възникнала вследствие на това реакция в пределите на АЗ СЪМ. В нашите опити да опишем произхода и образуването на реалността даденият стадий може да бъде представен като самодиференциация — Безкрайният се отделя поради това, че се определя като Безкрайно, но постулирането на това двойствено отношение трябва винаги да се разширява до триединната концепция чрез признаването на вечния континуум на Безкрайността, АЗ СЪМ.
105:2.3 (1154.2) Това самопревръщане на АЗ СЪМ достига кулминация в множествената диференциация на обожествената и необожествената реалност, на потенциалната и актуалната реалност, а също така и на някои други реалности, които едва ли се поддават на класификация. Тези диференциации на теоретичното монистично АЗ СЪМ са вечно интегрирани от отношенията, едновременно възникващи в пределите на това АЗ СЪМ — появява се допотенциална, доактуална, доличностна, единосъщна предреалност, която, макар че е безкрайна, се разкрива като абсолютна в присъствието на Първия Източник и Център и като личност — в безграничната любов на Всеобщия Баща.
105:2.4 (1154.3) За сметка на тези вътрешни метаморфози АЗ СЪМ създава основа за седмократно самоотношение. Философската (времева) концепция за изключителността на АЗ СЪМ и промеждутъчната (времева) концепция за АЗ СЪМ като триединство сега могат да бъдат разширени, за да включат в себе си представата за седмократността на АЗ СЪМ. Този седмократен, или седмоаспектен, характер може да бъде представен най-добре по отношение на Седемте Абсолюта на Безкрайността:
105:2.5 (1154.4) 1. Всеобщият Баща. АЗ СЪМ като баща на Вечния Син. Такова е изходното отношение на актуалностите. Абсолютната личност на Сина прави абсолютен факта на бащинството на Бога и създава статут на потенциално синовство на всички личности. Това отношение установява личността на Безкрайното и завършва неговото духовно разкриване в личността на Първородния Син. Този аспект на АЗ СЪМ частично се познава на духовно ниво даже в опита на смъртните, които докато са още в плът, могат да се покланят на нашия Баща.
105:2.6 (1154.5) 2. Всеобщият Властелин. АЗ СЪМ — причина за вечния Рай. Такова е първичното безличностно отношение на актуалностите, изначалното недуховно обединение. Всеобщият Баща е Бог-като-любов; Всеобщият Властелин е Бог-като-еталон. Това отношение създава потенциал от форми, конфигурации и определя основния еталон на неличностното и недуховно качества — оригинала, от който се създават всички копия.
105:2.7 (1154.6) 3. Всеобщият Създател. АЗ СЪМ като единно цяло с Вечния Син. Този съюз на Бащата и Сина (в присъствието на Рая) поражда съзидателния цикъл, който завършва с появата на съвместната личност и вечната вселена. От гледна точка на крайния смъртен истинското начало на реалността се заключава в появата във вечността на Хавона. Този творчески акт на Божеството се извършва и опосредства от Бога на Действието, който всъщност е единството на Бащата-Сина, представено на всички нива и относно всички нива на актуалното. Затова божествената съзидателност неизменно се характеризира с единство и това единство е външното отражение на абсолютната цялостност на двойствеността на Бащата-Сина и тройствеността на Бащата-Сина-Духа.
105:2.8 (1155.1) 4. Безкрайният Вседържител. АЗ СЪМ като самоасоциираща същност. Такова е изначалното обединение на статичните и потенциални същности на реалността. В това отношение всички условни и безусловни същности са компенсирани. Този аспект най-добре се разбира като Всеобщия Абсолют — обединителя на Божеството и Безусловните Абсолюти.
105:2.9 (1155.2) 5. Безкрайният Потенциал. АЗ СЪМ като самообусловена същност. Този намиращ се в безкрайността жалон служи като вечно свидетелство на доброволното самоограничаване на АЗ СЪМ, благодарение на което беше постигнато тройственото изражение и саморазкриване. Този аспект на АЗ СЪМ обикновено се разбира като Божеството-Абсолют.
105:2.10 (1155.3) 6. Безкрайната Способност. Статично-реактивно АЗ СЪМ. Тази безгранична матрица създава възможност за бъдещото разпространяване на космоса. Даденият аспект на АЗ СЪМ може би се разбира най-добре като свръхгравитационното присъствие на Безусловния Абсолют.
105:2.11 (1155.4) 7. Всеобщият Безкраен. АЗ СЪМ като АЗ СЪМ. Това е статичното, самонасочено отношение на Безкрайността, вечният факт на безкрайността-реалност и всеобщата истина на реалността-безкрайност. В тази степен, в която такова отношение е постижимо като личност, то се разкрива на вселените като божествения Баща на всички личности — даже на абсолютната личност. В степента, в която това отношение е изразимо безличностно, неговото съприкосновение с вселената се изразява като абсолютна връзка на чистата енергия с чистия дух в присъствието на Всеобщия Баща. В степента, в която това отношение е представимо като абсолют, то се разкрива в първичността на Първия Източник и Център; всички ние живеем чрез Него, движим се и съществуваме — от създанията на пространството до жителите на Рая. И това е еднакво вярно както по отношение на мирозданието, така и по отношение на безкрайно малкия ултиматон. Това е еднакво вярно както по отношение на това, което ще бъде, така и по отношение на това, което е и което е било.
105:3.1 (1155.5) Седемте първични отношения в пределите на АЗ СЪМ се увековечават като Седемте Абсолюта на Безкрайността. Но макар че можем да опишем произхода на реалността и диференциацията на безкрайността посредством последователно изложение, в действителност всичките седем Абсолюта са безусловно и равноправно вечни. Възможно е на смъртния разум да му е необходимо да има представа за техните източници, но тази представа винаги трябва да се изтласква на заден план от осъзнаването на това, че седемте Абсолюта не са имали начало; те са вечни и такива са били винаги. Седемте Абсолюта са предпоставката за реалността. В настоящите документи те са описани по следния начин:
105:3.2 (1155.6) 1. Първият Източник и Център. Първото Лице на Божеството и основен еталон за не-божеството, Бог, Всеобщият Баща, създател, управляващ и вседържител; всеобщата любов, вечният дух, безкрайната енергия; потенциал на всичко потенциално и източник на всичко актуално; статичност на всяка неизменност и динамизъм на всяко изменение; източник на еталони и Бащата на личности. В своята съвкупност всичките седем Абсолюта съответстват на безкрайността, но самият Всеобщ Баща е действително безкраен.
105:3.3 (1155.7) 2. Вторият Източник и Център. Второто лице на Божеството, Вечният и Първороден Син; абсолютните личностни реалности на АЗ СЪМ и основата за въплъщаване и разкриване на “личността АЗ СЪМ”. Нито една личност не може да се надява да постигне Всеобщия Баща, освен чрез Вечния Син; по същия начин нито една личност не може да постигне духовни нива на съществуване извън действието и помощта на такъв абсолютен еталон на всички личности. Във Втория Източник и Център духът е безусловен, а личността — абсолютна.
105:3.4 (1156.1) 3. Райският Източник и Център. Вторият еталон не-божество, вечният Райски Остров; основата за реализация на разкриването на съдържанието на “АЗ СЪМ сила” и фундаментът за създаването на гравитационно управление във всички вселени. Раят е абсолютът на еталоните по отношение на актуализираната, недуховна, неличностна и волева реалност. Така, както духовната енергия е свързана с Всеобщия Баща чрез абсолютната личност на Майчинския Син, така цялата космическа енергия е обхваната от гравитационното управление на Първия Източник и Център чрез абсолютния еталон на Райския Остров. Раят не се намира в пространството; пространството съществува относително спрямо Рая и връзката с движението е опосредствана от Рая. Вечният Остров се намира в състояние на абсолютен покой; всички останали форми на организираната и организуемата енергия пребивават в състояние на вечно движение; в цялото пространство неподвижно е само присъствието на Безусловния Абсолют и Безусловният е равностоен на Рая. Раят съществува в центъра на пространството, Безусловният Абсолют насища това пространство и цялото относително битие е заключено в пределите на тази сфера.
105:3.5 (1156.2) 4. Третият Източник и Център. Третото Лице на Божеството, Съвместният Извършител; безкрайният обединител на космическите енергии на Рая с духовните енергии на Вечния Син; съвършеният координатор на подбудите на волята и механиката на силата; обединител на цялата претворена и претворяема реалност. Чрез служене на своите многолики деца Безкрайният Дух разкрива милосърдието на Вечния Син, едновременно действайки като безкраен оператор, извечно съединяващ еталона на Рая с енергиите на пространството. Все същият Съвместен Извършител, този Бог на Действието, е съвършено изражение на безграничните планове и цели на Бащата-Сина, докато самият той служи като източник на разум и посвещава интелект на създанията на необятния космос.
105:3.6 (1156.3) 5. Божеството-Абсолют. Причинните, потенциално личностни възможности на всеобщата реалност, тоталността на целия потенциал на Божеството. Божеството-Абсолют е целенасочено обуславящо начало на безусловните, абсолютни и небожествени реалности. Божеството-Абсолют обуславя абсолютното и абсолютизира условното — поставя началото на предназначението.
105:3.7 (1156.4) 6. Безусловният Абсолют. Статичен, реактивен и бездействащ; неразкритата космическа безкрайност на АЗ СЪМ; тоталност на небожествената реалност и крайност на целия неличностен потенциал. Действието на Безусловния е ограничено от пространството, но присъствието на Безусловния е неограничено, безкрайно. Съществува концептуална периферия на света, но присъствието на Безусловното е безгранично; даже вечността не може да изчерпи безкрайната неподвижност на този небожествен Абсолют.
105:3.8 (1156.5) 7. Всеобщият Абсолют. Обединител на обожественото и необожественото; съгласувател на абсолютното и относителното. Всеобщият Абсолют (бидейки статичен, потенциален и асоциативен) компенсира напрежението между извечно съществуващото и незавършеното.
105:3.9 (1156.6) Седемте Абсолюта на Безкрайността са източниците на реалността. От гледна точка на смъртния разум Първият Източник и Център се вижда като предшестващ всички абсолюти. Но подобен постулат, макар и полезен, е неправмерен предвид съ-съществуването във вечността на Сина, Духа, трите Абсолюта и Райския Остров.
105:3.10 (1157.1) Това, че Абсолютите са проявления на АЗ СЪМ — Първия Източник и Център, e истина; това, че Абсолютите никога не са имали начало и че те са равноценни вечни същности наред с Първия Източник и Център, e факт. Отношенията на Абсолютите във вечността не винаги могат да се покажат, без да се сблъскаме с парадоксите на езика на времето и концептуалните модели на пространството. Но независимо от объркването, свързано с произхода на Седемте Абсолюта на Безкрайността, цялата реалност е основана на тяхното вечно съществуване и безкрайни отношения, което е и факт, и истина.
105:4.1 (1157.2) Философите на вселената постулират вечното съществуване на АЗ СЪМ като изначален източник на цялата реалност. Наред с това те постулират самосегментацията на АЗ СЪМ на първичните самоотношения — седемте аспекта на безкрайността. И едновременно с това допускане се предлага трети постулат — появата във вечността на Седемте Абсолюта на Безкрайността и увековечаването на действеното обединение на седемте аспекта на АЗ СЪМ и тези седем Абсолюта.
105:4.2 (1157.3) Така саморазкриването на АЗ СЪМ се развива от статичното “Аз”, чрез самосегментацията и самоотношението към абсолютните отношения — отношения със самоизвлечените Абсолюти. Така се появява двойствеността на вечното обединение на Седемте Абсолюта на Безкрайността със седмократната безкрайност на самосегментираните аспекти на саморазкриващото се АЗ СЪМ. Тези двойствени отношения, които се увековечават по отношение на вселените като седемте Абсолюта, увековечават изходното основание за цялата вселенска реалност.
105:4.3 (1157.4) Понякога казват, че единството поражда двойственост, че двойствеността поражда триединство и че триединството е вечният предшественик на всичко съществуващо. Действително, съществуват три големи класа изначални отношения:
105:4.4 (1157.5) 1. Отношения на единство. Отношения, съществуващи в пределите на АЗ СЪМ, единството на което се разглежда като тройствена, а след това като седмократна самодиференциация.
105:4.5 (1157.6) 2. Отношения на двойственост. Отношения, съществуващи между АЗ СЪМ като седмократна същност и Седемте Абсолюта на Безкрайността.
105:4.6 (1157.7) 3. О тношения на триединство. Тук се отнасят функционалните обединения на Седемте Абсолюта на Безкрайността.
105:4.7 (1157.8) Отношения на триединство възникват от отношения на двойственост предвид неизбежността на взаимоотношенията на Абсолютите. Такива триединни обединения увековечават потенциала на цялата реалност; те обхващат както обожествената, така и необожествената реалност.
105:4.8 (1157.9) АЗ СЪМ — това е безусловната безкрайност като единство. Двойственостите увековечават основите на реалността. Триединствата довеждат до реализация на безкрайността като универсална функция.
105:4.9 (1157.10) Доекзистенциалното става екзистенциално в седемте Абсолюта, а екзистенциалното става функционално в триединствата — основната асоциация на Абсолютите. Увековечаването на триединствата означава, че вселенската сцена е подготвена — съществуването на потенциалното и присъствието на актуалното, и цялата вечност, в цялата своя пълнота, става свидетел на диверсификацията на космическата енергия, разпространяването на Райския дух и даряването с разум наред с посвещаването на личност, за сметка на което всички тези производни същности на Божеството и Рая се обединяват в опита на нивото на създанието и с помощта на други методи на по-високо ниво.
105:5.1 (1158.1) Тъй както изначалната диверсификация на АЗ СЪМ трябва да се обяснява с неотменимата и самостоятелна воля, така и разпространяването на крайната реалност трябва да се приписва на волевите актове на Райските Божества, отразили се в адаптациите на функционалните триединства.
105:5.2 (1158.2) Струва ни се, че преди разпространението на божествеността над областта на крайното цялата диверсификация на реалността ставаше на абсолютните нива. Но волевият акт, водещ до разпространяването на крайната реалност, подразбира обусловеност на абсолютността и предполага възникването на относителни същности.
105:5.3 (1158.3) Макар че ние строим своето повествувание като последователност от събития и описваме иторическата поява на крайното като непосредствено производно на абсолютното, следва да се помни, че трансценденталното е съществувало както до, така и след цялото крайно. По отношение на крайното трансценденталните пределности са както негови причини, така и завършености.
105:5.4 (1158.4) Възможността на крайното е заключена в Безкрайното, но преобразуването на възможностите във вероятност и неизбежност трябва да се обяснява със самосъществуващата свободна воля на Първия Източник и Център, активиращ всички триединни обединения. Само безкрайността на волята на Отеца е способна по такъв начин да обуслови абсолютното ниво на битието, че да доведе до възникването на пределното или да създаде крайното.
105:5.5 (1158.5) С появата на относителната и обусловена реалност се появява нов цикъл на реалността, цикълът на растежа — величествено спускане от висотите на безкрайността в областта на крайното, което извечно се стреми към центъра, към Рая и Божеството, в неизменно търсене на тези високи цели, които са съизмерими със своя източник в безкрайността.
105:5.6 (1158.6) Тези невъобразими процеси ознаменуват началото на историята на вселената, появата на самото време. За създанията началото на крайното е възникването на реалността; от позицията на техния разум до възникването на крайни същности действителност е немислима. Тази нова крайна реалност съществува в два изначални фази:
105:5.7 (1158.7) 1. Първични максимуми — във висша степен съвършена реалност, хавонският тип вселена и създадени същества.
105:5.8 (1158.8) 2. Вторични максимуми — във висша степен усъвършенствана реалност, свръхвселенски тип създадени същества и творение.
105:5.9 (1158.9) И така, такива са двете изначални проявления: същностно съвършеното и еволюционно съвършеното. Те са съгласувани във вечностните отношения, но в пределите на времето изглеждат различни. Факторът време означава растеж за това, което расте; вторичните крайни същности растат; следователно това, което расте, не може да не изглежда незавършено във времето. Но дадените различия, толкова важни от тази страна на Рая, не съществуват във вечността.
105:5.10 (1158.10) Ние говорим за съвършеното и усъвършенстваното като за първични и вторични максимуми, но съществува и още един тип: вследствие тринитизацията и другите отношения между първичните и вторични същности се появяват третични максимуми — неща, значения и ценности, които не са нито съвършени, нито усъвършенствани и заедно с това съгласувани с двата изначални фактора.
105:6.1 (1159.1) Цялата поява на крайни същности отразява прехода от потенциалното към актуалното в пределите на абсолютните обединения на функционалната безкрайност . От многото последствия на съзидателното претворяване могат да бъдат споменати четири:
105:6.2 (1159.2) 1. Реакцията на божеството — появата на трите нива на емпирична върховност: действителната върховност на личностния дух в Хавона, потенциалната върховност на личностното могъщество в бъдещата голяма вселена и способността за някаква неизвестна функция на емпиричния разум, действащ на известно ниво на върховност в мирозданието на бъдещето.
105:6.3 (1159.3) 2. Реакцията на вселената включваше активацията на плановете за създаването на пространственото ниво на свръхвселените и тази революция продължава в течение на цялата физическа организация на седемте свръхвселени.
105:6.4 (1159.4) 3. Последствия в сферата на създанията. Следствие на дадената реакция на разпространяването на крайната реалност стана появата на съвършените същества — вечните обитатели на Хавона и усъвършенстваните възходящи еволюционни създания на седемте свръхвселени. Но постигането на съвършенство в еволюционния (съзидателно-времевия) опит предполага, че отправна точка е не съвършенството, а нещо друго. Така в еволюционните творения се появява несъвършенството. А това е източникът на потенциално зло. Несъответствието, дисхармонията, конфликтът — всичко това е неразривно свързано с еволюционния растеж, започвайки с физическите вселени и свършвайки с личностните създания.
105:6.5 (1159.5) 4. Реакцията на божествеността спрямо несъвършенството, свързана с изоставането на еволюцията, се разкрива в компенсиращото присъствие на Бог-Седмократния, благодарение на действията на когото усъвършенстващото начало е свързано както със съвършеното, така и с усъвършенстваното. Това изоставане е неотменимо от еволюцията, която е творчество във времето. Предвид тази и други причини всемогъщата енергия на Висшето е основана на успехите на божествеността на Бог-Седмократния. Това изоставане във времето позволява на създанията да участват в божественото творение — на личностните създания се предоставя възможност да стават партньори на Божеството в постигането на максималното развитие. Така и материалният разум на смъртното създание става партньор на божествения Настройчик в претворяването на двойствеността на безсмъртната душа. Бог-Седмократният също осигурява метод за компенсация на емпиричните ограничения, налагани от довъзхожденческото несъвършенство.
105:7.1 (1159.6) Трансценденталните същности са суббезкрайни и субабсолютни, но свръхкрайни и над нивото на създанията. Трансценденталното възниква като интегриращо ниво, корелиращо свръхценностите на абсолютното с максималните ценности на крайното. От гледна точка на създанията това, което е трансцендентално, би изглеждало като възникнало като следствие на крайното; при поглед от вечността то предшества крайното; има и такива, които смятат трансценденталното за “пред-ехо” на крайното.
105:7.2 (1159.7) Трансценденталността не означава задължително отсъствие на развитие, но в краен смисъл тя е свръхеволюционна; тя не е и неемпирична, но тя е свръхопит в този смисъл, в който той се разбира от създанията. Може би най-добра илюстрация на такъв парадокс е съвършената централна вселена: тя едва ли е абсолютна — само самият Рай е действително абсолютен в “материализирания” смисъл. Не се отнася тя и към крайните еволюционни творения, каквито са седемте свръхвселени. Хавона е вечна, но тя не е неизменна — в тази вселена е възможен растеж. Тя е населена със създания (местните на Хавона), които в действителност никога не са създавани, защото съществуват вечно. Затова Хавона е пример за същност, която, строго казано, не е крайна, но и все още не отговаря на условията на абсолютното. Освен това Хавона служи като буфер между абсолютния Рай и крайните създания, което е илюстрация на още една функция на трансценденталните същности. Но самата Хавона не е трансцендентална — Хавона е Хавона.
105:7.3 (1160.1) Както Висшето се асоциира с крайното, така Пределното се отъждествява с трансценденталното. Но макар да сравняваме тук Висшето и Пределното, различието между тях превъзхожда различието в степените; те се различават също така и по качество. Пределното е нещо повече от свръх-Висшето, проектирано на нивото на трансценденталното. Пределното е всичко това и повече от това: Пределното е възникването на новите реалности на Божеството, обуславянето на новите фази на това, което преди беше безусловно.
105:7.4 (1160.2) С трансценденталното ниво са свързани следните реалности:
105:7.5 (1160.3) 1. Божественото присъствие на Пределното.
105:7.6 (1160.4) 2. Концепцията за вселената.
105:7.7 (1160.5) 3. Архитектите на Мирозданието.
105:7.8 (1160.6) 4. Двете категории Райски организатори на силата.
105:7.9 (1160.7) 5. Някои изменения в пространствения потенциал.
105:7.10 (1160.8) 6. Някои ценности на духа.
105:7.11 (1160.9) 7. Някои значения на разума.
105:7.12 (1160.10) 8. Абсонитните качества и реалности.
105:7.13 (1160.11) 9. Всемогъществото, всезнанието и вездесъщността.
105:7.14 (1160.12) 10. Пространството.
105:7.15 (1160.13) Вселената, в която живеем понастоящем, може да се представя като съществуваща на крайно, трансцендентално и абсолютно нива. Такава е космическата сцена, където се разиграва нескончаемата драма на личностното действие и енергийно превращение.
105:7.16 (1160.14) И всички тези многобройни реалности са обединени абсолютно от няколкото триединства, функционално — от Архитектите на Вселената, и относително — от Седемте Главни Духа, субвисшите координатори на божествеността на Бог-Седмократния.
105:7.17 (1160.15) Бог-Седмократният представлява разкриване на личността и божествеността на Всеобщия Баща пред създанията както с максимален, така и със субмаксимален статут, но съществуват други седмократни отношения на Първия Източник и Център, които не се отнасят към изразяването на божественото духовно служене на Бога, Който е Дух.
105:7.18 (1160.16) Във вечността на миналото силите на Абсолютите, духовете на Божеството и личностите на Боговете се задвижиха в отговор на изначалното лично волеизявление на самосъщностната лична воля. В тази вселенска епоха всички ние сме свидетели на колосални последствия — необятната космическа панорама на субабсолютните проявления на безграничните потенциали, заключени във всички тези реалности. И напълно е възможно продължаващата диверсификация на изначалната реалност на Първия Източник и Център да може да продължава напред и напред, епоха след епоха, прониквайки все по-далеч и по-далеч в непостижимите предели на абсолютната безкрайност.
105:7.19 (1161.1) [Представено от Мелхиседек от Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 106
106:0.1 (1162.1) НЕДОСТАТЪЧНО е това, че смъртният трябва да знае нещо за връзките на Божеството с възникването и появата на космическа реалност; той следва да притежава и някакво разбиране за взаимоотношенията, съществуващи между него самия и многобройните нива на екзистенциална и емпирична реалност, за потенциалната и актуална реалност. Земната ориентация на човека, неговото разбиране за космоса и неговата духовна насоченост се усъвършенстват за сметка на по-доброто разбиране на вселенските реалности и методите за тяхната взаимовръзка, интеграция и обединение.
106:0.2 (1162.2) Съществуващата голяма вселена и еволюиращото мироздание се състоят от многобройни форми и фази на реалността, които на свой ред съществуват на няколко нива на функционална активност. В настоящите документи вече говорихме за многобройните съществуващи и скрити същности и днес, за по-голямо удобство, те са групирани в следните категории:
106:0.3 (1162.3) 1. Незавършени крайни същности. Това е настоящия статут на възходящите създания на голямата вселена, настоящият статут на урантийските смъртни. Това ниво обхваща стадия на съществуване на създанията — от планетарните смъртни до, но не включвайки, създанията, достигнали своето предназначение. Това ниво образува настоящата периферия на съзидателната активност на времето и пространството. То изглежда като намиращо се в движение навън по отношение на Рая, тъй като завършването на вселенската епоха, което ознаменува достигането от голямата вселена на статута на светлината и живота, несъмнено ще бъде също така и свидетел на появата на нов тип еволюционен растеж в първото външно ниво на пространството.
106:0.4 (1162.4) 2. Максимални крайни същности. Това е настоящият статут на всички емпирични създания, достигнали своето предназначение — това, което е разкрито в пределите на днешната вселенска епоха. Вселените също са способни да достигнат максимален статут — както физически, така и духовен. Но терминът “максимален” сам по себе си е относителен: максимален по отношение на какво? И това, което е максимално и изглежда като крайно в дадената вселенска епоха, може да бъде не повече от истинско начало от гледна точка на бъдещите епохи. Някои аспекти на Хавона се отнасят очевидно към максималния тип.
106:0.5 (1162.5) 3. Трансцендентални същности. Това свръхкрайно ниво (априорно) следва крайното развитие. То предполага пред-краен произход на крайните начала и пост-крайна значимост на всички очевидни крайни завършвания или предназначения. Много от това, което влиза в системата Рай-Хавона, се отнася към трансценденталния тип.
106:0.6 (1162.6) 4. Пределни същности. Това ниво обединява онова, което е съществено за мирозданието и влиза в съприкосновение с нивото на завършеното мироздание. Рай-Хавона (особено кръга светове на Отеца) в много отношения изразява пределна значимост.
106:0.7 (1163.1) 5. Коабсолюти. Това ниво предполага проекция на емпиричните същности в областта на съзидателното изражение на свръхмирозданието.
106:0.8 (1163.2) 6. Абсолюти. Това ниво подразбира вечностното присъствие на седемте екзистенциални Абсолюта. В някаква степен то може също така да включва и асоциативното емпирично постижение, но дори и да е така, ние не разбираме как — възможно е това да става посредством контактния потенциал на личността.
106:0.9 (1163.3) 7. Безкрайност. Това ниво е пред-екзистенциално и пост-емпирично. Безусловното единство е хипотетична реалност преди всички начала и след всички завършвания.
106:0.10 (1163.4) В настоящата вселенска епоха и от гледна точка на смъртното създание дадените нива на реалността са удобни компромисни символизации. Съществуват и ред други възгледи за реалността от позицията на несмъртното същество, а също така и от гледна точка на други вселенски епохи. Затова следва да се има предвид, че представените тук концепции са изцяло относителни — относителни в този смисъл, че са обусловени и ограничени от следните фактори:
106:0.11 (1163.5) 1. Ограниченията на смъртния език.
106:0.12 (1163.6) 2. Ограниченията на смъртния разум.
106:0.13 (1163.7) 3. Ограниченото развитие на седемте свръхвселени.
106:0.14 (1163.8) 4. Вашето незнание на шестте основни цели в развитието на свръхвселените, което не е свързано с възхода на смъртните към Рая.
106:0.15 (1163.9) 5. Вашата неспособност за поне частично постигане на вечната перспектива.
106:0.16 (1163.10) 6. Вашата невъзможност за описване на космическата еволюция и предназначенията по отношение на всички вселенски епохи — не само относно настоящата епоха на еволюционно разгръщане на седемте свръхвселени.
106:0.17 (1163.11) 7. Неспособността на някое създание да разбере какво действително се има предвид под пред-екзистенциално или пост-емпирично — това, което съществува преди началата и след завършванията.
106:0.18 (1163.12) Растежът на реалността е обусловен от обстоятелствата на сменящите се една друга вселенски епохи. В епохата на Хавона в централната вселена нямаше никакви революционни изменения, но в течение на настоящите периоди на епохата на свръхвселените тя претърпява някои постепенни изменени, предизвикани от координацията с еволюционните свръхвселени. Еволюиращите понастоящем седем свръхвселени някога ще постигнат устойчивия статут на светлината и живота — предела на своя растеж в рамките на настоящата вселенска епоха. Но несъмнено е, че следващата епоха — епохата на първото външно ниво на пространството, ще освободи свръхвселените от ограниченията, свързани с предназначението на настоящия век. Насищането продължава непрекъснато да се налага над завършеността.
106:0.19 (1163.13) Такива са някои от ограниченията, с които се сблъскваме в опита си да представим единна концепция за космическия растеж на нещата, значенията и ценностите, както и на техния синтез на възходящите нива на реалността.
106:1.1 (1163.14) Първичните, или възникващи в духа, фази на крайната реалност непосредствено се проявяват на нивото на създанията като съвършени личности, а на нивата на вселените — като съвършеното творение, Хавона. Така даже емпиричното Божество бива изразено в духовната личност на Бога-Висшия в Хавона. Но за вторичните, еволюционни, обусловени от времето и материята фази на крайното космическата интегрираност е само резултат от растеж и придобиване. С времето на всички вторични или усъвършенстващи се крайни същности е съдено да се издигнат до ниво, съответстващо на нивото на първичното съвършенство, но подобна съдба е подложена на забавяне във времето — същественото свойство на свръхвселените, което генетически не се открива в централната вселена. (Ние знаем за съществуването на третични крайни същности, но методът на тяхната интеграция засега все още остава неразкрит.)
106:1.2 (1164.1) Това съществуващо в свръхвселената забавяне във времето, това препятствие за постигането на съвършенство обуславя участието на създанията в еволюционния растеж. Така то позволява на създанието да стане партньор на Създателя в еволюцията на същото това създание. И в течение на тези периоди на постепенен растеж несъвършеното се съотнася със съвършеното благодарение на служенето на Бог-Седмократния.
106:1.3 (1164.2) Съществуването на Бог-Седмократния означава, че Райското Божество съзнава преградите на времето в еволюционните вселени на пространството. На каквато и далечина от Рая, в каквато и да е дълбочина на пространството да се появи материална личност, притежаваща потенциал за съхранение, там непременно ще присъства Бог-Седмократният със своето любвеобилно и милосърдно служене на истината, красотата и добродетелта, призван да помогне на това незавършено, борещо се еволюционно създание. Божественото служене на Седмократния се простира навътре към центъра, през Вечния Син към Райския Баща, и навън — посредством Извечно Древните към Бащите на вселените — Синовете-Създатели.
106:1.4 (1164.3) Бидейки личностно същество, възходящо благодарение на развитието на своя дух, човек разкрива личностната и духовна божественост на Седмократното Божество; но има и други страни на Седмократния, нямащи отношение към развитието на личността. Аспектите на божественост на тази група Божества понастоящем са интегрирани за сметка на връзката между Седемте Главни Духа и Съвместния Извършител, но им предстои навеки да се обединят в еволюиращата личност на Висшето Същество. Останалите страни на Седмократното Божество по различен начин са интегрирани в днешната вселенска епоха, но на всички тях също им предстои да се обединят във Висшето Същество. Във всички свои аспекти Бог-Седмократният е източник на относителното единство на функционалната реалност на настоящата голяма вселена.
106:2.1 (1164.4) Така, както Бог-Седмократният осъществява функционална координация на крайната еволюция, така Висшето Същество с течение на времето синтезира постигането на предназначението. Висшето Същество е кулминация на еволюцията на голямата вселена в Божеството — физическата еволюция около духовното ядро и окончателното господство на духовното ядро над обкръжаващите го въртящи се сфери на физическата еволюция. И всичко това става в съответствие с мандатите на личността: Райската личност във висш смисъл, личността на Създателя в смисъла на вселената, смъртната личност в човешки смисъл, личността на Висшия в кулминационен или емпирично-съвкупен смисъл.
106:2.2 (1164.5) Концепцията за Висшия трябва да осигурява условията за различаване на духовната личност, еволюционната сила, както и синтеза на енергията и личността — обединяването на еволюционната енергия с духовната личност и подчиняването на нея.
106:2.3 (1164.6) В крайна сметка духът идва от Рая чрез Хавона. Енергията-вещество очевидно възниква в дълбините на пространството и се преобразува в сила от децата на Безкрайния Дух съвместно с Божиите Синове-Създатели. И цялото това развитие е емпирично — протичащо във времето и пространството и въвличащо широк кръг живи същества, включвайки както божествените Създатели, така и еволюционните създания.
106:2.4 (1165.1) Божествените Създатели постоянно разширяват своята силова власт в голямата вселена, обхващайки все по-устойчиви и стабилни пространствено-времеви еволюционни творения, което е разцвет на емпиричните сили на Бог-Седмократния. Тук влиза целият диапазон на постигане на божествеността във времето и пространството — от посветените на Всеобщия Баща Настройчици до посвещенческия живот на Райските Синове. Такава придобита сила е изразена сила, емпирична сила; тя се отличава от силата на вечността, непостижимата сила, екзистенциалната сила на Райските Божества.
106:2.5 (1165.2) Самата тази емпирична енергия, произтичаща от божествените постижения на Бог-Седмократния, изразява свързващите свойства на божественост с това, че тя се синтезира, обобщава като всемогъщата енергия, присъща на постигнатото емпирично съвършенство на еволюиращите творения. На свой ред тази всемогъща енергия претърпява сливане с духовната личност на направляващата сфера на външния кръг на световете на Хавона, влизайки в съюз с личността на хавонското присъствие на Бога-Висшия. Така емпиричното Божество достига върха на дългата еволюционна борба, предавайки породената от пространството и времето енергия на духовното присъствие и божествената личност, пребиваваща в централната вселена. Така Висшето Същество рано или късно достига положение, при което обхваща абсолютно всичко, което се развива във времето и пространството, едновременно дарявайки тези качества с духовна личност. Тъй като създанията, в това число и смъртните, са лични участници в този величествен процес, те, като истински деца на еволюиращото Божество, непременно постигат способността да познават и постигат Висшето Същество.
106:2.6 (1165.3) Михаил Небадонски е подобен на Райския Баща, тъй като той също притежава такова Райско съвършенство; така и еволюционните смъртни с времето ще станат подобни на емпиричния Висшия, тъй като те наистина ще притежават неговото еволюционно съвършенство.
106:2.7 (1165.4) Бог-Висшият е емпиричен Бог; затова той е напълно познаваем в опита. Екзистенциалните реалности на седемте Абсолюта е невъзможно да се постигнат с помощта на метода на опитното познание; само личностните реалности на Отеца, Сина и Духа могат да се постигат от личността на крайното създание чрез молитви и поклонение.
106:2.8 (1165.5) При завършването на синтеза на енергията и личността на Висшето Същество ще стане обединяване на цялата абсолютност на няколкото тройствени съюза, по отношение на които е възможно такова обединение, и тази величествена еволюционна личност ще стане емпирично разбираема и постижима за всички крайни личности. Когато възходящите създания достигнат постулирания седми стадий на духовното съществуване, то в това качество те ще осъзнаят новото значение-ценност на абсолютността и безкрайността на тройствените съюзи в тази степен, в която това се разкрива на субабсолютните нива на Висшето Същество, което е познаваемо в опита. Но възможно е постигането на тези стадии на максимално развитие да може да се осъществи едва след координираното утвърждаване на цялата голяма вселена в светлината и живота.
106:3.1 (1165.6) Абсонитните Архитекти създават замисъла; Висшите Създатели го претворяват; Висшето Същество ще го завърши в цялата му пълнота в този вид, в който той е бил сътворен във времето от Висшите Създатели и проектиран в пространството от Архитектите на Мирозданието.
106:3.2 (1165.7) В течение на настоящата вселенска епоха административната координация на света е функция на Архитектите на Мирозданието. Но появата на Всемогъщия-Висшия в края на сегашната вселенска епоха ще означава, че еволюционните крайни същности са постигнали първия стадий на емпиричното си предназначение. Това събитие несъмнено ще доведе до завършването на функциите на първата емпирична Троица — съюза на Висшите Създатели, Висшето Същество и Архитектите на Мирозданието. На тази Троица ú предстои да осъществи по-нататъшната еволюционна интеграция на мирозданието.
106:3.3 (1166.1) Райската Троица е истински безкрайна и нито една Троица не може да бъде безкрайна, ако не включва тази изначална Троица. Но изначалната Троица е резултат от изключителното обединяване на абсолютните Божества; субабсолютните същества нямаха никакво отношение към това изходно обединяване. Тези появяващи се впоследствие емпирични Троици включват в себе си даже личностни приноси на създанията. Това е несъмнено вярно по отношение на Пределната Троица, в която самото присъствие на Синовете-Владетели сред отнасящите се към дадената Троица Висши Създатели означава едновременното наличие на действителния и истински опит на създанията в самото това троично обединение.
106:3.4 (1166.2) Първата емпирична Троица създава условия за групово постигане на пределните възможности. Груповите обединения са способни да изпреварват и даже да надминат индивидуалните способности; това остава вярно дори отвъд пределите на крайното ниво. В бъдещите епохи — след като седемте свръхвселени се утвърдят в светлината и живота — Корпусът на Завършилите несъмнено ще обнародва замислите на Райските Божества в този вид, в който те се предписват от Пределната Троица, докато чрез синтез енергиите и личностите се обединяват във Висшето Същество.
106:3.5 (1166.3) Във всички огромни вселенски процеси на миналата и бъдеща безкрайност ние забелязваме разпространяването на постижимите елементи на Всеобщия Баща. В своята философия ние постулираме, че в качеството си АЗ СЪМ Той насища със себе си цялата безкрайност, но никое създание не е способно емпирично да обхване такъв постулат. С развитието на вселените, а също така и с разпространяването на гравитацията и любовта в организираното във времето пространство, ние започваме все по-добре и по-добре да разбираме Първия Източник и Център. Ние виждаме как действието на гравитацията прониква в пространственото присъствие на Безусловния Абсолют и откриваме духовни създания, развиващи се и разпространяващи се в пределите на божествеността на Божеството-Абсолют, докато и космическата, и духовната еволюция се обединяват с разума и опита на нивата на крайното божество като Висшето Същество и се координират на трансцендентални нива като Пределната Троица.
106:4.1 (1166.4) Райската Троица несъмнено изпълнява координираща функция в пределен смисъл, но в даденото отношение тя функционира като самообусловен абсолют; емпиричната Пределна Троица координира трансценденталното като трансцендентална същност. Във вечното бъдеще, за сметка на голямото единство, тази емпирична Троица ще продължава да активизира възникващото присъствие на Пределното Божество.
106:4.2 (1166.5) Ако предназначението на Пределната Троица е координацията на всеобхватното творение, то Бог-Пределният представлява трансценденталният синтез на енергия и личност, придаващ насоченост на цялото мироздание. Пълното възникване на Пределния предполага завършеност на мирозданието и подразбира всецялото разкриване на това трансцендентално Божество.
106:4.3 (1166.6) Ние не знаем до какви изменения може да доведе пълното разкриване на Пределния. Както Висшият, така и Пределният присъстват понастоящем в Хавона, но ако присъствието на Висшия е духовно и личностно, то присъствието на Пределния е абсонитно и свръхличностно.
106:4.4 (1167.1) На вас също така ви е разказано за съществуването на Условните Наместници на Крайния, макар че не ви е разкрито нито мястото на тяхното настоящо пребиваване, нито функцията им. Но независимо от административните последствия на проявлението на Пределното Божество личностните ценности на тази трансцендентална божественост ще бъдат емпирично постижими за всички личности, които са участвали в актуализацията на даденото ниво на Божеството. Преодоляването на крайното може да доведе само до достигане на пределното. Бог-Пределният съществува отвъд пределите на времето и пространството, но при все това е субабсолютен, независимо от присъщата му способност за функционално обединение с абсолютите.
106:5.1 (1167.2) Пределният е връх на трансценденталната реалност така, както Висшият — пик на еволюционно-емпиричната реалност. И реалното проявление на тези две емпирични Божества полага основите за втората емпирична Троица. Това е Абсолютната Троица — съюзът на Бог-Висшия, Бог-Пределния и неразкрития Завършил Вселенския Път. Тази Троица притежава теоретичната способност да активира Абсолютите на потенциалността — Божеството-Абсолют, Всеобщия Абсолют и Безусловния Абсолют. Но приключването на формирането на тази Абсолютна Троица може да се състои само след завършване еволюцията на цялото мироздание — от Хавона до четвъртото и най-външно ниво на пространството.
106:5.2 (1167.3) Следва ясно да се разбира, че тези емпирични Троици са корелативни, при което не само по отношение на личностните качества на емпиричната Божественост, но и по отношение на всички неличностни свойства, с които се характеризира единството, постигнато от тях в Божеството. Макар че даденото повествувание основно засяга личностните аспекти на обединение на космоса, истината се състои в това, че на неличностните аспекти на вселената на вселените също предстои да се обединят, което се илюстрира от синтеза на енергията и личността, извършващ се понастоящем във връзка с еволюцията на Висшето Същество. Тези духовно-личностни качества на Висшия са неотделими от енергийните прерогативи на Всемогъщия, при което те и двете се допълват от неизвестния потенциал на разума на Висшето Същество. Така и Бог-Пределният не трябва да се разглежда като личност отделно от неличностните аспекти на Пределното Божество. На абсолютно ниво Божеството-Абсолют и Безусловният Абсолют са неотделими и неразличими в присъствието на Всеобщия Абсолют.
106:5.3 (1167.4) Сами по себе си троичните единства не са личностни, но и не противоречат на личността. По-скоро те обхващат личността и я корелират съвместно с неличностните реалности. Затова троичните единства винаги са божествени реалности, но никога не са личностни реалности. Личностните аспекти на троичното единство са присъщи на неговите индивидуални членове, а като отделни личности те не се явяват такова единство. Те придобиват троичност само като съобщност, а такава съобщност е троичността. Но троичността винаги обхваща цялото божество; троичното единство е единство на божеството.
106:5.4 (1167.5) Трите Абсолюта — Божеството-Абсолют, Всеобщият Абсолют и Безусловният Абсолют — не са троично единство, тъй като всички те не са божество. Само обожествената същност може да стане троична; всички останали обединения са триединства или тройствени съюзи.
106:6.1 (1167.6) Днешният потенциал на мирозданието едва ли е абсолютен, макар че той напълно може да бъде близък до пределното, и ние смятаме за невъзможно пълното разкриване на абсолютните значения-ценности в пределите на субабсолютния космос. Затова се натъкваме на значителна трудност, опитвайки се да представим всеобхватното изражение на безграничните възможности на трите Абсолюта или даже опитвайки се да визуализираме емпиричното въплъщение на Бога-Абсолют на засега още неличностното ниво на Божеството-Абсолют.
106:6.2 (1168.1) Пространствената арена на мирозданието изглежда адекватна за актуализацията на Висшето Същество, за формирането и пълното функциониране на Пределната Троица, за възникването на Бог-Пределния и даже за зараждането на Абсолютната Троица. Но нашите концепции, засягащи пълното функциониране на тази втора емпирична Троица, подразбират нещо, излизащо извън пределите даже на необятното мироздание.
106:6.3 (1168.2) Ако ние допускаме съществуването на безкрайния космос — някакъв безграничен космос, излизащ отвъд пределите на мирозданието, и ако ние предполагаме, че окончателното развитие на Абсолютната Троица ще стане на такава свръхпределна сцена на действие, то тогава има основание да се смята, че пълноценната функция на Абсолютната Троица ще постигне окончателно изражение в творенията на безкрайността и ще завърши абсолютната актуализация на всички потенциали. Интеграцията и обединяването на растящите сегменти на реалността ще се приближат към абсолютността на статута, пропорционално на съдържанието на цялата реалност в обединените по такъв начин сегменти.
106:6.4 (1168.3) С други думи, Абсолютната Троица, както предполага и нейното название, е действително абсолютна по отношение на всеобхватната функция. Ние не знаем как абсолютната функция може да постигне абсолютно изражение на условна, обособена или ограничена от каквито и да са други рамки основа. Затова трябва да допуснем, че всяка подобна всеобхватна функция ще бъде (потенциално) безусловна. Освен това на нас ни се струва, че безусловното също ще бъде безгранично поне в качествен аспект, макар че ние не сме толкова уверени по отношение на количествените отношения.
106:6.5 (1168.4) Но в едно сме уверени: ако екзистенциалната Райска Троица е безкрайна, а емпиричната Пределна Троица — суббезкрайна, то да се класифицира Абсолютната Троица не е толкова лесно. Независимо от това, че по своя произход и състав е емпирична, тя явно нахлува в пределите на екзистенциалните Абсолюти на потенциалността.
106:6.6 (1168.5) Макар че стремежът към постигане на толкова отдалечени свръхчовешки концепции едва ли е полезен за човешкия разум, ние всички бихме искали да предположим, че вечното действие на Абсолютната Троица може да се осмисли като достигащо апогея в определената емпиризация на Абсолютите на потенциалността. Явно такъв извод е обоснован по отношение на Всеобщия Абсолют, ако не на Безусловния Абсолют; в крайна сметка, ние знаем, че Всеобщият Абсолют е не само статичен и потенциален, но и асоциативен в пълния смисъл, в който тези думи се отнасят до Божеството. Но по отношение на постижимите ценности на божествеността и личностите тези предполагаеми събития подразбират появата на личността на Божеството-Абсолют, а също така и появата на тези свръхличностни ценности и тези ултраличностни значения, които са присъщи на завършването на формирането на личността на Бог-Абсолюта — третото и последното от тези емпирични Божества.
106:7.1 (1168.6) Някои от трудностите, свързани с формирането на представи за интегрирането на безкрайната реалност, се заключават в това, че всички подобни идеи обхващат нещо, отнасящо се към окончателността на всеобщото развитие — някаква емпирична реализация на всичко, което би могло да бъде. Невъзможно е да си представим, че количествената безкрайност е била някога напълно реализирана в своята завършеност. Винаги трябва да остават неизползвани възможности в трите потенциални Абсолюта, които е невъзможно да изчерпиш с каквото и да е количество емпирично развитие. Макар че самата вечност е абсолютна, тя не е нещо повече от абсолютна.
106:7.2 (1169.1) Даже хипотетичната концепция за окончателна интеграция е неотделима от постиженията на безусловната безкрайност и затова е практически нереализуема в обозримото бъдеще.
106:7.3 (1169.2) Предназначението се утвърждава от волеизявлението на Божествата, образуващи Райската Троица; предназначението се утвърждава в необятността на трите велики потенциала, чиято абсолютност обхваща възможностите на цялото бъдещо развитие; предназначението вероятно се изчерпва със Завършилия Вселенския Път и към този акт вероятно имат отношение Бог-Висшият и Бог-Пределният в Абсолютната Троица. Всяко емпирично предназначение може да бъде, макар и отчасти, постигнато от придобиващите опит създания, но предназначението, засягащо областта на безкрайните екзистенциални същности, едва ли е постижимо. Окончателността на предназначението е екзистенциално-емпирично постижение, което очевидно включва Божеството-Абсолют. Но Божеството-Абсолют е свързано във вечността с Безусловния Абсолют благодарение на Всеобщия Абсолют. И тези три Абсолюта, емпирични по своите възможности, в действителност са екзистенциални и нещо повече, явявайки се неограничени, извънвремеви, извънпространствени, безпределни и безмерни, те са истински безкрайни.
106:7.4 (1169.3) Но невъзможността за постигане на предназначението не препятства философското теоретизиране относно такива хипотетични категории. Актуализацията на Божеството-Абсолют като постижим абсолютен Бог може да бъде практически нереализуема; при все това такова окончателно постижение си остава теоретична възможност. Присъствието на Безусловния Абсолют в някакъв непостижим безкраен космос може да бъде безмерно отдалечено в бъдещността на нескончаемата вечност — и независимо от това такава хипотеза е обоснована. Смъртните и моронтийните създания, духовните същества, завършилите, Трансценденталите и другите, заедно със самите вселени и всички останали аспекти на реалността, несъмнено имат потенциално окончателно предназначение, притежаващо абсолютна ценност; но ние се съмняваме в това, че някое създание или вселена ще могат някога да изчерпят всички аспекти на такова предназначение, притежаващо абсолютна ценност; но ние се съмняваме в това, че каквото и да е създание или вселена ще могат някога да изчерпят всички аспекти на такова предназначение.
106:7.5 (1169.4) Какъвто и прогрес в разбирането на Отеца да постигнете, вашият разум винаги ще бъде смайван от неразкритата безкрайност на Отеца-АЗ СЪМ, неизвестната огромност на Когото ще си остава неизмерима и непостижима в течение на всички цикли на вечността. Каквито и висоти в постижението на Бога да достигнете, в Него винаги ще има значително повече от това, за което вие дори няма да подозирате. И ние предполагаме, че това е толкова вярно на трансценденталните нива, колкото и в сферите на крайното съществуване. Търсенето на Бога няма край!
106:7.6 (1169.5) Такава невъзможност да постигнеш Бога в краен смисъл в никаква степен не трябва да обезкуражава вселенските създания; наистина, вие сте способни да постигнете и постигате нивата на Божествата Седмократния, Висшия и Пределния, а това означава за вас онова, което безкрайното осъзнаване на Бог-Отеца означава за Вечния Син и Съвместния Извършител в техния абсолютен статут на съществуване във вечността. Безкрайността на Бога изобщо не трябва да безпокои създанията. Обратното — тя трябва да служи на висшата увереност в това, че в продължение на цялата нескончаема бъдещност възходящата личност ще разполага с възможности за личностно развитие и обединение с Божеството, които няма да може да изчерпи или завърши дори вечността.
106:7.7 (1169.6) Мирозданието изглежда за крайните създания на голямата вселена практически безкрайно, но ние не се съмняваме, че абсонитните архитекти на мирозданието разбират нейната съотнесеност с недостъпното за въображението развитие в нескончаемото АЗ СЪМ. Даже самото пространство е само пределно условие — условие на ограничение в рамките на относителната абсолютност на спокойните зони на промеждутъчното пространство.
106:7.8 (1170.1) Ние не се съмняваме в това, че в непостижимо отдалечен момент на вечното бъдеще, когато завърши образованието на цялото мироздание, ние, обръщайки своя взор към цялата негова минала история, ще видим в нея само началото, просто сътворяването на определени крайни и трансцендентални основи за още по-велики и увлекателни метаморфози на непознатата безкрайност. И в такъв момент вечното бъдещо мироздание все още ще изглежда младо; действително, то винаги ще бъде младо пред лицето на безграничните възможности на нескончаемата вечност.
106:7.9 (1170.2) Невъзможността за постигане на безкрайното предназначение в никаква степен не може да служи като препятствие за създаването на представи за такова предназначение и ние можем смело да заявим, че ако трите абсолютни потенциала някога биха могли да станат напълно актуализирани, то би се появила възможност да си представим окончателната интеграция на всеобхватната реалност. Такова еволюционно претворяване е основано на завършването на актуализацията на Безусловния Абсолют, Всеобщия Абсолют и Божеството-Абсолют — трите потенциалности, чийто съюз образува неразкритостта на АЗ СЪМ, неосъществените реалности на вечността, неопределените възможности на цялата бъдещност и повече от това.
106:7.10 (1170.3) Такива възможности са най-малкото отдалечени; при все това ние предполагаме, че в механизмите, личностите и обединенията на трите Троици ние откриваме теоретичната възможност за повторно единение на седемте абсолютни аспекта на Отеца-АЗ СЪМ. И това ни приближава съвсем близо до концепцията за съставената от три части Троица, обхващаща екзистенциалната Райска Троица и двете последващи Троици, емпирични по своята природа и произход.
106:8.1 (1170.4) На нас не ни е лесно да опишем на човешкия разум същността на Троицата на Троиците; тази Троица представлява действителната съвкупност на всецялостността на емпиричната безкрайност в този вид, в който тя се изразява в теоретически безкрайния характер на реализацията на вечността. В Троицата на Троиците емпиричното безкрайно достига до такова ниво, на което се отъждествява с екзистенциалното безкрайно, при което и двете представляват единно цяло в до-емпиричното, до-екзистенциалното АЗ СЪМ. Троицата на Троиците е окончателно изражение на всичко, което се подразбира в петнадесетте триединства и свързаните с тях тройствени съюзи. На относителните същества е трудно да разберат окончателните същности — били те екзистенциални, или емпирични; затова такива същности винаги трябва да се представят като относителни категории.
106:8.2 (1170.5) Троицата на Троиците съществува в няколко аспекта. Тя съдържа възможности, вероятности и неизбежност, поразяващи въображението на същества, нивото на които значително превишава нивото на човека. Тя съдържа изводи, за които вероятно не се досещат небесните философи, тъй като тези изводи са заключени в триединствата, а триединствата, в крайна сметка, са непостижими.
106:8.3 (1170.6) Съществуват няколко начина за описване на Троицата на Троиците. Ние избрахме концепцията с трите нива, а именно:
106:8.4 (1170.7) 1. Нивото на трите Троици.
106:8.5 (1170.8) 2. Нивото на емпиричното Божество.
106:8.6 (1170.9) 3. Нивото на АЗ СЪМ.
106:8.7 (1170.10) Това са нива на все по-голямо обединяване. В действителност Троицата на Троиците е първото ниво, докато второто и третото нива са производни обединения на първото ниво.
106:8.8 (1171.1) ПЪРВОТО НИВО. Смята се, че на това изначално ниво на обединяване трите Троици функционират като безупречно синхронизирани, макар и различни, групи божествени личности:
106:8.9 (1171.2) 1. Райската Троица, обединението на трите Райски Божества — Бащата, Сина и Духа. Следва да се помни, че Райската Троица подразбира тройствена функция — абсолютна функция, трансцендентална функция (Троица на Пределността) и крайна функция (Троица на Върховността). Райската Троица е всяко от тях и всички тях винаги и във всеки момент.
106:8.10 (1171.3) 2. Пределната Троица — божественото обединение на Висшите Създатели, Бог-Висшия и Архитектите на Мирозданието. Макар че това адекватно изразява аспектите на божествеността на дадената Троица, следва да се отбележи, че съществуват други фази на дадената Троица, които обаче се представят като намиращи се в съвършено съгласуване с аспектите на божествеността.
106:8.11 (1171.4) 3. Абсолютната Троица — групата, състояща се от Бог-Висшия, Бог-Пределния и Завършилия Вселенския Път по отношение на всички ценности на божествеността. Някои други аспекти на тази триединна група са свързани с онези ценности на разширяващия се космос, които не се отнасят към божествеността. Но те се обединяват от аспектите на божествеността подобно на това, както енергийните и личностни аспекти на емпиричните Божества се намират понастоящем в процес на емпиричен синтез.
106:8.12 (1171.5) Обединяването на тези три Троици в Троицата на Троиците създава възможности за неограничена интеграция на реалността. Тази група заключава в себе си причинното, промеждутъчното и окончателното; пораждащото, реализиращото и завършващото; източниците, съществуването и предназначението. Партньорството на Отеца и Сина преминава стадиите на съюза на Сина и Духа, след това на Духа и Висшия и по-нататък — на Висшия и Пределния, Пределния и Абсолютния, чак до Абсолютния и Отеца-Безкрайния — завършека на целия цикъл на реалността. Подобно на това в другите аспекти, не толкова непосредствено свързани с божествеността и личността, Първият Велик Източник и Център самопретворява безграничността на реалността около кръга на вечността: от абсолютността на само-съществуването — чрез нескончаемостта на саморазкриването, до окончателността на самопретворяването; от абсолюта на екзистенциалните същности до завършеността на емпиричните същности.
106:8.13 (1171.6) ВТОРОТО НИВО. Координацията на трите Троици неизбежно води до асоциативен съюз на емпиричните Божества, които по своя произход са свързани с тези Троици. Същността на това второ ниво понякога се излага по следния начин:
106:8.14 (1171.7) 1. Висшето — Божеството, явяващо се следствие от единството на Райската Троица в емпирична връзка със Синовете-Създатели и Съзидателните Деца на Райските Божества. Висшето Божество е въплътеният в Божеството завършек на първия стадий на крайната еволюция.
106:8.15 (1171.8) 2. Пределното — Божеството, явяващо се следствие от възникналото единство на втората Троица, трансцендентално и абсонитно въплъщение на божествеността. Пределното се заключава в разноаспектното единство на много качества и съответната човешка представа трябва да включва поне тези аспекти на пределността, които се отнасят към контрола и управлението, които са лично познаваеми и напрегнато обединяващи. Но съществуват също така и много други неразкрити аспекти на това възникнало Божество. Макар че Пределното и Висшето Божества са съпоставими, те не са идентични, както Пределното не е просто разширение на Висшето.
106:8.16 (1172.1) 3. Абсолютното. Съществуват многобройни теории по отношение на характера на този трети член от второто ниво на Троицата на Троиците. Бог-Абсолютът е неизменно свързан с това обединение като личностно следствие на окончателната функция на Абсолютната Троица и при все това Божеството-Абсолют е екзистенциална реалност, съществуваща във вечността.
106:8.17 (1172.2) Концептуалната трудност по отношение на този трети член се заключава в това, че допускането на такъв член действително предполага наличието на само един Абсолют. Теоретически, ако такова събитие се случеше, ние бихме станали свидетели на емпиричното обединяване на трите Абсолюта в единно цяло. И нас ни учат, че в безкрайността и екзистенциално съществува само един Абсолют. Макар че по-малко от всичко е понятно кой може да бъде този трети член, често се постулира, че той може да се състои от Божеството-Абсолют, Всеобщия Абсолют и Безусловния Абсолют, по някакъв начин свързани и проявяващи се в космоса. Несъмнено е, че Троицата на Троиците едва ли би могла да постигне пълнота на функцията без пълно обединение на трите Абсолюта, а трите Абсолюта едва ли могат да бъдат обединени без пълната реализация на всичките безкрайни потенциали.
106:8.18 (1172.3) Възможно най-малкото изкривяване на истината би било да се смята третият член на Троицата на Троиците за Всеобщ Абсолют, при условие че за дадената концепция Всеобщият Абсолют е не само статичен и потенциален, но и асоциативен Но ние все още не разбираме отношенията към съзидателните и еволюционни аспекти на функциите на всеобхватното Божество.
106:8.19 (1172.4) Макар че е трудно да се състави завършена представа за Троицата на Троиците, условната представа е не толкова сложна. Ако второто ниво на Троицата на Троиците се схваща като личностно в основата си, става напълно възможно да се постулира съюз на Бог-Висшия, Бог-Пределния и Бог-Абсолюта като личностно следствие от съюза на личностните Троици, предшестващи тези емпирични Божества. Ние се придържаме към мнението, че тези три емпирични Божества несъмнено ще се обединят на второто ниво, което ще стане пряко следствие от растящото единство на предшестващите ги и причинни Троици, съставляващи първото ниво.
106:8.20 (1172.5) Първото ниво се състои от трите Троици; второто ниво съществува като личностно обединение на емпирично-еволюиращите, емпирично-възникнали и емпирично-екзистенциални личности на Божествата. И независимо от всяка концептуална трудност в разбирането на пълната Троица на Троиците личностното обединение на тези три Божества на второто ниво се появи в нашата вселенска епоха в придобиването на божествени качества от Маджестон, който беше актуализиран на това второ ниво от Божеството-Абсолют, действащо чрез Пределното и в отговор на изначалната съзидателна повеля на Висшето Същество.
106:8.21 (1172.6) ТРЕТОТО НИВО. Безусловната хипотеза за второто ниво на Троицата на Троиците обхваща корелацията на всеки аспект от всеки вид реалност, който е съществувал, съществува или би могъл да съществува в цялата безкрайност. Висшето Същество е не само дух, но също така и разум, сила и опит. Бог-Пределният е всичко това и много повече, докато съвместната концепция за единството на Божеството-Абсолют, Всеобщия Абсолют и Безусловния Абсолют включва абсолютната завършеност на реализацията на цялата реалност.
106:8.22 (1172.7) В съюза на Бог-Висшия, Бог-Пределния и завършения Абсолют може да се извърши функционално възсъединяване на тези аспекти на безкрайността, които бяха изначално сегментирани от АЗ СЪМ и следствие на които беше появата на Седемте Абсолюта на Безкрайността. Макар че философите на вселената смятат това за изключително малко вероятно, ние все пак често си задаваме въпроса: ако предположим, че второто ниво на Троицата на Троиците някога постигне троично единство, какво ще стане вследствие на такова единение на Божествата? Ние не знаем отговора на този въпрос, но сме уверени, че това би довело до непосредствена реализация на АЗ СЪМ като емпирично постижима същност. От гледна точка на личностните същества това би могло да означава, че непостижимото АЗ СЪМ е станало познаваемо в опита като Отеца-Безкрайния. Какви могат да бъдат абсолютните предназначения от неличностна гледна точка е друг въпрос, отговор на който може да даде само вечността. Но гледайки на тези отделни възможности като личностни създания, ние стигаме до извода, че окончателното предназначение на всички личности е окончателното познаване на Всеобщия Баща на тези личности.
106:8.23 (1173.1) От философска гледна точка в миналата вечност има само АЗ СЪМ, освен него няма нищо. Гледайки напред, в бъдещата вечност, ние не виждаме някаква възможност за изменение на АЗ СЪМ като екзистенциална същност, но сме склонни да предвидим колосални промени по отношение на емпиричната същност. Подобна концепция за АЗ СЪМ предполага пълно самопретворяване — тя обхваща тези безкрайни милиарди личности, които станаха волеви участници в саморазкриването на АЗ СЪМ и които ще останат във вечността абсолютни волеви частици от всеобхватната безкрайност, окончателни синове на абсолютния Баща.
106:9.1 (1173.2) В концепцията за Троицата на Троиците ние постулираме възможно емпирично обединяване на безпределната реалност и понякога предполагаме, че всичко това може да стане в пределно отдалечената вечност. Но в тази епоха присъства действителното съществуващо обединение на безкрайността — то също така съществуваше и във всички минали и ще съществува във всички бъдещи вселенски епохи; подобно обединение екзистенциално присъства в Райската Троица. Обединяването на безкрайността като емпирична реалност е невероятно отдалечено събитие, но безусловното единство на безкрайността още сега преобладава в дадения момент на вселенското съществуване и обединява наличните в цялата реалност различия с екзистенциално величие, което е абсолютно.
106:9.2 (1173.3) Когато крайните създания се опитват да представят безкрайното обединение на окончателните нива на завършената вечност, те се сблъскват с интелектуалните ограничения, присъщи на тяхното крайно съществуване. Времето, пространството и опитът се ограничават от способността на създанията за формиране на представи; и при все това без време, извън пространството и освен в опита нито едно създание не е способно да постигне даже ограничено разбиране на вселенската реалност. Без усещане за времето никое еволюционно създание не би могло да постигне отношения с последователността. Без чувство за пространство никакво създание не би могло да разбере отношенията на едновременност. Без опита еволюционното създание не би могло даже да съществува; само Седемте Абсолюта на Безкрайността действително излизат извън пределите на опита и даже те в някои аспекти могат да бъдат емпирични.
106:9.3 (1173.4) Времето, пространството и опитът са най-големите помощници на човека в относителното възприемане на реалността и едновременно с това неговите най-големи препятствия за пълното ú възприятие. Смъртните и много други вселенски създания са принудени да осмислят потенциалното като актуализируемо в пространството и реализируемо във времето, но целият този процес представлява пространствено-времево явление, в действителност не ставащо в Рая и вечността. На абсолютно ниво няма нито време, нито пространство; всичко потенциално там може да се възприема като актуално.
106:9.4 (1173.5) Концепцията за обединяването на цялата реалност, било в днешната, било в някаква друга вселенска епоха, има принципно двойствен характер: екзистенциален и емпиричен. Подобно единство се намира в процес на емпирична реализация в Троицата на Троиците, но степента на очевидната актуализация на тази тройна Троица е право пропорционална на изчезването в космоса на обусловеността и несъвършенствата на реалността. Но всеобхватната интеграция на реалността безусловно, вечностно и екзистенциално присъства в Райската Троица, в която — в същия този момент от вселенската история — безкрайната реалност е абсолютно обединена.
106:9.5 (1174.1) Парадоксът, създаден от емпирични и екзистенциални възгледи, е неизбежен и основан отчасти на това, че и Райската Троица, и Троицата на Троиците са взаимоотношения с вечността, всяко от които е постижимо за смъртните само като пространствено-времева относителност. Човешката представа за постепенната емпирична актуализация на Троицата на Троиците от гледна точка на времето трябва да бъде допълнена от допълнителния постулат за това, че тя вече е фактически съществуваща от гледна точка на вечността. Но как могат да се примирят тези два възгледа? На крайните смъртни ние предлагаме да приемат истината за това, че Райската Троица е екзистенциално обединяване на безкрайността и че неспособността да бъде открито действително присъствие и завършено изражение на емпиричната Троица на Троиците е отчасти следствие на ответното изкривяване, предизвикано от:
106:9.6 (1174.2) 1. Ограничения човешки мироглед, неспособността да се постигне концепцията за безусловна вечност.
106:9.7 (1174.3) 2. Несъвършения човешки статут, отдалечеността от абсолютното ниво на емпиричните същности.
106:9.8 (1174.4) 3. Целта на човешкото съществуване — факта, че човечеството е замислено като развиващо се за сметка на опита и поради това, по силата на своята природа и същност, трябва да зависи от опита. Само Абсолютът може да бъде и екзистенциален, и емпиричен.
106:9.9 (1174.5) В Райската Троица Всеобщият Баща представлява АЗ СЪМ на Троицата на Троиците и невъзможността за опитно познание на Отеца като безкрайност се обяснява с ограничеността на крайното битие. Концепцията за екзистенциалното, обособеното, съществуващото преди Троицата и непостижимото АЗ СЪМ, както и постулатът на емпиричното, съществуващо след Троицата на Троиците и постижимото АЗ СЪМ, са една и съща хипотеза; в Безкрайното не е станало никакво действително изменение; цялото предполагаемо развитие се обяснява с разширяващите се възможности за възприемане на реалността и правилното разбиране на космоса.
106:9.10 (1174.6) В крайна сметка АЗ СЪМ трябва да съществува преди всичко екзистенциално и след всичко емпирично. Макар че такива идеи може да не проясняват парадоксите на вечността и безкрайността, възникващи в човешкия разум, те трябва поне да подтикнат такъв краен интелект към нови усилия, насочени към решаването на тези безкрайни проблеми — тези проблеми, които ще продължат да ви озадачават в Салвингтон, а също така и по-късно, като завършили, и впоследствие, в продължение на цялото нескончаемо бъдеще, по вашия вечен път в необятните простори на вселените.
106:9.11 (1174.7) Рано или късно всички вселенски личности започват да осъзнават, че окончателното търсене на вечността се заключава в нескончаемото изследване на безкрайността, непрекратяващата се експедиция в абсолютността на Първия Източник и Център. Рано или късно всички ние започваме да осъзнаваме, че всеки растеж на създание е пропорционален с отъждествяването с Отеца. Ние стигаме до разбирането на това, че претворяването в живота на волята на Отеца е безсрочен пропуск за нескончаемите възможности на самата безкрайност. Някога смъртните ще разберат, че успехът в търсенето на Безкрайното е право пропорционален на постигането на подобие на Отеца и че в тази вселенска епоха реалностите на Отеца се разкриват в качествата на божествеността. И тези качества на божествеността се усвояват от личностите на вселенските създания в опита на божествения живот, а божественият живот означава претворяване в живота на волята на Бога.
106:9.12 (1175.1) За материалните, еволюционните, крайните създания животът, основан върху претворяване в него на волята на Отеца, води непосредствено към върховността на духа в областта на личността и с една крачка приближава такива създания към разбирането на Отеца-Безкрайния. Такъв посветен на Отеца живот е живот, основан на истината, възприемащ красотата и изпълнен с добродетели. Такова познало Бога същество е вътрешно озарено от поклонение, а в своите външни прояви е изцяло посветено на искреното служене на всеобщото братство на всички личности — служене и помощ, изпълнени с милосърдие и подбуждани от любовта, докато всички тези жизнени качества се обединяват в еволюиращата личност на все по-високи нива на космическа мъдрост, самопретворяване, търсене на Бога и поклонение на Отеца.
106:9.13 (1175.2) [Представено от Мелхиседек на Небадон.]
Книгата Урантия
Документ 108
108:0.1 (1185.1) МИСИЯТА на Настройчиците на Съзнанието по отношение на човешките раси се заключава в това, да представят, да бъдат Всеобщия Баща за смъртните създания на времето и пространството; в това се състои основният труд на божествените дарове. Освен това тяхната мисия е свързана с възвисяването на смъртния разум и превода на безсмъртната душа на божествените висоти и духовните нива на Райско съвършенство. В този опит по преобразуването на човешката същност на преходното създание в божествената същност на вечен завършил Настройчиците пораждат уникален тип същество — същество, създавано от вечния съюз на съвършения Настройчик и усъвършенстваното създание, при това възпроизвеждането на такова същество би било невъзможно за сметка на някакъв друг вселенски метод.
108:0.2 (1185.2) В цялата вселена нищо не е способно да осъществи факта на опита на неекзистенциални нива. Както винаги, безкрайният Бог е изчерпващ и завършен, безкрайно включвайки в Себе Си всичко освен злото и опита на създанията. Бог е неспособен да сгреши; Той е непогрешим. Бог не може емпирично да знае това, което никога не е изпитвал лично; предзнанието на Бога е екзистенциално. Именно затова Духът на Отеца се спуска от Рая, за да може заедно с крайните смъртни да сподели всеки неподправен опит по протежение на възходящия път; именно за сметка на такъв метод екзистенциалният Бог може да стане истински и фактически емпиричен Баща на човека. Безкрайността на вечния Бог обхваща вероятността на крайния опит, който се реализира в служене на частиците-Настройчици, действително споделящи превратностите на жизнения опит на хората.
108:1.1 (1185.3) Когато Настройчиците тръгват от Сферата на Божествата, за да пристъпят към своето служене на смъртните, те са идентични по отношение на екзистенциалната божественост, но се различават един от друг по емпирични качества, определяни от предишната им връзка с еволюционни създания. Ние сме неспособни да обясним принципите за назначаване на Настройчиците, но предполагаме, че тези божествени дарове се посвещават съгласно някакъв мъдър и действен принцип — вечното съответствие с оглед личността на своя подопечен. Ние действително забелязваме, че по-опитните Настройчици често пребивават в човешки разум от по-висок тип; затова предаваните по наследство качества по всяка вероятност са съществен фактор при избирането на Настройчика и при определянето на неговото назначение.
108:1.2 (1185.4) Макар че не знаем това със сигурност, ние твърдо вярваме, че всички Настройчици на Съзнанието са доброволци. Но преди да изявят това доброволно желание, те получават цялата информация за съответния кандидат. Серафическите схеми за наследствеността и прогнозите за модели на жизненото поведение се предават чрез Рая в резервния корпус на Настройчиците на Сферата на Божествата с помощта на системата за отражение, съединяваща столиците на локалните вселени със столиците на свръхвселените. Такава предварителна оценка включва в себе си не само наследствените фактори на смъртния кандидат, но и оценката на вероятните интелектуални способности и духовни взаимоотношения. Така Настройчикът доброволно решава да се всели в разума, чиято природа знае до тънкости.
108:1.3 (1186.1) Изявилият желание да служи Настройчик се интересува преди всичко от три качества на човешкия кандидат:
108:1.4 (1186.2) 1. Интелектуална способност. Дали разумът е психически нормален? Какъв е интелектуалният му потенциал, умствените му способности? Способен ли е индивидът да се превърне в истинско волево създание? Ще може ли мъдростта да прояви себе си?
108:1.5 (1186.3) 2. Духовно възприятие. Перспективите за развитие на благоговението — раждането и растежът на религиозния характер. Какви са потенциалните възможности на душата, каква е възможността за духовна възприемчивост?
108:1.6 (1186.4) 3. Съвместни интелектуални и духовни дарования. Степента на възможното съединяване, обединяване на тези способности за формиране на силен човешки характер и съдействие на уверената еволюция върху безсмъртната, способна да се съхрани душа.
108:1.7 (1186.5) Ние предполагаме, че разполагайки с подобна информация, Наставниците изявяват доброволно желание да получат назначение. Възможно е желаещите да се окажат няколко; може би ръководните личностни категории избират от тази група доброволци този Настройчик, който е най-добре приспособен за изпълняването на задачата по одухотворяване и увековечаване на личността на дадения смъртен кандидат. (В процеса на назначаването и служенето на Настройчика полът на създанието няма значение.)
108:1.8 (1186.6) Краткия промеждутък от време между изявяването на желанието и непосредственото изпращане Настройчикът прекарва, предполагаемо, в школите за Личностни Наставници на Сферите на Божеството, където действащият модел на разума на поредния смъртен се използва в помощ на получилия задача Настройчик за разработване на най-ефективните планове за въздействие върху личността и одухотворяване на разума. Такъв модел на разума се формулира с помощта на комбиниране на данните, постъпващи чрез службата за отражение на свръхвселената. Поне такова е нашето разбиране — представата, която ние притежаваме въз основа на информацията, получена в общуване с много Личностни Настройчици в течение на дългото вселенско служене на Единичните Посланици.
108:1.9 (1186.7) Напускайки Сферата на Божеството, Настройчиците практически веднага се оказват в умовете на своите избрани подопечни. Средно за преместването на Настройчика от Сферата на Божеството до Урантия отиват 117 часа, 42 минути и 7 секунди. По същество цялото това време се изразходва за регистрация в Уверса.
108:2.1 (1186.8) Макар че Настройчиците изявяват желание да служат веднага след предаването на Сферата на Божеството на личностни прогнози, те получават непосредствено назначение, едва след като техните смъртни подопечни вземат първото нравствено решение. Първият нравствен избор на човешкото дете автоматически се отбелязва от седмия спомагателен дух на разума и веднага, чрез Съзидателния Дух на локалната вселена, се регистрира във всеобщия гравитационен контур на разума на Съвместния Извършител в присъствието на Главния Дух на съответната свръхвселена, който предава тази информация на Сферата на Божеството. Средно Настройчиците достигат своите човешки подопечни на Урантия непосредствено преди навършването от тях на шест години. В днешното поколение този срок е равен на пет години, десет месеца и четири дни, тоест вселяването се извършва на 2134-ия ден от земния живот.
108:2.2 (1187.1) Настройчиците могат да се внедрят само в такъв човешки разум, който е надлежно подготвен от вътрешната помощ на спомагателните духове на разума и включен към контура на Светия Дух. Разумът на създанието трябва да прояви стремеж към поклонение и да свидетелства за мъдрост, демонстрирайки способност да избира между формиращите се значения на доброто и злото — способност за нравствен избор.
108:2.3 (1187.2) Така човешкият разум става готов за приемането на Настройчика, но обикновено той не веднага се вселява в такъв интелект — с изключение на световете, където Духът на Истината функционира като духовен координатор на тези различни духовни помощници. Присъствието на този дух на посвещенческите Синове гарантира появата на Настройчици от този момент, когато започва да функционира седмият спомагателен дух на разума, изпращащ на Майчинския Дух на Вселената сигнал, че е постигнал потенциална координация в смъртния разум на шестте обединени спомагателни духа от предшестващото служене на подобен смъртен разум. Затова от деня Петдесетница насам божествените Настройчици повсеместно се посвещават на Урантия на всички психически нормални интелекти със смъртен статут.
108:2.4 (1187.3) Даже ако разумът е дарен с Духа на Истината, Настройчиците не могат произволно да се внедрят в смъртния интелект преди първото нравствено решение. Но след като такова решение е взето, духовният помощник придобива пълномощия, дарявани непосредствено от Сферата на Божеството. Не съществуват посредници или други промеждутъчни инстанции или сили, действията на които биха отделяли Настройчиците от техните човешки подопечни; Бог и човекът са свързани с пряка връзка.
108:2.5 (1187.4) До настъпването на времето, когато над обитателите на еволюционния свят се излива Духът на Истината, посвещаването на Настройчика очевидно се определя от много духовни фактори и личностни отношения. Ние не докрай разбираме законите, регулиращи такива посвещения; не разбираме какво именно определя освобождаването на Настройчиците, изявяващи желание да се заселят в такива развиващи се интелекти. Но ние действително забелязваме многобройните влияния и състояния, които вероятно са свързани с пристигането на Настройчиците в подобен разум до посвещаването на Духа на Истината, и те са:
108:2.6 (1187.5) 1. Назначаването на личен серафически хранител. Ако дотогава смъртният не е притежавал Настройчик, назначаването на личен хранител води след себе си пристигането на Настройчик. Съществува напълно определена, но неизвестна взаимовръзка между служенето на Настройчиците и служенето на личните серафически хранители.
108:2.7 (1187.6) 2. Достигането на третия кръг интелектуални постижения и духовни дела. Аз забелязах, че Настройчиците пристигат в смъртния разум след встъпване в третия кръг, още преди да успеят да съобщят за това постигане на личностите от локалната вселена, занимаващи се с подобни въпроси.
108:2.8 (1187.7) 3. Вземането на висше решение с необичайно духовно значение. Такова човешко поведение в критична за личността планетарна ситуация обикновено се съпровожда с незабавно пристигане на очакващия своя час Настройчик.
108:2.9 (1187.8) 4. Духът на братство. Когато развиващият се смъртен — независимо от постигането на психическите кръгове и назначаването на лични хранители, в отсъствието на всичко, което би напомняло решение, взето в условия на криза, се изпълва с любов към своите ближни и посвещава себе си на безкористна помощ на братята си в плът, поредният Настройчик непременно низхожда, за да се засели в разума на такъв смъртен попечител.
108:2.10 (1188.1) 5. Заявяване на намерението да се изпълнява волята на Бога. Ние забелязваме, че много смъртни от пространствените светове могат и да правят впечатление на същества, готови за приемането на Настройчици, но Наставници не се появяват. Продължавайки да следим такива създания в техния ежедневен живот, ние виждаме, че скоро те спокойно, почти неосъзнато стигат до решението да започнат да се стремят към изпълняването на волята на небесния Баща. И тогава отбелязваме незабавно изпращане на Настройчици на Съзнанието.
108:2.11 (1188.2) 6. Влияние на Висшето Същество. Ние забелязваме, че в тези светове, където Настройчиците не се сливат с развиващите се души на смъртните обитатели, те понякога се посвещават в отговор на действието на фактори, които излизат извън рамките на нашето разбиране. Предполагаме, че такива посвещения се определят от някакво рефлекторно космическо действие, възникващо във Висшето Същество. С какво се обяснява фактът, че такива Настройчици са неспособни да се слеят или не се сливат с определени типове еволюиращ смъртен разум, ние не знаем. Подобни процеси никога не са ни били разкривани.
108:3.1 (1188.3) Доколкото знаем, Настройчиците са организирани като независим корпус, който действа във вселената на вселените и се управлява, очевидно, непосредствено от Сферата на Божеството. Настройчиците са еднородни във всичките седем свръхвселени и всички локални вселени се обслужват от идентични типове Тайнствени Наставници. На основание на нашите наблюдения на нас ни е известно, че съществуват многобройни групи Настройчици, при което подобно деление се определя от такива фактори като раси, съдни периоди, светове, системи и вселени. Но изключително трудно е да държиш сметка за тези божествени дарове предвид тяхната взаимозаменяемост в цялата голяма вселена.
108:3.2 (1188.4) Отвъд пределите на Сферата на Божеството изчерпателни сведения за Настройчиците съществуват само в столиците на седемте свръхвселени. Номерът и категорията на всеки Настройчик, вселяващ се във всеки възходящ смъртен, се съобщават от Райските упълномощени в столицата на свръхвселената, откъдето се предават в столицата на съответната локална вселена и по-нататък, на конкретната планета. Но архивите на локалната вселена не разкриват пълния брой на Настройчиците на Съзнанието. Небадонският архив съдържа само броя на назначенията в локалната вселена, присвоен от представители на Извечно Древните. Истинската значимост на пълния брой Настройчици е известно само на Сферата на Божеството.
108:3.3 (1188.5) Човешките подопечни често са известни с номерата на своите Настройчици; смъртните получават истински вселенски имена след сливането си с Настройчика и свидетелство за този съюз е новото име, посветено на новото създание от пазителите на съдбата.
108:3.4 (1188.6) Макар че в Орвонтон имаме сведения за Настройчиците на Съзнанието и макар че не притежаваме абсолютно никаква власт над тях и не сме свързани с тях на организационно ниво, ние твърдо вярваме в това, че съществува най-тясна административна връзка между индивидуалните светове на локалните вселени и централната обител на божествените дарове на Сферата на Божеството. На нас ни е известно със сигурност, че след появата на Райски Посвещенчески Син еволюционният свят получава Личностен Настройчик като планетарен ръководител на Настройчиците.
108:3.5 (1189.1) Интересно е да отбележим, че вселенските инспектори, правейки проверка на планетата, винаги се обръщат към планетарния глава на Настройчиците на Съзнанието, точно както дават предписания на главните серафими и на ръководителите на другите категории същества, прикрепени към управлението на развиващия се свят. Неотдавна Урантия беше подложена на поредна инспекция от Табамантия — пълноправния наблюдател на всички планети за експериментален живот във вселената Небадон. И материалите от архивите свидетелстват за това, че в допълнение към наставленията и вердиктите предадени на различните ръководители на свръхчовешките личности, той изрази благодарност и към главата на Настройчиците, макар че ние не знаем дали той се намира на планетата, в Салвингтон, на Уверса или на Сферата на Божеството. Табамантия каза следното:
108:3.6 (1189.2) “Аз се явих при вас, ръководителите — значително по-висши, отколкото аз самият — като лице, в чиято временна власт се намират планетите от експерименталната серия; аз се явих, за да изразя възхищение и най-дълбоко уважение към великолепната група небесни попечители — Тайнствените Наблюдатели, изявили желание да служат на тази необичайна сфера. Вие запазвате непоколебимост при всяка, даже най-тежка криза. Както свидетелстват архивите на Небадон и комисията на Орвонтон, против божествените Настройчици никога не е отправяно обвинение. Вие винаги запазвате вярност към своя дълг; вие сте божествено предани. Вие сте помагали да се поправят грешките и да се компенсират недостатъците на всички тези, които се трудят на тази объркана планета. Вие сте удивителни същества — пазители на добродетелите в душите на този изостанал свят. Аз ви изразявам своето почитание, макар че формално вие се подчинявате на мен като доброволни попечители. Аз се прекланям пред вас в смирено признание на вашата възвишена безкористност, вашата отзивчива опека и вашата безпристрастна преданост. Вие по достойнство се наричате богоподобни опекуни на смъртните обитатели на този разкъсван от противоречия, измъчен от страдания и поразен от болести свят. Аз ви изразявам своето почитание! Моето отношение към вас граничи с поклонение!”
108:3.7 (1189.3) Изхождайки от много косвени данни, ние предполагаме, че Настройчиците са прекрасно организирани, че съществува дълбоко разумно и ефективно управление на тези божествени дарове, което се води от някакъв далечен и централен източник — вероятно от Сферата на Божеството. Ние знаем, че те се появяват в световете от Сферите на Божеството и те несъмнено се връщат в тях след смъртта на своите подопечни.
108:3.8 (1189.4) Крайно сложно е да се открият механизмите на управление, съществуващи във висшите категории духове. Макар че моята категория личности е заета с изпълнението на своите специфични задължения, ние не се съмняваме, че заедно с многобройните личностни и безличностни суб-божествени групи ние неосъзнато изпълняваме корелиращи функции в необятната вселена на вселените. Както предполагаме, това се обяснява с факта, че ние сме единствената (с изключение на Личностните Настройчици) група личностни създания, притежаващи еднаква способност да осъзнават присъствието на многобройните категории доличностни същества.
108:3.9 (1189.5) Ние осъзнаваме присъствието на Настройчиците, които са частици от доличностното Божество на Първия Източник и Център. Усещаме присъствието на Свещените Троични Духове, които представляват свръхличностни изражения на Райската Троица. Така ние безпогрешно определяме духовното присъствие на някои неразкрити категории, породени от Вечния Син и Безкрайния Дух. А ние притежаваме някаква възприемчивост и към други неразкрити пред вас същества.
108:3.10 (1190.1) Мелхиседек от Небадон учат, че Единичните Посланици са личностните координатори на тези различни фактори, регистрирани в разширяващото се Божество на еволюционното Висше Същество. Крайно вероятно е ние да сме участници в емпиричното обединение на много необяснени явления на времето, но ние не осъзнаваме, че действаме в такова качество.
108:4.1 (1190.2) С изключение на възможната координация с други частици на Божеството, Настройчиците не са свързани с някакви други същества в своята област на дейност в смъртния разум. Тайнствените Наблюдатели са красноречиво свидетелство за факта, че независимо от очевидния отказ на Отеца от използване на всякаква непосредствена лична сила и власт по цялата голяма вселена в полза на децата на Райските Божества, Висшият Създател, Отецът, явно е оставил за Себе Си неоспоримото право да присъства в умовете и душите на еволюиращите създания, за да може със Своите действия да привлича към Себе Си цялото творение на създадените същества в координация с духовното притегляне на Райските Синове. Пребивавайки на Урантия, вашият Райски посвещенчески Син каза: “Аз, ако бъда възнесен над Земята, ще привлека към себе си всички хора.” Ние осъзнаваме и разбираме тази притегателна духовна сила на Райските Синове и техните съзидателни партньори, но не докрай разбираме методите, с помощта на които премъдрият Баща действа в тези Тайнствени Наблюдатели и чрез тях, толкова героично живеещи и действащи в човешкия разум.
108:4.2 (1190.3) Макар че тези тайнствени присъствия не са подчинени, не са координирани и явно не са свързани с функционирането на вселената на вселените, макар че те действат независимо в разума на човешките деца, те неусетно подбуждат своите подопечни създания да се стремят към божествени идеали, неизменно ще ги въвлекат нагоре, към замислите и целите на бъдещия по-добър живот. Тези Тайнствени Наблюдатели постоянно помагат в създаването на духовните владения на Михаил в цялата вселена Небадон и едновременно с това по тайнствен начин спомагат за стабилизиране на владичеството на Извечно Древните в Орвонтон. Настройчиците са Божията воля и тъй като Божиите деца на Висшия Създател също въплъщават лично същата тази воля, неизбежна е взаимозависимостта в действията на Настройчиците и владичеството на вселенските управители. Макар че между присъствието на Отеца в Настройчиците и владичеството на Отеца, въплътен в Михаил Небадонски, отсъства явна връзка, те не могат да не бъдат различни проявления на една и съща божественост.
108:4.3 (1190.4) Създава се впечатление, че Настройчиците на Съзнанието се появяват и изчезват напълно независимо от каквито и да са други духовни присъствия. Изглежда, че те функционират в съгласие с вселенските закони, които съществено се отличават от законите, управляващи и контролиращи действията на всички други духовни фактори. Но независимо от такава очевидна необвързаност продължителното наблюдение безспорно разкрива факта, че всички те действат в човешкия разум, поддържайки безупречна синхронност и съгласуваност с всички останали духовни попечители, включително със спомагателните духове на разума, Светия Дух, Духа на Истината и други влияния.
108:4.4 (1190.5) Когато бунт доведé до изолация на света, когато планетата я изключват от всички културни връзки с външния свят, което стана с Урантия след метежа на Калигастия, то, не смятайки личните посланици, остава само един начин за пряка междупланетна или вселенска връзка — чрез Настройчиците на сферите. Каквито и събития да стават в даден свят или вселена, те никога не засягат самите Настройчици. Изолацията на планетата в никаква степен не влияе на Настройчиците и на тяхната способност да общуват с всяка част от локалната вселена, свръхвселената или централната вселена. Именно по тази причина в изолираните светове толкова често се осъществяват контакти с висшите и самодействащи Настройчици от резервния корпус на съдбата. Обръщането към този метод позволява да се заобиколят ограниченията, предизвикани от изолацията на планетата. В последните години на Урантия действа контур на архангелите, но това средство за комуникация се използва основно за нуждите на самите архангели.
108:4.5 (1191.1) Ние сме запознати с много духовни явления в необятната вселена, които сме неспособни докрай да разберем. Ние все още не сме познали напълно всичко онова, което ни обкръжава; и аз вярвам, че значителна част от тази загадъчна дейност се изпълнява от Гравитационните посланици и някои типове Тайнствени Наставници. Не смятам, че Настройчиците са посветени изключително на преустройството на човешкия разум. Аз съм убеден в това, че Личностните Наставници и другите категории неразкрити доличностни духове представляват пряка и неразкрита връзка на Всеобщия Баща със създанията на световете.
108:5.1 (1191.2) Изявявайки доброволно желание да се вселят в такива сложни същества като обитателите на Урантия, Настройчиците се сблъскват с трудна задача. Но те се захващат да изпълнят това поръчение, състоящо се в това, пребивавайки във вашия разум, да възприемат наставленията на намиращите се в света духовни разумни същества и да се опитат по новому да изложат, изтълкуват тези духовни послания пред материалния разум. Те са неотменими от възхода към Рая.
108:5.2 (1191.3) Това, което Настройчикът на Съзнанието не може да използва във вашия настоящ живот, тези истини, които той не може успешно да предаде на сродения с него човек, той предано ще съхрани за използване на следващия етап на съществуване, точно така, както понастоящем той пренася от кръг на кръг това, което не му се отдаде да включи в опита на своя подопечен вследствие на неспособност или невъзможност на човека да осигури достатъчна степен на сътрудничество.
108:5.3 (1191.4) В едно можете да не се съмнявате: Настройчиците никога не губят нищо от повереното им; ние не знаем за нито една простъпка на тези духовни помощници. Случва се така, че ангели и други висши типове духовни същества, не изключвайки тези типове Синове, които съществуват в локалните вселени, понякога да тръгнат по пътя на злото, отклоняват се понякога от божествения път, но Настройчиците никога не залитат. Те са абсолютно надеждни и това е в еднаква степен вярно за всичките седем групи.
108:5.4 (1191.5) Вашият Настройчик е потенциалът за вашия нов, следващ тип на съществуване, преждевременното посвещаване на вашето вечно богосиновство с Бога. За сметка на съгласието на вашата воля и с помощта на такова съгласие Настройчикът притежава способност да подчини свойствените на създанието тенденции на материалния разум към преобразуващите действия, изхождащи от подбудите и целите на формиращата се моронтийна душа.
108:5.5 (1191.6) Тайнствените Наблюдатели не помагат на съзнанието; те настройват съзнанието. Заедно с материалния разум, настройвайки и одухотворявайки го, те се трудят над създаването на нов разум, предназначен за новите светове и новото име на вашия бъдещ път. Тяхната мисия основно е свързана с вашия бъдещ, а не настоящ живот. Те се наричат небесни, а не земни помощници. Те не са заинтересувани от това, вашият смъртен път да бъде лек; те по-скоро се стремят да направят вашия живот умерено сложен и тежък, което стимулира способността ви да вземате многобройни решения. Присъствието на великия Настройчик на Съзнанието не означава лек живот и свобода от напрегнато мислене, но такъв божествен дар е призван да даде възвишен вътрешен покой и величествено спокойствие на духа.
108:5.6 (1192.1) Вашите преходни и променливи чувства на радост и печал са основно чисто човешки и материални реакции на вътрешния психически климат и спрямо вашето външно материално обкръжение. Затова не очаквайте от Настройчика егоистично утешение и поддръжка в смъртния живот. Задачата на Настройчика е да ви подготви за вечния път, да осигури продължаването на вашия живот. Призванието на Тайнствените Наставници се заключава не в това, да успокояват вашите бурни чувства или да опекунстват вашето оскърбено достойнство; вниманието и времето на Настройчика са посветени на подготовката на вашата душа за дългия възход.
108:5.7 (1192.2) Аз се съмнявам в своята способност да обясня какво именно прави Настройчикът във вашия разум и за вашата душа. Не съм уверен дали съм напълно запознат с това, какво в действителност става в космическото обединяване на божествения Наставник и човешкия разум. За нас това е определена тайна — не по отношение на плана и целите, а по отношение на това, което се отнася непосредствено до начина за осъществяване. Именно затова на нас ни е така трудно да подберем подходящо име за тези божествени дарове, посветени на смъртните хора.
108:5.8 (1192.3) Настройчиците на Съзнанието искат да заменят вашите страхове с убеденост, любов и увереност; но те не могат да направят това механично и произволно; това е ваша задача. Провеждайки в живота тези решения, които ви освобождават от оковите на страха, вие именно с това създавате психическата опорна точка, към която Настройчикът може впоследствие да приложи духовния лост на възвисяващото и развиващо просвещение.
108:5.9 (1192.4) Когато възникват жестоки и явни конфликти между висшите и низшите тенденции на расите, между това, което действително е добро или зло (а не това, което вие наричате такова), вие можете да разчитате на това, че Настройчикът винаги — по определен и решителен начин — ще участва в подобен опит. Това, че такава активност на Настройчика може да не се осъзнава от човешкия партньор, в никаква степен не намалява нейната ценност и реалност.
108:5.10 (1192.5) Ако вие имате личен хранител на съдбата и не ви се отдава да продължите живота си, този ангел-хранител трябва да бъде разпитан, за да докаже преданото изпълнение на своя дълг. Що се отнася до Настройчиците на Съзнанието, те не биват подлагани на такава проверка, когато на техните подопечни не се отдаде да продължат живота си. Ние всички знаем, че служенето на ангела може и да не достигне съвършенство, но действията на Настройчиците на Съзнанието се отличават с Райско съвършенство; тяхната мисия се характеризира с безупречен метод, който не може да бъде критикуван от никое същество отвъд пределите на Сферата на Божеството. Вие сте дарени със съвършени проводници; затова със сигурност сте способни да постигнете своята цел — съвършенството.
108:6.1 (1192.6) Истинско чудо на божествено покровителство е това, че възвишените и съвършени Настройчици предлагат себе си за фактическо съществуване в разума на материални създания — такива, каквито са смъртните на Урантия, за да претворят действително в живота изпитателния съюз със земните същества от животински произход.
108:6.2 (1193.1) Какъвто и да е бил предшестващият статут на обитателите на света, след посвещаването на божествения Син и след посвещаването на човечеството на Духа на Истината Настройчиците се устремяват в такъв свят за вселяване в разума на всички психически нормални волеви създания. При завършването на мисията на Райския посвещенчески Син тези Наставници наистина стават “царството небесно вътре във вас”. Чрез посвещаването на божествените дарове за Отеца става максимално възможно приближаването към греха и злото, тъй като Настройчикът наистина идва да съществува в смъртния разум в най-гъстата човешка нечестивост. Особено непоносими за Настройчиците са вашите чисто користни и егоистични мисли; тях ги мъчи неуважението към това, което е прекрасно и божествено. Много видове нелеп животински страх и инфантилно безпокойство на човека са действително препятствие за тяхната дейност.
108:6.3 (1193.2) Тайнствените Наблюдатели несъмнено са посвещение на Всеобщия Баща, отражение на образа Божий по цялата вселена. Някога великият Учител призова хората да се възродят в духа на своя разум, да станат нови хора, които, подобно на Бога, са създадени в праведност и изпълнени с истина. Настройчикът е печатът на божествеността, присъствието на Бога. “Образът Божий” има отношение не към физическото подобие или ограничените възможности на материалните способности на създанията, а към дара на духовното присъствие на Всеобщия Баща при небесното посвещаване на Настройчиците на Съзнанието на скромните създания на вселените.
108:6.4 (1193.3) Настройчикът е вашият източник на духовно постижение и вашата вътрешна надежда за придобиване на божествен характер. Той е сила, привилегия и възможност за продължаването на живота, което толкова изчерпващо и навечно ви отличава от чисто животинските създания. Той е висш и истинно вътрешен духовен стимулатор на мисли — в противовес на външните, физически стимули, които постъпват в разума чрез нервно-енергийния механизъм на материалното тяло.
108:6.5 (1193.4) Тези предани попечители на бъдещия път безпогрешно възпроизвеждат точния духовен аналог на всяко интелектуално творение; за сметка на това те бавно, но вярно ви възсъздават такива, каквито вие действително сте (само в духовен смисъл) за възкресяване в световете за продължаване на живота. И всички тези тънки духовни възсъздавания се запазват във формиращата се реалност на вашата еволюираща и безсмъртна душа — вашето моронтийно “аз”. Тези реалности действително съществуват независимо от това, че на Настройчика рядко му се отдава да възвиси тези възпроизведени творения дотолкова, че да могат да ги осветят лъчите на съзнанието.
108:6.6 (1193.5) Така, както вие сте земните родители на своето дете, така и Настройчикът е божественият родител на вашето истинско “аз”, вашето висше и развиващо се “аз”, вашето по-съвършено моронтийно и бъдещо духовно “аз”. Именно тази еволюираща моронтийна душа виждат съдиите и цензорите, провъзгласявайки продължаване на вашия живот и пропускайки ви нагоре към новите светове и нескончаемото съществуване във вечен съюз с вашия предан партньор — Бога, Настройчика.
108:6.7 (1193.6) Настройчиците са вечните предшественици, божествените оригинали на вашите формиращи се безсмъртни души; те са нескончаемата подбуда, която води човека към стремежа да овладее в съвършенство своето днешно материално съществуване в света на бъдещия духовен път. Наблюдателите са заложници на неумиращите надежди, източници на вечното развитие. И как се радват те при повече или по-малко пряко общуване със своите подопечни! Как ликуват те, когато могат да се откажат от символиката и другите косвени методи и да отправят своите послания непосредствено към интелекта на своите човешки партньори!
108:6.8 (1194.1) Вие, хората, пристъпихте към нескончаемото разкриване на почти безкрайната панорама — едно безкрайно развитие на вечните, непрестанно разширяващи се възможности на живителното служене, несравнен подвиг, възвишена неизвестност и безгранично постижение. Когато над главата ви се събират облаци, вашата вяра трябва да приеме истината за присъствието на вътрешния Настройчик, за да може през мъглата на човешката неувереност да видите ясното сияние на слънцето на вечната праведност сред мамещите висоти на обителските светове на Сатания.
108:6.9 (1194.2) [Представено от Единичен Посланик на Орвонтон.]
Книгата Урантия
Документ 107
107:0.1 (1176.1) МАКАР че Всеобщият Баща лично се намира в Рая, в самия център на вселените, Той също така действително присъства в световете на пространството в разума на своите безбройни деца на времето, тъй като Той пребивава в тях в качеството на Тайнствените Наблюдатели. Вечният Баща е безкрайно далеч от своите смъртни синове и едновременно с това — свързан с тях с най-съкровената връзка.
107:0.2 (1176.2) Настройчиците са реалността на любовта на Отеца, въплътена в душите на хората; те са истинският заключен в смъртния разум залог за вечния път на човека; те представляват същността на усъвършенстваната личност на завършващ човек, предвкусвана във времето с постепенното усвояване на божествения метод, благодарение на който, възхождайки крачка след крачка от една вселена към друга, човек подчинява своя живот на волята на Отеца, докато действително не постигне божественото присъствие на своя Райски Баща.
107:0.3 (1176.3) Повелявайки на човека да бъде така съвършен, както е самият Той Бог слезе като Настройчик, за да стане емпиричен партньор на човека в постигането на означената по такъв начин небесна цел. Частицата на Бога, пребиваваща в разума на човека, е абсолютна и безусловна гаранция за това, че човек може да намери Всеобщия Баща в съюз с Божествения Настройчик, който дойде от Бога, за да намери човека и да го превърне в син още по време на живота му в плът.
107:0.4 (1176.4) Всеки смъртен, видял Сина-Създател, е видял Всеобщия Баща и в този, в когото пребивава Божественият Настройчик, пребивава и Райският Баща. Всеки смъртен, който осъзнато или неосъзнато следва ръководството на пребиваващия в него Настройчик, живее в съгласие с волята на Бога. Осъзнаването на присъствието на Настройчика е осъзнаване на присъствието на Бога. Вечното сливане на Настройчика с еволюционната душа на човека е фактически опит на вечния съюз с Бога като вселенски партньор на Божеството.
107:0.5 (1176.5) Именно Настройчикът пробужда в човека неутолимо желание и постоянен стремеж да стане такъв като Бога, да постигне Рая, където в действителното присъствие на Божеството човек ще може да се покланя на безкрайния източник на божествения дар. Настройчикът е живото присъствие, което непосредствено съединява смъртния син с неговия Райски Баща, притегляйки го все по-близо и по-близо към Отеца. Присъствайки в нас, Настройчикът компенсира, изравнявайки колосалното напрежение на вселената, създадено от разстоянието, отделящо човека от Бога, а също така и степента на частичност на човека в сравнение с всеобщността на вечния Баща.
107:0.6 (1176.6) Настройчикът е абсолютна същност на безкрайно същество, заключена в разума на крайното създание — същност, която в зависимост от избора на такъв смъртен е способна в крайна сметка да завърши този временен съюз между Бога и човека и наистина да създаде нов тип същества за нескончаемо вселенско служене. Настройчикът е божествена вселенска реалност, фактическо изразяване на истината за това, че Бог е Баща на човека. Настройчикът е безупречният космически компас на човека, неизменно и безпогрешно обръщащ душата към Бога.
107:0.7 (1177.1) В еволюционните светове волевите създания преминават през три общи стадия на развитие: от пристигането на Настройчика до възмъжаването — на Урантия това става на възраст от около двадесет години, Наставниците понякога се наричат Преобразуватели на Съзнанието. След това и чак до настъпването на зрелостта — на приблизително четиридесет години, Тайнствените Наставници се наричат Настройчици на Съзнанието. След достигането на зрелостта и до освобождаването от плът за тях често говорят като за Регулатори на Съзнанието. Тези три стадия на смъртния живот никак не са свързани с трите стадия на прогреса на Настройчика във възпроизвеждането на разума и еволюцията на душата.
107:1.1 (1177.2) След като Настройчиците на Съзнанието са същност на изначалното Божество, никой не може да се смята в правото си да разсъждава авторитетно за тяхната природа и произход; аз мога само да разкажа за преданията на Салвингтон и възгледите на Уверса; аз мога само да поясня нашето отношение с тези Тайнствени Наставници и свързаните с тях същества, които се срещат по цялата голяма вселена.
107:1.2 (1177.3) Независимо от различията в мненията относно метода на посвещаване на Настройчиците на Съзнанието съществува единен възглед за техния произход; всички са съгласни, че те произхождат непосредствено от Всеобщия Баща, Първият Източник и Център. Те не са създадени същества; те са фрагментарни образувания, представляващи фактическото присъствие на безкрайния Бог. Както и техните много на брой неразкрити съюзници, Настройчиците са чиста, с нищо несмесена божественост, безусловни и пълноценни частици на Божеството; те са от Бога и, доколкото ние сме способни да разберем, те са Бог.
107:1.3 (1177.4) На нас не ни е известно от кой момент започва тяхното разделно съществуване извън абсолютността на Първия Източник и Център; не знаем и техния брой. Ние почти нищо не знаем за тяхното съществуване до пристигането на планетите на времето и внедряването им в човешкия разум, но от момента на вселяване в разума ние в по-голяма или по-малка степен сме запознати с тяхната космическа еволюция чак до завършека на триединното им предназначение: придобиването на личност чрез сливането си с един от възходящите смъртни, придобиване на личност с разрешението на Всеобщия Баща или освобождаване от известните задания, изпълнявани от Настройчиците на Съзнанието.
107:1.4 (1177.5) Макар да не притежаваме достоверни знания, ние при все това предполагаме, че броят на Настройчиците постоянно расте с нарастването на вселените и с увеличаването на количеството кандидати за сливане. Но напълно е възможно да грешим, опитвайки се да присвоим на Настройчиците количествено изражение; както и самият Бог, тези фрагменти на Неговата непостижима природа могат да бъдат екзистенциално безкрайни.
107:1.5 (1177.6) Методът на поява на Настройчиците на Съзнанието се отнася към една от неразкритите функции на Всеобщия Баща. Ние имаме основание да предполагаме, че нито един от другите абсолютни партньори на Първия Източник и Център няма никакво отношение към създаването на частиците на Отеца. Настройчиците са буквално и вечно божествени дарове; те са на Бога, от Бога и подобни на Бога.
107:1.6 (1177.7) В отношенията си със слелите се с тях създания те демонстрират божествена любов и духовна опека, които изчерпващо потвърждават, че Бог е Дух. Но в допълнение към това трансцендентално служене стават много неща, които никога не са разкривани на смъртните от Урантия. Не докрай разбираме ние и това, което в действителност става, когато Всеобщият Баща отдава Своя частица, на която предстои да стане личност на създание на времето. Възходящото развитие на Райските завършили засега все още не е разкрило всички възможности, заключени в това небесно партньорство между човека и Бога. В крайна сметка частиците от Отеца трябва да са дарът на абсолютния Бог за тези създания, чийто път включва възможността за постигане на Бога като абсолют.
107:1.7 (1178.1) Както Всеобщият Баща фрагментира Своето доличностно Божество, така Безкрайният Дух индивидуализира частиците на своя предразумен дух за внедряване и действително сливане с еволюционните души на спасилите се смъртни, отнасящи се към типа сливане с духа. Но Вечният Син по своята природа не се поддава на такава фрагментация; духът на Първородния Син е или всеобхватен, или конкретно-личностен. Създанията, отнасящи се към типа сливане със Сина, се обединяват с индивидуализираните дарове на духа на Синовете-Създатели — децата на Вечния Син.
107:2.1 (1178.2) Настройчиците се индивидуализират като безопитни същности и на всеки от тях предстои да стане освободен, слял се или Личностен Наставник. Ние предполагаме, че съществуват седем категории Настройчици на Съзнанието, макар че не докрай разбираме тази класификация. Обикновено използваме следните названия за различните категории:
107:2.2 (1178.3) 1. Безопитни Настройчици: тези, които за пръв път служат в разума на еволюционни кандидати за вечно спасение. В аспекта на вечността Тайнствените Наставници са еднообразни в своята божествена природа. Напускайки за пръв път Сферата на Божеството, те са еднакви в своята емпирична природа; появата на последващите емпирични различия е резултат от практическия опит на вселенското служене.
107:2.3 (1178.4) 2. Опитни Настройчици: тези, които са прослужили в течение на един или няколко периода заедно с волеви създания в световете, където се извършва окончателно сливане с индивидуалността на временното създание и индивидуализираната частица от духа на Третия Източник и Център в неговото проявление в локалната вселена.
107:2.4 (1178.5) 3. Висши Настройчици: тези Наблюдатели, които са извършили пътешествие във времето, служейки в еволюционните светове, но чиито човешки партньори по една или друга причина са се отклонили от вечния живот, както и тези, които впоследствие са били отправени за служене на други смъртни, населяващи други еволюционни светове. Макар че Висшият Настройчик не е по-божествен от безопитния Наставник, той притежава голям опит и е способен да извършва в човека това, което не е по силата на по-малко опитния Настройчик.
107:2.5 (1178.6) 4. Изчезнали Настройчици. Тук в нашите усилия да проследим пътя на развитие на Тайнствените Наблюдатели се появява празнота. Съществува четвърти стадий на служене, по отношение на който ние не можем да кажем нищо определено. Мелхиседек учат, че Настройчиците от четвърти стадий изпълняват особени поръчения, странствайки по вселената на вселените. Единичните Посланици са склонни да предполагат, че Настройчиците се съединяват с Първия Източник и Център, използвайки това време за живителна връзка със самия Отец. Напълно вероятно е Настройчикът да е способен да странства по света и едновременно да се намира в единение с вездесъщия Отец.
107:2.6 (1178.7) 5. Освободени Настройчици: тези Тайнствени Наблюдатели, които са завинаги освободени от временно служене на смъртните от еволюиращите сфери. Какви функции могат да изпълняват те ние не знаем.
107:2.7 (1179.1) 6. Слели се Настройчици, завършили — тези, които са се слели с възходящите създания на свръхвселените, вечностните партньори на временните възходящи същества от Райския Корпус на Завършилите. Настройчиците на Съзнанието обикновено се сливат с възходящите смъртни на времето и заедно с такива спасени смъртни се регистрират при посещенията си на Сферите на Възхода; те следват пътя на възходящите същества. След сливането с възходящата еволюционна душа Настройчикът явно преминава от абсолютното екзистенциално ниво на вселената в крайното емпирично ниво на функционалното обединение с възходящата личност. Макар че слелият се Настройчик запазва всички качества на екзистенциалната божествена природа, той става неразривно свързан с възхода на спасения смъртен.
107:2.8 (1179.2) 7. Личностните Настройчици: тези, които са служили в инкарнирани Райски Синове, както и тези, които са се сдобили с необикновени постижения в течение на пребиваването в смъртните, но чиито подопечни са отхвърлили спасението. Имаме основания да предполагаме, че такива Настройчици придобиват личностен статут по препоръки от Извечно Древните на тази свръхвселена, в която са изпълнявали своята задача.
107:2.9 (1179.3) Съществуват много варианти за класифицирането на тези тайнствени частици на Бога: в зависимост от вселената на служенето, успешността на пребиваването в индивидуалния смъртен и даже по расовия произход на смъртния кандидат за сливане.
107:3.1 (1179.4) Цялата вселенска дейност, свързана с изпращането, управлението, ръководството и възвръщането на Тайнствените Наставници след служенето във всичките седем свръхвселени, изглежда съсредоточена в свещената сфера — Сферата на Божествата. Доколкото ми е известно, никой освен Настройчиците и другите същества на Отеца никога не е бил на тази сфера. Напълно вероятно е Сферата на Божествата да е родина както на Настройчиците, така и на много неразкрити доличностни същества. Ние предполагаме, че тези събратя могат да бъдат по някакъв начин свързани с днешното и бъдещо служене на Тайнствените Наставници. Но ние не знаем това със сигурност.
107:3.2 (1179.5) Когато Настройчиците на Съзнанието се връщат при Отеца, те се връщат в сферата на техния предполагаем произход — Сферата на Божествата; възможно е като част от този опит да има непосредствен контакт с Райската личност на Отеца, точно както и с особеното проявление на божествеността на Отеца, която, както се съобщава, се намира на тази тайна сфера.
107:3.3 (1179.6) Макар че ние знаем по нещо за всичките седем тайни сфери на Рая, за сферите на Божествата ни е известно по-малко, отколкото за другите. Съществата с високи духовни категории получават само три божествени предписания, а именно:
107:3.4 (1179.7) 1. Винаги да проявяват надлежното уважение към опита и способностите на старшите и висшестоящи същества.
107:3.5 (1179.8) 2. Винаги да се отнасят тактично към ограниченията и неопитността на младшите и низшестоящите същества.
107:3.6 (1179.9) 3. Никога да не се опитват да посетят Сферата на Божествата.
107:3.7 (1179.10) Аз често съм размишлявал за съвършената безполезност на моето хипотетично посещение на Сферата на Божествата; възможно е никога да не видя нито един местен обитател, с изключение на Личностните Настройчици, които съм виждал и на други места. Аз съм абсолютно уверен в това, че на Сферата на Божествата няма нищо, което би представлявало за мен някаква ценност или което би могло да ми бъде от полза, нищо, което би могло съществено да спомогне за моя растеж и развитие — иначе нямаше да ми бъде забранено да се появявам там.
107:3.8 (1180.1) Предвид това, че Сферата на Божествата не може да ни даде никакви или почти никакви сведения за природата и произхода на Настройчиците, ние сме принудени да се сдобиваме с информация от всевъзможни източници — явява се необходимост да събираме, класифицираме и съпоставяме тези натрупани данни, за да получим съдържателна информация.
107:3.9 (1180.2) Доблестта и мъдростта на Настройчиците на Съзнанието свидетелстват за това, че те са преминали основна и всестранна подготовка. Предвид това, че те не са личности, тази подготовка трябва да се провежда в образователните учреждения на Сферата на Божествата. Ние не се съмняваме, че персоналът на училищата за подготовка на Настройчиците в Сферата на Божествата се състои от уникални Личностни Настройчици. И със сигурност знаем, че начело на този централен наблюдателен корпус стои сега вече Личностният Настройчик на първия Райски Син от категорията на Михаиловците, завършил своето седмократно посвещение на расите и народите на своята вселена.
107:3.10 (1180.3) Ние наистина знаем много малко за неличностните Настройчици; ние общуваме и поддържаме връзка само с личностните категории. Те получават име на Сферата на Божествата и винаги се известни по име, а не по номер. Личностните Настройчици живеят постоянно в Сферата на Божествата; тази свещена сфера е техен дом. Те напускат тази обител само по волята на Всеобщия Баща. Само малцина от тях се срещат в пределите на локалните вселени, но повечето от тях присъстват в централната вселена.
107:4.1 (1180.4) Да кажем, че Настройчикът е божествен, означава само да признаем характера на неговия произход. Крайно вероятно е такава чистота на божествеността да обхваща същността на потенциала на всички атрибути на Божеството, които могат да се заключават в подобна частица, въплъщаваща абсолютната същност на всеобщото присъствие на вечния и безкраен Райски Баща.
107:4.2 (1180.5) Действителният източник на Настройчиците трябва да бъде безкраен и чак до сливането му с безсмъртната душа на еволюиращия смъртен реалността на Настройчика трябва да граничи с абсолютността. Настройчиците не са абсолюти във всеобщия смисъл, в смисъла на Божествата, но е възможно те да са истински абсолюти в пределите на потенциалните възможности, а не относно своята природа. Те са ограничени в екстензивността, но в интензивността на значенията, ценностите и факта те са абсолютни. По тази причина ние понякога наричаме тези божествени дарове „условни абсолютни частици на Отеца”.
107:4.3 (1180.6) Нито един Настройчик никога не е проявявал нелоялност по отношение на Райския Баща; на низшите категории личностни същества понякога им се налага да се борят със своите нелоялни другари — но никога с Настройчици; те са висши и непогрешими в своята божествена област — служене на създанията и функциониране във вселената.
107:4.4 (1180.7) Неличностните Настройчици са видими само за Личностните Настройчици. Съществата от моята категория — Единичните Посланици, а също така и Свещените Троични Духове, са способни да забелязват присъствието на Настройчици благодарение на феномена духовна възприемчивост; даже серафимите понякога могат да различат духовното светене, предполагаемо свързвано с присъствието на Наставници в материалния разум на човека. Но никой от нас не е способен действително и фактически да вижда Настройчиците, докато те не станат личностни, макар тяхната същност да е достъпна за възприятие в съюз със слелите се личности на възходящи смъртни от еволюционните светове. Всеобщата невидимост на Настройчиците е убедително свидетелство за техния висок и божествен произход и божествена природа.
107:4.5 (1181.1) Това божествено присъствие се съпровожда с характерна светлина — духовно светене, което обикновено се свързва с Настройчика на Съзнанието. Във вселената Небадон това светене на Рая е широко известно като “направляваща светлина”; на Уверса то се нарича “светлината на живота”. На Урантия това явление понякога се нарича “тази истинска светлина, която освещава всеки роден в този свят”.
107:4.6 (1181.2) Всяко същество, постигнало Всеобщия Баща, е способно да види Личностните Настройчици на Съзнанието. Настройчиците на всички стадии, точно както и всички останали същества, същности, духове, личности и духовни проявления, винаги са видни за тези Висши Съзидателни Личности, които водят своето начало от Райските Божества и оглавяват основни правителства на голямата вселена.
107:4.7 (1181.3) Способни ли сте вие действително да осъзнаете истинското значение на това, че във вас пребивава Настройчик? Действително ли разбирате какво означава да притежаваш абсолютна частица от абсолютното и безкрайно Божество — Всеобщия Баща, пребиваващ във вас и сливащ се с вашата крайна смъртна същност? Когато смъртният човек се слива с неподправената частица на екзистенциалната Причина за всеобхватния космос, това завинаги отстранява каквито и да са ограничения за извършваното от такива безпрецедентни и невъобразими партньори. Във вечността човекът ще открива не само безкрайността на обективното Божество, но и нескончаемата потенциалност на субективната частица на същия този Бог. Настройчикът винаги ще разкрива на смъртната личност чудото на Бога и такова божествено откровение никога не изчерпва себе си, тъй като Настройчикът е от Бога и за смъртния човек той е подобен на Бога.
107:5.1 (1181.4) Еволюционните смъртни са склонни да гледат на разума като на космически посредник между духа и материята, тъй като във вашето разбиране за разума такава е неговата основна функция. Затова на хората е доста трудно да разберат, че Настройчиците на Съзнанието притежават разум, тъй като Настройчиците са частици от Бога, съществуващи на абсолютното ниво на реалността, което не само е доличностно, но също така предшества и всякакво разграничение на енергията и духа. На монистично ниво, предшестващо диференциацията на енергията и духа, посредническата функция на разума е невъзможна, тъй като не съществуват различия, които биха се нуждали от посредник.
107:5.2 (1181.5) Тъй като Настройчиците са способни да се трудят, планират и обичат, те са длъжни да притежават качества на индивидуалността, съизмерими с разума. Те притежават неограничена способност да общуват един с друг — по-точно, това важи за всички видове Наблюдатели освен първия или безопитния тип. Що се отнася до характера и смисъла на техните съобщения, то ние почти нищо не можем да ви разкрием, тъй като това за нас е неизвестно. Ние също така знаем, че Настройчиците трябва да бъдат надарени с някакъв разум, тъй като в противен случай не биха могли да станат личностни.
107:5.3 (1181.6) Разумността на Настройчиците на Съзнанието прилича на разумността на Всеобщия Баща и Вечния Син, тоест разумност, която предшества разумите на Съвместния Извършител.
107:5.4 (1181.7) Типът разум, постулиран в Настройчика, трябва да напомня многобройните други категории на доличностните образувания, които предполагаемо също водят началото си от Първия Източник и Център. Макар че много от тези категории още не са разкрити на Урантия, всички те показват качества на разумност. Тези индивидуализирани образувания на изначалното Божество също могат да се обединяват с многобройните развиващи се типове несмъртни същества и даже с ограничен брой нееволюционни същества, които са придобили способността за сливане с подобни частици на Божеството.
107:5.5 (1182.1) Когато Настройчикът на Съзнанието се слива с развиващата се безсмъртна моронтийна душа на спасилия се смъртен, неговият разум се възприема като съществуващ отделно от разума на създанието само дотогава, докато възходящият смъртен постигне духовните нива на прогреса във вселената.
107:5.6 (1182.2) След постижението в опита за възход на нивото на завършилите тези духове от шеста степен очевидно преобразуват някакъв елемент на разума, представляващ съюз между определени аспекти на смъртния разум и разума на Настройчика, който съюз дотогава е изпълнявал функцията на свързващо звено между божествените и човешки аспекти на възходящите личности. Възможно е това емпирично качество на разума да придобива свойства на върховността и впоследствие да разширява емпиричната способност на еволюционното Божество — Висшето Същество.
107:6.1 (1182.3) В качеството, в което Настройчиците на Съзнанието се срещат в опита на създанието, те показват свойствени на духовното влияние присъствие и водителство. Настройчикът действително е дух, чист дух — но не само дух. На нас никога не ни се е отдавало да предложим удовлетворителна класификация на Тайнствените Наблюдатели; всичко, което може да се каже за тях с пълна определеност, е това, че те са наистина богоподобни.
107:6.2 (1182.4) Настройчикът е вечностна възможност за човека; човекът е личностна възможност за Настройчика. Вашите лични Настройчици се опитват да ви одухотворят с надеждата да увековечат вашата временна индивидуалност. Настройчиците са изпълнени с прекрасната и самопосвещаваща се любов на Бащата на духовните същества. Те истински и божествено ви обичат; те са заключени в разума на хората пленници на духовната надежда. Те жадуват вашият смъртен разум да постигне божественост, което ще сложи край на тяхната самота, ще ги освободи заедно с вас от ограниченията, налагани от материалното обличане и одеждите на времето.
107:6.3 (1182.5) Вашият път към Рая е път на духовните постижения и същността на Настройчика постепенно и достоверно ще ви разкрива духовната същност на Всеобщия Баща. Може би след възхода в Рая и на постзавършителните стадии от вечния път Настройчикът ще сътрудничи със своя партньор, някога бивш човек, не в духовен, а в някакъв друг план; но възходът към Рая и служенето като завършил представляват партньорство между познаващия Бога одухотворяващ смъртен и неговия духовен опекун — разкриващия Бога Настройчик.
107:6.4 (1182.6) Ние знаем, че Настройчиците на Съзнанието представляват дух, чист дух — вероятно абсолютен дух. Но Настройчикът трябва да бъде нещо повече от изключително духовна реалност. В допълнение към предполагаемата разумност в него присъстват също така и факторите чиста енергия. Ако си спомните, че Бог е източник на чистия дух и чистата енергия, няма да ви бъде така трудно да разберете, че Неговите частици са и едното, и другото. Вярно е, че Настройчиците пресичат пространството, използвайки мигновеното действие на всеобщите гравитационни контури на Райския Остров.
107:6.5 (1182.7) Съществуването на подобна връзка на Тайнствените Наставници с материалните контури на вселената на вселените действително озадачава. Но остава си факт това, че те мълниеносно пресичат цялата голяма вселена по контура на материалната гравитация. Напълно е възможно те да са способни да проникват даже в нивата на външното пространство. Те несъмнено биха могли да проникват в тези региони заедно с гравитационното присъствие на Рая и макар че личностите от моята категория, използвайки контурите на разума на Съвместния Извършител, също са способни да излизат извън пределите на голямата вселена, ние никога не сме били уверени в това, че ни се е отдавало да забележим присъствието на Настройчиците в неизследваните региони на външното пространство.
107:6.6 (1183.1) Но независимо от това, че Настройчиците използват контурите на материалната гравитация, те не ú се подчиняват така, както материално творение. Настройчиците са частици от предшественика на гравитацията, а не нейни следствия; тяхната сегментация се извършва на такова ниво на битието, което хипотетично предшества появата на гравитацията.
107:6.7 (1183.2) Настройчиците на Съзнанието не знаят отдих до времето на посвещаването им и чак до деня, когато след естествената кончина на своите смъртни подопечни те получават освобождение и се насочват към Сферата на Божествата. Тези от тях, чиито подопечни не преминават през вратата на естествената смърт, не получават даже такъв временен отдих. Настройчиците на Съзнанието не се нуждаят от възстановяване на енергията; те са енергия — енергия от най-висшия и най-божествен тип.
107:7.1 (1183.3) Настройчиците на Съзнанието не са личности, но те представляват реални образувания; те действително и в съвършенство са индивидуализирани, макар че никога не стават неподправено личностни в течение на своето пребиваване в смъртните. Настройчиците на Съзнанието не са истински личности; те са истински реалности, реалности в най-чистата им форма, известна във вселената на вселените — те са божественото присъствие. Макар че те не са личности, тях обикновено ги наричат същества, а понякога, имайки предвид духовните аспекти на тяхното днешно служене на смъртните, ги наричат духовни същности.
107:7.2 (1183.4) Ако Настройчиците на Съзнанието не са личности и не притежават прерогативи на волята и способност за избор, то как те могат да избират смъртни подопечни и да изразяват доброволно желание да пребивават в такива създания в еволюционните светове? Такъв въпрос е лесно да се зададе, но е напълно възможно все още нито едно същество във вселената да не е намерило точния му отговор. Даже личности от моята категория — Единичните Посланици, не докрай разбират как неличностните образувания могат да се даряват с воля, възможност за избор и любов.
107:7.3 (1183.5) Ние често разсъждаваме за това, че Настройчиците на Съзнанието трябва да притежават воля на всички доличностни нива на избора. Те по собствена инициатива се внедряват в хората, те планират вечен път за човека, те приспособяват, видоизменят и заменят тези планове с други в зависимост от обстоятелствата и тези действия свидетелстват за наличие на неподправена воля. Те са предани на смъртните, те функционират в кризисни ситуации, те са винаги готови за решителни действия в съответствие с човешкия избор и всичко това са истински волеви реакции. Във всички ситуации, нямащи отношение към областта на човешката воля, те безспорно демонстрират поведение, което свидетелства за използването на възможности във всички отношения, еквивалентни на волята, на височайшето решение.
107:7.4 (1183.6) Тогава защо тези Настройчици на Съзнанието са подчинени на волята на смъртните, ако те притежават собствена воля? Както ние предполагаме, това става затова, защото макар волята на Настройчиците да е абсолютна по своята природа, тя е доличностна по своето проявление. Човешката воля действа на личностното ниво на вселенската реалност и по целия космос безличностно — неличностно, субличностно и доличностно — неизменно реагира на волята и действието на съществуващата личност.
107:7.5 (1183.7) По цялата вселена на създадени същества и неличностни енергии ние виждаме, че волята, волеизявлението, изборът и любовта не съществуват отделно от личността. С изключение на Настройчиците и други аналогични същности, ние не знаем случаи, когато тези атрибути на личността биха действали в обединение с безличностните реалности. Би било невярно да наричаме Настройчика субличностен, точно както би било неправилно да посочваме подобно образувание като свръхличностно, но е напълно допустимо да наричаме такова същество доличностно.
107:7.6 (1184.1) На нашите категории същества тези частици на Божеството са известни като божествени дарове. Ние осъзнаваме, че Настройчиците са божествени по произход и че те представляват вероятно потвърждение и демонстрация на факта, че Всеобщият Баща е запазил за Себе Си възможността за пряка и неограничена връзка с всички заедно и с всяко от материалните създания поотделно по цялото пространство на Своите наистина неограничени сфери и че всичко това съществува напълно независимо от Неговото присъствие в личностите на Своите Райски Синове или опосредствана помощ чрез личността на Безкрайния Дух.
107:7.7 (1184.2) Всяко създадено същество с огромна радост би приело Тайнствения Наставник, но с такава способност са снабдени само еволюционните волеви създания — бъдещите завършили.
107:7.8 (1184.3) [Представено от Единичен Посланик на Орвонтон.]
Книгата Урантия
Документ 109
109:0.1 (1195.1) НАСТРОЙЧИЦИТЕ на Съзнанието са децата на вселенския път и на безопитните Настройчици действително се налага да натрупват опит според растежа и развитието на смъртните създания. Така, както личността на човешкото дете се развива, готвейки се за трудностите на еволюционното битие, така и Настройчикът придобива величие в подготовката за следващия етап на възходящия живот. Така, както в игрите и общуването през ранното детство детето развива необходимата за възрастния човек адаптационна гъвкавост, така и вътрешният Настройчик придобива необходимите за следващия стадий на космически живот навици благодарение на осъществяваното в течение на смъртния живот предварително планиране и репетиции за тези видове дейност, които имат отношение към моронтийния път. Човешкият живот е период на практика и този живот ефективно се използва от Настройчиците за подготовка за нарастващата отговорност и по-широки възможности на бъдещия живот. Но макар че Настройчикът пребивава вътре във вас, неговите основни усилия са свързани с временния живот и планетарното съществуване — той подготвя еволюиращия разум на човека за реалностите на вселенския път.
109:1.1 (1195.2) Предполагаме, че докато напуснат Сферата на Божеството, безопитните Настройчици преминават всеобхватна и детайлна програма за подготовка и развитие, но ние почти нищо не знаем за това. Не се съмняваме, че Настройчиците, притежаващи опит в пребиваването в смъртните, също преминават всестранна предварителна подготовка, преди да се впуснат в изпълнението на нови мисии и за пореден път да се съединят със смъртните. Но и това не ни е известно със сигурност.
109:1.2 (1195.3) Личностните Настройчици ми разказваха, че всеки път, когато на дарен с Наставник смъртен не му се отдаде да придобие вечен живот, Настройчикът — след завръщането в Сферата на Божеството — преминава разширен курс на подготовка. Тази допълнителна подготовка става възможна благодарение на опита по пребиваването в човека и тя винаги се провежда преди завръщането на Настройчика в еволюционните светове на времето.
109:1.3 (1195.4) Нищо в космоса не може да замени истинския опит от живота. Съвършенството на божествеността на отново формирания Настройчик на Съзнанието в никаква степен не дарява този Тайнствен Наблюдател със способностите на опитен опекун. Опитът е неотделим от живото битие. Това е единственото, което е необходимо да се придобие в самия живот; никаква мярка за божественост не може да ви освободи от тази необходимост. Затова, както всички същества, живеещи и функциониращи в пределите на днешната сфера на Висшето, Настройчиците на Съзнанието трябва да придобият опит; те трябва да преминават пътя на развитието от низшите безопитни групи до по-висшите, по-опитни групи.
109:1.4 (1196.1) Настройчиците претърпяват явна еволюция в смъртния разум; реалният опит става тяхно вечно достояние. Благодарение на всевъзможните контакти с материалните раси те овладяват все по-нови, присъщи на Настройчиците умения и способности извън зависимостта от продължаване или прекратяване на живота на техните конкретни смъртни подопечни. Те също така са равни партньори на човешкия разум в поощряването на еволюцията на безсмъртната душа, притежаваща потенциал за спасение.
109:1.5 (1196.2) Първият стадий на еволюция на Настройчика настъпва при сливането със спасилата се душа на смъртното същество. Така, докато на вас ви е присъщо развитие навътре и нагоре, от човека към Бога, то на Настройчиците е присъщо еволюиране навън и надолу — от Бога към човека. Затова в крайна сметка този съюз на божественото и човешкото начала вечно ще бъде син човешки и син Божий.
109:2.1 (1196.3) На вас ви е известна класификацията на Настройчиците с оглед на опита — безопитни, опитни и висши. Вие следва също така да знаете определен функционален клас — класа на самодействащите Настройчици. Самодействащият Настройчик отговаря на следните условия:
109:2.2 (1196.4) 1. Той притежава определен необходим опит от еволюиращия живот на волевото създание — или като временен обитател в света, където Настройчиците се предоставят на смъртните подопечни само за известно време, или на планетата на непосредственото сливане, където човекът не е могъл да продължи своя живот. Такъв Наставник е или опитен, или висш Настройчик.
109:2.3 (1196.5) 2. Той се е сдобил с равновесие в човека, преминал третия психически кръг, и се е разпоредил за прикрепване към него на личен серафически хранител.
109:2.4 (1196.6) 3. Той има подопечен, взел висше решение — да встъпи в тържествен и искрен съюз с Настройчика. Настройчикът предварително се готви за практическо сливане и смята съюза за физически извършен.
109:2.5 (1196.7) 4. Той има подопечен, включен в резервния корпус на съдбата в еволюционния свят на възход на смъртните.
109:2.6 (1196.8) 5. В някакъв период от време, докато неговият подопечен е спял, той временно е напускал разума на своето смъртно пребиваване за изпълнение на важна мисия на посредничество, установявайки контакт, пререгистрация или друго всечовешко служене, свързано с духовното управление на дадения свят.
109:2.7 (1196.9) 6. Той е служил по време на криза и е бил причастен към опита на човешкото същество, явяващо се материално допълнение към духовната личност. На тази духовна личност е било поръчано да извърши някакъв космически подвиг, имащ принципно значение за духовната организация на планетата.
109:2.8 (1196.10) Създава се впечатление, че самодействащите Настройчици притежават голяма степен самостоятелност по всички въпроси, незасягащи личностите на своите непосредствени подопечни, което се потвърждава от многобройните дела както вътре, така и отвъд пределите на смъртните, към които са прикрепени. Такива Настройчици участват в много видове дейност в света на своето пребиваване, но най-често те действат като незабелязани заселници в избраните от самите тях обители на смъртните.
109:2.9 (1196.11) Несъмнено е, че по-висшите и по-опитни типове Настройчици са способни да общуват със своите събратя в другите светове. Но докато самодействащите Настройчици действително поддържат такова взаимно общуване, те прибягват към него само на нивата на съответната им взаимна активност и с цел съхраняването на попечителската информация, необходима за служенето на Настройчика в световете на своето пребиваване, макар да е известно, че понякога, във времена на криза, те са участвали в решаването на междупланетни въпроси.
109:2.10 (1197.1) Висшите и самодействащи Настройчици са способни да напускат човешкото тяло по собствено желание. Вселяващият се в човека Настройчик е не органическа или биологична част от смъртния живот, а божествено допълнение към този живот. Той е бил предвиден от началните планове за появата на живот, но не е неотменима част от материалното съществуване. При все това следва да се отбележи, че след своето вселяване в смъртната обител Настройчикът я напуска крайно рядко — дори временно.
109:2.11 (1197.2) Свръхдействащ е такъв Настройчик, който се е справил с поверената му задача и само очаква разлагането на материалната обвивка или преместването на безсмъртната душа.
109:3.1 (1197.3) Характерът на конкретната дейност на Тайнствените Наставници варира в зависимост от характера на техните задачи — от това, дали те са Настройчици за връзка или Настройчици за сливане. Някои Настройчици се предоставят на човека само за срока на неговия временен живот; други се посвещават като кандидати за придобиване на личност и получават разрешение за вечно сливане със своите подопечни в случай на продължаването на техния живот. Съществуват също така и неголеми вариации в тяхната дейност сред различните планетарни типове, също както в различните системи и вселени. Но като цяло техният труд е удивително еднороден — повече, отколкото при която и да е друга категория небесни създания.
109:3.2 (1197.4) В някои примитивни светове (образуващи първата група) Настройчикът се вселява в разума на създанията за емпирична подготовка — основно за самообразование и постепенно развитие. Обикновено безопитните Настройчици се изпращат в такива сфери на ранния етап на тяхното съществуване. В този период първобитните хора се приближават към долината на решенията, но сравнително немного избират възхода към нравствените висоти, намиращи се зад хълмовете на самообладанието и придобиването на характер, за да се издигнат на още по-високи нива на появяващата се духовност. (Наистина, мнозина от тези, на които не се отдаде да се слеят с Настройчика, продължават да живеят като слели се с Духа.) Настройчиците придобиват ценна подготовка и натрупват удивителен опит във временното обединяване с примитивния разум и впоследствие те са способни да използват този опит за благото на по-развитите същества от други светове. В цялата обширна вселена всичко, което е достойно за запазване, се запазва завинаги.
109:3.3 (1197.5) В света от друг тип (втората група) Настройчици се предоставят на смъртните същества само за известно време. Тук Наставниците са неспособни да придобият личност чрез сливане със своите подопечни, но те действително им оказват огромна помощ по времето на смъртния им живот, много по-голяма от тази, която могат да окажат смъртните на Урантия. В такива светове Настройчиците се предоставят на смъртните създания за срок от един живот като еталони за постигане на по-голяма духовност, като временни помощници в усъвършенстването на характера, достоен за спасение. Настройчиците не се завръщат след естествената смърт; такива спасили се смъртни придобиват вечен живот чрез сливане с Духа.
109:3.4 (1197.6) В светове, подобни на Урантия (третата група), се извършва истинско сгодяване с божествения дар — сгодяване, решаващо въпроса за живота и смъртта. Ако продължите да живеете, ще се осъществи вечен съюз, вечно сливане, съединяващо човека и Настройчика в единно същество.
109:3.5 (1197.7) В световете от тази група, населени със смъртни с тридялов мозък, Настройчиците са способни да установят много по-реален контакт със своите подопечни в течение на временния им живот, отколкото в създанията с едно- и двудялов мозък. Но в това, което се отнася до следсмъртния път, типовете същества с тридялов мозък преминават точно такъв път, както и расите с еднодялов и двудялов мозък — както на Урантия.
109:3.6 (1198.1) След пребиваването на Райския посвещенчески Син в световете, населени със същества с мозък от двудяловия тип, безопитните Настройчици рядко биват прикрепвани към създания, притежаващи безусловна способност за продължаване на живота. Ние предполагаме, че в такива светове практически всички Настройчици, вселяващи се в разумни и способни да продължат своя живот мъже и жени, се отнасят към числото на Наставниците от опитния или висшия тип.
109:3.7 (1198.2) Сред много ранни еволюционни раси на Урантия съществуваха три групи същества. Ярко изразените животински черти на първата група правеха вселяването на Настройчици напълно невъзможно. Членовете на втората група демонстрираха несъмнена способност за прием на Настройчици и ги получаваха веднага след достигане на възрастта на моралната отговорност. Съществуваше и трети клас, заемащ гранично положение: те притежаваха способност за приемане на Настройчици, но Наставниците можеха да се вселяват в тях само в отговор на лична молба на индивида.
109:3.8 (1198.3) Но в тези същества, които са практически лишени от възможността да продължат живота си поради своята лоша наследственост, придобита от негодни и слабо развити предци, множество безопитни Настройчици получиха ценен предварителен опит от общуване с еволюционния разум, благодарение на което станаха по-добре подготвени за последващото назначение в друг свят, в разум от по-висш тип.
109:4.1 (1198.4) Вътрешните Настройчици оказват огромна помощ на висшите форми на разумно общуване между хората. Животните действително изпитват дружески чувства, но те са неспособни да си съобщават едно на друго понятия; те могат да изразяват емоции, но не идеи и идеали. По същия начин преди посвещаването на Настройчици на Съзнанието човекът с животински произход е неспособен за високо интелектуално общуване или духовна връзка със своите събратя — наистина, след като при такива еволюционни създания се появи реч, те тръгват по правия път, водещ до получаване на Настройчици.
109:4.2 (1198.5) Действително, при животните съществува примитивна форма на общуване, но в такива първични отношения напълно или почти напълно отсъства личността. Настройчиците не са личности; те са доличностни същества. Но те са породени от Източника на личностите и тяхното присъствие съществено повишава качествените проявления на човешката личност; това е особено вярно в тези случаи, когато Настройчикът притежава предшестващ опит.
109:4.3 (1198.6) Типът Настройчик има голямо значение за потенциалните способности на човешката личност да изрази себе си. Векове наред много от великите интелектуални и духовни вождове на Урантия оказваха своето влияние главно благодарение на превъзходството и предшестващия опит на своите вътрешни Настройчици.
109:4.4 (1198.7) Вътрешните Настройчици широко сътрудничат с други духовни влияния в преобразуването и облагородяването на потомците на примитивните хора от древността. Ако Настройчиците, пребиваващи в разума на обитателите на Урантия, бъдат отзовани, светът постепенно ще се върне към живота и обичаите на хората от първобитната епоха; божествените Наставници са един от реалните потенциали за прогресираща цивилизация.
109:4.5 (1198.8) Аз наблюдавах вселяването на Настройчик на Съзнанието в урантийски разум; съгласно архивите на Уверса това внедряване беше вече шестнадесетото за дадения Настройчик в Орвонтон. Ние не знаем дали този Наставник имаше аналогичен опит в други свръхвселени, но аз предполагам, че е имал. Този чудесен Наставник е една от най-полезните и могъщи сили, съществуващи на Урантия в днешната епоха. Това, което други, отказвали се от спасение, са загубили, този човек (и заедно с него целият ваш свят) сега го придобива. От този, който няма необходимите за продължаване на живота качества, ще вземат даже този опитен Настройчик, който той сега притежава, докато на онзи, който има възможност да се спаси, ще бъде посветен даже неопитният Настройчик на ленивия отстъпник.
109:4.6 (1199.1) В известен смисъл Настройчиците могат да спомагат за някакво взаимно обогатяване на планетите в сферите на истината, красотата и добродетелта. Но на тях рядко им се предоставя възможността за втори път да се внедрят на една и съща планета; понастоящем на Урантия няма нито един Настройчик, който да е служил тук преди това. Аз зная какво говоря, тъй като в архивите на Уверса се пазят техните номера и служебни досиета.
109:5.1 (1199.2) На висшите и самодействащи Настройчици често се отдава да внесат в човешките мисли фактори с духовно значение, когато мисловният поток тече в освободеното, но контролирано русло на творческото въображение. В такова време, а понякога и насън, на Настройчика се отдава да спре умствените токове, да задържи и измени направлението на протичане на мислите; и всичко това се извършва, за да се осъществи дълбоко духовно преобразувание в по-висшите тайници на свръхсъзнанието. Такива сили и енергии на разума стават все по-съзвучни с определени тонове на духовното ниво на настоящето и бъдещето.
109:5.2 (1199.3) Понякога на човека се отдава да преживее моменти на озарение, да чуе незамлъкващия вътрешен божествен глас, което му позволява отчасти да осъзнае мъдростта, истината, добродетелта и красотата на постоянно пребиваваща във вас потенциална личност.
109:5.3 (1199.4) Но вашите неустойчиви и бързо менящи се настроения често водят до нарушаване на плановете и преустановяване дейността на Настройчиците. На техния труд пречат не само природните особености на смъртните раси, но и вашите собствени предубедени мнения, формирали се представи и вкоренили се предразсъдъци. Поради тези препятствия в съзнанието често се проявяват само техните незавършени творения, което води към неизбежно смесване на понятията. Затова при анализа на умствените ситуации надежден е само един подход: във всяка мисъл, във всеки опит веднага да признавате само това, което те действително и принципно са, да не обръщате внимание на това, което биха могли да бъдат.
109:5.4 (1199.5) Огромният проблем на живота се заключава в приспособяването на наследствените тенденции към изискванията на духовните подбуди, внушавани от божественото присъствие на Тайнствения Наставник. Макар че на вселенския и свръхвселенски път нито един човек не може да служи на двама господари, в течение на този живот, който живеете понастоящем на Урантия, вие неизбежно сте длъжни да служите на двама господари. Вие сте длъжни да овладявате изкуството на постоянния временен компромис, присъщо на човека, и едновременно да изказвате духовна преданост само на един господар; именно затова толкова много хора се спъват и падат, губят търпение и не издържат на напрежението на еволюционната борба.
109:5.5 (1199.6) Макар че както наследствените данни на главния мозък, така и механизмът на електрохимическата регулация ограничават сферата на ефективната дейност на Настройчика, никакви наследствени недостатъци (в психически нормалния разум) не могат да възпрепятстват духовното придобиване. Наследствеността е способна да повлияе върху темповете на личностните постижения, но тя не предотвратява окончателното извършване на възходящия подвиг. Ако вие поискате да сътрудничите със своя Настройчик, рано или късно божественият дар ще доведе до появата на безсмъртна моронтийна душа и след сливането с нея ще представи ново създание на пълновластния Син-Владетел на локалната вселена, а рано или късно — и на Бащата на Настройчиците в Рая.
109:6.1 (1200.1) Настройчиците никога не претърпяват поражение; нищо от това, което е достойно за съхраняване, не се губи; всяка значима ценност във всяко волево създание несъмнено се съхранява независимо от спасението или неспасението на откриващата значения, оценяваща личност. Така става: макар че смъртното създание може да отхвърли спасението, жизненият му опит не преминава напразно; вечният Настройчик пренася достойните черти на такъв външно неудачен живот в един от другите светове, където посвещава тези продължаващи да съществуват значения и ценности на по-висш тип разум — такъв, който е способен да продължи своето съществуване. Никой достоен опит никога не се оказва напразен; нито едно истинско значение или реална ценност никога не загива.
109:6.2 (1200.2) Ако смъртният партньор е кандидат за сливане и напуска Тайнствения Наставник, ако човешкият партньор отхвърли пътя на възхода, Настройчикът, след освобождаването си при естествената смърт (или преди нея), отнася със себе си всичко, породено от разума на прекратяващото съществуването си създание и достойно за съхраняване. Ако на даден Настройчик нееднократно не се отдава да се слее с личността поради това, че неговите подопечни, един след друг, прекратяват съществуването си, а също така и ако този Наставник впоследствие стане личностен, то целият опит от пребиваването във всички тези смъртни интелекти и овладяното от тях ще стане действителна собственост на такъв нов Личностен Настройчик — достояние, което той ще притежава и от което ще се ползва в продължение на всички бъдещи епохи. Личностният Настройчик от тази категория е сложно съчетание от всички съхранили се черти на всички приемали го в миналото създания.
109:6.3 (1200.3) Когато притежаващите дълъг вселенски опит Настройчици изявят желание да се вселят в божествените Синове, изпълняващи мисии на посвещение, те прекрасно разбират, че в такова служене не могат да придобият личност. Но нерядко Бащата на духовете дарява на такива доброволци личност и ги назначава за ръководители на своите събратя. Това са тези личности, които са удостоени с власт на Сферата на Божеството. Техните уникални същности включват разнообразната палитра от човешки качества, придобити в течение на пребиваването в смъртните, точно както и духовен отпечатък от човешката божественост на посвещенческия Райски Син, придобит в течение на завършващото вселяване.
109:6.4 (1200.4) Дейността на Настройчиците във вашата локална вселена се направлява от Личния Настройчик на Михаил Небадонски — този същия Наставник, който крачка след крачка водеше Михаил, преживял живот в плът в облика на Йешуа бен Йосиф. Този необикновен Настройчик беше верен на своя дълг, осъществявайки доблестно и мъдро ръководство на човешката природа и неизменно наставлявайки смъртния разум на Райския Син в избиране съвършената воля на Отеца. Този Настройчик преди това служеше с Макивента Мелхиседек в дните на Авраам и вземаше участие във велики дела както до това вселяване, така и в промеждутъците между своите посвещенчески мисии.
109:6.5 (1200.5) Този Настройчик постигна истински триумф в разума на Иисус — този разум, който във всяка от повтарящите се жизнени ситуации запазваше безрезервна преданост към волята на Отеца, казвайки: “Да бъде Твоята воля, не Моята.” Такава несъмнена преданост е истински ключ към освобождаването от ограниченията на човешката природа към окончателно постигане на божественост.
109:6.6 (1200.6) Понастоящем непостижимата същност на величествената личност на същия този Настройчик отразява предкръщенческата човечност на Йешуа бен Йосиф — вечния и жив отпечатък на вечните и живи ценности, създадени от най-великия от всички урантийци в скромните условия на един обикновен живот, напълно изчерпващ постижимите в смъртния опит духовни ценности.
109:6.7 (1201.1) На всичко, притежаващо постоянна ценност и поверено на Настройчик, е осигурено вечно съществуване. Понякога Наставникът задържа това достояние за бъдещо посвещение на смъртен разум; в други случаи, а също така и при придобиване на личност, над тези спасени и съхранени ценности се установява опека за бъдещо използване при служенето на Архитектите на Мирозданието.
109:7.1 (1201.2) Ние не можем да кажем способни ли са тези частици на Бащата, които не са Настройчици, да станат личности, но вие вече знаете, че личността е суверенен дар на свободно изявяващия Своята воля Всеобщ Баща. Доколкото ни е известно, този тип частици на Отеца, който представляват Настройчиците, постига личност само чрез придобиване на личностни качества в процеса на служене и помощ на личностното същество. Обител на Личностните Настройчици е Сферата на Божеството, където те инструктират и направляват своите доличностни другари.
109:7.2 (1201.3) Личностните Настройчици не са ограничени от нищо, те са свободни и суверенни; те представляват стабилизиращо и компенсиращо начало на необятната вселена на вселените. В тях се съчетава опитът на Създателя и създанията — екзистенциален и емпиричен. Те са съвместни същества на времето и вечността. В управлението на вселената те обединяват доличностното и личностното.
109:7.3 (1201.4) Личностните Настройчици са премъдри и могъщи изпълнители на Архитектите на Всемира. Те са личностни изразители на цялата пълнота на опеката на Всеобщия Баща — личностна, доличностна и свръхличностна. Те са личностни попечители на това, което е изключително, необичайно и неочаквано във всички светове на трансценденталните абсонитни сфери, лежащи в областта на Бог-Пределния чак до нивото на Бог-Абсолюта.
109:7.4 (1201.5) Обхващайки в себе си всички известни отношения на личността, Личностните Настройчици са изключителни същества на вселените; те са вселичностни — те съществуват преди личността, те са личност и те съществуват след личността. Те представляват личността на Всеобщия Баща такъв, какъвто е във вечното минало, вечното настояще и вечното бъдеще.
109:7.5 (1201.6) Отецът посвети на Вечния Син екзистенциална личност от безкраен и абсолютен тип, но за своя собствена опека Той реши да остави присъщия на Настройчика личностен тип емпирична личност, посвещавана на екзистенциалния доличностен Настройчик; така в бъдещето на тях двамата им е съдено да станат вечна свръхличност, осъществяваща трансцендентално служене в абсонитните светове на нивата на Пределното, Висшето-Пределното и даже Пределното-Абсолютното.
109:7.6 (1201.7) Във вселените Личностните Настройчици рядко биват незаети. Понякога те се съвещават с Извечно Древните и понякога Личностните Настройчици на седмократните Синове-Създатели идват в столичните светове на съзвездията за съвещания с управителите на съзвездия Ворондадек.
109:7.7 (1201.8) Когато планетарният наблюдател на Урантия от категорията на Ворондадек — Височайшият Опекун, неотдавна приел задълженията на извънредния регент на вашия свят, представи своите пълномощия в присъствието на местния управляващ, той пристъпи към управлението на Урантия заедно с напълно комплектован, набран от самия него персонал. Той незабавно разпредели планетарните задължения сред своите партньори и помощници. Но той не е избирал тези Личностни Настройчици, които се явиха пред него в момента, когато пристъпи към изпълнението на своите задължения. Той даже не знаеше, че тяхната поява ще бъде такава, тъй като по времето на предишното регентство те не проявяваха своето божествено присъствие по подобен начин. И Всевишният регент не възлагаше задачи на тези изявили доброволно желание Личностни Настройчици и не определяше техните задължения. При все това три от тези вселичностни същества бяха сред най-активните от многобройните категории небесни същества, служещи в това време на Урантия.
109:7.8 (1202.1) Личностните Настройчици предоставят разнообразни услуги на многобройните категории вселенски личности, но на нас не ни е позволено да обсъждаме такива въпроси с еволюционните създания, дарени с Настройчици. Тези необикновени, пребиваващи в хората божествени същества са сред най-изумителните личности в цялата голяма вселена и никой не се наема да предскаже характера на тяхната бъдеща мисия.
109:7.9 (1202.2) [Представено от Единичен Посланик на Орвонтон.]
Книгата Урантия
Документ 110
110:0.1 (1203.1) ПРЕДОСТАВЯНЕТО на свобода на несъвършените същества води до трагедии и съвършеното изначално Божество повсеместно разделя тези страдания с присъщите Му съпричастие, любов и преданост.
110:0.2 (1203.2) Доколкото съм запознат с положението на делата във вселената, аз смятам любовта и предаността на Настройчиците на Съзнанието за най-истински божественото чувство в цялото творение. Любовта на Синовете в тяхното служене на расите е великолепна, но предаността на Настройчика към индивида се отличава с трогателно-възвишен божествено-бащински характер. Очевидно Райският Баща е оставил за Себе Си този вид лична връзка със Своите индивидуални създания като изключителен прерогатив на Твореца. И в цялата вселена на вселените няма нищо, което би могло да се сравни с изумителното служене на тези безличностни същества, които по толкова чудесен начин се вселяват в децата на еволюционните планети.
110:1.1 (1203.3) Не следва да се смята, че Настройчиците живеят в материалния мозък на човека. Те не са органична част от физическите създания на световете. По-вярна би била представата, съгласно която Настройчикът пребивава в смъртния разум, а не в пределите на един физически орган. Косвено и незабелязано Настройчикът постоянно общува с подопечния му човек — особено в течение на възвишеното вероизповедно общуване на разума с духа в областта на свръхсъзнанието.
110:1.2 (1203.4) Жалко, че не мога да помогна на еволюиращите смъртни по-добре да разберат и по-пълно да осъзнаят безкористния и величествен труд на живеещите в тях Настройчици, толкова беззаветно предани на задачата за повишаване на духовното благополучие на човека. Тези Наставници са ефективни попечители на по-висшите функции на човешкия разум; с мъдростта и опита се обръщат те към духовния потенциал на човешкия интелект. Тези небесни помощници са предани на изпълнението на грандиозна задача — те са призвани успешно да ви преведат по пътя, водещ надълбоко и нагоре, към божествените небеса и щастие. Тези неуморими труженици се посветени на бъдещото претворяване на победата на божествената истина във вашия вечен живот. Те са тези бдителни стражи, които водят богопозналия човешки разум встрани от спотаеното зло, умело направлявайки еволюиращата човешка душа към далечните и вечни брегове — божествени пристани на съвършенството. Настройчиците — вашите предани кормчии, са надеждни и уверени водачи, водещи ви през мрачните и забъркани лабиринти на краткия земен път; това са търпеливите учители, неизменно подбуждащи своите подопечни да вървят напред, към все по-голямо съвършенство. Това са грижливите пазители на възвишените ценности, раждащи се в характера на създанието. На мен би ми се искало да се отнасяте към тях с по-голяма любов, да сътрудничите по-широко с тях и да ги цените повече.
110:1.3 (1204.1) Макар пребиваващите във вас божествени същества да са основно заети с вашата духовна подготовка за следващия стадий на безкрайното съществуване, те са дълбоко заинтересувани и от вашето всемирно благополучие, от вашите практически успехи на Земята. Те се радват да съдействат за вашето здраве, щастие и истинско процъфтяване. Те не са безразлични към вашия успех във всички области на планетарното развитие, които не са във вреда на вечния прогрес на вашия бъдещ живот.
110:1.4 (1204.2) Вашите ежедневни дела и разнообразните подробности от живота ви интересуват и безпокоят Настройчиците дотолкова, доколкото тези обстоятелства оказват влияние върху избора на това, което е важно за вашето временно,самоопределение, и обуславят насъщните духовни решения, с това въздействайки върху решаването на проблема за съхраняването на вашата душа и вечния прогрес. Настройчикът, който е пасивен в това, което се отнася към чисто всемирното благополучие, е божествено деен във всичко, засягащо вашето вечно бъдеще.
110:1.5 (1204.3) Настройчикът остава с вас при всички бедствия и в продължение на всички болести, които не унищожават до край умствените способности. Колко обидно е съзнателното оскверняване и другото замърсяване на физическото тяло, което трябва да служи за земна обител на този чудесен Божий дар. Всички физически отрови изключително много затрудняват усилията на Настройчика, насочени към възвисяването на материалния разум, докато духовната отрова на страха, гнева, завистта, ревността, подозрителността и нетърпимостта също са огромна пречка за духовния прогрес на еволюиращата душа.
110:1.6 (1204.4) Понастоящем вие преминавате през този период от време, когато Настройчикът търси вашето разположение; оправдайте доверието, оказано ви от божествения дух, който се стреми към вечен съюз с вашия разум и душа, и тогава ще се осъществи това моронтийно единство, тази възвишена хармония, тази космическа координация, тази божествена съзвучност, това небесно сливане, това безкрайно съединяване на индивидуалностите, това единство на съществото, което е толкова съвършено и окончателно, че даже и най-опитните личности никога не могат да отличат или разпознаят индивидуалностите на слелите се партньори — смъртния човек и божествения Настройчик.
110:2.1 (1204.5) Когато Настройчикът на Съзнанието се внедрява в човешкия разум, той донася със себе си еталон за жизнения път — идеала за живота, установен и предопределен от него самия и от Личностните Настройчици на Сферата на Божеството и утвърден от Личностния Настройчик на Урантия. Затова той пристъпва към своя труд с точен и зададен план за интелектуалното и духовно развитие на човешкия подопечен, но нито един човек не е задължен да приема този план. Всеки човек има свое предназначение, но приемането от вас на това божествено предназначение не е предопределено; всеки от вас е свободен да отклони всяка част или цялата програма на Настройчика на Съзнанието. Неговата мисия се заключава в осъществяването на такива интелектуални изменения и постигане на такива духовни преобразувания, които могат да срещнат вашето доброволно и разумно одобрение и така да окажат по-голямо влияние върху направлението на развитието на личността; но никога и при никакви обстоятелства божествените Наблюдатели не ви използват и не оказват никакво произволно влияние на вашия избор и решения. Настройчиците уважават суверенността на вашата личност; те винаги се подчиняват на вашата воля.
110:2.2 (1204.6) Те са настойчиви, изобретателни и съвършени в своите методи на работа, но никога не прибягват към насилие по отношение на волевата индивидуалност на приемащите ги създания. Нито един човек няма да бъде одухотворен с божествен Наставник против неговата воля; продължаването на живота е дар на Боговете, който трябва да бъде желан от създанията на времето. В края на краищата, както ще покаже летописът на вашия живот, в крайна сметка всичко, което Настройчикът може да направи за вас, ще бъде постигнато с ваше участие и с ваше съгласие. Вие ще бъдете доброволен партньор на Настройчика на всеки етап от тази колосална трансформация, която се извършва в течение на възхода.
110:2.3 (1205.1) Настройчикът не се опитва да контролира вашия мисловен процес като такъв; той по-скоро се стреми да го одухотворява, да го обърне към вечността. Нито ангелите, нито Настройчиците се стремят непосредствено да въздействат на човешкото мислене. Това е изключителен прерогатив на вашата личност. Настройчиците се стараят да подобрят, видоизменят, направляват и контролират вашия мисловен процес; но на първо място те са посветени на създаването на духовен аналог на вашия път, моронтиен дубликат на вашето истинско прогресиращо “аз”, необходим за продължаването на живота.
110:2.4 (1205.2) Настройчиците действат на висшите нива на човешкия разум, където непрестанно се стремят да създадат моронтиен дубликат за всяко понятие, заключено в смъртния интелект. Затова съществуват две реалности, които се сблъскват и съсредоточават в контурите на човешкия разум: първата — това е смъртното “аз”, възникнало върху основата на изначалните планове на Носителите на Живота, втората — безсмъртната същност, породена от висшите Сфери на Божеството, пребиваващият във вас Божий дар. Но смъртното “аз” е и личностно “аз”; то притежава личност.
110:2.5 (1205.3) Като личностно създание вие притежавате разум и воля. Като доличностно създание Настройчикът притежава предразум и предволя. Ако вие дотолкова се съгласувате с разума на Настройчика, че напълно се схождате с него по възгледи, то у вас се появява единен разум и вашият разум получава подкрепа от разума на Настройчика. Впоследствие, ако вашата воля заповядва да се изпълни и осигурява изпълнението на решението на този нов обединен разум, то благодарение на вашите решения доличностната воля на Настройчика постига личностно изражение и в това, което се отнася до тази конкретна дейност, вие и Настройчикът ставате единни. Вашият разум постига хармония с божествеността, а волята на Настройчика придобива личностно изражение.
110:2.6 (1205.4) В интелектуално отношение вие се приближавате към моронтийния тип битие в тази степен, в която осъзнавате това единение. Моронтийният разум е термин, който обозначава същността и съвкупността на сътрудничещите си разуми, имащи различна материална и духовна природа. Следователно моронтийният интелект означава двойствен разум, съществуващ в локалната вселена и подчиняващ се на единната воля. В случая със смъртните това е такава човешка воля, която става божествена благодарение на отъждествяването на човешкия разум с разумното начало на Бога.
110:3.1 (1205.5) Настройчиците участват в свещения и величествен вековен замисъл; те са въвлечени в едно от висшите дела на времето в пространството. И колко голяма е тяхната радост, когато вашето сътрудничество им позволява да ви помогнат в кратката борба във времето, докато продължават да решават своите по-значителни задачи на вечността. Но обикновено, когато вашият Настройчик се опитва да общува с вас, неговите послания се губят в материалните водовъртежи, възникващи в енергийните потоци на човешкия разум; само рядко вие улавяте ехо, слабо и далечно ехо, на божествения глас.
110:3.2 (1205.6) Успехът на Настройчика в превеждането ви през смъртния живот и осигуряването на вашето спасение зависи не толкова от теориите, върху които се строят вашите вярвания, колкото от вашите решения, от целеустремеността ви и от непоколебимата ви вяра. Всички тези атрибути, присъщи на растежа на личността, стават могъщи фактори на вашия прогрес, тъй като те спомагат за сътрудничеството с Настройчика; те ви помагат да прекратите своето противодействие. Настройчиците на Съзнанието постигат успех или, както изглежда, търпят поражение в своите земни начинания точно в същата степен, в която на смъртните се отдава или не се отдава да следват плана, съгласно който те са длъжни да преминат възходящия път за развитие и да постигнат съвършенство. Тайната на спасението е скрита във висшето човешко желание да станеш подобен на Бога, а също така и в свързаната с това желание готовност да правиш всичко това и да бъдеш всичко това, което е необходимо за окончателното удовлетворяване на това всепоглъщащо желание.
110:3.3 (1206.1) Когато говорим за успех или неуспех на Настройчика, имаме предвид продължаването на живота на човека. Настройчиците никога не претърпяват поражение; те са божествени по същество и победоносно завършват всяко свое начинание.
110:3.4 (1206.2) Аз не мога да не отбележа, че множество хора посвещават маса време и умствена енергия на глупости и почти напълно изпускат от внимание по-основните реалности, изпълнението на вечното значение — същите тези дела, които спомагат за създаването на по-хармоничен работен съюз с вашия Настройчик. Голямата цел на човешкото съществуване е постигане на съзвучие с божествения вътрешен Настройчик; великото постижение на смъртния живот е постигане на истинска и отзивчива преданост към вечните цели на божествения дух, който търпеливо чака и се труди във вашия разум. Но посветеното и целеустремено усилие, насочено към реализацията на вечния път, никак не противоречи на веселия и радостен живот, на успешната и достойна кариера на Земята. Сътрудничеството с Настройчика на Съзнанието не влече след себе си само изтезания, мнимо благочестие или лицемерно и умишлено самоунищожение. Идеалният живот е животът в преданото служене, а не в тревоги и страх.
110:3.5 (1206.3) Объркването, смущението, дори обезсърчаването и обезкуражаването не задължително означават съпротива срещу ръководството на вътрешния Настройчик. Такива отношения понякога могат да означават отсъствие на активно сътрудничество с божествения Наставник и затова са способни донякъде да забавят духовния прогрес, но подобни интелектуално-емоционални трудности не оказват никакво влияние върху несъмнеността на спасението на позналата Бога душа. Само едното невежество не може да попречи на продължаването на живота, точно както и предизвиканите от смущение съмнения или породената от страх неувереност. Само съзнателната съпротива спрямо ръководството на Настройчика може да възпрепятства спасението на еволюиращата безсмъртна душа.
110:3.6 (1206.4) Вие не трябва да се отнасяте към сътрудничеството със своя Настройчик като към строго съзнателен процес, тъй като той не е такъв; но вашите мотиви и решения, вашата предана целеустременост и висши желания действително съставляват реално и ефективно сътрудничество. Вие сте способни съзнателно да се сдобиете с по-голяма хармония с Настройчика за сметка на следното:
110:3.7 (1206.5) 1. Решението да отговаряте на божественото ръководство, искреният стремеж да положите в основата на своя живот най-висшите представи за истината, красотата и добродетелите и след това да съгласувате тези божествени качества посредством мъдростта, поклонението, вярата и любовта.
110:3.8 (1206.6) 2. Любовта към Бога и желанието да станеш такъв като Него е истинско признание на божественото бащинство и любвеобилното поклонение на небесния Отец.
110:3.9 (1206.7) 3. Любовта към човека и искреният стремеж да му служиш е беззаветно признание на братството на хората в съчетание с разумната и мъдра любов към всеки от вашите близки.
110:3.10 (1206.8) 4. Радостното приемане на космическо гражданство е честно признание за своите нарастващи задължения по отношение на Висшето Същество, осъзнаване на зависимостта между еволюционния човек и разкриващото се Божество. Така се ражда космическата нравственост и се пробужда разбирането на всеобщия дълг.
110:4.1 (1207.1) Настройчиците са способни да получават непрекъснат поток от космически съобщения, постъпващи през основните контури на времето и пространството; те притежават свободен достъп до духовната информация и енергии на вселените. Но могъщите заселници могат да предадат само малка част от тази мъдрост и истини на разума на своите смъртни подопечни поради отсъствието на природно сходство и липсата на ответно възприятие.
110:4.2 (1207.2) Настройчикът на Съзнанието постоянно се стреми да окаже такова духовно въздействие на вашия разум, че да развие вашата моронтийна душа. Но самите вие почти никога не осъзнавате тази вътрешна опека. Вие сте напълно неспособни да различите плодовете на вашия собствен материален интелект от тези, които са следствие от съвместната дейност на вашата душа и Настройчика.
110:4.3 (1207.3) Някои неочаквани мисли, умозаключения и други мислени образи са понякога преки или косвени резултати от дейността на Настройчика; но по-често от всичко те представляват внезапно проявяване в съзнанието на идеи, формирали се в дълбините на разума, което е естествено и ежедневно проявление на нормалната и обикновена психическа функция, присъща на контурите на развиващия се животински разум. (За разлика от тези продукти на подсъзнанието откровенията на Настройчика се проявяват чрез сферата на свръхсъзнанието.)
110:4.4 (1207.4) Доверете на Настройчика всичко, което се отнася до разумната дейност и се намира отвъд пределите на рутинното съзнание. В надлежното време — ако не в този свят, то в обителските светове — те подробно ще се отчитат за своето служене и в резултат ще разкрият тези значения и ценности, които са били поверени на тяхната опека и съхранение. Ако вие съхраните живота си, те ще възстановят всички истински ценности на човешкия разум.
110:4.5 (1207.5) Съществува огромна пропаст между човешкото и божественото, между човека и Бога. Урантийските раси са толкова подчинени на електрохимичната регулация, толкова напомнят животните в своето ежедневно поведение, толкова са емоционални в своите обичайни реакции, че на Наставниците е изключително трудно да ги водят и направляват. За вас са толкова нехарактерни смелите решения и преданото сътрудничество, че пребиваващият във вас Настройчик смята за практически невъзможно да общува непосредствено с човешкия разум. Даже тогава, когато му се отдава да покаже на еволюиращата душа проблясъка на нова истина, духовното откровение често дотолкова ослепява съзнанието, че предизвиква спазми на фанатизъм или довежда до друго интелектуално сътресение с катастрофални последици. Много нови религии и странни учения възникнаха от неуспешни, несъвършени, неправилно изтълкувани и изкривени съобщения на Настройчиците на Съзнанието.
110:4.6 (1207.6) Както свидетелстват архивите на Йерусем, в течение на много хиляди години във всяко ново поколение се появяваха все по-малко същества, способни благополучно да взаимодействат със самодействащите Настройчици. Такова положение предизвиква тревога и надзираващите личности на Сатания приветстват предложенията на някои от вашите непосредствени планетарни наблюдатели, предлагащи да вземат мерки за развитие и съхраняване на висшите духовни типове урантийски раси.
110:5.1 (1207.7) Не бъркайте и не смесвайте мисията и влиянието на Настройчика с това, което обикновено се нарича съзнание; те нямат пряко отношение едно към друго. Съзнанието е присъща на човека чисто психическа реакция. Него не бива да го презирате, но то едва ли е обърнат към душата глас на Бога, гласът, който действително би принадлежал на Настройчика, ако можеше да бъде чут. Вярно е, че вашето съзнание ви насочва към правилните постъпки; но в допълнение към това Настройчикът се стреми да ви съобщи какво именно е правилно, а това е възможно в тези случаи, когато чувствате ръководството на Наставника, и в тази степен, в която сте способни на това.
110:5.2 (1208.1) Човешките сънища, тези безредни и разпокъсани картини на несъгласувания спящ разум, са адекватно потвърждение на неспособността на Настройчика да хармонизира и свърже различните фактори на човешкия разум. Настройчиците просто не могат за един живот произволно да координират и синхронизират два толкова неприличащи си и различни по характер типове мислене като човешкото и божественото. Когато това им се отдаде, както им се отдаваше в миналото, такива души се пренасят непосредствено в обителските светове, без необходимостта да преминават през опита на смъртта.
110:5.3 (1208.2) По време на сън Настройчикът се опитва да се сдобие само с това, което вече е било напълно одобрено от волята на подопечната му личност благодарение на тези решения и избори, които са направени в периода на бодърстването и затова са останали в сферата на свръхсъзнанието — граничната област на взаимоотношения между човешкото и божественото.
110:5.4 (1208.3) Когато приемащите ги създания спят, Настройчиците се опитват да закрепят своите творения на висшите нива на материалния разум и някои от вашите гротескни сънища свидетелстват за неуспешния опит да се установи ефективна връзка. Абсурдните сънища не само потвърждават натиска на неизразените чувства, но и свидетелстват за кошмарни изкривявания при предаването на духовните концепции, представени от Настройчиците. Вашите собствени страсти, подбуди и свойствени ви тенденции нахлуват в съзнанието и божествените послания, които вътрешният Настройчик се опитва да закрепи в човешката психика по време на безсъзнателния сън, се изтласкват от неизразени желания.
110:5.5 (1208.4) Изключително опасно е да се теоретизира за това в каква степен Настройчикът има отношение към сънищата. Настройчиците действително действат в съня, но вашите обичайни сънища са чисто физиологически и психологически явления. Също толкова опасни са опитите да различим възприемането на концепциите на Настройчика от повече или по-малко непрекъснатото и осъзнато възприемане на предписанията на смъртното съзнание. Това са тези проблеми, които ще се наложи да решавате с помощта на проницателността си и личния си избор. Но за човека би било за предпочитане да се заблуди — да отхвърли това, което идва от Настройчика, приемайки го за чисто човешки опит, отколкото да допусне груба грешка, възнасяйки реакциите на смъртния разум в сферата на божественото. Не забравяйте, че влиянието на Настройчика на Съзнанието е в по-голямата си част, ако не и напълно, свръхсъзнателен опит.
110:5.6 (1208.5) Според възхода в психическите кръгове — в различна, но нарастваща степен, понякога непосредствено, но по-често опосредствано — вие действително общувате със своя Настройчик. Но опасно е да предполагате, че всяка нова представа, възникваща в човешкото съзнание, е продиктувана от Настройчика. По-често всичко това, което съществата от вашата категория приемат за глас на Настройчика, в действителност е породено от вашия собствен интелект. Това е хлъзгав път и всеки човек трябва да решава дадените проблеми индивидуално, в съответствие със своята природна човешка мъдрост и свръхчовешка проницателност.
110:5.7 (1208.6) Настройчикът на човека, чрез когото се осъществява настоящата връзка, се ползва с толкова голяма свобода на действие основно благодарение на това, че този човек е почти напълно безразличен към някакво външно проявление на вътрешното присъствие на Настройчика; наистина е благотворно, че неговото съзнание остава съвършено безучастно към цялата тази процедура. Той притежава един от най-опитните Настройчици на своето време и поколение и при все това неговата пасивност и липса на интерес към явленията, свързани с присъствието в неговия разум на този разностранен Настройчик, е, по мнението на хранителя на съдбата, рядка и случайна реакция. И всичко това представлява благоприятно съгласуване на влиянията — благоприятно както за Настройчика в сферата на духовната активност, така и за неговия човешки партньор от гледна точка на неговото здраве, ефективност и спокойствие.
110:6.1 (1209.1) Съвкупността на реализацията на личността в материалния свят се заключава в последователното покоряване на седемте психически кръга от смъртната потенциалност. Встъпването в седмия кръг ознаменува начало на функционирането на истинската човешка личност. Завършването на първия кръг показва относителната зрелост на смъртното същество. Макар че преминаването на седемте кръга на космическия растеж не е равнозначно на сливане с Настройчика, усвояването на тези кръгове ознаменува постигането на тези степени, които водят към такова сливане.
110:6.2 (1209.2) Настройчикът е ваш равноправен партньор в постигането на седемте кръга — придобиването на относителна и смъртна зрелост. Заедно с вас вашият Настройчик възхожда от седмия кръг към първия, но той достига статута на висш и самодействащ Настройчик напълно независимо от активното участие на смъртния разум.
110:6.3 (1209.3) Психическите кръгове не са нито чисто интелектуални, нито изцяло моронтийни; те имат отношение към статута на личността, постиженията на интелекта, растежа на душите и възприемчивостта към Настройчика. Успешното преминаване на тези нива изисква хармонично функциониране на цялата личност, а не само на един от нейните аспекти; растежът на частите не е тъждествен с истинската зрелост на цялото; в действителност частите растат пропорционално на ръста на цялото “аз” — всецялото “аз”: материално, интелектуално и духовно.
110:6.4 (1209.4) Когато развитието на интелекта изпреварва развитието на духа, такова положение прави общуването с Настройчика на Съзнанието толкова трудно, колкото и опасно. Така непропорционалното развитие на духа довежда до фанатични изкривявания на тълкуването на духовното ръководство, осъществявано от божествения заселник. Недостигът на духовни способности изключително усложнява предаването на духовните истини, намиращи се във висшето свръхсъзнание, на такъв материален интелект. Само разумът, който е абсолютно уравновесен, поместен в чистоплътно тяло, се отличава с устойчивост на нервната енергия и балансирани химични функции — тоест при постигане на триединно хармонично развитие на физическите, умствени и духовни способности могат да се съобщят максимум светлина и истина, минимално рискувайки мирското или реалното благополучие на подобно същество. Именно посредством такъв балансиран растеж човек възхожда от един кръг на планетарно развитие към друг, от седмия до първия.
110:6.5 (1209.5) Настройчикът е винаги редом с вас, винаги е част от вас, но на него рядко му се отдава да говори с вас направо, като едно същество с друго. Кръг след кръг вашите интелектуални решения, нравствен избор и духовно развитие повишават способността на Настройчика да функционира във вашия разум; кръг след кръг вие възхождате от низшите нива на връзка с Настройчика и съзвучност на разума, позволявайки на Наставника все по-успешно, ярко и убедително да изобразява своите представи за съдбата на развиващото се съзнание на тази стремяща се към Бога разум-душа.
110:6.6 (1210.1) Всяко ваше решение или пречи, или помага на дейността на Настройчика; тези решения определят и вашия прогрес в кръговете, отразяващи постиженията на човека. Вярно е, че върху възхода към новия кръг в огромна степен влияе висшият характер на решенията, тяхната връзка със съответната криза; при все това броят на решенията, честите и настойчиви повторения също имат съществено значение за превърнатата в автоматизъм сигурност на подобни реакции.
110:6.7 (1210.2) Трудно е с точност да се определят седемте кръга на човешкия прогрес, тъй като тези нива зависят от човека: при всеки индивид те са различни и очевидно се определят от неговата способност за растеж. Усвояването на тези нива на космическа еволюция се отразява по три начина:
110:6.8 (1210.3) 1. Съзвучност с Настройчика. Одухотворяващият разум се приближава към присъствието на Настройчика пропорционално на достигнатия кръг.
110:6.9 (1210.4) 2. Еволюция на душата. Появата на моронтийна душа означава степента и дълбочината на усвояване на кръговете.
110:6.10 (1210.5) 3. Реалност на личността. Степента на реалните личности пряко се определя от преодоляването на кръговете. Хората стават по-реални според възхода от седмия кръг на смъртното съществуване към първия.
110:6.11 (1210.6) Пресичайки тези кръгове, детето на материалната еволюция се превръща в зрял и потенциално безсмъртен човек. На мястото на призрачната реалност, съществуваща в зачатъчно състояние в човека, преминаващ седмия кръг, идва по-ясното проявяване на възникващата моронтийна природа на обитател на локалната вселена.
110:6.12 (1210.7) Макар че е невъзможно с точност да се определят седемте нива или психически кръгове на човешкия растеж, могат да бъдат предложени максимални и минимални предели на тези стадии на постижение на зрелостта:
110:6.13 (1210.8) Седми кръг. Това ниво се постига тогава, когато хората изработят в себе си способност за личен избор, индивидуално решение, нравствена отговорност, както и постигане на духовна индивидуалност. Това е свидетелство за обединяване функцията на седемте спомагателни духа на разума, направлявани от духа на мъдростта, и признак на това, че смъртното създание е влязло в сферата на влияние на Светия Дух, а също така — на Урантия, за първото действие на Духа на Истината и вселяването на Настройчик в смъртния разум. Влизането в седмия кръг прави смъртното създание истински потенциален обитател на локалната вселена.
110:6.14 (1210.9) Трети кръг. Трудът на Настройчика става много по-ефективен, след като възходящият смъртен постигне третия кръг и получи личен серафически хранител на съдбата. Макар че между Настройчика и серафическия хранител няма очевидно взаимодействие, при все това след прикрепването на личен серафически съпровождащ се наблюдава явно подобряване на всички аспекти на космическите постижения и духовното развитие. След постигането на третия кръг Настройчикът се стреми към моронтизация на разума на човека в течение на оставащия смъртен живот, към преминаване на все още непреминатите кръгове и достигане до заключителния стадий на връзката на божественото с човешкото преди естествената смърт да разтрогне това уникално партньорство.
110:6.15 (1210.10) Първи кръг. Обикновено Настройчикът не може да разговаря направо и непосредствено с вас, докато не достигнете първия и заключителен кръг на постепенните дела на смъртния човек. Това ниво представлява най-висшата реализация на отношенията на разума с Настройчика, възможни в човешкия опит преди освобождаването на еволюиращата моронтийна душа от материалната обвивка. Що се отнася до разума, емоциите и космическата проницателност, то постигането на първия психически кръг е най-близкият възможен подход за сближаване на материалния разум и духовния Настройчик в човешкия опит.
110:6.16 (1211.1) Може би по-удачно название за тези кръгове на еволюция на смъртните би било космически нива — действителните постижения на значението и осъзнаването на ценностите, съпровождащи постепенното приближаване към моронтийното съзнание — първата връзка на еволюиращата душа с формиращото се Висше Същество. И именно тази връзка никога няма да позволи напълно да се обясни значението на космическите кръгове на материалния разум. Постигането на тези нива има само косвено отношение към богосъзнанието. Седмият или шести кръг могат да бъдат кръгове на почти също толкова истинско богопознание — осъзнаване на синовството, колкото вторият или първият, но кръговете с по-ниско ниво се характеризират със значително по-малко осъзнаване на емпиричната връзка с Висшето Същество, на вселенското гражданство. Постигането на тези космически кръгове ще стане част от опита на възходящите създания в обителските светове, ако те не достигнат това преди настъпването на естествената смърт.
110:6.17 (1211.2) Благодарение на мотивацията, която дава вярата, пълното осъзнаване от човека на богосиновството е емпирично придобиване, но действието — изпълнението на решенията — е съвършено необходимо, за да може човекът постепенно да осъзнае все по-голямото си родство с космическата действителност на Висшето Същество. Вярата превръща потенциалното в актуално в света на духа, но потенциалното става актуално в крайните светове на Висшето само чрез осъзнаване на опита на избора. Но направеният избор — да се изпълнява волята на Бога — съединява духовната вяра с материалните решения в личностната постъпка, по този начин осигурявайки божествена и духовна опорна точка за по-ефективно действие на човешкия и материален лост — жаждата за богопознание. Такова мъдро съгласуване на материалните и духовни сили изключително разширява както космическото претворяване на Висшето, така и моронтийното разбиране на Райските Божества.
110:6.18 (1211.3) Овладяването на космическите кръгове е свързано с количествения растеж на моронтийната душа, с разбирането на висшите значения. Но качественият статут на тази безсмъртна душа изцяло зависи от постиженията на живата вяра в ценността на този факт, че смъртният човек е син на вечния Бог и притежава потенциална възможност за достигане на Рая. Затова създанието, пребиваващо в седмия кръг, отива в обителските светове за по-нататъшна количествена реализация на космическия растеж точно така, както и съществото, преминаващо втория или даже първия кръг.
110:6.19 (1211.4) Съществува само опосредствана връзка между постигането на космическите кръгове и действителния религиозен опит; такива постижения са взаимни и поради това — взаимно обогатяващи. Чисто духовното развитие може и да няма голямо значение за планетарното материално благополучие, но преминаването през поредния кръг винаги повишава вероятността за успех и постижения на смъртния човек.
110:6.20 (1211.5) При движение от седмия кръг към третия все по-забележимо и обединено става действието на седемте спомагателни духа на разума, призвани да отстранят зависимостта на смъртния разум от реалностите, които са свързани с механизмите на материалния живот, преди да пристъпи към разширяване на запознаването с моронтийните нива на опита. Започвайки от третия кръг, влиянието на спомагателните духове постепенно отслабва.
110:6.21 (1211.6) Седемте кръга обхващат смъртния опит от висшето — от чисто животинските нива до низшето, гранично ниво на собственото моронтийно самосъзнание като личностен опит. Овладяването на първия космически кръг свидетелства за постигането на предморонтийна смъртна зрелост и се ознаменува със завършване на съвместното служене на спомагателните духове на разума като специфично влияние на действието на разума в човешката личност. Отвъд пределите на първия кръг разумът все повече наподобява разумност на моронтийния стадий на еволюцията — стадия на съвместно служене на космическия разум и свръхспомагателния дар на Съзидателния Дух на локалната вселена.
110:6.22 (1212.1) Трите велики дни в индивидуалния път на Настройчика са: първият — проникване на подопечния човек в третия психически кръг, което осигурява повишаване на автономността на Наставника и разширяването на неговите функции (ако, разбира се, вътрешният обитател преди това не е бил самодействащ Настройчик); след това — постигането от човешкия партньор на първия психически кръг, което позволява на човека и Настройчика да общуват един с друг, поне до известна степен; и накрая — окончателното им и вечно сливане.
110:7.1 (1212.2) Преминаването през седемте космически кръга не е тъждествено със сливането с Настройчика. Много урантийски смъртни са преминали своите кръгове. Но сливането зависи от други, по-велики и по-възвишени духовни придобивки, от постигането на окончателна и пълна съзвучност на смъртната воля с волята на Бога в този вид, в който тя е представена от Настройчика на Съзнанието.
110:7.2 (1212.3) Когато човек завършва преминаването на кръговете на космическото постижение, а също така и когато взетото от смъртните окончателно решение позволява на Настройчика да завърши обединяването на човешката индивидуалност с моронтийната душа в течение на еволюционния физически живот, Настройчикът и обединилата се с него душа самостоятелно отиват в обителските светове и с разпореждане на Уверса се осигурява незабавно сливане на Настройчика с моронтийната душа. Такова сливане по време на смъртния живот води до мигновено унищожаване на материалното тяло; този, който се окаже свидетел на подобно зрелище, вижда само как възнасящият се смъртен изчезва “в огнена колесница”.
110:7.3 (1212.4) Повечето Настройчици, които са възнесли своите подопечни от Урантия, са притежавали огромен опит и многократно са се вселявали в смъртни от други сфери. Помнете, че Настройчиците придобиват ценен опит от вътрешното пребиваване на тези планети, където те се предоставят на своите подопечни само за срока на техния живот; от това не следва, че Настройчиците придобиват опита, необходим за по-сложна дейност, единствено в смъртните подопечни, на които не се е отдало да се спасят.
110:7.4 (1212.5) След сливането си със смъртните Настройчиците споделят вашата съдба и опит; те са самите вас. След сливането на безсмъртната моронтийна душа и свързания с нея Настройчик целият опит и всички ценности на единия стават с времето достояние и на другия, така че двамата действително се превръщат в единна същност. В известен смисъл това ново същество е насочено от вечното минало към вечното бъдеще. Всичко, което е било някога човешко в спасяващата се душа, и всичко, което е емпирично божествено в Настройчика, става сега действително достояние на новата и вечно възходяща вселенска личност. Но на всяко вселенско ниво Настройчикът е способен да дари новото съзнание само с тези атрибути, които отговарят на значенията и ценностите на това ниво. Абсолютното единение с божествения Наставник, пълното изчерпване на възможностите на Настройчика може да се състои във вечността едва след окончателното постигане на Всеобщия Баща — Отеца на духовете, вечния източник на тези божествени дарове.
110:7.5 (1212.6) Когато еволюиращата душа и божественият Настройчик се слеят окончателно и завинаги, всяка страна придобива всички достъпни за емпиричното познание качества на другата. Тази съгласувана личност притежава цялата памет на спасението, която някога се е заключавала в смъртния разум, а впоследствие се е намирала в моронтийната душа. Освен това потенциалният завършил придобива цялата емпирична памет на Настройчика, включваща всички случаи на вселяване в смъртни в течение на цялото време. Наистина ще е необходимо вечно бъдеще, за да може Настройчикът напълно да дари личностното партньорство със значенията и ценностите, които този божествен Наставник носи със себе си напред от вечността на миналото.
110:7.6 (1213.1) Но по отношение на преобладаващото мнозинство урантийци Настройчикът е принуден търпеливо да чака това избавление, което носи смъртта; той е длъжен да чака освобождаването на формиращата се душа от почти пълното господство на енергийните структури и химически сили, свойствени на вашия материален тип съществуване. Главната трудност, с която се сблъсквате при съприкосновение със своя Настройчик, се съдържа именно в присъщата ви материална природа. Рядко смъртният е истински мислител; вие не довеждате духовното развитие и дисциплината на своя разум до това състояние, което благоприятства връзката с божествения Настройчик. Човешкият разум е почти напълно глух към духовните послания, които представляват всеобщи транслации на разнообразните, изпълнени с любов вселенски послания, произхождащи от Отеца на милосърдието и превеждани от Настройчика. Наставникът практически няма възможност да регистрира тези въодушевяващи духовни повели в животинския разум, който толкова изцяло е подчинен на химическите и електрически сили, присъщи на вашата физическа природа.
110:7.7 (1213.2) Настройчиците се радват, когато установяват връзка със смъртния разум; но на тях им се налага да се запасят с търпение през дългите години самота, в течение на които не им се отдава да проникнат през съпротивата на животинската същност и да общуват с вас непосредствено. Колкото по-високо се издигат Настройчиците на Съзнанието по стълбата на служенето, толкова по-голяма става ефективността им. Но дотогава, докато вие пребивавате в плът, те никога няма да могат да ви приветстват с такова дълбоко, благожелателно и изразително чувство, което ще познаете, когато като разум с разума се срещнете с тях в обителските светове.
110:7.8 (1213.3) В течение на смъртния живот материалното тяло и разум ви отделят от вашия Настройчик и пречат на свободното общуване; след смъртта и вечното сливане вие и вашият Настройчик ставате единно цяло — вие сте неразличими като отделни същества и изчезва необходимостта от общуване в този смисъл, в който го разбирате вие.
110:7.9 (1213.4) Макар че вътрешният глас на Настройчика никога не замлъква, повечето от вас рядко чуват непосредствения глас на Настройчика в течение на своя живот. Хората, намиращи се под третия и втория кръгове на постижение, рядко чуват непосредствения глас на Настройчика, с изключение на моментите на върховно желание, в критични ситуации, както и вследствие на вземането на висше решение.
110:7.10 (1213.5) При установяване и прекратяване на връзката между смъртния разум, принадлежащ към члена на резервния корпус на съдбата, и планетарните наблюдатели вътрешният глас на Настройчика понякога се оказва в такива условия, когато в него се появява възможност да предаде съобщение на смъртния партньор. Неотдавна едно от тези съобщения беше предадено на Урантия от един самодействащ Настройчик на своя човешки другар, член на резервния корпус на съдбата. Това послание беше предхождано от следните думи: “А сега, не нанасяйки вреда и не подлагайки на опасност предмета на моята внимателна грижа, а също така не опитвайки се да го приведа в крайно подтиснато или обезкуражено състояние, предайте му от мое име това възвание.” По-нататък следваше прекрасно по своята трогателност и обаяние наставление. Освен другото Настройчикът призоваваше: “По-предано и чистосърдечно да си сътрудничи с мен, по-радостно да приема определяните от мен задачи, с по-голяма преданост да изпълнява съставената от мен програма, по-търпеливо да преминава през избраните от мен изпитания, по-настойчиво и радостно да върви по избрания от мен път, по-скромно да се отнася към признанието, което може да дойде в резултат от моите нескончаеми усилия. Така предавам моето наставление на човека, в когото пребивавам. На него посветих висшата преданост и любов на божествен дух. Освен това кажете на моя възлюбен подопечен, че ще действам с мъдрост и могъщество до самия край, до завършването на последната земна битка; аз ще запазя верността на поверената ми личност. И аз я призовавам да се съхрани, да не ме разочарова, да не ме лишава от наградата за устойчивата и упорита борба. От човешката воля зависи постигането от нас на личност. Кръг след кръг търпеливо възвисявах този човешки разум и имам свидетелство за това, че главата на нашата категория одобрява моите действия. Кръг след кръг се приближавах към съдния ден. Очаквам огласяването на съдбата с удоволствие и без опасения; готов съм напълно да се доверя на съда на Извечно Древните.”
110:7.11 (1214.1) [Представено от Единичен Посланик на Орвонтон.]
Книгата Урантия
Документ 111
111:0.1 (1215.1) ПРИСЪСТВИЕТО на божествения Настройчик в разума на човека завинаги лишава науката или философията от възможността да постигне удовлетворително разбиране на еволюиращата човешка душа. Моронтийната душа е дете на вселената; истински тя се познава само чрез космическата интуиция и духовното откритие.
111:0.2 (1215.2) Концепцията за душата и вътрешния дух не е нова за Урантия; тя често се е появявала в различни планетарни вярвания. Множество източни и някои западни религии са постигнали истината за това, че хората съвместяват божественото наследство и човешката наследственост. Усещането на вътрешното присъствие на Божеството, в допълнение към неговата външна вездесъщност, отдавна беше част от много урантийски религии. Отдавна човек вярваше в това, че в него се развива някаква жизнено важна същност, на която е съдено да преживее кратко тленно съществуване.
111:0.3 (1215.3) Преди човекът да разбере, че неговата еволюираща душа е породена от божествен дух, той смяташе, че тя се намира в различни части на тялото: в очите, в черния дроб, в бъбрека, в сърцето, и по-късно — в мозъка. Дивакът свързваше с душата с кръвта, дишането, сянката и собственото си отражение във водата.
111:0.4 (1215.4) В концепцията за атмана индуските учители действително се приближиха към осъзнаването на природата и присъствието на Настройчика, но те не видяха, че наред с Наставника човекът притежава развиваща се и потенциално безсмъртна душа. На свой ред китайците различаваха два аспекта на човека: ян и ин, душа и дух. Египтяните и много африкански племена също вярваха в две начала — ка и ба; за предсъществуващ обикновено се смяташе духът, не душата.
111:0.5 (1215.5) Обитателите на долината на Нил, че на всеки покровителстван индивид при раждането, или скоро след това, се посвещава охраняващ дух, когото те наричаха Ка. Те учеха, че този дух-хранител остава заедно със своя смъртен подопечен в течение на целия му живот и преминава преди него в бъдещото състояние. На стените на храма в Луксор е изобразено раждането на Аменхотеп ІІІ: малкият принц седи на дланите на бог Нил, а край него се намира друго дете, приличащо му като две капки вода и явяващо се символ на тази същност, която египтяните наричаха Ка. Тази скулптура беше завършена в петнадесети век до Христа.
111:0.6 (1215.6) Ка се смяташе за върховен духовен гений, който се стреми да наставлява свързаната с него смъртна душа в по-добър път на тленното съществуване, но особено — да повлияе на съдбата на подопечния човек в задгробния свят. Когато египтянинът от този период умираше, се смяташе, че на противоположния бряг на Голямата Река го чака Ка. Отначало предполагаха, че Ка могат да имат само царете, но скоро вече се смяташе, че такава имат всички праведни хора. Един от египетските управители, говорейки за Ка в своето сърце, каза: “Аз се вслушвах в неговите речи; аз се боях да наруша неговите наставления. Благодарение на него постигнах много; моят успех се обяснява с това, което той ме подбуждаше да правя; аз се отличих благодарение на неговото водителство.” Мнозина вярваха в това, че Ка е “оракул, изпратен от Бога и пребиваващ във всеки човек”. Мнозина вярваха, че им предстои да “прекарат вечността с радост в сърцето и благословението на пребиваващия в човека Бог”.
111:0.7 (1216.1) Във всяка раса на еволюиращите урантийски смъртни има дума, съответстваща на понятието „душа”. Мнозина примитивни народи смятаха, че душата гледа света с очите на човека; затова те толкова панически се бояха от злополучията, които могат да навлекат лошите очи. В течение на дълго време те вярваха, че “духът човешки е светилник Божий”. В Риг-Веда е казано: “Моят разум говори на моето сърце.”
111:1.1 (1216.2) Макар че трудът на Настройчиците е духовен по своята природа, на тях им се налага да построяват цялата своя дейност върху интелектуален фундамент. Разумът е човешката почва, на която духовният Наставник трябва да отгледа моронтийната душа в сътрудничество с подопечната личност.
111:1.2 (1216.3) Съществува космическо единство на няколкото интелектуални нива на вселената на вселените. Подобно на това как мъглявините се раждат от космическите енергии на вселенското пространство, интелектуалните “аз” водят своите начала от космическия разум. Със съгласието на смъртния разум, на човешкото (следователно личностно) ниво на интелектуалните “аз” потенциалната възможност за духовна еволюция придобива господстващ характер, което става благодарение на духовните способности на човешката личност и съзидателното присъствие в такива човешки “аз” на същностния център, имащ абсолютна ценност. Но такова духовно господство над материалния разум зависи от два вида опит: този разум трябва вече да е преминал стадия на служене на седемте спомагателни духа и материалното (личностно) “аз” трябва да избере сътрудничество с вътрешния Настройчик в създаването и укрепването на моронтийното „аз” — еволюционната и потенциално безсмъртна душа.
111:1.3 (1216.4) Материалният разум е тази арена, на която човешката личност живее, осъзнава себе си, взема решения, идва при Бога или Го изоставя, увековечава или унищожава себе си.
111:1.4 (1216.5) Материалната еволюция ви е дала жизнен механизъм — вашето тяло; самият Отец ви е дарил с най-чистата от съществуващите във вселената духовни реалности — вашия Настройчик на Съзнанието. Но на ваше разположение е даден разум, подчинен на решенията ви, и именно посредством разума вие живеете или умирате. Именно в този разум и с този разум вие вземате тези нравствени решения, които ви позволяват да се наподобите на Настройчика — а значи и на Бога.
111:1.5 (1216.6) Смъртният разум представлява временна интелектуална система, предоставена на човека за ползване за срока на материалния му живот; използвайки този разум, хората или приемат, или отхвърлят възможността за вечно съществуване. Разумът е практически единствената намираща се на ваше разположение и подчинена на вашата воля част от вселенската реалност и душата — вашето моронтийно “аз” — с точност изобразява плодовете от временните решения, вземани от смъртния “аз”. Отдолу човешкото съзнание меко се опира на електрохимическия механизъм, а отгоре то едва доловимо влиза в съприкосновение със системата на духовно-моронтийната енергия. В течение на своя смъртен живот човек никога не осъзнава напълно нито едната, нито другата система; затова трябва да действа в своя разум, който той осъзнава. Продължаването на живота се осигурява не толкова от това, което разумът разбира, колкото от това, което той се стреми да разбере; духовната индивидуалност се определя не толкова от това, което разумът представлява, колкото от това, което се стреми да стане. Възходът във вселената зависи не толкова от богосъзнанието, колкото от страстния стремеж към Бога. Важно е не толкова това, което сте днес, колкото това, което ставате ден след ден и във вечността.
111:1.6 (1217.1) Разумът е космическият инструмент, от който човешката воля може да извлече дисонансните акорди на разрушението — и същата тази човешка воля е способна да изпълни изискани мелодии на отъждествяване с Бога и последващото вечно битие. В крайна сметка посветеният на човека Настройчик е невъзприемчив към злото и е неспособен за греховността, но смъртният разум действително може да изврати, изкриви, направи порочна и безобразна в резултат от греховните интриги извратената и себична човешка воля. По аналогичен начин същият този разум може да бъде направен благороден, прекрасен, истински и добродетелен, действително велик — в съгласие с просветлената от духа воля на богопозналия човек.
111:1.7 (1217.2) Еволюционният разум е напълно устойчив и надежден само тогава, когато проявява себе си в двете крайни форми на космическа интелектуалност — изцяло механична или напълно духовна. Между интелектуалните крайности на чисто механичното управление и истински духовната същност лежи обширната група еволюиращи и възходящи разуми, чиято устойчивост и покой зависят от избора на личността и отъждествяването с духа.
111:1.8 (1217.3) Но човекът не се подчинява на Настройчика пасивно и с робска покорност. По-скоро той взема активно позитивно и проникнатото от дух на сътрудничество решение: да следва указанията на Настройчика в тези случаи, когато такива указания осъзнато се различават от желанията и подбудите на естествения природен разум, и в тази степен, в която е способен на това човек. Настройчиците въздействат на разума, но те никога не подчиняват разума на човека против неговата воля; за Настройчиците човешкият разум е най-висшата инстанция. Такова е отношението и уважението на Настройчиците към разума в техния стремеж към постигането на духовни цели — настройката на съзнанието и преобразуването на характера върху почти безграничното поле на дейност на еволюиращия човешки интелект.
111:1.9 (1217.4) Разумът е вашият кораб, Настройчикът — вашият лоцман, човешката воля — вашият капитан. Стопанинът на смъртния съд трябва да бъде достатъчно мъдър, за да довери на божествения лоцман превеждането на възходящата душа в моронтийните пристанища на вечния живот. Само егоизмът, леността и греховността на човешката воля са способни да отхвърлят указанията на такъв любящ лоцман и в резултат да доведат до разбиване на смъртния живот в предателските плитчини на отхвърленото милосърдие и рифовете на греховността. С вашето съгласие този верен лоцман надеждно ще ви преведе през преградите на времето и ограниченията на пространството към самия източник на божествен разум и по-нататък, чак до Райския Баща на Настройчиците.
111:2.1 (1217.5) Във всички отнасящи се до разума функции на космическия интелект целостността на разума преобладава над отделните интелектуални функции. В своята същност разумът е функционално единство; именно затова разумът неизменно демонстрира това основополагащо единство даже тогава, когато му пречат, препятстват неразумните действия и решения на въведеното в заблуждение “аз”. И това единство на разума постоянно се стреми към съгласуване с духа на всички нива на връзка с тези “аз”, които притежават величието на волята и прерогативите на възхода.
111:2.2 (1217.6) Материалният разум на смъртния човек е космическият тъкачен стан, създаващ моронтийната тъкан, върху която вътрешният Настройчик на Съзнанието нанася духовните шарки от вселенски характер, вечните ценности и божествените значения — съхраняващата се душа, за която са подготвени пределната участ и нескончаемият път на потенциалния завършил.
111:2.3 (1218.1) Човешката личност се отъждествява с разума и духа, които се задържат във функционална взаимовръзка от живота в материалното тяло. В резултат от тази функционална взаимовръзка на разума и духа възниква не просто комбинация от качества или атрибути на разума и духа, а съвършено нова, оригинална и уникална вселенска ценност, притежаваща потенциално вечно съществуване — душата.
111:2.4 (1218.2) Съществуват три, а не два фактора в еволюционното сътворение на такава безсмъртна душа. Тези три предпоставки за появата на моронтийна човешка душа са:
111:2.5 (1218.3) 1. Човешкият разум и всички космически влияния, предшестващи го и въздействащи на него.
111:2.6 (1218.4) 2. Божественият дух, пребиваващ в този човешки разум, и всички потенциали, заключени в такава частица абсолютна духовност, точно както и всички допълнителни духовни влияния и фактори на човешкия живот.
111:2.7 (1218.5) 3. Взаимовръзка между материалния разум и божествения дух, която заключва в себе си ценността и значението, несрещани в нито един от допринасящите фактори на такава връзка. Реалността на това уникално взаимоотношение е не материална или духовна, а моронтийна. Това е душата.
111:2.8 (1218.6) Промеждутъчните създания отдавна наричат тази еволюираща душа „промеждутъчен разум”, противопоставяйки му низшия, или материален, разум и висшия, или космически, разум. Този промеждутъчен разум действително е моронтиен феномен, тъй като той съществува в областта между материалното и духовното. Потенциалните възможности на такава моронтийна еволюция се определят от две вселенски подбуди на разума: стремежа на крайния разум на създанията да познаят Бога и придобият божествеността на Създателя и стремежа на безкрайния разум на Създателя да познае човека и да придобие опита на създанието.
111:2.9 (1218.7) Този божествен процес на развитие на безсмъртната душа става възможен благодарение на това, че смъртният разум е първо личностен и, второ, влиза в съприкосновение с реалностите на свръх-животинското ниво; този разум използва свръхматериална космическа опека, осигуряваща еволюцията на едно нравствено начало, способно да взема нравствени решения, благодарение на което се установява истинска творческа връзка със съвкупната духовна опека и вътрешния Настройчик на Съзнанието.
111:2.10 (1218.8) Неизбежно следствие от такова допирно одухотворяване на човешкия разум е постепенното раждане на душата — съвместното дете на разума, съществуващо на нивата на спомагателните духове и човешката воля, господстваща над разума, жадуваща да познае Бога и действаща в сътрудничество с духовните сили на вселената, подвластни на действителната частица от самия Бог на цялото творение — Тайнствения Наставник. Така материалната и смъртна реалност на “аз”-а излиза извън пределите на временните ограничения, присъщи на механизма на физическия живот, и достига ново изражение и нова идентификация във формиращото се средство за запазване на личната индивидуалност — моронтийна и безсмъртна душа.
111:3.1 (1218.9) Грешките на смъртния разум и простъпките на човека могат съществено да отсрочат еволюцията на душата, макар че са неспособни да възпрепятстват такъв феномен, след като той е бил иницииран от вътрешния Настройчик със съгласието на волята на създанието. Но във всеки момент до настъпването на естествената смърт тази материална човешка воля притежава възможността да отмени своето решение и да отхвърли продължаването на живота. Даже след продължаването на живота си възходящият смъртен запазва за себе си правото да се откаже от вечния живот; във всеки момент до сливането с Настройчика еволюиращото възходящо създание може да избере да се отрече от волята на Райския Баща. Сливането с Настройчика означава, че възходящият смъртен завинаги и безрезервно е решил да изпълнява волята на Отеца.
111:3.2 (1219.1) В течение на живота в плът развиващата се душа получава възможност да укрепи свръхматериалните решения на смъртния разум. Бидейки свръхматериална, душата сама по себе си не действа на материалното ниво на човешкия опит. От друга страна, без участие на едно от духовните същества на Божеството, такова като Настройчика, тази субдуховна душа е неспособна да действа и по-високо от моронтийното ниво. Освен това душата не взема окончателни решения дотогава, докато смъртта или преобразуването не разтрогнат нейния материален съюз със смъртния разум, с изключение на тези случаи, когато този материален разум свободно и доброволно предава такива пълномощия на функционално свързаната с него моронтийна душа. В течение на живота на смъртното създание неговата воля — способността на личността да взема решения и да прави избор, е заключена в материалните контури на разума; с продължаването на земното развитие на смъртния това “аз” заедно със своята безценна способност за избор все повече се отъждествява с формиращата същност, моронтийната душа; след смъртта и възкресението в обителските светове личността на човека напълно се идентифицира с моронтийното “аз”. Така душата е зародиш на бъдещия моронтиен носител за въплъщение на личностната индивидуалност.
111:3.3 (1219.2) Отначало същността на безсмъртната душа е изцяло моронтийна, но тя притежава толкова огромен потенциал за развитие, че неизменно възхожда към истински духовните нива, на които е възможно сливане с духовните същества на Божеството, обикновено със същия дух на Всеобщия Баща, който инициира подобно съзидателно явление в разума на създанието.
111:3.4 (1219.3) Както човешкият разум, така и божественият Настройчик осъзнават присъствието и отличаващия се от тях характер на еволюиращата душа — Настройчикът напълно, разумът отчасти. В зависимост от своя собствен еволюционен растеж душата все по-пълно осъзнава и разума, и Настройчика като свързани със себе си същности. Душата придобива свойства както на човешкия разум, така и на божествения дух, но при това тя целенасочено еволюира в направление към такава функция на разума, значенията на който се стремят към съгласуване с истински духовната ценност.
111:3.5 (1219.4) Смъртният път — еволюцията на душата, е не толкова изпитание, колкото образование. Вярата в съхранението на висшите ценности служи като стожер на религията; истинският религиозен опит се заключава в единението с висшите ценности и космически значения, с осъзнаването на вселенската реалност.
111:3.6 (1219.5) Разумът знае количеството, реалността — значенията. Но качеството — ценността, се усещат. Това, което усеща, е съвместното произведение на разума, който знае, и свързания с него дух, който изпълва с реалност.
111:3.7 (1219.6) В степента, в която еволюиращата моронтийна душа на човека се изпълва с истина, красота и добродетел като ценно претворяване на богосъзнанието, появяващото се в резултат същество става неразрушимо. Ако в развиващата се човешка душа не се увековечават непреходни ценности, то смъртното битие няма смисъл и самият живот е трагична илюзия. Но извечна истина е: това, което започвате във времето, вие със сигурност ще завършите във вечността — ако то е достойно за завършване.
111:4.1 (1219.7) Осъзнаването е интелектуалният процес на търсене на съответствие между получаваните от външния свят сензорни впечатления и структурите на паметта на индивида.Разбирането означава, че тези осъзнати сензорни впечатления и свързаните с тях структури на паметта стават интегрирани или организирани в една динамична верига на принципите.
111:4.2 (1220.1) Значенията се образуват при съчетаването на осъзнаването и разбирането. Не съществуват значения в изцяло сензорния или материалния свят. Значенията и ценностите се постигат само във вътрешните или свръхматериални сфери на човешкия опит.
111:4.3 (1220.2) Всеки прогрес на истинската цивилизация се ражда в този вътрешен свят на човечеството. Само вътрешният живот е истински творчески. Цивилизацията едва ли е способна да прогресира, когато голяма част от младежите на всяко поколение посвещават своето внимание и енергия на материалистичния стремеж нкъм сензорния или външен свят.
111:4.4 (1220.3) Вътрешният и външен свят притежават различен набор от ценности. Всяка цивилизация се намира в опасност, когато три четвърти от нейните младежи избират материалистични професии и посвещават себе си на външната, сензорна дейност. Цивилизацията се намира в опасност, когато младите хора не смятат за нужно да се занимават с етика, социология, евгеника, философия, изкуство, религия и космология.
111:4.5 (1220.4) Само на висшите нива на свръхсъзнателния разум, влизащи в съприкосновение с духовната сфера на човешкия опит, могат да се открият тези висши концепции в съчетание с действените образци, които ще спомагат за създаването на по-добра и по-устойчива цивилизация. На личността е присъщо творчество, но то се проявява само във вътрешния живот на индивида.
111:4.6 (1220.5) Кристалите на снега винаги имат шестоъгълна форма, но не съществуват две еднакви снежинки. Децата принадлежат към определени типове, но нито едно дете не е точно копие на друго, даже когато са близнаци. Личността съответства на някой тип, но тя е винаги уникална.
111:4.7 (1220.6) Щастието и радостта се раждат във вътрешния свят. Вие сте неспособни да изпитате истинска радост насаме със самите себе си. Животът в самота е губителен за щастието. Даже семействата и нациите ще се радват повече на живота, ако споделят този живот с други.
111:4.8 (1220.7) Вие сте неспособни напълно да контролирате външния свят — обкръжаващата среда. Повече от всичко се поддава на вашето управление именно творческото начало на вътрешния свят, тъй като тук вашата личност е в значителна степен свободна от сковаващите закони на априорната причинност. На личността е присъща относителна независимост на волята.
111:4.9 (1220.8) Тъй като вътрешният живот на човека се отличава с неподправено творчество, всеки носи отговорност за своя избор: ще бъде ли това творчество спонтанно и съвършено случайно или контролируемо, управлявано и конструктивно. Как може творческото въображение да даде достойни плодове, ако полето на неговата дейност е вече препълнено с предразсъдъци, ненавист, страх, злоба, мъст и фанатизъм?
111:4.10 (1220.9) Идеите могат да се стимулират от външния свят, но идеалите се раждат само в творческите предели на вътрешния свят. Днес нациите на света се управляват от хора, в които няма недостиг на идеи, но напълно отсъстват идеали. С това се обясняват бедността, разводите, войните и расовата ненавист.
111:4.11 (1220.10) Проблемът се заключава в следното: ако вътрешният “аз” на човека, притежаващ свободна воля, бива дарен с творчески способности, то ние сме длъжни да признаем, че творчеството на свободната воля включва потенциалната възможност за деструктивна дейност. А когато творчеството е насочено към унищожение, вие се сблъсквате с опустошението, причина за което са злото и грехът — насилие, войни и разрушение. Злото е предубеденост на творчеството, която тласка към дезинтеграция и в крайна сметка — към разрушение. Всеки конфликт е зло в този смисъл, че той подтиска творческата функция на вътрешния живот, явявайки се разновидност на гражданска война в личността.
111:4.12 (1221.1) Вътрешното творчество спомага за облагородяването на характера за сметка на интеграцията на личността и обединяване на самоосъзнаването. Извечна истина е: миналото е неизменно; само бъдещето може да се измени с помощта на днешната съзидателност на вътрешния “аз”.
111:5.1 (1221.2) Изпълняването на волята на Бога е ни повече, ни по-малко изразяване от създанието на желанието да сподели своя вътрешен живот с Бога — със същия този Бог, благодарение на Когото е станал възможен животът на създанието, притежаващ вътрешни значения и ценности. Да споделяш значи да се уподобяваш на Бога, да бъдеш божествен. Бог споделя всичко с Вечния Син и Безкрайния Дух, а Те на свой ред споделят всичко с божествените Синове и Духовните Дъщери на вселените.
111:5.2 (1221.3) Подражаването на Бога е ключ към съвършенството; в изпълнението на Неговата воля е тайната на вечния живот и съвършенството, постигано във вечния живот.
111:5.3 (1221.4) Смъртните живеят в Бога и затова Бог е пожелал да живее в смъртните. Така, както хората се доверяват на Него, така и Той, при това първи, повери на хората част от Себе Си; Той се съгласи да живее в хората, да пребивава в тях, да се подчинява на тяхната воля.
111:5.4 (1221.5) Мирът в този живот, съхраняването на живота след смъртта, съвършенството в следващия живот, служенето във вечността — всичко това се постига (в духа) сега, когато личността на създанието се съгласява — решава — да подчини своята воля на волята на Отеца. И Отецът вече е направил своя избор — той е подчинил своята частица на волята, която притежава личността на създанието.
111:5.5 (1221.6) Такъв избор за създанието е не подчинение на волята, а нейно посвещаване, разширяване, прославяне и усъвършенстване; такъв избор възнася своята воля до създанието от нивото на преходното значение към по-високо положение, в което личността на сина-създател става причастна към личността на духовния Баща.
111:5.6 (1221.7) Този избор — да изпълнява волята на Отеца — е духовното откриване на духовния Баща от смъртния човек, макар че ще измине цяла епоха преди синът-създание да може действително да се окаже в реалното присъствие на Бога в Рая. Този избор се заключава не толкова в отричане на волята на създанието — “Да се изпълни Твоята воля, не моята”, колкото в увереното утвърждаване от създанията: “Моята воля е да се извърши Твоята воля.” И ако този избор е направен, то рано или късно избиращият Бога син ще постигне вътрешно единение (сливане) с пребиваващата в него частица на Бога, докато същият този усъвършенстващ се син открие за себе си личностното удовлетворение в религиозното общуване между личността на човека и личността на неговия Творец: две личности, чиито творчески атрибути навечно се съединяват в доброволна взаимност — раждането на още едно вечно партньорство между волята на човека и волята на Бога.
111:6.1 (1221.8) Много от преходните неприятности на човека произтичат от неговата двойствена връзка с космоса. Човекът е част от природата — той съществува в природата и заедно с това е способен да преодолее природата. Човекът е краен, но той е дарен с искрата на безкрайността. Такова двойствено положение не само създава потенциална опасност от зло, но също така поражда и много социални и морални ситуации, изпълнени с голяма неопределеност и немалко безпокойство.
111:6.2 (1222.1) Храбростта, необходима за покоряването на природата и преодоляването на собственото “аз”, е храброст, която не може да устои пред съблазните на личната гордост. Смъртният човек, способен да излезе извън пределите на “аз”-а, може да се поддаде на съблазънта да обожестви своето собствено самосъзнание. Дилемата на смъртния човек се заключава в двойствен факт: той е свързан с природата и едновременно с това притежава уникална свобода — свободата на духовен избор и действия. На материални нива човек се оказва зависим от природата, докато на духовно ниво той тържествува над природата и над всичко временно и крайно. Такъв парадокс е неотделим от съблазънта, потенциалното зло, грешките във взетите решения, а когато “аз”-ът става горд и високомерен, то следствие от това може да стане грехът.
111:6.3 (1222.2) Проблемът за греха не съществува сам по себе си в крайния свят. Фактът на крайността не означава порочност или греховност. Крайният свят е сътворен от безкрайния Създател — той е дело на ръцете на божествените Синове и затова не може да не бъде добър. Само злоупотребата, изкривяването и извращението, съществуващи в крайния свят, пораждат зло и грях.
111:6.4 (1222.3) Духът е способен да владее разума; по такъв начин разумът може да управлява енергията. Но разумът е способен да управлява енергията едва посредством своята собствена разумна манипулация на метаморфическите потенциали, присъщи на математическото причинно-следствено ниво на физическите сфери. Управлението на енергията не е вътрешно свойство на разума; това е прерогатив на Божеството. Но разумът на създанията е способен да манипулира и манипулира енергията в тази степен, в която овладява енергийните тайни на физическата вселена.
111:6.5 (1222.4) Когато човекът желае да видоизмени физическата реалност — било самия себе си, или своята среда — на него му се отдава да направи това в тази степен, в която той открива пътя и начините, позволяващи да се контролира материята и да се управлява енергията. Разумът, лишен от помощ, няма възможност да въздейства на нещо материално освен своя собствен физически механизъм, с който той е неизбежно свързан. Но чрез разумното използване на механизма на своето тяло разумът е способен да създава други механизми — и даже енергийни и живи връзки, използвайки които, този разум придобива все по-голяма способност да контролира и даже да подчинява своето физическо ниво във вселената.
111:6.6 (1222.5) Науката е източник на фактите и разумът е неспособен да действа в отсъствието на факти. Фактите са тези тухлички, от които се строи мъдростта и които се циментират с жизнен опит. Човекът може да намери любовта на Бога без факти; човекът може да открие законите на Бога без любов; но човекът никога няма да може да осъзнае безкрайната симетрия, небесната хармония и съвършеното изобилие на всеобхватната същност на Първия Източник и Център, докато не намери божествения закон и божествената любов и емпирично не ги обедини в своя собствена еволюираща космическа философия.
111:6.7 (1222.6) Развитието на материалното знание позволява да се придобие по-голямо интелектуално осъзнаване на значенията, заключени в идеите и ценностите, заключени в идеалите. Човекът е способен да открие истината в своя вътрешен опит, но на него му трябва ясно знаене на фактите, за да може да приложи своето лично откритие на истината към жестоките изисквания на ежедневния материален живот.
111:6.8 (1222.7) Напълно естествено е, че смъртния човек го овладява чувство на неувереност, когато вижда себе си безизходно свързан с природата, макар че той притежава духовни възможности, които са напълно трансцендентни по отношение на всичко временно и трайно. Само религиозната убеденост — живата вяра, може да бъде опора на човека пред лицето на такива сложни и забъркани проблеми.
111:6.9 (1223.1) От всички опасности, които дебнат смъртната природа на човека и заплашват неговата духовна цялостност, най-голяма е гордостта. Мъжеството е доблестно, егоизмът — тщеславен и самоубийствен. Не следва да се отнасяте осъдително към разумната увереност в себе си. Способността на човека да надмине себе си е единственото, което го отличава от животинския свят.
111:6.10 (1223.2) Гордостта е измамна и отровна, тя поражда греха винаги, когато се среща в индивид, група, раса или нация. Буквална е истината: “Гордостта предшества падението.”
111:7.1 (1223.3) Несигурността в съчетание с увереността — ето същността на Райския път: неизвестността във времето и в разума, неизвестността в отношенията на събитията, разкриващи възхода към Рая; увереността в духа и вечността, увереността, която дава безусловното доверие на сина-създание към божественото съчувствие и безкрайната любов на Всеобщия Баща; неизвестността на неопитния гражданин на вселената; увереността на възходящия син във вселенските обители на един всемогъщ, премъдър и любвеобилен Баща.
111:7.2 (1223.4) Ще ни позволите ли да се обърнем към вас с наставлението да се вслушвате в далечните отзвуци на преданите възвания на Настройчика към вашата душа? Пребиваващият във вас Настройчик не може да прекрати или поне материално да измени борбата, която вие водите по своя временен път; Настройчикът е неспособен да намали трудностите на живота, докато вие вървите в този свят на упорит труд. Божественият квартирант може само търпеливо да чака, докато вие се сражавате за своя живот — този, който преживявате на планетата; но ако само бихте поискали, вие бихте могли — в труд и грижи, в сражения и упорит труд — да дадете на Настройчика възможност да се бори заедно с вас и за вас. Какво утешение и въодушевление, какъв възторг и удивление бихте могли да почувствате, ако само бихте позволили на Настройчика постоянно да ви рисува картините на действителната подбуда, крайната цел и вечния смисъл на цялата тази напрегната борба с делничните проблеми на вашия днешен материален свят!
111:7.3 (1223.5) Защо вие не помагате на Настройчика да ви укрепи с духовни истини, притежаващи космическа сила, докато се борите със светските трудности, свойствени за живота на създанията? Защо не призовавате небесния помощник да ви ободри с ясното виждане, присъщо на вечния възглед за всеобщия живот, докато не ви дават покой ежеминутните проблеми? Защо се отказвате от просвещението и вдъхновението, което дава вселенският възглед, и влачите съществуване сред ограниченията на времето и се забърквате в лабиринта на неопределеността, с който е свързан смъртният ви път? Защо не позволявате на Настройчика да одухотвори вашето мислене, даже ако ви се налага да вървите по материалните пътеки на земните усилия?
111:7.4 (1223.6) Висшите човешки раси на Урантия представляват сложна смес; те са съчетание от много раси и племена с различен произход. Тази сложна природа изключително усложнява дейността на Наставниците в течение на живота и определено умножава проблемите както на Настройчика, така и на серафима-хранител след смъртта. Не толкова отдавна аз се намирах в Салвингтон, където чух официалния доклад на хранителя на съдбата в оправдаване на тези трудности, с които беше съпроводена помощта на неговия смъртен подопечен. Този серафим каза:
111:7.5 (1223.7) “Многото ми трудности се обясняваха с нескончаемите конфликти на двете страни на моя подопечен: на дейното трудолюбие пречеше животинската леност; на идеалите, свойствени на високо развития народ, противоречаха инстинктите на изостаналата раса; на високите помисли на изтъкнатия разум противодействаха подбудите на примитивната наследственост; на устремения в бъдещето поглед на прозорливия Наставник пречеше късогледството на създанията на времето; прогресивните планове на възходящото същество се видоизменяха от желанията и стремежите на материалната природа; проблясъците на вселенския интелект се гасяха от химико-енергийните повели на развиващата се раса; подбудите на ангелите срещаха съпротивата на емоциите на животното; възпитанието на интелекта се анулираше от инстинктивните тенденции; на опита на индивида противостояха съвкупните наклонности на расата; целите на по-добрите страни се помрачаваха от попълзновенията на по-лошите; полетът на гения се неутрализираше от товара на посредствеността; прогресът на добродетелите се забавяше от инерцията на порока; изкуството на прекрасното се оскверняваше от присъствието на злото; здравето, жизнерадостността се подриваха от болезнената немощ; източникът на вярата се отравяше от отровата на страха; изворът на веселието се размътваше от стихиите на скръбта; радостта на очакването се сменяше с тъгата на осъзнаването; щастието на живота винаги можеше да се смени с тъгата на смъртта. Какъв живот и на каква планета! И при все това, благодарение на постоянната помощ и подтици на Настройчика на Съзнанието, тази душа все пак постигна достатъчна степен щастие и успех и вече се възнесе към съдните зали на обителските светове.”
111:7.6 (1224.1) [Представено от Единичен Посланик на Орвонтон.]
Книгата Урантия
Документ 112
112:0.1 (1225.1) ЕВОЛЮЦИОННИТЕ планети са сферите на поява на човека, изходните светове за възход на смъртните. Вашият отправен пункт е Урантия — тук вие и вашият божествен Настройчик на Съзнанието се съединявате във временен съюз. Вие сте получили като дар съвършен проводник; затова, ако честно преминете дистанцията във времето и овладеете крайната цел — вярата, вашата награда ще бъде вечността: вие завинаги ще се обедините с преминаващия във вас Настройчик. Именно тогава ще започне вашият истински живот — възходящият живот, по отношение на който днешното смъртно състояние е само преддверие. Именно тогава пред вас ще се открие възвишената и прогресивна мисия на завършили във вечността. И в продължение на всички тези сменящи се една друга епохи и стадии на еволюционен растеж единственото ваше начало, оставащо абсолютно неизменно, е личността — постоянството сред измененията.
112:0.2 (1225.2) Макар че би било твърде самонадеяно да се опитваме да определим личността, може да се окаже полезно да си спомним нещо от това, което ви е известно за нея:
112:0.3 (1225.3) 1. Личността е присъстващо в реалността качество, което се посвещава на самия Всеобщ Баща или на действащия от негово име Съвместен Извършител.
112:0.4 (1225.4) 2. Тя може да се посвещава на всяка жива енергийна система, включваща разум или дух.
112:0.5 (1225.5) 3. Тя не е изцяло подвластна на оковите на априорната причинност. Тя е относително съзидателна или взаимосъзидателна.
112:0.6 (1225.6) 4. Когато личността се посвещава на еволюционните материални създания, тя кара духа да се стреми към господство над енергия-веществото посредством разума.
112:0.7 (1225.7) 5. Макар че личността не е свързана с индивидуалността, тя е способна да обедини индивидуалността на всяка жива енергийна система.
112:0.8 (1225.8) 6. Тя разкрива само качествена реакция на контурите на личността, в противоположност на трите енергии, които демонстрират както качествена, така и количествена реакция спрямо гравитацията.
112:0.9 (1225.9) 7. Личността е неизменна сред промените.
112:0.10 (1225.10) 8. Тя е способна да направи подарък на Бога — доброволно да посвети себе си на извършването на Божията воля.
112:0.11 (1225.11) 9. Тя се характеризира с нравственост — осъзнаване на относителността на връзката с другите хора. Тя разпознава нивата на поведение и демонстрира взискателност, правейки разлика между тях.
112:0.12 (1225.12) 10. Личността е уникална, абсолютно уникална: тя е уникална във времето и пространството; тя е уникална във вечността и в Рая; уникална е посветената личност, нейни копия не съществуват; тя е уникална във всеки миг от съществуването; тя е уникална в отношението си към Бога — Той не отдава значение на обществените различия, но не съединява личностите, тъй като те са несъединими — те се асоциират, но не се сумират.
112:0.13 (1226.1) 11. Личността реагира непосредствено на присъствието на друга личност.
112:0.14 (1226.2) 12. Тя е единственото, което може да се прибави към духа, именно с това илюстрирайки първичността на Бащата по отношение на Сина. (Разумът не задължително трябва да се прибави към духа.)
112:0.15 (1226.3) 13. Личността може да се съхрани след естествената смърт заедно с индивидуалността на съхранилата се душа. Настройчикът и личността са неизменни; съществуващото между тях отношение (в душата) е само изменение, постоянна еволюция; и ако това изменение (растеж) се прекрати, душата загива.
112:0.16 (1226.4) 14. Личността притежава уникално усещане за време, което обаче се отличава от възприемането на времето от разума или духа.
112:1.1 (1226.5) Личност се посвещава от Всеобщия Баща на своите създания като потенциална вечна придобивка. Такъв божествен дар е предназначен за функционирането на многобройни нива и в последователни вселенски ситуации — от низшите крайни до висшите абсонитни и чак до границите на абсолютното. Така личността действа в три космически плоскости или в три вселенски фази:
112:1.2 (1226.6) 1. Позиционен статут. Личността функционира еднакво ефективно в локалната вселена, свръхвселената и централната вселена.
112:1.3 (1226.7) 2. Смислов статут. Личността действа еднакво ефективно на крайно, абсонитно и съединявайки се с абсолютните нива.
112:1.4 (1226.8) 3. Ценностен статут. Личността може да бъде емпирически осъзната в сменящите се един друг материални, моронтийни и духовни светове.
112:1.5 (1226.9) Личността притежава усъвършенстван диапазон космически измерения. Съществуват три измерения на крайната личност. Ето тяхното примерно функционално значение:
112:1.6 (1226.10) 1. Дължината отразява направлението и природата на развитие: движението през пространството и съответно на времето — еволюцията.
112:1.7 (1226.11) 2. Вертикалната дълбочина обхваща характерните за живите организми мотиви и отношения, различните нива на самовъплъщение и общия феномен на реакция спрямо окръжаващата среда.
112:1.8 (1226.12) 3. Ширината включва областта на координация, асоциация, както и организацията на индивидуалността.
112:1.9 (1226.13) Типът личност, посвещаван на смъртните на Урантия, притежава потенциална способност за седем измерения на самоизразяване или реализация на индивидуалността. Три такива измерения се реализират на крайно ниво, три — на абсонитно, и едно — на абсолютно. На субабсолютните нива това седмо измерение, или измерението на всеобщност, е емпирически познаваемо като факт на личността. Това висше измерение на личността представлява асоциируем абсолют и макар че то не е безкрайно, потенциално постига суббезкрайно проникване на абсолютно ниво.
112:1.10 (1226.14) Крайните измерения на личността се отнасят към космическата дължина, дълбочина и ширина. Дължината съответства на значението; дълбочината означава ценност; ширината обхваща проницателността — способността да изпитва неоспоримо осъзнаване на космическата реалност.
112:1.11 (1227.1) На моронтийното ниво всички крайни измерения на материалното ниво изключително нарастват и се появява възможност за осъзнаване на величините, отнасящи се към някои нови измерения. Целият този нараснал в продължение на моронтийното ниво опит чудесно се съединява с висшето или личностно измерение благодарение на въздействието на мота, както и с помощта на моронтийната математика.
112:1.12 (1227.2) Много неприятности, с които смъртните се сблъскват при изучаването на човешката личност, биха могли да се избегнат, ако крайното създание помнеше, че нивата на измеренията и нивата на духа не са координирани в емпиричната реализация на личността.
112:1.13 (1227.3) Животът всъщност е процес, протичащ между организма (индивидуалността) и окръжаващата среда. Личността придава на тази връзка на организма със средата ценността на индивидуалността и значението на приемствеността. Затова е необходимо да се види, че феноменът на стимулираната реакция не е само механически процес, тъй като един от факторите на тази съвкупна ситуация е личност. Неизменно истинно е потвърждението за това, че на механизмите е присъща пасивност, докато на организма е свойствена активност.
112:1.14 (1227.4) Физическият живот е процес, който протича не толкова вътре в организма, колкото между организма и окръжаващата среда. Всеки подобен процес в тенденция създава свойствени на организмите типове реакции на средата. И всички такива направляващи типове оказват огромно въздействие при избора на цел.
112:1.15 (1227.5) Именно посредством разума вътрешното “аз” и средата установяват осмислен контакт. Способността и желанието на организма да установи такива съществени контакти със средата (реакция на стимул) изразява отношението на цялата личност.
112:1.16 (1227.6) Личността не може да действа много успешно в изолация. Човекът по своята природа е социално същество; владее го духът на причастността. Буквална истина е: “Никой човек не живее за себе си.”
112:1.17 (1227.7) Но понятието за личност, както и смисълът на всецелостността на живото и функциониращото създание, означава много повече от интеграцията на отношенията: то изразява обединението на всички фактори на реалността, точно както и координация на отношенията. Отношенията съществуват между два обекта, но три или повече обекта образуват система, а такава система е много повече от просто разширено или комплексно отношение. Това различие има принципно значение, тъй като в космическата система индивидуалните членове са свързани един с друг само чрез отношението към цялото и чрез индивидуалността на цялото.
112:1.18 (1227.8) В човешкия организъм съвкупността на всички части създава неговия образ — индивидуалността, но такъв процес няма абсолютно нищо общо с личността, която е обединяващо начало на всички тези фактори в тяхната връзка с космическите реалности.
112:1.19 (1227.9) В агрегациите частите се добавят; в системите частите се подреждат. Системите са значими благодарение на своята организация — позиционните ценности. В добрата система всеки съставен елемент има свое положение в космоса. В лошата — нещо или съответства, или е нарушено — изведено от строя. В човешката система именно личността обединява всички видове дейност и на свой ред им придава качества на автентичност и съзидателност.
112:2.1 (1227.10) При изучаването на индивидуалността е полезно да се помни за следните фактори:
112:2.2 (1227.11) 1. Физическите системи са подчинени.
112:2.3 (1227.12) 2. Интелектуалните системи са съгласувани.
112:2.4 (1227.13) 3. Личността е доминираща.
112:2.5 (1227.14) 4. Вътрешната духовна сила е потенциално направляваща.
112:2.6 (1228.1) Във всички представи за индивидуалността е необходимо да се отчита, че отначало възниква фактът от живота и след това — неговата оценка или интерпретация. Човешкото дете отначало живее и след това мисли за своя живот. В космическата система проникновението предшества предвиждането.
112:2.7 (1228.2) Вселенският факт на Бога, Който става човек, навеки измени всички значения и ценности на човешката личност. Любовта, в истинския смисъл на тази дума, подразбира взаимна загриженост на цялостни личности, било то личности човешки или божествени — или човешки и божествени. Частите на вътрешното “аз” могат да функционират по най-различен начин — мислене, чувстване, желание, но само съгласуваните атрибути на цялата личност са съсредоточени в разумното действие; и всички тези сили се обединяват с духовната способност на смъртния разум, когато човек чистосърдечно и безкористно обича друго същество, човешко или божествено.
112:2.8 (1228.3) Всички представи за реалността, съществуващи в смъртните, са основани на допускането за реалността на човешката личност; всички концепции за свръхчовешките реалности са основани на придобития личностен опит със и във космическите реалности на някои свързани с човека духовни същества и божествени личности. С изключение на личността, всичко недуховно, което е в човешкия опит, е средство за постигане на целта. Всяко истинско взаимоотношение на смъртния човек с други същества — човешки или божествени, е само цел. И постигането на такива другарски отношения с личността на Божеството са вечната цел за възход във вселената.
112:2.9 (1228.4) Притежаването на личност определя човека като духовно същество, тъй като единствено индивидуалността и самосъзнанието на личността са дарове на свръхматериалния свят. Самият факт, че смъртният материалист може да отрича съществуването на свръхматериалните реалности, вече демонстрира дейното присъствие в неговия разум на духовния синтез и космическото съзнание.
112:2.10 (1228.5) Съществува огромна космическа пропаст между материята и мисълта и неизмеримо по-широка пропаст разделя материалния разум и духовната любов. Никаква теория на механистичните електронни връзки или на материалистичните енергийни явления не може да обясни съзнанието, още по-малко — самосъзнанието.
112:2.11 (1228.6) Според стремежа на разума към пределно изследване на реалността материята престава да съществува за материалните чувства, но може да остане реална за разума. Когато духовната интуиция до самата си основа прониква в тази реалност, която остава след изчезването на материята, тази реалност изчезва за разума, но присъщата на духа интуиция съхранява способността си за постигане на космическите реалности и висшите ценности от духовен характер. Съответно на това науката отстъпва място на философията, докато философията трябва да отстъпи пред изводите, присъщи на неподправения духовен опит. Мисленето отстъпва място на мъдростта, а мъдростта се разтваря в просветено и разумно поклонение.
112:2.12 (1228.7) В науката човешкото “аз” изучава материалния свят; философията е изучаване на това изучаване на материалния свят; религията — истинският духовен опит, е емпиричното осъзнаване на космическата реалност, заключена в изучаването на целия този относителен синтез на енергийни субстанции на времето и пространството. Да са строи философията на вселената изключително върху материализма означава да се пренебрегва фактът, че всички материални обекти изначално се възприемат като реални в опита на човешкото съзнание. Изследователят не може да бъде предмет на изследването; анализът изисква някаква степен на абстрахиране от предмета, който се изучава.
112:2.13 (1228.8) Във времето мисленето води към мъдрост, а мъдростта води към поклонение; във вечността поклонението води към мъдрост, а мъдростта води до окончателност на мислите.
112:2.14 (1229.1) Възможността за обединяване на еволюиращото “аз” е заключена в свойствата на съставляващите го фактори: основните енергии, най-важните тъкани, основополагащото химическо свръхуправление, върховните идеи, висшите мотиви, върховните цели и божествения дух, посветен на Рая — тайната на самопознанието на духовната природа на човека.
112:2.15 (1229.2) Целта на космическата еволюция се заключава в постигането на единство на личността чрез все по-голямо господство на духа, чрез волева реакция на ученията и ръководството на Настройчика на Съзнанието. Личността — и човешка и свръхчовешка, се характеризира с вътрешно космическо свойство, което може да се определи като “еволюцията на подчинението” — разширяване на контрола както над себе си, така и над своята среда.
112:2.16 (1229.3) Възходящата, някога човешка, личност преминава през два големи стадия на нарастващо волево подчинение на своето “аз” и във вселената:
112:2.17 (1229.4) 1. Предзавършващ или боготърсещ опит, който се заключава в разширяване на самовъплъщението посредством развитие и актуализация на индивидуалността наред с решаване на космическите проблеми и последващо овладяване на вселената.
112:2.18 (1229.5) 2. Постзавършващ или богоразкриващ опит на творческото разширяване на самовъплъщаването чрез разкриване на емпиричното Висше Същество пред търсещите Бога разумни същества, още не постигнали божествените нива на богоподобие.
112:2.19 (1229.6) Низходящите личности придобиват аналогичен опит в своите различни вселенски дела, докато се стремят към повишаване на способността да познаваш и изпълняваш божествената воля на Висшето, Пределното и Абсолютното Божества.
112:2.20 (1229.7) В течение на физическия живот материалното “аз”, егоистичното начало на човешката индивидуалност, зависи от продължаването на функцията на материалния жизнен носител, от непрекъснатото съществуване на неустойчивото равновесие на енергии и интелект от това, което на Урантия се нарича живот. Но индивидуалността, притежаваща необходимата за съхранение ценност, способна да преодолее опита на смъртта, еволюира само за сметка на създаването на условията, необходими за преноса на местонахождението на индивидуалното начало на развиващата се личност от преходния жизнен носител — материалното тяло, в по-устойчивата и безсмъртна същност на моронтийната душа и по-нататък на тези нива, където в душата се влива реалността на духа и където тя в резултат придобива статута на духовна реалност. Този действителен преход от материалната връзка към отъждествяването с моронтия се осъществява за сметка на искрените, твърди и целеустремени решения на човека, насочени към търсенето на Бога.
112:3.1 (1229.8) Урантийцитe обикновено признават само един вид смърт — физическото прекратяване на жизнените eнергии. Но в действителност съществуват три вида смърт, имащи отношение към запазването на личността:
112:3.2 (1229.9) 1. Духовна (смърт на душата). Ако и когато смъртният човек окончателно отблъсне продължаването на живота, ако по общо мнение на Настройчика и запазващия сe серафим той бъде обявен за духовно безнадежден, за моронтийно несъстоятелен, то след регистрацията на това единодушно мнение в Уверса и потвърждаването на тези изводи от Цензоритe и тeхнитe отразяващи партньори управителитe на Орвонтон сe разпореждат за незабавно освобождаване на вътрешния Наставник. Но това освобождаване на Настройчика изобщо не влияе на задълженията на личния или груповия Серафим, свързан с този индивид, когото Настройчикът e напуснал. Такъв тип смърт e окончателен по своето значение, независимо от временното продължаване на активността на живите eнергии на физическите и интелектуални механизми. От космическа гледна точка смъртният e вече мъртъв; продължаващият живот говори само за устойчивостта на материалния импулс на космическите eнергии.
112:3.3 (1230.1) 2. Интелектуална (смърт на разума). Когато жизнено важни кръгове, свързани с дейността на висшите спомагателни духове на разума, се нарушават поради помрачаване на ума или вследствие на частично разрушаване на механизма на мозъка, а също така и ако такива състояния са преминали критичната точка и увреждането e станало непоправимо, вътрешният Настройчик незабавно се освобождава и заминава за Сферата на Божеството. В архивите на вселената личността на смъртния се смята за мъртва при всяко разрушаване на жизнено важните интелектуални контури, необходими за волевата дейност на човека. Това е смърт независимо от продължаващото функциониране на живите механизми на физическото тяло. Без волевия разум тялото вече не е човешко, но съгласно предшестващия избор на човешката воля душата на такъв индивид може да се запази.
112:3.4 (1230.2) 3. Физическа смърт (смърт на тялото и разума). Когато човека го постигне смърт, Настройчикът остава в убежището на разума до прекратяването на неговите функции като интелектуален механизъм, тоест приблизително до този момент, когато измеримите енергии на мозъка прекратяват своите ритмични, необходими за живота пулсации. След това разрушаване Настройчикът напуска изчезващия разум толкова просто, както когато преди години се е появил и през Уверса се отправя към Сферата на Божеството.
112:3.5 (1230.3) След смъртта материалното тяло се връща в света на елементите, от който е било извлечено, но два нематериални фактора на съхранилата се личност остават: Предсъществуващият Настройчик на Съзнанието, който заедно с копието от паметта за преживения смъртен живот отива към Сферата на Божеството, а също така и безсмъртната моронтийна душа на починалия човек, оставаща в разпореждане на хранителя на съдбата. Тези аспекти и форми на душата — тези някога кинетични, а сега статични формули на индивидуалност, са задължителни за възстановяването на личността в световете на моронтия; именно повторното съединяване на Настройчика с душата е това, което възстановява съхранилата се личност, което ви връща съзнанието в момента на моронтийното ви пробуждане.
112:3.6 (1230.4) На тези, които нямат лични серафически хранители, предано и умело служат груповите хранители, съхраняващи индивидуалността и възкресяващи личността. Серафимите са незаменими за възсъздаването на личността.
112:3.7 (1230.5) След смъртта Настройчикът на Съзнанието временно губи личност, но не и индивидуалност; човешкият подопечен временно губи индивидуалност, но не личност; в обителските светове те отново се съединяват, проявявайки се като вечна същност. Напусналият земята Настройчик на Съзнанието никога не се връща тук като съществото, в което е пребивавал в миналото; личността никога не се проявява без волята на човека; след смъртта лишеният от Настройчик човек никога не проявява активна индивидуалност и не установява каквато и да е връзка с живите същества на земята. Такива лишени от Настройчик души са напълно и абсолютно безсъзнателни в течение на своя дълъг или кратък сън на смъртта. Никакво проявление на личността или способността за общуване с други личности не са невъзможни до завършването на процеса на възстановяването. На тези, които отиват в обителските светове, не се разрешава да отправят послания до своите любими, останали на Урантия. Забраната за такова общуване до завършването на съдния период се практикува във всички вселени.
112:4.1 (1231.1) След настъпването на смъртта на материалната, интелектуална или духовна природа на човека Настройчикът се прощава с приемалия го смъртен и се отправя към Сферата на Божеството. С помощта на системата за отражение се осъществява връзката на Настройчика с ръководителите на правителствата на локалната вселена и свръхвселена, след което Настройчикът бива отчислен от регистъра под този номер, под който е било зарегистрирано неговото встъпване в пределите на времето.
112:4.2 (1231.2) По някакъв не напълно понятен начин Всеобщите Цензори са способни да придобиват кратко изложение на човешкия живот в този му вид, в който той е фиксиран в направеното от Настройчика точно копие на духовните ценности и моронтийни значения на разума — бившето място за неговото пребиваване. Цензорите са способни да получат в свое разпореждане мнението на Настройчика за наличието в човека на необходимия за продължаване на живота характер и духовни качества и цялата тази информация, заедно със серафическите данни, е готова за представяне, когато настава срокът за съд над съответния индивид. Тази информация се използва също и за потвърждение на тези свръхвселенски разпореждания, които позволяват на някои възходящи създания веднага да започнат моронтиен живот, тоест след физическото разрушаване да преминат в обителските светове още преди формалното завършване на планетарния съден период.
112:4.3 (1231.3) След физическата смърт, с изключение на индивидите, преобразувани от числото на живите, освободеният Настройчик незабавно отива в своята родна сфера, Сферата на Божеството. Какво именно става в този свят по време на очакването на физическото възраждане на съхранилия се смъртен зависи основно от това, възхожда ли човекът в обителските светове по свое индивидуално право, или дочаква периодическия сбор на съхранилите се спящи създания на съответната планетарна епоха.
112:4.4 (1231.4) Ако смъртният партньор принадлежи към група, членовете на която ще възстановят личността си при завършването на съдния период, то вместо веднага да се върне в обителския свят на системата, където е преминавало неговото предишно служене, Настройчикът ще избере една от следните временни задачи:
112:4.5 (1231.5) 1. Зачисляване в редиците на изчезналите Наблюдатели за неразкрито служене.
112:4.6 (1231.6) 2. Назначаване за някакъв срок за изучаване режима на Рая.
112:4.7 (1231.7) 3. Зачисляване в едно от многото подготвителни училища на Сферата на Божеството.
112:4.8 (1231.8) 4. Временно изпълнение на функциите на практикант на една от останалите шест свещени сфери, образуващи кръговете на Райските светове на Отеца.
112:4.9 (1231.9) 5. Зачисляване в щата на посланиците при Личностните Настройчици.
112:4.10 (1231.10) 6. Изпълнение на задълженията на младши инструктор в училищата за безопитни Наставници на Сферата на Божеството.
112:4.11 (1231.11) 7. Избиране на възможната група светове за последващо служене, в случай че има достатъчно основание да се предполага, че човешкият партньор може да отхвърли продължаването на живота.
112:4.12 (1231.12) Ако ви е постигнала смърт и сте успели да се издигнете до третия кръг или по-високо ниво, вследствие на което към вас е прикрепен личен хранител на съдбата, и ако представеното от Настройчика окончателно копие на заключението, свидетелстващо за наличие на необходимия за съхраняване характер бъде безусловно утвърдено от хранителите на съдбата — тоест ако и серафимът, и Настройчикът се придържат към единно мнение по всеки пункт от натрупаните от тях материали от преживения живот и своите препоръки, ако Всеобщите Цензори и техните уверски отражателни партньори потвърдят тези данни и направят това еднозначно и безусловно, то в такъв случай Извечно Древните мълниеносно изпращат по комуникационните контури в Салвингтон приоритетно разпореждане, позволяващо на съдиите на Небадон да произнесат постановление за незабавно препращане на съхранилата се душа във възкресителните зали на обителските светове.
112:4.13 (1232.1) На мен ми е известно, че ако човекът продължава живота си без всякаква отсрочка, то Настройчикът се регистрира на Сферата на Божеството, изпраща се в Райското духовно присъствие на Всеобщия Баща, незабавно се връща в обятията на Личностните Настройчици на свръхвселената и локалната вселена на своето служене и получава одобрение от главата на Личностните Наставници на Сферата на Божеството, а след това без забавяне преминава към “осъществяване на преноса на индивидуалността”, след което на третия срок го извикват в обителския свят в настоящата личностна форма, подготвена за прием на съхранилата се душа на земния смъртен в тази форма, която е била проектирана от хранителя на съдбата.
112:5.1 (1232.2) Индивидуалността е космическа реалност, било то реалност материална, моронтийна или духовна. Реалността на личностното начало е посвещението на Всеобщия Баща, действащ в себе си и от себе си или чрез своите многобройни вселенски представители. Да се каже, че съществото е личностно, значи да се признае относителната индивидуализация на такова същество в пределите на космическия организъм. Живият космос е само безкрайно интегрирана агрегация на реалните единици, всяка от които е относително предназначена за подготвеното за цялото предназначение. Но тези от тях, които са личностни, са дарени с истинска възможност за избор — да приемат тази участ или да я отхвърлят.
112:5.2 (1232.3) Това, което произхожда от Отеца, е така вечно, както и Отецът, и също толкова истинско по отношение на личността, която Бог ви дава по свое собствено доброволно решение, колкото и по отношение на божествения Настройчик на Съзнанието — действителната частица на Бога. Човешката личност е вечна, но по отношение на индивидуалността тя е условна вечна реалност. Появила се по волята на Отеца, личността ще постигне нивото на Божеството, но човекът трябва да реши ще присъства ли той при постигането на такава участ или не. При отсъствие на подобен избор личността постига емпиричното Божество непосредствено, ставайки частица от Висшето Същество. Този цикъл е предопределен, но участието в него на човека е доброволно, лично и емпирично.
112:5.3 (1232.4) Индивидуалността на смъртното същество е преходно, обусловено от времето състояние на живот във вселената; тя е реална само дотолкова, доколкото личността решава да продължи своето съществуване във вселената. В това се състои принципното различие на човека от една енергийна система. Енергийната система трябва да продължава своето действие, тя е лишена от избор; но човекът напълно се разпорежда със своята собствена участ. Настройчикът наистина е път към Рая, но човекът сам трябва да върви по този път по силата на своето собствено решение, на своя доброволен избор.
112:5.4 (1232.5) Хората притежават индивидуалност само в материален смисъл. Такива качества на “аз”-а се изразяват от материалния разум, действащ в енергийната система на интелекта. Когато казват, че човекът притежава индивидуалност, то това означава признаване на онова, което принадлежи на контура на разума, поставен в зависимост от действията и решенията на волята на човешката личност. Но тази проява е материална и чисто временна точно така, както човешкият ембрион е преходна паразитираща фаза в човешкия живот. От космическа перспектива хората се раждат, живеят и умират в течение на относително кратък миг; те са недълговечни. Но личността на смъртния човек посредством собствения си избор притежава способността да пренесе местонахождението на индивидуалността от преходната система на материалния интелект в по-високо организираната система на моронтийната душа, която съвместно с Настройчика на Съзнанието се създава като ново средство за проявление на личността.
112:5.5 (1233.1) Именно тази способност за избор — вселенският признак за принадлежност към волевите създания — представлява най-голямата възможност за човека и неговата висша космическа отговорност. От целостността на човешката воля зависи вечната съдба на бъдещия завършил; от чистосърдечността на свободната воля на смъртното същество зависи придобиването от Настройчика на вечна личност; от добросъвестността на избора, направен от смъртния, зависи придобиването от Всеобщия Баща на нов възходящ син; от настойчивостта и мъдростта на решенията и действията на човека зависи актуалността на емпиричната еволюция на Висшето Същество.
112:5.6 (1233.2) Макар че рано или късно е необходимо да се преминат космическите кръгове за растеж на личността, ако по независеща от вас причина произшествия във времето и препятствия на материалното съществуване не ви позволят да овладеете тези нива на вашата планета и ако вашите намерения и желания притежават необходимата за продължаване на живота ценност, то в такъв случай се вземат решения за продължаване на изпитателния срок. Ще ви бъде предоставено допълнително време, в течение на което можете да докажете себе си.
112:5.7 (1233.3) Всеки път, когато възниква съмнение в целесъобразността на придвижването на човешката индивидуалност в обителските светове, вселенските правителства неизменно вземат решение в полза на този индивид; те без колебания привеждат такава душа в статута на преходно същество, едновременно продължавайки да наблюдават формиращото се моронтийно намерение и духовна цел. Божественото правосъдие е неминуемо и на божественото правосъдие се предоставя по-нататъшна възможност за продължаване на своята опека.
112:5.8 (1233.4) Правителствата на Орвонтон и Небадон не претендират за абсолютно съвършенство в детайлното претворяване на всеобщия план за възстановяване личността на смъртните, но те твърдят — и това действително е така, че проявяват издръжливост, търпимост, разбиране и милосърдно съчувствие. Ние по-скоро ще рискуваме въстание в системата, отколкото да се подложим на опасността да се лишим дори един борещ се смъртен от който и да е еволюционен свят от вечната радост по продължаването на възходящия път.
112:5.9 (1233.5) Това изобщо не означава, че човешките същества, отхвърлили първата възможност, неизбежно получават втора. Но то действително означава, че в опита на всички волеви създания трябва да има една истинска възможност да направят един несъмнен, осъзнат и окончателен избор. Пълновластните Съдии на вселената няма да лишат нито едно същество от статута на личност, ако то не е направило окончателен и изчерпващ вечен избор; човешката душа трябва да получи и ще получи всестранна възможност за разкриване на своето истинско намерение и действителна цел.
112:5.10 (1233.6) Когато по-развити в духовно и космическо отношение смъртни умират, те веднага попадат в обителските светове. Като цяло това положение действа за тези, на които са присвоени лични серафически хранители. Останалите смъртни могат да бъдат задържани до изнасянето на съдебно решение, след което те могат или да продължат за обителските светове, или да влязат в числото на съхранилите се спящи смъртни, масовото възстановяване на личността на които ще стане в края на текущия планетарен съден период.
112:5.11 (1233.7) Съществуват две трудности, с които аз се сблъсквам в своите опити да обясня какво именно става с вас при смъртта — с това вас, които се различава от напускащия ви Настройчик. Една от тях се заключава в това, че на вашето ниво на разбиране е невъзможно адекватно да опишем този процес, ставащ в пограничната област на физическия и моронтийния светове. Другата трудност се обяснява с ограниченията, наложени от небесните управители на Урантия над моите пълномощия на просветител. Има много интересни подробности, за които бих могъл да разкажа, но се въздържам от това по препоръка на вашите непосредствени планетарни управляващи. Ето какво мога да съобщя, оставайки в рамките на позволеното.
112:5.12 (1234.1) Съществува нещо реално, нещо, отнасящо се до еволюцията на човека, нещо допълнително по отношение на Тайнствения Наблюдател, което преживява смъртта. Тази нова същност е душата, преживяваща смъртта както на вашето физическо тяло, така и на материалния разум. Дадената същност е съвместното дете на обединения живот и усилия на вашето човешко начало и вашето божествено начало, Настройчика. Това дете на човешкия и божествен произход е съхраняващ се земен фактор — моронтийното “аз”, безсмъртна душа.
112:5.13 (1234.2) Това дете, носещо в себе си постоянно значение и необходимата за продължаването на живота ценност, остава напълно безсъзнателно в течение на периода от време, отделящ смъртта от възстановяването на личността, и се намира в разпореждане на серафическия хранител на съдбата в течение на целия този срок на очакване. След смъртта вие ще функционирате като съзнателно същество, едва след като придобиете своето ново моронтийно съзнание в обителските светове на Сатания.
112:5.14 (1234.3) С настъпването на смъртта функционалната индивидуалност, свързана с човешката личност, се прекъсва поради прекратяването на необходимото за живота движение. Макар че човешката личност превъзхожда своите съставни части, тя зависи от тях за съхраняването на функционалната индивидуалност. Прекратяването на живота убива мозъчните структури, необходими за действие на разума, а разрушаването на разума гаси смъртното съзнание. Съзнанието на даденото същество може да се възстанови едва след създаването на такива космически условия, които ще позволят на тази човешка личност отново да функционира във връзка с жива енергия.
112:5.15 (1234.4) Независимо дали се извършва възсъздаване на личността на съхраняващите се смъртни за трети срок или те възхождат при групово възкресение по време на техния преход от родния свят в моронтийните светове информацията за строежа на личността предано се пази от архангелите в световете, където те изпълняват специални функции. За разлика от серафимите-хранители, опекунстващи душата, тези същества не са опекуни на личността. При все това е вярно, че всеки идентифицируем фактор на личността се намира в пълна безопасност под охраната на тези надеждни същества, пазещи съхранилите се смъртни. Що се отнася до точното местопребиваване на личността на смъртното същество в периода между смъртта и възстановяването, то ние не знаем това.
112:5.16 (1234.5) Необходимите за възстановяването на личността условия се създават във възкресителните зали на моронтийните приемни планети от локалната вселена. Тук, в залите на възсъздаването на живота, упълномощените наблюдатели осигуряват такова съотношение на вселенската енергия — моронтийна, умствена и духовна, което позволява да се възстанови съзнанието на спящото съхранило се същество. Възсъединяването на съставните части на това, което някога е представлявало материална личност, включва няколко етапа:
112:5.17 (1234.6) 1. Изготвянето на подходяща форма, конфигурация на моронтийната енергия, в която новото съхранило се създание ще може да влезе в контакт с недуховната реалност и в пределите на която може да се включи към съответния контур моронтийният вариант на космическия разум.
112:5.18 (1234.7) 2. Завръщане на Настройчика към очакващото моронтийно създание. Настройчикът е вечният опекун на вашата възходяща индивидуалност; вашият Наставник е абсолютен гарант за това, че само вие и никой друг ще заемете моронтийната форма, създадена за пробуждането на вашата личност. И Настройчикът ще присъства при възсъздаването на вашата личност, за да може отново да поеме върху себе си ролята на проводник, водещ вашето съхранило се “аз” към Рая.
112:5.19 (1235.1) 3. Когато тези необходими за възстановяването на личността елементи бъдат събрани, серафическият хранител на потенциалните фактори на спящата безсмъртна душа с помощта на многобройни космически личности посвещава тази моронтийна същност на очакващата моронтийна разумно-телесна форма и с това свързва еволюционното дете на Висшия във вечен съюз с очакващия Настройчик. С това се завършва възсъздаването на личността, възстановяването на паметта, интуицията и съзнанието — индивидуалността.
112:5.20 (1235.2) Фактът на възстановяването на личността се заключава в това, че пробуждащият се човешки “аз” овладява въведената в действие моронтийна фаза на ново отделение космически разум. Феноменът на личността се определя от неизменната уникалност на характера на индивидуалните реакции спрямо вселенското обкръжение, което е осъществимо само с помощта на разума. Индивидуалното “аз” се съхранява независимо от постоянните изменения на всички фактори, образуващи това “аз”; във физическия живот измененията стават постепенно; по време на смъртта и след възстановяването на личността промяната е внезапна. Истинската реалност на всяка индивидуалност (личност) е способна да действа, реагирайки на вселенските условия благодарение на постоянното изменение на съставляващите я компоненти; застоят неизменно се превръща в смърт. Човешкият живот е нескончаеми изменения на факторите на живота, обединени от устойчивостта на неизменната личност.
112:5.21 (1235.3) След такова пробуждане в обителските светове на Йерусем вие ще се измените дотолкова, вашата трансформация ще бъде толкова огромна, че ако не бяха Настройчикът на Съзнанието и хранителят на съдбата, които напълно съединяват вашия нов живот в новите светове с вашия стар живот в първия свят, би ви било отначало трудно да съедините новото моронтийно съзнание с възраждащата се памет за вашата минала индивидуалност. Независимо от съхраняването на личната индивидуалност много от това, което се отнася до вашия смъртен живот, отначало ще ви се стори смътен и неопределен сън. Но времето ще помогне да се прояснят много смъртни асоциации.
112:5.22 (1235.4) Настройчикът на Съзнанието ще оживи и възстанови за вас само тези спомени и този опит, които са станали неотменима част от вашия вселенски път. Ако Настройчикът е вземал участие в някаква еволюция на вашия разум, то съответният ценен опит ще се съхрани във вечното съзнание на Настройчика. Но много от вашия минал живот и неговите спомени, нямайки нито духовно значение, нито моронтийна ценност, ще загине заедно с материалния мозък; значителна част от материалния опит ще изчезне — подобно на опора, която — след като ви е позволила да преминете на моронтийното ниво — вече не служи на никаква цел във вселената. Но личността и взаимоотношенията между личностите никога не изпълняват функцията на опора: смъртната памет за личните взаимоотношения ще придобие космическа ценност и ще продължи своето съществуване. В обителските светове вие ще познавате и ще бъдете разпознавани; и нещо повече, ще помните своите минали другари в краткия, но увлекателен живот на Урантия, и те ще помнят вас.
112:6.1 (1235.5) Така както пеперудата се появява от гъсеницата, така истинската човешка личност за пръв път се проявява в обителските светове без своята предишна обвивка, материалната плът. Моронтийният път в локалната вселена е свързан с постоянно възвисяване на механизма на личността — от началното моронтийно ниво на съществуване на душата до крайното моронтийно ниво на прогресиращата духовност.
112:6.2 (1235.6) Трудно ни е да ви разкажем за формите на вашата моронтийна личност, предназначена за вашето придвижване в локалната вселена. Вие ще бъдете снабдени с моронтийните структури на прояви на личността, а такива одеяния в крайна сметка са недостъпни за вашето разбиране. Макар че тези форми са напълно реални, те се отличават от тези енергийни структури от материален тип, които сега са ви понятни. При все това те имат същото предназначение в световете на локалната вселена, както и вашите планетарни тела на планетите с хора.
112:6.3 (1236.1) В някаква степен външният вид на материалната телесна форма съответства на характера на индивидуалната личност; в ограничени предели физическото тяло действително отразява нещо, присъщо на природата на личността. В още по-голяма степен това се отнася до моронтийната форма. Във физическия живот смъртните могат да бъдат външно прекрасни и вътрешно уродливи; в моронтийния живот, и още повече на висшите нива, формата на личността ще зависи непосредствено от характера на вътрешното ú съдържание. На духовното ниво външната форма и вътрешната природа започват да се приближават към пълно отъждествяване, което става все по-съвършено на повишаващите се духовни нива.
112:6.4 (1236.2) В моронтийно състояние възходящият смъртен бива дарен с небадонска модификация на космическия разум на Главния Дух на Орвонтон. С изключение на недиференцирания контур на разума на Съзидателния Дух, смъртният интелект като такъв е загинал, прекратил е своето съществуване като локализирана вселенска същност. Но значенията и ценностите на смъртния разум не са загинали. Някои аспекти на разума продължават да живеят в съхраняващата се душа; някои емпирични ценности на миналия човешки разум се намират в разпореждане на Настройчика, а в локалната вселена се пази информация за човешкия живот, преживян в плът, заедно с определени живи свидетелства, заключени в многобройни същества, имащи отношение към окончателната оценка на възходящия смъртен — от серафимите до Всеобщите Цензори и може би до много по-далеч, чак до Висшия.
112:6.5 (1236.3) Волята на създанията не може да съществува извън разума, но тя се съхранява независимо от загубата на материалния интелект. В периода непосредствено след своето съхранение възходящата личност в огромна степен се ръководи от особеностите на характера, наследени от живота в предишния човешки облик, а също така от появяващото се ново влияние на моронтийната мота. Такива ръководства по моронтийно поведение удовлетворително изпълняват своята функция в ранните стадии на моронтийния живот чак до появата на моронтийната воля като пълноценно волеизявление на възходящата личност.
112:6.6 (1236.4) В локалната вселена няма влияния, сравними със семейството на спомагателните духове на разума на човешкото съществуване. Моронтийният разум трябва да се развие за сметка на непосредствения контакт с космическия разум и този космически разум е модифициран и преобразуван от съзидателния източник на интелект на локалната вселена — Божествената Попечителка.
112:6.7 (1236.5) До смъртта на самосъзнанието смъртният разум не зависи от присъствието на Настройчика; за да приведе в действие такъв разум, на спомагателния дух му е необходима само съответна конфигурация от материална енергия. Но моронтийната душа, лишена от механизма на материалния разум, е неспособна да съхрани самосъзнание без помощта на Настройчика, доколкото тя превъзхожда нивото на спомагателните духове. При все това в тази развиваща се душа се съхранява характер — следствие от решенията на предишния разум, принадлежащ към нивото на спомагателните духове, и този характер става активна памет, след като неговите структури получат необходимата енергия от върналия се Настройчик.
112:6.8 (1236.6) Съхраняването на паметта е доказателство за съхраняване на идентичността на изначалната индивидуалност; това е важно условие за възстановяване на пълното самосъзнание, необходимо за продължаването на съществуването и развитието на личността. Смъртните, възнасящи се без Настройчици, зависят от ръководството на серафическите спътници за възстановяването на човешката памет; в останалото моронтийните души на слелите се с Духа смъртни са неограничени. Типът памет се съхранява в душата и този тип изисква присъствието на предишния Настройчик, за да стане веднага обект на самосъзнанието като продължение на паметта. Без помощта на Настройчика на съхранилия се смъртен му е необходимо значително време, за да усвои отново и познае — възстанови, пазещите се в паметта и осъзнаваеми значения и ценности на предишното съществуване.
112:6.9 (1237.1) Достойната за съхранение душа с точност отразява както качествените, така и количествените действия и мотивации на материалния интелект — предишното местонахождение на индивидуалността. При избора на истини, красота и добродетели смъртният разум тръгва по доморонтийния вселенски път под опеката на седемте спомагателни духове на разума, обединени от ръководството на духа на мъдростта. Впоследствие, след завършването на седемте кръга на доморонтийните дела, съвместяването на дара на моронтийния разум с разума, намиращ се под опеката на спомагателните духове, поставя началото на преддуховния или моронтиен път на придвижване в локалната вселена.
112:6.10 (1237.2) Когато едно същество напусне своята родна планета, то се разделя с опеката на спомагателните духове и става изцяло зависимо от моронтийния интелект. Когато едно възходящо същество напусне локалната вселена, то вече е постигнало своето духовно ниво на съществуване, издигайки се над нивото на моронтия. Отсега нататък тази духовна същност започва да реагира на непосредственото служене на космическия разум на Орвонтон.
112:7.1 (1237.3) Сливането с Настройчика дарява личността с вечни реалности, които преди това са били само потенциални. Сред тези нови способности можем да отбележим следните: закрепване на качествата на божествеността, опита и паметта на миналата вечност, безсмъртието, както и една от фазите на условната потенциална абсолютност.
112:7.2 (1237.4) След завършването на земния път, преминат във временна форма, на вас ви предстои да се пробудите на бреговете на по-добър свят и с времето да се съедините във вечна прегръдка с вашия предан Настройчик. Това сливане представлява тайната на съединяването на Бога и човека, тайната на крайната еволюция на създанията, но то е вечно истинско. Сливането е тайната на Свещената сфера на Възхода и нито едно създание, с изключение на тези, които са изпитали сливането с духа на Божеството, не е способно да постигне истинското значение на действителните ценности, съединявани при вечното единение на индивидуалността на създанията на времето с духа на Райското Божество.
112:7.3 (1237.5) Обикновено сливането с Настройчика става в течение на пребиваването на възходящото създание в своята локална вселена. То може да се случи на изконната планета като възвисяване над естествената смърт; то може да се състои в един от обителските светове или в столицата на системата; то може да стане и по-късно, по време на пребиваването в съзвездието, а в някои особени случаи то може да се извърши едва след пристигането на възходящото същество в столицата на локалната вселена.
112:7.4 (1237.6) Сливането с Настройчика отстранява каквито и да са опасности от вечния път на такава личност. Небесните същества се проверяват по цялото протежение на техния дълъг опит, но смъртните се подлагат на относително кратко и интензивно изпитание в еволюционните и моронтийните светове.
112:7.5 (1237.7) Сливането с Настройчика става едва след провъзгласяването на решението на свръхвселената за това, че човешкото същество окончателно и необратимо е избрало вечния път. Появата на такова решение санкционира възсъединяването, което ще позволи на слялата се личност в края на краищата да напусне локалната вселена и по някое време да стигне до столицата на свръхвселената — това място, откъдето странстващият във времето в отдалеченото бъдеще ще бъде секонафимиран за дългия полет до централната вселена на Хавона и пътешествието към Божеството.
112:7.6 (1238.1) В еволюционните светове индивидуалността е материална; тя е вещ във вселената и като такава трябва да се подчинява на законите на материалното съществуване. Тя е факт на времето и е чувствителна към неговите превратности. Тук трябва да бъдат формулирани решенията, необходими за продължаването на живота. В моронтийното състояние индивидуалното “аз” става нова и по-устойчива вселенска реалност и продължаването на неговия растеж е основано на все по-голяма възприемчивост към вселенските контури на разума и духа. Тук се потвърждават решенията, необходими за продължаването на живота. Когато “аз”-ът постига духовно ниво, той става трайна ценност във вселената и тази нова ценност е основана на факта, че решенията, необходими за продължаването на живота, са взети — факт, който е потвърден от вечното сливане с Настройчика на Съзнанието. И достигайки статута на имащ истинска вселенска ценност, създанието става потенциално свободно за търсенето на най-висшата вселенска ценност — Бога.
112:7.7 (1238.2) Такива слели се същества са двойствени по отношение на своите вселенски реакции: те представляват отделни моронтийни индивиди, напомнящи серафими, и освен това са същества, потенциално принадлежащи към категорията на Райските завършили.
112:7.8 (1238.3) Но слелият се индивид в действителност е единна личност, единно същество, чието единство е недостъпно за анализ от някое разумно същество във вселените. И така, преминавайки съдилищата на локалната вселена, от най-низшето до най-висшето, нито едно от които не е могло да различи човека от Настройчика, едната част от другата, накрая вие ще застанете пред Властелина на Небадон — Бащата на вашата локална вселена. И тук, от ръката на самото същество, чието съзидателно Бащинство в тази вселена на времето е направило възможен факта на вашия живот, на вас ще ви бъдат предоставени пълномощия, които с времето ще ви дадат правото да продължите по свръхвселенския път в търсене на Всеобщия Баща.
112:7.9 (1238.4) Завоювал ли е победоносният Настройчик личността благодарение на своето величествено служене на човека или доблестният човек е придобил безсмъртие благодарение на своя чистосърдечен стремеж да стане подобен на Настройчика? Нито едното, нито другото: със съвместни усилия те са се сдобили с еволюцията на един член на една от най-уникалните категории възходящи личности на Висшето, който винаги ще бъде полезен, предан и ефективен кандидат за по-нататъшен растеж и развитие, неизменно устремен нагоре и непрекратяващ своя небесен възход дотогава, докато не бъдат преминати седемте кръга на Хавона, докато родилата се на Земята душа не застане пред Всеобщия Баща, покланяйки му се и осъзнавайки неговата неподправена личност.
112:7.10 (1238.5) В продължение на целия този количествен възход Настройчикът на Съзнанието е божествен залог за пълната духовна стабилизация на възходящия смъртен в бъдеще. Междувременно присъствието на свободна воля у смъртното създание предоставя на Настройчика вечния канал за освобождаване на божествената и безкрайна същност. Сега тези две индивидуалности са се слели в едно; никакво събитие във времето или вечността няма да може някога да раздели човека и Настройчика; те са неразделими, навечно слети.
112:7.11 (1238.6) В световете на сливане с Настройчика участта на Тайнствения Наставник съвпада с участта на възходящия смъртен: Райския Корпус на Завършилите. Нито Настройчикът, нито човекът могат да постигнат тази уникална цел без всестранното сътрудничество и преданата помощ на другия. Това необикновено партньорство е едно от най-поразителните и завладяващи от всички космически феномени на тази вселенска епоха.
112:7.12 (1239.1) От момента на сливането с Настройчика възходящото същество получава статута на еволюционно създание. Човекът пръв беше дарен с личност и затова той превъзхожда Настройчика във всичко, което се отнася до признаването на личността. Райският център на такова сляло се същество е Сферата на Възхода, а не Сферата на Божеството и това уникално съчетание на Бога и човека се смята за възходящ смъртен по целия път до Корпуса на Завършилите.
112:7.13 (1239.2) След сливането на Настройчик с възходящ смъртен номерът на този Настройчик се иззема от архивите на свръхвселената. Аз не зная какво става в архивите на Сферата на Божеството, но предполагам, че регистрацията на този Настройчик се пренася в тайните предели на вътрешните дворове на Грандфанда, изпълняващ задълженията на глава на Корпуса на Завършилите.
112:7.14 (1239.3) Сливането с Настройчика означава, че Всеобщият Баща е изпълнил своето обещание — да подари себе си на своите материални създания; Той е изпълнил обещанието и е завършил плана за вечно посвещаване на божественост на човечеството. Настъпва времето на човешките усилия, насочени към осъзнаване и претворяване на безграничните възможности, заключени в небесното партньорство с Бога — партньорство, станало по такъв начин реалност.
112:7.15 (1239.4) Известната днес участ на съхранилите се смъртни е Райският Корпус на Завършилите; едновременно този корпус е целта, която определя съдбата на Всички Настройчици на Съзнанието, съединили се във вечен съюз със своите смъртни партньори. Понастоящем Райските Завършили се трудят по цялата голяма вселена, участвайки в много дела, но всички ние предполагаме, че в далечното бъдеще ги чакат други, още по-възвишени задачи, след като седемте свръхвселени се утвърдят в светлината и живота и от крайния Бог окончателно падне завесата на тайните, скриваща сега това Висше Божество.
112:7.16 (1239.5) В определени предели вие сте запознати с организацията и персонала на централната вселена, свръхестествените и локалните вселени; вие знаете нещо за статута и произхода на някои личности — разнообразни същества, управляващи понастоящем тези обширни творения. На вас са ви разказали също така и за това, че в процес на организация се намират гигантски галактики, представляващи вселените от първото външно ниво на пространството и разположени на огромна далечина от периферията на голямата вселена. В тези повествувания, между другото, се споменаваше и за това, че Висшето Същество трябва да разкрие своята неизвестна третична функция в тези неизучени днес региони на външното пространство; на вас също така ви е съобщено, че завършилите от Райския Корпус са емпиричните деца на Висшето Божество.
112:7.17 (1239.6) Ние вярваме, че на слелите се с Настройчика смъртни, заедно с техните партньори-завършили, е съдено да изпълнят някаква функция в управлението на вселените от първото външно ниво на пространството. Ние никак не се съмняваме, че в необходимото време тези исполински галактики ще станат обитаеми вселени. И ние сме еднакво уверени и в това, че сред техните управляващи ще могат да се срещнат Райски завършили, чиято същност е космически резултат от сливането на създанието и Създателя.
112:7.18 (1239.7) Какво бъдеще! Каква романтика! Гигантско творение, на което предстои да бъде управлявано от децата на Висшето Божество, тези дарени с личност и слели се с хората Настройчици, тези слели се с Настройчици и дарени с вечност смъртни, тези тайнствени съчетания и вечни обединения на най-висшето известно проявление на същността на Първия Източник и Център и низшата форма на разумен живот, способна да разбере и постигне Всеобщия Баща! Ние смятаме, че такива смесени същества, въплътили партньорството на Създателя и създанието, ще станат великолепни управители, несравними управляващи, отзивчиви и благожелателни ръководители на всякакви и всички форми на разумен живот, които могат да се появят в тези бъдещи вселени от първото външно ниво на пространството.
112:7.19 (1240.1) Наистина вие, смъртните, сте със земен животински произход, вие действително сте създадени от прах. Но ако сериозно поискате, ако истински пожелаете, то наследството на вековете със сигурност ще стане ваше и ще дойде време, когато ще служите във вселените във вашия истински статут — деца на Висшия Бог на опита, божествени синове на Райския Баща на всички личности.
112:7.20 (1240.2) [Представено от Единичен Посланик на Орвонтон.]
Книгата Урантия
Документ 113
113:0.1 (1241.1) СЛЕД като ви разказахме за Попечителските Духове на Времето и Войнството на Посланиците, преминаваме към разглеждането на ангелите-хранители — на серафимите, посветени на опеката на индивидуалните смъртни, за възвисяването и усъвършенстването на които е създадена цялата обширна програма за съхраняване и духовно развитие. В миналите векове тези хранители на съдбата бяха практически единствената известна на Урантия група ангели. Планетарните серафими действително са попечителски духове, изпратени за служене на тези, на които предстои да придобият вечен живот. Тези съпровождащи серафими действаха като духовни помощници на смъртните хора във времената на велики събития от миналото и настоящето. В много откровения “словото се изказваше чрез ангели”; много повели на небесата се “приемаха чрез служенето на ангелите”.
113:0.2 (1241.2) Серафимите са традиционните небесни ангели; те са попечителските духове, които се намират така близо до вас и правят толкова много за вас. Те служат на Урантия от момента на появата на нея на човешки разум.
113:1.1 (1241.3) Учението за ангелите-хранители не е измислица; някои групи хора действително имат лични ангели. Именно в признаване на този факт Иисус, говорейки за децата на небесното царство, каза: “Внимавайте, не презирайте никого от тези деца, защото Аз ви казвам, че техните ангели винаги виждат духовното присъствие на Моя Отец.”
113:1.2 (1241.4) Първоначално серафимите определено се изпращаха в съответствие с принадлежността на урантийците към една или друга раса. Но от времето на посвещаването на Михаил те получават назначения в зависимост от разумността, духовността и предназначението на човека. В интелектуално отношение човечеството се дели на три класа:
113:1.3 (1241.5) 1. Субнормални хора — онези, които не притежават нормална волева способност; такива, които не вземат обикновени решения. В този клас влизат тези, които са неспособни да осмислят Бога; тези, в които липсва способност за разумно поклонение на Божеството. Към субнормалните същества са прикрепени състоящият се от една рота корпус на серафимите и батальонът на херувимите, призвани да им служат и наблюдават за това, справедливостта и милосърдието да бъдат разпространявани над тях в техния нелек живот на тази сфера.
113:1.4 (1241.6) 2. Нормален: обикновеният тип човешки разум. От гледна точка на серафическото служене повечето мъже и жени се разделят на седем класа в съответствие с това в кой от кръговете на човешкия прогрес и духовен растеж се намират те.
113:1.5 (1241.7) 3. Свръхнормален: хора, вземащи велики решения и притежаващи несъмнени потенциални способности за духовни постижения; мъже и жени, намиращи се в повече или по-малко тясна връзка с пребиваващите в тях Настройчици; членове на различни резервни корпуси на съдбата. Ако индивидът се приема в който и да е от няколкото резервни корпуса на съдбата, то независимо от този кръг, в който той се намира, към него веднага се прикрепва личен серафим и, започвайки от това време и чак до завършването на земния му път, този смъртен ще се ползва от постоянната помощ и непрекъсната опека на ангела-хранител. Също така ако човек взема Висшето Решение и действително се сгоди със своя Настройчик, към такава душа веднага се прикрепва личен хранител.
113:1.6 (1242.1) При служенето на така наречените нормални същества серафимите получават назначение в зависимост от съответстващия кръг на интелектуални и духовни постижения на човека. В разума, заключен в смъртната обвивка, вие започвате от седмия кръг и се движите към центъра, стремейки се да разберете, покорите и усъвършенствате своето “аз”, и кръг след кръг се придвижвате напред, докато (ако този път не се прекъсне от естествената смърт, пренасяща вашата борба в обителските светове) не достигнете първия или вътрешен кръг на относителна свръзка и общуване с вътрешния Настройчик.
113:1.7 (1242.2) За охрана и опека на хиляда смъртни от изходния или седми кръг се назначава e дин ангел-хранител заедно с рота помощници-херувими. В шестия кръг една серафическа двойка заедно с рота херувими се придава в помощ на тези възходящи смъртни, които са организирани в групи по петстотин човека. С достигането до петия кръг хората се прегрупират в роти, състоящи се от приблизително сто човека, които са опекунствани от двойка серафими-хранители и група херувими. След достигането на четвъртия кръг смъртните се обединяват в групи по десет човека, които по аналогичен начин се намират на попечение от двойка серафими и помагащата им рота херувими.
113:1.8 (1242.3) Когато смъртният разум отхвърли от себе си товара на животинската наследственост и достигне третия кръг на човешката разумност и придобита духовност, то, започвайки от това време, личният ангел (фактически два ангела) ще бъде изцяло и напълно посветен на този възходящ смъртен. Така тези човешки души, в допълнение към постоянното присъствие на все по-ефективните Настройчици на Съзнанието, получават пълната помощ на личните хранители на съдбата във всички свои усилия, свързани с преминаването на третия кръг, пресичането на втория и достигането на първия.
113:2.1 (1242.4) Серафимите стават известни като хранители на съдбата, едва след като бъдат прикрепени към човешка душа, достигнала поне едно от следните три постижения: вземане на висше решение да станеш подобен на Бога, встъпване в третия кръг или зачисляване в един от резервните корпуси на съдбата.
113:2.2 (1242.5) В еволюцията на расите хранителите на съдбата се прикрепват към най-първото същество, достигнало кръга, необходим за придобиване на личен опекун. Първият смъртен на Урантия, получил личен хранител, беше Рантовок — древен мъдрец на червената раса.
113:2.3 (1242.6) Всички назначения на ангелите се осъществяват на доброволни начала, при което серафимите винаги се избират в зависимост от човешките потребности и статута на ангелската двойка, с оглед на опита, уменията и мъдростта на серафима. Само отдавна намиращите се на служба, най-опитните и изпитани серафими стават хранители на съдбата. Много хранители придобиха богат опит в световете, чиито обитатели не се сливат с Настройчиците. Както и Настройчиците, серафимите съпровождат такива същества в течение на един живот, след което се освобождават за получаване на нова задача. Много урантийски хранители притежават подобен практически опит, придобит в други светове.
113:2.4 (1243.1) Ако на хората не се отдаде да придобият вечен живот, техните личностни или групови хранители могат нееднократно да служат в аналогично качество на същата планета. В серафимите се изработва емоционално отношение към индивидуалните светове и се появява особена любов към някои раси и типове смъртни създания, с които те са били свързани с толкова тясна и съкровена връзка.
113:2.5 (1243.2) В ангелите се появява дълбока привързаност към своите човешки партньори; и ако вие бихте могли да видите серафимите, вие също щяхте да се проникнете към тях от топло чувство. Ако вместо материалните тела бяхте дарени с духовни, то по много свойства на личността вие бихте били много близки до ангелите. С изключение на някои специфични емоции, те изпитват такива чувства, каквито и вие. Единственото овладяващо ви чувство, което в известен смисъл им е трудно да разберат, това е наследеният от животните страх, така дълбоко вкоренил се в съзнанието на редовия урантиец. На ангелите действително не им е лесно да разберат защо вие с такова упорство позволявате на своите висши интелектуални способности и даже религиозна вяра да бъдат подчинявани на страха и деморализирани от паническия ужас и тревога, лишаващи ви от човешко достойнство.
113:2.6 (1243.3) Всички серафими имат лични имена, но в регистъра на назначенията за служене в световете те нерядко фигурират под планетарни номера. В своя вселенски център те се регистрират по име и номер. Хранителят на съдбата на човека, използван за установяването на тази контактна връзка, е 3-ти номер от 17-а група, 126-а рота на 4-ти батальон, 384-та бригада, 6-и легион, 37-мо войнство на 182 314-а серафическа армия на Небадон. Номерът на текущото планетарно назначение на този серафим, прикрепен на Урантия към дадения човек, е 3 641 852.
113:2.7 (1243.4) Подборът на серафимите за изпълнението на задълженията на личните хранители — назначаването на ангелите като хранители на съдбата, винаги става на доброволна основа. В града, където сега се намираме, един от смъртните беше неотдавна приет в резервния корпус на съдбата и тъй като всички такива хора получават лични ангели-хранители, то повече от сто компетентни серафими изявиха желание да получат това назначение. Планетарният ръководител избра дванадесет най-опитни индивида и впоследствие назначи тези серафими, които сметна за най-приспособени, за да водят дадения човек по неговия жизнен път. По-точно, беше избрана двойка в равна степен квалифицирани серафими; един от членовете на серафическата двойка винаги ще бъде на пост.
113:2.8 (1243.5) На серафимите се налага да решават сложни задачи, но всеки от членовете на ангелската двойка е способен да се справи с всички попечителски задължения. Както и херувимите, серафимите обикновено служат по двойки, но за разлика от своите по-малко съвършени партньори серафимите понякога се трудят самостоятелно. Практически във всички свои отношения с хората те могат да функционират като индивиди. И двата члена на ангелската двойка са необходими само за свръзка и служене във висшите контури на вселените.
113:2.9 (1243.6) След като серафическата двойка пристъпи към изпълнението на задълженията на ангелите-хранители, и двата ú члена служат до края на живота на съответния човек. Допълващото същество (един от двата ангела) става регистратор на служенето. Тези взаимодопълващи се серафими са регистриращи ангели на смъртните в еволюционните светове. Самата регистрация се води от двойка херувими (херувим и сановим), неизменно свързани със серафическите хранители, но отговарящ за регистрацията винаги е един от серафимите.
113:2.10 (1244.1) Хранителят периодически се освобождава от своето допълващо същество за отдих и възстановяване на жизнената енергия в контурите на вселената и по време на неговото отсъствие свързаният с него херувим действа като регистратор, което става и тогава, когато по аналогичен начин отсъства допълващ серафим.
113:3.1 (1244.2) Едно от най-важните задължения на хранителя на съдбата по отношение на своя смъртен подопечен е осъществяването на личната координация на многобройните безличностни духовни влияния, които пребивават вътре в разума, обкръжават го, влизайки в съприкосновение с него и с душата на еволюиращото материално създание. Хората са личности и на неличностните духове или на доличностните същности е изключително трудно да установят пряк контакт с такива извънредно материални и индивидуални интелекти. Служенето на ангелите-хранители в по-голяма или по-малка степен обединява всички подобни влияния, правейки ги по-осезаеми за развиващата се нравствена природа на еволюиращата човешка личност.
113:3.2 (1244.3) На първо място, това се отнася до способността на серафическия хранител да корелира разнообразните сили и многобройните влияния на Безкрайния Дух — от физическите регулатори и спомагателните духове на разума до Светия Дух на Божествената Попечителка и Вездесъщия Дух — присъствието на Третия Райски Източник и Център. Обединявайки тези обширни попечителски фактори на Безкрайния Дух и придавайки им по-личен характер, серафимът пристъпва към привеждането на това интегрирано влияние на Съвместния Извършител в определено съотношение с духовните присъствия на Бащата и Сина.
113:3.3 (1244.4) Настройчикът е духовното присъствие на Бащата, Духът на Истината — духовното присъствие на Синовете. Тези божествени дарове се съединяват и координират на по-ниските нива от духовния опит на човека благодарение участието на серафимите-хранители. Тези ангелски помощници притежават дара на обединението на любовта на Бащата и милосърдието на Сина в своето служене на смъртните създания.
113:3.4 (1244.5) С това се обяснява защо серафическият хранител става личен хранител на структурата на разума, формулите на паметта и реалностите на душата на придобилия вечен живот смъртен в периода, отделящ физическата смърт от моронтийното възкресение. Само попечителските деца на Безкрайния Дух са способни по такъв начин да действат за човешкото създание на стадия на преход от едно вселенско ниво на друго, по-високо ниво. Даже тогава, когато в завършващия сън на прехода се устремите от времето във вечността, висшият свръхнафим ще споделя този преход заедно с вас, служейки като хранител на вашата индивидуалност и гарант за лична цялостност.
113:3.5 (1244.6) На духовното ниво серафимите правят личности много безличностни и доличностни видове служещи във вселената; те са координатори. На интелектуално равнище те корелират разума и моронтия; те изпълняват функцията на тълкуватели. А на физическото ниво те манипулират земната среда благодарение на своята връзка с Главните Физически Регулатори и взаимодействието на промеждутъчните създания.
113:3.6 (1244.7) Такъв е разказът за разнообразните и сложни функции на съпровождащите серафими; но как на толкова ниска по ранг ангелска личност, създадена на ниво, само с малко превишаващо човешкото, се отдава да се справя с толкова трудни и комплексни задачи? Ние не знаем със сигурност това, но предполагаме, че по някакъв неведом начин на това феноменално служене помага неизвестна и неразкрита активност на Висшето Същество — претворяващото се Божество на еволюиращите вселени на времето и пространството. По целия път на постепенното придобиване на вечен живот, постигано във Висшето Същество и благодарение на него, серафимите са неотменим фактор за продължаване еволюцията на смъртните.
113:4.1 (1245.1) Серафимите-хранители не са разум, макар че те произхождат от същия източник — Съзидателния Дух, който поражда смъртния разум. Серафимите са стимулатори на разума; те постоянно се опитват да помогнат на човешкия разум да вземе такива решения, които ще му позволят да премине поредния кръг. За разлика от Настройчика, който действа отвътре и чрез душата, те оказват своето влияние отвън и го насочват навътре, използвайки социалната, етическа и нравствена среда на хората. Серафимите не са тази притегателна сила на Всеобщия Баща, която въплъщават Настройчиците, но те действат като лични представители на Безкрайния Дух.
113:4.2 (1245.2) Смъртният човек, изпитващ направляващото въздействие на Настройчика, се поддава също и на водителството на серафимите. Настройчикът е същността на вечната природа на човека, а серафимът — учител на неговата еволюираща природа: в този живот — смъртния разум, в следващия живот — моронтийната душа. В обителските светове вие ще осъзнавате и знаете своите серафически възпитатели, но в първия живот хората обикновено нищо не знаят за тях.
113:4.3 (1245.3) Серафимите действат като учители, насочващи човешката личност по пътя на новия и прогресивен опит. Да се приеме ръководството на серафима рядко означава да се осигури лек живот. Следвайки тяхното ръководство, вие със сигурност ще се натъкнете на трудно достъпни върхове на нравствен избор и духовен прогрес и ако ви стига мъжество, ще ги преодолеете.
113:4.4 (1245.4) Импулсите към поклонение в значителна степен възникват вследствие духовните подбуди на висшите спомагателни духове на разума, укрепени от ръководството на Настройчика. Но желанието да се молиш, което толкова често изпитват богопозналите смъртни, често възниква под въздействието на серафимите. Серафимите-хранители постоянно манипулират средата на обитание на смъртните с цел задълбочаване на космическата интуиция на възходящия човек. Това се прави с цел кандидатът за продължаване на живота да може по-добре да осъзнае присъствието на вътрешния Настройчик и с това по-активно да сътрудничи с духовната мисия на божественото духовно присъствие.
113:4.5 (1245.5) Макар че вътрешният Настройчик и обкръжаващите серафими очевидно не поддържат връзки един с друг, техните действия неизменно се отличават със съвършена хармония и изключително съгласие. Серафимите проявяват най-голяма активност тогава, когато Настройчиците са най-малко активни, но тяхното служене по удивителен начин е взаимосвързано. Такова великолепно сътрудничество едва ли може да бъде случайно или несъществено.
113:4.6 (1245.6) Попечителската личност на серафима-хранител, духовното присъствие на Бога във вътрешния Настройчик, действието на контура на Светия Дух и съзнанието на Сина в Духа на Истината — всички те са божествено взаимосвързани в изпълненото със смисъл единство за духовно служене, присъстващо в смъртната личност и предназначено за нея. Макар че тези небесни влияния произхождат от различни източници и нива, всички те са интегрирани в разкриващото се и еволюиращо присъствие на Висшето Същество.
113:5.1 (1245.7) Ангелите не посягат на неприкосновеността на човешкия разум; те не манипулират волята на смъртните; те не влизат в преки отношения с вътрешните Настройчици. Хранителят на съдбата ви въздейства по всевъзможни начини, ненарушаващи достойнството на вашата личност; при никакви обстоятелства тези ангели не посягат на свободната изява на човешката воля. Нито ангелите, нито някакви други категории вселенски личности притежават способности или пълномощия, позволяващи да се съкратят или ограничат прерогативите на човешкия избор.
113:5.2 (1246.1) Ангелите се намират така близо до вас и тяхната грижа за вас е свързана с такива преживявания, че те, образно казано, “се обливат в сълзи поради вашата нетърпимост и упорство”. Серафимите не проливат физически сълзи; те нямат физически тела, нито пък имат крила. Но те притежават духовни емоции и действително изразяват чувства и настроения от духовен характер, които в определен смисъл са сравними с човешките емоции.
113:5.3 (1246.2) Серафимите действат във ваш интерес напълно независимо от вашите преки прошения; те изпълняват разпореждания на висшестоящите същества и затова изпълняват своите задължения извън зависимостта от вашите приумици или променливи настроения. Това не означава, че вие сте неспособни да опростите или усложните тяхната задача, а това, че ангелите нямат непосредствено отношение към вашите молби или молитви.
113:5.4 (1246.3) В течение на живота в плът разумът на ангелите е лишен от пряк достъп до смъртния човек. Серафимите са не повелители или управляващи; те са само хранители. Те ви охраняват; те не се стремят към пряко въздействие върху вас; вие сами трябва да продължите собствения си път, но действията на тези ангели ви помагат да извлечете най-голяма полза от маршрута, който сте избрали. Обикновено те не прибягват към произволни нахлувания в ежедневните събития на човешкия живот. Но когато получат указание от своите ръководители да извършат необикновен подвиг, вие можете да не се съмнявате, че тези хранители ще намерят възможност да изпълнят такова разпореждане. Затова те нахлуват в човешката драма само в крайни случаи и обикновено по пряка повеля на своите ръководители. Това са тези същества, които ще ви следват в продължение на много епохи. Така те се запознават със своята бъдеща дейност и свързаната с тях личност.
113:5.5 (1246.4) При определени обстоятелства серафимите са способни да действат като материални попечители на хората, но те крайно рядко функционират като такива. С помощта на промеждутъчните създания и физическите регулатори те могат да изпълняват най-разнообразни функции за хората и даже да установяват непосредствен контакт с хората, което обаче става само в изключителни случаи. Като правило действията на серафимите не довеждат до изменение на условията на материалната сфера. Но са възниквали такива ситуации, които са поставяли под заплаха важни звена във веригата на човешката еволюция, и в такива случаи серафическите хранители са действали както подобава по собствено усмотрение.
113:6.1 (1246.5) Докосвайки се до някои обстоятелства от служенето на серафимите в течение на естествения живот, аз ще се постарая да ви разкажа за действията на хранителите на съдбата по време на следсмъртната дезинтеграция на техните човешки другари. След смъртта хранителят на съдбата предано пази информацията за вашия живот, подробното описание на индивидуалността и моронтийната същност на човешката душа, формирана в резултат на съвместните усилия на смъртния разум и божествения Настройчик, а също така и всички други ценности, свързани с вашето бъдещо съществуване — всичко, което е ваше съдържание, действително съдържание, с изключение на съхраняващата се индивидуалност, представена от заминаващия си Настройчик и реалността на личността.
113:6.2 (1246.6) Още щом в разума на човека угасне пътеводната светлина — това духовно светене, което серафимите свързват с присъствието на Настройчика, съпровождащият ангел последователно представя личен доклад на командващия ангел на групата, ротата, батальона, бригадата, легиона и войнството; и преминавайки надлежната регистрация за участие в завършващия подвиг във времето и пространството, такъв ангел получава от планетарния глава на серафимите свидетелство, представено на Вечерната Звезда (или на друг заместител на Гавраил), командващ серафическата армия, към която се отнася съответният кандидат за възход във вселената. Получавайки разрешение от командващия това висше серафическо формирование, такъв хранител на съдбата продължава към първия обителски свят, където дочаква възстановяването на съзнанието на това същество, което е било негов бивш подопечен при живота му в плът.
113:6.3 (1247.1) Ако на човешката душа не се отдаде да придобие вечен живот след прикрепването на личен ангел, съпровождащият серафим трябва да пристигне в столицата на локалната вселена, за да потвърди пълнотата на всички сведения, предадени по-рано и изложени от допълващото го същество. След това той се представя пред съдиите на архангелите, които са длъжни да снемат от него вината за неуспеха на неговия подопечен в делото по продължаването на живота, след което той за пореден път се връща в световете, където се прикрепва към нов смъртен, притежаващ потенциална способност за възход, или получава назначение в друга област на серафическото служене.
113:6.4 (1247.2) Но ангелите опекунстват еволюционните създания по много различни пътища, без да се ограничават от функциите на личното и групово служене. Личните хранители, чиито подопечни не отиват веднага в обителските светове, не бездействат в очакване на периодичното огласяване за раздаване на правосъдие, а получават нови назначения за изпълнение на многобройни задачи в цялата вселена.
113:6.5 (1247.3) Серафимът-хранител е опекун, комуто са поверени непреходните ценности на душата на смъртния човек така, както отсъстващият Настройчик е индивидуалността на такова безсмъртно вселенско същество. Когато тези две същества обединят своите усилия във възстановителните зали на обителския свят съобразно новоизготвената моронтийна форма, става възстановяване на същностните фактори на личността на възходящия смъртен.
113:6.6 (1247.4) Настройчикът ще ви върне индивидуалността; серафимът-хранител ще ви върне личността, след което отново ще се представи на верния Наставник на вашите земни дни.
113:6.7 (1247.5) Така става и при завършването на планетарната епоха: когато събират тези, които се намират в низшите кръгове на смъртните постижения, именно груповите хранители възстановяват своите подопечни във възкресителните зали на обителските сфери, което е отразено и във вашите свидетелства: “И ще изпрати гръмогласно ангелите Свои и ще съберат те избранниците Му отвсякъде, от единия край на небесата до другия.”
113:6.8 (1247.6) Техниката на правосъдието изисква личните и групови хранители да отговарят при периодическите извиквания по списък от името на непостигналите вечен живот личности. Настройчиците на такива непостигнали вечен живот същества не се връщат; и когато ги извикват по списък, серафимите отговарят, но Настройчиците не се отзовават. В това се заключава “възкресението на неправедните”, в действителност — официалното признаване на прекратяването на тяхното съществуване. Огласяването на правосъдието следва веднага след огласяването на милосърдието — възкресяването на спящите смъртни, придобили вечен живот. Но тези въпроси се отнасят изключително към компетенцията на върховните и всезнаещи Съдии, определящи ценностите, необходими за продължаване на живота. Ние нямаме никакво отношение към подобни проблеми, свързани с присъждането на правосъдие.
113:6.9 (1247.7) Груповите хранители могат да служат на планетата в течение на много епохи и да опекунстват потопяването в сън на душите на много хиляди придобили вечен живот спящи смъртни. Те могат да служат в много различни светове на една и съща система, тъй като възкресителният отговор се дава в обителските светове.
113:6.10 (1247.8) Всички лични и групови хранители от системата на Сатания, отклонили се от пътя по време на бунта на Луцифер, трябва да се намират под арест в Йерусем чак до завършването на съда над метежниците независимо от това, че много от тях искрено се разкаяха за извършеното. По собствена инициатива Всеобщите Цензори вече иззеха от тези непокорни и неверни хранители всички аспекти на поверените им души и предадоха тези моронтийни реалности на съхранение при доброволци-секонафими, при които те се намират в безопасност.
113:7.1 (1248.1) Наистина епохално събитие по пътя на възходящия смъртен става неговото първо пробуждане на бреговете на обителския свят; там той за пръв път действително вижда отдавна обикналите го и неразделни ангелски спътници на земния живот; там той действително осъзнава индивидуалността и присъствието на божествения Наблюдател, който така дълго се е намирал в неговия разум на Земята. Такъв опит е чудесно пробуждане, истинско възкресение.
113:7.2 (1248.2) В моронтийните сфери съпровождащите серафими (двамата ангели) са вашите гостоприемни спътници. Тези ангели не само общуват с вас в течение на вашето постепенно преминаване през преходните светове, правейки всичко възможно, за да ви помогнат да придобиете моронтиен и духовен статут, но се ползват също така и от възможността да напреднат в собственото си развитие за сметка на обучението в съществуващите в обителските светове училища за повишаване квалификацията на еволюционните серафими.
113:7.3 (1248.3) Човешкият род беше създаден на ниво, малко по-ниско от най-простите типове ангелски категории. Затова вашата първа задача в моронтийния живот ще бъде изпълняване задълженията на помощници на серафимите при извършването на текущата работа, която ще ви очаква при постигане на осъзнаването на личността след освобождаването ви от връзките на плътта.
113:7.4 (1248.4) Преди смъртните да напуснат обителските светове при всеки от тях се появяват постоянни серафически партньори или хранители. В процеса на вашия възход в моронтийните сфери именно серафическите хранители са тези същества, които стават свидетели и потвърждават вашия вечен съюз с Настройчиците на Съзнанието. Със съвместни усилия те създадоха вашите личностни индивидуалности на сътворените в плът деца на временните светове. След това, след като достигнете зряло моронтийно състояние, те ще ви съпровождат през Йерусем и свързаните с него светове на прогрес и култура на локалната система. След това те ще отидат заедно с вас в Едемия с нейните седемдесет сфери за развита социализация, а впоследствие ще ви доведат при Мелхиседек и ще ви съпровождат в течение на вашия възвишен живот в столичните светове на вселената. Когато усвоите мъдростта и културата на Мелхиседек, те ще ви пренесат в Салвингтон, където ще се срещнете лице в лице с Властелина на цялата Небадон. Тези серафически помощници ще ви преведат през малкия и голям сектори на свръхвселената и по-нататък — към приемните светове на Уверса, оставайки с вас дотогава, докато вие не бъдете секонафимирани за дългия полет до Хавона.
113:7.5 (1248.5) Някои от хранителите на съдбата, прикрепени към създанието в течение на неговия смъртен път, следват през Хавона заедно с възходящите странстващи. Други за известно време се разделят със своите стари смъртни другари и докато тези смъртни пресичат кръговете на централната вселена, техните хранители на съдбата достигат кръговете на Сферата на Серафимите. Те ще чакат на бреговете на Рая, докато техните смъртни партньори се пробудят от последния сън, означаващ преход от времето в новия опит на вечността. Впоследствие такива възходящи серафими постъпват в различните служби на корпуса на завършилите и в Серафическия Корпус на Завършилите.
113:7.6 (1248.6) Човек и ангел могат да се съединят отново във вечно служене или това може да не стане, но където и да отидат серафимите по силата на своите задачи, те винаги поддържат връзка със своите предишни подопечни от еволюционните светове — възходящите смъртни на времето. Близките отношения и нежната привързаност, появили се в сферите на произход на хората, никога не се забравят, никога не се прекъсват напълно. Във вечността хора и ангели ще си сътрудничат в божественото служене така, както по пътя на времето.
113:7.7 (1249.1) За серафимите най-верният път за постигане на Райските Божества е успешното превеждане на душите с еволюционен произход към вратите на Рая. Именно затова с най-висока оценка се удостояват тези серафими, които изпълняват задълженията на хранители на съдбата.
113:7.8 (1249.2) Само хранители на съдбата се зачисляват в основния или този на смъртните Корпус на Завършилите и такива двойки посвещават себе си на висшето дело — единението на индивидуалността. Такива двойки серафими постигат двояко духовно обединение на Сферата на Серафимите преди да бъдат зачислени в корпуса на завършилите. В този опит двете ангелски същности, взаимодопълващи се във всички вселенски функции, постигат пределно духовно двуединство, вследствие на което в тях възниква нова способност да приемат различната от Настройчик частица на Всеобщия Баща и да се слеят с нея. По такъв начин някои от вашите предани серафически партньори във времето стават ваши завършили партньори във вечността — деца на Висшето и съвършени синове на Райския Баща.
113:7.9 (1249.3) [Представено от главата на серафимите, настанени на Урантия.]
Книгата Урантия
Документ 114
114:0.1 (1250.1) ВСЕВИШНИТЕ управляват над царствата на хората, опирайки се на много небесни сили и посредници, но главно — на серафимите.
114:0.2 (1250.2) Състоялото се днес по обед извикване по списък на планетарните ангели — хранители и други — обхвана 501 234 619 двойки серафими. Под мое ръководство се намират двеста серафически войнства — 597 196 800 двойки серафими или 1 194 393 600 ангели. Но се регистрираха 1 002 469 238 индивида, откъдето следва, че 191 924 362 ангела са отсъствали от този свят, изпълнявайки задачи, свързани с транспортиране, доставка на съобщения и смърт. (На Урантия има приблизително еднакво количество херувими и серафими, при което и едните, и другите имат сходна организация.)
114:0.3 (1250.3) Серафимите и обединените с тях херувими са тясно свързани с детайлното осъществяване на свръхчовешкото планетарно управление, особено в световете, изолирани вследствие на въстания. С помощта на умелите промеждутъчни създания ангелите действат на Урантия като непосредствени свръхматериални попечители, изпълняващи разпорежданията на местния управляващ, а също така и на неговите помощници и подчинени. Освен функциите на групови и лични пазители серафимите — като клас, се занимават с изпълнението и на много други задачи.
114:0.4 (1250.4) Урантия не е оставена без надлежен и ефективен надзор от страна на управителите на системата, съзвездието и вселената. Но управлението на планетата носи изключителен характер в системата на Сатания и даже в цялата Небадон. В нашия случай уникалността на плана за надзор се дължи на ред необичайни обстоятелства:
114:0.5 (1250.5) 1. Статута на Урантия като планета за видоизменен живот.
114:0.6 (1250.6) 2. Трудностите, свързани с бунта на Луцифер.
114:0.7 (1250.7) 3. Сривовете, предизвикани от Адамическата простъпка.
114:0.8 (1250.8) 4. Отклоненията от нормата, произтичащи от това, че Урантия беше един от посвещенческите светове на Властелина на Вселената. Михаил Небадонски е Планетарният Принц на Урантия.
114:0.9 (1250.9) 5. Специалната функция на двадесет и четирите планетарни ръководители.
114:0.10 (1250.10) 6. Разполагането на планетата на контур на архангелите.
114:0.11 (1250.11) 7. Неотдавнашното назначение на Макивента Мелхиседек, някога инкарниран в плът като наместник на Планетарния Принц.
114:1.1 (1250.12) Изначално върховна власт над Урантия притежаваше властелинът на системата на Сатания, управляващ планетата с правата на опекун. За пръв път той предаде своите пълномощия на смесена комисия, състояла се от самите Мелхиседек и Носителите на Живота, и тази група действаше на Урантия чак до пристигането на назначения по установения ред Планетарен Принц. След паданетона Принц Калигастия, по време на бунта на Луцифер, Урантия нямаше надеждни и устойчиви връзки със своите административни части, докато Михаил не завърши своето посвещение в плът и докато Извечно Единният не го провъзгласи за Планетарен Принц на Урантия. Това твърдо и принципно провъзгласяване навеки утвърди статута на вашия свят, но на практика Пълновластният Син-Създател не предприе никакви действия по отношение на личното управление на планетата, ако не се смятат създанията на йерусемската комисия от двадесет и четири бивши урантийци, дарени с пълномощията на негови лични представители в управлението на Урантия и всички останали изолирани планети в системата. Един от членовете на този съвет се намира постоянно на Урантия с правата на местен управляващ.
114:1.2 (1251.1) Неотдавна Макивента Мелхиседек прие пълномощията на представител на Михаил с правата на наместник на Планетарния Принц, но този Син на локалната вселена не предприе абсолютно нищо за промяна на днешния планетарен режим — поредното управление на местните управляващи.
114:1.3 (1251.2) Малко вероятно е в течение на днешния съден период в управлението на Урантия да бъдат направени някакви съществени изменения, освен ако наместникът на Планетарния Принц не дойде тук, за да поеме отговорността, съответстваща на неговото звание. На някои от нашите партньори им се струва възможно в недалечно бъдеще вместо плановото изпращане на Урантия на един от двадесет и четирите съветника за изпълнение функцията на управляващ да се състои официалното пристигане на Макивента Мелхиседек с мандата на наместник на пълномощния управител на Урантия. Като изпълняващ задълженията на Планетарен Принц той несъмнено ще остане начело на планетата чак до завършването на съда над участниците в бунта на Луцифер и вероятно до утвърждаването на планетата в светлината и живота в далечното бъдеще.
114:1.4 (1251.3) Някои смятат, че Макивента ще пристигне за лично управление на урантийските дела едва при завършване на днешния съден период. По мнението на други наместникът на Принца като такъв ще може да пристигне едва след повторното пришествие на Михаил на Урантия, обещано от него при живота му в плът. Има и такива, които очакват пристигането на Мелхиседек във всеки момент — към тяхното число се отнася и авторът на настоящото повествувание.
114:2.1 (1251.4) От времето на посвещението на Михаил във вашия свят общото управление на Урантия беше поръчано на специалната йерусемска група, състояща се от двадесет и четири бивши урантийци. На нас не са ни известни условията за приемане в тази комисия, но ние обърнахме внимание на това, че всички членове внесоха своя принос в разширяващото се пълновластие на Висшия в системата на Сатания. Всички те бяха по природа истински водачи в своето функциониране на Урантия и (с изключение на Макивента Мелхиседек) още повече развиха тези качества в обителските светове и укрепиха своята подготовка, получена от тях като жители на Йерусем. Членовете на съвета на двадесет и четиримата се номинират от кабинета на Ланафорг, утвърждават се от Всевишните на Едемия, одобряват се от Пълномощните Стражи на Йерусем и се назначават от Гавраил Салвингтонски в съответствие с разпореждането на Михаил. Тези, които получават временно назначение, притежават толкова широки пълномощия, колкото и постоянните членове на този комитет от специални наблюдатели.
114:2.2 (1251.5) Този съвет на планетарните ръководители е свързан на първо място с надзора над онези видове дейност в този свят, които са следствие от преживяното тук от Михаил завършващо посвещение. Те поддържат с Михаил активна непосредствена връзка, осъществявана чрез същата тази Ярка Вечерна Звезда, която съпровождаше Иисус в течение на неговото посвещение в облика на смъртен.
114:2.3 (1252.1) Понастоящем Йоан, известен ви като “Кръстителят”, е председател на този съвет на неговите заседания в Йерусем. Но глава на съвета по длъжност е Пълномощният Страж на Сатания — непосредствен и личен представител на Спомагателния Инспектор на Салвингтон и Върховния Администратор на Орвонтон.
114:2.4 (1252.2) Членовете на този комитет от бивши урантийци действат също така и като консултанти, под ръководството на които се намират тридесет и шестте останали свята на системата, изолирани вследствие бунта. Те оказват крайно ценна услуга на Ланафорг — Властелина на Системата, помагайки му да поддържа тесни и благожелателни отношения с тези планети, които и досега в по-голяма или по-малка степен се подчиняват на свръхуправлението на Бащите на Съзвездието Норлатиадек. Тези двадесет и четирима съветника, като индивиди, често посещават всеки от изолираните светове, особено Урантия.
114:2.5 (1252.3) У всеки от останалите изолирани светове съществува свой и аналогичен съвещателен комитет с различен брой членове — бивши обитатели на съответния свят, но всички тези комитети се подчиняват на урантийската група на двадесет и четиримата. Макар че членовете на урантийския комитет проявяват жив интерес към всички аспекти от прогреса на хората във всеки от изолираните светове на Сатания, на първо място и главно те се занимават с благополучието и прогреса на смъртните раси на Урантия, тъй като от всички планети техният непосредствен и пряк надзор засяга само Урантия, но даже и тук техните пълномощия не са изчерпващи, ако не смятаме някои области, свързани с продължаването на живота на смъртните създания.
114:2.6 (1252.4) Никой не знае колко дълго тези двадесет и четирима урантийски съветника ще пребивават в днешното състояние, откъснато от обичайната програма на дейност във вселената. Несъмнено те ще останат в своето настоящо качество чак до някакво изменение в планетарния статут, например, до края на съдния период, до приемането на всички пълномощия от Макивента Мелхиседек, до завършването на съда над участниците в бунта на Луцифер или до повторната поява на Михаил в света на своето заключително посвещение. Явно днешният местен управляващ на Урантия е склонен да предполага, че всички освен Макивента ще могат да продължат възхода към Рая, веднага след като системата Сатания бъде възстановена в контурите на съзвездието. Но съществуват и други мнения.
114:3.1 (1252.5) На всеки сто години урантийско време йерусемският корпус на двадесет и четиримата планетарни инспектори изпраща един от своите членове за пребиваване във вашия свят като свой представител — като местен управляващ. В периода на подготовка на настоящите документи беше извършена смяна на изпълнителното длъжностно лице — вместо деветнадесетия управляващ дойде двадесетият. Името на този днешен планетарен инспектор не ви се съобщава само затова, защото на човека е толкова свойствено да се прекланя, дори да обожествява, своите необикновени съотечественици и висшестоящи човешки същества.
114:3.2 (1252.6) Личната власт на местния управляващ в управлението на дадения свят се ограничава с функциите на представител на двадесет и четиримата йерусемски съветника. Той действа като координатор на свръхчовешката администрация и е уважаем глава и общопризнат лидер на небесните същества, функциониращи на Урантия. Всички категории ангелски войнства се отнасят към него както към свой координиращ ръководител, а в очите на обединените промеждутъчни създания — след като 1-2-3 първи напусна планетата, за да стане един от двадесет и четиримата съветника, сменящите се един друг управляващи се превърнаха за тях в истински планетарни отци.
114:3.3 (1253.1) Макар че управляващият не притежава на планетата фактическа лична власт, всеки ден той взема десетки решения и постановления, приемани като окончателни за всички личности, до които се отнасят. Той е много повече бащински съветник, отколкото администратор. В някои отношения той действа така, както и Планетарният Принц, но неговото управление е значително по-близо до управлението на материалните Синове.
114:3.4 (1253.2) Правителството на Урантия е представено в съветите на Йерусем в съответствие с решение, съгласно което завръщащият се управляващ става временен член на кабинета на Планетарните Принцове при Властелина на Системата. Очакваше се, че след назначението на Макивента за наместник на Принца той веднага ще заеме своето място в съвета на Планетарните Принцове на Сатания, но засега той не е предприел никакви действия в тази посока.
114:3.5 (1253.3) Свръхматериалното правителство на Урантия не поддържа особено тесни системни отношения с административните единици на локалната вселена от по-високо ниво. В известен смисъл местният управляващ представлява Салвингтон, както и Йерусем, тъй като той действа по поръчение на двадесет и четиримата съветника, които са непосредствени представители на Михаил и Гавраил. Освен това, като жител на Йерусем, управляващият планетата може да действа като представител на Властелина на Системата. Правителството на съзвездието е представено непосредствено от Сина-Ворондадек — наблюдателят на Едемия.
114:4.1 (1253.4) Върховната власт над Урантия се усложнява още и от това, че скоро след станалото тук въстание правителството на Норлатиадек едностранно си присвои властта над планетата. На Урантия, както и преди, се намира Син-Ворондадек — наблюдател, представляващ Всевишните на Едемия, който предвид отсъствието на непосредствени действия от страна на Михаил се явява опекун, дарен с висша планетарна власт. Настоящият Всевишен наблюдател (понякога изпълняващ и задълженията на регент) е двадесет и третото лице, което служи в това качество на Урантия.
114:4.2 (1253.5) Съществува определен кръг планетарни проблеми, досега намиращи се под контрола на Всевишните на Едемия, присвоили си съответните пълномощия по време на бунта на Луцифер. По тези въпроси властта принадлежи на Сина-Ворондадек — наблюдателя на Норлатиадек, който поддържа много тесни отношения от консултативен характер с планетарните инспектори. Представителите на расите проявяват на Урантия голяма активност и главите на техните различни групи са неофициално прикрепени към местния наблюдател — Ворондадек, действащ като техен консултиращ ръководител.
114:4.3 (1253.6) В случай на криза действителен и пълноправен глава на правителството във всички отношения, с изключение на някои чисто духовни въпроси, става този Син-Ворондадек на Едемия, който понастоящем изпълнява задълженията на наблюдател. (По отношение на изключително духовните проблеми, а също и по някои въпроси от изключително личен характер с висша власт явно е надарен главният архангел, прикрепен към създадения неотдавна на Урантия регионален център за дадената категория.)
114:4.4 (1253.7) Всевишният наблюдател има право по собствено усмотрение да взема в свои ръце управлението на планетата по време на остра планетарна криза и е известно, че в историята на Урантия такова нещо се е случвало тридесет и три пъти. В такива случаи Всевишният наблюдател изпълнява задълженията на Всевишен регент и осъществява върховното ръководство над всички попечители и управляващи, присъстващи на планетата, с изключение на регионалната организация на архангелите.
114:4.5 (1253.8) Регентското управление на Ворондадек не е специфична особеност на планетите, изолирани в резултат на въстание, тъй като Всевишните имат право по всяко време да се намесват в делата на обитаемите светове, предлагайки висшата мъдрост на управителите на съзвездия при решаването на проблемите, възникващи в царствата на хората.
114:5.1 (1254.1) Наистина не е лесно да се опише днешната система на управление на Урантия. Тук няма каквото и да е управление с оглед принципите на организация на вселената — например, законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Съветът на двадесет и четиримата наподобява най-вече законодателен клон на планетарното управление. Управляващият изпълнява функцията на временен консултативен президент, а право на вето притежава Всевишният наблюдател. С изключение на помирителните комисии, на планетата няма абсолютно никаква действаща съдебна власт.
114:5.2 (1254.2) По-голямата част от проблемите, отнасящи се към серафимите и промеждутъчните създания, по взаимно съгласие се разрешава с управляващия. Но с изключение на тези случаи, когато той огласява разпореждания на двадесет и четиримата съветника, всяко негово решение може да бъде обжалвано в помирителните комисии, в местните администрации, учредени за изпълнението на планетарни функции, или даже пред Властелина на Системата на Сатания.
114:5.3 (1254.3) Отсъствието на телесния персонал на един Планетарен Принц и материалния режим на Адамически Син и Дъщеря частично се компенсира от специалното служене на серафимите и специалното служене на промеждутъчните създания. Отсъствието на Планетарен Принц успешно се компенсира от триединното присъствие на архангелите, Всевишния наблюдател и управляващия.
114:5.4 (1254.4) Това доста свободно организирано и отчасти персонално осъществявано управление е по-ефективно, отколкото можеше да се очаква, благодарение на икономисващото време съдействие на архангелите и постоянната готовност на техния контур, който толкова често се използва в изключителни планетарни ситуации и за решаване на административни проблеми. Технически планетата продължава да остава изолирана от духовните контури на Норлатиадек, но в изключителни ситуации сега това ограничение може да се заобиколи, използвайки контура на архангелите. Разбира се, планетарната изолация практически никак не влияе на индивидуалните смъртни от времето на изливане на Духа на Истината над цялата плът преди деветнадесет столетия.
114:5.5 (1254.5) Всеки административен ден на Урантия започва със съвещание, на което присъстват управляващият, планетарният глава на архангелите, Всевишният наблюдател, надзираващият свръхнафим, главата на местните Носители на Живота и поканените гости измежду висшите Синове на вселената или някои стажанти, които могат да се окажат на планетата.
114:5.6 (1254.6) Самият административен кабинет на управляващия се състои от дванадесет серафима, които изпълняват задълженията на главите на дванадесетте групи особени ангели, действащи като непосредствени свръхчовешки ръководители на планетарния прогрес и стабилност.
114:6.1 (1254.7) Когато първият управляващ пристигна на Урантия, което стана едновременно с изливането на Духа на Истината, го съпровождаха дванадесет корпуса специални серафими — випускници от училищата на Сферата на Серафимите, веднага получили назначения в някои специални планетарни служби. Тези възвишени ангели са известни като главни серафими за планетарен надзор, които, подчинявайки се на свръхуправлението на планетарния Всевишен наблюдател, се намират под непосредственото ръководство на местния управляващ.
114:6.2 (1255.1) Макар че тези дванадесет групи ангели функционират под общия надзор на местния управляващ, техен непосредствен ръководен орган е серафическият съвет, в който влизат дванадесет глави на съответстващи групи. Този съвет служи също така и като създаден на доброволни начала кабинет на местния управляващ.
114:6.3 (1255.2) Като планетарен глава на серафимите аз възглавявам този съвет на главите на серафическите корпуси и съм свръхнафим от първичната категория, изявил желание да служи на Урантия като приемник на бившия глава на ангелските войнства на планетата, нарушили своите задължения по време на отцепването, причинено от Калигастия.
114:6.4 (1255.3) Дванадесетте корпуса на главните серафими за планетарен надзор изпълняват на Урантия няколко функции:
114:6.5 (1255.4) 1. Ангели на епохата. Това са ангелите на днешната епоха — групата от дадения съден период. На тези небесни попечители е поверено общото наблюдение и ръководство на делата на всяко поколение, тъй като те трябва да се вписват в общата картина на тази епоха, в която се появяват. Този корпус от ангели на епохата, който служи на Урантия понастоящем, е третата група, насочена към планетата в течение на текущия период.
114:6.6 (1255.5) 2. Ангели на прогреса. На тези серафими е поверена инициацията на еволюционния прогрес на последователните социални периоди. Те спомагат за развитието на вродените прогресивни тенденции на еволюционните създания; те постоянно се трудят над това, да приведат всичко в необходимия вид. Сегашната група е втората по ред, назначена на планетата.
114:6.7 (1255.6) 3. Пазители на религията. Това са “ангелите на църквите” — искрени борци за това, което е и което е било. Те се опитват да съхранят оцелелите идеали, за да може надеждно да предадат нравствените ценности от една епоха на друга. Те са съперници на ангелите на прогреса, които при предаването на безсмъртните ценности от поколение на поколение постоянно се стремят да ги доведат от древните и отиващи си форми към нови и затова по-малко устойчиви типове мислене и поведение. Тези ангели действително се съревновават за духовни форми, но те не са източникът на ултрасектантството и безцелните разногласия между професионалните религиозни деятели. Сега функциониращият корпус е петият по ред, изпълняващ дадената функция.
114:6.8 (1255.7) 4. Ангели на държавата. Това са “ангелите с тръбите”, ръководители на политическите процеси в държавите на Урантия. Действащата понастоящем група, осъществяваща свръхуправлението на международните отношения, е четвъртият корпус, служещ на планетата. Именно благодарение на служенето на тази серафическа група “Всевишните управляват в царствата на хората”.
114:6.9 (1255.8) 5. Ангели на расите. Това са тези, които се трудят за опазването на еволюционните раси на времето независимо от техните политически и религиозни пристрастия. На Урантия съществуват останки от девет човешки раси, смесването и обединяването на които доведе до появата на съвременните хора. В своето служене тези серафими са тясно свързани с упълномощените раси и намиращата се понастоящем на Урантия група е изначалният корпус, изпратен на планетата скоро след Петдесетница [онзи ден след Възнесението на Иисус Христос, в който Светият Дух се явил във вид на огнени езици на апостолите; смята се за рожден на християнската Църква — ср. Деян. 2 гл.; б.р.].
114:6.10 (1255.9) 6. Ангели на бъдещето. Това са ангелите-проектанти, които съставят прогнозите за бъдещите векове и разработват плановете за реализация на всичко най-добро, което носи със себе си всеки нов и прогресиращ период; те са архитектите на последващите епохи. Групата, присъстваща понастоящем на планетата, действа като такава от началото на текущия съден период.
114:6.11 (1256.1) 7. Ангели на просвещението. Понастоящем Урантия получава помощ от третия корпус серафими, посветени на развитието на планетарното образование. Тези ангели са занимават с умственото и нравствено възпитание на индивидите, семействата, групите, училищата, общините, нациите и на цели раси.
114:6.12 (1256.2) 8. Ангели на здравето. Тези серафически попечители са назначени за съдействие на такава дейност на хората, която е насочена към укрепване здравето за предотвратяване на заболявания. Днешният корпус е шестата група, служеща в течение на този период.
114:6.13 (1256.3) 9. Серафими на семейството. Понастоящем Урантия използва услугите на петата група ангелски попечители, посветени на запазването и развитието на семейството — основната институция на човешката цивилизация.
114:6.14 (1256.4) 10. Ангели на промишлеността. Тази серафическа група съдейства за развитието на промишленото производство и подобряването на икономическите условия за живот на народите от Урантия. От времето на посвещението на Михаил този корпус се е сменял седем пъти.
114:6.15 (1256.5) 11. Ангели на развлечението. Тези серафими спомагат за развитието на стойностите на развлеченията, хумора и отдиха. Те неизменно се стремят да разнообразяват отдиха, възстановяващ човешките сили, и с това помагат за по-плодотворен отдих. Настоящият корпус е третият от дадената категория, опекунстващ Урантия.
114:6.16 (1256.6) 12. Ангели на свръхчовешкото служене. Това са ангелите на ангелите, тези серафими, които опекунстват целия останал свръхчовешки живот на планетата — както временен, така и постоянен. Този корпус служи от началото на текущия съден период.
114:6.17 (1256.7) Когато тези групи главни серафими се разминават в мненията си по процедурни или принципни въпроси на планетарната политика, техните разногласия обикновено се разрешават от управляващия, но всички негови решения могат да се обжалват в съответствие с характера и сериозността на спорните въпроси.
114:6.18 (1256.8) Нито една от тези ангелски групи не осъществява пряк или произволен контрол в сферите, към които са прикрепени. Те не могат напълно да контролират съответните области от дейността, но са способни да въздействат и действително въздействат върху планетарните условия и съчетават обстоятелствата така, че да въздействат благоприятно в поверените им сфери на човешката дейност.
114:6.19 (1256.9) Главните серафими за планетарен надзор използват много фактори за изпълнение на своите мисии. Те акумулират идеи, фиксират интелекта и покровителстват проекти. Макар че са неспособни да внедрят в човешкия разум нови и по-висши представи, нерядко те усилват някой висш идеал, който вече е възникнал в интелекта на даден човек.
114:6.20 (1256.10) Но освен тези многобройни средства за позитивно действие главните серафими осигуряват защитата на планетарния прогрес от съдбоносна опасност посредством мобилизацията, подготовката и поддръжката на резервен корпус на съдбата. Основната функция на тези резервисти е да предотвратят краха на еволюционното развитие; това са тези мерки за предпазване, които се вземат от небесните сили за в случай на неочакваност: те служат като гаранция от катастрофа.
114:7.1 (1257.1) Резервният корпус на съдбата се състои от живеещи на планетата мъже и жени, допуснати до специално служене в рамките на свръхчовешкото управление на планетарните дела. В този корпус влизат мъже и жени от всяко поколение, избирани от духовните ръководители на дадената сфера, за да помогнат да бъдат донесени милосърдието и мъдростта до децата на времето в еволюционните светове. Като правило използването на смъртни като връзка при провеждането в живота на плановете за възход започва веднага, след като те станат достатъчно компетентни и надеждни за поемане на такава отговорност. Съответно, щом на сцената на земните действия се появят мъже и жени с достатъчни умствени способности, адекватни на нравствения статут и с необходимата духовност, те веднага биват причислявани към съответната небесна група от планетарни личности като човешки посредници, смъртни помощници.
114:7.2 (1257.2) Когато като защитници на планетарната съдба биват избирани хора, когато те стават ключови фигури в плановете, осъществявани от световните управляващи, то планетарният глава на серафимите утвърждава тяхното временно прикрепване към корпуса на серафимите и назначава лични хранители на съдбата за служене с тези смъртни резервисти. Всички резервисти притежават самоосъзнаващи се Настройчици и повечето от тях действат във висшите космически кръгове за интелектуални постижения и духовни придобивки.
114:7.3 (1257.3) Смъртни от дадения свят се избират за служене в резервния корпус на съдбата на обитаемите светове при наличие в тях на определени качества:
114:7.4 (1257.4) 1. Особена способност да бъдат тайно подготвени за възможно изпълнение на многобройни изключителни поръчения, отнасящи се към различни области на световната дейност.
114:7.5 (1257.5) 2. Беззаветна преданост към някакво особено социално, икономическо, политическо, духовно или друго дело, в съчетание с готовност да го изпълняват, без да очакват признание или награди от хората.
114:7.6 (1257.6) 3. Притежаване на необикновено разностранен Настройчик на Съзнанието, имащ евентуално доурантийски опит в решаването на планетарни проблеми и борба със заплашващи света изключителни ситуации.
114:7.7 (1257.7) Всяка област на планетарното небесно служене има право да разполага с един корпус свързващи смъртни резервисти. В един средно голям обитаем свят се използват седемдесет отделни корпуса на съдбата, които са непосредствено свързани с текущото свръхчовешко управление на делата на света. На Урантия съществуват дванадесет резервни корпуса на съдбата — по един на всяка планетарна група за серафически надзор.
114:7.8 (1257.8) Дванадесетте групи урантийски резервисти се състоят от смъртни обитатели на сферата, преминали обучението, необходимо за заемане на ключови позиции на Земята, и поддържани в състояние на готовност за в случай на изключителна планетарна ситуация. Понастоящем този корпус наброява 962 индивида. Най-малкият корпус включва 41 човека, най-големият — 172. С изключение на неколцина — по-малко от две десетки контактни личности, членовете на тази уникална група изобщо не осъзнават, че тях ги подготвят за възможни действия за в случай на определени планетарни кризи. Тези смъртни резервисти се избират от корпуса, към който се прикрепват, получавайки еднакво обучение и тренировка на дълбочинните нива на разума с използване на съвместната методика на Настройчика на Съзнанието и серафическия хранител. Често в такова неосъзнавано обучение участват много други небесни личности и в цялата тази специална подготовка важна и неоценима помощ оказват промеждутъчните създания.
114:7.9 (1258.1) В много светове специално приспособените вторични промеждутъчни създания са способни да постигат различна степен на контакт с Настройчиците на Съзнанието на определени благоприятно устроени смъртни, което се осъществява за сметка на умелото проникване в техния разум, служещ като място на пребиваване на Настройчика. (Именно благодарение на такова удачно съчетание на космическите адаптации тези откровения се въплътиха в англоезична форма на Урантия.) Такива потенциални контактни смъртни от еволюционните светове влизат в състава на многобройните резервни корпуси и в определена степен именно благодарение на тези неголеми групи далновидни личности се развива духовната цивилизация и Всевишните могат да управляват в царствата на хората. Така мъжете и жените от тези резервни корпуси на съдбата в различна степен могат да общуват с Настройчиците благодарение на посредническата помощ на промеждутъчните създания; но тези смъртни почти не са известни на своите събратя, ако не се смятат техните изключителни социални ситуации и духовни кризи, когато действията на резервистите помагат да се предотврати крахът на еволюционните култури или унищожаването на светлината на живата истина. На Урантия тези резервисти на съдбата рядко са били прославяни върху страниците на човешката история.
114:7.10 (1258.2) Резервистите неосъзнато действат като хранители на най-съществената планетарна информация. Често след кончината на един от членовете на резервния корпус някоя важна информация, заключена в разума на умиращия резервист, се предава на неговия по-млад приемник, което се осъществява посредством връзката между двата Настройчика на Съзнанието. По отношение на тези резервни корпуси Настройчиците несъмнено действат също така и по много други, неизвестни за нас начини.
114:7.11 (1258.3) Макар че резервният корпус на съдбата няма на Урантия постоянен глава, в него са образувани постоянни съвети, съставляващи неговата административна структура: съвет по съдопроизводство, съвет по проблемите на историческата достоверност, съвет по въпросите на политическия суверенитет и много други. От време на време, в съответствие с организацията на корпуса, номиналните (смъртни) глави на целия резервен корпус биват насочвани към тези постоянни съвети за изпълнение на специфичните функции. Срокът на пълномощията на такъв глава на резервисти обикновено не превишава няколко часа и се определя от времето, необходимо за изпълнението на поредната специфична задача.
114:7.12 (1258.4) Съставът на резервния корпус на Урантия, наброяващ рекорден брой членове в дните на адамитите и андитите, неотклонно намаляваше с разтварянето на виолетовата кръв и достигна своето най-ниско ниво в дните на Петдесетница. Оттогава числеността на корпуса постепенно нараства.
114:7.13 (1258.5) (Космическият резервен корпус на жителите на Урантия, притежаващи вселенско съзнание, понастоящем наброява над хиляда смъртни, чието разбиране за космическото гражданство излиза далеч извън пределите на тяхната земна обител, но на мен ми е забранено да разкривам истинския характер и функцията на тази уникална група хора.)
114:7.14 (1258.6) Смъртните на Урантия не трябва да допускат относителната духовна изолация на света от някои контури на локалната вселена да предизвиква усещане за космическа изоставеност или планетарно сиротство. На планетата действа напълно определен и ефективен свръхчовешки надзор за състоянието на световните дела и човешките съдби.
114:7.15 (1258.7) Но в името на справедливостта е необходимо да кажем, че в най-добрия случай във вас може да се създаде само далечна представа за идеално планетарно управление. Започвайки с най-ранните етапи от епохата на Планетарния Принц, Урантия страдаше от грешки в претворяването на божествения план за световен прогрес и расово развитие. Управлението на лоялните обитаеми светове на Сатания се различава от управлението на Урантия. При все това в сравнение с други изолирани светове вашето планетарно управление се прояви не чак толкова зле; може да се каже, че в един или два свята нещата вървят по-зле, а в няколко — по-добре, но повечето се намират на еднакво с вашето ниво.
114:7.16 (1259.1) Изглежда, че никой в локалната вселена не знае кога ще завърши неопределеното състояние на планетарната администрация. Мелхиседек от Небадон клонят към мнението, че в планетарното управление няма да станат съществени изменения чак до второто лично пришествие на Михаил на Урантия. Несъмнено е, че тогава, ако не и по-рано, в управлението на световете ще се извършат радикални изменения. Но явно никой не е способен даже да предположи какъв може да бъде характерът на такива промени в планетарната администрация. В цялата история на обитаемите светове на вселената Небадон не е имало нито един аналогичен случай. Сред многото трудно обясними неща, засягащи бъдещото управление на Урантия, едно от най-забележителните е разполагането на планетата на културен и регионален център на архангелите.
114:7.17 (1259.2) Вашият изолиран свят не е забравен в съветите на вселената. Не си мислете, че вследствие бунта Урантия е изоставена на произвола на съдбата, заклеймена с греха и лишена от божествени грижи. Навсякъде — от Уверса до Салвингтон и Йерусем и даже в Хавона и в Рая — всички знаят за нашето съществуване; и вас — смъртните, живеещи на Урантия, ви обичат така нежно и ви опекунстват с такава преданост, както ако неверният Планетарен Принц никога не беше предавал вашата сфера — и дори повече от това. Извечна истина е: “Самият Отец ви обича.”
114:7.18 (1259.3) [Представено от главата на серафимите, разположени на Урантия.]
Книгата Урантия
Документ 115
115:0.1 (1260.1) КОГАТО става дума за Бога-Баща, великото отношение е отношението на синовството. Когато става дума за Бога-Висшия, условие за придобиване на статут е постижението — необходимо е да направиш нещо, точно както и да бъдеш нещо.
115:1.1 (1260.2) Частичните, несъвършени и еволюиращи интелекти биха били безпомощни в мирозданието, не биха били способни да формират нито един рационален мисловен образ, ако не беше вътрешната способност на всеки разум — висш или низш, да създава вселенска рамка, в която протича процесът на мисленето. Ако на разума не е по силите да обхване следствията, ако той не може да проникне в истинските първопричини, то такъв разум неизменно постулира следствия и измисля първопричини, за да има в свое разпореждане средства за логическо мислене в пределите на тези създадени от разума постулати. И макар че съществуващите в създанията вселенски мисловни структури са необходими за рационалните интелектуални операции, всички те в по-голяма или по-малка степен са погрешни.
115:1.2 (1260.3) Концептуалните рамки на вселената са само относително верни; това са полезни опори, необходимостта от които с времето отпада във връзка с разпространението на по-широкото разбиране за космоса. Постигането на истината, красотата и добродетелта, нравствеността, етиката, дългът, любовта, божествеността, произходът, битието, целите, предназначенията, времето, пространството и даже Божеството са само относително верни. Понятието „Бог” е неизмеримо по-широко от понятието за Баща, но концепцията за Баща е висшата човешка представа за Бога; при все това изобразяването на отношенията между Създателя и създанието чрез взаимоотношенията между Бащата и Сина ще бъде разширено с тези свръхсмъртни концепции за Божеството, до които вие ще се издигнете в Орвонтон, в Хавона и в Рая. Човекът трябва да мисли в рамките на смъртната вселена, но това не означава, че той е неспособен да си представи други, по-висши рамки, в пределите на които може да протича мисловният процес.
115:1.3 (1260.4) За да се помогне на смъртните създания в разбирането на вселената на вселените, различните нива на космическата реалност получиха названията крайно, абсонитно и абсолютно. От тези нива само абсолютното е безусловно вечно, истински екзистенциално. Абсонитното и крайното са производни, модификации, ограничения и отслабване на изначалната и изконна абсолютна реалност на безкрайността.
115:1.4 (1260.5) Областта на крайното съществува благодарение на вечния замисъл на Бога. Крайните създания, висши и низши, могат да предлагат и предлагат теории, обясняващи необходимостта от крайното в системата на космоса, но по принцип крайното съществува затова, защото такава е била волята на Бога. Вселената не може да бъде разбрана, точно както не може крайното създание рационално да обясни своето собствено индивидуално съществуване, без да се обръща към предшестващите актове и пред-съществуващото волеизявление на изходните същества, Създатели или родители.
115:2.1 (1261.1) От екзистенциална гледна точка в галактиките не може да стане нищо ново, тъй като присъщата за АЗ СЪМ пълнота на безкрайността извечно се съдържа в седемте Абсолюта — функционално асоциирана в триединствата и опосредствано асоциирана в тройствените съюзи. Но фактът на такова екзистенциално присъствие на безкрайността в тези абсолютни обединения по никакъв начин не прави невъзможна реализацията на новите космически емпирични същности. От гледна точка на крайното създание безкрайността включва в себе си много от това, което е потенциално, много от това, което се отнася към бъдеща възможност, а не към настоящата действителност.
115:2.2 (1261.2) Ценността е уникален елемент на вселенската реалност. Ние не разбираме как може да се повиши ценността на което и да е безкрайно и божествено. Но ние забелязваме, че даже в отношенията на безкрайното Божество е възможна модификация, ако не прибавяне, на значения. За емпиричните вселени даже божествените ценности нарастват като актуалности за сметка на разширеното разбиране на значенията на реалността.
115:2.3 (1261.3) Цялата програма за всеобщо съзидание и еволюция на всички опитни нива се свежда очевидно към превръщането на потенциалното в актуално; и това преобразуване в равна степен се отнася към сферите на пространствена, интелектуална и духовна потенция.
115:2.4 (1261.4) Външно методът, с помощта на който възможностите на космоса преминават в плана на действителното битие, варира от ниво на ниво: на крайно ниво — това е емпирична еволюция, а на абсонитно — емпирично възникване. Екзистенциалната безкрайност действително е безусловна в своята всеобхватност и самата тази всеобхватност трябва по необходимост да включва даже възможността за еволюционно крайно постижение в опита. Възможността за такъв емпиричен растеж се превръща във вселенска актуалност благодарение на отношенията, присъщи на тройствените съюзи и въздействащи на Висшето и във Висшето.
115:3.1 (1261.5) Концептуално абсолютният космос е безпределен; да се определят величината и характерът на тази основна реалност значи да се обуслови безкрайността и да се наруши чистотата на концепцията за вечността. Идеята за безкрайното-вечното, вечното-безкрайното е безусловна по величина и абсолютна по факт. В миналото, настоящето или бъдещето на Урантия няма език, който би могъл адекватно да изрази реалността на безкрайността или безкрайността на реалността. Човекът — крайно създание в безкрайния космос — е принуден да се задоволява с изкривени отражения и приблизителни представи за това безгранично, безпределно, нямащо начало и край битие, да разбере което на него наистина не му е по силите.
115:3.2 (1261.6) Човекът никога няма да може да се надява на постижение в концепциите на абсолюта, без да се опита отначало да наруши единството на такава реалност. Разумът е обединение на всички различия, но в отсъствието на такива различия разумът губи фундамент, на който би могъл да се опита да формулира представите, необходими в процеса на разбирането.
115:3.3 (1261.7) Изисква се предварителна сегментация на безкрайността, пребиваваща в състояние на изначална неподвижност, за да може човекът да се опита да я разбере. В безкрайността съществува единство, което е изразено в настоящите документи като АЗ СЪМ — първата същност, която разумът на създанието постулира. Но създанието е неспособно да разбере как това единство става двуединство, триединство и множественост, оставайки в същото време безусловно единство. Човекът се сблъсква със същия проблем, когато се замисля над неделимото Божество на Троицата, съществуващо наред с въплъщението на Бога в множество личности.
115:3.4 (1262.1) Само отдалечеността на човека от безкрайността е причина за това, че това понятие се изразява с една дума. Макар че, от една страна, безкрайността е ЕДИНСТВО, а, от друга — РАЗНООБРАЗИЕ без край или граница. От гледна точка на крайните разумни същества безкрайността е максимален парадокс на философията и метафизиката на крайните създания. Макар че в опита за поклонение духовната природа на човека го тегли нагоре, към безкрайния Баща, интелектуалната способност на човека за разбиране се изчерпва с максималната концепция за Висшето Същество. Отвъд пределите на Висшето представите все повече се свеждат до названия; те във все по-малка степен са истински обозначения на реалността; те все повече се превръщат в проекция на крайното разбиране на свръхкрайното от създанията.
115:3.5 (1262.2) Единната основна концепция за абсолютното ниво подразбира постулирането на три аспекта:
115:3.6 (1262.3) 1. Изначално. Безусловната концепция за Първия Източник и Център — това изначално изражение на АЗ СЪМ, от което води началото си цялата реалност.
115:3.7 (1262.4) 2. Актуално. Съюзът на трите Абсолюта на актуалността — Втория, Третия и Райския Източници и Центрове. Този тройствен съюз на Вечния Син, Безкрайния Дух и Райския Остров представлява актуалното разкриване на изначалността на Първия Източник и Център.
115:3.8 (1262.5) 3. Потенциално. Съюзът на трите Абсолюта на потенциалността — Божеството-Абсолют, Безусловния Абсолют и Всеобщия Абсолют. Този тройствен съюз на екзистенциалната потенциалност представлява потенциалното разкриване на изначалността на Първия Източник и Център.
115:3.9 (1262.6) Взаимовръзката на Изначалното, Актуалното и Потенциалното поражда напрежение в пределите на безкрайността, резултат от което е възможността за всеки извършващ се във вселената растеж, а растежът е същност на Седмократното, Висшето и Пределното.
115:3.10 (1262.7) В обединението на Божеството-Абсолют, Безусловния Абсолют и Всеобщия Абсолют потенциалността е абсолютна, докато актуалността е възникваща; в обединението на Втория, Третия и Райския Източници и Центрове актуалността е абсолютна, докато потенциалността е възникваща; по отношение на изначалността на Първия Източник и Център ние не можем да кажем явяват ли се актуалността и потенциалността съществуващи или възникващи — Отецът е всичко.
115:3.11 (1262.8) От гледна точка на времето Актуалното е това, което е било и което е, Потенциалното е това, което възниква и ще бъде, а Изначалното е това, което е. От гледна точка на вечността различията между Изначалното, Актуалното и Потенциалното не са толкова очевидни. Тези качества нямат такива различия на нивата на Рая и вечността. Във вечността всичко съществува — но само все още не е разкрито във времето и пространството.
115:3.12 (1262.9) От гледна точка на създанието актуалността е субстанция, потенциалността — способност. Актуалността съществува в самия център, откъдето тя се разпространява по направление на периферийната безкрайност; потенциалността се приближава към центъра от периферията на безкрайността и се събира във всеобщия център на всички неща. Изначалността е това, което отначало извиква, а след това уравновесява двойното движение — цикличното превръщане на реалността от потенциални същности в актуални и появата на потенциални възможности в съществуващите актуални същности.
115:3.13 (1262.10) Трите Абсолюта на потенциалността действат само на вечното ниво на космоса; затова те никога не функционират като такива на субабсолютни нива. На низходящите нива на реалността тройственият съюз на потенциалността се проявява в Пределното и се отразява във Висшето. По отношение на някои части на едното от субабсолютните нива актуализацията на потенциалното във времето може да не се състои, но като цяло това е възможно. В крайна сметка Волята на Бога винаги тържествува — не винаги по отношение на индивидуалната част, но неизменно по отношение на единното цяло.
115:3.14 (1263.1) Именно в тройствения съюз на актуалността се намира центърът на всичко съществуващо в космоса; било то дух, разум или енергия — всичко е съсредоточено в това обединение на Сина, Духа и Рая. Личността на духа-Син е еталон за всяка личност във всички вселени. Субстанцията на Райския Остров е еталонът, съвършено разкритие на който е Хавона, а усъвършенстващо се — свръхвселените. Съвместният Извършител е едновременно разумната активация на космическата енергия, концептуализацията на духовната цел и обединяването на математическите причини и следствия на материалните нива с волевите цели и мотиви на духовното ниво. В крайната вселена и по отношение на нея Синът, Духът и Раят действат в Пределното и въздействат на него в тази степен, в която той е ограничен и обусловен във Висшето.
115:3.15 (1263.2) Актуалността (на Божеството) е това, към което човек се стреми във възхода си към Рая. Потенциалността (на човешката божественост) е това, което се развива в човека при това търсене. Изначалното е това, което прави възможно съществуването и интеграцията на човека актуален, човека потенциален и човека вечен.
115:3.16 (1263.3) В крайна сметка динамиката на космоса се заключава в непрекъснатия преход на реалността от потенциалност в актуалност. На теория може да съществува предел на това превръщане, но на практика това е невъзможно, тъй като както Потенциалното, така и Актуалното се обхващат от Изначалното (АЗ СЪМ) и това отъждествяване завинаги изключва вероятността от ограничаване на еволюционното развитие на вселената. Всичко, което се отъждествява с АЗ СЪМ, съдържа неизчерпаеми възможности за развитие, тъй като актуалността на заключените в АЗ СЪМ потенциални същности също е абсолютна. Актуалното винаги ще разкрива нови пътища за реализация на невъзможните по-рано потенциални същности — всяко взето от човека решение не само актуализира новата реалност в неговия опит, но и разкрива в него нова способност за растеж. Във всяко дете живее възрастен човек, а във всеки зрял богопознаващ човек живее моронтиен напредващ.
115:3.17 (1263.4) В мащаба на целия космос прекратяване на растежа е невъзможно, тъй като основанието за растеж — абсолютните актуални същности, е безусловно, а неговите прерогативи — абсолютните потенциални същности, са неограничени. От практическа гледна точка философите на вселената стигнаха до извода, че такова нещо като край не съществува.
115:3.18 (1263.5) От ограничена гледна точка действително съществуват много завършвания, много прекратявания на дейността, но в разширен аспект на по-високо вселенско ниво съществуват не завършвания, а само преходи от една фаза към друга. Съществуването на мирозданието е свързано с няколко основни вселенски епохи — епохата на Хавона, епохата на свръхвселените и епохата на външната вселена. Но даже тези следващи един след друг основни периоди не са повече от условни етапи на нескончаемия път на вечността.
115:3.19 (1263.6) Само окончателното проникване в истината, красотата и добродетелта на Висшето Същество би могло да разкрие на прогресиращото създание тези абсонитни качества на пределна божественост, които лежат отвъд рамките на концептуалните нива на истината, красотата и добродетелта.
115:4.1 (1263.7) Всяко разглеждане на произхода на Бога-Висшия трябва да започва от Райската Троица, тъй като Троицата е изначално Божество, докато Висшият е производно Божество. Всяко разглеждане на растежа на Бога-Висшия трябва да включва екзистенциални тройствени съюзи, тъй като те обхващат цялата абсолютна актуалност и цялата безкрайна потенциалност (в съвкупност с Първия Източник и Център). Еволюционният Висш е кулминационният и, в личностен аспект, волевото средоточие на превращението — преобразуването на потенциалните същности в актуални в пределите на крайното ниво на битието. Двата тройствени съюза — актуален и потенциален — включват цялата съвкупност от взаимовръзките на растежа във вселените.
115:4.2 (1264.1) Източникът на Висшия е Райската Троица — вечното, актуално и неделимо Божество. Бог-Висшият е, на първо място, духовно лице; и това духовно лице произхожда от Троицата. Но Висшето е освен това Божество на растежа — еволюционния растеж — и този растеж води своето начало от двата тройствени съюза: актуалния и потенциалния.
115:4.3 (1264.2) Ако ви е трудно да разберете как безкрайните тройствени съюзи могат да функционират на крайно ниво, замислете се за това, че самата безкрайност трябва да включва в себе си потенциалността на крайното; безкрайността обхваща всичко — от низшето и пределно обусловеното крайно съществуване до висшите и безусловно абсолютни реалности.
115:4.4 (1264.3) Сложно е не толкова да осмислиш, че безкрайното действително включва в себе си крайното, колкото да разбереш как точно това безкрайно фактически се проявява в крайното. Но Настройчиците на Съзнанието, пребиваващи в смъртния човек, служат като едно от вечните доказателства за това, че даже абсолютният Бог (като Абсолют) е способен да установи и действително установява пряка връзка с най-низшите и най-незначителните от всички волеви създания на вселената.
115:4.5 (1264.4) Тройствените съюзи, в своята съвкупност обхващащи актуалното и потенциалното, се проявяват на крайно ниво във взаимодействието с Висшето Същество. Начинът за такова проявление е и пряк, и косвен: пряк в такава степен, в каквато тройствените отношения се отразяват непосредствено във Висшия; косвен в такава степен, в каквато произтичат посредством възникналото ниво на абсонитните същности.
115:4.6 (1264.5) Висшата реалност, която е всецялата крайна реалност, се намира в процес на динамичен растеж между безусловните потенциални същности на външното пространство и безусловните актуални същности във всеобщия център на всички неща. Така в сътрудничеството на абсонитните посредници на Рая с Висшите Съзидателни Личности на времето се извършва реализация на областта на крайното. Актът на узряване на условните възможности на трите велики потенциални Абсолюта е абсонитната функция на Архитектите на Мирозданието и техните трансцендентални партньори. И след като тези възможности достигнат някакво ниво на зрелост, Висшите Съзидателни Личности пристигат от Рая, за да пристъпят към вековната задача за превръщане на формиращите се вселени във фактическо битие.
115:4.7 (1264.6) Растежът на Върховността произтича от тройствените съюзи; духовното лице на Висшия произхожда от Троицата; но енергийните прерогативи на Всемогъщия са основани върху успеха на божествеността на Бог-Седмократния тогава, когато съвместяването на енергийните прерогативи на Всемогъщия-Висшия с духовното лице на Бога-Висшия се осъществява благодарение на служенето на Съвместния Извършител, посветил разума на Висшия като обединяващ фактор в това еволюционно Божество.
115:5.1 (1264.7) Реалността на личностната и духовна същност на Висшето Същество се намира в абсолютна зависимост от съществуването и действията на Райската Троица. Докато растежът на Висшия се определя от отношенията, съществуващи в тройствените съюзи, духовната личност на Бога-Висшия зависи от Райската Троица и се образува от нея; Райската Троица извечно остава абсолютен централен източник на съвършена и безкрайна устойчивост, около който постепенно се осъществява еволюционният растеж на Висшия.
115:5.2 (1265.1) Функцията на Троицата се съотнася с функцията на Висшия, тъй като Троицата действа на всички (съвкупни) нива, включително нивото на действие на Върховността. Но подобно на това, както епохата на Хавона се сменя с епохата на свръхвселените, така и видимото действие на Троицата като непосредствен създател се сменя със съзидателните актове на децата на Райските Божества.
115:6.1 (1265.2) Тройственият съюз на актуалността продължава да функционира непосредствено в постхавонските епохи: гравитацията на Рая обхваща основните единици на материалното битие, гравитацията на духа на Вечния Син въздейства непосредствено на основополагащите ценности на духовното битие, а гравитацията на разума на Съвместния Извършител неизменно удържа всички най-важни значения на разумното битие.
115:6.2 (1265.3) Но предвид на това, че всеки етап на творческа активност се разпространява навън, през непознатия космос, този тройствен съюз функционира и съществува при все по-голямо отдалечаване от непосредственото действие на съзидателните сили и божествените личности на централното местоположение — абсолютния Райски Остров и намиращите се на него абсолютни Божества. Затова последващите нива на космическото съществуване стават все по-зависими от процесите, ставащи в пределите на трите Абсолютни потенциалности на безкрайността.
115:6.3 (1265.4) Висшето Същество обхваща възможностите за космическо служене, неизразени в явна форма във Вечния Син, Безкрайния Дух или неличностните реалности на Райския Остров. С това твърдение ние отдаваме дължимото на абсолютността на тези три основни актуалности, но растежът на Висшия е основан не само на дадените актуалности на Божеството и Рая, но е свързан също така и с процесите, ставащи в Божеството-Абсолют, Всеобщия Абсолют и Безусловния Абсолют.
115:6.4 (1265.5) Висшето Същество расте не само според постигането на богоподобие на Създателите и създанията на еволюиращите вселени; това крайно Божество претърпява растеж също така и в резултат на това, че създанията и Създателите овладяват крайните възможности на голямата вселена. Движението на Висшия е двойно: центростремително — към Рая и Божеството, и центробежно — към безграничността на Абсолюта на потенциалностите.
115:6.5 (1265.6) В течение на днешната вселенска епоха това двойно движение се разкрива във възходящите и низходящи личности от голямата вселена. Висшите Съзидателни Личности и всички техни божествени партньори отразяват центробежното, отклоняващо се движение на Висшия, докато възходящите странстващи на седемте свръхвселени свидетелстват за центростремителна, приближаваща се тенденция на Върховността.
115:6.6 (1265.7) Крайното Божество винаги се стреми към двойна корелация — вътрешна насоченост към Рая и неговите Божества и външна насоченост към безкрайността и нейните Абсолюти. Мощното изригване на носещата съзидателното начало на Рая божественост, намираща личностно изражение в Синовете-Създатели и силово изражение в регулаторите на енергии, свидетелства за съществуването на обширен поток на Върховност, изтичащ навън, в областта на потенциалността, докато безкрайната процесия на възходящите създания от голямата вселена свидетелства за мощен поток на Върховността, устремен към центъра, към единение с Райското Божество.
115:6.7 (1265.8) Хората знаят, че движението на невидимия може понякога да се види, наблюдавайки въздействието на такова движение върху видимото. Ние, обитателите на вселената, отдавна се научихме да откриваме движенията и тенденциите на върховността, наблюдавайки резултатите от такива процеси в личности и форми на голямата вселена.
115:6.8 (1266.1) Макар и да не сме уверени, ние все пак предполагаме, че Висшият, като крайно отражение на Райското Божество, се намира в процес на вечно придвижване във външното пространство; но като ограничено изражение на трите Абсолютни потенциала на външното пространство това Висше Същество вечно се стреми към връзка с Рая. И тези двойствени движения явно обясняват голямата част от основната дейност в организираните понастоящем вселени.
115:7.1 (1266.2) В Бога-Висшия Бащата-АЗ СЪМ е постигнал относително пълно освобождаване от ограниченията, присъщи на безкрайността на статута, вечността на битието и абсолютността на Своята природа. Но Бог-Висшият беше освободен от всички екзистенциални ограничения само за сметка на това, което се подлага на емпирична обусловеност, присъща на всеобщия характер на неговата дейност. Постигайки способността за придобиване на опит, крайното Божество става също така зависимо от него; постигайки освобождаване от вечността, Всемогъщият се сблъсква с преградите на времето; що се отнася до опита, свързан с растежа и развитието, то той може да се появи при Висшия едва вследствие частичността на съществуването и непълнотата на неговата същност, неабсолютността на битието.
115:7.2 (1266.3) Всичко това вероятно става според плана на Отеца, Който е поставил: крайния прогрес в зависимост от усилията, постиженията на създанията — в зависимост от настойчивостта, развитието на личността — в зависимост от вярата. Предопределяйки с това емпиричната еволюция на Висшия, Отецът е направил възможно съществуването във вселените на крайните създания и бъдещото постигане от тях — по пътя на емпиричното развитие — на божествеността на Върховността.
115:7.3 (1266.4) С изключение на безусловните ценности на седемте Абсолюта, цялата реалност — включително Висшето и даже Пределният — е относителна. Фактът на Върховността е основан върху енергията на Рая, личността на Сина и действието на Съвместния Извършител, но растежът на Висшия е скрит в Божеството-Абсолют, Безусловния Абсолют и Всеобщия Абсолют. И това синтезиращо и обединяващо Божество — Бог-Висшият, е персонификация на крайната сянка, хвърляна през цялата голяма вселена на безкрайното единство от непостижимата същност на Райския Баща, Първия Източник и Център.
115:7.4 (1266.5) В степента, в която тайнствените съюзи действат непосредствено на крайно ниво, те влизат в съприкосновение с Висшия — това Божество, което е средоточие и космическа съвкупност на крайните ограничения, налагани върху същността на Абсолюта на Актуалното и Абсолюта на Потенциалното.
115:7.5 (1266.6) Райската Троица се смята за абсолютна неизбежност; Седемте Главни Духа са очевидно Троични неизбежности; актуализацията на Висшия в енергия-разум-дух-личност вероятно е еволюционна неизбежност.
115:7.6 (1266.7) По всяка вероятност Бог-Висшият не е бил неизбежен в безусловната безкрайност, но той изглежда такъв на всички нива на относителност. Той е неотменим фокусиращ, сумиращ и обхващащ началото на еволюционния опит, ефективно обединяващ резултатите от дадения метод за възприемане на реалността в същността на своята Божественост. И всичко това той очевидно извършва, за да допринесе за появата на неизбежното възникване — свръхопита и свръхкрайното проявление на Бог-Пределния.
115:7.7 (1267.1) Висшето Същество е невъзможно да бъде осъзнато напълно, без да се вземат под внимание източникът, функцията и предназначението: връзката с пораждащата Троица, вселената на своята дейност и Троицата-Пределната на непосредственото му предназначение.
115:7.8 (1267.2) В процеса на сумиране на еволюционния опит Висшият съединява крайното с абсонитното — така, както разумът на Съвместния Извършител интегрира божествената духовност на личностния Син с неизменните енергии на райския еталон и както присъствието на Всеобщия Абсолют обединява активацията на Божеството с реактивността на Безусловния. И даденото единство очевидно е разкриване на неоткритото влияние на изначалното единство на Първия Баща-Причина, Източник-Еталон на всички неща и всички същества.
115:7.9 (1267.3) [Подготвено от Могъщ Посланик, временно пребиваващ на Урантия.]
Книгата Урантия
Документ 116
116:0.1 (1268.1) АКО човекът осъзнаеше, че на неговите Създатели — на неговите непосредствени ръководители — е присъща не само божественост, но и крайност и че Бог на времето и пространството е еволюиращо и неабсолютно Божество, то противоречията на временните неравенства биха престанали да бъдат непонятни религиозни парадокси. Би било прекратено проституирането на религиозната вяра в угода на социалното самодоволство на щастливците и тя не би служила само за едното поощрение на стоическото смирение на нещастните жертви на социалната бедност.
116:0.2 (1268.2) Наблюдавайки възвишено-съвършените сфери на Хавона, би било толкова обосновано, колкото и логично да се предположи, че те са създадени от съвършен, безкраен и абсолютен Създател. Но всяко обективно същество, изхождащо от тези основания и логика и наблюдаващо объркването, несъвършенствата и несправедливостите на Урантия, не може да не стигне до заключението, че вашият свят е сътворен и се управлява от Създатели, които са субабсолютни, предбезкрайни и далеч не съвършени.
116:0.3 (1268.3) Емпиричният растеж подразбира партньорство между създанията и Създателя — съюз на Бога и човека. Растежът е отличителният признак на емпиричното Божество: Хавона не претърпя растеж; Хавона е и винаги е била; тя е екзистенциална, както и вечните Богове, които са неин източник. Но голямата вселена се характеризира с растеж.
116:0.4 (1268.4) Всемогъщият-Висшият е живо и еволюиращо Божество на енергия и личност. Неговите настоящи владения — голямата вселена, също са растяща сфера на енергия и личност. Неговото предназначение е съвършенството, но неговият днешен опит включва елементи на растежа и незавършения статут.
116:0.5 (1268.5) Висшето Същество функционира: на първо място в централната вселена — като духовна личност, на второ място в голямата вселена — като Бог-Всемогъщия, енергийна личност. Третата функция на Висшия в мирозданието понастоящем е скрита, съществуваща само като неизвестен потенциал на разума. Никой не знае какво именно ще разкрие този трети стадий от развитието на Висшето Същество. Някои предполагат, че след утвърждаването на свръхвселените в светлината и живота Висшият ще управлява от Уверса като всемогъщ емпиричен властелин на голямата вселена и едновременно ще разширява сферата на своето владичество като свръхмогъщ властелин на вселените на външното пространство. Други смятат, че третият стадий на Върховността ще бъде свързан с третото ниво на проявление на Божеството. Но никой не знае това със сигурност.
116:1.1 (1268.6) Опитът на развиващата се личност на всяко създание е едно от стъпалата на опита на Всемогъщия-Висшия. Разумното подчиняване на всеки физически сегмент от свръхвселените е част от растящото управление на Всемогъщия-Висшия. Творческият синтез на енергията и личността е част от съзидателната подбуда, присъща на Висшия Разум, и е самата същност на еволюционния растеж на единството във Висшето Същество.
116:1.2 (1269.1) Съюзът на енергийните и личностни атрибути на Върховността е функция на Висшия Разум; и следствието на завършената еволюция на Всемогъщия-Висшия ще бъде единното и личностно Божество, а не просто слабо съгласувана асоциация на божествените атрибути. В по-широка перспектива няма да има Всемогъщ отделно от Висшия, Висш отделно от Всемогъщия.
116:1.3 (1269.2) В течение на еволюционните епохи потенциалът на физическата енергия на Висшия е заключен в Седем Висши Управляващи Енергии, а неговият интелектуален потенциал почива в Седемте Главни Духа. Безкрайният Разум е функция на Безкрайния Дух, космическият разум — служенето на Седемте Главни Духа; Висшият Разум претърпява процес на актуализация в координацията на голямата вселена и функционална асоциация с разкриването и постигането на Бог-Седмократния.
116:1.4 (1269.3) Пространствено-времевият разум — космическият разум, действа различно в седемте свръхвселени, но с помощта на неизвестен на нас асоциативен метод той се координира във Висшето Същество. Върховното управление на голямата вселена, осъществявано от Всемогъщия, не се отнася изключително към физическия и духовния планове. В седемте свръхвселени то е главно материално и духовно, но съществуват и такива феномени на Висшето, които са едновременно и интелектуални, и духовни.
116:1.5 (1269.4) Ние действително знаем за разума на Върховността по-малко, отколкото за всеки друг аспект на това развиващо се Божество. Този разум е безспорно активен в цялата голяма вселена и се смята, че той притежава потенциално предназначение, свързано с изпълнението на необичайно широката си функция в мирозданието. Но едно знаем със сигурност: докато физическото начало е способно да достигне предела на своя растеж и духът може да се сдобие със съвършенството на своето развитие, разумът никога няма да престане да прогресира — той е емпиричен метод за нескончаем прогрес. Висшият е емпирично Божество и затова той никога няма да постигне окончателност на развитие на разума.
116:2.1 (1269.5) Управлението на вселенското енергийно присъствие на Всемогъщия произхожда едновременно с появата върху арената на космическото действие на висшите създатели и управители на еволюционните свръхвселени.
116:2.2 (1269.6) Бог-Висшият придобива своите духовни и личностни атрибути от Райската Троица, но актуализацията на неговата енергия се осъществява в действията на Синовете-Създатели, Извечно Древните и Главните Духове, чиито съвместни актове са източникът на неговото нарастващо могъщество като всесилен властелин в седемте свръхвселени и по отношение на тях.
116:2.3 (1269.7) Безусловното Райско Божество е непостижимо за еволюиращите създания на времето и пространството. Вечността и безкрайността ознаменуват себе си с такова ниво на божествена реалност, което е недостъпно за разбирането на пространствено-времевите създания. Безкрайността на Божеството и абсолютността на владичеството са неотменими качества на Райската Троица, а Троицата представлява реалност, която в определен смисъл излиза извън пределите на разбиране на смъртния човек. На пространствено-времевите създания са нужни първопричини, съотношения и предназначения, за да осмислят съществуващите във вселената връзки и да разберат значението на заключените в божествеността ценности. Затова Райското Божество смекчава и по друг начин обуславя извънрайските олицетворения на божествеността, с това пораждайки Висшите Създатели и техните партньори, които извечно носят светлината на живота във все нови и нови предели, все по-далеч от нейния Райски източник, докато не намери своето най-отдалечено и прекрасно изражение в земните животи, преживявани от посвещенческите Синове в еволюционните светове.
116:2.4 (1270.1) Такъв е произходът на Бог-Седмократния, последователните нива на когото се срещат със смъртния човек в следния порядък:
116:2.5 (1270.2) 1. Синовете-Създатели (и Съзидателните Духове).
116:2.6 (1270.3) 2. Извечно Древните.
116:2.7 (1270.4) 3. Седемте Главни Духа.
116:2.8 (1270.5) 4. Висшето Същество.
116:2.9 (1270.6) 5. Съвместният Извършител.
116:2.10 (1270.7) 6. Вечният Син.
116:2.11 (1270.8) 7. Всеобщият Баща.
116:2.12 (1270.9) Първите три нива са Висшите Създатели; трите последни нива са Райските Божества. Висшето извечно заема промеждутъчно положение като емпирично духовно олицетворение на Райската Троица и емпирично средоточие на всемогъщата еволюционна енергия на породените от Райските Божества създания. Висшето Същество е максимално разкриване на Божеството за седемте свръхвселени и за настоящата вселенска епоха.
116:2.13 (1270.10) Изхождайки от логиката на смъртните, би могло да се направи изводът, че емпиричното възсъединяване на съвкупните действия на първите три нива на Бог-Седмократния би било равностойно на нивото на Райското Божество, но това не е така. Райското Божество е екзистенциално Божество. Висшите Създатели в своето божествено единство на енергия и личност представляват себе си и изразяват нов силов потенциал на емпиричното Божество. И този имащ емпиричен произход силов потенциал влиза в неизбежен съюз с емпиричното Божество с троичен произход — Висшето Същество.
116:2.14 (1270.11) Бог-Висшият не е Райската Троица, както не е той и нито един от тези свръхвселенски Създатели, чиито функции действително синтезира в своето еволюиращо всемогъщество, нито всички тях в съвкупност. Макар че източникът на произхода на Бог-Висшия да е Троицата, за еволюционните създания той става енергийна личност едва чрез координиращите функции на трите първи нива на Бог-Седмократния. Понастоящем Всемогъщият-Висшият се реализира във времето и пространството чрез дейността на Висшите Съзидателни Личности така, както във вечността Съвместният Извършител мигновено възниква по волята на Всеобщия Баща и Вечния Син. Тези същества, принадлежащи към първите три нива на Бог-Седмократния, са самата същност и източник на енергии на Всемогъщия-Висшия. Затова те трябва извечно да го съпровождат и да поддържат неговите административни действия.
116:3.1 (1270.12) Дейността на Райските Божества е не само непосредствена, чрез обхващащите цялата вселена гравитационни контури, но и опосредствана, осъществявана чрез различни посредници и други проявления, като например:
116:3.2 (1270.13) 1. Средоточията на разума на Третия Източник и Център. Крайните области на енергията и духа буквално се скрепват от присъствията на разума на Съвместния Извършител. Това е вярно за широкия спектър на духовните същества, започвайки със Съзидателния Дух на локалната вселена, Отражателните Духове на свръхвселената и завършвайки с Главните Духове на голямата вселена. Контурите на разума, изхождащи от тези разнообразни разумни същества, представляват космическата арена, на която създанията правят своя избор. Разумът е еластичната реалност, с която с такава лекота могат да се разпореждат и създания, и Създатели; това е най-важното звено, съединяващо материята и духа. Посвещаването на разума на Третия Източник и Център обединява духовното лице на Бог-Висшия с емпиричната енергия на еволюционния Всемогъщ.
116:3.3 (1271.1) 2. Разкриване личността на Втория Източник и Център. Присъствието на разума на Съвместния Извършител обединява божествения дух с конфигурацията на енергия. Посвещенческите инкарнации на Вечния Син и неговите Райски Синове обединяват, а фактически сливат в едно цяло божествената същност на Създателя с еволюиращата същност на създанието. Висшият е и създание, и създател; възможността за неговото съществуване в такова качество се разкрива в посвещенческите деяния на Вечния Син и неговите неподчинени и подчинени Синове. Синовете от посвещенческата категория — Михаил и Авоналовците, действително прибавят към своята божествена същност и неподправената същност на създанията, която стана тяхна собствена за сметка на преживяването на настоящия живот на създанията в еволюционните светове. Когато божественото става подобно на човешкото, такова отношение носи в себе си възможността за превръщането на човешкото в божествено.
116:3.4 (1271.2) 3. Присъствието на Първия Източник и Център, пребиваващ в създанията. Разумът обединява духовните причинности с енергийните реакции; посвещенческото служене обединява низхождането на божествеността с възхода на създанията; и пребиваващите в създанията частици на Всеобщия Баща действително обединяват еволюиращите създания с Бога в Рая. Съществуват много подобни разновидности на духовното присъствие на Отеца, които се вселяват в многобройните категории личности, а в смъртния човек такива божествени частици на Бога са Настройчиците на Съзнанието. Тайнствените Наставници стават за човека това, което Райската Троица е за Висшето Същество. Настройчиците са абсолютни основи, а на абсолютните основи, в резултат от свободния избор, може да се развие божествената реалност на вечностната същност: за човека — това е завършилият, за Божеството — Бог-Висшият.
116:3.5 (1271.3) Посвещаването на създанията, осъществявано от Райските категории Синове, позволява на тези божествени Синове да обогатят своите личности за сметка на придобиването на действителна същност на вселенските създания, докато за самите създания такива посвещения неизменно разкриват Райския път за постигане на божествеността. Посвещенията на Настройчиците на Всеобщия Баща му позволяват да привлече към себе си личностите на притежаващите свободен избор волеви създания. И във всички такива отношения, съществуващи в крайните вселени, Съвместният Извършител е неизменен източник на служене на разума, благодарение на който се осъществяват тези действия.
116:3.6 (1271.4) С помощта на тези и много други методи Райските Божества участват в еволюционните процеси на времето, разкриващи се на въртящите се планети на пространството и достигащи своята кулминация във Висшето — личностно следствие от цялата еволюция.
116:4.1 (1271.5) Единството на Висшето Цяло зависи от постепенното обединяване на крайните части; актуализацията на Висшето е следствие и производно именно от тези обединения на факторите на върховността — създатели, създания, интелекти и енергии на вселените.
116:4.2 (1272.1) В продължение на тези епохи, когато суверенността на Върховността претърпява развитие във времето, всемогъщата енергия на Висшето зависи от Божествените действия на Бог-Седмократния, при което явно съществуват особено тесни отношения между Висшето Същество и Съвместния Извършител заедно с неговите първични личности — Седемте Главни Духа. Както Съвместният Извършител, така и Безкрайният Дух действат по много начини, компенсиращи несъвършенството на еволюционното Божество, и поддържат много тесни отношения с Висшия. В определена степен толкова тесни отношения с Висшето съществуват и в Главните Духове, особено в Седмия Главен Дух, който говори от името на Висшия. Този Главен Дух познава Висшия — той поддържа с него лична връзка.
116:4.3 (1272.2) На ранния стадий от съставянето на плана за сътворението на свръхвселените Главните Духове се обединиха с породилата ги Троица в съвместно създаване на четиридесет и деветте Отражателни Духа, а Висшето Същество от своя страна осъществи творчески акт, станал кулминацията на съвместните актове на Райската Троица и съзидателните деца на Райското Божество. Появи се Маджестон, явяващ се оттогава средоточие на космическото присъствие на Висшия Разум, докато Главните Духове остават източници-центрове на обширното служене на космическия разум.
116:4.4 (1272.3) Но Главните Духове продължават да контролират Отражателните Духове. Седмият Главен Дух (осъществяващ общо наблюдение над Орвонтон от централната вселена) поддържа лична връзка с намиращите се на Уверса седем Отражателни Духа (и осъществява общо наблюдение над тях). При изпълнение на контролно-административни функции между свръхвселените или в пределите на свръхвселената той използва отражателна връзка с Отражателните Духове от своя собствен тип, които се намират в столицата на всяка свръхвселена.
116:4.5 (1272.4) Тези Главни Духове не само поддържат и разширяват владичеството на Върховността, но на свой ред изпитват въздействието на съзидателните замисли на Висшия. Обикновено съвместните творения на Главните Духове се отнасят към полуматериалния тип (управляващите енергиите и т.н.), докато индивидуалните творения принадлежат към духовния тип (свръхнафими и т.н.). Но когато Главните Духове съвместно създали Седемте Духа на Кръговете в отговор на волята и замисъла на Висшето Същество, то следва да се отбележи, че те са произвели духовно, а не материално или полуматериално потомство.
116:4.6 (1272.5) Това, което се отнася към Главните Духове на свръхвселените, се отнася и до триединните управители на тези свръхтворения — Извечно Древните. Тези олицетворения на справедливостта и правосъдието на Троицата във времето и пространството са практически лостове за мобилизация на всемогъществото на Висшия, изпълняващи функцията на седмократни средоточия на еволюцията на тринитарното владичество в регионите на времето и пространството. Намирайки се на половината път между Рая и еволюционните светове, тези властелини на троичния произход виждат и двете страни, познават и двете страни и съгласуват и двете страни.
116:4.7 (1272.6) Но истинските лаборатории, в които се разработват експериментите с разума, изследванията на галактиките, методите за разкриването на божествеността и развитието на личността, са локалните вселени, в своята космическа съвкупност образуващи действителния фундамент, на който Висшият достига еволюцията на своето божествено начало в опита и посредством опита.
116:4.8 (1272.7) В локалните вселени даже Създателите еволюират: духовното присъствие на Съвместния Извършител преминава развитие от средоточието на живата енергия до божествената личност на Вселенския Майчински Дух; Синът-Създател преминава пътя от екзистенциалната Райска Божественост до емпиричната същност на висшето владичество. Локалните вселени са отправни точки на истинската еволюция — местата на поява на действително несъвършени личности, дарени със способността по собствена воля да участват в създаването на самите себе си такива, каквито им е съдено да станат.
116:4.9 (1273.1) В своите посвещения на еволюционните светове Синовете-Арбитри с времето придобиват същност, изразяваща божествеността на Рая в емпиричното обединение с висшите духовни ценности на материалната човешка природа. В тези и други посвещения Създателите Михаиловци също придобиват същността на своите деца в локалните вселени и способността да виждат космоса с техните очи. Такива Синове-Властелини се приближават към съвършенството на овладяването на субвърховния опит; а когато тяхното пълновластие в локалните вселени се разширява и включва в себе си свързаните с тях Съзидателни Духове, то може да се каже, че то се приближава към пределите на върховността по отношение на днешните потенциали на еволюционната голяма вселена.
116:4.10 (1273.2) Когато посвещенческите Синове откриват за човека нови пътища за търсене на Бога, те не творят тези пътища за постигане на божествеността, а освещават вечните стълбове по пътя на прогреса, водещи чрез присъствието на Висшия към Райския Баща.
116:4.11 (1273.3) Локалната вселена е отправният пункт за личностите, които са най-отдалечени от Бога и които затова са способни да изпитат най-голяма степен на духовен възход във вселената, да постигнат максимално емпирично участие в сътворяването на самите себе си. Същите тези локални вселени подобно на това представляват опит с максимално възможна дълбочина за низходящите личности и значението на този опит за такива личности е също толкова смислено, колкото значението на опита от възхода към Рая за еволюиращите създания.
116:4.12 (1273.4) Очевидно смъртният човек е необходим за пълнотата на функцията на Бог- Седмократния в процеса на постигането от тази група божествени същества на своя апогей — актуализацията на Висшия. Съществуват много други вселенски личности, които са също толкова необходими за установяването на всемогъщата енергия на Висшия, но настоящото описание се дава за наставление на хората и затова то в значителна степен е ограничено от тези фактори, които влияят на еволюцията на Бог-Седмократния, които имат отношение към смъртния човек.
116:5.1 (1273.5) Вие вече знаете за връзката на Бог-Седмократния с Висшето Същество и сега трябва да разбирате, че Седмократният включва и управляващите, и създателите на голямата вселена. Към седмократните управляващи на голямата вселена се отнасят следните същества:
116:5.2 (1273.6) 1. Главните Физически Регулатори.
116:5.3 (1273.7) 2. Висшите Енергийни Центрове.
116:5.4 (1273.8) 3. Висшите Управляващи Енергията.
116:5.5 (1273.9) 4. Всемогъщият-Висшият.
116:5.6 (1273.10) 5. Богът на Действието — Безкрайният Дух.
116:5.7 (1273.11) 6. Райският Остров.
116:5.8 (1273.12) 7. Източникът на Рая — Всеобщият Баща.
116:5.9 (1273.13) Тези седем групи са функционално неотделими от Бог-Седмократния и образуват нивото на физическо управление, осъществявано от това обединение на Божествата.
116:5.10 (1273.14) В свръхвселенски смисъл разделянето на енергиите и духа (произхождащо от съвместното присъствие на Вечния Син и Райския Остров) получи символичен израз, когато Седемте Главни Духа се обединиха за извършването на своя първи съвместен творчески акт. Това събитие ознаменува появата на Седемте Висши Управляващи Енергията. Едновременно с това стана отделянето на духовните контури на Главните Духове, рязко отличаващи се от физическата дейност, оставаща във владение на управляващите енергията, и веднага се появи космическият разум — новият фактор, координиращ материята и духа.
116:5.11 (1274.1) Всемогъщият-Висшият еволюира като върховен управляващ на физическото могъщество на голямата вселена. В настоящата вселенска епоха този потенциал на физическо могъщество изглежда съсредоточен в Седемте Висши Управляващи Енергията, действащи чрез стационарните местоположения на енергийните центрове и подвижните присъствия на физическите регулатори.
116:5.12 (1274.2) Времевите вселени са несъвършени; съвършенството е тяхното предназначение. Борбата за съвършенство засяга не само интелектуалното и духовното нива, но и физическото ниво на енергията и масата. Утвърждаването на седемте свръхвселени в светлината и живота предполага постигането от тях на физическа устойчивост. Смята се, че окончателното постигане на материално равновесие ще ознаменува завършването на еволюцията на физическото управление на Всемогъщия.
116:5.13 (1274.3) На ранния етап от изграждането на вселената даже Райските Създатели отделят основно внимание на материалното равновесие. Структурата на локалната вселена придобива определени контури не само в резултат от дейността на енергийните центрове, но и благодарение на пространственото присъствие на Съзидателния Дух. В тези ранни епохи на изграждане на локалната вселена Синът-Създател демонстрира слабо понятното свойство на управление на материята и напуска своята столична планета, едва след като локалната вселена е станала като цяло устойчива.
116:5.14 (1274.4) В крайна сметка всяка енергия реагира на разума и физическите регулатори са деца на Бога на разума, активиращ еталона на Рая. Интелектуалните способности на управляващите енергията неизменно са посветени на осъществяването на физическата регулация. Тяхната борба за физическо господство над отношенията на енергията и движенията на масата се прекратява едва след постигането на крайната победа над енергията и движенията на масата, които образуват постоянната област на тяхната дейност.
116:5.15 (1274.5) Борбата на духа във времето и пространството се заключава в еволюцията на духовното господство над материята посредством (личностния) разум; физическата (неличностна) еволюция на вселените се заключава в съгласуването на космическата енергия и представите за устойчивостта, които се съдържат в разума, подчинен на свръхуправлението на духа. Цялостната еволюция на съвкупната голяма вселена се заключава в личностното обединяване на контролиращия енергията разум и координирания с духа интелект и тя ще се разкрие в пълното проявление на всемогъщата енергия на Висшия.
116:5.16 (1274.6) Трудността в постигането на състояние на динамично равновесие се обяснява с факта на растеж на космоса. Появата на новата енергия и новата маса постоянно поставя под заплаха контурите, установени във физическото творение. Растящата вселена е неустойчива вселена. Поради това нито една част от космическото цяло не може да придобие истинска устойчивост, докато в надлежното време не бъде постигната материална завършеност на седемте свръхвселени.
116:5.17 (1274.7) В устойчивите вселени на светлината и живота не стават неочаквани физически явления, имащи принципно значение. Тук е постигнат относително пълен контрол над материалното творение; при все това проблемите по взаимоотношенията на устойчивите и еволюиращи вселени продължават да се намират в центъра на вниманието на Управляващите Вселенската Енергия. Но тези проблеми постепенно ще изчезнат с намаляването на творческата активност при приближаването на голямата вселена към апогея на еволюционното изразяване.
116:6.1 (1275.1) В еволюционните свръхвселени енергията-материя преобладава във всичко освен в личността, където духът чрез посредничеството на разума се стреми да придобие господстващо положение. Целта на еволюционните вселени е подчиняване на енергията-материя чрез разума, съгласуването на разума с духа и всичко това се постига благодарение на съзидателното и обединяващо присъствие на личността. По такъв начин по отношение на личността физическите системи действително стават подчинени, интелектуалните системи — съгласувани, а духовните системи — ръководни.
116:6.2 (1275.2) Този съюз на енергия и личност се изразява на нивата на божеството във Висшия и като Висшия. Но действителната еволюция на духовното господство е такъв растеж, който е основан на свободните волеви актове на Създателите и създанията на голямата вселена.
116:6.3 (1275.3) На абсолютните нива енергията и духът съставляват единно цяло. Но при прехода на други нива веднага възниква разлика и според движението на енергията и духа навън от Рая пропастта между тях се увеличава дотогава, докато в локалните вселени те не станат напълно различни. Те вече не са нито идентични, нито приличащи си едно на друго и е необходимо посредничеството на разума, за да осигури тяхната взаимовръзка.
116:6.4 (1275.4) Фактът, че енергията може да се насочва от действията на регулиращите личности, демонстрира чувствителността на енергиите към въздействието на разума. Фактът, че масата може да се стабилизира от действията на същите тези регулатори, показва чувствителността на масата към подреждащото присъствие на разума. И фактът, че самият дух, присъстващ във волевата личност, може с помощта на разума да се стреми към подчиняване на енергията-материя, говори за потенциалното единство на цялото крайно творение.
116:6.5 (1275.5) По цялата вселена на вселените съществува взаимосвързаност на всички сили и личности. Синовете-Създатели и Съзидателните Духове зависят от сътрудничеството на енергийните центрове и физическите регулатори в организацията на вселените; дейността на Висшите Управляващи Енергията би била непълна без свръхуправлението на Главните Духове. Устройството на физическия живот на човека го прави отчасти невъзприемчив към повелите на (личностния) разум. На свой ред същият този разум се подчинява на целенасоченото водителство на духа и резултат от такова еволюционно развитие става появата на новото дете на Висшия — новото личностно обединяване на няколко вида космическа реалност.
116:6.6 (1275.6) С цялото нещата стоят така, както и с частите: на духовното лице на Висшия е необходима еволюционната енергия на Всемогъщия, за да постигне пълнотата на Божеството и да достигне своята цел — обединение в Троицата. Това се осъществява от личностите на пространството и времето, но кулминацията и завършването на дадената дейност е акт на Всемогъщия-Висшия. И макар че растежът на цялото е по такъв начин съединяване в едно на съвкупността от растежа на частите, оттук следва и това, че еволюцията на частите е непълно отражение на целенасочения растеж на цялото.
116:6.7 (1275.7) В Рая монота и дух съществуват като единно цяло и се отличават само по названието. В Хавона, макар че притежават явни различия, материята и духът по самата си природа са хармонични. Що се отнася до седемте свръхвселени обаче, тук отклонението е огромно: дълбока пропаст лежи между космическата енергия и божествения дух; с това се обяснява наличието на по-голяма емпирична възможност за действието на разума, призван да хармонизира и съответно да обедини физическата форма с духовните цели. В еволюиращите във времето вселени на пространството се извършва по-голямо отслабване на божествеността, тук се налага да се решават и по-трудни задачи и тук се предоставят големи възможности за придобиване на опит при решаването на тези задачи. И цялото това съществуващо в свръхвселената положение разширява арената на еволюционното битие, където са осигурени равни възможности за придобиване на космически опит — както за създанията, така и за Създателите, даже за Висшето Божество.
116:6.8 (1276.1) Господството на духа, което е екзистенциално на абсолютните нива, става еволюционен опит на крайните нива и в седемте свръхвселени. И този опит принадлежи по равно на всички — от смъртния човек до Висшето Същество. Всички се борят, борят се лично за постигане на целта; всички участват, участват лично в осъществяването на своята участ.
116:7.1 (1276.2) Голямата вселена е не само грандиозно материално творение, което се отличава с физическо великолепие, духовно величие и интелектуален размах. Това също така е и изумителен и чувствителен жив организъм. В обширното творение — в животрептящия космос — пулсира истински живот. Физическата реалност на вселените символизира постигаемата реалност на Всемогъщия-Висшия; и този материален жив организъм е пронизан от контурите на разума, подобно на човешко тяло, покрито от мрежа чувствителни нервни влакна. Физическата вселена е наситена с енергийни контури, ефективно активиращи материалното творение, подобно на човешкото тяло, получаващо храна и енергия благодарение на кръвообращението, разпределящо усвояваните енергийни продукти на храненето. Обширната вселена не е лишена и от тези координиращи центрове на величествено свръхуправление, които можем да сравним с деликатната система на химическата регулация на човешкия организъм. Но ако вие бяхте запознати със строежа на енергийния център, бихме могли, по аналогия, да ви разкажем доста повече за физическата вселена.
116:7.2 (1276.3) Както смъртните зависят от слънчевата енергия за продължаването на живота, така и голямата вселена зависи от неизчерпаемите енергии, излъчвани от долния Рай за поддържане на физическата активност и космическите движения в пространството.
116:7.3 (1276.4) Разумът е даден на смъртните затова, за да може с негова помощ те да могат да осъзнаят своята индивидуалност и личност; и разумът — даже такъв като Разума на Висшия — е посветен на тоталността на крайното и духът на тази еволюираща личност на космоса извечно се стреми към господство над енергията-материя.
116:7.4 (1276.5) Смъртният човек реагира на духовното ръководство подобно на това, както голямата вселена реагира спрямо необятния обхват на духовната гравитация на Вечния Син — всеобщата свръхматериална връзка на вечните духовни ценности във всички творения на крайния космос на времето и пространството.
116:7.5 (1276.6) Хората са способни на вечно самоотъждествяване с цялата и нерушима вселенска реалност — сливане с вътрешния Настройчик на Съзнанието. Така и Висшият се намира във вечна зависимост от абсолютната устойчивост на Изначалното Божество, Райската Троица.
116:7.6 (1276.7) Стремежът на човека към Райското съвършенство, неговата борба за придобиване на Бога създава истинско напрежение на божествеността в живия космос, което може да се разреши само за сметка на еволюцията на безсмъртната душа; именно такава еволюция произхожда от опита на отделното смъртно създание. Но когато всички създания и всички Създатели в голямата вселена еднакво се борят за постигане на Бога и божествено съвършенство, се създава огромно космическо напрежение, което се разрешава само чрез величествения синтез на всемогъщата енергия с духовното лице на еволюиращия Бог на всички създания — Висшето Същество.
116:7.7 (1277.1) [Подготвено от Могъщ Посланик, временно пребиваващ на Урантия.]
Книгата Урантия
Документ 117
117:0.1 (1278.1) КАКВОТО и да е нашето място във вселената, в степента, в която изпълняваме волята на Бога, ние спомагаме за актуализацията на всемогъщия потенциал на Висшия. Волята на Бога е целта на Първия Източник и Център, потенциално изразена в трите Абсолюта, олицетворена във Вечния Син, свързана за вселенско действие в Безкрайния Дух и увековечена във вечните еталони на Рая. И Бог-Висшият се превръща в най-висшето крайно изражение на всеобхватната воля на Бога.
117:0.2 (1278.2) Ако някога всички обитатели на голямата вселена относително изцяло подчинят своя живот на волята на Бога, то пространствено-временните творения ще се утвърдят в светлината и живота и Всемогъщият — потенциалното божество на Върховността, ще придобие фактическо съществуване в божествената личност на Бога-Висшия.
117:0.3 (1278.3) Когато еволюиращият разум става възприемчив към контурите на космическия разум, когато еволюиращата вселена придобива устойчивост по образеца на централната вселена, когато развиващият се дух влиза в съприкосновение с обединеното служене на Главните Духове, когато възходящата смъртна личност става чувствителна към божественото ръководство на вътрешния Настройчик, тогава с още една степен нараства реалността на Висшия във вселените и божествеността на Висшия се приближава с още една крачка към своята реализация в космоса.
117:0.4 (1278.4) Еволюцията на частите и индивидите на голямата вселена е отражение на всеобхватната еволюция на Висшия, докато Висшият, на свой ред, е синтез на съвкупната всеобхватност на цялата еволюция на голямата вселена. От гледна точка на смъртния и едното, и другото — както в еволюционен, така и в емпиричен аспект — са взаимообусловени.
117:1.1 (1278.5) Висшето Същество е изпълнената с физическа хармония красота, надарената с интелектуално значение истина и породената от духовната ценност добродетел. То е наслаждението от истинския успех и радостта от вечното придобиване. То е свръхдушата на голямата вселена, съзнанието на крайния космос, съвършенството на крайната реалност и персонификацията на опита на Създатели и създания. В продължение на цялата бъдеща вечност Бог-Висшият ще бъде изразител на реалността на волевия опит в троичните отношения на Божеството.
117:1.2 (1278.6) В лицето на висшите Създатели Боговете се спуснаха от Рая във владение на времето и пространството, за да сътворят и развият създания, способни да достигнат Рая — създания, които могат да извършат възхода към Рая в търсене на Отеца. Тези вселенска процесия на низходящи, разкриващи Бога Създатели и възходящи, търсещи Бога създания разкрива характера на еволюцията на Висшето като Божество, в което както низходящите, така и възходящите същества достигат до взаиморазбиране, откриват вечното и всеобщото братство. Така Висшето Същество става крайният синтез на опита на причината — съвършени Създатели, и следствието — усъвършенствани създания.
117:1.3 (1279.1) Голямата вселена заключава в себе си възможността за пълно обединяване и неизменно се стреми към него, което произтича от това, че днешното космическо битие е следствие от съзидателните актове и силовите мандати на Райската Троица, представляваща безусловно единство. Именно това тринитарно единство се изразява в крайния космос във Висшия, чиято реалност става все по-явна според достигането от вселените на максимално ниво на отъждествяване с Троицата.
117:1.4 (1279.2) Волята на Създателя и волята на създанието са качествено различни, но те са и емпирично сходни, тъй като създанието и Създателят са способни да си сътрудничат за постигане на вселенско съвършенство. Човекът е способен да се труди съвместно с Бога и с това да участва в създаването на вечен завършил. Бог е способен да действа даже в облика на човек при инкарнациите на Неговите Синове, които с това придобиват висшия достъпен за създанията опит.
117:1.5 (1279.3) Във Висшето Същество Създателят и създанието са обединени в едно Божество, чиято воля е изражение на една божествена личност. И тази воля на Висшия е нещо повече, отколкото волята на Създателя или създанията, подобно на това, както суверенната воля на Сина-Владетел на Небадон е понастоящем нещо по-голямо, отколкото съчетанието на божествената и човешката воля. Съюзът, обединяващ Райското съвършенство и пространствено-времевия опит, поражда нова значима ценност на нивата на реалността на божеството.
117:1.6 (1279.4) Еволюиращата божествена природа на Висшия става точно изображение на уникалния опит на всички създания и всички Създатели в голямата вселена. Във Висшия създател и създание са слети заедно; те са завинаги съединени с този опит, който се роди в превратностите, свързани с решенията на многобройните проблеми — проблема, с който се сблъсква цялото крайно творение, следвайки вечния път в търсене на съвършенство и освобождаване от оковите на непълноценността.
117:1.7 (1279.5) Истината, красотата и добродетелта са взаимосвързани в служенето на Духа, величието на Рая, милосърдието на Сина и опита на Висшето. Бог-Висшият е истина, красота и добродетел, тъй като тези присъщи на божествеността понятия представляват крайните максимуми на опита по формирането и възприемането на идеи. Вечните източници на тези триединни свойства на божествеността се намират на свръхкрайно ниво, но създанието е способно да възприема такива източници като свръхистина, свръхкрасота и свръхдобродетел.
117:1.8 (1279.6) Михаил — създателят, разкри божествената любов на Създателя-Баща към своите земни деца.Откривайки и приемайки тази божествена любов, хората могат да се стремят да я разкрият на своите братя в плът. Такава любов на създанията е истинско отражение на любовта на Висшия.
117:1.9 (1279.7) Съдържанието на Висшия се отличава със симетричност. Първият Източник и Център е потенциален в трите велики Абсолюта, актуален в Рая, в Сина и в Духа; но Висшият е и актуален, и потенциален — това същество, притежаващо върховна личност и всемогъща енергия, реагира както на усилията на създанията, така и на замисъла на Създателя; то лично въздейства върху вселената и лично реагира спрямо въздействието на целокупната вселена; то е едновременно висш създател и висше създание. Божеството на Върховността изразява по такъв начин съвкупността на всичко крайно.
117:2.1 (1280.1) Висшият е Божество-във-времето; в него се заключава тайната на времевия растеж на създанията; то също така е и победа над несъвършеното настояще и постигането на усъвършенстващото се бъдеще. И окончателните плодове на целия краен растеж се заключават в енергия, управлявана от духа посредством разума и благодарение на съзидателното присъствие на личността. Кулминационно следствие от целия този растеж е Висшето Същество.
117:2.2 (1280.2) За смъртния човек съществуването е еквивалентно на растеж. Наистина, то може да изглежда такова даже в по-широк вселенски смисъл, тъй като управляваното от духа битие действително изглежда, че има за свое следствие емпиричен растеж — повишаване на статута. Но ние отдавна предполагаме, че настоящият растеж, с който се характеризира съществуването на създанията в течение на настоящата вселенска епоха, е функция на Висшия. Ние смятаме и че такъв тип растеж е свойствен на епохата на растеж на Висшия и че той ще завърши със завършването на тази епоха.
117:2.3 (1280.3) Погледнете статута на синовете, тринитизирани от създания. Те се раждат и живеят в настоящата вселенска епоха; те имат личност, те са надарени с разум и дух. Те притежават опит и помнят своя опит, но те не растат така, както възходящите същества. Съгласно нашето разбиране ние предполагаме, че тези синове, тринитизирани от създания, съществувайки в днешната вселенска епоха, принадлежат на следващата вселенска епоха, която ще започне след завършването на растежа на Висшия. Затова те не влизат в състава на Висшия в неговия настоящ статут, за който са характерни незавършеност и растеж, който е резултат от тази незавършеност. Следователно те не вземат участие в емпиричния растеж в течение на настоящата вселенска епоха и се намират в резерв за използване в следващата вселенска епоха.
117:2.4 (1280.4) Членовете на моята собствена категория — Могъщите Посланици, бидейки обхванати от Троицата, не участват в растежа на настоящата вселенска епоха. В определен смисъл по своя статут ние се отнасяме към предишната вселенска епоха — както фактически и Неизменните Синове на Троицата. Ясно е едно: нашият статут е фиксиран от обятията на Троицата, вследствие на което опитът не довежда до по-нататъшен растеж.
117:2.5 (1280.5) Това не се отнася до завършилите или до които и да са други еволюционни или емпирични категории, участващи в процеса на растеж на Висшия. Вие, смъртните, живеещи понастоящем на Урантия, притежаващи възможност да се стремите към достигането на Рая и статута на завършили, трябва да разберете, че такова предназначение е реализируемо, само защото вие сте от Висшия и му принадлежите и с това участвате в цикъла на растеж на Висшия.
117:2.6 (1280.6) Някога растежът на Висшия ще се прекрати; неговият статут ще бъде завършен (в енергийно-духовен смисъл). Това завършване на еволюцията на Висшия ознаменува завършването на еволюцията на създанията като части на Върховността. Ние не знаем какъв тип растеж може да бъде характерен за вселените на външното пространство. Но сме напълно уверени, че той напълно ще се различава от всичко, което е известно в настоящата епоха на еволюция на седемте свръхвселени. Функцията на еволюционните обитатели на голямата вселена несъмнено ще се заключава в компенсираща дейност по отношение на обитателите на външното пространство, лишени от растежа на Върховността.
117:2.7 (1280.7) При завършването на настоящата вселенска епоха Висшето Същество ще действа като емпиричен властелин на голямата вселена. Обитателите на външното пространство — същества от следващата вселенска епоха, ще притежават постсвръхвселенски потенциал за растеж, способност за еволюционни постижения, предполагащи владичество на Всемогъщия-Висшия, което означава, че такива създания ще бъдат лишени от възможността да участват в синтеза на енергии и личности, извършващ се в настоящата вселенска епоха.
117:2.8 (1281.1) Затова незавършеността на Висшия може да се разглежда като благо, защото то прави възможен еволюционния растеж на сътворените създания от днешните вселени. Празнотата също има свое достойнство, защото тя може да бъде емпирично запълнена.
117:2.9 (1281.2) Един от най-интересните въпроси на крайната философия е следният: извършва ли се актуализация на Висшето Същество в отговор на еволюцията на голямата вселена или крайният космос постепенно еволюира в отговор на постепенната актуализация на Висшия? Или може би в своето развитие те са взаимозависими и взаимообусловени от еволюционните същности, всяка от които предизвиква растежа на другата? В едно сме сигурни: създанията и вселените, висши и низши, се развиват във Висшето и според тяхното развитие възниква обединена съвкупност на цялата крайна активност в настоящата вселенска епоха. Такава е появата на Висшето Същество, че за всички личности всемогъщата енергия на Бога-Висшия е еволюция.
117:3.1 (1281.3) Космическата реалност, определяна ту като Висшето Същество, ту като Бога-Висшия, ту като Всемогъщия-Висшия, е комплексен и всеобщ синтез от възникващите фази на всички крайни реалности. Обширната диверсификация на вечната енергия, божествения дух и всеобщия разум достига крайна кулминация в еволюцията на Висшия, който е съвкупно изражение на целия краен растеж, самопретворяем на божествените нива на максималното крайно завършване.
117:3.2 (1281.4) Висшето Същество е това русло, по което тече съзидателната безкрайност на тройствените съюзи, кристализиращо в галактическата панорама на пространството, на фона на която се разгръща величествената личностна драма на времето — покоряване на енергията-вещество от духа чрез посредничеството на разума.
117:3.3 (1281.5) Иисус каза: “Аз съм живият път” — той е живият път от материалното ниво на самосъзнание до духовното ниво на богосъзнанието. И така, както той представлява живия път на възхода от “аз”-а до Бога, така и Висшият е живият път от крайното съзнание до трансценденталността на съзнанието чак до проникването в абсонитността.
117:3.4 (1281.6) Вашият Син-Създател действително е способен да бъде такъв жив канал, водещ от човечността към божествеността, тъй като той лично, от собствен опит, е преминал този вселенски път на развитие — от истинската човечност на Йешуа бен Йосиф, Сина Човешки, до Райската божественост на Михаил Небадонски — Сина на безкрайния Бог. Подобно на това и Висшето Същество може да функционира като вселенски път за преодоляване на ограниченията на крайния статут, тъй като то е действително въплъщение и личностно олицетворение на еволюцията, прогреса и одухотворяването на всички създания. Така и опитът на низхождащите от Рая личности в голямата вселена е част от неговия опит, допълващ неговия съвкупен възходящ опит с този на странстващите на времето.
117:3.5 (1281.7) Това, че смъртният човек е сътворен по образ Божий, не е само метафора. От физическа гледна точка това твърдение едва ли е вярно, но по отношение на някои вселенски потенциалности то е действителен факт. В човешкия род се разгръща нещо, подобно
117:3.6 (1282.1) на тази драма на еволюционното постижение, която в неизмеримо по-голям мащаб се извършва във вселената на вселените. В присъствието на крайните потенциалности на Висшия човекът — една волева личност, придобива съзидателни черти в съюз с Настройчика — безличностното същество, в резултат на което разцъфва безсмъртната душа. Във вселените на пространствено-времевите личности Създателите действат съвместно с безличностния дух на Райската Троица, благодарение на което те стават създатели на новия енергиен потенциал, присъщ на реалността на Божеството.
117:3.7 (1282.2) Бидейки създание, смъртният човек не е точно подобие на Висшето Същество, което е Божество, но в известен смисъл еволюцията на човека действително напомня растежа на Висшия. Човекът осъзнато преминава пътя на развитие от материалното към духовното за сметка на твърдостта, силата и настойчивостта на своите собствени решения; той расте също така и според начина, по който Настройчикът на Съзнанието създава нови методи, позволяващи му да се спусне от духовното ниво на нивото на моронтийната душа; и веднъж появила се, душата започва да расте самостоятелно.
117:3.8 (1282.3) Това отчасти напомня метода за разширяване на Висшето Същество. Неговото пълновластие расте чрез деянията и постиженията на Висшите Съзидателни Личности; такава е еволюцията на величието на неговото могъщество като управител на голямата вселена. Неговата божествена същност зависи също така и от пред-съществуващото единство на Райската Троица. Но има още един аспект на еволюцията на Бога-Висшия: той не само възниква от деянията на Създателите и произхожда от Троицата; той също така формира само себе си и произхожда от самия себе си. Самото Божество — Бог-Висшият — е волеви, съзидателен участник в своята собствена актуализация като божество. Така и моронтийната човешка душа е волеви партньор в творческото постигане на своето собствено безсмъртие.
117:3.9 (1282.4) В сътрудничество със Съвместния Извършител Отецът манипулира енергиите на Рая, осигурявайки тяхната възприемчивост към действията на Висшето. Заедно с Вечния Син Отецът сътворява личностите на Създателите, чиито деяния с времето ще доведат до владичество на Висшия. Заедно със Сина и Духа Отецът създава троични личности, призвани да действат като управители в голямата вселена чак до настъпването на такова време, когато завършването на еволюцията на Висшето ще му позволи да приеме това пълновластие. По този и много други начини Отецът сътрудничи с другите равноправни същества — Божества и не-Божества, помагайки на еволюцията на Върховността, но Той също така действа в тези области самостоятелно. Тази самостоятелна функция на Отеца вероятно най-добре се разкрива в служенето на Настройчиците и свързаните с тях същества.
117:3.10 (1282.5) Божеството е единство — екзистенциално в Троицата, емпирично във висшето, реализирано на нивото на смъртните създания в сливането с Настройчиците. Присъствието на Настройчик на Съзнанието в смъртния човек разкрива принципното единство на вселената, тъй като човекът — най-низшият възможен тип вселенска личност — съдържа в себе си действителна частица от висшата и вечна реалност, частица от самия Баща на всички личности.
117:3.11 (1282.6) Висшето Същество еволюира благодарение на своята връзка с Райската Троица и вследствие успеха на божествеността на съзидателните и управляващи деца на тази Троица. Безсмъртната душа на човека разкрива своето собствено безсмъртно предназначение благодарение на връзката с божественото присъствие на Райския Баща и в съгласие с личностните решения на човешкия разум. Троицата е за Бога-Висшия това, което е Настройчикът за еволюиращия човек.
117:3.12 (1283.1) В течение на сегашната вселенска епоха Висшето Същество очевидно е неспособно да функционира непосредствено като създател, с изключение на тези случаи, когато творческите сили на времето и пространството са изчерпали крайните възможности за действие. Досега в историята на вселените такова нещо се е случвало само веднъж — когато бяха изчерпани възможностите на крайното действие в областите на вселенското отражение и функционирането на Висшия се яви кулминацията на всички предшестващи творчески актове. Ние предполагаме, че и в бъдеще то ще действа така всеки път, когато предшестващата съзидателност е завършила съответния цикъл на творческа активност.
117:3.13 (1283.2) Висшето Същество не е създавало човек, но човекът е бил в буквалния смисъл на думата създаден от една от потенциалностите на Висшия; самият негов живот произхожда от тази потенциалност. Не се занимава Висшето Същество и с развитието на човека; при все това само Висшият е същността на развитието. От крайна гледна точка ние действително живеем, движим се и съществуваме в иманентността на Висшия Очевидно Висшият е неспособен да инициира изначалната причинност, но тя изглежда като катализатор на вселенския растеж и явно му е съдено да осигури всеобхватната кулминация на предназначението на всички емпирични еволюционни същества. Отецът поражда концепцията за вечния космос; Синовете-Създатели претворяват тази идея във времето и пространството в съгласие и в сътрудничество със Съзидателните Духове; Висшият довежда до кулминация съвкупното развитие на крайното и установява неговата връзка с предназначението на абсонитното.
117:4.1 (1283.3) Наблюдавайки постоянната борба на сътворените създания за съвършенство на статута и божественост на битието, ние неизбежно стигаме до мисълта, че тези нескончаеми усилия свидетелстват за непрекъснатата борба на Висшия за божествено самопретворяване. Бог-Висшият е крайното Божество и то трябва да се справя с проблемите на крайното във всеобхватния смисъл на тази дума. Нашите усилия в борбата с превратностите на времето в еволюционните процеси на пространството са отражения на неговите усилия, насочени към постигане на реалността на “аз”-а и завършване на пълновластието в пределите на сферата на действие, която се разширява от неговата еволюционна същност до крайните възможни предели.
117:4.2 (1283.4) В цялата голяма вселена Висшият се бори за самоизразяване. Неговата божествена еволюция в определена степен зависи от мъдростта на постъпките, извършвани от всяка съществуваща личност. Когато едно човешко същество избира вечен живот, то става сътворец на съдбата; и в живота на такъв възходящ смъртен крайният Бог придобива още по-голяма степен на личностно самопретворяване и разширява своето емпирично владичество. Но ако създанието отхвърли вечния път, то еволюцията на тази част от Висшия, която е зависела от избора на това създание, претърпява неизбежна задръжка; такава загуба може да се компенсира с аналогичен или съпоставим опит; що се отнася до личността на непридобилото вечен живот същество, то тя се поглъща от свръхдушата на творението, ставайки част от Бога-Висшия.
117:4.3 (1283.5) Бог се отличава с такова доверие и любов, че даже на хората Той поверява частица от Своята божествена същност за съхраняване и самопретворяване. Същността на Отеца, духовното присъствие на Настройчика, е неразрушима независимо от избора на смъртното същество. Детето на Висшия — развиващото се “аз”, може да бъде разрушено независимо от това, че потенциално обединяващата личност на такова заблудило се “аз” ще се съхрани като фактор на Божеството на Върховността.
117:4.4 (1283.6) Човешката личност действително е способна да разруши индивидуалността на създанието и макар че всичко това, което е било ценно в живота на такъв космически самоубиец, ще се съхрани, тези качества няма да се съхранят като индивидуално създание. Висшият отново ще се проявява в създания на вселените, но никога повече като същото това лице; уникалната личност, отклонилото възхода същество ще се върне към Висшия, както капката вода се връща в морето.
117:4.5 (1284.1) Всяко изолирано действие на личностните части на крайното е относително несъществено по отношение на бъдещата поява на Висшето Цяло, но при все това цялото зависи от съвкупните действия на многобройните части. Личността на индивидуалния смъртен е незначителна върху фона на всеобхватната Върховност, но личността на всеки човек представя незаменимо значение-ценност в състава на крайното: веднъж изразена, личността никога никъде не намира идентично изражение освен в продължаващото съществуване на тази жива личност.
117:4.6 (1284.2) И така, едновременно с нашия стремеж да изразим себе си Висшият — в нас и заедно с нас — се стреми да изрази своята божествена същност. Всеки път, когато ние намираме Отеца, Висшият отново намира Райския Създател на всичко съществуващо. Според това, как решаваме проблемите по самопретворяването, Бог на опита постига всемогъща върховност във вселените на времето и пространството.
117:4.7 (1284.3) Възходът на човечеството във вселената изисква усилия; еволюцията на Висшия също така е невъзможна без целенасочени и разумни действия. Само с пасивност създанията не могат да постигнат съвършенство; само в непрестанната опека на крайното творение духът на Върховността е способен да реализира енергията на Всемогъщия.
117:4.8 (1284.4) Временната връзка на човека с Висшия служи като основа за космическия морал — всеобщата чувствителност към дълга и неговото приемане. Този морал превъзхожда времевото чувство за добро и зло; той е непосредствено основан на личното, осъзнато разбиране на емпиричните задължения по отношение на емпиричното Божество. Смъртният човек и всички останали крайни създания са сътворени от живия потенциал на енергията, разума и духа, съществуващ във Висшия. Именно на Висшия се опира възходящият съюз на Настройчика и смъртното същество при създаването на безсмъртния и божествен характер на завършилия. Именно от самата реалност Висшият Настройчик със съгласието на човешката воля тъче структурите на вечната същност на възходящия Божий Син.
117:4.9 (1284.5) Развитието на прогреса на Настройчика в одухотворяването и увековечаването на човешката личност пряко спомага за разширяването на суверенността на Висшия. Такива постижения в човешката еволюция едновременно са и постижения в еволюционната актуализация на Висшия. Макар това, че създанията не еволюират без Висшия, да е истина, възможно е и пълната еволюция на Висшия да е точно така непостижима без завършване на еволюцията на всички създания. В това се състои огромната космическа отговорност на самосъзнаващите се личности: Висшето Божество в определен смисъл зависи от избора на смъртните създания. И с помощта на непостижимите средства за вселенско отражение Извечно Древните получават точна и пълна представа за взаимния прогрес на еволюцията на създанията и еволюцията на Висшия.
117:4.10 (1284.6) Огромното предизвикателство, хвърлено на смъртния човек, се заключава в следното: ще решите ли вие да въплътите познаваемите в опита ценностни значения на космоса в своята формираща се индивидуалност или, отхвърляйки предложението за живот, ще допуснете тези тайни на Върховността да останат неразкрити, очакващи действията на друго създание в друго време, което по своему ще се постарае да внесе собствен принос в еволюцията на крайния Бог? Но това ще бъде вече неговият принос във Висшия, а не вашият.
117:4.11 (1284.7) Огромната борба в тази вселенска епоха е борбата между потенциалното и актуалното, стремежът към актуализация на всичко това, което още не е намерило своето изражение. Ако смъртният човек застане на епохалния път за възход към Рая, то с това той следва движенията на времето, които подобно на струи текат в потока на вечността; ако смъртният човек отхвърли продължаването на живота, то той се движи против течението на събитията в крайните вселени. Механичното творение неумолимо се движи в съгласие с разкриващото се предназначение на Райския Баща, но волевото творение притежава избора да приеме или отхвърли ролята на участието на личността в делата на вечността. Смъртният човек е неспособен да унищожи висшите ценности на човешкото съществуване, но той съвсем определено е способен да предотврати еволюцията на тези ценности в своя собствен личен опит. В степента, в която по такъв начин човешкото “аз” отказва да вземе участие във възхода към Рая, в същата степен се извършва забавяне на Висшето в постигането от него на изражение на своята божественост в голямата вселена.
117:4.12 (1285.1) На смъртния човек беше доверено не само духовното присъствие на Райския Баща — неговия Настройчик, но и разпореждането със съдбата на безкрайно малка частица от бъдещия Висш. Защото както човекът достига предназначеното за човека, така и Висшето постига своето предназначение на нивото на Божеството.
117:4.13 (1285.2) Затова всеки от вас стои пред решението, което е стояло пред всеки от нас: ще подведете ли вие Бога на времето, който е толкова зависим от решенията на крайния разум? Ще подведете ли вие Висшата личност на вселените поради леността — признака на животинския регрес? Ще подведете ли вие възвишения брат на всички създания, който така зависи от всяко от създанията? Ще можете ли вие да си позволите да преминете в света на нереализираното, когато пред вас лежи очарователна перспектива — вселенският път, божественото откриване на Райския Баща и божественото участие в търсенията и еволюцията на Бога на Върховността?
117:4.14 (1285.3) Даровете на Бога — неговото посвещаване на реалността — не са отчуждаване от Себе Си; той не отделя от Себе Си творението, но Той е създал напрежения в творенията, въртящи се около Рая. Бог преди всичко обича човека и му дарява потенциално безсмъртие — вечна реалност. И любящият Бога човек действително става вечен. И ето в какво е тайната — колкото повече се приближава човек до Бога чрез любовта, толкова по-голяма става реалността, актуалността на такъв човек. Колкото повече човек се отделя от Бога, толкова повече той се приближава към нереалността — прекратяването на съществуването. Когато човекът посвещава своята воля на изпълнението на волята на Отеца, когато човек отдава на Бога всичко, което има, тогава Бог прави този човек повече, отколкото той е.
117:5.1 (1285.4) Великият Висш — това е космическата свръхдуша на голямата вселена. В него качествата и количествата на космоса действително намират подобаващо за божество отражение; неговата присъща за божество природа представлява пъстра картина на съвкупната грамадност на цялата същност на създания и Създатели във всички еволюиращи вселени. И Висшият е също така актуализиращо се Божество, въплъщаващо съзидателна воля, което обхваща проявяващия се замисъл на вселената.
117:5.2 (1285.5) Интелектуалните, потенциално личностни “аз” на крайното възникват от Третия Източник и Център и постигат краен пространствено-времеви синтез в Бога-Висшия. Когато създанието се подчинява на волята на Създателя, то не подтиска своята личност и не се отказва от нея; действайки по такъв начин, индивидуалните личностни участници в актуализацията на крайния Бог не губят индивидуалността на своята воля. Обратно — такива личности все повече растат за сметка на участието в този велик подвиг на Божеството; в този съюз с божествеността човек се възвисява, обогатява, одухотворява и обединява своето еволюиращо “аз”, еволюирайки до самото преддверие на висшия статут.
117:5.3 (1286.1) Еволюиращата безсмъртна душа на човека — съвместното творение на материалния разум и Настройчика — възхожда като такава към Рая и впоследствие, след зачисляването в Корпуса на Завършилите, придобива нова връзка с контура на духовната гравитация на Вечния Син, което се постига с помощта на емпиричния метод, известен като трансцендентация на завършилия. В резултат такива завършили стават приемливи кандидати за емпирично признаване като личности на Бога-Висшия. И когато тези смъртни разумни същества, изпълнявайки неизвестни бъдещи задачи на Корпуса на Завършилите, постигнат седмия стадий на духовното битие, техният двуединен интелект ще стане триединен. Двата съзвучни разума — човешкият и божественият, ще се възвисят в съюз с емпиричния разум на Висшето Същество, който тогава вече ще е завършил своята актуализация.
117:5.4 (1286.2) Във вечното бъдеще актуализацията на Бога-Висшия — неговото съзидателно изражение и духовно изображение, ще се осъществи в одухотворения разум, безсмъртната душа на възходящия човек така, както разкриването на Всеобщия Баща е станало в земния живот на Иисус.
117:5.5 (1286.3) Човек не се обединява с Висшия и не се разтваря в него като индивидуалност, но вселенските последствия от опита на всички хора наистина образуват част от божествено емпиричното познаване на Висшето. “Делата са наши, последствията — Божии.”
117:5.6 (1286.4) Преминавайки през нарастващите нива на вселените, прогресиращата личност оставя зад себе си следа от актуализирана реалност. Растящите творения на времето и пространството, било то разум, дух или енергия, се видоизменят при преминаване на личностите през техните сфери. Когато човекът действа, Висшият реагира и това явление представлява факта на прогреса.
117:5.7 (1286.5) Огромните контури на енергията, разума и духа никога не се намират в постоянно владение на възходящата личност; тези видове служене извечно се явяват част от Върховността. В смъртния опит човешкият интелект принадлежи на ритмичните пулсации на спомагателните духове на разума и осъществява своите решения в тази област, която се образува за сметка на въвлечеността в това служене. След естествената смърт човешкото “аз” завинаги се отделя от контура на спомагателните духове. Макар че тези духове явно никога не предават на една личност опита на другата, те са способни да предават и предават безличностните последствия от решенията и действията чрез Бог-Седмократния на Бог-Висшия. (Това се отнася поне за спомагателните духове на поклонението и мъдростта.)
117:5.8 (1286.6) Така стои въпросът и с духовните контури — човекът ги използва по време на своя възход във вселените, но те никога не му принадлежат като част от неговата вечна личност. Но тези контури на духовна опека, било то Духът на Истината, Светият Дух или духовното присъствие на свръхвселената, са възприемчиви и чувствителни към проявяващите се ценности на възходящата личност и тези ценности с точност се предават чрез Седмократния Висшия.
117:5.9 (1286.7) Макар че такива духовни влияния като Светия Дух и Духа на Истината се отнасят към опеката, осъществявана в локалната вселена, тяхното ръководство не се ограничава само с географските предели на даденото локално творение. Напускайки границите на своята родна локална вселена, възходящият смъртен не се лишава от цялата опека на Духа на Истината, който с такова постоянство го е наставлявал и извеждал от философските лабиринти на материалните и моронтийните светове при всяка криза на възхода, неизменно помагайки на Райския странстващ и всеки път казвайки му: “Това е пътят.” Когато с помощта на духа, на проявяващото се Висше Същество и на службата за свръхвселенско отражение вие напуснете владенията на локалната вселена, то вас и по-нататък ще ви води към Рая утешаващият и направляващ дух на посвещенческите Райски Божии Синове.
117:5.10 (1287.1) Как тези многобройни контури на космическото служене регистрират значенията, ценностите и фактите на еволюционния опит на Висшия? Ние не знаем това със сигурност, но предполагаме, че такава регистрация се извършва чрез Висшите Създатели с Райски произход, непосредствено посвещаващи се на тези пространствено-времеви контури. Интелектуално-емпиричните акумулации на спомагателните духове на разума, опекунстващи физическото ниво на интелекта, са част от опита на Божествената Попечителка на локалната вселена и чрез този Съзидателен Дух те вероятно се регистрират в разума на Върховността. Вероятно по такъв начин, с помощта на аналогични методи, в лицето на Върховността се регистрира и опитът на смъртните, получен в общуването с Духа на Истината и Светия Дух.
117:5.11 (1287.2) Даже опитът на човека и Настройчика трябва да се отразява в божествеността на Божеството-Висшето, тъй като когато Настройчиците придобиват опит, те стават сродни на Висшето, а еволюиращата душа на смъртния човек се създава от предсъществуващата възможност за такъв опит в пределите на Висшия.
117:5.12 (1287.3) Така разнообразният опит на цялото творение действително става част от еволюцията на Висшия. Създанията само използват качествата и количествата на крайното в своя възход към Отеца; безличностните последствия от такова използване остават вечно част от живия космос — Висшата личност.
117:5.13 (1287.4) Това, което самият човек взема със себе си като притежание на своята личност, е запечатаният в неговия характер опит от използването на интелектуалните и духовни контури на голямата вселена при своя възход към Рая. Когато човек взема решение и когато претворява това решение в действие, той придобива опит и значенията и ценностите на този опит завинаги остават част от неговия вечен характер на всички нива — от крайното до окончателното. Притежаващият космическа нравственост и божествена духовност характер представлява главната маса лични решения на създанията, озарени от искреното поклонение, прославени от разумната любов и претворени в братското служене.
117:5.14 (1287.5) С времето еволюиращият Висш рано или късно ще компенсира неспособността на крайните създания да постигнат повече от ограничена емпирична връзка с вселената на вселените. Създанията са способни да постигнат Райския Баща, но техният еволюционен разум, явявайки се краен, е неспособен действително да разбере безкрайния и абсолютен Отец. При все това, тъй като целият опит на създанията се регистрира във Висшия и става негова част, след като всички създания постигнат последното ниво на крайното съществуване и след като съвкупното развитие на вселената направи възможно постигането от тях на Бога-Висшия като действително духовно присъствие на божествеността, тогава — по силата на самия факт на такава връзка — се установява връзка с всеобхватния опит. Крайните същности на времето таят в себе си семената на вечността; нас ни учат, че след като целостността на еволюцията стане свидетел на изтощаването на способността за космически растеж, всеобхватното крайно ще премине към абсонитните стадии на вечния път в търсене на Отеца като Пределен.
117:6.1 (1287.6) Ние търсим Висшия във вселените, но не го намираме. “Той е вътрешното и външното на всички неща и същества, движещи се и неподвижни. Оставайки далечен, той е близък, неузнаваем в своята тайна.” Всемогъщият-Висшият е формата на онова, което още не е оформено, еталонът на това, което още не е създадено. Бог-Висшият е вашият вселенски дом и когато вие го намерите, това ще бъде подобно на завръщане в къщи. Той е вашият емпиричен родител; той също е израснал в опита на божествения родител точно така, както и в опита на хората. Той ви познава, защото прилича и на създател, и на създание.
117:6.2 (1288.1) Ако вие действително желаете да намерите Бога, то във вашия разум не може да не се появи осъзнаване на Висшия. Така, както Бог е ваш божествен Баща, така Висшият е ваша божествена Майка, която ви отглежда в течение на целия ви живот във вселената. “Колко всеобхватен е Висшият — той е навсякъде! От неговото присъствие зависи животът на безбройните сътворени същества и нито едно не бива отхвърлено.”
117:6.3 (1288.2) Това, което Михаил е за Небадон, Висшият е за крайния космос; неговото Божество е великият път, по който любовта на Отеца тече навън към цялото творение, и то е великият път, по който крайните създания вървят към центъра в търсене на Отеца, Който е любов. Даже Настройчиците на Съзнанието са свързани с него: по своята изначална божествена същност те са подобни на Отеца, но придобивайки опит от събитията на времето, ставащи във вселените на пространството, те стават подобни на Висшия.
117:6.4 (1288.3) Актът на вземане от създанията на решение да изпълняват волята на Създателя представлява космическа ценност от вселенско значение, което веднага предизвиква реакцията на някаква неразкрита, но повсеместна координационна сила, може би проявление на все по-широкото действие на Висшето Същество.
117:6.5 (1288.4) Моронтийната душа на еволюиращия смъртен наистина е син на действащия чрез Настройчика Всеобщ Баща и дете на ответното космическо действие на Висшето Същество, Всеобщата Майка. Майчинското влияние преобладава в човешката личност в течение на цялото детство на растящата душа в локалната вселена. Влиянието на родителите-Божество става по-балансирано след сливането с Настройчика и в течение на пребиваването в свръхвселената, но когато създанието на времето започва да пресича вечната централна вселена, същността на Отеца става все по-очевидна, постигайки върховете на крайното изражение, след като създанието познае Всеобщия Баща и бъде прието в Корпуса на Завършилите.
117:6.6 (1288.5) В опита и чрез опита от постигането от възходящия "аз" на статута на завършил колосално действие върху неговите емпирични майчински качества оказват присъствието на духа на Вечния Син и присъствието на разума на Безкрайния Дух, които влизат в съприкосновение с такова "аз" и го изпълват. По-късно, в сферите на активност на завършилите в голямата вселена, се извършва ново пробуждане на скрития майчински потенциал на Висшия — нова реализация на емпиричните значения, нов синтез на емпиричните ценности на целия възходящ път. Изглежда това самопретворяване ще продължава в живота на завършилите от шеста степен дотогава, докато майчинското наследство на Висшия не достигне крайна синхронност с наследството на Отеца, заключено в Настройчика. Този загадъчен период на функциониране в голямата вселена е продължение на зрелия етап от живота на възвисяващия се и усъвършенстван смъртен.
117:6.7 (1288.6) Възможно е след завършването на шестата степен на съществуването и навлизането в седмата, завършваща степен на духовния статут да настъпи време на прогресивни епохи на обогатяване на опита, задълбочаване на мъдростта и въплъщаване на божествеността. В същността на завършилия това явно ще е аналогично на успешното завършване на борбата на разума за самопретворяване на духа, завършването на съгласуването на възходящата същност на човека с божествената същност на Настройчика в пределите на крайните възможности. Така това величествено вселенско “аз” става вечен син-завършил на Райския Баща, както и вечно вселенско дете на Висшата Майка — едно вселенско “аз”, способно да представлява както Бащата, така и Майката на вселените и личностите във всяка дейност или начинание, които се отнасят към крайното управление на създанията, на създадените или на еволюиращите неща и същества.
117:6.8 (1289.1) Всички развиващи своята душа хора са в буквалния смисъл еволюционни синове на Бога-Баща и Бога-Майка — Висшето Същество. Но дотогава, докато смъртният човек не осъзнае това божествено наследство в своята душа, неговата увереност в родството с Божеството трябва да се въплъщава във вярата. Опитът от човешкия живот е космическият пашкул, в който неличностните вселенски способности на Висшето Същество и неличностното вселенско присъствие на Всеобщия Баща (които не са личности) формират моронтийната душа на времето и характера на завършилия, съединяващ в себе си човешкото и божествено начало — същество, за което са подготвени вселенско предназначение и вечно служене.
117:6.9 (1289.2) Хората твърде често забравят за това, че Бог е най-големият опит в човешкото съществуване. Другите видове опит са ограничени по своя характер и съдържание, но опитът на Бога е ограничен само от способността за постигането му, която създанието притежава, и такъв опит сам по себе си разширява тази способност. Когато хората търсят Бога, те търсят всичко. Когато намират Бога, те са намерили всичко. Търсенето на Бога е безмерно посвещаване на любовта, което влече след себе си поразително откриване на нова, още по-голяма любов, жадуваща да бъде посветена.
117:6.10 (1289.3) Всяка истинска любов е от Бога и човекът получава божествената любов, посвещавайки я на своите ближни. Любовта е динамична. Невъзможно е да я удържиш, тя е изпълнена с живот, тя е свободна, тя вълнува и винаги се намира в движение. На човека никога не се отдава да вземе любовта на Отеца и да я заключи в своето сърце. Любовта на Отеца може да стане истинска за смъртния човек, само когато премине през неговата личност и той на свой ред посвети тази любов на своите ближни. Великият кръговрат на любовта изтича от Отеца чрез неговите синове към братята и оттам — до Висшия. Любовта на Отеца се проявява в смъртната личност благодарение на служенето на вътрешния Настройчик. Богопозналият син разкрива тази любов на своите вселенски братя и това братско чувство е основата на любовта на Висшия.
117:6.11 (1289.4) Пътят към Висшия преминава само през опита и в сегашните епохи на творението са известни само три начина, с помощта на които създанията могат да постигнат Върховността:
117:6.12 (1289.5) 1. Жителите на Рая низхождат от вечния Остров през Хавона, където придобиват способност за разбиране на Върховността чрез наблюдаване на различията между реалностите на Рая и Хавона посредством изследване на многобройните видове дейности на Висшите Съзидателни Личности — от Главните Духове до Синовете-Създатели.
117:6.13 (1289.6) 2. Пространствено-времевите възходящи създания от еволюционните вселени на Висшите Създатели се приближават плътно до Висшия при пресичането на Хавона като първа крачка към по-доброто осъзнаване на единството на Райската Троица.
117:6.14 (1289.7) 3. Местните на Хавона придобиват разбиране на Висшия чрез общуването с низходящите странстващи на Рая и възходящите странстващи на седемте свръхвселени. Местните на Хавона по своята природа са способни да хармонизират принципно различните възгледи на жителите на вечния Остров и обитателите на еволюционните вселени.
117:6.15 (1290.1) За еволюционните създания съществуват седем велики начина за приближаване към Всеобщия Баща. Пътят на всяко от тези възнесения към Рая преминава през божествеността на един от Седемте Главни Духа; и всеки начин става възможен благодарение разширената възприемчивост към опита, появяваща се в създанията в резултат на служенето в тази свръхвселена, която отразява същността на съответния Главен Дух. Съвкупността от тези седем опита очертава известните понастоящем предели на осмислянето от създанието на реалността и актуалността на Бог-Висшия.
117:6.16 (1290.2) Не само собствената ограниченост на човека му пречи да намери крайния Бог; причината е и в незавършеността на вселената; именно незавършеността на всички създания — минали, настоящи, бъдещи — прави Висшето непостижимо. Всеки индивид, постигнал божествените нива на богоподобие, е способен да намери Бога-Баща, но личното постигане на Бога-Висшия ще стане възможно за отделното създание чак тогава, когато в далечно бъдеще, чрез всеобщо постигане на съвършенство, ще го намерят всички създания едновременно.
117:6.17 (1290.3) Независимо от това, че в настоящата вселенска епоха вие сте неспособни да го намерите лично така, както сте способни да намерите и както ще намерите Бащата, Сина и Духа, възходът към Рая и последващата дейност във вселената постепенно ще създадат във вашето съзнание представа за вселенското присъствие и космическите действия на Бога на целия опит. Плодовете на духа са същността на Висшето и то подлежи на реализиране в човешкия опит.
117:6.18 (1290.4) Предстоящото за човека в бъдеще постигане на Висшия ще стане в резултат от сливането му с духа на Райското Божество. За урантийците този дух е присъствието на Райския Баща в Настройчика; и макар че Тайнственият Наставник произхожда от Отеца и е подобен на Отеца, ние се съмняваме, че даже такъв божествен дар е способен да изпълни неизпълнимото — да разкрие същността на безкрайния Бог пред крайното създание. Както предполагаме ние, това, което Настройчикът ще разкрие на бъдещите завършили от седма степен, ще бъде божествеността и същността на Бога-Висшия. И това разкриване ще означава за крайното същество това, което разкриването на Безкрайното би означавало за абсолютното същество.
117:6.19 (1290.5) Висшият не е безкраен, но той вероятно обхваща цялата безкрайност, която безкрайното създание ще може някога да осъзнае. За да разбереш нещо повече, отколкото Висшият, е нужно да бъдеш повече от краен!
117:6.20 (1290.6) Всички емпирични творения са взаимосвързани в реализацията на своето предназначение. Само екзистенциалната реалност е самодостатъчна и самосъществуваща. Хавона и седемте свръхвселени са необходими една за друга за постигане на максималната степен на постигане на крайното; точно така някога те ще зависят и от бъдещите вселени на външното пространство за преодоляването на крайния статут.
117:6.21 (1290.7) Възходящият човек е способен да намери Отеца; Бог е екзистенциален и затова реален независимо от статута на опита, постигнат от цялата вселена. Но нито едно отделно взето възходящо създание няма да може някога да намери Висшия, докато всички възходящи същества не достигнат максимална вселенска зрелост, която да им позволи едновременно да вземат участие в това откритие.
117:6.22 (1290.8) Отецът не отдава значение на обществените различия; Той се отнася към всеки от Своите възходящи синове както към космически индивиди. Висшият също не отдава значение на обществените различия; той се отнася към своите емпирични деца както към единно космическо цяло.
117:6.23 (1290.9) Човекът може да намери Отеца в своето сърце, но той е длъжен да търси Висшия в сърцата на всички други хора; и когато всички създания в съвършенство разкрият любовта на Висшия, тогава той ще стане вселенска действителност за всички съзнания. И това е само друг начини да се изрази мисълта, че вселените ще преминат в устойчивото състояние на светлината и живота.
117:6.24 (1291.1) Постигането на съвършено самовъплъщаване от всички личности и постигането на съвършена устойчивост от всички вселени е равносилно на постигането на Висшия и свидетелства за освобождаването на цялата крайна реалност от ограниченията, свойствени на несъвършенството на битието. Такова изтощаване на всички крайни потенциали води до завършване на постигането на Висшия и, от друга страна, може да се определи като завършена еволюционна актуализация на самото Висше Същество.
117:6.25 (1291.2) Хората намират Висшия не внезапно и зрелищно, подобно на земетресение, което разтрошава скали и образува пропасти, а бавно и търпеливо, подобно на река, която спокойно отмива почвата от своето русло.
117:6.26 (1291.3) Когато намерите Отеца, вие ще откриете великата причина за вашия духовен възход във вселените; когато намерите Висшия, вие ще откриете великото следствие от вашето придвижване към Рая.
117:6.27 (1291.4) Но никой от богопозналите смъртни никога няма да бъде самотен в своето пътешествие през космоса, тъй като той знае, че всяка своя крачка извършва заедно с Отеца, докато самият път, по който върви, е присъствието на Висшия.
117:7.1 (1291.5) Завършването на реализацията на всички крайни потенциали е равносилно на завършването на реализацията на целия еволюционен опит. Това предполага окончателното проявяване на Висшия като всемогъщото присъствие на Божеството във вселените. Ние смятаме, че на този стадий на развитие Висшето ще бъде толкова явно личностно същество, колкото и Вечният Син, ще бъде толкова реално надарено със сила, колкото и Райският Остров, ще бъде толкова всецяло обединено, колкото и Съвместният Извършител, и всичко това ще стане в пределите, ограничени от крайните възможности на Върховността в кулминационното развитие на настоящата вселенска епоха.
117:7.2 (1291.6) Макар че такава концепция за бъдещото Висше Божество е абсолютно правилна, ние бихме искали да обърнем внимание на някои проблеми, свързани с тази представа:
117:7.3 (1291.7) 1. Безусловните Наблюдатели на Висшия едва ли могат да се изпълнят с божественост на някакъв стадий преди завършването на неговата еволюция и при все това същите тези наблюдатели вече условно се ползват от присъщото за върховността пълновластие по отношение на вселените, утвърдили се в светлината и живота.
117:7.4 (1291.8) 2. Висшето едва ли би могло да функционира в Пределната Троица, без да достигне пълна актуалност на вселенския статут, и при все това Пределната Троица още сега е условна реалност и вие вече знаете за съществуването на Условните Наместници на Пределния.
117:7.5 (1291.9) 3. Висшият не е напълно реално същество за вселенските създания, но съществуват много основания, позволяващи да се направи изводът, че той е напълно реален за Седмократното Божество, простиращо се от Всеобщия Баща в Рая до Синовете-Създатели и Съзидателните Духове на локалните вселени.
117:7.6 (1291.10) Възможно е в горните предели на крайното ниво — там, където времето се съединява с областта на преодоляното време — последователността да става неясна и изтрита. Възможно е Висшият да е способен да предвиди своето вселенско присъствие на свръхвремевите нива и след това, в ограничени предели, да прогнозира бъдещата еволюция, отразявайки това прогнозирано бъдеще назад към създадените нива на Иманентността на Проектираната Незавършеност. Такива явления могат да се наблюдават всеки път, когато крайното влиза в контакт със свръхкрайното, както това става в опита на хората, обитавани от Настройчици на Съзнанието — истински залог за бъдещите вселенски постижения на човека в течение на цялата вечност.
117:7.7 (1292.1) Когато възходящите смъртни бъдат приети в корпуса на завършилите на Рая, те полагат клетва за вярност пред Бога-Висшия, което е Троицата в разбирането на всички крайни създадени личности, и впоследствие, в процеса на функционирането на завършилите в еволюиращите вселени, те се подчиняват на изключителното разпореждане на Рая чак до епохалното утвърждаване на локалните вселени в светлината и живота. Според това как новите организации за управление на тези усъвършенствани творения започват да отразяват проявяващото се пълновластие на Висшия, ние забелязваме, че далечните отряди на завършилите признават юрисдикцията на тези нови правителства. Изглежда, че Бог-Висшият се развива като обединител на еволюционните Корпуси на Завършилите, но е много вероятно Висшият, като член на Пределната Троица, да ръководи вечната съдба на тези седем корпуса.
117:7.8 (1292.2) Висшето Същество съдържа в себе си три свръхчовешки възможности за проявление във вселената:
117:7.9 (1292.3) 1. Абсонитно участие в първата емпирична Троица.
117:7.10 (1292.4) 2. Взаимно-абсолютно участие във втората емпирична Троица.
117:7.11 (1292.5) 3. Взаимно-безкрайно участие в Троицата на Троиците; но ние нямаме удовлетворителна представа какво действително означава това.
117:7.12 (1292.6) Това е една от общоприетите хипотези относно бъдещето, което очаква Бог-Висшия, но съществуват също така и много хипотези за неговите връзки с днешната голяма вселена след постигането от нея на статута на светлината и живота.
117:7.13 (1292.7) Настоящата цел на свръхвселените се заключава в това, изхождайки от своето състояние и в пределите на своите възможности, да станат така съвършени, както Хавона. Това съвършенство се отнася до физическите и духовни постижения и включва в себе си също така и развитието на администрация, на система за управление и на братски взаимоотношения. Смята се, че в бъдещите епохи в свръхвселените постепенно ще бъдат изживени възможностите за дисхармония, несъгласуваност и неправилни решения. Енергийните контури ще бъдат напълно балансирани и изцяло подчинени на разума, докато духът в присъствието на личност ще е постигнал господство над разума.
117:7.14 (1292.8) Предполага се, че в това намиращо се в далечното бъдеще време духовното лице на Висшия и придобитата енергия на Всемогъщия ще постигнат съгласуваност на развитието и че те, обединени във Висшия Разум и с негова помощ, ще се реализират като Висше Същество, като завършена актуалност във вселените — актуалност, достъпна за наблюдение от всички създадени разумни същества, предизвикваща реакцията на всички създадени енергии, съгласувана във всички духовни същности и познаваема в опита на всички вселенски личности.
117:7.15 (1292.9) Тази концепция предполага истинско пълновластие на Висшия в голямата вселена. Напълно е възможно днешните троични управляващи да продължат да действат като негови наместници, но ние предполагаме, че съществуващите днес граници между седемте свръхвселени постепенно ще изчезнат и цялата голяма вселена ще функционира като усъвършенствано цяло.
117:7.16 (1292.10) Възможно е Висшият да се намира лично в Уверса — столицата на Орвонтон, откъдето да ръководи управлението на временните творения, но това е само предположение. Но несъмнено е това, че личността на Висшето Същество определено ще бъде достъпна на някакво конкретно място, макар че неговото вездесъщо Божество вероятно както преди ще продължи да насища със себе си вселената на вселените. Каква ще бъде връзката на обитателите на свръхвселената с Висшия от тази епоха — ние не знаем, но тя може да напомня днешното взаимоотношение между местните на Хавона и Райската Троица.
117:7.17 (1293.1) Усъвършенстваната голяма вселена на тези бъдещи дни ще се отличава значително от това, което е тя днес. Ще отидат в миналото увлекателните дела — организирането на галактиките на пространството, имплантирането на живот в изменчивите светове на времето и развитието на хармония от хаоса, на красота от потенциалите, на истина — от значенията, на добродетели — от ценностите. Ще завърши крайното предназначение на времевите вселени! Възможно е да настъпи време на покой, на отдих от вековната борба за еволюционно съвършенство. Но не задълго! Несъмнено, уверено и необратимо загадката на възникващото Божество на Бог-Пределния ще отправи предизвикателство към тези усъвършенствани граждани на неизменните вселени точно така, както някога търсенето на Бога-Висшия се превърна в изпитание за техните борещи се еволюционни предци. Завесата на космическата съдба ще се вдигне, за да открие трансценденталното величие на пленителните абсонитни търсения на Всеобщия Баща на тези нови, по-високи нива, които се разкриват в пределния опит на създанията.
117:7.18 (1293.2) [Подготвено от Могъщ Посланик, временно пребиваващ на Урантия.]
Книгата Урантия
Документ 118
118:0.1 (1294.1) ПО ОТНОШЕНИЕ на няколко същности за Божеството може да се каже следното:
118:0.2 (1294.2) 1. Отецът е самосъществуващо “аз”.
118:0.3 (1294.3) 2. Синът е съ-съществуващото “аз”.
118:0.4 (1294.4) 3. Духът е съвместно-съществуващо “аз”.
118:0.5 (1294.5) 4. Висшият е еволюционно-емпирично “аз”.
118:0.6 (1294.6) 5. Седмократният е божественост, разпространяваща “аз”.
118:0.7 (1294.7) 6. Пределният е трансцендентално-емпирично “аз”.
118:0.8 (1294.8) 7. Абсолютният е екзистенциално-емпирично “аз”.
118:0.9 (1294.9) Макар че Бог-Седмократният е необходим за еволюционното постигане на Висшия, Висшият също е необходим за евентуалната поява на Пределния. Двойното присъствие на Висшия и Пределния представлява основно обединяване на субабсолютното и производно Божество, тъй като те взаимозависимо се допълват в постигането на своето предназначение. Заедно те образуват емпиричния мост, съединяващ началото и завършването на целия съзидателен растеж в мирозданието на голямата вселена.
118:0.10 (1294.10) Съзидателното развитие никога не свършва, но винаги носи удовлетворение; то е безкрайно в своето протежение, но то винаги е пронизано от моментите на личностно удовлетворение от постигането на предходната цел, която служи като толкова ефективно и мобилизиращо начало за новите дела в космическото развитие, изследването на вселената и постигането на Божеството.
118:0.11 (1294.11) Макар че областта на математиката е свързана с качествени ограничения, тя все пак осигурява за крайния разум концептуална основа за размишление за безкрайността. Количествено ограничение на числата не съществува даже в разбирането на крайния разум. Колкото и голямо да е числото, към него винаги може да се прибави още едно число. Освен това вие сте способни да разберете, че колкото и пъти да прибавите нова величина, резултатът ще бъде безкрайно далеч от безкрайността, тъй като всеки път ще може да се прибавя още по едно число.
118:0.12 (1294.12) В същото време безкрайните редове могат да се сумират във всеки момент и такова цяло (по-точно субцяло) донася на даденото същество в даденото време цялата пълнота на радостта от постигането на целите. Но рано или късно същото това същество започва да жадува за нови и по-високи цели, започва да се стреми към тях и такива присъщи на растежа дерзания винаги ще се очакват в циклите на вечността, всяко в своето време.
118:0.13 (1294.13) Всяка последваща вселенска епоха е преддверие на новата ера на космически растеж и всяка космическа ера става непосредствена съдба на предшестващите стадии. Хавона сама по себе си е съвършено, но ограничено по своето съвършенство творение; разпространявайки се в еволюционните вселени, съвършенството на Хавона придобива не само космическо предназначение, но и освобождаване от ограниченията на доеволюционното битие.
118:1.1 (1295.1) За да може по-уверено да се ориентира в космоса, човек трябва колкото може по-добре да разбира връзката на Божеството с космоса. Макар че абсолютното Божество е по своята природа вечно, Боговете са свързани с времето като придобиван във вечността опит. В еволюционните вселени вечността има временна непрекъснатост — непрекъснатото сега.
118:1.2 (1295.2) Решавайки да изпълни волята на Отеца, личността на смъртното създание е способна да се увековечи благодарение на отъждествяването си с пребиваващия в нея дух. Такова посвещаване на волята е равностойно на осъществяване във вечността на реалността на целта. Това значи, че целта на създанието е станала неизменна относно непрекъснатата последователност от моменти — иначе казано, течението на времето няма да се съпровожда с изменение на целите на създанието. Дали такива моменти ще бъдат милион или милиард, няма значение. По отношение на целта на създанието броят е изгубил смисъл. Така решението на създанието и решението на Бога довеждат до вечните реалности на нескончаемия съюз, в който духът на Бога и същността на човека се обединяват за извечно служене на децата на Бога и техния Райски Баща.
118:1.3 (1295.3) Съществува пряка връзка между зрелостта и единицата за възприемане на времето за всеки даден интелект. Единицата за време може да бъде ден, година или по-дълъг период, но тя неизменно е критерий, с помощта на който съзнаващото “аз” оценява обстоятелствата на живота и посредством който постигащият интелект определя и оценява фактите на временното съществуване.
118:1.4 (1295.4) Опитът, мъдростта и разсъдителността са следствие от удължаването на единицата за време в смъртното съществуване. Когато човешкият разум се завръща към миналото, той оценява миналия опит, за да го използва в настоящата ситуация. Когато човек се обръща към бъдещето, той се опитва да оцени бъдещото значение на възможното действие. Възползвайки се по такъв начин и от опита, и от мъдростта, човешката воля предлага съждение и взема решение в настоящето, в резултат на което се появява план за действие, породен както от миналото, така и от бъдещето.
118:1.5 (1295.5) В процеса на съзряване на развиващото се “аз” миналото и бъдещето се съединяват, за да хвърлят светлина върху истинското значение на настоящето. Ставайки все по-зряло, това “аз” черпи опит от все по-дълбокото минало, докато проницателността на неговата мъдрост се стреми да проникне във все по-далечното бъдеще. И според това, как постигащото “аз” разширява своето проникване както в миналото, така и в бъдещето, неговите съждения все по-малко и по-малко зависят от преминаващото настояще. По такъв начин решението-действие започва да се освобождава от оковите на изменчивото настояще и едновременно с това започва да приема вид, имащ значение за миналото-бъдещето.
118:1.6 (1295.6) Търпението е нужно на тези смъртни, които използват кратки времеви единици; настоящата зрелост превъзхожда търпението със своята сдържаност, която се ражда в истинското разбиране.
118:1.7 (1295.7) Да станеш зрял, това значи да живееш по-интензивно в настоящето, едновременно освобождавайки се от ограниченията на настоящето. Зрелите планове, основани на миналия опит, се претворяват в настоящето така, че да подобрят ценностите на бъдещето.
118:1.8 (1295.8) Единицата време, съответстваща на незрелостта, концентрира значението-ценност в настоящия момент по такъв начин, че го лишава от истинска връзка с не-настоящето — минало-бъдеще. С достигането на зрелостта единицата-време достига величината, при която става разкриването на еднородната връзка между минало-настояще-бъдеще, в резултат на което “аз”-ът започва да постига цялостност на събитията, започва да вижда пейзажа на времето в панорамната перспектива на разширените хоризонти, започва може би да предполага съществуване, нямащо начало и край, на вечния континуум, фрагментите на който се наричат време.
118:1.9 (1296.1) На нивата на абсолютното и безкрайното моментът на настоящето съдържа в себе си цялото минало и цялото бъдеще. АЗ СЪМ означава също така и АЗ БЯХ, и АЗ ЩЕ БЪДА. И това представя нашата най-добра концепция за вечността и вечното.
118:1.10 (1296.2) На абсолютното и вечно ниво потенциалната реалност е също толкова значима, колкото и актуалната реалност. Само на крайното ниво и само от гледна точка на свързаните от времето създания между тях се вижда толкова огромно различие. За Бога — като Абсолют — взелият вечното решение възходящ смъртен вече е Райски завършил. Но благодарение на пребиваващия в човека Настройчик на Съзнанието Вечният Баща не е ограничен само от осъзнаването на този факт, но е способен също така и да знае за всеки епизод от временната борба с проблемите, възникващи по пътя на възхода на създанието от животното до богоподобните нива на битието, както и да взема участие в тази борба.
118:2.1 (1296.3) Повсеместността на Божеството не следва да се бърка с пределността на божествената вездесъщност. По волята на Всеобщия Баща Висшият, Пределният и Абсолютът компенсират, координират и обединяват Неговата пространствено-времева повсеместност и преодолялата пространството и времето вездесъщност с Неговото извънвремево и извънпространствено всеобщо и абсолютно присъствие. И вие следва да помните, че повсеместността на Божеството, толкова често асоциируема с пространството, не е задължително обусловена от времето.
118:2.2 (1296.4) Като смъртни и моронтийни възходящи създания вие все по-добре постигате Бога благодарение на служенето на Бог-Седмократния. Чрез Хавона вие откривате Бог-Висшия. В Рая вие Го намирате като личност, а скоро след като станете завършил, вие ще се опитате да Го познаете като Пределен. Изглежда, че след постигането на Пределния завършилите имат само един път — да пристъпят към търсене на Абсолюта. Нито един от завършилите няма да се терзае от неведение на пътя към Божеството-Абсолют, тъй като възхождайки на нивото на висшето и пределното, той е намерил Бога-Баща. Такива завършили несъмнено ще вярват в това, че ако техните търсения на Бога-Абсолют се увенчаят с успех, те ще открият същия Бог — Райския Баща, проявяващ Себе Си на още по-безкрайни и универсални нива. Несъмнено е, че постигането на Бога в Абсолюта ще разкрие Първичния Прародител на вселените, точно както и Окончателния Баща на личностите.
118:2.3 (1296.5) Възможно е Бог-Висшият да не е демонстрация на пространствено-времевата вездесъщност на Божеството, но той е буквално проявление на божествената повсеместност. Между духовното присъствие на Твореца и материалните проявления на творението съществува обширна област на повсеместно ставане — вселенската поява на еволюционното Божество.
118:2.4 (1296.6) Ние сме уверени, че ако Бог-Висшият някога подчини вселените на времето и пространството на своето непосредствено управление, то такова управление на Божеството ще се осъществява под свръх-управлението на Пределния. В такъв случай Бог-Пределният ще започне да се проявява във вселените на времето като трансценденталния Всемогъщ (Всесилния), под свръх-управлението на когото в аспекта на административните функции на Всемогъщия-Висшия ще се намират свръх-времето и преодоляното пространство.
118:2.5 (1297.1) След нас и смъртните могат да си зададат въпроса: ако развитието на Бога-Висшия до положение на глава на административната власт в голямата вселена се съпровожда с разширено проявление на Бога-Пределния, то ще се съпровожда ли съответстващото проявление на Бога-Пределния в постулираните вселени на външното пространство с аналогични и нарастващи разкрития на Бога-Абсолют? Но ние не знаем със сигурност това.
118:3.1 (1297.2) Само благодарение на своята повсеместност Божеството можа да обедини пространствено-времевите проявления в крайната концепция, тъй като времето е последователност от моменти, докато пространството е система от свързани точки. В крайна сметка вие постигате времето чрез анализ, а пространството — чрез синтез. Вие координирате и асоциирате тези две неприличащи си понятия благодарение на интегриращата интуиция на личността. От всички представители на животинския свят само човекът притежава тази способност за пространствено-времево възприятие. За животното движението притежава значение, но само за личностното създание движението представлява ценност.
118:3.2 (1297.3) Нещата са обусловени от времето, но истината е извън времето. Колкото повече истина сте познали, толкова повече истина сте, толкова повече сте способни да познаете миналото и да постигнете бъдещето.
118:3.3 (1297.4) Истината е невъзмутима — завинаги свободна от всякакви мимолетни превратности, но никога неувяхваща, нелишена от жизненост, оставаща неизменно трепетна и гъвкава. — лъчезарно жива. Но когато истината се съединява с факта, то както времето, така и пространството обуславят нейното значение и корелират нейната ценност. Такива реалности на истината, съединени с факта, се превръщат в представи и съответно преминават в областта на относителните космически реалности.
118:3.4 (1297.5) Съединяването на абсолютната и вечна истина на Създателя с фактическия опит на крайното и времево създание довеждат до възникването на нова и проявяваща се ценност на Висшия. Концепцията за Висшия е задължителна за координацията на божествения и неизменен небесен свят с крайния и постоянно изменящ се земен свят.
118:3.5 (1297.6) От цялото неабсолютно пространството очевидно е най-близко от всичко до абсолютното. Явно пространството е абсолютно пределно. Действителната трудност в разбирането на пространството на материално ниво се обяснява с това, че докато материалните тела съществуват в пространството, пространството също съществува в същите тези материални тела. Макар че към пространството се отнася много от това, което е абсолютно, това не означава, че пространството е абсолютно.
118:3.6 (1297.7) По-добре могат да бъдат разбрани пространствените отношения, ако си представим, че, относително казано, пространството в крайна сметка е свойство на всички материални тела. Затова, когато тяло се премества в пространството, то носи в себе си и свойствата на пространството — именно това пространство, което е заключено в такова движещо се тяло, е негова част.
118:3.7 (1297.8) Всички конфигурации на реалността заемат пространство на материалните нива, но духовните конфигурации съществуват само относително в пространството; те не заемат и не изместват пространство, нито го съдържат в себе си. За нас основната загадка на пространството се явява конфигурацията на идея. Влизайки в областта на разума, ние се сблъскваме с много проблеми. Заема ли пространство конфигурацията, реалността на една идея? Ние не знаем отговора, макар да сме уверени в това, че конфигурацията на една идея не съдържа в себе си пространство. Но едва ли би било вярно да твърдим, че нематериалното винаги е извънпространствено.
118:4.1 (1298.1) Много от теологическите трудности и метафизическите дилеми на смъртния човек се обясняват с неправилното определяне на положението на личността на Божеството, в резултат на което безкрайните и абсолютни атрибути се приписват на подчинената Божественост и еволюционното Божество. Вие не трябва да забравяте, че освен действителната Първопричина съществуват също така и множество неподчинени и подчинени причини — както съпътстващи, така и второстепенни.
118:4.2 (1298.2) Най-същественото различие между първичните и вторични причини се заключава в това, че първопричините пораждат изначалните следствия, които не наследяват някакви фактори, явяващи се производни на предшестващата причинност. Вторичните причини предизвикват следствия, които неизменно показват черти, наследени от друга предшестваща причинност.
118:4.3 (1298.3) Чисто статичните потенциали, заключени в Безусловния Абсолют, реагират на тази причинност на Божеството-Абсолют, която е следствие от действията на Райската Троица. В присъствието на Всеобщия Абсолют тези изпълнени с причинност статични потенциали веднага стават активни и чувствителни към въздействието на някои трансцендентални сили, чието влияние преобразува статута на тези активирани потенциали, като ги превръща в истински вселенски възможности за развитие — актуализирани способности за растеж. Именно с помощта на тези съзрели потенциали създателите и управляващите на голямата вселена разиграват нескончаемата драма на космическата еволюция.
118:4.4 (1298.4) Ако не се отчитат екзистенциалните същности, причинността по принцип има тройствен характер. В това, което засяга нейните действия в днешната вселенска епоха и е приложимо към крайното ниво на седемте свръхвселени, можем да я представим по следния начин:
118:4.5 (1298.5) 1. Активация на статистически потенциали. Създаване на предназначение във Всеобщия Абсолют от актовете на Божеството-Абсолют, въздействащи в Безусловния Абсолют и на Безусловния Абсолют, както и вследствие волевите разпореждания на Райската Троица.
118:4.6 (1298.6) 2. Възникване на вселенски възможности. Това подразбира трансформацията на неидентифицираните потенциали в точно очертани и ясни планове. Това е действието на пределността на Божеството и на многобройните сили на трансцендентално ниво. Такива актове в съвършенство предвиждат бъдещите потребности на цялото мироздание. Именно обособяването на потенциалите определя съществуването на Архитектите на Мирозданието като истинско въплъщение на заключената в Божеството концепция за вселените. В пространствено отношение мащабите на техните планове изглеждат в крайна сметка ограничени от концептуалната периферия на мирозданието, но като планове те по принцип не са ограничени от времето или пространството.
118:4.7 (1298.7) 3. Сътворяване и еволюция на вселенските актуални същности. Именно в своето въздействие върху космоса, наситен със съзидаващи възможности за присъствие на Пределността на Божеството, Висшите Създатели преобразуват съзрялата потенциалност в емпирична актуалност. В мащаба на мирозданието всяка актуализация на потенциалната реалност е ограничена от пределната способност за развитие и е обусловена от времето и пространството на завършващите стадии на проявление. В космически смисъл излизащите от Рая Синове-Създатели са в действителност трансформиращи създатели. Но това в никаква степен не означава, че човешката представа за тях като за създатели е невярна: от крайна гледна точка те безусловно могат да бъдат създатели и действително създават.
118:5.1 (1299.1) Всемогъществото на Божеството не означава способността да се изпълни неизпълнимото. В пределите на пространство-времето и изхождайки от представите на смъртния човек, даже безкрайният Бог е неспособен да създава квадратни кръгове или да твори зло, явяващо се в своята същност добро. Бог е неспособен да извърши несвойствени на Бога неща. Такова противоречие във философските термини е еквивалентно на несъществуващото и означава, че по такъв начин не се създава нищо. Присъщото на личността качество не може да бъде едновременно богоподобно и небогоподобно. На божествената възможност е присъща взаимо-приемливост. И всичко това произтича от факта, че всемогъществото не само създава неща, притежаващи същност, но и поражда същността на всички неща и същества.
118:5.2 (1299.2) В началото на битието Отецът извършва всичко, но според разкриването на панорамата на вечността в отговор на волята и повелите на Безкрайното става все по-очевидно, че създанията, в това число и хората, са призвани да станат партньори на Бога в окончателната реализация на своето предназначение. Това важи даже за живота в плът; когато Бог и човекът станат партньори, е невъзможно да бъдат ограничени бъдещите възможности на такъв съюз. Когато човек осъзнае, че Всеобщият Баща е негов партньор във вечното развитие, когато той се слива с пребиваващото в него присъствие на Отеца, то в своя дух той вече е разбил оковите на времето и е стъпил на пътя на вечния прогрес в търсенето на Всеобщия Баща.
118:5.3 (1299.3) Съзнанието на смъртния преминава от факта към значението и от значението към ценностите. Съзнанието на Създателя преминава от заключените в мислите ценности, през заключеното в думата значение, към факта на действието. Всеки път Бог трябва да действа, за да излезе от задънената улица на безусловното единство, присъщо на екзистенциалната безкрайност. Всеки път Божеството трябва да поражда образцова вселена, съвършени личности, изначална истина, красота и добродетел, към които да се стремят всички творения, съществуващи под нивото на Божеството. Всеки път Бог трябва отначало да намери човека, за да може човекът да намери впоследствие Бога. Всеки път отначало трябва да има Всеобщ Баща, преди да може да възникне всеобщо синовство и произтичащото от него всеобщо братство.
118:6.1 (1299.4) Бог е истински всемогъщ, но не всетворящ — той не прави лично всичко онова, което се прави. Всемогъществото обхваща енергийния потенциал на Всемогъщия-Висшия и Висшето Същество, но волевите актове на Бога-Висшия не са лични дела на Бог-Безкрайния.
118:6.2 (1299.5) Да се отстоява всетворението на първичното Божество би означавало да се лишат от права почти един милион Райски Синове-Създатели, а да не говорим за безкрайното войнство от разнообразни други категории сътрудничещи с тях съзидателни помощници. Има само една безпричинна Причина в цялата вселена. Всички останали причини са производни на този един Пръв Велик Източник и Център. И нищо в тази философия не посяга върху свободната воля на милиардите деца на Божеството, разпръснати по необятната вселена.
118:6.3 (1299.6) В локалните предели волеизявлението може да изглежда безпричинна причина, но то винаги проявява наследствени черти, свързващи го с уникалните, изначални и абсолютни Първопричини.
118:6.4 (1299.7) Всяко волеизявление е относително. В изначален смисъл само на Бащата-АЗ СЪМ е свойствена окончателност на волеизявлението, в абсолютен смисъл само Отецът, Синът и Духът притежават прерогативи на волеизявление, необусловено от времето и неограничено от пространството. Смъртният човек е надарен със свободна воля, способност за избор и макар че такъв избор не е абсолютен, той при все това е относително окончателен на даденото ниво и в това, което се отнася до участта на правещата избора личност.
118:6.5 (1300.1) На всяко ниво освен абсолютното волеизявлението се сблъсква с ограничеността на самата личност, притежаваща способност за избор. Човекът не може да избира отвъд пределите на това, което е достъпно за избор. Например, той не може да реши да стане не човек, а нещо друго — с изключение на това, че може да реши да стане нещо повече, отколкото просто човек: той може да вземе решение да застане на пътя на възхода във вселената, но това е възможно само благодарение на съвпадането на човешкото решение с божествената воля. А това, за което жадува синът и което желае Отецът, задължително ще се извърши.
118:6.6 (1300.2) В живота на смъртното създание постоянно се появяват и изчезват възможности за различно поведение и в течение на тези периоди от време, когато съществуват възможности за избор, човешката личност всеки път избира един от тези многобройни начини за действие. Преходното волеизявление е свързано с времето и на него му се налага да дочака своя час, за да намери възможност за своето изражение. Духовното волеизявление, постигайки частично избавление от временната последователност, вече вкусва освобождаването от оковите на времето и това е възможно поради това, че духовното волеизявление се самоотъждествява с Божията воля.
118:6.7 (1300.3) Волеизявлението — актът на избор — трябва да действа в рамките на вселената, която се е актуализирала в резултат на по-висш предшестващ избор. Целият диапазон на човешката воля е строго ограничен от областта на крайното, с изключение на едно: когато човек реши да намери Бога и да стане подобен на Него, такъв избор е свръхкраен; само вечността може да покаже дали той е също така и свръхабсонитен.
118:6.8 (1300.4) Да осъзнаеш всемогъществото на Божеството значи да изпиташ чувство на увереност в придобиването на опит от космическото гражданство, да бъдеш уверен в безопасността на дългото пътешествие към Рая. Но да се съгласиш със софизма на всетворението значи да попаднеш в колосалното заблуждение на пантеизма.
118:7.1 (1300.5) В голямата вселена волята на Създателя и волята на създанието действа в тези предели и в съответствие с тези възможности, които са установени от Архитектите на Мирозданието. При все това такова предопределяне на максималните предели в никаква степен не лишава създанията от пълноправност на волята в тези граници. Не е ограничаване на крайното волеизявление и пределното априорно знание — пълното вземане под внимание на всички възможности за краен избор. Зрелият и далновиден човек може да бъде в състояние с голяма точност да предвиди решението на някой от по-младите си ближни, но неговото предвиждане в никаква степен не намалява свободата и неподправеността на самото решение. Боговете мъдро са ограничили сферата на действие на незрялата воля, но при все това в тези установени предели тя е истинска воля.
118:7.2 (1300.6) Даже висшата корелация на целият минал, настоящ и бъдещ избор не зачертава неподправеността на такива решения. Тя по-скоро говори за предопределената тенденция на космоса и предполага наличието на априорно знание за тези волеви същества, които могат да вземат или да не вземат решение да внесат своя принос в емпиричната актуализация на цялата реалност.
118:7.3 (1300.7) На крайно ниво грешката в избора е свързана с времето и ограничена от времето. Тя може да съществува само във времето и в пределите на еволюиращото присъствие на Висшето Същество. Възможността за такъв погрешен избор се обяснява със съществуването на време и показва (освен незавършеността на Висшия) този определен диапазон на избора, с който незрелите създания трябва да бъдат дарявани за извършване на прогрес във вселената посредством осъществяване на свободно-волева връзка с реалността.
118:7.4 (1301.1) В обусловеното от времето пространство грехът явно потвърждава временния характер на свободата, даже всепозволеността на крайната воля. Грехът отразява незрелостта, опиянена от свободата на относително суверенната воля на личността, едновременно с това неспособността ú да постигне висшите ангажименти и задължения на космическото гражданство.
118:7.5 (1301.2) В крайните сфери порокът разкрива преходния характер на реалността на всяка нетъждествена с Бога индивидуалност. Едва след като създанието се отъждестви с Бога, то става истински реално във вселените. Крайната личност не е самосъздадена, но на свръхвселенската арена на избора тя действително сама определя своята участ.
118:7.6 (1301.3) Посвещаването на живота на материално-енергийните системи ги дарява със способността за самосъхранение, възпроизводство и самоадаптация. Посвещаването на личността дарява живите същества с нови прерогативи за самоопределяне, саморазвитие и самоотъждествяване с духа на Божеството при сливането си с него.
118:7.7 (1301.4) Съществуването на живота на субличностно ниво е свидетелство за това, че енергията-материя се активира от разума: отначало като физически регулатори, след това като спомагателни духове на разума. Дарът на личността произхожда от Отеца и придава на живата система уникални прерогативи за избор. Но ако личността е надарена с прерогативите на волевия избор — отъждествяването с реалността, и ако този избор е истински и свободен, то еволюиращата личност трябва да има възможност и за друг избор, водещ я към задънена улица, дезинтеграция и унищожаване. Невъзможно е да се изключи вероятността за космическо самоунищожаване, ако развиващата се личност е призвана да бъде истински свободна в използването на крайната воля.
118:7.8 (1301.5) Затова ограничаването на пределите на избор на личността върху по-ниските нива на съществуването повишава нейната безопасност. Според възхода във вселените изборът става все по-свободен; изборът се приближава към божествената свобода, когато възходящата личност постигне божественост на своя статут, върховност на посвещаването на целите на вселената, завършеност на придобиването на космическа мъдрост и окончателност на отъждествяването на създанието с волята и пътищата Божии.
118:8.1 (1301.6) В пространствено-времевите творения свободната воля е скована от принуди и ограничения. Еволюцията на материалния живот отначало е механична, след това се активира от разума и (след посвещаването на личността) може да стане направлявана духом. Органичната еволюция в обитаемите светове е физически ограничена от потенциалите, заложени от Носителите на Живота при изначалното имплантиране на физическия живот.
118:8.2 (1301.7) Смъртният човек е машина, жив механизъм; неговите корени действително са във физическия свят на енергията. Много човешки реакции по своята природа са механични; много в живота е механистично. Но по своето устройство човекът е значително повече, отколкото просто машина: той е дарен с разум и притежава дух; и макар че в течение на своя материален живот на него не му е по силите да се освободи от химическата и електрическа механика на своето битие, той е способен да се учи все по-добре да подчинява този механизъм на физическия живот, направляващ мъдростта на опита посредством посвещаването на човешкия разум на изпълнението на духовните подбуди на пребиваващия в него Настройчик на Съзнанието.
118:8.3 (1301.8) Духът освобождава волята; механизмът я ограничава. Несъвършеният избор, неконтролиран от механизма и нетъждествен с духа, е опасен и неустойчив. Преобладаването на механично начало осигурява устойчивостта в ущърб на прогреса; съюзът с духа освобождава избора от връзката с физическото ниво и едновременно с това осигурява божествена устойчивост благодарение на задълбоченото постигане на вселената и разширеното разбиране на космоса.
118:8.4 (1302.1) Създанието го заплашва огромна опасност — ако, освобождавайки се от оковите на жизнения механизъм, то не компенсира тази загуба на устойчивост за сметка на хармонична и устойчива връзка с духа. Когато волята на създанието стане относително свободна от механична устойчивост, неговото вътрешно “аз” може да се опита да придобие още по-голяма свобода без укрепване на връзката с духа.
118:8.5 (1302.2) Целият принцип на биологичната еволюция изключва възможността за поява в обитаемите светове на примитивни хора, надарени с някаква значителна способност за самоограничаване. Затова този творчески замисъл, целта на който е била еволюцията, осигурява и външните ограничения на времето и пространството, глада и страха, съществено стеснявайки субдуховния избор на такива неразвити създания. Според това, доколко разумът на човека успешно преодолява все по-трудни прегради, същият този творчески замисъл осигурява продължителното натрупване, предавано на расите по наследство, и мъчително, на трохички събираната емпирична мъдрост, с други думи, осигурява поддържането на равновесие между отслабващата външна и нарастващата вътрешна сдържаност.
118:8.6 (1302.3) Бавното протичане на еволюцията, на културния прогрес на човечеството свидетелства за ефективността на това задържане — материалната инерция, което толкова успешно гаси опасната скорост на прогреса. Така самото време смекчава и частично неутрализира резултатите от преждевременното и потенциално погубващо освобождаване на човешката дейност от най-близките прегради. Защото когато прогресът на културата става твърде бърз, когато материалните постижения изпреварват еволюцията на поклонението и мъдростта, то това означава, че цивилизацията носи в себе си семената на регреса; и ако такива човешки общества не получават поддръжка за сметка на бързия растеж на емпиричната мъдрост, те не се удържат на високите, но преждевременни нива на постижение и “средновековните” бездействия на разума стават свидетел на неизбежното възстановяване на дисбаланса между личната свобода и самоконтрола.
118:8.7 (1302.4) Злото на Калигастия се заключаваше в това, че той заобиколи времевия регулатор на постепенното освобождаване на човека — необосновано унищожи сдържащите бариери, емпирично непреодолени от разума на смъртните от онова време.
118:8.8 (1302.5) Този разум, който е способен на частично съкращаване от времето и пространството, със самото това действие доказва, че е надарен със семената на мъдростта, способни да служат като ефективна замяна на преодоляната бариера на сдържаността.
118:8.9 (1302.6) Луцифер също се опита да наруши действието на времевия регулатор, блокиращ преждевременното придобиване на някои свободи в локалната система. Утвърждавайки се в светлината и живота, една локална система емпирично ще постигне тези възгледи и тази дълбочина на постижението, когато се появи възможност да се използват много методи, които биха се оказали вредни и разрушителни за тази система в епохата на нейното неустойчиво съществуване.
118:8.10 (1302.7) Когато човек отхвърля от себе си оковите на страха, когато с помощта на своите машини той съединява континенти и океани, а с помощта на своята писменост — поколения и векове, то всяко преодоляно ограничение той трябва доброволно да замени с ново ограничение, съответстващо на нравствените повели на разширяващата се човешка мъдрост. Това доброволно самоналожено ограничение е едновременно и най-силният, и най-слабият от всички фактори на човешката цивилизация — това са идеите за справедливост и идеалите на братството. Човекът придобива даже способността да се облича в сдържащото одеяние на милосърдието, когато се реши да заобича своите другари и постигне началото на духовното братство, когато вземе решението да се отнася към тях така, както би искал те да се отнасят към самия него, тоест така, както по негово мнение към тях би се отнесъл Бог.
118:8.11 (1303.1) Автоматическата вселенска реакция е устойчиво и по някакъв начин продължаващо в космоса явление. Личността, познала Бога, желаеща да изпълни Неговата воля и отличаваща се с духовна проницателност, притежава божествена устойчивост и вечно съществуване. Великото дело на човека във вселената се заключава в прехода на неговия смъртен разум от състоянието на механична статичност до божествеността на духовната динамичност и той постига тази трансформация за сметка на силите и постоянството на своите личностни решения във всяка от жизнените ситуации, провъзгласявайки: “Моята воля е в това, да се изпълни Твоята воля.”
118:9.1 (1303.2) Времето и пространството образуват единния механизъм на мирозданието. Те са устройствата, благодарение на които крайните създания получават възможност да съ-съществуват в космоса с Безкрайното. Крайните създания са действено изолирани от абсолютните нива от времето и пространството. Но тази изолираща среда, без която съществуването на смъртните би било невъзможно, непосредствено стеснява радиуса на крайното действие. Без нейното присъствие нито едно създание не би могло да действа, но тя определено ограничава действията на всяко създание.
118:9.2 (1303.3) Механизмите, създадени от по-висши типове разум, функционират затова, за да освободят техните съзидателни източници, но в определена степен те неизменно ограничават дейността на всички подчинени разумни същества. За вселенските създания това ограничение става очевидно както устройството на вселените. Човекът не притежава от нищо нескована свободна воля; сферата на неговия избор е ограничена, но в пределите на тази сфера неговата воля е относително суверенна.
118:9.3 (1303.4) Жизненият механизъм на смъртната личност — човешкото тяло, е продукт на свръхсмъртния замисъл; затова такъв механизъм никога няма да може да се управлява в съвършенство от самия човек. Едва когато възходящият човек, сливайки се с Настройчика, вече сам създава механизма за изразяване на своята личност, той ще постигне усъвършенствания контрол над него.
118:9.4 (1303.5) Голямата вселена е и механизъм, и организъм, механичен и жив — жив механизъм, привеждан в движение от Висшия Разум, съгласуващ се с Висшия Дух и придобиващ изражение на максималните нива на обединяване на енергията и личността в образа на Висшето Същество. Но да се отрича механизмът на крайното творение значи да се отрича фактът и да се пренебрегва реалността.
118:9.5 (1303.6) Механизмите са продукти на разума — творческия разум, опериращ с космическите потенциали и въздействащ им. Механизмите са фиксирани кристализации на мислите на Създателя и те извечно действат в съгласие с породилия ги волеви замисъл. Но целенасочеността на всеки механизъм се определя от неговия произход, а не от функцията му.
118:9.6 (1303.7) Не следва да се смята, че тези механизми ограничават действието на Божеството. По-скоро истината се заключава в това, че именно в тези механични форми Божеството е достигнало един от аспектите на вечното изражение. Основните вселенски механизми се появиха в отговор на абсолютната воля на Първия Източник и Център и затова те ще продължават вечно да действат в съвършена хармония с плана на Безкрайното; те действително са неволните еталони на този план.
118:9.7 (1303.8) В известна степен ние разбираме по какъв начин механизмът на Рая се съотнася с личността на Вечния Син — това е функцията на Съвместния Извършител. Ние имаме свои предположения относно въздействията на Всеобщия Абсолют върху теоретичните механизми на Безусловния и потенциалното лице на Божеството-Абсолют. Но в еволюиращите Божества Висшия и Пределния ние забелязваме, че някои безличностни аспекти действително се обединяват с техните волеви противоположности; така възниква ново отношение между еталона и индивида.
118:9.8 (1304.1) Във вечността на миналото Баща и Син придобиха съюз в това единство на изражението, каквото е Безкрайният Дух. Ако във вечността на бъдещето Синовете-Създатели и Съзидателните Духове на пространствено-времевите локални вселени постигнат творчески съюз в сферите на външното пространство, какъв ще бъде резултатът от техния съюз като съвместно изражение на тяхната божествена същност? Напълно е възможно да станем свидетели на неразкрито по-рано проявление на Пределното Божество — нов тип свръхуправляващ. Такива същества биха притежавали уникални личностни прерогативи, въплъщавайки съюза на личностния Създател, безличностния Съзидателен Дух, опита на смъртните създания и постепенното въплъщение на Божествената Попечителка. Такива същества биха били пределни в този смисъл, че биха обединявали в себе си личностната и безличностна реалност, едновременно с това съчетавайки опита на Създателя и създанията. Каквито и да са атрибутите на такива трети лица на тези постулирани функционални троици в творенията на външното пространство, тяхната връзка с техните Бащи-Създатели и Съзидателните Майки с нещо ще напомня връзката на Безкрайния Дух с Всеобщия Баща и Вечния Син.
118:9.9 (1304.2) Бог-Висшият е въплъщението на целия вселенски опит, средоточието на цялата крайна еволюция, максималното изражение на цялата реалност на създанията, претворението на космическата мъдрост, въплъщението на хармоничната красота на времевите галактики, истината, заключена в значенията на космическия разум, и добродетелта на висшите духовни ценности. И във вечното бъдеще Бог-Висшият ще синтезира тези многобройни и разнообразни крайни същности в едно емпирично значимо цяло така, както понастоящем те са екзистенциално обединени на абсолютните нива в Райската Троица.
118:10.1 (1304.3) Провидение не означава, че Бог предварително е решил всичко за нас. Бог твърде много ни обича, за да постъпи така, тъй като това би било не друго, а космическа тирания. Човекът действително притежава относителни възможности за избор. Не е божествена любов и това късогледо чувство, което би могло да разглези и развали децата човешки.
118:10.2 (1304.4) Бащата, Синът и Духът — като Троицата — не са Всемогъщият-Висшият, но без тях е невъзможно проявлението на върховността на Всемогъщия. Растежът на Всемогъщия е съсредоточен в Абсолютите на актуалността и е основан върху Абсолютите на потенциалността. Но функциите на Всемогъщия-Висшия са свързани с функциите на Райската Троица.
118:10.3 (1304.5) Явно всички аспекти на вселенска активност частично се възсъединяват във Висшето Същество от личността на това емпирично Божество. Затова, когато искаме да представим Троицата като единен Бог и ограничаваме тази концепция с известната понастоящем и организирана голяма вселена, ние откриваме, че еволюиращото Висше Същество е частично изображение на Райската Троица. Освен това ние виждаме, че в голямата вселена това Висше Божество се развива чрез личностен синтез на крайната материя, разума и духа.
118:10.4 (1304.6) Боговете имат атрибути, но Троицата има функции и подобно на Троицата провидението е функция, заключаваща в себе си неличностното свръхуправление на вселената на вселените, което се простира от еволюционните нива на Седмократния, синтезиращи се в енергиите на Всемогъщия, пресича трансценденталните сфери на Пределността на Божеството и обхваща още по-високи нива.
118:10.5 (1304.7) Бог обича всяко създание като Свое дете и тази любов защитава всяко създание в течение на цялото време и вечност. Провидението функционира по отношение на цялото и засяга функцията на всяко създание в степента, в която тази функция е свързана с цялото. Провиденциалното вмешателство по отношение на всяко същество свидетелства за важността на функцията на това същество за еволюционния растеж на някакво цяло; такова цяло може да бъде цялата раса, цялата нация, цялата планета и даже цяло от още по-високо ниво. Именно важността на функцията на създанието води до вмешателство на провидението, а не важността на създанието като личност.
118:10.6 (1305.1) При все това Отецът като личност, със Своята бащина ръка, може във всеки момент да измени течението на космическите събития в пълно съответствие с волята на Бога, в съзвучие с мъдростта на Бога и дотолкова, доколкото това се мотивира от любовта на Бога.
118:10.7 (1305.2) Но това, което човек нарича провидение, по-често от всичко е продукт на неговото собствено въображение — случайно съвпадение на обстоятелствата, игра на случая. Заедно с това в крайната сфера на вселенското битие съществува реално и проявяващо се провидение — истинска и претворяваща корелация на енергията на пространството, движенията на времето, мислите на интелекта, идеалите на характера, желанията на духовното свойство и целенасочените волеви актове на еволюиращите личности. Обстоятелствата на материалните сфери придобиват последна крайна интеграция в съединяващите се присъствия на Висшия и Пределния.
118:10.8 (1305.3) Според това как механизмите на голямата вселена се усъвършенстват и постигат окончателна точност благодарение на свръхуправлението на разума и според това как разумът на създанията възхожда към съвършенството на постигането на божествеността благодарение на усъвършенстваната интеграция с духа, а също и според това как в резултат на това Висшият се проявява като действителен обединител ва всички тези вселенски явления — все по-забележимо става провидението.
118:10.9 (1305.4) Някои от поразително благоприятните условия, преобладаващи понякога в еволюционните светове, могат да бъдат следствие от постепенно проявяващото се присъствие на Висшия, предвиждането на неговата бъдеща дейност във вселената. Голяма част от това, което смъртният би нарекъл провиденциално, не е такова. Неговите съждения за подобни неща са изключително ограничени от неспособността да проникне в истинския смисъл на жизнените обстоятелства. Много от това, което смъртният би нарекъл успех, в действителност може да е неуспех; усмивката на Фортуна — незаслуженият отдих и незаработеното богатство, може да бъде най-голямото от човешките бедствия; очевидната жестокост на злата съдба, която стоварва беди над нещастния смъртен, може в действителност да бъде закаляващият огън, превръщащ мекото желязо в незрялата личност в закалената стомана на истинския характер.
118:10.10 (1305.5) Провидението действа в еволюционните вселени, откривайки се на създанията точно в тази степен, в която те са получили способност да разбират предназначението на еволюиращите вселени. Способността за пълно постигане на вселенските цели е равносилна на завършването на еволюционното развитие на създанията и може да бъде иначе изразена като постигане на Висшия в пределите на днешната незавършеност на вселените.
118:10.11 (1305.6) Любовта на Отеца въздейства непосредствено върху сърцето на индивида независимо от действието или реакциите на другите индивиди; тази връзка е лична — човек и Бог. Безличностното присъствие на Божеството (Всемогъщия-Висшия и Райската Троица) изразява отношението към цялото, а не към частите. Провидението, заключено в свръхуправлението на Върховността, става все по-очевидно според прогреса на всички основни части на вселената в постигането на крайните цели. Постепенното утвърждаване на системите, съзвездията, вселените и свръхвселените в светлината и живота води към все по-голямо проявяване на Висшия като изпълнен със смисъл съгласувател на всичко преходно при едновременно и постепенно проявяване на Пределния като трансцендентален обединител на всички неща.
118:10.12 (1306.1) На началните стадии от съществуването на даден еволюционен свят естествените явления в материалното обкръжение на хората и личните желания на човека често изглеждат антагонистични. На смъртния често му е доста трудно да разбере много от това, което става в еволюционния свят — естественият закон нерядко изглежда жесток, безсърдечен и безразличен към всичко това, което в разбиранията на човека е истинско, прекрасно и благо. Но при прогресирането на човечеството в своето планетарно развитие ние забелязваме, че неговите възгледи се изменят под въздействието на следните фактори:
118:10.13 (1306.2) 1. Разширяване на проницателността на човека — по-доброто му разбиране на света, в който живее; повишаването на неговите способности да постига фактите на времето, изпълнените със смисъл рационални идеи, породени от духовна проницателност. Дотогава, докато хората използват само едно мерило за физическите неща, те никога няма да имат надежда за придобиване на единство във времето и пространството.
118:10.14 (1306.3) 2. Усилване на контрола на човека — постепенното натрупване на знания за законите на материалния свят, целите на духовното битие и възможностите на философската координация на тези две реалности. Човекът-варварин беше безпомощен пред натиска на природните сили, той беше роб, подчинен на жестокото господство на своите собствени страхове. Полуцивилизованият човек започва да отключва килера на тайните на естествените сфери и неговата наука бавно, но успешно разрушава предразсъдъците му, едновременно с това предоставяйки ново и разширено опитно основание за разбирането на философските значения и ценности на истинския духовен опит. Цивилизованият човек някога ще постигне относително господство над физическите сили на своята планета; любовта на Бога плодотворно ще се излее в неговото сърце в любов към събратята му, а ценностите на човешкото съществуване ще се приближат към пределите на възможностите на смъртния.
118:10.15 (1306.4) 3. Вселенска интеграция на човека — задълбочаването на човешката проницателност заедно с повишаването на емпиричните постижения на човека го приближават към хармонията с обединяващите присъствия на Върховността — Райската Троица и Висшето Същество. Именно това създава пълновластието на Висшия в световете, отдавна утвърдили се в светлината и живота. Такива прогресивни планети действително са хармонични поеми, прекрасни платна на въплътената добродетел, постигната в търсенето на космическата истина. И ако това може да стане с една планета, то още по-велики неща могат да се случат на една система и на по-големите части от голямата вселена при постигане на устойчивото състояние, свидетелстващо за изчерпване на потенциалите на крайния растеж.
118:10.16 (1306.5) На такава прогресивна планета провидението става действителност, обстоятелствата на живота придобиват взаимосвързаност, но това става не само поради това, че човекът е постигнал господство над материалните проблеми на своя свят; то става възможно също така и затова, защото той е започнал да живее в съгласие с насоката в развитието на вселените; той върви по пътя на Върховността към постигането на Всеобщия Баща.
118:10.17 (1306.6) Царството Божие е в сърцата на хората и когато това царство стане реалност в сърцето на всеки обитател на света, тогава управлението на Бога става реалност на такава планета; и в това е придобитото съвършенство на владичеството на Висшето Същество.
118:10.18 (1306.7) За да реализира провидението във времето, човекът е длъжен да изпълни задачата на постигането на съвършенство. Но човекът е способен още сега да вкуси вечностните значения на това провидение, като се замисля над вселенския факт, че всички неща, било то добри или зли, съдействат за развитието на богопозналите смъртни в техния стремеж към Отеца на всичко съществуващо.
118:10.19 (1306.8) Провидението става все по-забележимо в зависимост от това, как хората се стремят към върха от материалното към духовното. Постигайки пълна духовна проницателност, възходящата личност е способна да открие хармония в това, което преди това е било хаос. Даже моронтийните мота представляват истински прогрес в тази посока.
118:10.20 (1307.1) Провидението е част от свръхуправлението на незавършения Висшия, проявено в незавършените вселени, по силата на което то винаги ще се характеризира със следните качества:
118:10.21 (1307.2) 1. Частичност — поради незавършеността на актуализацията на Висшето Същество, и
118:10.22 (1307.3) 2. Непредсказуемост — поради променливостта в отношението на създанието, която винаги варира от ниво на ниво, като по този начин предизвиква колебания в ответните реакции във Висшето.
118:10.23 (1307.4) Когато хората се молят за вмешателство на провидението в обстоятелствата на живота, то често отговор на техните молитви става изменение на собственото им отношение към живота. Но провидението не е капризно, както няма отношение то и към измислиците или магиите. То представлява бавното и уверено проявление на могъщия владетел на крайните вселени, чието величествено присъствие понякога се забелязва от еволюиращите създания, прогресиращи във вселената. Провидението е уверено и неизменно придвижване на галактиките на пространството и личностите на времето към целите на вечността: отначало във Висшето, после — в Пределното и може би в Абсолюта. И ние предполагаме, че във вечността съществува същото това провидение и то е волята, действията, замисълът на Райската Троица, по този начин мотивиращи космическата панорама на неизброимите вселени.
118:10.24 (1307.5) [Подготвено от Могъщ Посланик, временно пребиваващ на Урантия.]
Книгата Урантия
Документ 119
119:0.1 (1308.1) ЯВЯВАЙКИ се главата на Вечерните Звезди на Небадон, аз съм изпратен на Урантия от Гавраил, за да разкажа за седемте посвещения на Властелина на Вселената — Михаил Небадонски, а името ми е Гавалия. В своето изложение аз ще се придържам стриктно към ограниченията, наложени ми от моите пълномощия.
119:0.2 (1308.2) Посвещението е неотменим атрибут на Райските Синове на Всеобщия Баща. В своя стремеж да се приближат към жизнения опит на подчинените им живи създания различните категории Райски Синове отразяват божествената същност на техните Райски Родители. Начало на този обичай положи Вечният Син на Райската Троица, седемкратно посветил се на седемте кръга на Хавона в епохата на възхода на Грандфанда и първите странстващи, пристигащи от времето и пространството. И Вечният Син продължава да посвещава себе си на локалните вселени на пространството в лицето на своите представители — Синовете от категорията на Михаиловците и Авоналовците.
119:0.3 (1308.3) Когато Вечният Син посвещава на една запланувана локална вселена Син-Създател, този Син-Създател поема пълна отговорност за изпълнението, управлението и строежа на тази нова вселена, в частност, той дава на вечната Троица тържествена клетва да не става пълновластен управител на новото творение преди успешното завършване от него на седем посвещения като създания и утвърждаването му от Извечно Древните на съответната свръхвселена. Такова задължение се поема от всеки Син-Михаил, изявяващ желание да напусне Рая, за да пристъпи към формиране и създаване на вселена.
119:0.4 (1308.4) Смисълът на тези въплъщения като създания се заключава в това, да позволи на такива Създатели да станат мъдри, благожелателни, справедливи и внимателни властелини. Справедливостта е присъща на тези божествени Синове, но опитът от сменящите се едно друго посвещения им придава милосърдна отзивчивост; милосърдието им е свойствено, но подобен опит им позволява да станат милосърдни в нови, допълнителни аспекти. Тези посвещения са последните степени на тяхното образование и подготовка за изпълнението на възвишените задачи, свързани с управлението на локалните вселени в духа на божествената праведност и справедливите решения.
119:0.5 (1308.5) Макар че многобройните блага се полагат на много светове, системи и съзвездия, точно както и различните категории вселенски разумни същества, засегнати от тези посвещения и изпитали на себе си тяхното благотворно въздействие, при все това първата по ред задача на такива деяния е завършването на личната подготовка и вселенско образование на самия Син-Създател. Тези посвещения нямат принципно значение за мъдрото, безпристрастно и ефективно управление на локалната вселена, но те са абсолютно необходими за справедливото, милосърдно и отзивчиво управление на такова творение, изобилстващо с различни форми на живот и милиарди разумни, но несъвършени създания.
119:0.6 (1308.6) Синовете-Михаиловци пристъпват към създаването на вселена с чувството на цялостна и справедлива доброжелателност към различните категории създадени от тях същества. Те притежават неизтощимо милосърдие към всички тези разнообразни създания, точно както и жалост към тези, които са се отклонили от пътя, потъвайки в тресавището на собствения си егоизъм. Но вродената справедливост и праведност са недостатъчни за Извечно Древните. Тези триединни управители на свръхвселените никога няма да утвърдят даден Син-Създател като Властелин на Вселена, докато той действително не познае възгледите на своите собствени създания благодарение на фактическия опит, получен в средата на тяхното съществуване в облика на самите тези създания. Така тези Синове стават разумни и внимателни управители; те познават различните групи, които управляват и над които се разпространява тяхната вселенска власт. Благодарение на живия опит те овладяват практическо милосърдие, способност за справедливо съждение и търпение, които се раждат в емпиричното съществуване в облика на създания.
119:0.7 (1309.1) Понастоящем локалната вселена Небадон се управлява от Син-Създател, завършил своя път на посвещения; милосърдно и справедливо господства този властелин в обширните владения на своята еволюираща и усъвършенстваща се вселена. Михаил Небадонски е 611 121-ото посвещение на Вечния Син на пространствено-времевите вселени и той пристъпи към създаването на вашата локална вселена преди около четиристотин милиарда години. Михаил се подготви за своето първо неизпитано пътешествие — своето първо посвещение, приблизително по това време, когато Урантия започна да придобива своята настояща форма, тоест преди около един милиард години. Неговите посвещения се осъществяваха с интервал от приблизително сто и петдесет милиона години и последното от тях премина на Урантия преди деветнадесет столетия. Аз пристъпвам към излагането на същността и характера на тези посвещения в тази степен, в която ми позволяват моите пълномощия.
119:1.1 (1309.2) Събитието, състояло се в Салвингтон преди около милиард години, носеше тържествен характер: събралите се тук ръководители и глави на вселената Небадон чуха обявяването на Михаил за това, че скоро властта в Небадон ще премине към неговия старши брат Емануил за времето, през което той, Михаил, ще отсъства, изпълнявайки неразкрита мисия. Това беше единственото съобщение по отношение на ставащото, ако не се смята предаденото по системата за далечна връзка прощално обръщение към Бащите на Съзвездията, в което, сред други инструкции, се казваше: “И за този срок аз ви оставям под опеката на Емануил, докато аз отсъствам, изпълнявайки призива на моя Райски Баща.”
119:1.2 (1309.3) Отправил своето прощално послание, Михаил се появи на стартовото поле на Салвингтон, както това вече беше ставало неведнъж, когато се готвеше да отиде в Уверса или Рая, но този път той се появи сам. Своето прощално обръщение той завърши с думите: “Аз ви напускам не задълго. Зная, че много от вас биха искали да ме съпровождат, но не можете да отидете там, закъдето съм тръгнал. На вас не ви е дадено да направите това, което се готвя да направя аз. На мен ми предстои да изпълня волята на Райските Божества и когато завърша своята мисия и придобия този опит, отново ще заема своето място сред вас.” Произнасяйки тези думи, Михаил Небадонски изчезна от полезрението на събралите се и се появи едва след двадесет години стандартно време. В целия Салвингтон само Божествената Попечителка и Емануил знаеха за ставащото, а Извечно Единният сподели своята тайна само с главния администратор на вселената, Гавраил, Ясната Утринна Звезда.
119:1.3 (1309.4) Всички обитатели на Салвингтон, столичните светове на съзвездията и системите се събраха в своите приемни станции за вселенска връзка, надявайки се да узнаят нещо за мисията и местонахождението на Сина-Създател. Едва на третия ден след заминаването на Михаил се появи съобщение, което можеше да внесе някаква яснота. В този ден в Салвингтон беше прието послание, предадено от сферата на Мелхиседек — централния свят от тази категория в Небадон, което само констатира необичайното и нечувано явление: “Днес на обед в приемното поле на този свят се появи необичаен Син-Мелхиседек — не от нашето число, но напълно приличащ на нас. Той пристигна в съпровод само на един омниафим, с мандат на Уверса с разпореждане на Извечно Древния, утвърдено от Емануил Салвингтонски, насочен към името на нашия глава и предписващ да бъде приет този нов Мелхиседек в нашата категория и да бъде прикрепен към извънредната служба на Мелхиседек в Небадон. Бяха дадени съответните указания; разпореждането е изпълнено.”
119:1.4 (1310.1) Това е практически всичко, което може да се намери в архивите на Салвингтон относно първото посвещение на Михаил. Нова информация се появи едва след сто години урантийско време, когато беше регистриран фактът на завръщането на Михаил и неговото необявено възобновяване на функциите на ръководител на вселената. Но в света на Мелхиседек може да се види необичаен документ — разказът за служенето на този уникален Син-Мелхиседек, член на извънредния корпус на дадената епоха. Това свидетелство се пази в скромен храм, който понастоящем стои пред дома на Бащата-Мелхиседек и представлява разказ за служенето на този временен Син-Мелхиседек във връзка с изпълнението от него на двадесет и четири извънредни вселенски мисии. Едва неотдавна отново прочетено от мен, това повествувание завършва със следните думи:
119:1.5 (1310.2) “И в този ден, на обед, без предварително обявяване и в присъствието на само трима члена от нашето братство, този временен Син на нашата категория изчезна от нашия свят така, както се появи, съпровождан от само един омниафим; завършвайки това свидетелство, ние потвърждаваме, че този посетител живя като Мелхиседек в образа на Мелхиседек; той се трудеше като Мелхиседек, предано изпълнявайки всички свои задачи като извънреден Син от нашата категория. С общо съгласие той стана глава на Мелхиседек, заслужавайки нашата любов и поклонение със своята несравнена мъдрост, възвишена любов и висша преданост към своето дело. Той ни обичаше, разбираше ни и служеше заедно с нас и ние завинаги ще останем негови верни и предани събратя-Мелхиседек, тъй като този, който дойде в нашия свят като непознат, навеки стана вселенски попечител, носещ в себе си същността на Мелхиседек.”
119:1.6 (1310.3) Ето всичко, което ми е позволено да ви разкажа за първото посвещение на Михаил. Разбира се, ние добре разбираме, че този удивителен Мелхиседек, толкова тайнствено служил заедно с Мелхиседек преди един милиард години, беше не друг, а въплътилият се Михаил, изпълняващ своето първо посвещение. В архивите няма определени свидетелства, че този уникален и деен Мелхиседек е бил Михаил. Но съгласно всеобщото мнение е било точно така. Възможно е действителното изложение на този факт да може да се намери само в архивите на Сферата на Сина, но архивите на този таен свят са закрити за нас. Само в този свещен свят на божествените Синове са докрай известни тайните на въплъщението и посвещението. Всички ние знаем фактите, свързани с посвещенията на Михаил, но не разбираме как са се осъществявали те. Ние не знаем как управителят на вселената, създателят на Мелхиседек, е способен по толкова внезапен и тайнствен начин да стане един от тях и като член от тяхната категория да живее сред тях и да се труди сред тях като Син-Мелхиседек в течение на сто години. Но това беше така.
119:2.1 (1310.4) В продължение на почти сто и петдесет милиона години от посвещаването на Михаил в образа на Мелхиседек във вселената Небадон всичко беше благополучно. Но ето че след изминаването на това време в 11 -та система на 37 -то съзвездие започна да се създава тревожна ситуация. Тя беше свързана със заблуждение на Сина-Ланонандек, Властелина на Системата, по отношение на което Бащите на Съзвездията произнесоха решение, утвърдено от Райския съветник — Извечно Верния, но протестиращият Властелин на Система не искаше да се примири с такова решение. След повече от сто години недоволният Син вдигна своите партньори на едно от най-широко разпространените и разрушителни въстания против пълновластието на Сина-Създател, избухвали някога във вселената Небадон — въстание, отдавна разгледано в съдилищата и прекратено от действието на Извечно Древните на Уверса.
119:2.2 (1311.1) В течение на повече от двадесет години стандартно време на Небадон този метежен Властелин на Система, Лутентия, господстваше на своята столична планета, след което Всевишните, с одобрението на Уверса, се разпоредиха за неговата изолация и се обърнаха към управителите на Салвингтон с молба да изпратят нов Властелин на Система, който да поеме управлението на тази раздирана от противоречия, попаднала в задънена улица система от обитаеми светове.
119:2.3 (1311.2) Едновременно с получаването в Салвингтон на тази молба Михаил се обърна с второто от своите удивителни изявления, в което изрази намерението да напусне столицата на вселената, за да “изпълня призива на моя Райски Баща”, обещавайки “да се върна в необходимото време” и съсредоточавайки цялата власт в ръцете на своя Райски брат Емануил — Извечно Единния.
119:2.4 (1311.3) След това използвайки същия метод, както и при заминаването за посвещаване в образа на Мелхиседек, Михаил отново се прости със своята столична сфера. Три дни след това необяснено прощаване в резервния корпус на първичните Синове-Ланонандек на Небадон се появи нов и непознат Син. Този нов Син се яви по обед без обявяване, съпровождан само от един тертиафим, представяйки мандат от Извечно Древния на Уверса, който беше утвърден от Емануил Салвингтонски и предписваше да се назначи този нов Син в 11-та система на 37-то съзвездие като приемник на преместения Лутентия, а също така го снабди с всички пълномощия, необходими за изпълняване на задълженията на Властелин на Системата чак до назначаването на нов властелин.
119:2.5 (1311.4) В течение на повече от седемнадесет години по вселенското времеизчисление този удивителен и неизвестен временен управител водеше делата и мъдро разрешаваше трудностите, с които се сблъска тази попаднала в задънена улица и деморализирана система. Нито един Властелин на Система не се е ползвал с такава гореща любов или такова масово почитане и уважение. Справедливо и милосърдно новият управител въвеждаше ред в тази неспокойна система и едновременно с това търпеливо помагаше на всички свои подопечни; той даже оказа чест на своя метежен предшественик, предлагайки му съвместно управление, в случай че той поднесе извиненията си на Емануил за своето неблагоразумие. Но Лутентия отхвърли предложеното му милосърдие, знаейки добре, че този необичаен Властелин на Система беше не друг, а Михаил — същият този вселенски управител, към когото той толкова скоро бе отправил предизвикателство. Но милиони объркани и заблудени последователи на Лутентия получиха прошка от този нов управител, известен по това време като Властелина-Спасител на Системата Палония.
119:2.6 (1311.5) Но ето че настана този паметен ден, когато пристигна новият Властелин на Система, назначен от властите на вселената като постоянен приемник на преместения Лутентия, и цялата Палония скърбеше, разделяйки се с най-благородния и най-милосърден управител на система, известен някога в Небадон. Обичаше го цялата система, пред него се прекланяха неговите събратя от всички групи Синове-Ланонандек. Неговото отпътуване не беше незабележимо: в деня, когато той напускаше столицата на системата, беше устроено пищно празненство. Даже неговият заблудил се предшественик отправи следното послание: “Справедлив и праведен си ти във всички свои дела. Макар че аз както и преди отхвърлям управлението на Рая, съм принуден да призная, че ти си справедлив и милосърден управляващ.”
119:2.7 (1312.1) И след това временният глава на метежната система напусна планетата, която управляваше в течение на кратък срок, и след три дни Михаил се появи в Салвингтон и възобнови ръководството си над вселената Небадон. Скоро последва третата уверска декларация за повишаване пълномощията на Михаил и неговата власт. Първата декларация се появи във връзка с неговото пристигане в Небадон, втората беше обнародвана скоро след неговото посвещение в образа на Мелхиседек; и ето сега, след завършването на втората мисия — посвещението в облика на Ланонандек, се появи третата.
119:3.1 (1312.2) Висшият съвет на Салвингтон тъкмо успя да завърши обсъждането на обръщението на Носителите на Живота на планета 217 в система 87 от съзвездие 61, в което те молеха да им изпратят на помощ Материален Син. В онези времена тази планета влизаше в състава на система от обитаеми светове, където още един Властелин на Система се беше отклонил от пътя; по онова време това беше второто въстание от този род в цялата Небадон.
119:3.2 (1312.3) По молба на Михаил действията по отношение на петицията, отправена от Носителите на Живота на тази планета, бяха преустановени в очакване на разглеждането ú от Емануил и получаването на неговия отзив. Това не беше обичайната процедура. Аз добре помня, че всички ние очаквахме нещо необикновено и не ни се наложи да чакаме дълго. Със своето следващо решение Михаил предаде управлението на вселената на Емануил, а командването на небесните сили повери на Гавраил и снемайки по такъв начин от себе си административните пълномощия, той се прости с Вселенския Майчински Дух и изчезна от стартовото поле на Салвингтон точно така, както това вече беше ставало в двата предидущи случая.
119:3.3 (1312.4) Както можеше да се очаква, на третия ден в столичния свят на 87-та система, влизаща в 61-то съзвездие, се появи необичаен Материален Син, съпровождан само от един секонафим, и представи мандата на Извечно Древния на Уверса, утвърден от Емануил Салвингтонски. Временният Властелин на Системата веднага назначи този нов и тайнствен Материален Син, изпълняващ задълженията на Планетарен Принц от свят 217, и това назначение беше веднага утвърдено от Всевишните от съзвездие 61.
119:3.4 (1312.5) Така започна нелекият живот на този уникален Материален Син в изолирания свят в условията на разкол и въстание; в свят, намиращ се в блокирана система, лишена от каквато и да било пряка връзка с външния свят; в свят, където му се наложи да се труди в самота в продължение на живота на цяло планетарно поколение. Този извънреден Материален Син се сдоби с покаяние и поправяне на падналия Планетарен Принц и целия му персонал и стана свидетел на връщането на планетата към вярно служене под управлението на Рая — в този вид, в който то е установено в локалните вселени. В надлежното време на тази възродена и спасена планета пристигнаха Материален Син и Материална Дъщеря и веднъж по обед, след като те бяха по подобаващ начин въведени в длъжност като зрими планетарни управители, този временен или извънреден Планетарен Принц официално се прости с планетата и изчезна. След това на третия ден Михаил се появи на своето привично място в Салвингтон и скоро по свръхвселенската система за далечна връзка беше предадена декларация на Извечно Древния, обявяваща за поредния напредък във владичеството на Михаил Небадонски.
119:3.5 (1312.6) За съжаление аз нямам право да разкажа за търпението, силата на духа и умението, с които този Материален Син посрещаше трудностите на попадналата в задънена улица планета. Възстановяването на този изолиран свят е една от най-вълнуващите страници в небадонските хроники на спасението. Към края на тази мисия за цялата Небадон стана понятно защо техният любим управител реши да измине пътя на повтарящите се посвещения в образа на представител на една от по-долу стоящите категории разумни същества.
119:3.6 (1313.1) Посвещенията на Михаил като Син-Мелхиседек, после като Син-Ланонандек, а след това като Материален Син са еднакво тайнствени и не се поддават на обяснение. Във всеки отделен случай той се появяваше внезапно като напълно развит индивид от съответната категория. Тайната на такива въплъщения е известна само на тези, които са допуснати до вътрешния кръг от архивите на свещената Сфера на Сина.
119:3.7 (1313.2) От времето на удивителното посвещаване като Планетарен Принц в един от изолираните и обхванати от въстание светове нито един Материален Син и нито една Материална Дъщеря на Небадон даже не са си помисляли да се оплачат от своето назначение или да се позоват на трудностите на своите планетарни мисии. Защото Материалните Синове винаги знаят, че в лицето на Сина-Създател на вселената те ще срещнат разбиращ властелин и отзивчив приятел — този, който е “изпитан и изкушен във всичко” така, както са длъжни да преминат изкушенията и самите те.
119:3.8 (1313.3) След всяка от тези мисии настъпваше период на още по-предано служене, на укрепване на лоялността сред всички небесни разумни същества от вселенски произход, докато всяка нова посвещенческа епоха се характеризираше с прогрес и усъвършенстване на всички видове вселенска администрация и всички методи на управление. От времето на това посвещение нито един Материален Син или Дъщеря не се присъединиха осъзнато към въстание против Михаил; те твърде силно го обичат и почитат, за да бъдат способни някога съзнателно да го отхвърлят. В последно време Адамовците биваха отклонявани от истинския път само вследствие предателството и софистиката на метежни личности от по-висш тип.
119:4.1 (1313.4) Приближаваше се краят на едно от периодическите хилядолетни огласявания на Уверса, когато Михаил пристъпи към предаване на управлението на Небадон в ръцете на Емануил и Гавраил; и, разбира се, помнейки какво се беше случвало в миналото, всички ние се приготвихме да станем свидетели на отпътуването на Михаил за осъществяването на четвъртата посвещенческа мисия и не се наложи да чакаме дълго, тъй като скоро той се появи на стартовото поле на Салвингтон и изчезна от погледа ни.
119:4.2 (1313.5) На третия ден след това изчезване сред предадената в Уверса по системата за далечна връзка информация ние отбелязахме важно съобщение, изпратено от центъра на небадонските серафими. “Съобщаваме за неочакваното пристигане на неизвестен серафим, съпровождан от единичен свръхнафим и Гавраил Салвингтонски. По резултатите от проверката този свръхнафим съответства на висшата категория ангели и той вече е зачислен в корпуса на обучаващите съветници.”
119:4.3 (1313.6) По време на това серафическо посвещение Михаил отсъстваше от Салвингтон в течение на четиридесет години стандартно вселенско време. През това време той служеше като обучаващ съветник — вие бихте казали, като личен секретар — при двадесет и шест различни изтъкнати учители, действащи в двадесет и два различни свята. По време на своето последно или завършващо назначение той изпълняваше задълженията на съветник и помощник, прикрепен към посвещенческата мисия на Троичен Син-Учител в свят 462 от система 84, влизаща в съзвездие 3 на вселената Небадон.
119:4.4 (1314.1) За всичките седем години от това назначение Троичният Син-Учител нито веднъж не беше напълно уверен в личността на своя серафически партньор. Разбира се, в този период към всеки серафим се отнасяха с повишен интерес и внимание. Всички ние прекрасно знаехме, че нашият любим Властелин се намира някъде във вселената в облика на серафим, но никога не ни се отдаваше да установим неговата самоличност; той беше идентифициран едва след прикрепването му към посвещенческата мисия на този Троичен Син-Учител. Но в течение на цялата ера към висшите серафими се отнасяха с особена грижовност — та нали всеки от нас, нищо не подозирайки, можеше да приема при себе си Властелина на вселената, изпълняващ мисията си на посвещение в облика на създание. Така по отношение на ангелите стана извечна истина, че техният Създател и Управител е бил “във всичко изпитан и изкушен в образа на серафим”.
119:4.5 (1314.2) Според това как всяко поредно посвещение все повече засягаше същността на низшите форми на живот Гавраил ставаше все по-тясно свързан с тези инкарнантни приключения, действайки като вселенски посредник между посветения Михаил и временния вселенски управител Емануил.
119:4.6 (1314.3) Михаил премина през посвещенческия път вече на три категории от своите създадени вселенски Синове: Мелхиседек, Ланонандек и Материалните Синове. На следващия етап той низхожда до въплъщение в образа на ангел — висш серафим, преди да се обърне към различните степени на възходящия път на най-низшата форма от своите волеви създания, еволюиращите смъртни на времето и пространството.
119:5.1 (1314.4) Преди малко повече от триста милиона години по урантийско времеизчисление ние станахме свидетели на още едно предаване на вселенските пълномощия на Емануил и на подготовката на Михаил за заминаване. Това събитие се отличаваше от предишните: този път той обяви, че мястото на неговото назначение е Уверса, столицата на свръхвселената Орвонтон. В необходимото време нашият Властелин замина, но по системата за далечна връзка не бяха предадени каквито и да са съобщения за пристигането на Михаил в резиденцията на Извечно Древния. Скоро след като той напусна Салвингтон, сред уверските съобщения действително се появи следното показателно изявление: “Днес, съпровождан от Гавраил Небадонски, тук неочаквано пристигна нямащ номер възходящ странстващ със смъртен произход от вселената Небадон с удостоверение от Емануил Салвингтонски. По своя статут това неидентифицирано същество е истински дух и то е прието в нашето братство.”
119:5.2 (1314.5) Ако ви се наложеше да посетите днес Уверса, вие бихте могли да чуете подробните разкази за онези дни, когато тук пребиваваше Евентод — този особен и непознат странстващ на времето и пространството, известен на Уверса под това име. И този възходящ смъртен, най-малкото великолепна личност, съществуваща точно по подобие на възходящ смъртен, живял и достигнал духовния стадий на своето развитие, живееше и действаше в Уверса в течение на единадесет години от стандартното време на Орвонтон. Както и неговите ближни от различните локални вселени на Орвонтон, това същество получаваше задачи и изпълняваше задълженията на духовен смъртен. “Той беше изпитан и изкушен във всичко, подобно на неговите събратя”, и във всеки отделен случай той оправда доверието на своите ръководители, едновременно с това неизменно внушавайки уважението на своите духовни събратя и предизвиквайки в тях преданост и възхищение
119:5.3 (1315.1) В Салвингтон ние с най-голям интерес следяхме успехите на този духовен странстващ, прекрасно разбирайки — благодарение на присъствието на Гавраил, че този непретенциозен и нямащ номер духовен странстващ е не някой друг, а посветеният управител на нашата локална вселена. Тази първа поява на превъплътения Михаил в ролята на представител на една от степените на еволюцията на смъртните се превърна в събитие, което вълнуваше и очароваше цялата Небадон. Ние бяхме чували за такива неща, но сега сами ставахме свидетели на това. Той се появи в Уверса като напълно развит и в съвършенство подготвен духовен смъртен и остана като такъв чак до заминаването на поредната група възходящи смъртни в Хавона; после той проведе беседа с Извечно Древния, след което веднага и незабавно напусна Уверса, съпровождан от Гавраил, и скоро се появи на своето обичайно място в Салвингтон.
119:5.4 (1315.2) Едва след завършването на това посвещение ние най-после се досетихме, че Михаил вероятно възнамерява да се въплъти в образите на различни категории от неговите вселенски личности — от висшите Мелхиседек до смъртните от плът и кръв в еволюционните светове на времето и пространството. Приблизително по това време в училищата на Мелхиседек започнаха да говорят за предполагаемото въплъщение на Михаил в облика на смъртен в плът и се появиха много разсъждения за възможния метод на такова непостижимо въплъщение. Това, което Михаил лично извърши, пребивавайки в ролята на възходящ смъртен, предизвика прилив на нов, допълнителен интерес към целия план от еволюцията на създанията — към техния възход както през локалната вселена, така и през свръхвселената.
119:5.5 (1315.3) При все това начинът за осъществяване на тези последователни посвещения си оставаше загадка. Даже Гавраил признава, че не разбира метода, с помощта на който този Райски Син и вселенски Създател можеше, по своя воля, да приема личността и да преживява живота на едно от своите подчинени създания.
119:6.1 (1315.4) Сега, когато целият Салвингтон беше запознат с процедурата, предшестваща поредното посвещение, Михаил събра обитателите на столичната планета и за пръв път разкри оставащата част от плана за въплъщение, обявявайки, че скоро му предстои да напусне Салвингтон, за да премине пътя на моронтиен смъртен в резиденциите на Всевишните Бащи на централната планета от петото съзвездие. И след това ние за пръв път чухме обявление за това, че неговото седмо и завършващо посвещение ще бъде в плът, в облика на смъртен от един от еволюционните светове.
119:6.2 (1315.5) Преди да напусне Салвингтон и да пристъпи към своето шесто посвещение, Михаил се обърна към събралите се обитатели на сферата и замина пред погледите на всички, съпровождан от единичен серафим и от Ясната Утринна Звезда на Небадон. Макар че ръководството на вселената за пореден път беше поверено на Емануил, бе извършено по-широко разпределяне на административните задължения.
119:6.3 (1315.6) Михаил се появи в столицата на петото съзвездие като напълно развит моронтиен смъртен с възходящ статут. Аз съжалявам, че не ми е позволено да засегна подробности от живота на този нямащ номер моронтиен смъртен, тъй като това беше една от най-поразителните епохи в опита от посвещенията на Михаил даже с оглед на неговото драматично и трагично пребиваване на Урантия. Но едно от ограниченията, с които бях свързан, приемайки тази задача, ми забранява да разкривам детайли от възхитителния живот на Михаил като моронтиен смъртен на сферата Ендант.
119:6.4 (1316.1) Когато, завършвайки своето моронтийно посвещение, Михаил се върна, ние видяхме, че нашият Създател е станал такова като нас създание, че Властелинът на Вселената се оказа също така приятел и отзивчив помощник на даже най-низшия тип разумни създания, обитаващи в неговите владения. Ние и преди това отбелязвахме все по-голямо усилване на гледната точка на създанието в управлението на вселената, тъй като този процес беше постепенен, но това стана по-очевидно след завършването на посвещението в облика на моронтиен смъртен и още по-забележително — след завръщането на Михаил от Урантия, където той живя като син на дърводелец.
119:6.5 (1316.2) Гавраил ни съобщи предварително за освобождаването на Михаил от моронтийно посвещение, във връзка с което ние устроихме в Салвингтон подобаваща среща. Много милиони същества пристигнаха тук от столичните светове на небадонските съзвездия и повечето от обитателите на съседните на Салвингтон светове се събраха тук, за да го поздравят със завръщането към управлението на неговата вселена. В отговор на нашите многобройни приветствени обръщения и изразяване на признателност за това, че един Властелин е проявил толкова жив интерес към своите създания, той само отговори: “Аз само изпълнявах поръченията на Своя Отец. Аз правя само това, което радва Райските Синове, които обичат своите създания и всячески се стремят да ги разберат.”
119:6.6 (1316.3) Но оттогава и чак до онзи час, когато Михаил пристъпи към осъществяването на своя урантийски подвиг в образа на Сина Човешки, цялата Небадон продължаваше да обсъжда многобройните дела на Пълновластния Управител на Ендант при осъществяването на своето посвещенческо въплъщение в облика на моронтиен смъртен, вървящ по пътя на еволюционния възход и изкушен във всичко, както и неговите събратя, събрани от материалните светове на цялото съзвездие, в което премина неговото служене.
119:7.1 (1316.4) В течение на десет хиляди години ние очаквахме последното, седмо посвещение на Михаил. Гавраил ни учеше, че завършващото посвещение ще стане в плът — в облика на смъртен, но ние нищо не знаехме за времето, мястото и начина на извършване на този кулминационен подвиг.
119:7.2 (1316.5) Обявлението, че Михаил е избрал Урантия като място за своето последно посвещение, беше направено скоро, след като узнахме за простъпката на Адам и Ева. Така, в продължение на повече от тридесет и пет хиляди години, вашата планета заемаше видно положение в съветите на цялата вселена. Всички етапи на урантийското посвещение (с изключение на тайната на инкарнацията) се осъществяваха открито. От първата до последната крачка — чак до триумфалното завръщане на Михаил в Салвингтон като върховен Властелин на Вселената — се даваше най-широка вселенска гласност на всичко, което ставаше във вашия неголям, но дълбоко почитан свят.
119:7.3 (1316.6) Макар че се досещахме какъв ще бъде методът на посвещение, чак до самата инкарнация ние не знаехме, че Михаил ще се появи на Земята като безпомощно дете. Дотогава той винаги се беше появявал като напълно развит индивид, принадлежащ към тази група личности, която беше избрана преди посвещението, затова всички ние бяхме развълнувани от предаденото от Салвингтон съобщение за младенеца, родил се във Витлеем на Урантия.
119:7.4 (1316.7) И тогава ние не само осъзнахме, че нашият Създател и приятел извършва най-опасната крачка по своя път, явно рискувайки своето положение и власт по време на това посвещение в образа на безпомощно дете, но също така разбрахме, че неговият опит, получен в това завършващо смъртно посвещение, завинаги ще го въздигне на трона като неоспорим върховен властелин на вселената Небадон. В течение на една трета столетие по урантийското времеизчисление всички погледи във всички части на локалната вселена бяха приковани към Урантия. Всички разумни същества съзнаваха, че се извършва последното посвещение, и тъй като вече отдавна знаехме за бунта на Луцифер, то ние прекрасно разбирахме колко напрегната ще бъде борбата, на която беше съдено да се разгърне, след като нашият управител слезе до въплъщение на Урантия в скромния образ и подобие на смъртна плът.
119:7.5 (1317.1) Йешуа бен Йосиф, еврейското бебе, беше заченато и родено в този свят така, както и всички останали младенци преди и след него, с изключение на това, че това конкретно дете беше въплъщението на Михаил Небадонски, божествен Син на Рая и създател на цялата тази локална вселена от неща и същества. И тази тайна на посвещаването на Божеството в човешката форма на Иисус, раждането на когото в този свят във всички останали аспекти беше естествено, няма да бъде разкрита никога. Даже във вечността вие няма да узнаете начина и метода на въплъщаване на Създателя в образа и подобието на своите създания. Това е тайната на Сферата на Сина, а подобни тайни се намират в изключително владение на тези божествени Синове, които са преминали през опита на посвещението.
119:7.6 (1317.2) Някои земни мъдреци знаеха за предстоящото пристигане на Михаил на Урантия. Благодарение на контактите между световете тези притежаващи духовна интуиция хора узнаха за предстоящото посвещение на Михаил на Урантия. И серафимът, чрез промеждутъчните създания, действително извести за тази група халдейски свещеници, главата на които беше Арднон. Тези Божии хора посетиха новороденото дете. Единственото свръхестествено събитие, свързано с раждането на Иисус, беше оповестяването на Арднон и неговите другари от страна на серафима, по-рано прикрепен към Адам и Ева в първата Градина.
119:7.7 (1317.3) Човешките родители на Иисус бяха обикновени хора от своето време и поколение и този въплътен Божий Син беше роден от жена и възпитан като обикновено дете на своя народ и век.
119:7.8 (1317.4) Разказът за пребиваването на Михаил на Урантия, изложението за смъртното посвещение на Сина-Създател във вашия свят излиза извън рамките и целта на настоящото повествувание.
119:8.1 (1317.5) След успешното завършващо посвещение на Урантия Михаил беше не само утвърден от Извечно Древните като Пълновластен управител на Небадон, но също така и одобрен от Всеобщия Баща като признат ръководител на създадената от самия Михаил локална вселена. След завръщането в Салвингтон на този Михаил Синът Човешки и Синът Божий беше провъзгласен за постоянен управител на Небадон. От Уверса постъпи осмата декларация за владичеството на Михаил, а от Рая — съвместно изявление на Всеобщия Баща и Вечния Син, което назначаваше този Богочовек за едноличен глава на вселената и предписваше на намиращия се в Салвингтон Извечно Единен да изрази своето решение да се върне в Рая. На намиращия се в столиците на съзвездието Извечно Верен също беше предложено да излезе от състава на съветите на Всевишните. Но Михаил не се съгласи със заминаването на Троичните Синове — съветници и помощници. Събирайки ги в Салвингтон, той лично ги помоли да продължат да изпълняват своите задължения в Небадон. Те съобщиха на своите Райски ръководители за своето желание да удовлетворяттази молба и скоро след това постъпиха мандати за отчисляване от Рая, завинаги свързващи тези Синове на централната вселена с резиденцията на Михаил Небадонски.
119:8.2 (1318.1) Необходими бяха почти един милиард години по урантийското времеизчисление за завършване на посвещенческия път на Михаил и за утвърждаване на неговата върховна власт в създадената от него самия вселена. Михаил беше роден създател — той получи образование на управляващ и подготовка на администратор, но условието за установяване на пълновластие беше придобиване на опит. Така вашият неголям свят стана известен в цялата Небадон, тъй като именно тук Михаил завърши придобиването на опита, явяващ се за всеки Син-Създател необходимо условие за получаването на неограничено управление и ръководство на създадената от самия него вселена. Според своя възход в локалната вселена вие ще узнаете много ново за идеалите на личностите, с които са били свързани предишните посвещения на Михаил.
119:8.3 (1318.2) Завършвайки своите посвещения в образа на създания, Михаил не само утвърди своето собствено владичество, но също така разшири и еволюиращото владичество на Бог-Висшия. В течение на тези посвещения Синът-Създател не само осъществи низходящо изследване на различните типове личности на създадените същества, но също така постигна и разкриване на разнообразно проявяващите се волеизявления на Райските Божества, чието съвкупно единство, разкрито от Висшите Създатели, разкрива също така и волята на Висшето Същество.
119:8.4 (1318.3) Тези различни аспекти на волята на Божествата намериха своето вечно въплъщение в различните същности на Седемте Главни Духа и всяко от посвещенията на Михаил по особен начин разкри едно от тези проявления на божествеността. При посвещението в образа на Мелхиседек той демонстрира обединената воля на Отеца, Сина и Духа; при посвещението в образа на Ланонандек — волята на Отеца и Сина; при посвещението в образа на Адам той разкри волята на Отеца и Духа; при серафическото посвещение — волята на Сина и Духа; при уверското посвещение в облика на смъртен той отрази волята на Съвместния Извършител; при моронтийното смъртно посвещение — волята на Вечния Син, а по време на материалното посвещение на Урантия той стана въплътената воля на Всеобщия Баща и направи това даже в облика на смъртен от плът и кръв.
119:8.5 (1318.4) Резултат от завършването на тези седем посвещения стана придобиването от Михаил на висше пълновластие и създаването на условия за владичество на Висшия в Небадон. В нито едно от своите посвещения Михаил не разкри Бог-Висшия, но съвкупността от всичките седем е ново разкриване на Висшето Същество в Небадон.
119:8.6 (1318.5) Придобивайки опит от низхождането от Бог към човек, Михаил едновременно придобиваше опит от възхода от частичността на възможното проявление към върховността на крайното действие и завършеността на освобождаването на своята потенциална способност за абсонитна функция. Като Син-Създател Михаил е пространствено-времеви създател, но като седмоединен Син-Владетел той е член на един от божествените корпуси, влизащи в състава на Пределната Троица.
119:8.7 (1318.6) Преминавайки през опита на разкриването на повелите на Троицата, проявявани посредством Седемте Главни Духа, Синът-Създател премина през опита на разкриването на волята на Висшия. Разкривайки волята на Висшия, Михаил, заедно с всички останали Синове-Владетели, навеки отъждестви себе си с Висшия. В тази вселенска епоха той разкрива Висшия и участва в претворяването на владичеството на Върховността. Но ние предполагаме, че в следващата вселенска епоха той ще сътрудничи с Висшето Същество в първата емпирична Троица във вселените на външното пространство, трудейки се за благото на тези вселени.
119:8.8 (1319.1) Урантия е светиня, предизвикваща чувства в цялата Небадон, главният от десет милиона обитаеми свята, смъртният дом на Христос Михаил — властелина на цялата Небадон, планетарния попечител — Мелхиседек, спасителя на системата, адамическия изкупител, серафическия другар, съратника на възходящи духове, моронтийния прогресор, Сина Човешки в облика на смъртна плът и Планетарния Принц на Урантия. И вярно е написаното във вашето свидетелство, утвърждаващо, че същият този Иисус обеща някога да се върне в света на своето завършващо посвещение — Света с Кръста.
119:8.9 (1319.2) [Настоящият документ, описващ седемте посвещения на Христос Михаил, е шестдесет и третото от поредицата повествувания, подготвени със съдействието на многобройни личности и разказващи за историята на Урантия до появата на Михаил на Земята в облика на смъртна плът. Настоящите документи бяха одобрени от небадонската комисия, състояща се от дванадесет члена и действаща под ръководството на Мантутия Мелхиседек. Съставихме тези повествувания и ги изложихме на английски език с помощта на метода, утвърден от нашите ръководители, през 1935 година от н. е. по урантийското времеизчисление.]